Памет

ГЛАВА 8

На другия ден Майлс спа почти до обяд. След като се добра през лабиринта от коридори до кухнята, той с ужас откри, че там седи Иван и пие кафе, стоварил всички мръсни чинии, останали от закуската му, в мивката.

— Няма ли да ходиш на работа? — попита Майлс, наливайки в чашата си гъсто, с утайка кафе от кафеварката.

— Взех си няколко дни отпуск по лични причини — информира го братовчед му.

— Колко по-точно?

— Колкото ми потрябват.

„Колкото му потрябват“ — това означаваше, докато се убеди, че Майлс възнамерява да се държи както трябва. Той обмисли това. Така… ако наемеше тази никому ненужна прислуга, Иван щеше да се освободи от задължението да дежури около него, като край леглото на умиращ, и ще се прибере в уютното си малко апартаментче — в което, между другото, под краката не му се пречкаше никаква прислуга, освен работниците от фирмата, грижеща се за почистването, които изобщо не бяха склонни към клюки. И тогава Майлс можеше да уволни целия си персонал… да, отново да се избави от тях, снабдявайки всички със съответните отлични препоръки и прилично възнаграждение. Да. Това трябваше да проработи.

— Съобщи ли вече на родителите си? — попита Иван.

— Не. Още не.

— Трябва да им кажеш. Докато до тях не е достигнала изкривена версия от някакъв друг източник.

— Знам, че трябва. Само че… това не е толкова лесно. — Той погледна братовчед си. — Мислиш ли, че би могъл да…

— Категорично не! — ужасено извика Иван. Помълчавайки малко, той се смили до неувереното: — Е… ако ти наистина не си в състояние. Но по-добре да не го правя.

— Аз… ще помисля.

Майлс допи последните капки кафе в чашата си и отново се запъти към горния етаж. Там той се преоблече в широка бродирана риза в селски стил и тъмни панталони, които откри в дъното на гардероба си. За последен път ги беше носил преди три години. В крайна сметка, поне не му бяха тесни. Докато Иван не беше наблизо, той извади всичките си бараярски униформи и ботуши и ги премести в шкафа на една от празните стаи за гости в дъното на коридора, за да не ги вижда всеки път щом отвори гардероба. След дълго колебание струпа при тях и дендарийските си униформи. Малкото дрехи, останали на закачалките, сега изглеждаха самотни и изоставени.

Майлс се настани пред комуникационния пулт в спалнята си. Съобщение до родителите му, о, Господи! Трябваше да прати писмо и на Ели Куин. Дали някога щеше да има възможност да се сдобри с нея? Да се срещнат лице в лице, тяло до тяло? Това е дяволски сложна задача и няма защо да се опитва да я решава с ком-пулта: полупрозрачен електронен призрак, изричащ неясни или зле подбрани думи, че и с едноседмично закъснение. А и всички комуникации на „Дендарии“ се следяха от цензорите на ИмпСи.

„Сега не мога да го направя. По-късно. Скоро. Обещавам.“

Отново насочи мислите си към не толкова мъчителния проблем — набор на персонал за замъка Воркосиган. И така, какъв е бюджетът за това мероприятие? Половината му лейтенантска пенсия, която получи като уволнен по здравословни причини, едва щеше да покрие заплатата и издръжката на един целодневно работещ прислужник, дори ако включеше безплатна стая. Поне ако ставаше въпрос за онзи персонал от висока класа, какъвто обикновено наемаше столичната аристокрация. Тук, на трудовата борса, на Майлс щеше да се наложи да се конкурира с шестдесет други областни графове, безброй по-дребни благородници и новите промишлени магнати от не-ворската буржоазия. Именно последните заграбиха голям процент от подходящите за брак вор-девойки, тъй като жените им ги издигаха до средите, към които се стремяха.

Майлс натрака код на ком-пулта. Радостното, усмихващо се лице на Ципис, главния управител на рода Воркосиган, се появи над видеоплочата с поразителна оперативност, незабавно след като сигнала за повикване достигна до кабинета му в Хасадар.

— Добро утро, лорд Воркосиган! Не знаех, че сте се завърнали от галактическите си пътувания. С какво мога да ви бъда полезен?

