Памет

ГЛАВА 20

Дните се точеха един след друг без никакви инциденти и Майлс неохотно все повече клонеше към приемане на все по-твърдото убеждение на Хароче, че причината за повредата на чипа е естествена. Явно новият изпълняващ длъжността шеф на ИмпСи вече все по-малко се вълнуваше от това. А и защо да се нервира, щом нямаше втори опит, а през последвалия период на всеобщ смут не бяха нанесени нови атаки? Предаването на властта мина гладко. Ако целта на предполагаемия заговор беше да хвърли ИмпСи в хаос, а не да навреди лично на Илян, то тя не бе постигната.

Три дни преди в столицата да пристигне графиня Воркосиган, нервите на Майлс не издържаха и той реши да избяга в имението Воркосиган. Той изобщо не се надяваше, а и, честно казано, не искаше да избегне срещата с майка си, просто все още не се чувстваше съвсем готов да застане пред нея лице в лице. Може би няколко дни селско спокойствие щяха да му помогнат да събере кураж. Освен това… там беше хубаво от гледна точка на безопасността на Илян. В онзи рядко населен район, където чужденците се забелязваха веднага, беше лесно да се открие източникът на евентуалните неприятности.

Единственият проблем с отстъплението в провинцията бе, че не знаеше дали ще успее да убеди готвачката да ги придружи. Мартин обаче се оказа достатъчен, за да накара Мама Кости да напусне привичната й столица и да замине за съмнителната провинция. Майлс започна да се замисля дали да не повиши не нейната заплата, а тази на сина й, за да го остави, а значи и нея, по-дълго на служба при него. Но може би скоро нямаше да се нуждае от шофьор?

Илян се отнесе сговорчиво към поканата за екскурзия, макар и не особено ентусиазирано.

— Тази седмица навярно ще е последната с хубаво време — отбеляза Майлс. И наистина, дните в столицата ставаха все по-студени и дъждовни, напомнящи по неприятен начин, че първите снегове ще паднат рано.

— Ще ми е… интересно пак да посетя имението — призна Илян. — Да видя дали всичко е така, както си го спомням.

Поредната мълчалива самопроверка на Илян; той не говореше много за това — навярно защото досегашните резултати от тези мини-тестове бяха обезсърчаващи. Или може би защото бързо забравяше за тези резултати.

Минималното суетене сутринта — и Майлс, и Илян имаха навика да пътуват с малко багаж, както по лични причини, така и по работа, — свърши с това, че на обяд те спокойно пиеха чай, седейки на дългата предна веранда с изглед към езерото. Беше невъзможно да не се отпуснеш в този топъл следобед, седейки на сянка и гледайки над зелената морава към искрящата водна повърхност на фона на планините. Есенните дървета вече почти се бяха лишили от разноцветните си листа и не закриваха гледката. А и нуждите на пълния стомах лекуваха човек от каквито и да било останки от амбиции. Ако нещата продължаваха така, помисли си Майлс, ще се наложи задължително да се заеме с физически упражнения, или всичко ще свърши с това, че ще заприлича като две капки вода със своя клон-брат Марк и по този начин ще обезсмисли всичките му усилия. Той мислено си отбеляза да държи Марк далеч от Мама Кости, докато това е възможно.

В паузата преди десерта Илян хвърли поглед към моравата.

— Ха. Онова там е мястото, където умря капитан Негри, нали? Първият изстрел във Войната на Вордариан.

— Така са ми казвали — потвърди Майлс. — Ти тук ли си бил тогава? Присъства ли на убийството?

— Не, не. Бях в столицата и войската на Вордариан ме хванаха неподготвен, както и почти всички други. — Илян замислено въздъхна. — Или поне така ми се струва. Единственото нещо, което си спомням е, как един от подчинените ми, не мога да си спомня името му, се втурна при мен с думите „преврат!“. И как пътувам нанякъде с кола. И че бях адски уплашен. Това си го спомням съвсем ясно, как ми се сви корема от страх. Странно… Защо помня това, а не… останалите, по-важни факти?

— Сигурно защото това при всички случаи щеше да го запомниш — отвърна Майлс. — Чипът ти записваше ли и чувства?

— Всъщност не. Макар че на базата на спомена можех да ги възстановя.

— Логически да ги изчислиш. А не да ги почувстваш.

— Повече или по-малко.

— Сигурно е било много странно.

