Памет

ГЛАВА 13

Иван не изпълни заплахата си да ходи по петите на Майлс и да му досажда за лечението, а по-точно — за липсата на такова, понеже беше завербуван да помага на лейди Алис да се приготви за заминаването си за Комар. Мимоходом тя се отби в замъка Воркосиган, за да остави там няколко килограма исторически документи, съдържащи споменавания за предишни императорски сватби, и нареди на Майлс да ги проучи. Когато се върнеше, леля му несъмнено щеше да има дълъг списък със задачи за всички, започвайки от Иван. А след Иван в списъка се нареждаше Майлс.

Той стъписано прелистваше древните книги. Колко от тези покрити с вековна прах церемонии щяха да измъкнат на бял свят от музея? От последната императорска сватба бяха минали четиридесет години — венчавката на принц Серж и злощастната принцеса Карийн. Това е било шоу с наистина монументални мащаби, а Серж е бил само престолонаследник, а не действащ император. И все пак Майлс предполагаше, че възраждането на подобни обичаи ще укрепи обеднялото от времето своеобразие на ворите като класа. Навярно една грижливо подготвена и проведена церемония щеше да изиграе ролята на социален имуносупресант, който да не допусне отхвърлянето на трансплантираната комарска тъкан от ворското тяло. Алис, изглежда, определено смяташе така, а тя трябваше да разбира от тези неща — родът Ворпатрил бяха стари вори от момента на появяването им на бял свят.

Майлс мрачно се замисли за бъдещите си задължения. Той се досещаше, че ролята му на секундант на императорската сватба беше важна както в политическо, така и в социално отношение, отчитайки в каква степен във Ворбар Султана тези неща вървяха ръка за ръка. Но той продължаваше да се чувства точно толкова полезен, колкото гипсова градинска статуя, стояща на поляната с факел в ръка.

Какво пък… до този момент дългът го беше натоварвал и с много по-странни задачи. Може би предпочиташе да чисти замръзващите канализационни тръби под лагера „Вечен лед“? Или да бяга из Джаксън Хол, изпреварвайки само на крачка главорезите на някой от побърканите местни барони?

„Не отговаряй на този въпрос, момче.“

Лейди Алис си беше намерила временна заместничка за ролята си на социален опекун на Грегор в лицето на Дру Куделка, съпругата на комодора и майка на Делия. Майлс откри този факт, когато мадам Куделка му се обади и му предаде поканата / заповед да послужи като ворско украшение на поредния галантен пикник на Грегор. Майлс пристигна при източния вход на двореца малко по-рано, само за да се сблъска с тълпа офицери в парадни червено-сини униформи, които точно в този момент напускаха някаква свръхофициална сутрешна церемония. Той се отдръпна настрани, пропускайки хората в униформа, и се опита да не позволи на завистта си да се отрази върху физиономията му.

Един от офицерите се спускаше надолу по стълбището много бавно и внимателно, като се опираше на парапета. Майлс незабавно го позна и потисна желанието си да се скрие зад най-близкия подкастрен храст. Лейтенант Ворберг. Ворберг никога не бе виждал лицето на адмирал Нейсмит, само неговата разрязала го на две бойна броня. Днес явно беше точно онзи ден, в който Грегор раздаваше различни имперски награди — съдейки по новичката награда, проблясваща на гърдите на Ворберг, точно каквато даваха при раняване по време на императорска служба. Майлс имаше половин буркан, натъпкан с точно такива награди, който стоеше на шкафа в стаята му; по някое време Илян престана да му ги връчва — може би се беше изплашил, че заплахата на Майлс в някой прекрасен ден да си ги сложи наведнъж не е просто шега. Но това очевидно беше първата сериозна награда, получена от Ворберг — с толкова неловък и смутен вид носеше тази награда.

Майлс не успя да се сдържи.

— А, Ворберг, нали? — попита той, когато лейтенантът минаваше покрай него.

Ворберг неуверено запремигва, гледайки към него, после лицето му се проясни.

— Воркосиган, нали? Виждал съм ви в щаба на галактическия отдел на Комар, струва ми се. — Той дружелюбно кимна, като един имперски куриер и вор на друг.

