Памет

ГЛАВА 27

— Наистина ли трябва да гледам всичко това? — прошепна Иван в ухото на Майлс, докато малката им група шестваше по натъпкания със следящи устройства коридор към килията на Хароче. — Очертава се много неприятен спектакъл.

— Да, поради две причини. Ти през цялото време беше мой официален свидетел и несъмнено по-късно ще се наложи да даваш показания под клетва. Освен това нито аз, нито Илян сме способни физически да се справим с Хароче, ако реши да се прави на берсеркер.

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Всъщност… не. Но Грегор смята, че присъствието на обикновен пазач — някой от бившите хора на Хароче — може да възпрепятства неговата… хм… откровеност. Ще трябва да го изтърпиш, Иване. Няма нужда да говориш, само ще слушаш.

— И това е вярно.

Стражът набра кода, отвори вратата на килията и почтително се отдръпна. Майлс влезе пръв. Новите килии на ИмпСи не бяха особено просторни, но Майлс беше виждал и по-лоши; тук поне имаше индивидуални, макар и с камери, бани. Все още обаче миришеше на военен затвор — най-лошият мирис и на този, и на онзи свят. До стените на тясната килия имаше две койки. На едната седеше Хароче, все още облечен в униформените си панталони и риза, които бе носил само преди половин час. Още не беше стигнал до оранжевите ризи и пижамените панталони от арестантското облекло. Ала беше без куртка и ботуши, без никакви отличия за ранга си, без сребърните Очи на Хор. Майлс усещаше отсъствието на тези очи като две кървящи рани на шията на Хароче.

Когато вдигна глава и видя Майлс, лицето му стана затворено и враждебно. Влезлият след него Иван зае пост до вратата — „аз съм тук, но не съм с тях“. Когато влезе Илян, лицето на Хароче стана сконфузено и още по-затворено; Майлс внезапно си спомни, че смирение — това е умъртвяване на духа, а коренът на тази дума е сроден с думата „смърт“.

Едва когато в килията влезе, наклонил глава, високият и мрачен император Грегор, Хароче загуби контрол над лицето си. Потрес и ужас се смениха на лицето му, заедно с прилив на открита мъка. Въздъхна дълбоко и се опита да изглежда хладнокръвен и решителен, но успя само да изглежда така, сякаш чертите на лицето му са застинали. Той скочи на крака — Иван се напрегна, — но от гърлото му се изтръгна само едно задавено „Сир!“. Неговото самообладание — или по-скоро съобразителност, — стигаше при тези обстоятелства само за това, да отдаде чест на своя главнокомандуващ. Съдейки по вида му, Грегор не възнамеряваше да отвръща на поздрава.

Императорът с жест нареди на двамата си лични оръженосци да изчакат навън. Майлс не смяташе, че от самия него ще има някаква особена полза, ако Хароче скочи и по някакъв начин нападне императора, но в най-лошия случай поне ще може да се хвърли между тях. До момента, в който Хароче го убиеше, подкреплението щеше да пристигне. Вратата на килията се затвори. На Майлс му се стори, че усеща с ушите си разлика в налягането, като във въздушен шлюз. Тишината и усещането, че са откъснати от света, тук бяха огромни.

Внимателно оценявайки наличните сили и възможните направления, Майлс зае позиция, симетрична на ивановата, но от другата страна на вратата — на самата граница на личното пространство на Хароче, в максимална близост до него. Двамата щяха да мълчат като двойка (наистина, доста несъответстваща си двойка) горгони до входа и генералът постепенно щеше да забрави за присъствието им. Грегор щеше да се погрижи за това. Самият император седна на койката срещу Хароче. Илян, скръстил ръце, се облегна на стената както умееше да прави само той — живо въплъщение на очите на Хор.

— Седнете, Лукас — каза Грегор толкова тихо, че Майлс трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

Хароче разпери ръце, сякаш искаше да възрази, ала коленете му се подгънаха и той тежко се тръшна на койката.

— Сир — измърмори той отново и се прокашля.

О, да. Грегор беше напълно прав в предположенията си.

— Генерал Хароче — продължи императорът, — исках лично да приема последния ви доклад. Това е ваш дълг към мен. А имайки предвид трийсетте ви години служба при мен — почти целия ми живот, цялото ми царуване, — това е и мой дълг към вас.

— Какво… — Хароче мъчително преглътна. — Какво искате да ви разкажа?

— Разкажете ми за това, което сте направили. Разкажете защо. От началото до края. Изложете ми всички факти. Оставете всякакви оправдания. По-късно ще имате време за това.