— Бях свикнал. — Илян иронично се усмихна, без да отмества очи от осветената от слънцето трева. — Когато баща ти ме назначи за шеф на ИмпСи, първата ми работа беше да разследвам убийството на предшественика си. Като се замисля сега, същото може да се каже и за първата задача на самия Негри. Той несъмнено е бил улеснен от факта, че е помогнал за убийството на своя предшественик, но все пак… На Бараяр това, което се прави два пъти, става традиция. Аз се отървах леко, струва ми се. Никога не съм мислил, че ще мога да напусна тази работа жив, макар че оттеглянето на баща ти миналата година беше доста вдъхновяващ пример.

— Тогава ли… започна да ме гласиш за свой наследник?

— А, започнах много преди това. Или по-точно, ние двамата с Грегор.

Майлс не бе сигурен, че иска да мисли за това.

— Е… след като имаше на разположение една седмица за размисли, смяташ ли, че причината за повредата на чипа ти е била естествена?

Илян сви рамене.

— Нищо не е вечно. Хората, машините… Е, адмирал Авакли рано или късно ще ни съобщи. Интересно, какво ли прави днес лейди Алис?

— Подрежда списъка на гостите, избира хартията за поканите и кара новите си секретари да се упражняват в калиграфията. Или поне така каза. — Предния ден лейди Алис го беше казала и на двамата.

— А — отзова се Илян.

Сладкишите пристигнаха и последва мълчание, нарушавано само от звука на дъвчещи челюсти и леко одобрително мучене.

— Е — каза Илян накрая, — как прекарват уикендите си в провинцията двама джентълмени и офицери от запаса?

— Както искат. Например могат да си отспят.

— Точно с това се занимавахме цяла седмица.

— Интересуваш ли се от езда?

— Честно казано, не. Когато идвах тук, твоят дядо-генерал настояваше да ми дава уроци. Мога да се задържа на седлото, но не бих нарекъл това „удоволствие“. По-скоро ще е от областта на мазохизма.

— А! Тогава остава туризмът. И плаването, макар че за мен може би няма да е благоразумно… предполагам, че мога да си сложа спасителна жилетка.

— Водата не е ли вече малко студена?

— Не чак толкова, колкото напролет.

— Мисля, че ще пропусна това удоволствие. Звучи ми прекалено младежко.

— О, тук е чудесно място за деца. — Майлс се замисли. — Можем да отидем за риба. Не ми се е случвало често. Сержант Ботари не обичаше да чисти риба.

— Виж, това вече е по-спокойно занимание.

— По традиция трябва да си вземеш местна бира от селото — вари я една жена, страхотно нещо — и да потопиш бутилките във водата, за да остане студена. Когато бирата стане твърде топла за пиене, значи и за риболов е прекалено горещо.

— И през кой сезон се случва такова нещо?

— Ако съдя по собствения си опит, през никой.

— На всяка цена ще спазим традицията — авторитетно заяви Илян.

Трябваше им половин ден, за да извадят моторната лодка от бараката и в резултат на следващия ден излязоха в езерото на дневна топлина, а не през студената мъглива утрин. Което идеално устройваше Майлс. Той не беше забравил основните положения на риболова, а тънкостите никога не ги беше познавал. Технологията ги избави от необходимостта да нанизват на кукичките нещастно гърчещи се живи създания, изобретявайки протеинови кубчета, които, както уверяваше надписа на опаковката, гарантирано привличаха рибата на ята, стада, или както там се казваха.

Спуснаха бирата с мрежа през борда на лодката, опънаха брезентовия навес и се отпуснаха, за да се насладят на покоя и гледката. Дежурният телохранител от ИмпСи, един от тримата, пратени от щаба да охраняват Илян, седеше на брега до малък хидрофлаер и ги наблюдаваше от разстояние — „далеч от сърцето, ако не далеч от очите“.

Двете корди бяха хвърлени почти едновременно и примамките и тежестите изчезнаха във водата, бавно потъвайки надолу. На такова разстояние от брега вместо зеленикаво каменисто дъно под тях се виждаше само тъмната сянка на дълбините. Майлс и Илян се настаниха на меките си столове и отвориха първите си бутилки бира. Напитката се оказа великолепна, почти също толкова тъмна, колкото водата в езерото, и без съмнение беше пълна с витамини. Бирата се хлъзна в гърлото на Майлс с приятно горчиво шипене, а землистият й аромат го удари в ноздрите.

