Паднали ангели

Колебания

Лус стоеше на кръстопътя между гробището в северния край на кампуса и пътеката към езерото - от южния. Беше ранна вечер и работници по ремонта се бяха прибрали вкъщи. Надолу през клоните на дъбовете зад гимнастическия салон се процеждаше светлина и хвърляше пъстри сенки по моравата, която водеше към езерото. Изкушаваше Лус натам. Тя не беше си-гурна в коя посока да тръгне. В ръцете си държеше две писма.

Първото, от Кам, беше извинението, което беше очаквала, и молба да се срещне с него след училище, за да обсъдят станалото. Второто, от Даниел, гласеше единствено: „Чакай ме при езерото“. Тя нямаше търпение. Устните й още тръпнеха от целувката им снощи. Не можеше да си избие от ума мисълта за пръстите му в косата си, или за устните му върху шията си.

Други части от нощта бяха по-смътни, като например онова, което се беше случило, след като седна до Даниел на брега. В сравнение с начина, по който ръцете му бяха обхождали жадно тялото й преди десетина минути, сега й се беше сторило, че Даниел е почти ужасен от мисълта да я докосне.

Нищо не можеше да го отърси от замайването му. Той все така мърмореше едно и също, отново и отново - „Нещо трябва Да се е случило. Нещо се промени“ - и се взираше в нея с болка в очите, сякаш отговорът се съдържаше в нея, сякаш тя имаше някаква представа какво означаваха думите му. Най-накрая тя беше заспала, облегната на рамото му, с очи, отправени към ефирното море.

Когато се събуди часове по-късно, той я носеше нагоре по стълбите обратно в спалното й помещение. Тя с удивление осъзна, че беше проспала цялото пътуване с колата обратно до училище - и бе дори още по-удивена от странната светлина, проблясваща в коридора. Тя се беше върнала. Светлината на Даниел. За която тя дори не знаеше дали е видима за него самия.

Всичко около тях беше окъпано в тази мека виолетова светлина. Белите облепени с автомобилни стикери врати на другите ученици бяха придобили неонов оттенък. Матовата настилка от линолеум, имитиращ плочки, сякаш сияеше. Стъклото на прозореца, който гледаше към гробището, хвърляше виолетово сияние върху първата смътна матовожълта утринна светлина навън. И всичко това - право под втренчения поглед на „червените очи“.

- Страшно сме загазили - прошепна тя, нервна и все още полузаспала.

- Не се тревожа за „червените очи“ - каза спокойно Даниел, като проследи погледа й към камерите. Отначало думите му бяха успокояващи, но после тя започна да се чуди за някаква неловка нотка в тона му: Ако Даниел не се тревожеше за „червените очи“, значи се тревожеше за нещо друго.

Когато я положи в леглото, той я целуна леко по челото, после си пое дълбоко дъх.

- Не изчезвай от погледа ми - каза.

- Няма такава опасност.

- Говоря сериозно. - Той затвори очи и остана така дълго време. - Почини си сега - но ме намери на сутринта преди часовете. Искам да говоря с теб. Обещаваш ли?

Тя стисна ръката му, за да го притегли към себе си за една последна целувка. Задържа лицето му между дланите си и се разтопи в обятията му. Всеки път щом очите й запърхаха и се отвореха, неговите я наблюдаваха. И тя беше очарована от това.

Най-после той се дръпна назад и застана на прага, загледан в нея: очите му все още успяваха да накарат сърцето й да препуска така бясно, както същото бяха направили и устните му преди миг. Когато той се измъкна обратно в кориора и затвори вратата зад гърба си, Лус се унесе в бездънно дълбок сън.

Беше проспала сутрешните си занятия и се беше събудила в ранния следобед, чувствайки се преродена и жива. Без изобщо да я е грижа, че нямаше оправдание за отсъствието си от училище. Само разтревожена, че беше проспала срещата с Даниел. Щеше да го намери колкото се можеше по-скоро, и той щеше да разбере.

Около два часът, когато най-после й хрумна да хапне нещо или може би да се появи в часа по религия на мис София, тя неохотно се измъкна от леглото. Именно тогава видя двата пощенски плика, пъхнати под вратата й, което сериозно я възпря да изпълни целта си - да излезе от стаята.

Първо трябваше да се оправи с Кам. Знаеше, че ако отиде първо-на езерото, а после - на гробището, никога нямаше да може да се накара да остави Даниел. Ако отидеше първо на гробището, желанието й да види отново Даниел щеше да й вдъхне достатъчно дързост да каже на Кам нещата, които беше твърде нервна да каже преди. Преди снощи всичко да стане толкова плашещо и неконтролируемо.

