Памет

ГЛАВА 14

Майлс остана неподвижен цели десет минути. Галени имаше право. По дяволите, Галени нямаше представа и за половината от проблема! Илян не само забравяше неща, които са ставали, но и си спомняше онези, които не са ставали. Пропада в миналото ли?

„Ей, ако този човек не може да каже коя година сме, тогава знам начин да си получа обратно предишната работа…“

Не беше много смешно.

Какво да направи? Майлс определено бе единственият на Бараяр, който не можеше да си позволи да критикува Илян. Със сигурност щяха да го изтълкуват като негодувание от уволняването му или още по-лошо, като опит за отмъщение.

Ала не можеше и да игнорира тази ситуация — след като вече знаеше това, което узна сега. От кабинета на Илян се лееше потоп от заповеди и хората се подчиняваха на тези заповеди. С доверие. Щеше да отнеме много време, за да се оспори трупаното в продължение на тридесет години доверие. Колко щети можеше да нанесе дотогава Илян? И то точно в този момент? Ами ако се върнеше във времето до някой от по-кървавите моменти на комарското въстание?

И колко дълго беше продължавало това, преди да бъде забелязано от Галени? Случилото се изглеждаше внезапно, но може би едва сега внезапно се проявяваше? Заповедите за колко седмици — месеци — назад трябваше да се поставят под съмнение? Някой ще трябва да провери всяко съобщение, излязло от офиса на Илян през последните… колко? „Някой. Но не аз.“

И дали проблемът се криеше в чипа, или в нервните клетки на самия Илян? Или в някакво тънко нарушение на взаимодействието им? Това бе медицински и биоинженерен въпрос и можеше да му отговори само специалист. „Пак не аз.“

Накрая прибягна до същия изход, ако изобщо можеше да се нарече „изход“, до какъвто беше стигнал Галени. „Предай тази информация на някой друг с надеждата, че той ще направи нещо.“ Колко време щеше да потрябва на комитета от разтревожени наблюдатели на Илян, за да престанат да си прехвърлят този парещ въглен един на друг и съвместно да предприемат някакви действия? „Решението не зависи от мен. Макар че адски ми се иска да беше така.“

Той неохотно набра номер на комуникационния пулт.

— Тук е лорд Воркосиган. Свържете ме с шефа на вътрешния отдел, ако обичате — помоли той отговорилия на повикването ефрейтор от ИмпСи.

Генерал Хароче отсъстваше.

— Предайте му да ми се обади веднага щом успеете да го откриете — каза Майлс на секретаря. — Спешно е.

Докато чакаше повикването, той се върна при купчината дрехи. В момента не можеше да съобрази кои да изхвърли, а кои да прибере обратно в гардероба. Хароче не се обаждаше. Майлс още два пъти се опитва да се свърже с приемната му, преди най-накрая да го открие.

Изображението на генерала нетърпеливо му се намръщи.

— Да? Какво има, лорд Воркосиган?

Майлс дълбоко си пое дъх.

— Преди известно време ми се обади Саймън Илян. Мисля, че трябва да видите записа на разговора.

— Моля?

— Качете се в офиса на Илян и накарайте секретаря му да ви пусне записа на разговора. Всъщност трябва да го видите и двамата. Знам, че е записан, това е стандартна оперативна процедура.

— Защо?

Наистина. Защо Хароче трябваше да вярва на някакъв изгонен от ИмпСи, когото неговият уважаван началник Илян не само бе уволнил, но и лично беше придружил до изхода на щаба?

— Генерале, това наистина е важно, много спешно и аз наистина бих желал вие сам да прецените това.

— Държите се тайнствено, лорд Воркосиган — неодобрително и недоволно свъси вежди Хароче.

— Съжалявам — Майлс се опитваше да поддържа гласът си равен и безизразен. — Когато видите записа, ще разберете.

Хароче повдигна вежди.

— Нима? В такъв случай навярно ще го направя.

— Благодаря ви. — Майлс прекъсна връзката. Нямаше смисъл да го моли после да му се обади; тази работа вече се изплъзна от ръцете му.

Така. Работата е свършена, при това бе свършена както трябва, — възможно най-правилната постъпка при сегашните обстоятелства.