— За какво получихте този талисман против лош късмет? — кимна Майлс към гърдите му. — Или не бива да питам?

— Не е чак толкова секретно. Бях на обичайна куриерска мисия, летях по стандартен маршрут край Здрача на Зоав. И шайка проклети пирати плениха кораба, с който пътувах.

— Само не някой от нашите куриерски кораби! Сигурно щях да чуя за това. Щеше да се вдигне страхотен шум.

— Де да беше куриерски кораб! Тогава ИмпСи може би щеше да прати на помощ истински войници. Не, беше просто товарен търговски кораб, регистриран на Зоав. Затова ИмпСи, в безграничната си мъдрост и несъмнено по съвета на някой от онези стиснати счетоводители, които ми бяха запазили място на този проклет кораб, изнамери някакви евтини наемници. Беше страхотен провал. — Той поверително сниши глас. — Ако някога попаднете в подобна ситуация, опитайте се да избягвате бандата клоуни, които се наричат „Флот на свободните наемници от Дендарии“. Те са смъртно опасни.

— Нима не се иска точно това от тях?

— Опасни са за тези, на чиято страна са.

— О! — Изглежда, някой бе казал на Ворберг, че е попаднал под приятелски огън. Най-вероятно хируржката: тя беше неизлечимо честна. — Но аз съм чувал за „Дендарии“. Искам да кажа, очевидно сред тях има някакви бегълци от Бараяр, иначе нямаше да използват името на най-известната географска особеност на моята област. Освен ако сред тях не е имало някой любител на военната история, впечатлен от партизанските операции на дядо ми.

— Да, един от старшите им офицери е емигрирал от Бараяр. Срещнах се с него. Говори се, че командирът им бил бетанец. Изглежда е избягал от бетанската терапия.

— Аз си мислех, че „Дендарии“ са добри.

— Не особено.

— Но вие сте тук, нали? — отбеляза уязвения Майлс. После се овладя. — И така… значи скоро ще се върнете на работа?

— Няколко седмици ще трябва да оседлавам бюро в щаб-квартирата, след всичко това. — Ворберг неопределено посочи с глава, визирайки току-що завършилата церемония. — Работа, за да има с какво да ме ангажират. Не разбирам защо краката ми да не дооздравеят по време на пътуване, но явно докторите смятат, че ако се наложи, трябва да мога да тичам с всички сили.

— А това е вярно — мрачно призна Майлс. — Ако самият аз бях действал малко по-бързо… — Той замълча.

Изглежда, едва сега Ворберг за пръв път осъзна, че Майлс е облечен в скромно цивилно облекло.

— И вие ли сте в отпуска по болест?

Тонът на Майлс стана рязък.

— Пенсиониран съм по болест.

— О! — Ворберг беше достатъчно тактичен, за да изглежда смутен. — Но… аз мислех, че имате един вид особено разрешение… хм… отгоре. — Ворберг може и да не бе съвсем наясно какъв е Майлс, но какъв е баща му — това знаеше много точно.

— Излязох извън границите му. Благодарение на една иглена граната.

— Виж ти! — възкликна Ворберг. — Това звучи още по-неприятно от плазмен пистолет. Съжалявам да чуя това. И какво възнамерявате да правите сега?

— Засега наистина не знам.

— Ще се върнете ли в своята област?

— Не… Имам някои… хм… обществени задължения, които известно време ще ме задържат тук, във Ворбар Султана. — Все още официално не беше съобщено за годежа на Грегор. По някое време новината несъмнено щеше да изтече навън, но Майлс твърдо беше решил, че няма да е от него. Когато сватбените приготовления започнеха да набират ход, ИмпСи щеше да стане адски оживено място. Ако Майлс все още работеше там, сега беше най-подходящото време да си потърси някакво дългосрочно задание някъде по-далеч в галактиката. Но нали не можеше да предупреди Ворберг за това! — Замъкът Воркосиган… също е мой дом.

— Навярно пак ще се видим. Желая ви успех.

