Памет

ГЛАВА 5

Майлс се измъкна от колата на капитан Галени, която спря пред източната колонада на императорската резиденция, и се обърна да подаде ръка на Делия Куделка, която всъщност изобщо не се нуждаеше от помощ. Тя измъкна навън дългите си атлетични крака и енергично се изправи. Полите на роклята й — в нейния любим син цвят — разкриха бални пантофки в същия оттенък, практични, удобни и с равна подметка. Делия беше най-високата от четирите дъщери на комодор Куделка — темето на Майлс стигаше на около десет сантиметра под рамото й. Той й се усмихна, гледайки отдолу нагоре. Тя отвърна с малко крива усмивка.

— Не знам защо ви позволих на теб и Иван да ме уговорите да дойда тук — прошепна в ухото му Делия.

— Защото обичаш да танцуваш — уверено каза Майлс. — Запази ми първите два танца и ти обещавам, че за остатъка от вечерта ще ти намеря симпатичен и висок галактически дипломат.

— Не е там проблемът — възрази тя и плъзна очи по ниското му тяло.

— Недостатъчния си ръст компенсирам с бързина.

— Тъкмо това е проблемът. — Тя енергично кимна.

Галени предаде скромната си кола на чакащия прислужник в императорска ливрея, който да я откара на паркинга, и пое ръката на собствената си дама. Човек трябваше да го познава, за да чете изражението на мрачното му лице; Майлс долови във вида му малко гордост, малко самодоволство и малко смут, сякаш е дошъл на бала прекалено официално облечен. Тъй като Галени (макар и болезнено спретнат, избръснат и излъскан) носеше същата зелена парадна униформа с бляскави пагони като Майлс, то този ефект трябваше да се дължи на спътничката му.

„Наистина си заслужава да е самодоволен — помисли си Майлс. — Почакай само да я види Иван…“

Ако притежаваше повече ум, отколкото красота, Лайза Тоскана трябваше да е нещо като гений. Макар че истинската причина за изключителното й физическо присъствие върху околните беше трудно доловима. Приятно, с меки очертания лице, изобщо не толкова поразително като, да речем, на струващата много пари пластична хирургическа корекция на Ели Куин. Очите й бяха необикновени, искрящи и синьозелени, макар че не знаеше на какво се дължи този цвят — на гените или на козметиката. Беше ниска дори за комарка, две педи по-ниска от Галени, чиито ръст бе почти като на Делия. Но най-отличителната черта на Лайза беше кожата й, млечнобяла и сякаш сияйна — „сочна“, помисли си Майлс, това бе точната дума за такава разкошна плът. Думата „пухкава“ би била неправилна, тя дори отдалече не намекваше за този възторг. През целия си живот не беше виждал толкова апетитна жена, освен в силовите кълбета на сетагандийските аут-лейди.

Богатството не винаги възнаграждава притежателя си с добър вкус, но когато това се случи, резултатите са просто потресаващи. Лайза носеше тъмночервени широки панталони по комарска мода и бюстие в същия цвят, подчертани с отворено право сако в кремаво и синьо-зелено. Много семпли бижута. Косата й, прекалено тъмна, за да се нарече руса, и прекалено светла, за да се нарече кестенява, се виеше на ситни къдрици в откровено комарски стил. Вдигайки поглед към своя придружител, тя се усмихна — радостно и възбудено, но в никакъв случай не смаяно. „Ако спечели благоразположението на леля Алис — реши Майлс, — няма да има проблеми.“ И, крачейки по-широко, за да се изравни с походката на Делия, той поведе малката си група навътре, като че ли малката вечеря на Грегор беше негов личен подарък за тях.

Те преминаха проверката на имперската охрана и на майордома, след като той се увери, че не искат да му оставят наметалата си и че, понеже Майлс ги придружава, нямат нужда от по-нататъшни указания. Следващият човек, с който се срещнаха, беше, разбира се, самата лейди Алис Ворпатрил, стояща в края на стълбите. Тази вечер бе избрала тъмносиня кадифена рокля със златна бродерия, навярно в чест на родовите цветове на Ворпатрил, нейния отдавна починал съпруг. Доколкото си спомняше Майлс, през цялото му детство тя беше носила вдовишко светло сиво, но накрая се бе отказала. Вероятно по същото време, по което окончателно беше простила на лорд Падма Ворпатрил, че е допуснал да го убият по такъв възмутителен начин по време на Войната на Вордариан.

— Здравейте, Майлс, скъпи, Делия — поздрави ги лейди Алис.