Чувстваше се отвратително.

А сега: трябваше ли да се обади на Грегор? Нямаше да е честно императорът да остане в неведение, но, Господи…

Скоро Хароче сам щеше да му съобщи, реши Майлс. Веднага щом наваксаше пропуснатото и поставеше Илян под необходимото медицинско наблюдение, то генералът автоматически и съгласно командната верига щеше да поеме длъжността временен шеф на ИмпСи. И първата му спешна задача щеше да бъде да уведоми Грегор за този неприятен обрат на събитията и да разбере каква ще е императорската воля по този въпрос. Така че до вечерта всичко щеше да е свършило.

Може би щеше да се окаже, че причината за объркването на Илян е нещо просто, леко поправимо; може би той щеше да отсъства от работа само няколко дни. Например късо съединение в чипа му. „Нищо, свързано с този чип не може да е просто.“ Но ИмпСи щеше да се погрижи за своите.

Въздъхвайки, Майлс се върна към списъка от самовъзложените си домашни задължения, но вниманието му не можеше да се задържи на едно място. Опита се да чете, но не можеше да се съсредоточи. Възможно ли е Илян да скрие следите от станалото? Ами ако Хароче отидеше да види записа и откриеше, че такъв няма? Но ако Илян наистина съзнаваше до такава степен проблема си, то беше длъжен сам да поиска медицинска помощ.

Денят се проточи безкрайно. Вечерта Майлс не издържа и започна да звъни на Грегор и Хароче, но не успя да открие нито един от тях. Навярно и двамата се занимаваха с кризисната ситуация. Остави им съобщения да му се обадят, но не дочака отговор. През нощта спа лошо.

Как ужасно мразеше да е встрани от събитията! До следващата вечер Майлс бе готов лично да отиде и да блъска по задния вход на ИмпСи, за да изисква засекретени доклади — дори нямаше представа кои точно. И внезапно в замъка дойде Галени. Очевидно идваше направо от работа, защото все още носеше униформа и изглеждаше мрачен даже по неговите стандарти.

— Нещо за пиене? — попита Майлс след първия поглед към физиономията му, когато Мартин въведе Галени в Жълтия салон, този път обявявайки пристигането му според всички правила на етикета. — Вечеря?

— Нещо за пиене. — Галени се тръшна на най-близкия фотьойл и отметна назад глава така, като че ли шията го болеше чак до темето. — За вечерята ще си помисля. Още не съм гладен. — Той изчака Мартин да излезе и каза: — Всичко свърши.

— Разказвай. Какво се случи?

— Илян рухна напълно по време на общото съвещание на всички отдели този следобед.

— Този следобед? Искаш да кажеш, че генерал Хароче не го е опаковал и пратил при медиците на ИмпСи още вчера вечерта?

— Какво?

Майлс му описа онова тревожно обаждане на Илян.

— Незабавно уведомих Хароче. Моля те, не ми казвай, че не е направил онова, което му казах.

— Не знам — отвърна Галени. — Мога да говоря само за онова, което съм видял лично. — Като опитен аналитик — да не кажем „като историк“ — Галени имаше ясна представа за разликата между свидетелски показания, слухове и умозаключения. Каквото и да кажеше, веднага се разбираше в каква категория попадаше то.

— Илян вече е под медицинско наблюдение, нали? — разтревожено попита Майлс.

— О, Господи, да — въздъхна Галени. — Оперативката започна почти нормално. Началниците на отдели представиха седмичните си доклади и изброяваха всички първостепенни задачи, на които трябваше да обърнат внимание другите отдели. Илян изглеждаше нервен, по-неспокоен от обикновено, въртеше из ръцете си разни предмети от масата пред него… счупи на две един инфодиск, после измърмори някакво извинение… Стана, за да изреди обичайния си списък със задачи и като се започна… Нито едно изречение не следваше от предишното. Съвсем се обърка. Не като че ли е сбъркал деня, а като че ли последните двайсет дни се сливаха в главата му. Всяко изречение беше граматически вярно и абсолютно непоследователно. И той, изглежда, изобщо не го съзнаваше, докато не забеляза, че го зяпаме с отворени уста. Чак тогава млъкна. После се изправи Хароче — кълна се, че това беше най-смелата постъпка, която съм виждал в живота си — и каза: „Господине, мисля, че незабавно трябва да се подложите на медицински преглед.“ Илян се сопна, че не бил болен, и нареди на Хароче да седне… само че на лицето му постоянно се редуваха гняв и объркване. И трепереше. Къде се мотае оня твой смотан тийнейджър с пиенето?