— И на вас също. — Майлс му козирува а-ла аналитик и отмина. Лейтенантът, разбира се, не отвърна на цивилен със същия жест, а само любезно кимна.

Майордомът на Грегор придружи Майлс през двореца до градината, на поредното парти — този път без кон и в не толкова интимна обстановка. Тук присъстваха най-добрият приятел на Грегор граф Хенри Ворволк и неговата графиня, и още няколко близки познати. Целта на събирането очевидно бе да представят бъдещата булка на следващия кръг от императорските познати, по-широк от семейния, а именно Алис, Майлс и Иван. Грегор пристигна с малко закъснение; явно току-що беше преоблякъл парадната си униформа, с която беше на сутрешната церемония по награждаването.

Дру Куделка, майката на Делия, охотно ръководеше церемонията вместо отсъстващата Алис. Отдавна, когато Дру още не беше омъжена за Куделка, а Грегор беше още дете, тя беше негов личен телохранител, отговаряйки и за безопасността на майката на Майлс. Ясно се виждаше, че императорът се безпокои дали Дру и Лайза ще се спогодят.

Грегор нямаше за какво да се тревожи. Мадам Куделка, безгранично опитна в светския живот на Ворбар Султана, се разбираше с всички. Наблюдавала отблизо живота на ворите, без самата тя да бъде вор, тя беше най-подходящия човек, който можеше да даде на Лайза няколко лични съвета; изглежда, че именно на това беше разчитал Грегор.

Както обикновено, Лайза също се справяше чудесно. Тя притежаваше инстинктите на опитен дипломат, беше наблюдателна и никога не повтаряше една и съща грешка два пъти. Беше твърде оптимистично да се надява човек, че ще оживее, ако я оставеха сама в бедняшките квартали на някой бараярски град или в някое затънтено село, ала бе ясно, че в онази прослойка на бараярското общество, с което има работа останалата галактика, тя се чувства съвсем уютно. Въпреки целта на упражнението, Грегор успя да остане с годеницата си насаме, когато в отговор на прозрачния императорски намек гостите се разпръснаха на следобедна разходка из тукашните алеи. Майлс избяга заедно с Делия Куделка; те седнаха на една от пейките, откъдето се откриваше изглед към цялата градина, и наблюдаваха менуета, който старателно изпълняваха разхождащите се, стараейки се да избягват среща с Грегор и Лайза по разклоняващите се на всички страни пътеки.

— Как е баща ти? — попита той, когато се настаниха. — Би трябвало да отида да го видя.

— Да, той се чудеше защо сякаш го избягваш, откакто си се прибрал. А после разбрахме, че са те пенсионирали по болест. Каза ми да ти предам, че ужасно съжалява. Онази вечер, когато ходихме на официалната вечеря, знаеше ли вече, че това ще се случи? Нищо не каза за това. Но това май не беше изненада за теб.

— Тогава още отчаяно се надявах, че някак ще ми се размине. — Строго погледнато, това беше лъжа; тогава той се намираше в състояние на пълно отрицание, той изобщо не мислеше за това. Груба грешка, това сега се виждаше ясно.

— А как е твоят капитан Галени?

— Въпреки мнението на всички, Дъв Галени не е моя лична собственост.

Тя нетърпеливо сви устни.

— Знаеш какво имам предвид. Как прие годежа на Лайза с Грегор? Онази вечер бях убедена, че е влюбен в нея.

— Всъщност не много добре — призна Майлс, — но ще го преживее. Просто я е ухажвал прекалено бавно, поне така мисля. И Лайза сигурно е решила, че не е толкова интересна за него.

— Това би било приятна промяна в сравнение с тези идиоти, които само се опитват да се покатерят върху теб — въздъхна Делия.

Майлс си представи как той с алпинистка екипировка и с много-много въжета щурмува Планината Делия. Твърде опасна картинка.

— Между другото, как са отношенията ви с Иван в момента? Не знам дали трябва да ти се извиня, че онази вечер те отмъкнах от него.

— А, Иван!

Майлс леко се усмихна.

— С нетърпение ли очакваш сватбата?