Майлс се поклони и с най-голяма официалност й представи капитан Галени и доктор Тоскана. Тя одобрително кимна и Майлс се успокои — явно Иван наистина е уредил да прибавят имената им към допълнителния списък с гостите, както им беше обещал.

— Грегор приема всички в Огледалната зала, както обикновено — продължи лейди Алис. — На вечерята ще ви настанят на неговата маса, след ескобарската посланичка и нейния съпруг — реших, че този път трябва да разредим галактяните с малко от местните.

— Благодаря, лельо Алис. — Майлс погледна над рамото й към слабата, позната фигура в зелена офицерска униформа, застанала в сенките на вратата вляво от стълбището. Мъжът тихо разговаряше с един от охраната на ИмпСи. — Хм, Делия, би ли завела Дъв и Лайза в Огледалната зала? Аз ще дойда след малко.

— Естествено, Майлс.

Делия се усмихна на Лайза, събра полите си с лекота, изработена в резултат на дълга практика и поведе комарците нагоре по широкото стълбище.

— Каква прекрасна млада жена — отбеляза лейди Алис, внимателно загледана след тях.

— А, имаш предвид доктор Тоскана? — реши да уточни Майлс. — Разбрах, че няма проблем да я доведем.

— О, разбира се. Тя е основна наследница на ония Тоскана, нали знаеш. Много подходящ гост — и едва не провали тази възхвала, като добави: — за комарка.

„Никой не е съвършен.“ Задълженията на Лейди Алис при императора бяха да проследи да бъдат канени Подходящите хора, само че Майлс вече бе забелязал и втория човек от този отбор, този, който по поръчка на Грегор се грижеше това да бъдат само Безопасни хора. Шефът на Имперската служба за сигурност Саймън Илян най-после приключи разговора си с офицера от охраната, който отдаде чест и излезе през вратата. Илян не се усмихна на Майлс, нито го повика при себе си, но Майлс все пак се провря покрай лейди Алис и се запъти към него за да го хване преди да е успял да изчезне след офицера.

— Господине. — Майлс небрежно козирува в стил „аналитик от ИмпСи“, а Илян му отговори с още по-далечна от оригинала версия на същия поздрав, само раздразнено махване с ръка; едва ли не го отпъди, отколкото го поздрави. Шефът на ИмпСи беше шестдесетинагодишен, с руса, започваща да посивява коса, измамно благо лице и постоянен навик да се слива с тълпата. Очевидно тази вечер бе тук служебно, да осигурява личната безопасност на императора, за което свидетелстваха и смъртоносните оръжия на хълбоците му и слушалката в дясното му ухо. Това можеше да означава само едно от двете: или че тук става нещо повече, отколкото предполагаше информацията на Майлс, или че никъде другаде не става нищо, което да го задържи в щаба, и че е оставил нещата в ръцете на своя надежден и изпълнителен заместник Хароче. — Секретарят предаде ли ви съобщението ми?

— Да, лейтенант.

— Той ми каза, че не сте в града.

— Нямаше ме. Върнах се.

— Видяхте ли… последния ми доклад?

— Да.

„По дяволите.“ Думите „Има нещо важно, което не съм включил в доклада си“, като че ли заседнаха в гърлото на Майлс.

— Трябва да поговоря с вас.

Лицето на винаги сдържания Илян изглеждаше по-безизразно от всякога.

— Във всеки случай, това не е нито времето, нито мястото.

— Така е, господине. Тогава кога?

— Чакам още информация.

Ясно. Ако не беше „бързай и чакай“, щеше да е „чакай и бързай“. Ала скоро трябваше да се случи нещо, иначе Илян нямаше да държи Майлс на разположение във Ворбар Султана, готов в рамките на един час да пристигне в щаб-квартирата. „Ако това е ново задание, дяволски много ми се иска да го получа най-сетне. Чак тогава мога да започна да разработвам планове в случай на непредвидени проблеми.“

— Отлично. Ще чакам.

Илян кимна. Но когато Майлс понечи да се отдалечи, го повика:

— Лейтенант…

Майлс се обърна.

— С кола ли дойдохте тук?

— Да. Е, докара ме капитан Галени.

— Аха. — Илян, изглежда, откри нещо интересно за гледане някъде над главата на Майлс. — Проницателен човек е този Галени.

— И аз смятам така. — Майлс се отказа от опитите си да изкопчи нещо от шефа на ИмпСи и побърза да настигне приятелите си.