— Сигурно пак е завил в грешната посока и се е изгубил в другото крило. Нищо, рано или късно ще се измъкне. Продължавай, моля те.

— Ох. — Галени заразтрива тила си. — Илян не искаше да отива. Хароче повика лекар. Илян отмени заповедта, заявявайки, че не можел да зареже всичко насред кризата, само че кризата, в която мислеше че се намираме, беше сетаганданското нашествие на Вервейн преди десет години. Хароче, който в онзи момент вече беше бял като тебешир, го хвана за ръка и се опита да го побутне към вратата — а това беше грешка, защото Илян се сби с него. Тогава Хароче закрещя: „По дяволите, доведете лекар, бързо!“ Умно от негова страна. Мамка му, когато Илян се бие, се бие адски мръсно. Никога не съм виждал такова нещо.

— Аз също — отговори Майлс, болезнено завладян от този разказ.

— Когато дойде лекарят, още двама души се нуждаеха от медицинска помощ. Натъпкаха Илян с успокоителни чак до ушите и го откараха в щабната клиника. И с това завърши днешната оперативка. А като си помисля, че се оплаквах колко са скучни…

— О, Господи! — Майлс притисна пръсти към очите и помасажира лицето си. — Събитията не можеха да се развият по-зле, даже някой да бе целял да предизвика колкото може повече хаос и унижения. И пред толкова свидетели!

— Излишно е да споменавам, че днес Хароче остана до късно на работа — продължи Галени. — Цялата сграда бучи от полугласни разговори. Разбира се, генералът ни заповяда да не казваме на никого за това.

— Освен на мен ли?

— Не знам защо, но забрави да те включи в списъка на изключенията — сухо съобщи Галени. — Така че нищо не си чул от мен. И изобщо нищо не си чул. Точка.

— Ясно, де. Разбирам. Предполагам, че вече е докладвал на Грегор.

— Да се надяваме.

— По дяволите, Хароче трябваше да постави Илян под медицинско наблюдение още снощи!

— Изглеждаше адски уплашен. Като всички нас. Да арестуваш шефа на Имперската служба за сигурност в самото сърце на щаб-квартирата на ИмпСи… не е лесна задача.

— Не. Не… Нямам право да критикувам човека, който е на бойната линия. Сигурно му е трябвало време, за да се увери. Не можеш да си позволиш да допуснеш грешка с такова нещо, ако мислиш за кариерата си. Както прави Хароче. — Арестуването на Илян пред толкова много свидетели му се струваше излишна жестокост. „Илян поне ме уволни на четири очи.“ Но от друга страна, всичко бе абсолютно ясно, без каквато и да е двусмисленост, не оставаше място за съмнения, слухове и инсинуации. Нито за спорове.

— Моментът е изключително неподходящ — продължи Майлс. — Макар че едва ли има такова нещо, като подходящ момент за биокибернетичен срив. Чудя се… дали не се дължи на напрежението от растящите… хм, императорски нужди? Струва ми се невероятно. Илян се е справял с далеч по-тежки кризи, отколкото тази сватба.

— Едно напрежение не трябва да е много сериозно, за да е последно — отбеляза Галени. — Това нещо можеше да е реалност от бог знае колко време. — Той помълча. — Чудя се дали вече не е имал този проблем, когато те уволни? Искам да кажа… може ли да се твърди, че преценката му още тогава не е била безпристрастна?

Майлс мъчително преглътна. Не знаеше дали да е благодарен на Дъв за това, че казва гласно нещо, за което той не смееше дори да си помисли.

— Иска ми се да можех да отговоря с „да“. Но не. В решението му нямаше нищо неправилно. То напълно логично произтичаше от неговите принципи.

— Тогава кога е започнало? Това е ключов въпрос.