— Всичко това щеше повече да прилича на засада, — отбеляза след малко Саймън, — ако рибата беше въоръжена и можеше да отвръща на огъня. Как мислиш, ако рибата ловеше хора, каква ли примамка щеше да използва?

Майлс си представи корда, хвърлена на брега и завършваща с парче прасковена торта.

— „Хайде да ходим за хоролов?“ Нямам представа. Ти каква стръв ползваше обикновено?

— А, човешките страсти. Пари, власт, отмъщение, секс… но почти никога не е толкова просто. Най-странният случай, който си спомням… мили Боже, защо си спомням точно това, когато не мога… е, добре. По онова време тогавашният премиер-министър Вортала водеше сложни преговори с полианците за достъп до скоковия пункт. Той опита всичко, което можа да измисли, за да ги склони да отстъпят. Полианският посланик спомена на Вортала, че тайната му мечта винаги е била да има жив слон. И до ден днешен не знам дали наистина е искал слон, или това просто е била най-нелепата и невъзможна молба, която му е дошла наум в момента. Така или иначе, заповедта беше спусната… Всъщност това беше в ресора на галактическия отдел, но аз лично възложих задачата на един от агентите си, за да мога да го контролирам. Все още виждам изцъкления му поглед, когато ме попита: „И… колко голям трябва да е този слон, сър?“ В работата ми няма много такива моменти, затова ги ценя. Ти още не беше постъпил в Службата, иначе нали ти е ясно за кого първо щях да си помисля?

— О, благодаря. Е, и… агентът ти успя ли да намери слон?

— Той беше от ИмпСи до мозъка на костите си — разбира се, че намери. Слонче. Специално направих така, че да съм дежурен в посолството когато Вортала достави слона в полианското посолство, произнасяйки с оня негов сочен, абсолютно безстрастен глас: „Подарък от моя августейши повелител император Грегор Ворбара…“ Тогава Грегор беше на около десет години и най-вероятно щеше да предпочете да остави животното за себе си. Баща ти благоразумно не му съобщи, че е подарил на някого слон.

— Полианците подписаха ли договора?

— Разбира се. Сега си мисля, че посланикът наистина е искал слон, защото след първоначалното си стъписване изглеждаше явно щастлив. Около година държаха слона в задния двор на посолството и той лично го къпеше и хранеше, а когато замина, го взе със себе си. И това разшири моя мироглед. Пари, власт, секс… и слонове.

Майлс се засмя. Интересно, а какви ли мотиви са движели него самия толкова упорито, толкова дълго и го бяха отвели толкова надалеч? До смъртта и от другата й страна. Парите не го вълнуваха, може би защото никога не му бяха липсвали, освен в астрономическите количества, необходими за ремонт на бойни крайцери. За разлика от него, Марк направо беше алчен. Власт? Не копнееше да застане начело на Империята, нито нещо подобно. Ала мразеше, когато други имаха власт над него. Това не бе стремеж към власт, това беше страх. Страх от какво? Да не стане жертва на тяхната некадърност ли? Да не го унищожат заради недъзите му, ако не е в състояние постоянно да доказва превъзходството си? Имаше нещо такова, скрито дълбоко под повърхността. Е… всъщност не чак толкова дълбоко. Бяха му разказвали, че собственият му дядо се е опитал да го убие, защото го бе смятал за мутант. По-късно през детството му бяха последвали още няколко гнусни инцидента, обикновено, макар и не винаги, осуетявани от навременната намеса на сержант Ботари… Но това едва ли беше скритият му мотив, нещото, което той не осъзнава, но заради което попада в сериозни неприятности, без да разбира защо.

Той отпи още една глътка от студената бира. „Идентичност. Това е моят слон.“ Мисълта бе категорична, на края на изречението този път нямаше въпросителен знак. Не славата като такава, макар че признанието беше важен свързващ елемент. Но ти си това, което правиш. „А аз направих много, о, да.“ Ако стремежът към идентичност можеше да се приравни към, да кажем, обикновения глад, Майлс щеше да е толкова дебел, колкото Марк дори не е сънувал. „Ирационално ли е да искаш да бъдеш някой толкова много, толкова силно, че да те боли от това?“ И в такъв случай, кога щеше да се насити?

Илян също надигна бутилката си с домашна бира и разклати въдицата си от въглеродни влакна, която, както и майлсовата, беше взета от бараката.

— Сигурен ли си, че тук изобщо има риба?