Той откри всичките четирима да го чакат в широката галерия пред входа към Огледалната зала. Галени любезно разговаряше с Делия, която очевидно не бързаше да влезе в залата и да се срещне с Иван и сестрите си. Лайза разглеждаше всичко наоколо, явно очарована от антикварните вещи, изработени ръчно, и от пъстрите килими в изискани цветове, покриващи пода на галерията. Майлс се разходи из галерията с нея и се зае да изучава изкусната, изпълнена до най-малките детайли инкрустация на дървена маса: рисунката изобразяваше сцена с тичащи коне, а различните оттенъци се пресъздаваха чрез различни породи дървета.

— Всичко е толкова бараярско — сподели с него Лайза.

— Това отговаря ли на очакванията ви?

— Всъщност да. На каква възраст е според вас тази маса? И какво си е мислил майсторът, който я е направил? Смятате ли, че е можел да си представи как си го представяме ние? — Чувствителните й пръсти се плъзнаха по полираната повърхност, миришеща на изискан ароматичен восък и тя се усмихна.

— Отпреди двеста и нещо години, предполагам, и не, мисля, че не си ни е представял — отвърна Майлс.

— Хм. — Към усмивката й се добави замисленост. — Някои от нашите куполи са на повече от четири века. И все пак Бараяр ми се струва по-древен, въпреки че това не е вярно. Мисля, че във вас просто има нещо вътрешно архаично.

Майлс за момент се замисли за природата на родния й свят. След още четиристотин години тераформирането на Комар можеше да започне да го прави обитаем за хора под открито небе без кислородни маски. Засега всички комарци живееха под полукръгли куполи, и бяха толкова зависими от техниката си, за да оцелеят в безвъздушния студ, колкото и бетанците на своята ужасяващо гореща пустинна планета. Комар никога не бе преживявал Период на изолация, никога не се беше откъсвал от галактическата цивилизация. Издържаха се от единствения си жизненоважен природен ресурс — шест важни скокови пункта, разположени в непосредствена близост един до друг. Скоковите маршрути бяха превърнали локалното пространство на Комар в космически кръстопът, във възел от скоковата мрежа, и като последствие, уви, в стратегическа мишена. Бараяр имаше само един скоков маршрут, който го свързваше с галактическия възел — и той минаваше през Комар. Ако човек не пазеше собствената си врата, онези, които я контролираха, щяха да го притежават.

Майлс се застави да мисли за неща от по-малък мащаб — и далеч по-практични за момента. Очевидно Галени трябваше да изведе дамата си сред бараярската природа. Всички тези километри на некомарска пустош определено щяха да й доставят удоволствие. Например, на туристически поход, или ако наистина си падаше по архаичното…

— Трябва да накарате Дъв да ви заведе на езда — предложи той.

— Божичко. Той и да язди ли умее? — Поразителните й тюркоазени очи се разшириха.

— Ъ-ъ… — Добър въпрос. Е, ако не можеше, Майлс можеше да му проведе един интензивен курс. — Естествено.

— Вроденият архаизъм изглежда толкова… — тя поверително сниши глас, — толкова романтичен. Но не споменавайте на Дъв, че съм казала това. Той е толкова ярък привърженик на историческата точност. Първата му работа е да издуха целия приказен прах.

Майлс се усмихна.

— Не съм изненадан. Но мислех, че самата вие сте практична бизнес дама.

Усмивката й стана по-сериозна.

— Аз съм комарка. Трябва да бъда практична. Без приходите от нашата търговия, труд, транспорт, банки и рециклиране, Комар отново ще се плъзне към някогашната си жалка икономика — даже към по-лошо — откъдето започна. И всеки седем от десет човека ще умре по един или друг начин.

Майлс заинтригувано повдигна вежди. Според него тези цифри бяха преувеличени, но Лайза явно беше искрено убедена в тях.

— Е, ще се наложи да се представим на събралите се. Ще влизаме ли в залата?

Двамата с Галени си смениха местата, всеки заставайки до собствената си дама и Майлс поведе всички към най-близката двукрила врата. Огледалната зала представляваше дълго помещение за приеми с високи прозорци на едната стена и с високи старинни огледала — на другата. Откъдето идваше и името й, понеже всичко е било изработено през онези времена, когато да се сдобиеш с огледало е било много по-трудно.

Грегор, играещ тази вечер ролята по-скоро на домакин, отколкото на император, стоеше до вратата в компанията на неколцина домъкнати за случая високопоставени правителствени чиновници и посрещаше гостите. Бараярският император бе висок, слаб, тридесет и пет годишен мъж с черна коса и тъмни очи. Носеше превъзходно скроен цивилен костюм в най-консервативния официален бараярски стил. За цветовете на Ворбара намекваха само лампазите на панталоните му. Когато можеше да си го позволи, той беше много непретенциозен за това, какво да облече. Но, разбира се, не сега — когато действаше в социален режим — задължение, което не обичаше, но с което, както всички останали задължения, се справяше блестящо.