Пропъждайки страховете си при мисълта, че ще го види, Лус се отправи през училищния двор към гробището. Ранната вечер беше топла, а въздухът лепнеше от влага. Щеше да бъде една от онези знойни задушни нощи, когато бризът откъм далечното море никога не се усилваше достатъчно, за да донесе прохлада. В кампуса нямаше никого, а листата на всички дървета бяха неподвижни. Лус сякаш беше единственото нещо в „Меч И Кръст“, което наистина се движеше. Всички останали сигур-но бяха освободени от занятия, подкарани вкупом към столовата за вечеря, и Пен - а може би и други - досега вероятно вече се чудеха какво става с Лус.

Кам се беше облегнал на осеяните с лишеи порти на гробището, когато тя пристигна. Беше отпуснал лакти върху изваяните във форма на лози метални стълбове, раменете му бяха прегърбени напред. Подритваше едно глухарче със стоманения връх на дебелия си черен ботуш. Лус не помнеше да го е виждала толкова вглъбен - през повечето време Кам сякаш изпитваше жив интерес към заобикалящия го свят.

Но този път той дори не вдигна поглед към нея, докато тя не застана точно пред него. А когато го направи, лицето му бе пепеляво. Косата му беше прилепнала към главата и тя с изненада забеляза, че едно бръснене нямаше да му се отрази зле. Очите му се завъртяха и обходиха лицето й, сякаш съсредоточаването върху всяка от чертите й изискваше усилие. Изглеждаше разбит - не изтощен от сбиването, а просто така, сякаш не беше спал няколко дни.

- Ти дойде. - Гласът му беше дрезгав, но думите му завършиха с лека усмивка.

Лус изпука с кокалчетата на пръстите си, като си помисли, че той едва ли щеше да се усмихва още дълго. Кимна и вдигна писмото му.

Той посегна да хване дланта й, но тя отдръпна ръка, като си даде вид, че ръката й трябва, за да отметне косата от очите си.

- Предполагах, че ще си бясна заради снощи - каза той, като се оттласна от портата. Пристъпи на няколко крачки навътре в гробището, после седна с кръстосани крака на къса мра-морна скамейка сред първата редица гробове. Избута мръсотията и трошливите листа, после потупа празното място до себе си.

- Бясна ли? - попита тя.

- Обикновено това е причината хората да изфучават като вихър от баровете.

Тя седна с лице към него, също с кръстосани крака. Оттук горе виждаше най-горните клони на огромния стар дъб долу в средата на гробището, където тя и Кам си бяха направили следобеден пикник сякаш преди цяла вечност.

- Не знам - каза Лус. - По-скоро озадачена. Объркана, може би. Разочарована. - Тя потръпна при спомена за очите на онзи противен тип, когато я сграбчи, ужасния вихър на юмруците на Кам, наситено черните сенки, спуснали се като покрив... - Защо ме заведе там? Знаеш какво стана, когато Джулс и Филип се измъкнаха тайно.

- Джулс и Филип бяха малоумни откачалки и всяко тяхно движение се контролираше от гривни за проследяване. Разбира се, че щяха да загазят. - Кам се усмихна мрачно, но не на нея. -Ние изобщо не приличаме на тях, Лус. Вярвай ми. И освен това, не се опитвах да се замеся в ново сбиване. - Той разтри слепоочията си и кожата около тях се събра: изглеждаше жилава и твърде тънка. - Просто не можех да понеса начина, по който ти говореше онзи тип, начина, по който те докосваше. Ти заслужаваш да се отнасят с теб изключително грижовно и внимателно. - Зелените му очи се разшириха. - Искам аз да съм този, който ще го направи. Единственият.

Тя затъкна косата си зад ушите и си пое дълбоко дъх.

-Кам, ти изглеждаш като наистина страхотен тип...

- О, не. - Той покри лицето си с ръка. - Не и тази реч в стил „как-да-го-изоставя-че да не го разстроя“. Надявам се, няма да кажеш, че трябва да си останем приятели.

- Не искаш да ми бъдеш приятел?

- Знаеш, че искам да бъда много повече от твой приятел -каза той, като изплю „приятел“ така, сякаш беше неприлична дума. - Григори е, нали?

Тя почувства как стомахът й се свива. Предположи, че не беше твърде трудно за отгатване, но беше толкова погълната от собствените си чувства, че почти не беше имала време да размишлява какво ли си мислеше Кам за тях двамата.