— Да. И аз се чудя. Всички останали също ще се питат, сигурен съм. Но предполагам, че всички ще трябва да чакаме какво ще ни кажат лекарите от ИмпСи. И като стана дума, няма ли някаква информация каква е причината за този проблем?

— Не съм чул нищо по въпроса. Но те едва са започнали с изучаването на проблема. Мисля че ще им се наложи да доставят експерти, известни само на ограничен кръг лица.

Най-накрая Мартин се появи с пиенето им. Галени все пак реши да остане за вечеря; от тази новина лицето на Мартин придоби обезпокоен вид. Тъй като Мама Кости без никакво предупреждение им сервира изящно и щедро угощение за двамата, Майлс можеше да направи само един извод: Мартин е трябвало да се откаже от порцията си в полза на гостенина и да се задоволи със сандвичи. Знаейки каква е представата на Мама Кости за „бърза закуска“, Майлс не изпитваше особени угризения, макар че днес изкуството й оставаше недооценено — вниманието на Майлс и Галени беше насочено другаде.

И все пак… най-лошото при Илян вече беше минало, най-голямата опасност — предотвратена. Оставаше само да се довърши започнатото.

„Тази сутрин сушените горгони над страничния вход на щаба на ИмпСи изглеждат много странно“ — помисли си Майлс, — „като че ли са угнетени от скръб и едновременно с това готови да се пръснат от напиращите отвътре зловещи тайни.“ И израженията на хората, покрай които минаваше, много приличаха на лицата на гранитните фигури. Дежурният ефрейтор, стоящ на пропуска в предверието, вдигна поглед към Майлс и обезпокоено премигна:

— Какво обичате, господине?

— Аз съм лорд Воркосиган. Дойдох да видя Саймън Илян.

Дежурният провери данните на комуникационния си пулт.

— Няма ви в списъка ми, милорд.

— Не. Просто се отбих да го посетя. — И дежурният, и всички останали трябваше поне да знаят, че Илян отсъства. Дори и заради това, че със сигурност ги бяха уведомили: задълженията на шефа в момента се изпълняват от Хароче. — В клиниката. Дайте ми пропуск и ме пуснете, моля.

— Не мога да го направя, милорд.

— Разбира се, че можете. Това ви е работата. Кой е дежурният офицер днес?

— Майор Жарле, милорд.

— Отлично. Той ме познава. Обадете му се, за да ви даде разрешение.

След две минути на комуникационния пулт се появи лицето на Жарле.

— Да?

Ефрейторът му обясни какво иска Майлс.

— Не мисля, че това е възможно, милорд — неуверено каза Жарле на Майлс, който се беше надвесил над рамото на дежурния, за да попадне в полезрението на камерата.

Майлс въздъхна.

— Обадете се тогава на шефа си. По дяволите, не… За да се изкача по цялата командна верига, ще ми трябват около трийсет минути. Хайде да разкараме посредниците от нея, а? Никак не ми се иска да безпокоя генерал Хароче точно сега, когато несъмнено има ужасно много работа, но вие все пак му се обадете.

Жарле очевидно също нямаше желание да досажда на началника си, но не можеше да отпрати просто така един ворски лорд, а да го игнорира беше невъзможно. Само след десетина минути се свързаха с ком-пулта на Хароче. „Добра работа, при тези обстоятелства“ — помисли си Майлс.

— Добро утро, господин генерал — каза той на изображението на Хароче, появило се над видеоплочата. — Дойдох да видя Саймън.

— Невъзможно — изсумтя Хароче.

В гласа на Майлс се появиха метални нотки:

— Невъзможно е само ако е мъртъв. Струва ми се, искате да кажете, че вие не желаете да го позволите. Защо?

Хароче се поколеба, след което заповяда:

— Ефрейтор, спуснете звукоизолиращия конус и отстъпете за момент мястото си на лорд Воркосиган, моля.

Дежурният послушно се отдалечи; Майлс и изображението на Хароче бяха обгърнати от полето на разположеното под масата устройство за засекретяване на разговорите.

— Откъде чухте за това? — подозрително попита генералът, веднага след като тайната на разговора им беше обезпечена.