Едва ли можеше това да се каже по-просто — и едва ли ефектът би могъл да е по-зашеметителен. Майлс бе виждал Грегор спокойно светски очарователен, спокойно смел, спокойно отчаян, спокойно решителен. Но никога не го беше виждал спокойно гневен. Това впечатляваше. Подтискаше, като дълбочината на океана. В това можеше да потънеш, сражавайки се за глътка въздух в опит да изплуваш на повърхността. „Измъкни се сега, Хароче, ако можеш. Грегор е наш господар не само по титла.“

Генералът дълго мълча, после започна:

— Аз… отдавна знаех за комарските прокариоти. От самото начало. Каза ми Диамант от комарския отдел — тогава заедно работехме по ареста на остатъците от групата терористи на Сер Гален, и по време на тази криза си обменяхме хора и информация. Бях с него в деня, в който той остави капсулите в склада. Дълги години не се бях сещал за тях. После получих повишение до началник отдел, случаят „Равнец“, нали си спомняте… сър? — Това вече бе казано към Илян. — Вие тогава ми казахте, че съм се справил блестящо.

— Не, Лукас — гласът на Илян беше измамно любезен. — Не мога да кажа, че помня.

След тази реплика мълчанието заплашваше да продължи цяла вечност.

— Продължете — каза Грегор.

— Аз… започнах все повече да чувам за Воркосиган, и в щаба на ИмпСи, и извън него. Носеха се слухове за него, направо невероятни истории, че е един вид изгряваща звезда в галактическия отдел и че го готвели за наследник на Илян. Беше напълно очевидно, че е любимец на Илян. После, миналата година, внезапно го убиха, макар че се оказа… не съвсем мъртъв.

Ъгълчето на устатата на Грегор потрепна — единствената реакция, която си позволи. Поглеждайки към императора, Хароче припряно продължи:

— По някаква причина, през този период Илян реорганизира командната си верига, точно обозначавайки линията за наследяване на поста му. Аз станах първи заместник на шефа на ИмпСи. Той ми каза, че мислел да си избере наследник в случай, че някой наистина успее да го елиминира, и че този наследник ще съм аз. После се оказа, че Воркосиган отново е жив. След това не бях чувал нищо за него — нито там, нито тук, — чак до тазгодишното лято. Тогава Илян ме попита дали смятам, че ще мога да работя с Воркосиган като мой заместник във вътрешния отдел. Предупреди ме, че бил свръхактивен и адски склонен да пренебрегва дисциплината, но че може да постига резултати. Каза, че или съм щял да го харесам, или да го намразя, макар че някои хора съвместявали и двете чувства. И каза, че Воркосиган имал нужда от моя опит. Отговорих му, че… ще опитам. Подтекстът на всичко това беше напълно ясен. Нямаше да имам нищо против да обуча човек, който после ще ме замести. Но виж — да обуча бъдещия си шеф… това ми беше трудно да го преглътна. Трийсетгодишен опит, който просто бе пренебрегнат… Но тогава го преглътнах.

Вниманието на Грегор беше съсредоточено изцяло върху Хароче, а вниманието на Хароче, ще не ще — върху Грегор. Като че ли около императора се създаваше негово собствено сферично силово поле, като онези, които използваха сетагандските аут-лейди. И вътре в него бяха само те двамата. В думите на Хароче звучеше все по-голяма настойчивост; той се наведе напред, коленете му едва не докосваха коленете на Грегор.

— После Воркосиган… сам си простреля краката — продължи Хароче. — Образно казано. По всички правила и както трябваше. Не ми се наложи да правя нищо, той свърши всичко сам, и то по-добре, отколкото дори можех да си представя. Той отпадаше, а аз оставах. Отново получих този шанс, но… Илян беше в достатъчно добра форма, за да поработи още пет години, а може би дори десет. А през това време ще израснат още млади „изгряващи звезди“. Исках да получа своя шанс сега, докато бях на върха на способностите си. Илян започна да остарява, това се виждаше, усещаше се. Започна да се уморява. Постоянно приказваше за пенсиониране, но не предприемаше нищо. Исках да служа на Империята, да служа на вас, сир! Знаех, че мога, ако получа своя шанс. Ако го получа навреме. И тогава… си спомних за онзи проклет комарски прах.

— Кога точно си спомнихте за него?

