Паднали ангели

Далече от очите

Най-горе на стълбите имаше равна тухлена стена. Задънени-те улици от всякакъв вид винаги бяха карали Лус да изпитва клаустрофобия, а тук беше още по-лошо заради ножа, насочен към гърлото й. Осмели се да хвърли поглед назад към стръмно-то стълбище, което бяха изкачили. Оттук падането изглеждаше много дълго и мъчително.

Мис София отново говореше на различни езици, като мърмореше под носа си, докато сръчно отваряше нова скрита врата. Тя блъсна Лус в мъничък параклис и заключи вратата зад тях. Вътре бе смразяващо студено и миришеше натрапчиво на тебе-ширен прах. Лус се насили да диша, да преглътне слюнката с вкус на жлъчка, събрала се в устата й.

Пен не можеше да е мъртва. Невъзможно беше цялото това нещо да се е случило току-що. Мис София не можеше да е толкова зла.

Даниел й беше казал да се довери на мис София. Беше казал на Лус да отиде с нея, докато той успее да дойде да я вземе...

Мис София не обръщаше внимание на Лус: просто се движеше из стаята, като палеше свещ след свещ, коленичейки пред всяка, и все така нареждаше нещо на език, който Лус не разбираше. Проблясващите дарохранителници показваха, че параклисът е чист и добре поддържан, което означаваше, че сигур-но там скоро беше влизал някой. Но със сигурност мис София беше единствената в кампуса, която имаше ключ за скритата врата. Кой друг изобщо знаеше, че това място съществува?

Таванът от червени плочки беше наклонен и неравен. Широки, избелели гоблени обгръщаха стените: по тях имаше изображения на зловещи създания - получовеци, полуриби - които се биеха върху бушуващо море. Далече отпред имаше малък бял олтар, а по протежение на сивия каменен под имаше няколко реда прости дървени скамейки. Лус трескаво се заоглежда за изход, но нямаше други врати, и никакви прозорци.

Краката на Лус трепереха от ярост и страх. Агонизираше заради Пен, предадена и лежаща сама в подножието на стълбите.

- Защо правите това? - попита тя, като се отдръпна назад и се опря с гръб в сводестите врати на параклиса. - Аз ви имах доверие.

- Ти сама си си виновна за това, скъпа - каза мис София, като изви грубо ръката на Лус. После кинжалът отново опря в шията й и мис София я подкара към пътеката между скамейките в параклиса. - В най-добрия случай доверието е лекомислен стремеж. В най-лошия, е добър начин да си намериш смъртта.

Мис София побутна Лус към олтара:

- Сега бъди послушна и легни, става ли?

Тъй като ножът все още беше твърде близо до гърлото й, Лус направи каквото й казаха. Почувства хладно място върху шията си и вдигна ръка да го докосне. Когато отдръпна пръсти, връхчетата им бяха червени от малки като точици петънца кръв там, където ножът я беше убол. Мис София плесна ръката й, за да я накара да я свали.

- Ако мислиш, че това е лошо, би трябвало да видиш какво изпускаш навън - каза тя, с което накара Лус да потръпне. Даниел беше навън.

Олтарът представляваше квадратна бяла платформа - единична каменна плоча, не по-голяма от самата Лус. Изпита студ и се почувства отчаяно изложена на показ и уязвима върху него, като си представи скамейките, изпълнени с подобни на сенки богомолци, очакващи да започне изтезанието й.

Като погледна право нагоре, видя, че в този подобен на пещера параклис имаше прозорец - голяма розетка от цветно стъкло, подобна на капандура в тавана. Имаше сложна геометрична флорална шарка, с червени и пурпурни рози на тъмносин фон. На Лус щеше да й се струва много по-красиво, ако предлагаше изглед навън.

- Да видим, къде сложих...а, да! - Мис София посегна под олтара и измъкна оттам парче дебело въже. - Сега недей да се гърчиш - каза тя, като размаха ножа към Лус. После се залови да привързва Лус към четири дупки, пробити в повърхността на олтара. Първо всеки глезен, после всяка китка. Лус се опитваше да не се извива, докато я връзваха като за жертвоприношение. - Идеално - каза мис София, като дръпна здраво сложните възли.

- Планирали сте всичко това - осъзна Лус, ужасена.

Мис София се усмихна така мило, както първия ден, когато

Лус беше влязла неуверено в библиотекаа.

- Бих казала, че не е нищо лично, Лусинда, но всъщност е -изкиска се тя. - Отдавна чакам този миг насаме с теб.

- Защо? - попита Лус. - Какво искате от мен?

- Колкото до теб, просто искам да те елиминирам - каза мис София. - Даниел е онзи, когото искам да освободя.

Тя остави Лус върху олтара и отиде до една катедра близо до краката на Лус. Вдигна книгата на Григори върху катедрата и бързо запрелиства страниците. Лус си спомни мига, когато за пръв път я беше отворила и беше видяла лицето си до това на Даниел. Как накрая я бе осенило осъзнаването, че той е ангел. Тогава тя не знаеше почти нищо, и въпреки това беше сигурна: снимката означаваше, че тя и Даниел можеха да бъдат заедно.

Сега това й се струваше невъзможно.

- Просто си седиш там, бленувайки за него, нали? - попита мис София. Тя захлопна книгата и стовари юмрук върху корицата й. - Точно това е проблемът.

- Какво ви става? - Лус се надигна, изпъвайки въжетата, които я привързваха към олтара. - Какво ви влиза в работата какви чувства изпитваме Даниел и аз един към друг, или изобщо с кого излиза който и да било от двама ни? - Тази психарка нямаше нищо общо с тях.

- Бих искала да си поговоря с онзи - който и да е той, - на когото е хрумнало, че е толкова гениална идея да постави съдбата на безсмъртните души на всички ни в ръцете на две болни от любов деца. - Тя вдигна треперещ юмрук високо във въздуха. -Искат балансът да бъде наклонен? Ще им покажа аз едно накланяне на баланса. - Върхът на кинжала й засия на светлината на свещите.

Лус отдръпна очи от острието.

- Вие сте луда.

- Ако желанието да доведа докрай най-дългата, най-голямата битка, водена някога, означава, че съм луда - тонът на мис София намекваше, че Лус е истинска тъпачка, задето вече не знае всичко това, - така да бъде.

Представата, че мис София може да има каквото и да е влияние в завършека на битката, не се вместваше в ума на Лус. Даниел водеше битка навън. Това, което ставаше тук вътре, не можеше да се сравнява с тази битка. Независимо дали мис София бе преминала на другата страна.

- Казаха, че ще бъде истински Ад на земята - прошепна Лус. - Краят на дните.

Мис София започна да се смее.

- Сега сигурно ти се струва така. Толкова ли си изненадана, че аз съм от добрите, Лусинда?

- Ако вие сте на страната на добрите - процеди Лус, - това не звучи като война, която си струва да се води.

Мис София се усмихна, сякаш беше очаквала Лус да каже точно тези думи.

- Твоята смърт може да е точно подтикът, от който се нуждае Даниел. Едно малко побутване в правилната посока.

Лус се загърчи върху олтара.

- Вие... вие не бихте ме наранили.

Мис София прекоси параклиса обратно в нейната посока и приближи лице. Изкуственият, напомнящ за бебешка пудра аромат на стара жена изпълни ноздрите на Лус и тя се задави.

- Разбира се, че бих - каза мис София, като разлюля буйната си сребриста разчорлена коса. - Ти си човешкият еквивалент на мигрената.