— Това той ли е? — прошепна Лайза на Майлс, докато чакаха групата пред тях да приключи с любезностите и да продължи нататък. — Мислех, че ще е с оная фантастична военна униформа, в която го показват по видеото.

— А, парадната червено-синя униформа ли? Той я носи само на военния парад за Летния празник, на рождения си ден и на Зимния празник. Дядо му, император Ецар, е бил истински генерал преди да стане император и е носил униформата си като втора кожа, но Грегор не се смята за военен, въпреки че официално е главнокомандващ имперските въоръжени сили. Затова винаги, щом етикетът позволява, предпочита ворбарската си униформа или нещо такова. И ние всички сме му ужасно признателни, защото това позволява и на нас да не носим проклетите униформи. Яката те задушава, сабята те спъва, а декоративните пискюли на ботушите се закачат навсякъде, където могат. — Не че яката на зелената униформа бе много по-ниска от официалната, а ботушите — по-различни, ако изключим пискюлите, но виж, дългата сабя се възприемаше от Майлс като истинско мъчение за неговия ръст.

— Разбирам — отвърна Лайза, в очите на която проблеснаха весели искрици.

— Аха. Дойде и нашият ред. — Майлс поведе групата си напред.

Делия познаваше Грегор, откакто се помнеше, затова след кратката размяна на реплики и приветствени усмивки се отдръпна назад, отстъпвайки място на новодошлите.

— Да, капитан Галени, чувал съм за вас — сериозно каза императорът, когато Майлс му представи офицера, пристигнал от Комар. За части от секундата Галени придоби вид, сякаш не бе сигурен как да възприеме тази обезпокоителна информация и Грегор мигновено добави: — Много хубави неща.

После се обърна към Лайза и за момент не успя да откъсне поглед от нея. Но веднага се съвзе, леко се поклони над ръката й и измърмори нещо вежливо и обнадеждаващо за важното място на Комар в бъдещето на Империята.

Когато свършиха с формалностите, Делия отиде да потърси Иван и сестрите си сред разпръснатите из цялата зала блестящо облечени гости. Залата далеч не бе толкова претъпкана, колкото на рождения ден на императора или Зимния празник. Лайза хвърли поглед през рамо към Грегор.

— Господи. Стори ми се, че почти се извинява за това, че сте ни завладели.

— Хм, не съвсем — отвърна Майлс. — След като сетаганданците ни нападнали през вашите пунктове, не сме имали друг избор. Той просто изрази съжаление заради личните ви неудобства, които този факт може да е предизвикал, и които сега, с оглед на обстоятелствата, трийсет и пет години след войната, явно изчезват. Многопланетните империи са трудно управляеми системи в неустойчиво равновесие. Макар че сетаганданците са запазили своята в продължение на векове, не смятам, че бих ги избрал за образец на политически модел.

— Той не прилича много на суровия император, за какъвто го представят официалните ви информационни мрежи, нали?

— Всъщност, той е по-скоро мрачен, отколкото суров, както изглежда на екрана. За щастие, навярно.

На пътя им се изпречи мършав старец, който се придвижваше, подпирайки се с бастун. Свръхофициалната му парадна червено-синя — макар и неравномерно избеляла — униформа свободно висеше по тялото му, а съответстващите на униформата саби го удряха по костеливите му хълбоци. Майлс хвана гостите си за ръцете и припряно отстъпи назад, за да му направи място.

Лайза с любопитство го огледа.

— Кой е този стар генерал? — попита тя.

— Една от най-прочутите антики на Ворбар Султана — отвърна Майлс. — Генерал Ворпарадийс е последният жив имперски ревизор, назначен лично от император Ецар.

— За счетоводител изглежда доста… военно — със съмнение отбеляза тя.

— Това е Имперски Ревизор, пише се с главно „Р“ — поясни Майлс. — И с главно „И“. Хм… всяко общество се изправя пред въпроса „Кой ще пази пазачите?“ И Имперският Ревизор е бараярският начин да се отговори на този въпрос. Ревизорът — това е нещо средно между, ъ-ъ, бетански прокурор по особени дела, генерален инспектор и второстепенно божество. Работата му не е задължително свързана със счетоводството, макар че произходът на титлата е точно такъв. Първите графове са били събирачи на данъци за Ворадар Тау. През ръцете на неграмотните ми предци са минавали толкова много пари, че са придобили склонност към придобиване на лепкави пръстчета, по които започнало да остава по нещичко. Ревизорите контролирали графовете от името на императора. Неочакваната поява на Имперски Ревизор, обикновено придружаван от многобройна имперска кавалерия, често предизвиквала необичайни и спонтанни самоубийства. По онова време били убивани и много ревизори, но първите ни императори били много последователни: след всеки такъв случай са последвали зрелищни масови екзекуции и ревизорите станали учудващо недосегаеми персони. Говори се, че били свикнали да яздят в провинцията с чували злато на седлата си, практически без охрана, а бандитите яздели напред и тайно разчиствали пътя им, просто за да са сигурни, че ревизорите по-бързо ще стигнат до своите области, без да се дразнят от някакви непредвидени забавяния. Лично аз мисля, че това е легенда.