— О, да. От векове. Можеш да легнеш на пристана и да гледаш малките рибки, които любопитно плуват около камъните или да поплаваш сред тях. Всъщност са опитвали да тераформират това езеро много преди края на Периода на Изолация, по стария примитивен начин: изхвърляли в него всякакви органични отпадъци, каквито успявали да намерят, после добавили крадени водорасли и риба с надеждата да създадат екосистема, поддържаща земен живот. По времето на първите графове това предизвикало много спорове, защото местните фермери искали да употребят събрания тор за нивите си. А от времето на графа, моя дядо, в графското представителство в Хасадар винаги има хора, които се грижат за научното тераформиране на водите в областта. Така че водата отново стана безопасна за пиене, а рибата беше генетично усъвършенствана. Пъстърва, костур, сладководна сьомга… тук под нас плава доста добра храна.

Илян се надвеси над борда и с известно съмнение се вгледа в прозрачната вода.

— Наистина ли? — Той намота кордата и разгледа кукичката. Протеиновото кубче го нямаше.

— Сложих ли примамка на това нещо?

— Сложи. Видях те. Най-вероятно се е откачила.

— Ловки пръстчета има тая риба. — Но Илян се въздържа да се пошегува по-нашироко за рибите мутанти. Той постави нова примамка, вече по-стабилно, и отново хвърли въдицата във водата. Двамата си отвориха по още една бутилка. Майлс седна на ръба на лодката и започна да охлажда босите си крака във водата.

— Но това е много неефективно — отбеляза Саймън, след като нагласи навеса така, че да се окаже под бавно пълзящата сянка.

— И аз съм на същото мнение. Струва ми се, че това не е замислено да бъде ефективно. Мисля, че риболовът е бил изобретен, за да създаде илюзия за дейност, когато всъщност не правиш нищо. Може би така се противопоставят на жените си с техните грижи по стопанисването.

— От една седмица и аз не правя нищо. — Илян помълча и добави. — Но като че ли не помага.

— Не е вярно. Ставаш все по-добър на карти. Наблюдавам те.

— Според мен, последния път двамата с лейди Алис просто сте се наговорили да ме оставите да спечеля.

— Не.

— Хм. — Илян се поободри, но само за миг. — Това, че понякога успявам да не загубя на карти, не е достатъчно, за да се върна в ИмпСи.

— Още е рано. Едва си започнал да се възстановяваш. — Краката на Майлс започнаха да изтръпват и той се върна на меката си седалка.

Илян се загледа към отсрещния бряг, кафяво-зелен в лъчите на залязващото слънце.

— Не… Ефективността си има пик. И когато си балансирал на този пик, когато си се представял в най-добрата си форма, не можеш да се примириш с нещо по-малко. Перифразирайки думите на майка ти, „не си струва да правиш нещо, което не можеш да направиш добре“. А… ръководството на ИмпСи далеч не е игра, повече от всичко останало. Всеки ден рискуваш живота на прекалено много хора.

— М-м — отвърна Майлс, маскирайки липсата на подходяща реплика с поредната глътка бира.

— Четирийсет години служа на императора — продължи Илян. — Започнах на осемнайсет, в офицерското училище, още при стария Ецар… не в Имперската академия; в онези времена, за да те приемат, трябваше да имаш повече знания, пари и срички пред името. Постъпих в едно от провинциалните училища. Винаги съм знаел, че все някога ще трябва да се оттегля, просто не знаех кога. Служа на Грегор, откакто той беше на пет години. А сега, бог ми е свидетел, вече е възрастен мъж.

— И, разбира се, ти определено имаш заслуга за това — отбеляза Майлс.

Илян кимна.

— Не само моя. Но не мога… да съм такъв, какъвто съм… какъвто бях… и да не го зная.

— Моята кариера приключи много по-рано — мрачно отвърна Майлс. — Даже не достигна двайсет години.

Илян се прокашля, разглеждайки въдицата си.

— Май клъвна, а?

— Не, не мисля. Прътът щеше да се наклони повече. Просто течението си играе с тежестта.

— Знаеш ли, не бих избрал това време, за да напусна — подхвърли Илян. — Исках сам да наглеждам Грегор по време на сватбените церемонии…

— И по време на следващата криза — поде Майлс. — И следващата, и следващата…

Саймън изсумтя съгласно.