- Но аз просто ще се върна. Даниел ми каза. - Лус преглътна мъчително. След седемнайсет години.

- О, не, няма. Не и този път - каза мис София. - През онзи първи ден, когато влезе в библиотеката ми, видях нещо в очите ти, но не можах да определя точно какво. - Тя наведе глава и се усмихна на Лус. - Срещала съм те много пъти преди, Лусинда, и през повечето време си абсолютна досадница.

Лус се скова, почувствала се уязвима и изложена на показ, сякаш беше гола върху този олтар. Едно беше Даниел да я е срещал в други животи - но дали и други я бяха познавали?

- Този път - продължи мис София, - ти имаше известно предимство. Истинска искра. Но го нямаше до тази вечер, до тази прекрасна случайна забележка за твоите родители-агностици.

- Какво за родителите ми? - процеди Лус.

- Ами, скъпа, причината, поради която се връщаш отново и отново, е защото всички други пъти, когато си се раждала, си била въвеждана в религиозно вярване. Този път, когато родителите ти са избрали да не те кръщават, те успешно са оставили малката ти душа на разположение на всеки, който реши да посегне към нея. - Тя театрално сви рамене. - Отсъствието на ритуал, който да те въведе в религията, се равнява на ново прераждане за Лус. Малка, но съществена пролука в твоя житейски цикъл.

Възможно ли беше Ариана и Габ да бяха намеквали именно за това в гробището? Главата на Лус започна да пулсира. Пелена от червени петънца замъгли зрението й и тя чу звънтене в ушите си. Примигна бавно, почувствала дори това леко докосване от затварянето на клепачите си като взрив из цялата си глава. Почти се зарадва, че вече лежи. Иначе може би щеше да припадне.

Ако това беше наистина краят... ами, не можеше да бъде.

Мис София се наведе плътно към лицето на Лус и заедно с думите от устата й се разлетя слюнка.

- Когато умреш тази вечер - умираш завинаги. Това е. Ка-пут. В този живот не си нищо повече от това, което изглеждаш: едно глупаво, себично, невежо, разглезено момиченце, което си мисли, че дали светът ще живее, или ще умре, зависи от това, дали то ще успее да излезе с някакво привлекателно момче в училище. Дори ако със смъртта ти не би се постигнало нещо толкова дългоочаквано, бляскаво и велико, пак щях да се наслаждавам на този момент, докато те убивам.

Лус загледа как мис София вдигна ножа и допря пръст до острието му.

Умът на Лус беше замаян. През целия ден се бяха случили толкова много събития, които трябваше да осмисли, толкова много хора й казаха толкова различни неща. Сега кинжалът беше вдигнат над сърцето й и очите й отново се замаяха. Почувства натиска на острието върху гърдите си, почувства как мис София обхожда опипом с острието гръдната й кост, за да намери мястото между ребрата й, и си помисли, че във влудяващата реч на мис София имаше някаква истина. Да възлага толкова много надежда на силата на истинската любов - която, струваше й се, тя самата едва започваше да съзира - беше ли наивно? В крайна сметка, истинската любов не можеше да спечели онази битка навън. Може би дори не беше в състояние да я спаси от смърт точно там на този олтар.

Но трябваше. Сърцето й още биеше за Даниел - а докато това не се променеше, нещо дълбоко в Лус вярваше в тази любов, в силата й да я превърне в по-добра версия на самата нея, да превърне нея и Даниел в нещо бляскаво и добро...

Лус извика, когато острието бодна кожата й - а после и от ужас, когато прозорецът от цветно стъкло над тях сякаш се разтресе и въздухът около нея се изпълни със светлина и шум.

Неясен звук на великолепна музика. Ослепително ярка светлина.

Значи беше умряла.

Кинжалът се беше забил по-дълбоко, отколкото беше усетила. Лус продължаваше към следващото място. Как иначе да обясни сияйните, преливащи се във всички цветове на дъгата сенки, които кръжаха над нея, спускайки се от небето, водопада от проблясващи светлинки, небесното сияние? На топлата сребриста светлина беше трудно да види ясно каквото и да било. Плъзгайки се по кожата й, на допир тя беше като най-меко кадифе, като белтъчена глазура върху торта. Въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката й, бяха разхлабени, после се смъкнаха, и тялото й - или може би това беше душата й - можеше свободно да се понесе нагоре в небето.

Но после тя чу как мис София изкряска жално:

- Не още! Случва се твърде скоро! - Старата жена беше отдръпнала рязко кинжала от гърдите на Лус.

Лус примигна бързо. Китките й. Незавързани. Глезените й. Свободни. Мънички късчета синьо и червено, зелено и златисто рисувано стъкло се бяха посипали навсякъде по кожата й, по олтара, по пода под него. Прободоха я като жила, когато ги бръсна от себе си, и оставиха мънички струйки кръв по горната част на ръцете й. Тя присви очи нагоре към зейналата дупка в тавана.

В такъв случай, не беше мъртва, а спасена. От ангели.

Даниел беше дошъл за нея.

Къде беше той? Тя почти не виждаше. Искаше й се да гази през светлината, докато пръстите й го намерят, сключат се зад тила му и никога, никога, никога вече не го пуснат.

Към тялото на Лус и около него се носеха само живите бля-сковопрозрачни силуети, като пълна стая с проблясващи пера. Те долетяха на ята към нея, като се погрижиха за местата по тялото й, където я бяха порязали разбитите стъкла. Снопове ефирна светлина, които сякаш по някакъв начин отмиха кръвта от ръцете й и от дълбоката порезна рана в гърдите й, докато тялото й беше напълно възстановено.

Мис София беше изтичала до далечната стена и неистово бърникаше по тухлите, опитвайки се да намери тайната врата.

Лус искаше да я спре - да я накара да отговаря за това, което беше направила, и за онова, което едва не беше сторила, - но после част от сребърната блещукаща светлина придоби едва доловим виолетов оттенък и започна да оформя очертанията на фигура.

Ярко пулсиране разтърси стаята. Светлина, толкова бляскава, че можеше да надмине по блясък слънцето, накара стените да се разтресат с тътен, а свещите - да се разлюлеят и потрепнат във високите си бронзови поставки. Зловещите гоблени се развяха и се заудряха с плясък в каменната стена. Мис София се сниши, но допирът на потрепващата светлина беше като дълбок масаж, чак надолу до костите на Лус. А когато светлината се концентрира, разстилайки топлина из стаята, тя прие формата, която Лус познаваше и обожаваше.

Даниел стоеше пред нея, пред олтара. Беше без риза, бос, само по бели ленени панталони. Усмихна й се, после затвори очи и разпери ръце отстрани на тялото си. После, предпазливо и много бавно, сякаш за да не я стресне, той издиша дълбоко и крилете му започнаха да се разгъват.

Появиха се постепенно, започвайки от основата на раменете му - два бели израстъка, разпростиращи се от гърба му, които ставаха по-високи, по-широки, по-плътни, докато се разгръщаха назад, и нагоре, и навън. Лус обхвана с поглед нащърбените краища, копнееща да ги докосне с ръце, с бузи, с устни. Вътрешната страна на крилете му засия с кадифен блясък във всички цветове на дъгата. Точно както в съня й. Само че сега, когато сънят най-сетне се сбъдваше, тя можеше за пръв път да погледне крилете му, без да почувства замайване, без да напряга очи. Можеше да попие с поглед целия блясък на Даниел.