Лайза се засмя.

— Все пак е страхотна история!

— Би трябвало да са деветима — вметна Галени. — Традиционен брой, с няколко възможни варианта за произход от Старата Земя. Това е любима тема за студентски исторически доклади. Но ми се струва, че в момента има само седем живи имперски ревизори.

— Това пожизнена длъжност ли е? — попита тя.

— Понякога — отвърна Майлс. — Други се назначават на принципа „специално за отделния случай“. Когато беше регент, баща ми назначаваше само временни ревизори, макар че когато стана пълнолетен, Грегор потвърди няколко от назначенията. По всички въпроси, свързани с техните разследвания, те всъщност говорят с Гласа на императора. Това е още едно типично бараярско понятие. Веднъж говорих с Гласа на графа, моя баща, в едно малко разследване на убийство в моята област. Беше необичаен опит.

— Звучи адски интересно от социологическа гледна точка — рече Лайза. — Мислиш ли, че бихме могли да притиснем в някой ъгъл генерал Ворпарадийс и да го накараме да ни разкаже за отминалите времена?

— Не, не! — ужасено възкликна Майлс. — Интересна е институцията. Самият Ворпарадийс е най-склерозиралият досаден старец в целия Ворбар Султана. Всичко, на което е способен, е монолог за това, как стандартите от времето на Ецар отивали по дяволите — „и при това погледът му обикновено сочи към мен“ — вмъквайки подробни отчети за това, какви точно проблеми със стомаха има в момента.

— Да — потвърди Делия Куделка. — И постоянно те прекъсва, за да каже, че виждате ли, младежите са „лошо възпитани“. Под „младежи“ разбира всички, които са под шейсетгодишна възраст.

— Седемдесет — поправи я Майлс. — Той все още нарича баща ми „по-малкото момче на Пьотър“.

— И всички ревизори ли са толкова стари?

— Е, не чак толкова стари. Но когато се наложи да се притисне действащ адмирал или генерал, обикновено избират офицер в оставка.

Те избягнаха ужасяващия генерал и се срещнаха с Иван и Мартя Куделка, само за да бъдат отново разделени от майордома, който ги настани на тяхната маса в богато украсената Малка трапезария. Майлс реши, че вечерята вървеше добре. Самият той се прояви в целия си блясък, задавайки насочващи въпроси на ескобарската посланичка и търпеливо понасяйки обичайния порой въпроси за своя прочут баща. Седящата срещу него Лайза беседваше с възрастен господин от свитата на посланика. Грегор и капитан Галени размениха няколко изискано вежливи реплики за бараярско-комарските отношения, достойни за нежния слух на галактическите гости. Майлс реши, че са ги настанили на масата на Грегор не заради него самия.

Когато Галени, както разбра Майлс, съзнателно подхвърли на Лайза въпрос за комарския търговски флот, тя повдигна сияещия си поглед. Отговорът й беше адресиран направо към Грегор, над главите на ескобарците:

— Да, сир. Всъщност комарският синдикат на превозвачите, който представлявам, е много загрижен за въпроса, обсъждан в момента от Министерския съвет. Подадохме молба за данъчни облекчения върху печалбите, пряко реинвестирани в капитални подобрения.

Майлс вътрешно изръкопляска на нахалството й: да обработва самия император, докато на масата се поднасяше поредното блюдо. „Да, давай така! Защо не?“

— Да — отговори Грегор, усмихвайки се едва-едва. — Министър Ракоци ми спомена за това. Боя се, че това предложение ще има сериозна и труднопреодолима опозиция в Съвета на графовете, най-консервативните членове на който смятат, че огромните ни военни разходи за отбраната на комарските скокови пунктове трябва да бъдат… хм… пропорционално разпределени между онези, които се намират на предни позиции.

— Но капиталното развитие ще осигури много по-голяма база за данъчно облагане в следващия цикъл. Да източвате прекалено рано пари от него е все едно… все едно да изядете зърното си за посев.