- Не познаваш истински никого от нас двамата - каза Кам, като стана и се отдръпна, - но си готова да избереш точно сега, а, така ли?

Беше арогантно от негова страна да предполага, че изобщо още е в надпреварата. Особено след снощи. Да е в състояние да си мисли, че има някакво състезание между него и Даниел.

После Кам приклекна пред нея на пейката. Изражението му беше различно - умолително, искрено - когато обгърна дланите й със своите.

Лус се изненада, когато го видя толкова развълнуван.

- Съжалявам - каза тя, като се дръпна назад. - Просто се случи.

- Именно! То просто се случи. Какво беше, нека да позная -снощи той те погледна по някакъв нов романтичен начин. Лус, прибързваш и вземаш решение, преди дори да знаеш какво е заложено на карта. Залогът може да бъде... много голям. - Той въздъхна при обърканото изражение на лицето й. - Аз бих могъл да те направя щастлива.

- Даниел ме прави щастлива.

- Как можеш да кажеш това? Та той дори не те докосва.

Лус затвори очи, спомнила си как бяха преплетени устните

им снощи на брега. Ръцете на Даниел около нея. Целият свят й се беше струвал толкова правилен, толкова хармоничен, толкова сигурен. Но когато отвори очи сега, Даниел не се виждаше никъде.

Тук беше само Кам.

Тя прочисти гърло:

- Да, ще го направи. Прави го.

Усещаше бузите си сгорещени. Лус притисна хладна ръка към тях, но Кам не забеляза. Ръцете му се свиха в юмруци.

- Бъди по-изчерпателна.

- Начинът, по който Даниел ме целува, изобщо не е твоя работа. - Тя прехапа устна, разярена. Той й се подиграваше.

Кам се засмя:

- О? Аз мога да се справя точно толкова добре, колкото Григори - каза той, като взе ръката й и целуна опакото й, а после рязко я пусна отново отстрани до тялото.

- Нищо такова не беше - каза Лус, като се извърна.

- Ами тогава това? — Устните му докоснаха леко бузата й, преди тя да успее да го отблъсне.

- Погрешно.

Кам облиза устни.

- Искаш да кажеш, че Даниел Григори наистина те е целунал така, както заслужаваш да бъдеш целувата? - Нещо в пламтящите му като въглени очи започваше да изглежда гибелно, зло.

- Да - каза тя, - най-хубавата целувка, която някога съм получавала. - И макар че това беше единствената й истинска целувка, Лус знаеше, че ако я попитаха отново след шейсет години, след сто години, пак щеше да каже същото.

- И въпреки това ето те тук - каза Кам, като клатеше невярващо глава.

На Лус не й хареса какво намекваше той.

- Тук съм само за да ти кажа истината за мен и Даниел. Да ти кажа, че ти и аз...

Кам избухна в смях: силен, кух кикот, който отекна из пустото гробище. Смя се толкова дълго и силно, че се хвана за кръста и избърса една сълза от очите си.

- Какво е толкова забавно? - попита Лус.

- Нямаш представа - каза той, все още през смях.

Тонът на Кам в стил „няма да го схванеш“ не беше особено различен от онзи, който Даниел беше използвал снощи, когато, почти неутешим, повтаряше непрекъснато: „Невъзможно е“. Но реакцията на Лус спрямо Кам беше напълно различна. Когато Даниел се опита да я отблъсне, тя изпита още по-голямо привличане към него. Дори когато спореха, тя копнееше да бъде с Даниел повече, отколкото някога й се беше искало да бъде с Кам. Но когато Кам я караше да се чувства като външен човек, тя изпитваше облекчение. Не искаше да бъде по-близо до него.

Всъщност, точно в момента се чувстваше твърде близо.

Стигаше й толкова. Стиснала зъби, тя се надигна и тръгна бавно към портите, ядосана на себе си, че беше пропиляла дори толкова време.

18. Паднали ангели

Но Кам я настигна, като се изпречи с олюляваща се походка пред нея и й препречи пътя за излизане. Още се смееше, като хапеше устна и се опитваше да се сдържи.

- Не си отивай - засмя се той.

- Остави ме на мира.

- Не още.

Преди тя да успее да го спре, Кам я улови в прегръдката си и я наведе назад в шеметен наклон, така че краката й се отделиха от земята. Лус извика и за миг се опита да се бори, но той се усмихна.

- Пусни ме!

- Досега Григори и аз водим доста честна битка, не мислиш ли?

Тя го погледна гневно, ръцете й го блъснаха в гърдите.

- Върви в Ада.