— Така че… може би не е толкова зле. — И след малко добави: — Не ти ли се струва, че може да са откраднали цялата риба от езерото?

— Първо трябва да я хванат.

— А, добър отговор. — Илян замълча, извади мрежата с бирата, отвори една бутилка за себе си, а втората подаде на Майлс. Вече я бе преполовил, когато каза: — Аз… знам колко много означаваха за теб „Дендарии“. И аз… се радвам, че издържа и оцеля.

Не каза „съжалявам“, помисли си Майлс. Катастрофата, случила се с него, всъщност си беше самоубийство.

— Смърт, къде е твоето жило? — Майлс разклати въдицата си. — Куко, къде е твоята риба?… Не. Открих, че самоубийството вече не е изход за мен. Не като във времената на пубертетските ми страхове. Вече не вярвам, че смъртта няма да ме забележи, ако сам не я потърся. А да си дам живота… струва ми се глупаво да не използвам максимално онова, което ми е дадено. Да не кажа, че е адски неблагодарно.

— Смяташ ли… че вие с Куин… как да се изразя по-тактично? Смяташ ли, че ще успееш да убедиш капитан Куин да прояви интерес към лорд Воркосиган?

А-а. Илян се опитваше да се извини, че е прецакал любовния живот на Майлс, ето каква била работата. Той отпи от бирата и се замисли сериозно над това.

— Преди никога не съм успявал. Искам да опитам… трябва да опитам още един път. — „Кога? Как? Къде?“ Колко болезнено беше да мисли за Куин! Все още го болеше, когато си позволяваше да мисли за „Дендарии“. Значи, не трябва да мисли за тях. Много. „Искам още бира.“ — Що се отнася до останалото… — той отпи глътка и горчиво се усмихна, — има някои убедителни доказателства, че прекалено много съм загубил темпото, за да продължа да се правя на ходеща мишена. Всъщност напоследък любимите ми операции почти не се нуждаеха от въоръжени сили.

— Ставаш дяволски умен, ето защо — отвърна Илян, загледан в изкривения от цветното стъкло на бутилката силует на Майлс. — Макар че дори маневрената война изисква надеждни войски, с които да маневрираш.

— Харесва ми да побеждавам — тихо каза Майлс. — Ето какво наистина ми харесва.

Илян метна бутилката в сандъка, при останалите, и се наведе зад борда, примижавайки към водите на езерото. После въздъхна, надигна се, отново поправи навеса и за пореден път изтегли мрежата. Вместо риба.

Майлс вдигна ръка с недопитата си бутилка, отказвайки предложената нова, настани се по-удобно и се втренчи в бялата си корда, която потъваше все по-надолу в тъмните дълбини.

— Винаги по някакъв начин се връщах с победа. По какъвто и да било начин. По правилата или не, на масата или под масата, но винаги побеждавах. Тези пристъпи… изглежда са първият противник, когото не мога да надхитря.

Илян въпросително повдигна вежди.

— Казват, че някои от най-непристъпните крепости в крайна сметка са били превземани заради предателство отвътре.

— Бях победен. — Майлс замислено духна в гърлото на бутилката. — И все пак оцелях. Не го очаквах. Чувствам се така, сякаш… съм изгубил равновесие. Бях длъжен да побеждавам. Винаги. Или победа, или смърт. И така… в какво ли още съм грешил?… Сега вече ще взема още една бира, благодаря.

Илян я отвори и му я подаде. Водата в езерото ставаше буквално ледена. Определено тази година вече е късно за плуване. Или за удавяне.

— Може би, — каза Илян след много дълго мълчание, — поколенията рибари са изловили от популацията цялата риба, достатъчно глупава, за да глътне примамката.

— Възможно е — съгласи се Майлс. Той се изплаши, че гостът му започваше да се отегчава. Като истински домакин, трябваше да направи нещо по този въпрос.

— Според мен тук няма никаква риба. Това е измама, Воркосиган.

— Не. Видях няколко. Ако имах зашеметител, щях да ти го докажа.

— В наши дни се движиш без зашеметител, така ли, момче? Не е много разумно.

— Хей, сега съм Имперски Ревизор! Имам си огромни горили да ми носят зашеметителите, точно като големите момчета.

— Така или иначе, не можеш да зашеметиш нищо през всичките тези метри вода — твърдо заяви Илян.

— Е, нямах предвид точно зашеметител. По-скоро батерия за него.