— Ами, мама е ужасно развълнувана, най-малкото заради Грегор. Тя вече планира какво ще облечем всички и пресмята дали сестра ми Карийн ще може да се върне от Колония Бета, за да присъства. Интересно, дали не смята сватбите за заразни? Ние постоянно продължаваме да чуваме тънки намеци, че мама и татко биха искали някой ден пак да имат къщата само за себе си. Или поне баните.

— Ами ти?…

— Е, там ще има танци. — Лицето й грейна. — И може би интересни мъже.

— А Иван не е ли интересен?

— Казах „мъже“, не момчета.

— Той е почти на трийсет. Ти на колко си, на двайсет и четири?

— Не става въпрос за годините, а за отношението. Момчетата просто искат да спят с момичетата. А мъжете искат да се оженят и да си подредят живота.

— Абсолютно сигурен съм, че и мъжете искат да спят с момичета — малко извинително отбеляза Майлс.

— Е, да, но това желание не е чак толкова всепоглъщащо за тях. Остават им няколко мозъчни клетки и за други функции.

— Само не ми казвай, че и с жените не е същото.

— Ние навярно сме по-взискателни.

— Статистиката не подкрепя този аргумент. Почти всички се женят. Така че явно не сте чак толкова взискателни.

Делия се замисли: тази мисъл явно я потресе.

— Само в нашата култура е така. Карийн казва, че на Бета било различно.

— На Бета всичко е различно.

— Значи сигурно работата е там, че това просто е заразно.

„Тогава откъде съм получил този имунитет?“

— Изненадан съм, че още не са отвлекли някоя от вас.

— Мисля, че е защото сме четири — сподели Делия. — Само като се доближат мъжете към тази тълпа и веднага се объркват коя точно е тяхната цел.

— Мога да си представя — съгласи се Майлс. Заедно, русокосите сестри Куделка бяха извънредно обезкуражаващо явление. — Значи се опитваш да се избавиш от сестрите си, така ли?

— Непрекъснато — въздъхна Делия.

Покрай тях минаха граф и графиня Ворволк и спряха да поговорят. Накрая всичко свърши с това, че Майлс и Делия се върнаха с тях при мадам Куделка и партито завърши. Той се прибра в замъка и започна да обикаля из стаите, усърдно търсейки с какво да се заеме — с каквото и да е, само да не е домашната работа, която му беше стоварила преди заминаването си лейди Алис.

След вечеря Майлс се бе оттеглил в Жълтия салон, потънал в краткия обзор на месечния финансов отчет на Ципис, водейки си бележки и все още упорито пренебрегвайки купчината прашни, подвързани с кожа томове, захвърлени в ъгъла, когато се появи Мартин.

— Дошъл е един човек — с известно удивление в гласа съобщи той. Като новоизпечен иконом (тази длъжност я получи мълчаливо, в допълнение към другите му задължения, като шофирането на колата и от време на време — миене на чинии), Мартин беше получил инструкции по какъв начин трябва да въвежда гостите и да ги превежда през лабиринта на къщата до жилищните помещения. Явно беше дошло време да се провери как е усвоил основните понятия.

Майлс остави четящото устройство на масата.

— Така… пусна ли го (или я) вътре? Надявам се, че не е някой пътуващ търговец; охраната на входа обикновено се справя добре с изпращането им… — В салона иззад гърба на Мартин влезе Дъв Галени. Майлс се задави с думите си. Галени беше униформен, все още в ежедневната си зелена униформа след работния ден. Не изглеждаше въоръжен. Всъщност изглеждаше просто уморен. И малко обезпокоен, но без онази едва доловима маниакална лудост, която вещаеше неприятности и която Майлс се беше научил да разпознава.

— О, — успя да каже Майлс, — влизай, сядай.

Галени направи жест с отворена длан, сухо благодарейки за поканата, макар че вече беше влязъл в стаята. Той седна на стола: напрегнат, гърба изпънат.

— Искаш ли… нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Хм… тогава това е всичко, Мартин. Благодаря ти. — След няколко секунди момчето разбра намека и се оттегли.

Майлс нямаше представа какво ще последва по-нататък, затова просто повдигна вежди.

Галени неловко се прокашля.