Майлс повдигна вежди и без дори секундна пауза превключи на пълна скорост:

— Безпокоях се. След като така и не ми се обадихте в отговор на онзиденшното ми обаждане и не отговорихте на нито едно от съобщенията ми, в края на краищата се обадих на Грегор.

— О-о! — проточи Хароче. Подозрителността му увяхна до обикновено раздразнение.

„Пфу, за малко“ — помисли си Майлс. Ако Хароче все още не бе съобщил на императора, Майлс щеше да направи голяма грешка, потенциално опасна за Галени. По-добре ще е благоразумно да не уточнява кога точно уж е говорил с императора, докато наистина не си поговорят.

— Искам да видя Илян.

— Илян може би дори няма да ви познае — след дълго мълчание отвърна генералът. — Бълва секретна информация със скорост метър в минута. Наложи ми се да поставя охрана от хора, които имат изключителен достъп до секретни материали.

— И какво от това? Аз имам изключителен достъп до секретни материали. — По дяволите, самият той беше секретен материал.

— Разбира се, че нямате. Достъпът ви е трябвало да бъде анулиран, когато ви… пенсионираха.

— Проверете. — По дяволите! Сега Хароче имаше достъп до всички файлове на Илян; във всеки момент, само да намереше свободна минута, можеше да прочете там истинската история за уволнението му. Майлс се надяваше, че в последните дни генералът не е имал свободни минути, които може да загуби за такива проверки.

Хароче го изгледа с присвити очи, след което набра нещо на комуникационния си пулт.

— Достъпът ви все още не е анулиран — изумено каза той.

— Ето сега вече сте на верен път.

— Илян сигурно е забравил да го промени. Може би още тогава е започнал да… Е, какво пък… — Хароче натрака нещо на клавиатурата — Тогава аз го анулирам.

„Не можеш да го направиш!“ Майлс сподави гневния си изблик. Можеше, разбира се. Той объркано впери поглед в него. И какво да прави сега? Да изхвърчи от ИмпСи със сърдит вик: „Ще видиш ти! Ще кажа всичко на батко!“? Не. Грегор бе коз, който можеше да изиграе само веднъж, и то в най-аварийната ситуация. Той си позволи внимателно контролирана въздишка, изпускайки с дъха си и своята ярост.

— Господин генерал. Благоразумието е едно, но параноята, която не може да различи приятеля от врага, е съвсем друго нещо.

— Лорд Воркосиган — също толкова напрегнато отвърна Хароче, — все още не знаем с какво си имаме работа. Тази сутрин нямам време да забавлявам любопитни цивилни, независимо дали са приятели, или не. Моля, не досаждайте повече на хората ми. Какво ще споделя с вас императорът си е лично негова работа. Аз съм длъжен да докладвам единствено на него. Приятен ден. — С рязък удар по клавиша той прекъсна връзката; звукоизолиращият конус около Майлс изчезна, а дежурният ефрейтор отново го загледа ревностно.

„Нещо не е в ред.“

Първото нещо което направи, след като се прибра в замъка Воркосиган, бе да се заключи в спалнята и да започне да звъни на Грегор. За да се добере до него, му трябваха четиридесет и пет минути. Даже да му беше отнело четиридесет и пет часа, пак нямаше да се откаже.

— Грегор — без всякакви предисловия започна Майлс, когато над видеоплочата се появи лицето на императора, — какво, по дяволите, става с Илян?

— Откъде чу за това? — със загрижен вид попита Грегор, неволно повтаряйки думите на Хароче.

Майлс обедини в разказа си обаждането на Илян и своето обаждане до Хароче. За Галени отново не спомена.

— И какво е станало после? Очевидно нещо е станало.

Императорът накратко му разказа за срива на Илян — с пропускане на голяма част от мъчителните подробности, които Майлс научи от Галени.

— Хароче го е настанил в клиниката на ИмпСи, което е съвсем логично при тези обстоятелства.

— Да, тази сутрин се опитах да видя Илян. Хароче не ме пусна да вляза.

— Те могат да изискат всяко оборудване и експерти, които им потрябват. Лично отделих средства и упълномощих Хароче за всичко, което може да поиска.