- Погрешно ме разбираш - каза той, като притегли лицето й по-близо до своето. Зелените му очи се забиваха в нея и й беше неприятна мисълта, че част от нея все още се чувстваше зашеметена от погледа му.

- Виж, знам, че нещата доста излязоха от контрол през последните два дни - каза той приглушено, - но аз държа на теб, Лус. Много. Не избирай него, преди да ми дадеш една целувка.

Тя почувства как ръцете му се затягат около нея и внезапно се изплаши. Бяха далече от училището и никой не знаеше къде е тя.

- Това няма да промени нищо - каза му тя, като се опитваше да звучи спокойно.

- А за да ми угодиш? Престори се, че съм войник и изпълняваш предсмъртното ми желание. Обещавам, само една целувка.

Умът на Лус се насочи към Даниел. Представи си го как чака при езерото, като едва сдържа ръцете си да не мятат камъчета във водата, когато би трябвало да държи нея в прегръдките си. Не искаше да целува Кам, но какво, ако той наистина откажеше да я пусне? Целувката можеше да е най-дребното, най-незначи-телното нещо. Най-лесният начин да се отскубне. И тогава щеше да е свободна да се върне при Даниел. Кам беше обещал.

- Само една целувка... - подхвана тя, но после устните му покриха нейните.

Втората й целувка за също толкова дни. Докато целувката на Даниел бе жадна и почти отчаяна, целувката на Кам беше нежна и прекалено съвършена, сякаш се беше упражнявал върху сто момичета преди нея.

И въпреки това тя почувства как нещо в нея се надига, подтиквайки я да отговори, като овладя гнева, който беше изпитвала само секунди преди това и го отвя в нищото. Кам все още държеше главата й наклонена назад в ръцете си, като балансираше цялата й тежест върху коляното си. Чувстваше се сигур-на и защитена в силните му, умели ръце. А тя имаше нужда да се чувства защитена. Това беше такава промяна в сравнение с... ами, е всеки момент, в който не целуваше Кам. Знаеше, че забравя нещо, някого - кого? не можеше да си спомни. Съществуваше само целувката, и устните му, и...

Внезапно почувства, че пада. Блъсна се в земята толкова силно, че от удара си изкара въздуха. Когато се подпря на ръце и се надигна, загледа как на няколко сантиметра от нея, лицето на Кам се допря до земята. Трепна пряко волята си.

Слънцето на ранната вечер хвърляше мъждива светлина върху две фигури в гробището.

- Колко пъти трябва да съсипеш това момиче? - чу Лус тъжния провлечен южняшки акцент.

Габ? Тя вдигна поглед, като примижа в залязващото слънце.

Габ и Даниел.

Габ се втурна да й помогне да се изправи на крака, но Даниел дори не искаше да я погледне в очите.

Лус се наруга полугласно. Не можеше да определи кое беше по-лошо - че Даниел току-що я беше видял да целува Кам, или че - беше сигурна - Даниел отново щеше да се бие с Кам.

Кам се изправи и застана с лице към тях, напълно пренебрегвайки Лус.

- Добре, кой от вас ще бъде този път? - изръмжа той.

Този път ли?

- Аз - каза Габ, като пристъпи напред с ръце на хълбоците. - Това първо дребно любовно изпълнение беше изцяло моя работа, Кам, скъпи. Какво ще правиш по въпроса?

Лус поклати глава. Габ сигурно се шегуваше. Със сигурност това беше някаква игра. Но Кам, изглежда, не смяташе, че има нещо смешно. Той оголи зъби и нави ръкавите си, като вдигна юмруци и пристъпи напред.

- Отново, Кам! - укори го Лус. - Не се ли забърка вече в достатъчно сбивания тази седмица? - Сякаш това не беше до-статъчно, ами и той всъщност се канеше да удари момиче.

Той я стрелна с коса усмивка:

- Три пъти за късмет - каза той, с глас, наситен със злоба. Обърна се назад точно когато Габ му налетя, прицелвайки се за силен ритник в челюстта му.

Лус затича назад, когато Кам падна. Очите му бяха здраво стиснати и той се държеше за лицето. Застанала над него, Габ изглеждаше толкова невъзмутима, сякаш току-що беше измъкнала идеално изпечен пай с праскови от фурната. Тя хвърли поглед надолу към ноктите си и въздъхна.

- Жалко ще е да се наложи да те натупам точно когато съм си оправила маникюра. О, добре де - каза тя, като започна да рита Кам многократно в стомаха, наслаждавайки се на всеки ритник като дете, което побеждава в компютърна игра.