Ципис явно не знаеше и това, че Майлс е пенсиониран по здравословни причини. Майлс се чувстваше прекалено уморен, за да обяснява дори редактираната за публична консумация версия на събитията, затова просто каза:

— Да. Пристигнах преди няколко седмици. И… изглежда, че ще остана по-дълго, отколкото очаквах. От какви средства мога да тегля пари? Баща ми оставил ли ти е някакви нареждания?

— От всички.

— Моля? Не разбрах.

— Всички сметки и фондове бяха преведени на ваше име непосредствено преди графа и графинята да заминат за Сергияр. Просто за всеки случай. Вие сте наследник на баща си, нали знаете.

— Да, но… — Изобщо не бе предполагал, че Сергияр е толкова дива планета. — Хм… и какво мога да направя?

— По-лесно е да се каже какво не можете. Не можете да продавате завещаните ви имоти, а именно резиденцията в Хасадар и замъка Воркосиган във Ворбар Султана. Можете да купувате каквото желаете, разбира се, или да продавате всичко, което дядо ви е оставил лично на вас в еднолично владение.

— Така… Мога ли да си позволя да наема постоянен шофьор?

— О, божичко, ама разбира се! Можете да си позволите да наемете пълна прислуга за замъка Воркосиган. Всички средства се натрупват тук.

— Тези средства не са ли необходими за вицекралския дворец на Сергияр?

— Графиня Воркосиган изтегли известна сума от личните си пари, струва ми се, за някакъв ремонт; но в момента баща ви харчи средства само за поддържане на своите двайсет оръженосци. Всички останали разходи на Сергияр се покриват от императорския бюджет.

— А-а.

Ципис широко се усмихна.

— Да не възнамерявате да отворите замъка, милорд? Това би било прекрасно. Беше толкова красива гледка през миналата година, на Зимния празник, когато бях там на вечерята.

— Не… не сега.

Ципис помръкна.

— О — разочаровано промърмори той. Тогава на лицето му се отрази закъсняло озарение: — Милорд… пари ли ви трябват?

— Хм… да. Именно за това исках да поговоря с вас. Например, за да платя на шофьор, може би и готвачка, за да плащам сметките, да купувам разни неща… средства за съответния начин на живот, нали разбираш. — Заплатата му в ИмпСи, която се трупаше по време на продължителните му извънпланетни отсъствия, досега винаги му беше стигала. Интересно, колко ли да поиска от Ципис?

— Но, разбира се. Как ги предпочитате? Може би, ежеседмичен депозит във вашата служебна сметка?

— Не… Бих искал да открия нова сметка. Отделна. Просто… на мое име, като лорд Воркосиган.

— Отлична идея. Баща ви винаги държеше личните си и имперските средства така, че да могат явно да се отличават кое какво е. Добре е от самото начало да имате такъв навик. Разбира се, някой особено безразсъден Имперски Ревизор може и да се осмели да му направи ревизия, но в крайна сметка ще изглежда като глупак, когато му предоставят всички цифри. — Ципис затрака нещо на комуникационния си пулт и хвърли поглед към разгъналите се във въздуха пред него данни. — Като начало ще прехвърля на новата ви сметка всички натрупани и неизползвани средства, предназначени за поддръжка на имението. А после ще пращам обичайната седмична издръжка.

— Чудесно.

— Ако ви потрябват повече, веднага ми се обадете.

— Разбира се.

— Ще ви изпратя новата кредитна карта по куриер до един час.

— Благодаря. — Майлс понечи да прекъсне връзката, но веднага добави, озарен от закъсняла мисъл: — Колко пари са това?

— Пет хиляди марки.

— А, добре.

— И осемдесет хиляди за начало — прибави Ципис.

Майлс мислено даде заден ход и бързо изчисли наум.

— Това място е гълтало по пет хиляди марки седмично, така ли?

— О, много повече, ако сметнем оръженосците. И не забравяйте личната сметка на графинята. И тези суми не включват разходите за капитални ремонти, за тях има отделна сметка.

— Аз… да, разбирам.

— Така че ако проявите интерес, с радост ще направя заедно с вас щателен анализ на цялото ви финансово състояние, при това много подробен — с ентусиазъм добави Ципис. — Тук може да се направи толкова много, ако се използва друг подход: малко повече агресивност, предприемчивост и, смея да прибавя, по-малко консервативност и повече внимание.