— Онзи следобед, когато Воркосиган, препъвайки се, напусна кабинета на Илян с откъснати сребърни очи. Слязох в хранилището за веществени доказателства по някакъв друг повод, минах край оная лавица като стотици други пъти, но този път… отворих кутията и скрих две от капсулите в джоба си. Нямаше проблем да изляза с тях — алармената система щеше да се задейства само от кутията, не от съдържанието й. И, разбира се, не ме претърсиха. Знаех, че ще се наложи да направя нещо със следящите устройства, по-късно, но дори някой да прегледаше записите, просто щеше да види само мен, а аз имах право да взимам каквото поискам.

— Знаем къде. Но кога вкарахте прокариотите в Илян?

— Това стана… след няколко дни. Три-четири дни. — Хароче махна с ръка и Майлс си представи кафявия прашец, който като струя дим изтича от пръстите му. — Той често се отбиваше в кабинета ми, за да уточнява някои факти или да се консултира с мен.

— И двете капсули ли използвахте тогава?

— Тогава — не. Цяла седмица като че ли нищо не се случи, и тогава му дадох още една доза. Не знаех колко бавно се проявяват симптомите. Или… колко са болезнени. Но знаех, че това няма да го убие. Или по-точно, мислех, че няма да го убие. Исках да съм сигурен. Направих го импулсивно. А после вече беше късно да се отказвам.

— Импулсивно ли? — Грегор повдигна вежди, изразявайки крайно изумление. — След три дни предварително обмисляне?

— Понякога — наруши дългото си мълчание Майлс — импулсите наистина сработват толкова бавно. Особено когато ти е дошла наум наистина лоша идея. — „Знам го от собствен опит.“

Грегор му даде знак да млъкне и Майлс си прехапа езика.

— Кога решихте да обвините капитан Галени? — строго попита императорът.

— О, не и тогава. Не исках да вредя на никого, но ако се наложеше, щях да избера Воркосиган. Той беше идеалният кандидат. Струваше ми се, че в това има някаква справедливост. Той, дявол да го вземе, излезе почти сух от историята с куриера. Аз бих го дал на военен съд това хиперактивно джудже, но то все още беше любимец на Илян, дори и след тази неприятност. А после той отново се появи пред вратата ми, вече с оная проклета ревизорска верига на врата и разбрах, че не е любимец само на Илян. — Погледът на Хароче, който най-после срещна очите на Грегор, беше обвиняващ.

А погледът на Грегор беше много, много студен.

— Продължавайте — нареди той с абсолютно неутрален тон.

— А тази дребна гадина не се отказваше. Непрекъснато напираше и напираше… Ако бях успял да го държа на разстояние още само една седмица, нямаше да има нужда да обвинявам никого. Воркосиган непрекъснато ме притискаше. Но беше ясно, че той е неуязвим и никога няма да мога да му припиша това. Галени се въртеше около него и с това привлече вниманието ми; съобразих, че като заподозрян той е още по-подходящ дори и от Воркосиган. Той не беше първият, когото избрах, но той бе… най-достъпен. И, без да броим останалото, той беше потенциален източник на притеснения за бъдещата императрица. На кого би липсвал?

Лицето на Грегор бе станало толкова безизразно, че изглеждаше почти безцветно. „Значи така изглежда, когато се разгневи.“ Интересно, дали Хароче разбира какво означава липсата на изражение по лицето на императора? Генералът сякаш беше запленен от собствената си реч и с негодувание говореше все по-бързо.

— Но малкият мерзавец продължи да напира. Три дни! Откри ония капсули в хранилището за доказателства само за три дни. Та това трябваше да му отнеме три месеца! Не можех да повярвам. Вече си мислех, че ще успея да го пратя на дългия път до Джаксън Хол и обратно, но той плътно се залепи за мен. По което и време на денонощието да се озърнех — той бе тук, зад рамото ми, обикаля цялата сграда. Трябваше да се избавя от този тип преди да съм го удушил на място. И тогава форсирах графика с обвинението на Галени, доколкото посмях, и му връчих идеален заподозрян. Но джуджето пак не пожела да се откаже! Затова му хвърлих примамката, за която мечтаеше: бях сигурен, че непременно ще я захапе, бях готов да му я натикам в гърлото, но той вече толкова се беше разлигавил… А в следващия момент отново се появи в кабинета ми с оня надменен тип, галактически биолог, а филтърът е разглобен… И сега аз съм тук долу, а той е… горе. — Хароче замълча, за да си поеме дъх.

— Каква примамка? — примигна Грегор.

„По дяволите, Хароче, не трябваше да споменаваш това, наистина не трябваше…“

След като генералът така и не отговори, пронизителният поглед на Грегор се прехвърли към Майлс.

— Каква примамка? — попита той с измамна мекост.