— Грегор, помисли за малко. Хароче не ме пусна вътре. Мен. Да видя Илян.

Пръстите на императора раздразнено се свиха в юмрук.

— Майлс, остави човека да поеме дъх. Затънал е в грижи до шия — в авариен режим да поеме всичките задължения на Илян, да прехвърля собствения си отдел на заместника си… Дай му няколко дни, за да уреди всичко, без да му висиш на главата, ако обичаш. Когато почувства, че владее положението, Хароче ще се поотпусне, убеден съм. Трябва да признаеш, че Саймън пръв щеше да одобри тези предпазни мерки при подобна критична ситуация.

— Вярно е. Саймън би предпочел да е в ръцете на хора, които мислят за сигурността. Но започвам да мисля, че предпочитам да видя поне някакви признаци на това, че хората в чиито ръце е, наистина се грижат за Саймън Илян. — Той си спомни дългия кошмар на собственото си запознанство с посткриогенната амнезия. Това беше един от най-ужасните периоди в живота му: да изгуби всичките си спомени, самия себе си… дали Илян не преживяваше нещо подобно? Или нещо още по-страшно? Тогава Майлс се бе изгубил сред непознати. Дали Илян не се беше изгубил сред хора, които би трябвало да са му приятели?

Майлс въздъхна.

— Добре, ще оставя бедния Хароче на мира. Бог знае, че не му завиждам. Обаче ще ме държиш в течение за състоянието на Илян, нали? Всичко това… неочаквано ме изплаши.

Грегор го погледна съчувствено.

— Илян на практика беше твоят наставник, нали?

— Да, в своя собствен язвителен и взискателен маниер. Сега виждам, че това е било отличен способ. Но дори и преди… той е служил на баща ми трийсет години, през целия ми живот. До осемнайсетгодишен го наричах „чичо Саймън“, докато не ме приеха в Академията, после го наричах само „сър“. По онова време той вече нямаше живи роднини и работата му, а започвам да си мисля, и онзи проклет чип в главата му, го лишиха от всякаква възможност да си създаде собствено семейство.

— Не знаех, че го приемаш за нещо като втори баща, Майлс.

Той сви рамене.

— По-скоро за чичо. Това е… семеен въпрос. А аз съм вор.

— Радвам се да чуя, че го признаваш — измърмори Грегор. — Едно време някои се чудеха дали съзнаваш този факт.

Майлс се изчерви.

— Задължен съм към Илян като… това е нещо средно между дълг към приемния ми чичо и към човек, който е служил на семейството ми. А в момента аз съм единственият Воркосиган на планетата. Чувствам го като… не, не само го чувствам, това наистина е мой дълг.

— Верността винаги е било главното в рода Воркосиган — съгласи се Грегор.

— Така че се е превърнала в нещо като навик.

Грегор въздъхна.

— Ще те държа в течение, разбира се.

— Всеки ден? Хароче ще те информира веднъж дневно, знам го, на сутрешния доклад на ИмпСи.

— Да, Илян и сутрешното ми кафе винаги пристигаха едновременно. А понякога, когато идваше лично, той сам ми го носеше. Винаги съм го приемал като любезен намек: „Седни и ме слушай внимателно“.

— Точно в стила на Илян — усмихна се Майлс. — Веднъж дневно, разбрахме ли се?

— Ох, добре. Виж, трябва да свършвам.

— Благодаря ти, Грегор.

Императорът прекъсна връзката.

Майлс се облегна назад, частично удовлетворен. Трябваше да даде на хората и събитията време да се върнат в обичайните си релси. Той си спомни собствения си спокоен съвет, даден на Галени: за интуицията и доказателствата. Така че демонът на интуицията му можеше да се прибере обратно — Майлс си представи как пъха малък гном с вида на Нейсмит в куфар, затваря капака и стяга ремъците. И как отвътре се чуват приглушени вопли и удари… „Аз бях най-добрият агент на Илян не защото спазвах правилата повече от другите.“ Ала още беше дяволски рано да каже: „Тук има нещо нередно“ или дори да си го мисли на глас.

ИмпСи щеше да се погрижи за своите, винаги го правеше. И той нямаше отново да се направи на глупак пред всички. Щеше да почака.