Залитайки, той се надигна до приклекнало положение. Лус вече не виждаше лицето му - беше заровено между коленете му, - но той стенеше от болка и се давеше със собствения си дъх.

Лус стоеше и местеше поглед от Габ към Кам и отново назад, без да може да осмисли онова, което виждаше. Кам беше два пъти по-едър от нея, но изглежда, че Габ имаше надмощие. Едва вчера Лус беше видяла Кам да пребива онзи огромен тип в бара. А онази вечер, пред библиотеката, Даниел и Кам бяха изглеждали равностойни по отношение на силите си. Лус загледа удивено Габ, с лентата във всички цветове на дъгата, която придържаше косата й назад във високо вързана конска опашка. Сега тя беше притиснала Кам към земята и извиваше ръката му назад.

- Кажи: „Предавам се!“ - дразнеше го тя. - Само кажи вълшебната думичка, скъпи. И те пускам.

- Никога - Кам се изплю на земята.

- Надявах се, че ще кажеш това - каза тя и силно блъсна главата му надолу в пръстта.

Даниел сложи ръка на шията на Лус. Тя се отпусна, облегната на него, и погледна назад, ужасена да види изражението му. Сигурно точно в този миг я мразеше.

- Толкова съжалявам - прошепна тя. - Кам, той...

- За какво ти трябваше да идваш тук да се срещаш с него? -Даниел звучеше едновременно наранен и раздразнен. Той я хвана здраво за брадичката, за да я накара да го погледне. Допирът на пръстите му до кожата й беше смразяващ. Очите му бяха изцяло виолетови, без сиво.

Устната на Лус потрепери.

- Мислех си, че мога да се погрижа за това. Да бъда откровена с Кам, така че ти и аз да можем просто да бъдем заедно и да не се налага да се тревожим за нищо друго.

Даниел изсумтя презрително и Лус осъзна колко глупаво звучеше.

- Онази целувка... - каза тя, като кършеше ръце. Искаше й се да я изплюе от устата си. - Беше такава огромна грешка.

Даниел затвори очи и се извърна. На два пъти отвори уста да каже нещо, после размисли. Сграбчи косата си с ръце и се олюля. Като го гледаше, Лус се изплаши, че може да се разплаче. Най-накрая той я взе в прегръдките си.

- Ядосан ли си ми? - Тя зарови лице в гърдите му и вдиша сладкия мирис на кожата му.

- Просто се радвам, че стигнахме тук навреме.

Хленчещите звуци, които Кам издаваше, накараха и двамата да хвърлят поглед през рамо. А след това да направят гримаса. Даниел хвана Лус за ръката и се опита да я издърпа, но тя не можеше да откъсне очи от Габ, която притискаше главата на Кам в хватка „ключ“ и дори не се беше задъхала. Кам изглеждаше разбит и жалък. Просто нямаше никаква логика.

- Какво става, Даниел? - прошепна Лус. - Как е възможно Габ да нарита Кам почти до безсъзнание? Защо той й позволява?

Даниел издаде нещо средно между въздишка и лек смях.

- Не й позволява. Онова, което виждаш, е само образец на нещата, които това момиче може да направи.

Тя поклати глава:

- Не разбирам. Как...

Даниел я погали по бузата.

- Ще се поразходиш ли с мен? - попита той. - Ще се опитам да ти обясня нещата, но мисля, че вероятно е добре да седнеш.

Самата Лус имаше да изясни някои неща на Даниел. Или, ако не да ги изясни, то поне да ги вметне в разговора, да види дали той ще покаже признаци, че я смята за напълно, неоспоримо побъркана. Първо, онази виолетова светлина. И сънищата, които не можеше -- не искаше - да спре.

Даниел я поведе към една част от гробището, която Лус не беше виждала никога преди - чисто, равно пространство, където две прасковени дървета бяха израсли заедно. Стволовете им се накланяха един към друг, оформяйки очертанието на сърце във въздуха под тях.

Той я поведе под странното, възлесто съединение на клоните и улови ръцете й, като прокарваше пръсти по нейните.

Вечерта беше тиха с изключение на песента на щурците. Лус си представи всички останали ученици в столовата. Как сипват картофено пюре в купичките върху подносите си, как сърбат гъсто възтопло прясно мляко през сламки. Сякаш изведнъж, най-внезапно, тя и Даниел се бяха озовали в друга плоскост на съществуване, различна от останалата част от училището. Всичко, освен ръката му, която обвиваше нейната, косата му, която блестеше на светлината на залязващото слънце, топлите му сиви очи - всичко друго й се струваше така далечно.