Майлс се прокашля.

— Предложи ми „Дендарии“. Каза, че съм можел да се върна и да работя с него при същите условия, при които работех с Илян. Не, даже по-добри. Той вмъкна там и капитанското звание.

Трите почти еднакво сащисани погледа сякаш го приковаха към стената.

— Не си ми споменавал за това — каза накрая Илян.

— Не.

— Нито на мен — добави Грегор.

— Не.

— Искаш да кажеш, че не си приел, така ли? — смаяно попита Иван.

— Не. Да. Едно от двете.

— А защо не си? — попита Илян след пауза, която изглежда продължи цяла минута.

— Не знаех дали ще мога да докажа, че това е подкуп.

— Не, не е затова. Искам да кажа, разбирам какъв подкуп е това. Бог ми е свидетел, че няма нужда да го обясняваш точно на мен — отвърна Илян. — Защо не го прие?

— И да му оставя Галени за изкупителна жертва ли? И после да позволя на такъв човек да ръководи ИмпСи през следващите десетина-двайсет години, като знам това, което зная за него? Според теб колко време щеше да мине преди да престане просто да докладва на Грегор и да започне да го манипулира чрез докладите си или по по-директен начин? Заради неговото собствено добро, разбира се, и за благото на империята.

— Нямаше да го направя. Щях да ви служа вярно, сир — настойчиво каза Хароче, но гласът му беше тих и не вдигна глава.

Грегор силно се намръщи.

„По дяволите, нека си протестира.“ Майлс заряза опитите си да лиши Хароче от такава възможност, както не би се опитал да отнеме от давещ се случайно попаднало му парче дърво. Вече не искаше от Хароче нищо повече — нито признание, нито отмъщение. Вече нямаше нужда от ответна ненавист. Майлс можеше само да оплаква Хароче — честният човек, който съществуваше до това лято, а сега бе изчезнал; сегашният Хароче, Хароче през тази зима, сам си беше избрал съдбата. „Вече нямаш никаква тежест и не можеш да ме мръднеш от мястото ми. А аз се уморих и искам да вечерям.“

— Приключихме ли тук? — въздъхвайки, попита той.

Грегор се облегна назад.

— Опасявам се, че да.

— Държите се така, като че ли е било убийство, а не беше! Това не беше измяна — продължи да упорства генералът. — Трябва да го разберете, сир.

„Опитай със «Съжалявам». Престани да се оправдаваш, просто поискай милост. Ще се изненадаш какво би могъл да постигнеш.“

— Саймън дори не пострада много!

Преднамерено бавно, Грегор се изправи и се обърна с гръб към него. Хароче отвори уста, за да продължи с отчаяните си оправдания, но непроизнесените думи заседнаха в гърлото му. Илян, който се бе прочул с язвителните си коментари, изглеждаше така, сякаш не можеше да измисли нищо подходящо.

След като императорът даде знак да отворят вратата и излезе наведен през нея, Иван изскочи незабавно след него. Илян изчака Майлс да излезе, като по стар навик не го оставяше с незащитен гръб към потенциална опасност, и го последва в коридора. Вратата се затвори със съскане зад него, прекъсвайки приглушените протести на Хароче, отрязвайки ги като с бръснач.

Всички мълчаха, докато не стигнаха до изхода на затворническия блок. Тогава Илян отбеляза:

— А пък аз си мислех, че онази фраза за борбата с изкушението е шега.

— Резултатът беше две от общо три точки, Илян. Шансът беше почти равен. И… общо взето не ми се иска да говоря за това.

— Значи той се е опитал да подкупи един от моите Ревизори — замислено проточи Грегор. — Това е държавно престъпление.

— Не мисля, че мечтая за опитите да обясня това пред военния съд, сир. Хароче и така има да отговаря за достатъчно сериозно престъпление. Едва ли можем да го унищожим по-силно. Оставете го така. Моля ви.

— Както желаете, милорд Ревизор. — Лицето на Грегор, който се беше втренчил в упор в Майлс, имаше странно изражение. Майлс неловко настръхна. Не бе нито учудване, нито изумление, което можеше да бъде оскърбително. Благоговеен страх? Разбира се, че не. — Какво те спря? Знаеш ли, и аз искам да разбера защо. Просто си длъжен да ми отговориш.

— Аз не… не знам точно как да го изразя с думи. — Майлс потърси и, за свое огромно удивление, успя да открие в себе си онзи същия необичаен остров на спокойствието. Това му помогна. — Просто понякога цената е прекалено висока, независимо от това колко силно копнееш за нещо. Единственото, което не можеш да заплатиш за най-съкровеното желание на сърцето си, е самото сърце.