— Ако… ми остане свободно време. Благодаря ти, Ципис. — Майлс прекъсна връзката, този път не толкова небрежно.

Мили Боже. Можеше да купи… дявол да го вземе, почти всичко, което поиска. Той се опита да измисли нещо, което да иска.

„Дендарии“.

„Аха. Знаем.“ Но за него тяхната цена не се измерваше в пари. „Нещо друго?“

Някога, във все по-далечната си младост, известно време бе мечтал за гравитоскутер — бърз и червен, като на Иван, само че по-добър. Сега скутер от най-добрата марка, практически нов, макар и остарял с няколко години, събираше прах долу в гаража. Разбира се, сега и дума не можеше да става да лети с него.

„Никога душата ми не е била пленявана от перспективата да купя нещо. Само от надеждата да стана някакъв.“

И какъв? Ама разбира се, адмирал; истински, бараярски адмирал. На тридесет и пет годишна възраст, с една година по-млад от баща си, който на тридесет и шест беше станал най-младият адмирал в историята на Бараяр след периода на изолацията. Въпреки ръста си и всичките си физически недъзи. Но дори ако беше роден с нормално тяло, неговата епоха не изобилстваше на войни, които да ускорят издигането му в службата. Секретните операции на ИмпСи бяха най-доброто нещо, с което можеше да се заеме, и не само защото това беше единствената служба, която се съгласи да го вземе. Само тук можеше да го изпратят на предната линия на достъпните сега военни действия. Как можеш да станеш Велик Човек, ако историята не ти осигурява Велики Събития? Или ги осигурява не когато трябва: когато си или твърде млад, или твърде стар? „Или твърде силно травмиран — или дискредитиран“.

Майлс се върна към списъка с петимата пенсионирани оръженосци на баща му, които живееха във Ворбар Султана или в околностите му. Оръженосец, макар и възрастен, чиято съпруга може и да готви, щеше да е идеалното решение на проблема му. Нямаше да се наложи да ги учи на привичния ред в замъка Воркосиган, а те нямаше да възразят срещу краткосрочен договор. Майлс започна да набира номера. „Може би ще извадя късмет още с първия опит.“

Единият оръженосец беше вече прекалено стар, за да шофира. Съпругите на другите четирима дружно казаха „не“ или по-точно „НЕ!“.

И понеже ситуацията не се определяше като „в разгара на битка“, лорд Воркосиган нямаше основание да се позове на някои архаични клетви за вярност, които те някога са давали. Той изсумтя, отказа се от тази идея и отиде в кухнята — да събере остатъците от снощната вечеря. Той водеше упорита кампания да убеди котката Зап да измени поведението си: да не грабва храната с острите си нокти и да се крие под някой стол, откъдето да ръмжи глухо, а да яде възпитано и после да седи в скута на дарителя и признателно да мърка като всяка прилична ворска котка. Всъщност Зап много му напомняше за брат му Марк — а накрая двамата се бяха сприятелили. А и нямаше да е зле да съобщи на пазача, че ще пристигне куриер от Ципис.

Когато стигна до портала, Майлс откри, че пазачът си има посетител — висок рус младеж, който приличаше на ефрейтор Кости, макар и с по-меки черти. Младежът държеше голяма лакирана кутия.

— Добро утро, или по-точно добър ден, милорд — пазачът го поздрави с неопределен жест, достоен за аналитик от ИмпСи: опита се да козирува, но със закъснение забеляза, че Майлс не е в униформа. — Хм… позволете да ви представя по-малкия си брат Мартин.

„Ти не си достатъчно голям, за да имаш по-малък брат.“

— Здравей — протегна ръка Майлс. Русокосото момче стисна ръката му без колебание, макар че след като погледна Майлс отгоре надолу, очите му леко се разшириха.

— Хм… Здравейте. Лейтенант. Лорд Воркосиган.

Изглежда, никой не бе информирал и Кости. Ефрейторът може би стоеше прекалено ниско в йерархическата стълбица. Майлс извърна поглед от сребърните очи на яката на Кости-старши. Е, добре, да приключваме с това.