Императорът повдигна вежди.

— Извънредно точна метафора, доктор Тоскана. Ще я предам на министър Ракоци. Това може да се хареса на някои от нашите провинциални графове повече от сложните понятия по скокова технология, които той се опитва да им втълпи.

Лайза се усмихна. И Грегор се усмихна. А Галени изглеждаше откровено самодоволен. След като Лайза успя да обърне внимание на този важен за нея въпрос, тя имаше благоразумието да даде заден ход и веднага да върне разговора към по-леки теми — в крайна сметка, ескобарската политика по отношение на скоковата технология потенциално бе много по-безопасна от бараяро-комарските данъчни отношения.

След вечерята имаше танци — в балната зала на долния етаж, където по традиция музиката се осигуряваше от Оркестъра на Имперската служба, комплектован от безусловно най-малко войнствените, но за сметка на това най-талантливи войници на Бараяр. Възрастният полковник-диригент беше вече дълги години неизменна част от Императорския дворец. Грегор официално откри бала, танцувайки с лейди Алис, а после, както изискваше етикетът, танцува с всички гостенки по реда на общественото им положение, започвайки с ескобарската посланичка. Майлс изиска своите два танца от високата, белокожа, прекрасна Делия. Приключвайки с това — каквото и впечатление да е произвело това изпълнение на зрителите — той реши да се поупражнява в иляновски стил: да се слее със стената и да наблюдава зрелището. Капитан Галени също танцуваше — ако не добре, то поне полагаше усилия. След двадесетте си години в Службата той се насочваше към политическа кариера и затова методично колекционираше всички възможни съпътстващи умения.

Един от оръженосците на Грегор се приближи до Лайза и скоро Майлс я откри вече приплъзваща и приклякаща в стъпките на огледалния танц срещу Грегор. Майлс се зачуди дали тя няма да се опита да постигне нещо повече за търговските връзки по време на танца. Това беше забавна възможност и Лайза едва ли щеше да я изпусне. Комарският синдикат на превозвачите трябваше да й даде извънредно възнаграждение за свършената тази вечер работа. Грегор Мрачния наистина се засмя на нещо, казано му от Лайза. Когато тя се върна при Галени, временно подпиращ стената с Майлс, очите й блестяха.

— Той е още по-интелигентен, отколкото предполагах — задъхано рече Лайза. — Той слуша… много внимателно. Имаш чувството, че попива всичко казано от теб. Или това е само поза?

— Не, не е поза — увери я Майлс. — Попива всичко. Но на Грегор му се налага много да внимава какво говори, тъй като думата му е закон — в буквалния смисъл. Щеше да е срамежлив, ако имаше възможност, но това не му е позволено.

— Не му било позволено ли? Колко странно звучи… — отбеляза Лайза.

Преди приемът да свърши — в най-благоприличния и умерен час, веднага след полунощ, — Лайза още три пъти имаше възможност да изпита сдържаността на императора, танцувайки с него по инкрустирания под на балната зала. Интересно, зачуди се Майлс, не го ли е излъгал Грегор за своята срамежливост: та той успя на два пъти да накара Лайза истински да се разсмее.

Вечерта на практика свърши, когато Майлс най-накрая се оказа в орбитата на вниманието на Грегор и успяха полугласно да поговорят насаме. Но за съжаление, първото, което каза Грегор беше:

— Чух, че си успял да Ни върнеш Нашия куриер почти цял. Малко под обичайните ти стандарти, нали?

— О. Значи Ворберг вече се е завърнал?

— Така ми съобщиха. Какво точно стана там?

— Ъъъ… много неприятен нещастен случай с автоматичен плазмен пистолет. Ще ти разкажа всичко за това, но… не тук.

— Нямам търпение.

Което включваше Грегор в растящия списък с хора, които Майлс трябваше да избягва. По дяволите.

— И къде намери тази изключителна млада комарка? — добави Грегор, загледан някъде в далечината.

— Доктор Тоскана ли? Страхотна е, нали? Възхищавам се на смелостта й не по-малко, отколкото на дълбочината на деколтето й. А всъщност, за какво си говорихте?

— Предимно за Комар… Имаш ли й… хм… адреса в Синдиката на превозвачите? Добре де, няма значение, Саймън ще ми го даде. Несъмнено, заедно с подробен доклад на ИмпСи, независимо дали го искам, или не.

— ИмпСи живее, за да ви служи, сир — поклони се Майлс.

— Дръж се прилично — изръмжа Грегор.

Майлс се ухили.