Той още сияеше, сякаш осветен отвътре. Тя още виждаше ясно виолетово-сивите му очи и устата му с пълни устни. Силните му ръце и широките рамене. Можеше да протегне ръка и да се сгуши в светлината на любимия си.

Той посегна към нея. Лус затвори очи при докосването му, като очакваше нещо твърде неземно, не от този свят, на което човешкото й тяло да окаже съпротива. Но не. Това си беше просто, успокояващо, Даниел.

Тя протегна ръка зад гърба му да опипа крилете му. Посегна към тях нервно, сякаш можеха да я опарят, но те се разпериха плавно около пръстите й, по-меки от най-мекото кадифе, от най-луксозния килим. Точно каквото обичаше да си представя, че ще бъде усещането от докосването до пухкав, напоен със слънце облак, ако можеше да го вземе в шепи.

- Ти си толкова... прекрасен - прошепна тя в гърдите му. -Искам да кажа, винаги си бил прекрасен, но това...

- Плаши ли те? - прошепна той. - Боли ли те да гледаш?

Тя поклати глава:

- Мислех си, че може да ме заболи - каза тя, като си спомни сънищата си. - Но ме боли да не гледам.

Той въздъхна, облекчен:

- Искам да се чувстваш в безопасност с мен. - Искрящата светлина около тях падаше като конфети, и Даниел я притегли към себе си. - Това е твърде много, за да го възприемеш.

Тя наклони глава назад и разтвори устни, изгаряща от желание да направи точно това.

Прекъсна ги шумното затръшване на врата. Мис София беше намерила стълбите. Даниел кимна леко и ярка фигура от светлина се стрелна през тайната врата след жената.

- Какво беше това? - попита Лус, като гледаше с отворена уста след светлинната диря, която бързо изчезваше през отворената врата.

- Помощник. - Даниел обърна брадичката й назад.

А после, макар че Даниел беше с нея и тя се чувстваше обичана и защитена и спасена, почувства също да я пробожда и остра тръпка на несигурност, когато си спомни всички мрачни неща, които се бяха случили току-що, и Кам и неговите тътнещи черни създания. Из ума й все още се надбягваха толкова много въпроси, за които нямаше отговор, толкова много ужасни събития, които й се струваше, че никога няма да проумее. Като смъртта на Пен, бедната мила невинна Пен, жестокият й, безсмислен край. Мисълта завладя Лус и устната й започна да трепери.

- Пен е мъртва, Даниел - каза тя. - Мис София я уби. И за миг ми се стори, че е убила и мен.

- Никога не бих позволил това да се случи.

- Как се сети да ме потърсиш тук? Как така винаги знаеш как да ме спасиш? - Тя поклати глава. - О, Боже мой - прошепна бавно, когато истината я осени изведнъж. - Ти си моят ан-гел-пазител.

Даниел се подсмихна:

- Не точно. Макар да мисля, че ми правеше комплимент.

Лус се изчерви:

- Тогава какъв ангел си?

- Точно в момента, един вид, съм между две специалности -каза Даниел.

Зад него, останалата сребърна светлина в стаята се разля в езерце и се раздели наполовина. Лус се обърна да я гледа, с думкащо в гърдите сърце, докато сиянието най-после се събра, както около фигурата на Даниел, около две отделни тела:

Ариана и Габ.

Крилете на Габ вече бяха разгънати. Бяха широки и меки като плюш, и три пъти по-големи от тялото й. Перести, с гладко набраздени краища, както изглеждаха ангелските криле върху поздравителните картички и във филмите, и със съвсем лек оттенък на възможно най-бледото розово около връхчетата. Лес забеляза, че пърхат съвсем леко - и че краката на Габ са на няколко сантиметра от земята.

Крилете на Ариана бяха по-гладки, по-лъскави и с по-ясно очертани краища, почти като на гигантска пеперуда. Отчасти полупрозрачни, те сияеха и хвърляха местещи се млечносин-кави призми от светлина по каменния под отдолу. Подобно на самата Ариана, те бяха странни и примамливи, и не се спираха и за миг.

- Трябваше да се сетя - каза Лус и по лицето й се разля усмивка.

Габ се усмихна в отговор, а Ариана направи към Лус лек реверанс.

- Какво става навън? - попита Даниел, забелязал разтревоженото изражение върху лицето на Габ.

- Трябва да измъкнем Лус оттук.

Битката. Още ли не беше свършила? Ако всички - Даниел, и Габ, и Ариана - бяха тук, трябва да са победили - нали така? Очите на Лус се стрелнаха бързо към тези на Даниел. Изражението му не издаваше нищо.

- А някой трябва да тръгне след София - каза Ариана. - Не може да е действала сама.

Лус преглътна.

- Тя на страната на Кам ли е? Да не би да е нещо като... дявол? Паднал ангел? - Това беше един от малкото термини, които беше запомнила от лекцията на мис София.

Даниел беше стиснал зъби. Дори крилете му изглеждаха вцепенени от ярост.

- Не е дявол - промърмори той, - но едва ли може да се каже и че е ангел. Мислехме, че е на наша страна. Изобщо не биваше да я допускаме толкова близо.

- Тя беше сред двайсет и четиримата старейшини - добави Габ. Тя свали крака на земята и прибра бледорозовите си криле зад гърба, за да може да седне на олтара. - Много уважавана позиция. Държеше тази част от себе си добре скрита.

- Щом се качихме тук, тя сякаш полудя - каза Лус. Разтри мястото на шията си, където я беше пробол кинжалът.

- Те наистина са луди - каза Габ. - Но много амбициозни. Тя участва в тайна секта. Трябваше да го разбера по-рано, но сега знаците са много ясни. Те наричат себе си „Зесмелим“. Обличат се еднакво и всички притежават известна... елегантност. Винаги съм смятала, че целят по-скоро показност, отколкото нещо друго. Никой на Небето не ги приемаше на сериозно - уведоми тя Лус, - но сега ще ги приемат. Това, което тя направи тази вечер, е основание за прогонване. Може да й се наложи да вижда Кам и Моли по-често, отколкото си е мислила.

22. Паднали ангели

- Значи Моли също е паднал ангел - каза бавно Лус. От всичко, което беше научила днес, това звучеше най-смислено.

- Лус, всички сме паднали ангели - каза Даниел. - Просто някои от нас са на едната страна... а някои са на другата.

- Има ли някой друг тук, който да е - тя преглътна - на другата страна?

- Роланд - каза Габ.

- Роланд? - Лус беше зашеметена. - Но вие бяхте приятели с него. Винаги е бил толкова обаятелен и страхотен.

Даниел само сви рамене. Ариана бе тази, която изглеждаше угрижена. Крилете й удряха печално, нервно, и изпращаха полъх на прашен вятър.

- Ще си го върнем някой ден - каза тя тихо.

- Ами Пен? - попита Лус, чувствайки как в дъното на гърлото й се стяга възел и напират сълзи.

Но Даниел поклати глава, като стисна ръката й:

- Пен беше смъртна. Невинна жертва в една дълга, безсмислена война. Толкова съжалявам, Лус.

- Значи цялата онази светлина там...? - попита Лус. Гласът заседна в гърлото й. Все още не можеше да се застави да говори наистина за Пен.

- Просто една от много битки, които водим срещу демоните - каза Габ.

- Е, кой победи?

- Никой - каза Даниел горчиво. Вдигна голяма отломка от тавана от цветно стъкло и я метна през параклиса. Тя се разби на стотици мънички късчета, но, изглежда, с нищо не уталожи гнева му. - Никой никога не побеждава. Почти невъзможно е един ангел да унищожи друг. Всичко е просто голям бой, и всички се уморяват и решават да приключат за нощта.