— Боя се, че вече не съм лейтенант. Току-що окончателно се уволних от Службата. Пенсионираха ме по болест.

— О, много съжалявам, съ… милорд. — Пазачът изглеждаше съвсем искрен. Но не започна да му досажда с въпроси, не поиска разяснения. Никой, който го бе виждал, нямаше да разпитва защо е това пенсиониране по болест.

Зап се измъкна изпод стола и тихо изсъска срещу Майлс, макар вече да го познаваше.

— Този космат звяр не започва да се държи по-приятелски, а? — отбеляза Майлс. — Само тлъстее.

— Не съм изненадан — отвърна ефрейтор Кости. — Всеки път, щом застъпи нов дежурен, тя се опитва да го убеди, че предшественикът му я е уморил от глад.

Майлс подаде на котката парченце от остатъците, които носеше, и Зап благоволи да го грабне по обичайния си начин, после се оттегли, за да излапа плячката си. Майлс засмука одраскания си палец.

— Явно отработва навиците на котка пазач. Само да можехме да я научим да различава приятелите от враговете. — Той стана.

— Никой не иска да ме вземе на работа само за два месеца — обърна се Мартин към брат си, очевидно продължавайки прекъснатият от идването на Майлс разговор.

Майлс повдигна вежди.

— Работа ли търсиш, Мартин?

— Чакам да навърша осемнайсет и да подам молба за постъпване в Службата — решително отвърна младежът. — И трябва да чакам още два месеца. Но мама каза, че ако не си намеря нещо дотогава, щяла да потърси тя. А ме е страх, че ще е нещо, свързано с чистене.

„Само почакай да видиш първия си сержант, малкия. Ще научиш много неща за чистенето.“

— Някога чистих канализационните тръби на остров Кирил — спомни си Майлс. — Бях адски добър в това.

— Вие ли, милорд? — окръглиха се очите на Мартин.

Устните на Майлс се извиха в усмивка.

— Беше много вълнуващо занимание. Открих един труп.

— О! — Мартин реши, че е разбрал. — Някаква операция на ИмпСи, нали?

— Тогава… още не.

— Още първият му сержант ще го вкара в пътя — доверително каза ефрейторът на Майлс.

„Той се отнася с мен като с достоен за уважение ветеран. Наистина не знае.“

— О, да. — И двамата опитни военни зловещо се ухилиха на бъдещия новобранец. — Напоследък в Службата стават все по-придирчиви при подбора на кандидатите. Надявам се, че не си пренебрегвал уроците в училище?

— Не, милорд — отговори Мартин.

Ако беше вярно, тогава със сигурност щяха да го приемат. Имаше физическите данни за служба в церемониалната стража; а брат му очевидно притежаваше достатъчно разум, за да стане истински охранител.

— Какво пък, желая ти късмет. — „Повече, отколкото имах аз.“ Не, несправедливо беше да използва повторно дарената му възможност да диша, за да се оплаква от съдбата. — Хм, Мартин… можеш ли да шофираш?

— Разбира се, милорд.

— Гравитоскутер?

Кратко колебание.

— Наложи се веднъж-дваж.

— Случи се така, че временно ми трябва шофьор.

— Наистина ли, милорд? Смятате ли, че… аз… бих могъл?…

— Навярно.

Ефрейторът, леко объркан, сбърчи чело.

— Част от работата ми е и да пазя живота му, Мартин. Нали няма да ми пречиш да върша това, а?

Мартин по братски му се усмихна, но, което беше интересно, счете под своето достойнство да захапе примамката. Цялото му внимание сега бе насочено към Майлс.

— И кога мога да започна?

— По всяко време. Още днес, ако искаш. — Да, трябваше поне да отиде до магазина и да купи още един стек с полуфабрикати. — Отначало сигурно няма да имаш много работа, но няма да знам предварително кога ще ми трябваш, затова искам да живееш тук. През свободното си време ще можеш да учиш за приемните изпити в Службата. — И разбира се, щеше да го наблюдава в случай на нов пристъп. Дали пристигането в къщата на по-податливия Мартин щеше да е достатъчно, за да изгони Иван? По-късно щеше да му обясни тази малка допълнителна подробност.