- Не знам откъде да започна - каза той, като усили натиска, докато масажираше пръстите й, сякаш с разтриване можеше да стигне до отговора. - Имам да ти казвам толкова много и трябва да го направя както трябва.

Колкото и да й се искаше думите на Даниел да са просто обяснение в любов, Лус беше сигурна, че не става въпрос за това. Даниел имаше да каже нещо трудно, нещо, което можеше да обясни много неща за него, но може би също така за Лус щеше да е тежко да го чуе.

- Може би да направиш нещо в стил „имам добра и лоша новина?“ - предложи тя.

- Добра идея. Коя искаш първо?

- Повечето хора искат първо добрата новина.

- Може и така да е - каза той. - Но ти си на цели светове разстояние от повечето хора.

- Добре, ще чуя първо лошата новина.

Той прехапа устна:

- Тогава обещаваш ли, че няма да си тръгнеш, преди да стигна до добрата новина?

Тя нямаше планове да си тръгва. Не и сега, сега, когато той вече не я отблъскваше. Не и когато той може би се готвеше да предложи някакви отговори на дългия списък от въпроси, по които тя не спираше да размишлява през последните няколко седмици.

Той поднесе ръцете й към гърдите си и ги задържа притиснати до сърцето си.

- Ще ти кажа истината - каза той. - Няма да ми повярваш, но ти заслужаваш да узнаеш истината. Дори ако тя те убие.

- Добре. - Силна болка затегна като на възел вътрешностите на Лус и тя почувства как коленете й започват да треперят. Зарадва се, когато Даниел я накара да седне.

Той закрачи напред-назад, после си пое дълбоко въздух:

- В Библията...

Лус изпъшка. Не успя да се сдържи: по рефлекс реагираше така на приказки в стил „проповеди в неделното училшце“. Освен това искаше да обсъжда тях двамата, а не някаква поучителна притча. Библията нямаше да съдържа отговорите на никой от въпросите й по отношение на Даниел.

- Просто слушай - каза той, като я стрелна с поглед. - Нали знаеш как в Библията Бог прави голям въпрос от това, как всички трябва да го обичат от цялата си душа? Как тази любов трябва да е безусловна и да не си съперничи с никоя друга?

Лус сви рамене:

- Предполагам.

- Ами... - Даниел сякаш търсеше подходящите думи. - Това изискване не се отнася само за хората.

- Какво искаш да кажеш? За кой друг? За животните?

- Понякога, определено - каза Даниел. - Като змията. Тя била прокълната, след като изкушила Ева. Прокълната вечно да се влачи по земята.

Лус потрепери, като си спомни за Кам. Змията. Пикникът им. Онова колие. Тя разтри чистата си, гола шия, радостна, че се е отървала от украшението.

Даниел прокара пръсти надолу по косата й, покрай челюстта й, и в падинката на шията й. Тя въздъхна, обзета от блаженство.

- Опитвам се да кажа... предполагам, би могло да се каже, че аз също съм прокълнат, Лус. Прокълнат съм от много, много време. - Той говореше, сякаш думите имаха горчив вкус. -Веднъж направих избор, избор, в който вярвах - в който все още вярвам, макар че...

- Не разбирам - каза тя, като клатеше глава.

- Естествено, че не разбираш - каза той, като се отпусна на земята до нея. - А аз не се славя със способността си да го обяснявам. - Той се почеса по главата и сниши глас, сякаш говореше на себе си. - Но всичко, което мога да направя, е да се опитвам. Едва ли ще успея.

- Добре - каза тя. Той вече я объркваше, а още не беше казал почти нищо. Но тя се опитваше да се престори, че не е толкова объркана, колкото се чувстваше.

- Влюбвам се - обясни той, като хвана ръцете й и ги стисна здраво. - Отново и отново. И всеки път това завършва катаст-рофално.

- Отново и отново. - От тези думи й призля. Лус затвори очи и отдръпна ръцете си. Вече й беше казал това. Онзи ден при езерото. Беше преживявал раздели. Беше се парил. Защо трябваше да споменава тези други момичета сега? Беше я заболяло тогава, и болеше още повече сега, като остра болка в ребрата. Той стисна пръстите й.

- Погледни ме - каза умолително. - Ето тук става трудно.

Тя отвори очи.

- Тази, в която се влюбвам всеки път, си ти.

Тя беше затаила дъх и възнамеряваше да издиша, но звукът излезе като остър, режещ смях.

- Правилно, Даниел - каза тя, като понечи да се изправи. -Леле, ти наистина си прокълнат. Това звучи ужасно.