Лус се сепна, когато в ума й се мярна странен образ. Във видението й една от дългите черни светкавици, които бяха поразили Пен, удряше Даниел точно по рамото. Тя отвори очи и погледна към дясното му рамо. По гърдите му имаше кръв.

- Наранен си - прошепна тя.

- Не - каза Даниел.

- Той не може да бъде ранен, той е...

- Какво е това в горната част на ръката ти, Даниел? - попита Ариана, като посочи към гърдите му. - Кръв ли е?

- На Пен е - каза рязко Даниел. - Намерих я в подножието на стълбите.

Сърцето на Лус се сви.

- Трябва да погребем Пен - каза тя. - До баща й.

- Лус, миличка - каза Габ, като се изправи. - Иска ми се да имаше време за това, но точно сега трябва да вървим.

- Няма да я изоставя. Тя си няма никой друг.

- Лус - каза Даниел, като разтриваше челото си.

- Тя умря в ръцете ми, Даниел. Защото не знаех никакъв по-добър вариант от това, да последвам мис София до онази стая за изтезания. - Лус погледна и тримата. - Защото никой от вас не ми каза нищо.

- Добре - каза Даниел. - Ще уредим нещата за Пен възмож-но най-добре. Но след това трябва да те отведем далече оттук.

Силен порив на вятъра нахлу през пролуката в тавана, като подухна пламъчетата на свещите и те потрепнаха, и разлюля останалите парчета стъкло в счупения прозорец. В следващия момент те се посипаха в дъжд от остри дълги и тесни отломки.

Точно навреме, Габ се плъзна от олтара и дойде да застане до Лус. Изглеждаше невъзмутима.

- Даниел е прав - каза тя. - Примирието, което обявихме след битката, важи само за ангелите. А сега, когато толкова много хора знаят за... - тя направи пауза, прочиствайки гърло - промяната в твоя статут на смъртна, там навън има мнозина лоши, които ще се заинтересуват от теб.

Крилете на Ариана я повдигнаха от земята.

- И мнозина добри, които ще се притекат на помощ, за да ги отблъснем - каза тя, като се плъзна към другата страна на Лус, сякаш за да я успокои.

- Все още не схващам - каза Лус. - Защо е толкова важно. Защо аз съм толкова важна? Само защото Даниел ме обича ли?

Даниел въздъхна:

- Това е част от всичко, колкото и невинно да звучи.

- Знаеш, че всички обичат да мразят щастливите двойки от влюбени гълъбчета - обади се Ариана.

- Скъпа, това е много дълга история - каза й Габ: гласът на разума.

- Можем да ти я разказваме само постепенно, глава по глава.

- И както с крилете ми - добави Даниел, - ще трябва сама да осъзнаеш голяма част от нея.

- Но защо? - попита Лус. Този разговор беше толкова смазващ. Чувстваше се като дете, на което казваха, че ще разбере всичко, когато порасне. - Защо не можете просто да ми помогнете да разбера?

- Можем да помогнем - каза Ариана, - но не можем да ти стоварим всичко наведнъж. По същия начин, както никога не бива да стряскаш някой, който ходи насън, за да се събуди. Прекалено опасно е.

Лус обви ръце около тялото си:

- Това би ме убило - каза тя, изричайки думите, които останалите заобикаляха.

Даниел обви ръце около нея.

- Случвало се е преди. А ти вече преживя достатъчно близки срещи със смъртта за една нощ.

- И какво? Сега просто трябва да напусна училище? - Тя се обърна към Даниел. - Къде ще ме заведеш?

Челото му се сбърчи и той извърна поглед от нея.

- Аз не мога да те отведа никъде. Ще привлече твърде много внимание. Ще се наложи да разчитаме на някой друг. Тук има един смъртен, на когото можем да се доверим. - Той погледна Ариана.

- Ще го доведа - каза тя, като се надигна.

- Няма да те оставя - каза Лус на Даниел. Устната й потрепери. - Току-що си те върнах обратно.

Даниел я целуна по челото, разпалвайки топлина, която се разнесе из тялото й.

- За щастие, все още имаме малко време.

Зазоряване

Зазоряване. Зората на последния ден, който Лус щеше да по-срещне в „Меч и Кръст“ за - ами, всъщност, не знаеше за колко време напред. Едно-единствено гукане на див гълъб отекна в тъмнооранжевото небе, когато тя пристъпи през обвитите в кудзу врати на гимнастическия салон. Бавно се отправи към гробището, ръка за ръка с Даниел. Мълчаха, докато вървяха през неподвижната трева на училищния двор.

Точно преди да излязат от параклиса, един по един, останалите бяха прибрали крилете си. Беше отрезвяващ, изтощителен процес, който ги остави отпуснати като в летаргия, щом се върнаха в човешки образ. Докато наблюдаваше трансформацията, Лус не можеше да повярва как масивните, блестящи криле можеха да станат толкова малки и немощни, като накрая изчезнаха в кожата на ангелите.

След като всичко свърши, тя беше прокарала ръка по голия гръб на Даниел. За първи път той й се стори спокоен, чувствителен към докосването й. Но кожата му беше гладка и без нито едно петънце, като на бебе. А в лицето му, в лицата на всички тях, Лус все още можеше да види сребърната светлина, която се излъчваше вътре в тях, блестяща във всички посоки.

Накрая бяха отнесли тялото на Пен обратно нагоре по стръмните каменни стълби до параклиса, бяха почистили стъклата от олтара, и го бяха положили там. Нямаше начин да успеят да я погребат тази сутрин - не и докато гробището гъмжеше от смъртни, както беше предсказал Даниел.

За Лус беше невероятно мъчително да приеме, че ще трябва да се задоволи да прошепне няколко последни думи на приятелката си в параклиса. Всичко, което се сети да каже, беше: „Сега си при баща си. Знам, че той е щастлив да те има отново при себе си“.

Даниел щеше да погребе Пен както трябва веднага щом училището се успокоеше - а Лус щеше да му покаже къде е гробът на бащата на Пен, за да може Пен да бъде положена до него. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

Сърцето й бе натежало, докато прекосяваха кампуса. Усещаше джинсите и късото си потниче разтеглени и мръсни. Ноктите й се нуждаеха от едно хубавичко изтъркване, и тя се радваше, че наоколо няма огледала, за да види какво става с косата й. Толкова много й се искаше да можеше да върне обратно тъмната половина от нощта - да можеше да спаси Пен, най-вече, - и в същото време да запази красивите части. Върховна-та тръпка от това, че беше сглобила истинската самоличност на Даниел. Моментът, когато той се появи пред нея в целия си блясък. Моментът, когато стана свидетелка как на Ариана и Габ им пораснаха криле. Толкова голяма част от това беше толкова прекрасно.

Толкова много от него беше довело до пълно, ужасно унищожение.

Можеше да го почувства в атмосферата, като епидемия. Можеше да го прочете върху лицата на многобройните ученици, които се шляеха из училищния двор. Беше малко прекалено рано някой от тях да се осъзнае сам, което означаваше, че сигурно всички бяха чули, видели или усетили някаква част от битката, състояла се снощи. Какво щяха да знаят? Дали някой вече търсеше Пен? Или мис София? Какво ли смяташе някой от тях, че се е случило? Всички се бяха разделили по двойки и разговаряха с приглушен шепот. Лус копнееше да се позавърти по-близо до тях и да подслуша.