— Струва ми се, че ти дължа извинение. Не бях на себе си.

Майлс се отпусна. Може би щеше да му се размине.

— Да и пак да. Но мога да те разбера. И стига вече сме говорили за това.

Галени късо кимна, връщайки се към обичайния си хладнокръвен маниер.

— Хм… надявам се, че онази вечер съм бил единственото ти доверено лице.

— Да. Но това беше само въведение към това, за което съм дошъл. Появи се нещо далеч по-сериозно.

„Сега пък какво? Моля ви, повече никакви объркани любовни връзки…“

— Нима? „Нещо“ от какъв вид?

— Този път е професионален проблем, не личен.

Майлс благоразумно не отбеляза: „Аз съм уволнен от ИмпСи“. Той чакаше; в него се събуди любопитство.

Галени се намръщи още повече.

— Кажи ми… някога хващал ли си Саймън Илян в грешка?

— Ами например, че ме уволни — кисело отбеляза Майлс.

Ръката на Галени трепна, сякаш отхвърляйки шегата.

— Не. Искам да кажа истинска грешка.

Майлс се поколеба.

— Той не е свръхчовек. Виждал съм как се е заблуждавал, как го е отклонявал някой неправилен ход на разсъжденията му, макар и не много често. Той много добросъвестно непрекъснато сравнява теориите си с новата информация.

— Не сложни грешки. Прости.

— Всъщност не. — Майлс се замисли. — А ти?

— Никога досега. Обаче не съм работил много с него, нали разбираш. Виждаме се само на седмичната оперативка с моя отдел, и от време на време при специални информационни заявки. Но през последните три дни се случиха четири… странни инцидента.

— Инциденти ли? Какви по-точно?

— Първият… той ме помоли за едно извлечение, което подготвях. Довърших го и му го пратих горе, но два часа по-късно Илян ми позвъни и го поиска пак. Получи се малко объркване, после секретарят му потвърди чрез дневника за регистрация, че съм пратил тази дискета, и каза, че вече му го бил предал. Илян намери шифрованата дискета на бюрото си и се извини. След което забравих за случая.

— Може би просто го е пропуснал — предположи Майлс.

Галени сви рамене.

— Вторият инцидент беше съвсем незначителен, просто една докладна от неговия офис с грешна дата. Обадих се на секретаря му и той я поправи. Без проблеми.

— Хм.

Дъв си пое дъх.

— Третият случай пак беше докладна с грешна дата, адресирана до моя предшественик, който от пет месеца не е във Ворбар Султана. Илян искаше последния доклад за един съвместен бараяро-комарски търговски флот, който се движи по заобиколен маршрут покрай Тау Кит. Този флот се беше върнал в орбита около Комар преди половин година. Когато се обадих, за да изясня каква точно информация иска да получи, той изобщо отрече да е правил такова запитване. Изпратих му обратно докладната, а Илян моментално млъкна и прекъсна връзката. Това се случи тази сутрин.

— Стават три.

— После — днес беше ежеседмичната оперативка на нашия отдел, където бяхме всички — пет аналитика по комарските въпроси и генерал Алегре. Знаеш обичайния стил на изложение на Илян. С дълги паузи, но когато говори, е много рязък и язвителен. Този път… паузите бяха повече. А това, което произнасяше между тях, сякаш прескачаше произволно от една тема на друга, повечето пъти направо объркващо. И ни освободи рано, без още да сме свършили и половината работа.

— Хм… А каква беше днешната тема?

Галени тракна челюсти.

— Да, разбирам, че не можеш да ми кажеш, но ако се е отнасяло за брачните планове на Грегор, може би Илян в движение е изваждал от информацията някакви подробности — заради теб. Или нещо от този род.

— Ако не ми вярва, то изобщо не е трябвало да ме допуска там — сопна се Галени. После неохотно прибави: — Теорията не е лоша. Но не беше това… Жалко, че те нямаше там.

Майлс стисна зъби, за да не отговори с толкова натрапващата се язвителна забележка.

— А ти какво предполагаш?