- Слушай. - Той я дръпна обратно надолу със сила, о г която рамото й започна да пулсира. Очите му хвърляха виолетови светкавици и Лус разбра, че той започваше да се ядосва. Е, и тя също.

Даниел погледна нагоре в балдахина от листа на праскове-ното дърво, сякаш за помощ.

- Умолявам те, остави ме да обясня. - Гласът му потрепери. - Проблемът не е в това, да те обичам.

Тя си пое дълбоко дъх:

- А какъв е? - Застави се да слуша, да бъде по-силна и да не се чувства наранена. Даниел имаше вид, сякаш беше достатъчно съкрушен и за двамата.

- Обречен съм да живея вечно - каза той.

Дърветата шумоляха около тях и Лус забеляза с крайчеца на окото си съвсем мъничка сянка, като слаба струйка вода. Не ужасният, всепоглъщащ черен вихър от бара снощи, а предупреждение. Сянката се държеше на разстояние и студено наби* раше сили зад ъгъла, но чакаше. Чакаше нея. Лус почувства дълбока мразовита тръпка, чак до костите. Не можеше да прогони чувството, че се задава нещо огромно, черно като нощта, нещо невъзвратимо.

- Извинявай - каза тя, като бавно насочи поглед отново към Даниел. - Може ли, ъм, да повториш това?

- Обречен съм да живея вечно - повтори той. Лус още беше объркана, но той продължи да говори: от устата му се лееше поток от думи. - Обречен съм да живея и да гледам как се раждат бебета, и как растат, и се влюбват. Гледам ги как самите те раждат свои бебета и остаряват. Гледам ги как умират. Лус, аз съм осъден да гледам всичко това отново и отново. Да гледам всички, освен теб. - Очите му бяха безжизнени. Гласът му спадна до шепот. - На теб не ти се полага да се влюбваш...

- Но... - прошепна тя в отговор. - Аз се... влюбих.

- На теб не ти е писано да имаш бебета и да остарееш, Лус.

- Защо не?

- Ти се появяваш на всеки седемнайсет години.

- Моля те...

- Срещаме се. Винаги се срещаме, по някакъв начин пътищата ни винаги се събират, където и да отида, както и да се опитвам да се държа на разстояние от теб. Никога няма значение. Ти винаги ме намираш.

Сега той се взираше надолу към стиснатите си юмруци, с вид, сякаш искаше да удари нещо, неспособен да вдигне очи.

- И всеки път, когато се срещнем, ти хлътваш по мен...

-Даниел...

- Мога да опитвам да ти устоя, или да бягам от теб, или да полагам най-големи усилия да не отговарям на чувствата ти, но това не променя нещата. Ти се влюбваш в мен, и аз - в теб.

- Толкова ли е ужасно това?

- И това те убива.

- Престани! - изплака тя. - Какво се опитваш да направиш? Да ме сплашиш, за да ме прогониш?

- Не. - Той изсумтя. - И без друго няма да свърши работа.

- Ако не искаш да бъдеш с мен... - каза тя, с надеждата, че всичко това е някаква сложна шега, реч от онези, които се държат преди раздяла, предназначена да сложи край на всички подобни речи, а не истината. Не можеше да е истината. - ...вероятно можеш да разкажеш по-правдоподобна история.

- Знам, че няма да ми повярваш. Именно затова не можех да ти кажа досега - а сега трябва да ти кажа. Защото си мислех, че съм разбрал правилата, и... се целунахме, и сега не разбирам нищо.

Думите му от предишната нощ възкръснаха в ума й. Не знам как да го спра. Не знам какво да правя.

- Защото ме целуна.

Той кимна.

- Целуна ме и когато свършихме, се изненада.

Той кимна отново, като прояви благоприличието да придобие леко смутен вид.

- Целуна ме - продължи Лус, като търсеше начин да сглоби всичко, - и си мислеше, че няма да оцелея след това?

- Въз основа на минал опит - каза той дрезгаво. - Да.

- Това е просто налудничаво - каза тя.

- Този път не става дума за целувката, става дума какво означава това. В някои животи можем да се целуваме, но в повечето не можем. - Той я погали по бузата и тя се опита да се пребори с мисълта колко хубаво беше усещането. - Трябва да кажа, че предпочитам животите, когато можем да се целуваме. - Той сведе очи. - Макар че това наистина прави загубата ти много по-тежка.

Искаше й се да му се разгневи. За това, че измисля такава чудата история, когато би трябвало да са вкопчени в прегръдка. Но имаше нещо, подобно на сърбеж в дъното на ума й, което й казваше да не бяга от Даниел сега, а да остане и да слуша, докато можеше.