- Не се тревожи. - Даниел стисна ръката й. - Просто имитирай някое от обърканите изражения на лицата им. Никой няма да се усъмни в нас.

Макар че Лус се чувстваше безкрайно биеща на очи, той беше прав. Погледът на никой от останалите ученици не се задържа върху тях двамата по-дълго, отколкото върху който и да е друг.

При портите на гробището проблясваха синьо-бели лампи на полицейски коли, които хвърляха отблясъци върху листата на дъбовете отгоре. Входът беше отцепен с жълта полицейска лента.

Лус видя черния силует на Ранди, очертан на фона на изгрева пред тях. Тя крачеше пред входа на гробището и крещеше в блутуут слушалка, прикрепена към яката на безформеното й поло.

- Мисля, че трябва да го събудите - изкрещя тя в устройството. - В училището имаше инцидент. Непрекъснато ви повтарям... не знам.

- Редно е да те предупредя - каза Даниел на Лус, докато я насочваше далече от Ранди и мигащите светлини на полицейските коли, през дъбовата горичка, която обграждаше гробището от три страни. - Там долу ще ти се види странно. Стилът на воюване на Кам е по-неподреден от нашия. Не е кървав, просто е... различен.

Лус не смяташе, че много неща могат да я разтревожат на този етап. Няколко съборени статуи със сигурност нямаше да я разстроят. Проправяха си внимателно път през гората, трош-ливи есенни листа хрущяха под краката им. Лус си помисли как, снощи, тези дървета бяха погълнати от тътнещия облак сенки с форма на скакалци. Сега нямаше и следа от тях.

Скоро Даниел посочи към една лошо огъната част от изработената от ковано желязо ограда на гробището.

- Можем да влезем там, без да ни видят. Ще трябва да побързаме.

Когато излезе от укритието на дърветата, Лус бавно проумя какво искаше да каже Даниел с думите, че гробището изглежда различно. Стояха на ръба, недалече от гроба на бащата на Пен в източния ъгъл, но беше невъзможно да виждат на повече на няколко стъпки пред себе си. Въздухът над училищния двор беше толкова мрачен, че можеше дори да не се брои за въздух. Беше гъст, сив и зърнест, и Лус трябваше да размаха ръце през него като ветрило само за да вижда пред лицето си.

Тя потърка пръсти.

- Това да не е...

- Прах - каза Даниел, като взе ръката й, докато вървяха. Той можеше да вижда през него, не му се налагаше да се дави и да кашля, за да го изкара от дробовете си, както Лус. - По време на война ангелите не умират. Но битките им оставят след себе си този плътен килим от прах.

- Какво става с него?

- Не много, освен факта, че озадачава смъртните. В крайна сметка ще се слегне, а после те ще започнат да го изучават с цели купища. В Пасадена има някакъв луд учен, който мисли, че този прах идва от НЛО.

Потръпвайки, Лус си помисли за неразпознаваемия летящ черен облак от подобни на насекоми създания. Този учен можеше и да не е много далече от истината.

- Бащата на Пен е погребан тук горе - каза тя, като посочи, когато наближиха ъгъла на гробището. Колкото и зловеща да беше прахта, тя изпита облекчение, че всички гробове, статуи и дървета в пределите на гробището, изглежда, бяха останали непокътнати. Тя се смъкна на колене и избърса слоя прах от гробницата, за която смяташе, че е на бащата на Пен. Треперещите й пръсти леко почистиха буквите, от които почти й се доплака:

Станфорд Локууд,

НАЙ-ДОБРИЯТ БАЩА НА СВЕТА

Мястото до гроба на господин Локууд беше голо. Лус се изправи и печално тропна с крак по земята, мразейки мисълта, че приятелката й ще се присъедини към него там. Мразейки факта, че дори не можеше да присъства, за да почете Пен както трябва.

Хората винаги говореха за Рая, когато някой умреше, за това, как били сигурни, че покойният е там. Лус никога не беше имала чувството, че знае правилата, а сега се чувстваше още по-малко подготвена да говори за онова, което е могло или не е могло да бъде.

Тя се обърна към Даниел, със сълзи в очите й. Лицето му помръкна при вида на тъгата й.

- Ще се погрижа за нея, Лус - каза той. - Знам, че не е така, както ти искаше, но ще направим най-доброто, което можем.

Сълзите идваха по-трудно. Лус подсмърчаше и хълцаше, и си искаше Пен обратно толкова силно, че й се стори, че може да припадне.

- Не мога да я оставя, Даниел. Как мога?

Даниел нежно избърса сълзите й с опакото на дланта си.

- Това, което се случи с Пен, е ужасно. Огромна грешка. Но когато си тръгнеш днес, няма да я изоставяш. - Той положи ръка върху сърцето на Лус. - Тя е с теб.

- И въпреки това, не мога...

- Можеш, Лус. - Гласът му беше твърд. - Повярвай ми. Нямаш представа на колко много силни и невъзможни неща си способна. - Той извърна очи от нея, нататък към дърветата. -Ако в този свят е останало някакво добро, скоро ще разбереш.

Единично изсвирване от сирена на полицейска кола накара и двамата да подскочат. Затръшна се врата на кола, и недалече от мястото, където стояха, чуха хрущенето на ботуши по чакъла.

- Какво, по дяволите... Рони, обади се в централата. Кажи на шерифа да слезе тук.

- Да вървим - каза Даниел, като посегна да хване ръката й. - Тя я плъзна в неговата, като потупа мрачно върха на надгробния камък на господин Локууд, после тръгна с Даниел обратно през гробовете близо до източния край на гробището. Стигнаха огънатата част от натруфената ограда от ковано желязо, после бързо се шмугнаха обратно в дъбовата горичка.

Студена въздушна стена се блъсна в Лус, докато вървяха. В клоните пред тях тя видя три малки, но настръхнали сенки, увиснали с главите надолу като прилепи.

- Побързай - нареди Даниел. Когато минаваха, сенките отстъпиха назад, разбрали някак, че не трябва да закачат Лус, когато Даниел беше до нея.

- Сега накъде? - попита Лус в края на дъбовата горичка.

- Затвори очи - каза той.

Тя го направи. Ръцете на Даниел обгърнаха талията й изотзад, и тя почувства как яките му гърди се притискат в раменете й. Повдигаше я от земята. Може би на трийсетина сантиметра, после по-високо, докато меките листа в короните на дърветата леко докоснаха раменете й, гъделичкайки врата й, докато Даниел се провираше през тях. Още по-високо, докато тя видя как те двамата се втурнаха свободни през гората и изтичаха на яркото утринно слънце. Изкушаваше се да отвори очи - и въпреки това усещаше инстинктивно, че това ще й дойде в повече. Не беше сигурна, че е готова. И освен това усещането за полъха на чистия въздух върху лицето й и бурния вятър в косата й беше достатъчно. Повече от достатъчно. Божествено. Като чувството, което бе изпитала, когато беше спасена и измъкната от библиотеката, сякаш беше възседнала гребена на вълна в океана. Сега знаеше със сигурност, че това също е било работа на Даниел.

- Сега можеш да отвориш очи - каза той тихо. Лус отново почувства земята под краката си и видя, че бяха на единственото място, където искаше да бъде. Под магнолията близо до края на езерото.

Даниел я прегърна силно.

- Исках да те доведа тук, защото това е едно място - едно от многото места, - където наистина съм искал да те целуна през последните няколко седмици. Почти изгубих контрол онзи ден, когато се гмурна право във водата.