— А-а — каза Грегор.

Илян бе споменал, че за написването на ревизорския му доклад ще му трябва толкова време, колкото му е отнело решаването на случая. Тази прогноза се оказа прекалено оптимистична: той не беше умножил времето по коефициента на всякакви смущаващи фактори. Майлс прекара по-голямата част от следващата седмица в стаята си, вкарвайки купища текстове и файлове с данни в своя ком-пулт. След като определи всички липсващи фрагменти, той се зае да кръстосва натам и обратно до щаба на ИмпСи, за да говори с персонала от съдебно-медицинската експертиза, клиниката и още пет-шест отдела, да вземе писмените им показания или да се уедини за разговор с генерал Алегре. Дори си организира пътуване извън Ворбар Султана, за да вземе допълнителни медицински показания от адмирал Авакли. Накрая отново провери всичко. Изобщо не му се искаше този доклад да докара обратно до краката му приливна вълна от допълнителни въпроси и уточнения, дори и без язвителните иляновски коментари в полетата на документа.

Майлс се беше съсредоточил върху съчиняването на кратко и емоционално неутрално изложение на всички пречки и дезинформации, организирани от Хароче по време на най-голямата медицинска криза на Илян. Той се ругаеше за всички очевидни признаци, които бе пропуснал — о, генералът ловко ги беше манипулирал, беше манипулирал всички! В този момент в спалнята му внезапно нахлу Иван и изкрещя с пълен глас:

— Имаш ли представа какво се случва в стаята ти за гости?!

Майлс изпъшка и прокара пръсти през косата си, махна с ръка на братовчед си да мълчи, безуспешно се опита да си спомни блестящото изречение, с което бе възнамерявал да завърши тази част от доклада си, отказа се и изключи комуникационния пулт.

— Няма нужда да крещиш.

— Не крещя — отвърна Иван. — Просто съм решителен.

— Би ли бил така любезен да изразяваш решимостта си с по-нисък тон?

— Не. Саймън Илян спи с моята майка и за това си виновен ти!

— Хм… струва ми се, че нямам никаква вина.

— Така или иначе, те го правят в твоя дом! Ти носиш известна отговорност за последствията.

— Какви последствия?

— Не знам какви последствия! Не знам как трябва да реагирам, по дяволите! Да започна да казвам на Илян „татко“ или обратно, да го предизвикам на дуел?

— Ами… като начало можеш да помислиш за това, че изобщо не е твоя работа. Според последните ми данни, и двамата са възрастни хора.

— Те са старци, Майлс! Това е… това е… това е недостойно. Или нещо такова. Скандално. Тя е висш вор, а той е… той е… Илян.

— Сам по себе си отделна класа — ухили се Майлс. — Ако бях на твое място, нямаше да очаквам скандал. Останах с впечатлението, че се държат доста, хм, дискретно. Майка ти проявява безупречен вкус във всичко. Освен това, като се има предвид каква е тя и кой е той, дали някой ще се осмели да пуска коментари?

— Това предизвиква само неудобство. Мама ми каза, че след годежната церемония на Грегор и преди да започне подготовката за сватбата, двамата с Илян щели да отидат за половин месец на почивка на южното крайбрежие. Заедно. В някакъв курорт за простолюдието от средната класа, за който никога не съм чувал. Избрал го е Илян — демек, щом той никога не е чувал за него, то всяко място, което не е привличало вниманието на ИмпСи, напълно го устройвало. А тя заяви, че след годежа искала по цял ден да се пече на слънце в шезлонга, без да прави нищо, пиейки ония отвратителни коктейли с плод на клечка. А през нощта — каза тя! — несъмнено щели да измислят с какво да се занимават. Господи, Майлс, родната ми майка!

— А ти как мислиш, че е станала твоя майка? По онова време на Бараяр не е имало утробни репликатори.

— Това е било преди трийсет години!

— Достатъчно време. На южното крайбрежие, а? Звучи… отпускащо. Всъщност направо безгрижно. — Тази сутрин във Ворбар Султана валеше лапавица. Може би щеше да успее да убеди Илян да му каже името на този курорт и веднага щом се отървеше от проклетия доклад… но Майлс нямаше с кого да отиде на почивка, освен с Иван, а това далеч не беше същото. — Ако това наистина те безпокои, можеш да поговориш с майка ми.

— Опитах. Тя е бетанка! Смята, че това е просто великолепно. Било полезно за сърдечносъдовата система, способствало производството на ендорфини и така нататък. Двете с майка ми сигурно са го измислили заедно.