— Ха! — Съдейки по вида му, Илян неочаквано се досети, но после отново започна да се съмнява. — Рибата може да се зашеметява, така ли? Изобщо не ми дойде наум.

— Това е стар номер на дендарийски планинци. Те са нямали време да ловят риба с въдици, това е ворска перверзия. Те са били гладни и са искали да получат вечерята си. Освен това господарите на езерото смятали риболова за бракониерство, което допълнително стимулирало местните да действат бързо и да изчезнат, преди да се появят графските оръженосци.

След около минута Илян измърмори:

— По щастлива случайност имам един зашеметител.

„Мили Боже, нима сме ти позволили да се размотаваш въоръжен?“

— О?

Саймън остави бирата и извади оръжието от джоба си.

— Ето. Готов съм да го пожертвам. Трябва да видя как се прави това.

— А-а. Добре… — Майлс също остави бутилката си, подаде въдицата си на Илян и разгледа зашеметителя. Уставен модел, напълно зареден. Той извади батерията и започна да насилва касетата й в най-добрия отработен стил на тайните оперативни работници на ИмпСи „Как да превърнем вашия парализатор в ръчна граната“. После отпи от бирата си, отчете времето и хвърли импровизираната граната през борда.

— Да се надяваме, че ще потъне — подметна Илян.

— Ще потъне. Виж. — Металическият блясък изчезна в дълбините.

— Колко секунди? — попита Илян.

— Никога не знаеш, разбира се. Това е едно от нещата, които правят номера толкова рискован.

Половин минута по-късно тъмната вода се освети отвътре от размазан ярък проблясък, а секунди по-късно мътен воден мехур се издигна на повърхността до лодката. Звукът, който съпровождаше всичко това, можеше да се опише по-скоро като оригване, отколкото като тътен. Лодката се разклати.

Стражът от ИмпСи на брега рязко скочи и насочи бинокъла си към тях. Майлс успокоително му махна — получи се оживен жест на леко подпийнал човек — и охранителят бавно седна обратно.

— Е? — попита Илян, без да откъсва очи от водата.

— Просто чакай.

След около две минути нещо проблесна долу, издигайки се, нещо светло и блестящо. И още едно. И още. Още две риби, сребристи и блестящи, изплуваха на повърхността.

— Божичко! — каза Илян, очевидно потресен. — Риба. — Той уважително надигна бутилката, допивайки бирата си в чест на Майлс.

Риба, и то каква. Най-малката беше дълга половин метър, най-голямата — около седемдесет сантиметра; сьомга и пъстърва, включително онази, която сигурно се е криела под водата още от времената на майлсовия дядо. Изцъклените им очи укорително гледаха Майлс, който се беше надвесил през борда в доста неравовесно положение, опитвайки се да ги хване с мрежата. Рибите бяха студени и хлъзгави и Майлс едва не се присъедини към тях във водния им гроб, преди да успее да извади всички. Илян благоразумно го улови за глезена, докато Майлс пляскаше по водата и махаше с ръце. Плячката, която наредиха на палубата, изглеждаше внушително; люспите й проблясваха във всички цветове на дъгата под лъчите на залязващото слънце.

— Ето че наловихме риба — каза шефът на ИмпСи, загледан в рибата, която тежеше почти толкова, колкото самия Майлс. — Вече можем ли да се прибираме?

— Случайно да имаш втори пълнител?

— Не.

— Остана ли бира?

— Това беше последната.

— Тогава можем.

Илян злорадо се ухили.

— Нямам търпение — измърмори той, — някой да ме попита какво сме използвали за примамка.

Майлс успя да пристане на кея без да разбие лодката, въпреки отчаяната нужда да изпикае и усещането за люлеене, което нямаше нищо общо с езерните вълни. Той втурна се нагоре по склона, влачейки със себе си двете по-малки риби, нанизани на връв през хрилете и оставяйки Илян да се пребори с трите по-големи.

— Трябва ли да изядем всичките? — задъхано извика след него шефът на ИмпСи.

— Може би само една. Останалите ще бъдат изчистени и замразени.

— А кой ще ги изчисти? Дали Мама Кости няма да има нещо против? Честно казано, не мисля, че искаш да обиждаш готвачката си, Майлс.

— В никакъв случай. — Майлс спря и кимна нагоре, сочейки с брадичката си. — За какво, според теб, са подчинените?

Мартин, привлечен от връщането на лодката — а може би е смятал да поиска разрешение сам да се повози с нея — се спускаше надолу по пътеката към тях.