Лус се изправи на пръсти, като наклони глава назад, за да целуне Даниел. През онзи ден и тя бе копняла да го целуне - а сега изпитваше нужда да го целуне. Целувката му беше единственото нещо, което й се струваше правилно, единственото нещо, което й вдъхваше утеха и й напомняше, че има причина да продължи, дори когато Пен не можеше. Нежният натиск на устните му я успокои, като топло питие посред зима, когато усещаше всяка частица от себе си толкова студена.

Твърде скоро той се дръпна назад, свел поглед към нея с най-тъжните очи.

- Има още една причина, заради която те доведох тук. Тази скала води до пътеката, по която ще трябва да тръгнем, за да те преместим някъде на безопасно място.

Лус сведе очи.

-О.

- Това не е сбогуване завинаги, Лус. Надявам се, че дори не е сбогуване задълго. Просто ще трябва да видим как... ще се развият нещата. - Той приглади косата й. - Моля те, не се тревожи. Винаги ще идвам за теб. Няма да те пусна да си тръгнеш, докато не разбереш това.

- Тогава отказвам да разбера - каза тя.

Даниел се усмихна под мустак:

- Виждаш ли онази поляна ей там? - Той посочи от другата страна на езерото, на около половин миля от тях, където малък горски участък се разтваряше и разкриваше плоско, тревисто хълмче. Лус никога не го бе забелязвала преди, но сега видя малък бял самолет с червени лампи върху крилете, които примигваха в далечината.

- Това за мен ли е? - попита тя. След всичко, което се беше случило, видът на един самолет трудно можеше да я смути. -Къде отивам?

Не можеше да повярва, че напуска едно място, което бе мразила, но където беше имала толкова многобройни наситени преживявания само за няколко кратки седмици. Какво щеше да бъде „Меч и Кръст“ оттук нататък?

- Какво ще стане с това място? И какво ще кажа на родителите си?

- Засега се опитай да не се тревожиш. Веднага щом си в безопасност, ще се справим с всичко друго, каквото трябва. Господин Коул може да се обади на родителите ти.

- Господин Коул ли?

- Той е на наша страна, Лус. Можеш да му се довериш.

Но тя се беше доверила на мис София. Едва познаваше господин Коул. Той приличаше толкова много на строг и суров учител. И тези мустаци... От нея се очакваше да остави Даниел и да се качи на някакъв самолет с учителя си по история? Главата й започна да пулсира.

- Има пътека, която върви покрай водата - продължи Даниел. - Можем да слезем там долу. - Той изви ръка и обгърна кръста й. - Или - предложи - можем да плуваме.

Хванати за ръце, те застанаха на ръба на червената скала. Бяха оставили обувките си под магнолията, но този път не смятаха да се връщат. Лус не мислеше, че ще е толкова страхотно усещане да се гмурне в студеното езеро по джинси и потниче, но с Даниел, усмихващ се до нея, всичко, което правеше, й се струваше като единственото, което трябваше да се направи.

Вдигнаха ръце над главите си и Даниел преброи до три. Краката им се повдигнаха от земята точно в един и същи момент, телата им се извиха във въздуха точно в една и съща форма, но вместо да се спуснат долу, както инстинктивно очакваше Лус, Даниел я изтегли по-високо, като си служеше само с връхчетата на пръстите.

Летяха. Лус се държеше за ръката на ангел и летеше. Короните на дърветата сякаш им се кланяха. Усещаше тялото си по-леко от въздух. Луната на ранното утро още се виждаше точно над линията на дърветата. Тя се спусна по-близо, сякаш Даниел и Лус бяха приливът. Водата се плискаше леко под тях, сребърна и подканваща.

- Готова ли си? - попита Даниел.

- Готова съм.

Лус и Даниел се понесоха надолу към дълбокото, прохлад-но езеро. Пореха повърхността с пръстите напред - най-дългото гмуркане в стил „лястовица“, което някой бе успявал да изпълни някога. Лус ахна, от студа, когато излязоха на повърхността, после започна да се смее.

Ръката на Даниел отново улови нейната, и той й даде знак да дойде при него на скалата. Изтегли се горе пръв, после протегна ръка надолу и повдигна Лус. Мъхът образуваше фин, мек килим, върху който да се протегнат. Лежаха на хълбок, с лице един към друг, подпрени на лакти.

Даниел сложи ръка върху падинката на хълбока й.

- Господин Коул ще чака, докато стигнем до самолета - каза той. - Това е последният ни шанс да бъдем насаме. Помислих си, че можем да се сбогуваме истински тук.

Ще ти дам нещо - добави той, като пъхна ръка в ризата си и извади сребърния медальон, който го беше виждала да носи в училище. Притисна верижката в разтворената длан на Лус и тя осъзна, че това е медальон с капаче, с гравирана роза върху лицевата страна. - Някога беше твой - каза Даниел. - Много отдавна.

Лус отвори с щракване медальона и намери вътре мъничка фотография, зад стъклена плоскост. На снимката бяха те двамата: не гледаха в обектива, а всеки се взираше дълбоко в очите на другия, и двамата се смееха. Косата на Лус беше къса, както сега, а Даниел носеше папийонка.

- Кога е правена тази снимка? - попита тя, като вдигна медальона. - Къде сме?

- Ще ти кажа следващия път, когато те видя - каза той. Вдигна верижката над главата й и я сложи на шията й. Когато меда-льонът докосна ключицата й, тя почувства как дълбока горещина пулсира през него, стопляйки студената й, мокра кожа.

- Обожавам го - прошепна тя, докосвайки верижката.

- Зная, че Кам също ти подари златно колие - каза Даниел.

Лус не се беше сещала за бижуто, откакто Кам със сила го

беше сложил на шията й в бара. Не можеше да повярва, че е било едва вчера. От мисълта да го носи й призля. Дори не знаеше къде е колието - и не искаше да знае.

- Той ми го сложи - каза тя, чувствайки се виновна. - Аз не...

- Знам - каза Даниел. - Каквото и да се е случило между теб и Кам, не е било по твоя вина. Той някак успя да запази голяма част от ангелското си обаяние, когато падна. Много е измамно.

- Надявам се да не го видя никога повече. - Тя потръпна.

- Страхувам се, че може и да го видиш. А там навън има още като Кам. Просто ще трябва да се довериш на интуицията си - каза Даниел. - Не знам колко време ще е нужно, за да ти разкажа за всичко, случило се в миналото ни. Но междувременно, ако изпиташ инстинктивно усещане, дори за нещо, което смяташ, че не знаеш, трябва да му се довериш. Вероятно ще бъдеш права.

- Значи да се доверявам на себе си дори когато не мога да имам доверие на онези около мен? - попита тя, с чувството, че това е част от всичко, което иска да каже Даниел.

- Ще се опитам да бъда близо до теб, за да ти помагам, и ще ти пращам вести колкото мога по-често, когато ме няма - каза Даниел. - Лус, ти владееш спомените от миналите си животи... дори ако все още не можеш да ги отключиш. Ако нещо ти се струва нередно, стой далече.

- Ти къде отиваш?

Даниел вдигна очи към небето.

- Да намеря Кам - каза той. - Имаме да се погрижим за още няколко неща.

Мрачният тон на гласа му накара Лус да се почувства нервна. Спомни си гъстия слой прах, който Кам беше оставил в гробището.

- Но нали след това ще се върнеш при мен? - каза тя. -Обещаваш ли?