— Възможно е. Но го погледни и откъм хубавата му страна. Има голяма вероятност леля Алис да е толкова заета със собствения си любовен живот, че да престане да се опитва да уреди твоя. Винаги си казвал, че искаш точно това.

— Да, но…

— Хайде, помисли. Колко пъти през последния месец ти е досаждала да ухажваш подходящи момичета?

— През последния месец… всички бяхме много заети.

— Колко пъти подробно ти е описвала годежи, сватби и раждане на деца на свои познати?

— Ами… нито веднъж, след като спомена за това. Освен годежа на Грегор, разбира се. Никога досега не ме е оставяла толкова дълго без съобщения за статистиката на прираста на населението сред висшите вори. Дори когато служих в посолството на Земята, ми изпращаше писма два пъти месечно.

— Брой си преимуществата, Иване.

Братовчед му сви устни и измърмори:

— Плодове! — промърмори той. — На клечка!

След като се отърва от Иван, Майлс загуби цял час, за да се върне към предишната си съсредоточеност. Той намери практическо приложение на тази пауза, като се обади на доктор Ченко във Военната болница и най-после си уговори час за регулиране на прибора, контролиращ припадъците. Неврологът, изглежда, доста се безпокоеше дали устройството ще работи. Майлс се опита да се отърси от усещането, че самият той е просто голяма и ходеща на два крака лабораторна мишка.

На следващия ден, когато Майлс вече беше готов да излезе от замъка и да тръгне към болницата, се сблъска на вратата с пристигащия отнякъде Илян. Навън валеше сняг; бели парцали бяха полепнали по цивилното сако на Илян и бяха покрили редките му коси. Лицето му бе почервеняло от студ, но излъчваше веселие. Като че ли беше сам.

— Къде си ходил? — попита Майлс. Той протегна шия, гледайки към затварящата се врата, но не видя нито лейди Алис, нито охранител, нито какъвто и да било придружител, влизащ през вратата.

— Поразходих се из града.

— Сам? — Майлс се опита гласът му да не звучи тревожно. След всичко станало оставаше и да изгубят този човек, да вдигнат под тревога градската стража, да я изпратят да го търси и да го намерят, изплашен или объркан и разстроен, в някой от най-странните краища на града… — Изглежда, че си успял да се върнеш благополучно.

— Да — Илян се усмихна безгрижно. Той протегна ръка и му показа малък холокуб. — Госпожа майка ти ми даде карта. Със северния и южния континент, плюс всички обитаеми острови, всички градове, улици и планини в мащаб до един метър. Сега винаги, когато се изгубя, мога да намеря обратния път.

— Много хора използват карти, Саймън. — „Аз съм идиот! Защо не се сетих за това по-рано?“

— Мина толкова много време, откакто ми се е налагало да използвам карта, че изобщо не ми хрумна. А това е като ейдетичен чип, който държиш в ръката си. Помни дори това, което никога не си знаел. Прекрасно! — Той разкопча сакото си и извади от вътрешния си джоб още едно устройство: съвсем обикновен, макар и очевидно от най-добро качество, делови органайзер за аудиобележки. — Майка ти ми даде и това. Автоматично дава записи по ключови думи. Примитивно, но за битова употреба е просто идеално. Това си е почти като протезна памет, Майлс.

В крайна сметка, през последните тридесет и пет години на този човек изобщо не му се беше налагало да си води записки. Какво щеше да открие после? Огъня? Писмеността? Земеделието?

— Всичко, което трябва да помниш, е къде си го прибрал.

— Мисля да го закача с верижка за колана си. Или да си го окача на шията. — Саймън се отправи нагоре по витата стълба, към стаите за гости, подсмихвайки се лекичко.

На следващата вечер Майлс приключи с препроверката на данните в ком-пулта, от който очите му вече почти се бяха кръстосали, и се отправи на тиха домашна вечеря — само той, графинята и Илян. Първата половина на вечерята проведе, като отблъсваше прозрачните намеци на майка си, че, виждате ли, Мама Кости може би ще прояви интерес към емиграция на Сергияр, в който случай за нея ще се намери място сред служителите на вицекраля.

— Тя никога няма да напусне Ворбар Султана, докато синът й служи тук — заяви Майлс.

Графинята придоби замислен вид.

— Ефрейтор Кости може да бъде прехвърлен на Сергияр…

— Без мръсни номера! — побърза да парира Майлс. — Аз пръв я открих, моя си е.

— Просто ми хрумна — нежно му се усмихна тя.