Не. Колкото по-рано, толкова по-добре. Поредният пристъп можеше да възникне по всяко време. Нямаше да е честно да натресе на хлапето хазяин с припадъци, без предварително да го предупреди за това. Ели Куин щеше да се съгласи с него.

— Самият аз не мога да шофирам. От време на време получавам пристъпи. Страничен ефект от остра форма на смърт, която претърпях миналата година, благодарение на… една точно насочена иглена граната. Криосъживяването беше почти успешно.

Ефрейторът направо засия:

— Никога не съм смятал, че куриерската работа е да се излежаваш по цял ден, каквато се опитват да я изкарат някои.

Мартин изумено се втренчи в Майлс, впечатлен от чутото почти толкова силно, колкото и от разказа за чистенето на канализацията.

— Били сте мъртъв, така ли, милорд?

— Така ми казаха.

— И как беше?

— Не знам — отряза го Майлс. — Пропуснах този момент. — Той поомекна и се смили над момчето. — Обаче отново да си жив е много болезнено.

— Леле! — Мартин подаде лакираната кутия на брат си.

Зап отново изпълзя изпод стола и започна да се отърква в огледално излъсканите ботуши на ефрейтора, мъркаше отчаяно, размахваше нокти във въздуха и поглъщаше кутията с очи.

— Спокойно, Зап, ще задействаш алармата — развесели се ефрейторът. Той сложи кутията на малката маса в караулното помещение и отвори капака. С леко разсеян вид той разкъса опаковката на готовата си армейска храна и я пусна на пода. Котката подуши опаковката и отново започна да драска по ботуша му, устремила горящ от желание поглед в лакираната кутия.

Вътрешната страна на капака се оказа хитро конструиран поднос или табла с малки отделения. Кости постави в тях две кани с терморегулатори, купа и чаши. Последваха сандвичи от два вида хляб (кората беше изрязана) с различен на цвят пълнеж, нарязани във формата на кръгове, звезди и квадрати. Нарязани плодчета на клечка. Масленки. Кръгли понички с чудесна, поръсена с пудра захар гофрирана коричка, напоени с тъмен, гъст, плодов сироп. От едната кана ефрейторът наля в купата розова кремсупа, от другата наля в чашата някаква благоуханна гореща напитка. В хладния въздух над купата и чашата започна да се издига пара. За котката Зап в кутията имаше няколко внимателно завити листа, в които се скриваше същото накълцано месо, като в пълнежа на един от сандвичите. Кости не успя да ги остави на пода, когато котката се нахвърли към тях, ръмжейки в екстаз и удряйки се отстрани с опашката.

Майлс с изумление се втренчи в кутията и преглътна слюнката си.

— Какво е това, ефрейтор?

— Обядът ми — отвърна Кости. — Майка ми го праща всеки ден. — Хищната ръка на брат му надвисна над един от сандвичите, но беше отбита. — Ей! Твоите можеш да си ги получиш в къщи. А това е за мен. — Ефрейторът колебливо погледна към Майлс.

Формално погледнато, служителите на ИмпСи не трябваше да ядат на поста си нищо друго, освен даваната им при застъпването дажба — за да не погълнат с храната и злонамерено добавен наркотик или отрова. Но ако не вярваш на собствените си майка и брат, то тогава на кого да вярваш? И освен това… Майлс вече не беше офицер и не беше задължен да следи за спазването на устава във всякакви глупави ситуации.

— Майка ви готви всичко това? Всеки ден?

— Обикновено. Откакто сестрите ми се омъжиха…

„Разбира се.“

— …и вкъщи остана само Мартин, тя според мен започна малко да скучае.

— Ефрейтор Кости. Мартин. — Майлс пое дълбоко въздух, напоен с възхитителни аромати. — Как мислите, ще се съгласи ли майка ви да постъпи на работа?

— Изглежда, че нещата вървят към оправяне — заяви Иван на следващия ден, докато обядваха. Мама Кости току-що беше поставила на масата своето произведение на изкуството и се бе оттеглила от Жълтия салон, навярно за да донесе следващото. Няколко минути по-късно той приглушено попита с пълна уста: — Колко й плащаш?

Майлс му каза.