— Не знам. ИмпСи изхарчи много пари и време, за да ме обучи за аналитик. Аз търся промени в системите. И сега откривам такава промяна. Но съм нов по тези места, при това — комарец до мозъка на костите си. Ти познаваш Илян, откакто се помниш. Преди случвало ли се е да видиш такова нещо?

— Не — призна Майлс. — Но всички тези грешки ми се струват съвсем нормални и човешки.

— Ако се бяха случили през по-големи интервали от време, съмнявам се, че щях да им обърна внимание. Не ми трябва — а и не искам — да научавам подробности, но дали в момента Илян не е под някакво особено голямо напрежение в личния си живот, за което не знае никой в службата?

„Като теб ли, Дъв?“

— Не съм сигурен, че Илян има личен живот. Никога не е бил женен… петнайсет години е живял в един малък апартамент на шест преки от щаба, докато не събориха сградата преди две години. Тогава той уж временно се пренесе в един от апартаментите за важни свидетели на първия етаж на ИмпСи и оттогава не си е направил труда да се махне оттам. Не знам какъв е бил на млади години, но очевидно напоследък в живота му няма жени. Нито мъже. Нито овце. Макар че, струва ми се, последната вероятност е най-логична. Овцете няма да проговорят, даже под фаст-пента. Шегувам се — прибави Майлс, понеже Галени така и не се усмихна. — Животът на Илян е като часовник. Обича музика… никога не танцува… не обръща внимание на парфюми и цветя със силни аромати и изобщо на никакви миризми. Това е сетивна информация, която не минава през чипа му. Не смятам, че чипът обработва някакви телесни усещания като осезанието — само слухови и зрителни.

— Да. Мислех за този чип. Знаеш ли нещо за прословутата психоза, предизвиквана от него?

— Не смятам, че причината може да е в чипа. Не знам толкова много за техническите му характеристики, но всички са се побърквали година или две след инсталирането му. Ако Илян смяташе да откача, щеше да го направи преди много години. — Майлс се поколеба. — Някой обмислял ли е възможността за стрес? Микроинсулт? Той е над шейсетгодишен… по дяволите, може би просто е уморен. Той е на тази дяволска работа вече трийсет години. Знам, че е възнамерявал да се пенсионира след пет години. — Майлс реши да не обяснява откъде има тази информация.

— Не мога да си представя ИмпСи без Илян. Това са синоними.

— Не съм сигурен, че тази работа наистина му харесва. Просто я върши адски добре. Натрупал е толкова опит, че почти нищо не може да го изненада. Или да го паникьоса.

— Той има свой, твърде личностен стил на управление — отбеляза Галени. — Всъщност типично ворски. Повечето небараярски организации се опитват да определят задачите си така, че хората, които ги изпълняват, да са взаимозаменяеми. Което осигурява приемственост в организацията.

— И не допуска находчивост. Стилът на Илян не е много показен, признавам това, но Саймън е гъвкав и невероятно надежден.

— Невероятно ли? — вдигна вежди Галени.

— Обикновено е надежден — бързо се поправи Майлс. И за пръв път се запита дали Илян е толкова сив човек по природа. Преди винаги бе смятал, че това по-скоро е реакция към високата секретност на професията му — живот, който не дава на враговете нищо, с което могат да го хванат натясно. Но може би този безцветен, невъзмутим иляновски подход към всичко, с което се занимава, имаше връзка с паметния чип, подтискащ всичко останало?

Галени си опря лактите на коленете.

— Казах ти какво съм забелязал. Имаш ли някакви предложения?

Майлс въздъхна.

— Наблюдавай. Чакай. Това, с което разполагаш досега, дори не е теория. Само шепа вода, която изтича през пръстите ти.

— Теорията ми е, че с тази вода става нещо лошо.

— Това е интуиция. Което между другото не е обида. Вече се научих дълбоко да уважавам интуицията. Но не бива да се бърка с доказателствата. Не знам какво да ти кажа. Ако Илян наистина има някакви проблеми с паметта, шефовете на отдели трябва да… — Какво? Да вдигнат бунт? Да действат през главата на Илян? Единствените двама души на планетата, които стояха по-високо в йерархията, бяха премиер-министърът Ракоци и император Грегор. — Ако наистина се е случило нещо, останалите рано или късно ще забележат това. И ще е по-добре, ако първи в ИмпСи го посочи някой друг, а не ти. Без да броим мене. Това ще е още по-лошо.