— Като стана дума за Сергияр, кога си пристига татко?

— В деня преди годежа. И скоро след това ще си заминем двамата. Разбира се, ще се върнем за сватбата през лятото. С удоволствие бих останала по-дълго тук, но наистина трябва да се върнем на колония Хаос. Колкото по-кратък е престоят на Арал в столицата, толкова по-малка вероятност има старите политически приятели на баща ти да му намерят някаква работа. Това е едно от преимуществата на Сергияр — там им е по-трудно да го открият. Един от тях продължава да се появява — на практика всеки месец, — пълен с идеи за неща, които Арал може да направи през въображаемото си свободно време. Ние му наливаме вино, вечеряме заедно, а после любезно го изпращаме. — Тя се усмихна подканващо на Майлс. — Наистина трябва да ни дойдеш на гости в най-скоро време. Напълно безопасно е. Знаеш, че вече намерихме ефективен начин за лечение от онези отвратителни червеи — много по-добър от предишното хирургическо премахване. Там има толкова неща, които да се видят, и да се направят. Особено да се направят.

Има нещо вселенско, помисли си Майлс, в този зловещ огън, който гори в очите на майка му, държаща пред себе си огромен списък с неща за правене.

— Ще видим. Надявам се до няколко дена най-после да приключа ревизорското си разследване, с което се занимавам. После… Не съм съвсем сигурен какво ще правя.

Последва кратко мълчание, докато всички присъстващи благодарно се занимаваха с десерта си. Накрая Илян се прокашля и се обърна към графинята.

— Днес подписах договора за наем на новия апартамент, Корделия. Утре ще мога да се нанеса.

— О, прекрасно!

— Искам да благодаря на двама ви, особено на теб, Майлс, за гостоприемството. И за помощта.

— Какъв апартамент? — попита Майлс. — Боя се, че тази седмица живях в комуникационния си пулт.

— Наистина е така. Лейди Алис ми помогна да го намеря.

— В нейния блок ли е? — Тогава това местенце ще се окаже доста скъпичко. Дали Илян можеше да си го позволи? Неговата пенсия — половин вицеадмиралска заплата — можеше да се нарече прилична, но не повече от това. Макар че, ако се замислиш, до този момент той вече трябва да е натрупал солидни спестявания, като се има предвид принудителната аскетичност на изпълнения му с работа предишен начин на живот.

— Мисля, че вече не съм такава заплаха за съседите си като някога, но в случай, че някой стар враг има лоши намерения… Накратко, апартаментът е на две преки от Алис. Навярно няма да е зле да пуснем слухове, че съм по-зле с паметта, отколкото съм всъщност. Ако ти се удаде подходящ случай. Това ще ме направи по-безинтересна мишена.

— Смяташ ли да продължиш работата си в ИмпСи, макар и не като шеф… не знам… може би като консултант или нещо подобно?

— Не. След като случаят с моето… хм… своеобразно убийство е решен, излизам от играта. Защо си толкова шокиран, Майлс? Четирийсет и пет години имперска служба не могат да се нарекат трагично рано свършила кариера.

— Всъщност, да. Ще липсваш на Грегор. На всички ни.

— О, надявам се, че ще съм наблизо.

Майлс приключи ревизорския си доклад следващия следобед, включително съдържанието и сравнителния показалец. Отпусна се на въртящия се стол пред комуникационния пулт и се протегна. Докладът беше толкова пълен, колкото беше възможно да го направи, и толкова прост по стил, колкото му позволи негодуванието срещу извършеното престъпление. Едва сега, щателно изучавайки готовия документ, той осъзна колко тънко е сплитал тъканта на дори най-правдивите си дендарийски доклади, представяйки флота и техния адмирал Нейсмит да изглеждат по-добре и по този начин да гарантира, че потокът от задания няма да пресъхне. Имаше някаква сдържана, хладна безгрижност в това, че не го интересуваше как ще изглежда лорд Воркосиган, и това беше много приятно.

Докладът беше предназначен най-вече за Грегор, но не само за него. Майлс вече бе участвал от другия край на тази верига, принуден да разработва дендарийски операции въз основа на всякакъв вид съмнителни и непълни разузнавателни данни. И той твърдо бе решил, че никой нещастник, на който в последствие ще му се наложи практически да използва доклада му, няма да има основание да проклина Майлс, както той е проклинал другите.