— Удвои сумата — решително го посъветва братовчед му. — Иначе ще я изгубиш след първата си официална вечеря. Някой ще ти я отмъкне. Или ще я отвлече.

— Докато синът й охранява портала — едва ли. Освен това нямам намерение да давам приеми.

— Колко жалко. Искаш ли аз да организирам нещо?

— Не. — След няколко секунди Майлс омекна. Може би този неуловим и зловещ ефект се дължеше на топящия се в момента в устата му великолепен прасковен сладкиш. — Поне не сега. — Той бавно се усмихна. — Но за раздела „Великите исторически личности“… можеш да съобщиш на всички самата истина: лорд Воркосиган яде същото, което ядат охраната и шофьора му.

Договорът с обслужващата фирма, която се задължаваше да изпраща чистачи два пъти седмично, окончателно удовлетвори изискванията на братовчед му към набора на персонал за замъка Воркосиган. Но назначаването на Мама Кости, разбра Майлс, беше пропуск спрямо плановете му за изгонването на Иван. Трябваше да си намери лоша готвачка.

Ако Иван си тръгнеше, Майлс преспокойно би се върнал към мрачните си размисли. А сега не можеше да се заключи в спалнята си и да не отговаря — братовчед му би приел това като покана да разбие вратата. А да се надува и да мърмори можеше само до определен предел, в противен случай рискуваше ново къпане в ледена вода.

В крайна сметка, Иван поне започна да ходи на работа през деня, помисли си Майлс. И се опита на вечеря да направи прозрачен намек.

— Повечето хора — цитира той — не използват живота си за нищо друго, освен да преработват храната в лайна.

Братовчед му повдигна вежди.

— Кой го е казал? Дядо ти ли?

— Леонардо да Винчи — високомерно парира Майлс. Ала бе принуден да прибави: — Но дядо често ми го цитираше.

— Така си и помислих — доволно отбеляза Иван. — Звучи точно в стила на стария генерал. Навремето е бил истинско чудовище, нали? — Той пъхна в устата си парченце печено, от което капеше винен сос и започна да дъвче.

Иван — това си е живо нещастие. Последното, за което можеше да мечтае едно чудовище е някой, който през цялото време се влачи по петите му с огледало в ръце.

Дните незабелязано се сляха в седмица, когато Майлс откри на комуникационния си пулт съобщение от външния свят. Той включи на възпроизвеждане и над видеоплочата се появи финото лице на лейди Алис Ворпатрил.

— Здравей, Майлс — започна тя. — С голямо съжаление научих за пенсионирането ти по здравословни причини. Разбирам, че за теб, след всичките ти усилия, това трябва да е било огромно разочарование.

Трябваше да е благодарен на Иван, който очевидно не й беше разказал всичко, иначе съболезнованията й щяха да придобият съвсем друг израз. С леко махване на ръка тя затвори темата за окончателния провал на майлсовия живот и премина към собствените си задачи:

— По молба на Грегор утре следобед ще играя ролята на домакиня на късен обяд — частен прием в южната градина на резиденцията. Той ме помоли да те поканя. Иска да дойдеш един час по-рано — трябва да поговори лично с теб. Ако бях на твое място, отчитайки първата част, щях да приема поканата като „желая и настоявам за вашето присъствие“, а не просто „каня ви“. Или поне така прочетох между редовете, макар че Грегор говореше за това с онзи много мек тон, какъвто използва понякога — е, нали го знаеш. Отговори веднага щом получиш това съобщение, моля те. — И тя изключи връзката.

Майлс се сви, притискайки чело към студения ръб на пулта. Отдавна знаеше, че този момент все някога ще настъпи; той неизбежно следваше от неговия избор — да живее. Грегор му даваше възможност да поднесе официалните си извинения. Рано или късно трябваше да премахнат надвисналата неловкост. Макар и само като бъдещ граф на своята област, Майлс възнамеряваше още дълго да остане да живее във Ворбар Султана. Жалко, че не можеше да поднесе извиненията си в стария, архаичен смисъл на този израз — като си разпори корема. „Задочно“. Така щеше да е по-просто и далеч по-безболезнено.

„Защо тогава не ме оставиха мъртъв, когато умрях за първи път?“

Той въздъхна, изправи се и набра на пулта номера на лейди Алис.