Когато се върнаха в замъка Воркосиган, Майлс покани двамата комарци да изпият по чашка, преди да съобрази, че в момента има чисто технически проблеми с приемането на гости. Галени започва вежливо да отказва, говорейки нещо за утрешната си работа, но Лайза едновременно с него произнесе:

— О, да, благодаря. С удоволствие ще разгледам къщата, лорд Воркосиган. Тя цялата е пропита с история.

Каквото и да искаше да добави Галени, незабавно го преглътна и, усмихвайки се леко, я последва.

Всички стаи на първия стаж изглеждаха прекалено големи, мрачни и зловещи за трима души; вместо това Майлс ги поведе нагоре, в имащия по-човешки размер малък салон, където му се наложи припряно да обиколи стаята и да смъкне калъфите от мебелите, преди някой да е успял да седне. Той настрои осветлението на напълно романтичната светлина на късна вечер, след което отново полетя по стълбите надолу — през две или три стъпала съответно — в търсене на три чаши и бутилка подходящо вино. Нагоре се качваше вече доста задъхан.

Връщайки се в малкия салон, той откри, че междувременно Галени не се бе възползвал от открилата му се благоприятна възможност. Майлс трябваше да свали покривката само от малкия диван, принуждавайки тези двамата към по-тясно съседство, а не както сега — всеки си беше избрал свое самостоятелно, без съмнение удобно кресло. Сериозният, спазващ старомодните правила капитан, изглежда не съзнаваше тайния копнеж на своята дама към малко романтични глупости. По някакъв странен начин това напомни на Майлс за Таура, принудена от ръста, работата и ранга си да носи постоянно маска на човек, прекалено опасен, за да се подиграваш с него. Лайза изобщо не беше висока, но навярно бе прекалено умна, прекалено съвестна по отношение на обществените и светските си задължения. Тя никога нямаше директно да му предложи. Галени я караше да се усмихва, но не и да се смее. Липсата на каквото и да е усещане за „игра“ помежду им разтревожи Майлс. Той бе убеден, че човек трябва да има изключително чувство за хумор, за да е влюбен и да запази разсъдъка си.

Но в момента Майлс не се чувстваше в състояние да дава съвети на комареца за любовния му живот. Той отново си спомни забележката на Таура: „Опитваш се да подариш това, което искаш за себе си“. По дяволите! Галени вече е голямо момче, можеше и сам да си осигурява цицините.

Да насочи Лайза към разговор за работата й не бе трудно, макар че така нещата ставаха малко едностранчиви: нито Майлс, нито Галени, естествено, можеха да разкажат в отговор за своите строго секретни занимания. И беседата продължи с обсъждане на темите, повдигнати на вечерята: бараяро-комарските отношения и историята. След завладяването на Комар родът Тоскана беше оказал значително съдействие на Империята, което ги беше извело на сегашните им лидерски позиции.

— Но е неправилно — твърдо настояваше Майлс, когато стигнаха до този въпрос, — да се твърди, че са колаборационисти. Мисля, че това определение трябва да се пази само за онези, които са помагали на Бараяр преди нашествието. Върху патриотизма на Тоскана няма петна поради факта, че са отказали да приемат тактиката на „изгорената земя“, или, което е по-точно, че не са изгорели заедно с комарската Съпротива. Точно обратното. — Бараярското нашествие, разбира се, не беше ситуация на взаимна изгода, но в крайна сметка онези, които бяха приели да сътрудничат с новата власт, просто бяха разбрали как да ограничат загубите си и да продължат напред. Сега, едно поколение по-късно, успехът на възраждащата се олигархия, предвождана от Тоскана, показваше състоятелността на тези разсъждения.

За разлика от Галени, чиито баща, Сер Гален, беше прекарал живота си в безплодни опити за отмъщение, позицията на семейство Тоскана не обременяваше Лайза с компрометиращи връзки, които да й се налага да изкупва. Сер Гален беше тема, която не желаеха да повдигнат нито Майлс, нито Галени; интересно, чудеше се Майлс, колко ли й е разказал Дъв за своя покоен баща-безумец?

Почти на зазоряване, когато бяха довършили още една бутилка от най-доброто вино, Майлс най-после се принуди да пусне прозяващите се гости да си тръгнат. Той замислено погледа как колата на Галени, изпратена с козируване от самотния нощен пазач, завива от алеята към тихата нощна улица и се отдалечава по нея. Галени, както и Майлс, през последните десет години изцяло беше погълнат от своята кариера и може би скритите й стресове го бяха направили малко недоразвит в романтичен смисъл. Майлс се надяваше, че когато настъпи моментът, Галени няма да предложи ръката и сърцето си на Лайза, като че прави някаква делова оферта. Но много се опасяваше, че Галени си позволяваше само такива маниери. На Галени му липсваха пориви, достатъчно енергия за движение напред. Канцеларската работа точно му прилягаше.