Той записа окончателния вариант на шифрован диск и се обади на секретаря на Грегор, за да си уговори официална среща на другата сутрин. Тогава щеше да предаде доклада, заедно с веригата и печата. После той стана и тръгна да се разхожда из замъка, за да раздвижи схванатите си мускули и да хвърли един поглед на скутера си. Ченко бе обещал да направи окончателната операция за инсталиране на контролиращия припадъците чип утре следобяд. Мартин, чиито многоочакван рожден ден отмина незабелязан от Майлс, някъде по време на скорошната криза, отложи подаването на молбата си за постъпване на Имперска служба с още няколко седмици, за да избави Майлс от необходимостта да свиква с временен шофьор. Но Майлс прекрасно разбираше, че младежа няма търпение да си тръгне.

Тази сутрин лейди Алис доста любезно бе откарала Илян и скромния му багаж със собствената си кола, и домашната прислуга на графинята вече бе успяла да възстанови в апартаментите за гости първоначалния, макар и леко безжизнен ред. Майлс влезе там, за да погледа през прозореца към покритата със сняг градина и да се порадва, че не лежи замразен в криокамера. Това наистина бяха най-разкошните стаи в целия замък — и, без съмнение, с най-добър изглед от прозорците. Той си спомни как изглеждаха тези стаи по времето на дядо му: натъпкани с военни сувенири, стари книги, стара кожа и стар човек. Майлс се огледа — стаите бяха почистени, измити и празни.

— А защо не? — промърмори той, след което повтори по-силно: — А защо, по дяволите, не?

Половин час по-късно майка му го завари начело на цяла армия доброволци, състояща се от Мартин и половината от собствените й прислужници. Едни пренасяха вещите му един етаж по-долу и в другото крило на замъка, други ги подреждаха по местата им в банята, спалнята, гостната и кабинета, следвайки малко неясните указания на самия Майлс.

— Майлс, мили, какво правиш?

— Пренасям се в стаите на дядо. Вече никой не ги използва. Защо не? — Той нервно зачака някакво възражение, като мислено подготвяше защитната си реч.

— О, чудесна идея! Крайно време беше да се измъкнеш от онази малка стаичка горе. За Бога, та ти живееш там от петгодишен!

— И аз… така си помислих.

— Избрахме я за тебе само защото Илян изчисли, че ако някой се опитва да изстреля граната през прозореца, би го направил от максимално неподходящия ъгъл.

— Ясно. — Той се прокашля и продължи обнадеждено: — Смятам да заема целия втори етаж: Жълтия салон, другите гостни и всичко останало. Може да… приемам гости, да каня хора или нещо подобно.

— Когато заминем на Сергияр, цялата къща ще е на твое разположение.

— Да, но искам да имам свое място, дори когато сте тук. Преди никога не ми се е налагало. Не си бях често вкъщи.

— Знам. А сега ти си тук, а мен ме няма. Понякога животът наистина е странен. — Тя бавно се отдалечи, като тихичко си тананикаше под нос.

С толкова много носачи преместването отне само час. По тази по-подходяща площ всичко, което представляваше животът на Майлс, беше размазано в толкова тънък слой… Разбира се, във флота на „Дендарии“ имаше поне още един тон лични вещи на адмирал Нейсмит, които някак си трябваше да си вземе. В крайна сметка едва ли някой щеше да може да използва дрехите или специално пригодения за ръста му боен скафандър. Той бродеше наоколо, премествайки вещите от едно място на друго, опитвайки се да отгатне какво приложение може да им намери. Тук всичко беше много просторно. Майлс изпита пристъп на родствено съчувствие към растенията, които твърде дълго чакат пресаждане от тясната си саксия. Не че той смяташе да расте в буквалният смисъл… Израсналата в космоса Куин щеше да го нарече „домошар“. И щеше да е… наполовина права.

Дължеше й съобщение. Дължеше й няколко съобщения и още — извинение за това, че в суматохата напоследък беше отложил отговора на последните й две съобщения. Майлс се настани пред ком-пулта си, който току-що беше заел новото си място. Светлините на града се отразяваха като кехлибарен дим в облачното небе. Градината, която се виждаше прекрасно през широкия прозорец на кабинета му, тази нощ изглеждаше мека и светеща.

Настройвайки по съответен начин мислите и изражението на лицето си, Майлс се зае със съобщението. Той записа радостни уверения в това, че с него всичко е наред — и от медицинска, и от всякаква друга точка, — и изпрати посланието по теснолъчевата поща. Куин ще го получи след около седмица, в зависимост от сегашното местоположение на дендарийския флот. За негово голямо изумление задачата, която преди изглеждаше невъзможна, сега беше много лесна. Може би просто е трябвало да премахне ограниченията от собствения си разум?