— Ами ако всички разсъждават по този начин?

— Хм… — Майлс разтри челото си. — Радвам се, че ми разказа това.

— Само защото ти си единственият ми познат, който е бил с Илян в продължение на дълги години. Иначе… Не съм сигурен, че изобщо щях да говоря за това. Не и извън ИмпСи.

— Нито вътре в ИмпСи. Но остава Хароче. Той работи под прякото ръководство на Илян от почти толкова време, колкото и аз.

— Навярно тъкмо затова ми е трудно да намеря общ език с него.

— Какво пък… Можеш пак да поговориш с мен, нали? Ако те разтревожи още нещо.

— Възможно е да няма основание за тревога — не особено убедено каза Галени.

Сега Майлс от сто метра можеше да усети, кога човек съзнателно отхвърляше някоя мисъл.

— Да. Хм… премисли ли относно пиенето?

— Да — въздъхна Дъв.

На второто утро след този разговор Майлс беше потънал до уши в инвентаризация на открития в гардероба си твърде беден комплект от цивилни дрехи, правейки списък на това, какво липсваше в него и размишлявайки дали нямаше да е по-лесно, ако наемеше камериер и му заповядаше: „погрижи се за това“. В този момент комуникационният пулт в спалнята му иззвъня. Отначало той не му обърна внимание, после се вдигна на крака, измъкна се от купчината хвърлени на пода дрехи и отиде да отговори.

Над видеоплочата се появи суровото лице на Илян и Майлс автоматично се изпъна, изправяйки гръб.

— Да, сър?

— Къде се губиш? — рязко попита Илян.

Майлс го зяпна.

— В замъка Воркосиган. Нали ми се обаждаш тук.

— Знам това — раздразнено отвърна Илян. — А защо си там, а не тук — в девет нула нула, съгласно заповедта?

— Извинявай… Каква заповед?

— Моята! „Ела тук точно в 9:00 и си вземи бележника. Ще ти хареса. Нещо изумително“. Мислех, че даже ще подраниш.

Майлс позна този стил — да, Илян дословно се цитираше. Но съдържанието на цитата раздрънка тревожно камбаните в главата му.

— За какво става дума?

— За нещо, което са подготвили моите сетагандски аналитици; цяла седмица ми проглушават ушите с това. Може да се окаже високорезултатно и много евтино тактическо джудо. Има един господин, полковник Тремонт, и аналитиците ми смятат, че няма да намерим по-подходящ човек от него, който да сложи оръжие в ръцете на отслабващата марилакска съпротива. Само че има един малък проблем. В момента той гостува в сетагандския пленнически лагер на Дагула IV. Това преживяване трябва да е достатъчен мотив за него, ако успеем да го освободим. Анонимно, разбира се. Възнамерявам да ти предоставя значителна свобода по отношение на метода, но искам следните резултати: нов лидер на Марилак, който по никакъв начин не може да се свърже с Бараяр.

Майлс не само позна тази операция; той беше готов да се закълне, че Илян бе използвал абсолютно същите думи, когато му я описа за първи път. И това се случи на едно суперсекретно утринно съвещание в щаб-квартирата на ИмпСи, преди много години…

— Саймън… операцията на Дагула беше изпълнена преди пет години. Марилакците изхвърлиха последните сетагандци от планетата си миналата година. Ти ме уволни преди месец. Вече не работя за теб.

— Ти какво, да не си се побъркал? — попита Илян и внезапно замълча. Двамата се втренчиха един в друг. Лицето на Илян се промени. Вцепени се. — Извинявай — промълви той и прекъсна връзката.

Майлс дълго седя, втренчен в празната видеоплоча. Никога сърцето му не бе туптяло толкова силно, колкото сега, докато стоеше съвършено неподвижно в празната стая.

Съобщението на Галени го беше обезпокоило.

Сега бе ужасен.