„Тази жена няма да се задържи много дълго край тебе, Галени. Ще се появи някой по-нахален, ще я грабне и ще я отведе надалеч от теб, а после ревностно ще си я пази.“ Като потенциален Баба — традиционния брачен посредник на Бараяр — Майлс не смяташе, че тази вечер Галени е напреднал много в изпълнението на плана си. Изпитвайки любовно разочарование и за двамата си приятели, той се върна вкъщи. Вратата автоматично се заключи след него.

Той бавно се съблече и седна на леглото, втренчен в комуникационния пулт със същата злобна напрегнатост, с която котката Зап гледаше хората, носещи й храна. Ком-пултът продължаваше да мълчи. „Позвъни, дявол да те вземе!“ Според принципа на гадостта, точно в този момент би трябвало да го потърси Илян — когато е уморен, полупиян и неспособен да докладва. „Хайде де, Илян! Искам си заданието!“ Струваше му се, че с всеки изминал час напрежението му растеше. С всеки изминал час той губеше още един час. Ако до обаждането на Илян измине време, достатъчно да отлети до Ескобар и да се върне, то той ще започне да дъвче килима и без всякакви пристъпи.

Майлс се почуди дали да не измъкне още една бутилка и да започне да се напива истински, като с тези действия чрез магия за подобност да накара Илян наистина да поиска да му позвъни. Но прилошаването и повръщането бяха склонни да забавят хода на времето, а не да го ускоряват. Много непривлекателна перспектива. „Може би Илян е забравил за мен?“

Жалка шега: Илян никога нищо не забравя. Не може. Някога, много отдавна, когато е бил още лейтенант в ИмпСи и под трийсетгодишен, тогавашният император Ецар го е изпратил на далечната Илирика, за да му монтират в мозъка експериментален чип за ейдетична памет. Старият Ецар си е представял, че ще притежава ходещо записващо устройство, подчинено само на него. Тази технология не успяла да получи търговско приложение, понеже след монтажа в 90% от случаите чипа предизвиквал у носителя си ятрогенна шизофрения. Безмилостният Ецар се е решил на 90% риск срещу 10% шанс. По-точно е пожелал този риск да поеме намиращият му се под ръка млад офицер. За целия си живот Ецар, преследвайки собствените си политически цели, е пожертвал хиляди такива войници като Илян.

Но скоро след това Ецар умира, и Илян, точно като блуждаеща планета, влиза в орбита около адмирал Арал Воркосиган, който по това време се проявява като една от главните политически звезди на столетието. И в следващите тридесет години Илян осигурява работата на ИмпСи за майлсовия баща, независимо от превъплъщенията на последния.

Интересно, на какво ли прилича това — да имаш на разположение тридесет и пет години спомени, толкова ярки и мигновено извиквани, като че ли всичко се е случило току-що? Миналото никога не се смекчава от розовата мъгла на забравата. Да имаш възможност да преживееш отново всяка направена от теб грешка, с прекрасен цвят и звук — това трябва да е нещо като вечно проклятие. Не е учудващо, че носителите на този чип се побъркват. Въпреки че, може би, да помниш чуждите грешки не е толкова болезнено. Покрай Илян се научаваш да внимаваш за всичко, което искаш да кажеш. Той може да ти цитира всяка идиотска, глупава или необмислена реплика, която някога си произнесъл, дума по дума, та дори с жестикулацията.

Изобщо, Майлс смяташе, че не би искал да носи такъв чип, дори и ако беше подходящ от медицинска гледна точка. Той и така се чувстваше твърде близо до състояние на шизофренично слабоумие, а ако и технологията го подтикваше в това направление — а, не, благодаря.

Виж, Галени изглежда изпълнителен и лишен от въображение човек, точно от подходящия вид. Само че Майлс имаше основания да предполага, че в Галени се спотаяваха толкова тайни дълбини, колкото тайно беше терористичното минало на баща му, Сер Гален. Не. Галени също не е най-подходящата кандидатура. Той ще се побърка толкова тихо и безшумно, че ще нанесе сума ти непоправими вреди преди някой да се е усетил.

Майлс се втренчи в ком-пулта, страстно желаейки да светне. „Позвъни. Позвъни. Позвъни. Дай си ми дяволското задание. Измъкни ме оттук.“ Мълчанието на пулта беше почти издевателско. Минутите течаха, и Майлс, предавайки се, се отправи за следващата бутилка вино.