- Аз... аз не мога да живея без теб, Лус. Обичам те. Това е важно не само за мен, но... - Той се поколеба, после поклати глава. - Не се тревожи за нищо от това сега. Само знай, че ще се върна за теб.

Бавно, неохотно, двамата се изправиха. Слънцето току-що се беше показало над дърветата и хвърляше мънички проблясващи късчета светлина с форма на звезди върху набраздената вода. Трябваше да преплуват съвсем късо разстояние оттук до калния бряг, който щеше да ги отведе до самолета. На Лус й се искаше той да е на цели километри от тях. Можеше да плува с Даниел до падането на нощта. И до всеки изгрев и залез след това.

Скочиха обратно във водата и заплуваха. Лус грижливо пъхна медальона под потничето си. Ако да се доверява на инстинктите си беше важно, то инстинктите й подсказваха никога да не се разделя с това колие.

Тя гледаше, отново изпълнена с благоговение, как Даниел започна бавното си, елегантно движение. Този път, на лунната светлина, тя знаеше, че крилете, преливащи във всички цветове на дъгата, които виждаше очертани в капчиците вода, не са плод на въображението й. Бяха истински.

Тя се движеше зад него, порейки водата със замах след замах. Твърде скоро, пръстите й докоснаха брега. Беше й омразен фактът, че дочу бръмченето на самолетния двигател по-нататък в сечището. Бяха стигнали до мястото, където щеше да се наложи да се разделят, и Даниел трябваше почти да я извлече от водата. От усещането, че е щастлива и мокра, беше преминала към чувството, че е вир-вода и замръзва. Тръгнаха към самолета: ръката му беше опряна на гърба й.

За изненада на Лус, господин Коул протягаше голяма хавлиена кърпа, когато скочи от пилотската кабина.

- Едно малко ангелче ми каза, че може да имаш нужда от това - каза той, като разгъна кърпата към Лус, която я пое с благодарност.

- Кого наричате „малък“? - Ариана изникна иззад едно дърво, последвана от Габ, която носеше книгата за Пазителите.

- Дойдохме да пожелаем bon voyage - каза Габ, като подаде книгата на Jlyc. - Вземи това - каза тя бодро, но усмивката й приличаше повече на намръщена гримаса.

- Дай й хубавите неща - каза Ариана, като смушка Габ.

Габ извади от раницата си термос и го подаде на Jlyc. Тя

повдигна капачката. Беше горещ шоколад и ухаеше невероятно. Jlyc намести книгата и термоса в подсушените си с хавлията ръце, внезапно почувствала се богата. Но знаеше, че щом се качи на самолета, ще се почувства празна и сама. Притисна се към рамото на Даниел, възползвайки се от близостта му, докато още можеше.

Погледът на Габ беше ясен и силен.

- Ще се видим скоро, окей?

Но очите на Ариана се стрелнаха надалече, сякаш не искаше да погледне Jlyc.

- Не прави никакви глупости, като например да се превърнеш в купчина пепел. - Тя провлачи крака по пепелта. -Имаме нужда от теб.

- Вие имате нужда от мен? - попита Jlyc. Тя беше имала нужда от Ариана, за да й покаже всички правила и ограничения в „Меч и Кръст“. Беше имала нужда от Габ онзи ден в болницата. Но защо биха имали нужда те от нея?

Двете момичета само се усмихнаха печално в отговор, преди да се оттеглят в гората. Jlyc се обърна към Даниел, като се опитваше да забрави, че господин Коул още стоеше на няколко стъпки от тях.

- Ще ви оставя за малко насаме - каза господин Коул, схващайки намека. - Jlyc, от момента, в който запаля двигателя, остават три минути до излитането. Ще те чакам в пилотската кабина.

Даниел я дръпна бързо и притисна чело към нейното. Когато устните им се доближиха, Jlyc се опита да задържи всяка частица от този момент. Щеше да се нуждае от този спомен така, както се нуждаеше от въздух.

Защото какво, ако след като Даниел я оставеше, целият живот започнеше да й се струва просто като поредния сън? Отчасти кошмарен сън, но все пак сън. Как беше възможно да изпитва онова, което мислеше, че изпитва, към някого, който дори не беше човек?

- Това е всичко - каза Даниел. - Внимавай. Остави господин Коул да те напътства, докато дойда. - Откъм самолета се чу остро изсвирване - господин Коул им казваше да приключват. - Опитай се да запомниш каквото казах.

- Коя част? - попита Лус, обзета от лека паника.

- Колкото можеш повече - но главно, че те обичам.

Лус подсмъркна. Гласът щеше да й изневери, ако се опиташе да каже нещо. Беше време да върви.

Започна да подтичва към отворената врата на пилотската кабина, чувствайки как горещите пориви на вятър откъм витлата на самолета едва не я събориха. Имаше стълба с три стъпала и господин Коул протегна ръка да й помогне да се качи.Той натисна едно копче и стълбата се прибра в самолета. Вратата се затвори.

Лус погледна към сложното контролно табло. Никога не се беше качвала в толкова малък самолет. Никога досега не беше влизала в пилотска кабина. Навсякъде имаше проблясващи лампички и копчета. Тя погледна господин Коул.

- Знаете ли как да управлявате това нещо? - попита тя, като бършеше очи с кърпата.

- Военновъздушни сили на Съединените щати, Петдесет и девета дивизия, на вашите услуги - каза той, като й козирува.

Лус непохватно козирува в отговор.

- Жена ми винаги казва на хората да не ме предизвикват да започна да разправям за дните си като летец в Нам - каза той, като отпусна широк сребрист механизъм за превключване на скорости. Самолетът се разтресе и се задвижи. - Но ни предстои дълъг полет, а аз имам запленена публика.

23. Паднали ангели

- Имате предвид „пленена публика“ - изпусна се тя.

- Това беше добро. - Господин Коул я смушка в ребрата. -Шегувам се - каза той, като се засмя сърдечно. - Не бих те подложил на това. - Начинът, по който се обърна към нея, когато се засмя, й напомни за начина, по който винаги се смееше баща й, когато гледаха някой забавен филм, и това я накара да се почувства малко по-добре.

Сега колелата се въртяха бързо и „пистата“ пред тях изглеждаше къса. Щеше да се наложи да се вдигнат от земята съвсем скоро, иначе в крайна сметка щяха да налетят право в езерото.

- Знам какво си мислиш - изкрещя той, за да надвика рева на двигателя. - Не се тревожи, правя го непрекъснато!

И точно преди калният бряг отдолу да свърши, той дръпна силно лоста между тях, и носът на самолета се издигна към небето. Хоризонтът се изгуби от погледа им за миг и стомахът на Лус се люшна задно с него. Но миг по-късно движението на самолета се успокои, а гледката пред тях се уталожи само до дървета и ясното звездно небе. Под тях беше блещукащото езеро. С всяка секунда то ставаше все по-далечно. Бяха излетели на запад, но самолетът правеше кръг, и скоро в прозореца на Лус се появи гората, през която тя и Даниел току-що бяха прелетели. Тя се взря в нея, притиснала лице към прозореца, за да потърси Даниел с поглед, и преди самолетът да поеме отново в права посока, й се стори, че видя съвсем леко виолетово проблясване. Стисна медальона на шията си и го поднесе към устните си.

Сега под тях беше останалата част от кампуса, а точно зад нея - обвитото в мъгла гробище. Мястото, където скоро щеше да бъде погребана Пен. Колкото по-високо се издигаха, толкова по-голяма част виждаше Лус от училището, където беше излязла наяве най-голямата й тайна - макар и по толкова по-различен начин, колкото тя някога си беше представяла, че ще се случи.