— А, Мартин — радостно пропя Майлс с онзи тон, който би накарал далеч по-опитния Иван мигновено да се обърне и да избяга. — Точно ти ми трябваш. Занеси тези риби на майка си, — той стовари рибата в ръцете на объркания младеж — и направи с тях каквото тя ти каже. Насам, Саймън.

Безгрижно усмихвайки се, Илян постави в ръцете му и своя товар.

— Благодаря, Мартин.

Те оставиха момчето на пътя, без дори да се обърнат на жалостивото му „Милорд?…“ и, олюлявайки се, продължиха нагоре към хладната каменна къща. В момента единствените желания на Майлс бяха тоалетна, душ и креват, за да подремне малко — и точно в този ред. Това щеше да му е достатъчно.

След здрачаване Майлс и Илян се настаниха да вечерят с риба в трапезарията. Мама Кости им беше приготвила най-малката пъстърва (която би стигнала да нахрани всички в къщата) в сос, който би направил възхитителен дори печен картон, а прясната риба беше превърнал в пиршество, достойно за малко божество.

Илян явно се забавляваше от това доказателство на доблестта им като първобитни ловци.

— Често ли се занимаваш с това тук? Да храниш цялото си семейство?

— Когато бях малък — от време на време. После открих, че като бетанка, майка ми по възможност не яде нищо друго, освен изкуствен протеин, насилва се да яде рибата, и със стиснати зъби лъже колко добро момче съм бил. Тогава престанах — хм, — да предизвиквам нейните кулинарни предпочитания.

— Мога да си я представя — усмихна се Илян.

— Искаш ли утре пак да отидем за риба?

— Хайде… да почакаме поне да я изядем всичката.

— Е, за това ще помогнат котките, живеещи до конюшната. В момента около кухненската врата висят най-малко четири и се опитват да омилостивят готвачката. Когато за последен път ги видях, направо преуспяваха в това.

Майлс допиваше последната чаша с вино, приемайки го на малки глътки. Огромно количество вода, малко сън и няколко хапчета го бяха избавили от започващия махмурлук (бира плюс прегряване). Изпитваше странно и непознато усещане — пълно отпускане. Не бързаше за никъде. Не препускаше бързо и то — на никаква скорост. Наслаждаваше се на настоящето, на онова „сега“, което съдържа в себе си вечността.

В този момент в трапезарията дотича Мартин, но този път не носеше никаква храна; Майлс вдигна поглед.

— Милорд? Търсят ви по комуникационния пулт.

„Който и да е, кажи му, че ще му се обадя утре. Или другата седмица.“ Не, това можеше да е графинята, която се е приземила по-рано или се обажда от орбита. Той си помисли, че вече е готов да се изправи пред нея.

— Кой е?

— Представи се като адмирал Авакли.

— О! — Майлс веднага остави вилицата си и се изправи. — Ще се обадя, благодаря ти, Мартин.

В края на дългия коридор имаше отделна стая с ком-пулт и там, над видеоплочата, се виждаше слабото лице на чакащия Авакли — като глава, отделена от тялото. Майлс седна на стола и настрои обектива.

— Да, адмирале?

— Милорд Ревизор. — Биокибернетикът кимна. — Екипът ми е готов да изложи заключението си. Можем едновременно да докладваме на вас и генерал Хароче, както поискахте.

— Добре. Кога?

Авакли се поколеба.

— Препоръчвам колкото е възможно по-скоро.

Коремът на Майлс се сви.

— Защо?

— Смятате ли, че е подходящо да го обсъждаме по комуникационен пулт?

— Не. — Майлс облиза пресъхналите си устни. — Хм… разбирам. Ще ми трябват около два часа, за да се върна във Ворбар Султана. — И за това съвещание ще е по-добре да се преоблече. — Ще се срещнем, да речем, в двайсет и шест часа. Освен ако не предпочитате да го отложим за утре сутрин.

— Вие решавате, милорд Ревизор.

Авакли не възразяваше срещу нощно съвещание. Спокойният извод „естествени причини“ не изискваше такова бързане. Майлс и без това нямаше да успее да заспи, генерирайки всякакви предположения по темата.

— Тогава тази нощ.

— Отлично, милорд — одобрително кимна адмиралът.

Майлс прекъсна връзката и шумно въздъхна. Животът току-що отново започваше да набира скорост.