- Наистина са опустошили това място - каза господин Коул, като клатеше глава.

Лус нямаше представа колко знаеше той за събитията, случили се снощи. Изглеждаше толкова нормален и все пак се справяше без усилие с всичко това.

- Къде отиваме?

- На един малък остров отвъд крайбрежието - каза той, като посочи в далечината към морето, където хоризонтът изчезваше в черен мрак. - Не е много далече.

- Господин Коул - каза тя, - срещали сте родителите ми.

- Приятни хора.

- Ще мога ли да... Бих искала да говоря с тях.

- Разбира се. Ще измислим нещо.

- Те никога не биха могли да повярват на нищо от това.

- А ти можеш ли? - попита той, като й се усмихна криво, докато самолетът се издигаше по-високо, заемайки хоризонтал-но положение във въздуха.

Точно там беше работата. Тя трябваше да повярва, всичко -от първото тъмно потрепване на сенките, до момента, когато устните на Даниел намериха нейните, до мига, когато Пен лежеше мъртва върху мраморния олтар на параклиса. Всичко трябваше да е истинско.

Как иначе би могла да издържи, докато види отново Даниел? Тя стисна медальона на шията си, който съдържаше спомени от цял един живот. Нейните спомени - беше й напомнил Даниел, спомени, които тя трябваше да отключи.

Не знаеше какво съдържат те - беше й също толкова неизвестно, колкото и това, къде я водеше господин Коул. Но тази сутрин в параклиса тя се беше почувствала като част от нещо, докато стоеше до Ариана, Габ и Даниел. Не объркана, изплашена и смутена... а така, сякаш можеше да бъде значима и важ-на, не само за Даниел - а за всички тях.

Погледна през предното стъкло. Досега сигурно вече бяха минали солните залежи и пътя, по който бе пътувала с кола, за да стигне до онзи ужасен бар, за да се срещне с Кам, и дългата ивица песъчлив бряг, където за първи път беше целунала Даниел. Бяха излезли над откритото море, в което - някъде там далече - се намираше следващата цел на Лус.

Никой не й беше казал направо, че предстоят още битки, но Лус чувстваше в себе си истината: че бяха в началото на нещо продължително, важно и трудно.

Заедно.

И независимо дали битките бяха ужасни или спасителни, или и двете, Лус не искаше вече да бъде пионка. През тялото й си проправяше път странно чувство - чувство, просмукано от всичките й предишни животи, цялата любов, която бе изпитвала към Даниел, и която бе унищожавана твърде много пъти преди това.

То накара Лус да поиска да се изправи редом с него и да се бори. Да се пребори да остане жива достатъчно дълго, за да изживее живота си до него. Да се бори за единственото, за което знаеше, че е достатъчно добро, достатъчно благородно, достатъчно силно, за да си струва да рискува всичко.

Любовта.

Епилог

Ме големи светлини

1 уша нощ той я гледаше как спи неспокойно на тясното брезентово походно легло. Един-единствен зеленикаво-кафяв фенер, окачен на една от ниските дървени греди в колибата от дървени трупи осветяваше тялото й. Мекият му блясък подчертаваше лъскавата й черна коса, разпиляна по възглавницата: бузите й бяха гладки и розови от банята.

Всеки път, щом морето се блъснеше с рев в пустия бряг отвън, тя се мяташе настрани. Късото потниче обгръщаше тялото й, така че когато тънкото одеяло се събереше около тялото й, той точно различаваше мъничката трапчинка, белязала гладкото й ляво рамо. Беше я целувал толкова много пъти преди.

Тя ту въздишаше насън, ту дишаше равномерно, после простенваше, потънала дълбоко в някакъв сън. Но той не можеше да каже дали това бе стон от болка или от удоволствие. На два пъти тя извика името му.

Даниел искаше да се спусне плавно долу до нея. Да слезе от жълтеникавочервените стари кутии от муниции, върху които бе стъпил високо в зимника с наклонени греди на колибата от дървени трупи. Но тя не можеше да знае, че той е там. Не можеше да знае, че той е някъде наблизо. Или какво щяха да й донесат следващите няколко дни.

Зад гърба си, в изцапания със сол допълнителен прозорец за защита от буря, той зърна с крайчеца на окото си минаваща сянка. После на стъклото на прозореца се потропа едва чуто. Като откъсна с усилие очи от тялото й, той тръгна към прозореца и освободи резето. Навън се лееше пороен дъжд, който се смесваше с водите на морето. Черен облак затуляше луната и не й позволяваше да огрее със светлината си лицето на посетителя му.

- Може ли да вляза?

Кам бе закъснял.

Макар че Кам притежаваше силата просто да се появи изневиделица до Даниел, Даниел бутна прозореца и го отвори по-широко, за да му позволи да се покатери през него. Толкова много неща бяха твърде церемониални тези дни. Беше важно да е ясно и за двамата, че Даниел доброволно е пуснал Кам да влезе.

Лицето на Кам още беше обвито в сянка, но не му личеше да е пропътувал хиляди мили в дъжда. Тъмната му коса и кожата му бяха сухи. Златистите му криле, сега плътни и твърди, бяха единствената част от него, която блестеше. Сякаш бяха направени от двайсет и четири каратово злато. Макар че ги подпъхна спретнато под себе си, когато седна до Даниел върху разнебитен дървен сандък, крилата на Кам се накланяха от силата на гравитацията към тези на Даниел - сребристи и преливащи се в цветовете на дъгата. Това беше естественото състояние на нещата, някакво необяснимо упование. Даниел не можеше да се отдръпне, без да изгуби възможността да вижда безпрепятствено Лус.

- Тя е толкова прекрасна, когато спи - каза Кам тихо.

- Затова ли искаше тя да заспи за цяла вечност?

- Аз? Никога. Щях да убия София заради онова, което се опита да направи - а не да я оставя да избяга на свобода в нощта, както направи ти. - Кам се наведе напред, като опря лакти на парапета на талерията. Долу под тях Лус уви завивките по-плътно около врата си. - Аз просто я искам. Знаеш защо.

- Тогава ми е жал за теб. В крайна сметка те чака разочарование.

Кам издържа на погледа на Даниел и разтърка челюст, като се подсмихна злобно:

- О, Даниел, липсата ти на прозорливост ме изненадва. Тя още не е твоя. - Той хвърли крадешком нов продължителен поглед към Лус. - Тя може и да си мисли, че е. Но и двамата знаем колко малко разбира тя.

Крилете на Даниел се изопнаха върху лопатките на раменете му, но връхчетата се протягаха напред. По-близо до тези на Кам. Не можеше да го спре.

- Примирието продължава осемнайсет дни - каза Кам. -Макар да имам предчувствие, че може да имаме нужда един от друг преди този момент.

После се изправи, като избута кутията назад с крак. От стърженето по тавана над главата й очите на Лус потрепнаха, но двамата ангели се снишиха обратно сред сенките, преди погледът й да успее да се спре някъде.

Те застанаха един срещу друг, всеки - все още изтощен от битката, всеки - знаещ, че това бе просто намек за онова, което предстоеше.

Бавно, Кам протегна бледата си дясна ръка.

Даниел протегна своята.

И докато Лус сънуваше отдолу най-прелестните разперва-щи се криле - каквито никога не беше виждала преди - двама ангели под наклонените покривни греди си стиснаха ръцете.