- Когато ме губиш - каза тя, опитвайки формата на думата в устата си. - Как се случва? Защо?

- Зависи от теб, от това колко можеш да видиш за миналото ни, от това колко добре си ме опознала, кой съм. - Ръцете му подскочиха нагоре, когато сви рамене. - Знам, че звучи невероятно...

- Налудничаво?

Той се усмихна:

- Смятах да кажа „неясно“. Но се опитвам да не крия нищо от теб. Просто това е много, много деликатна тема. Понякога, в миналото, само това, че сме си говорили така...

Тя следеше как устните му ще оформят думите, но той не казваше нищо.

- Това ме е убивало?

- Щях да кажа „разбиваше сърцето ми“.

Той очевидно изпитваше болка и Лус искаше да го утеши. Чувстваше се привлечена, нещо в гърдите й я теглеше напред. Но не можеше. Точно тогава изпита увереност, че Даниел знаеше за сияйната виолетова светлина. Че безспорно имаше нещо общо с това.

- Какво си ти? - попита тя. - Някакъв...

- Скитам се по земята, винаги знаейки някъде в потайните кътчета на ума си, че идваш. Някога те търсех. Но после, когато започнах да се крия от теб - от силната мъка, от разбиването на сърцето, за което знаех, че е неизбежно - ти започна да ме намираш. Не ми отне дълго време да осъзная, че се появяваш на всеки седемнайсет години.

Седемнайсетият рожден ден на Лус беше в края на август, две седмици преди да се запише в „Меч и Кръст“. Беше тъжно празненство - само Лус, родителите й и купена от магазина торта. Нямаше свещи, даже за всеки случай. Ами семейството й? И те ли се връщаха на всеки седемнайсет години?

- Никога не ми остава достатъчно време да преодолея предишния път - каза той. - Само достатъчно време отново да снижа бдителността си.

- Значи знаеше, че ще се появя? - попита тя със съмнение. Изглеждаше сериозен, но тя още не можеше да му повярва. Не искаше.

Даниел поклати глава:

- Не и деня, в който ще се появиш. Не става така. Не помниш ли реакцията ми, когато те видях? - Той вдигна очи, сякаш сам си го спомняше. - През първите няколко секунди всеки път съм обзет от такъв възторг, че направо се забравям. После си спомням.

- Да - каза тя бавно. - Ти се усмихна, а после... затова ли ми показа среден пръст?

Той се намръщи.

- Но ако това се случва на всеки седемнайсет години, както твърдиш - каза тя, - все пак си знаел, че ще дойда. В известен смисъл си знаел.

- Сложно е, Лус.

- Онзи ден те видях, преди ти да ме видиш. Смееше се с Роланд пред „ Августин“. Смеехте се толкова силно, че ви завидях. Ако знаеше всичко това, Даниел, ако си толкова умен, че можеш да предскажеш кога ще се появя и кога ще умра, и колко тежко ще бъде всичко това за теб, как можеш да се смееш така? Не ти вярвам - каза тя, като почувства как гласът й потреперва. - Не вярвам на нищо от това.

Даниел леко притисна палеца си към окото й, за да изтрие една сълза.

- Това е такъв прекрасен въпрос, Лус. Възхищавам ти се, че го зададе, и ми се иска да можех да го обясня по-добре. Всичко, което мога да ти кажа, е следното: Единственият начин да оцелееш във вечността е да можеш да оцениш всеки миг. Това е всичко, което правех.

- Вечността - повтори Лус. - Още едно нещо, което не бих разбрала.

- Няма значение. Вече не мога да се смея така. Щом се появиш, аз съм зашеметен.

- Говориш напълно безсмислено - каза тя, обзета от желание да си тръгне, преди да е станало твърде тъмно. Но историята на Даниел беше много повече от безсмислена. През цялото време, откакто беше в „Меч и Кръст“, тя почти беше вярвала, че е луда. Нейната лудост бледнееше в сравнение с тази на Даниел.

- Няма наръчник как да обясниш това... нещо на момичето, което обичаш - каза умолително той, като докосна леко косата й с пръстите си. - Правя най-доброто, което мога. Искам да ми повярваш, Лус. Какво трябва да направя?

- Разкажи различна история - каза тя горчиво. - Измисли по-нормално оправдание.

- Ти сама каза, че имаш чувството, че ме познаваш. Опитвах се да го отричам възможно най-дълго, защото знаех, че това ще се случи.

- Имах чувството, че те познавам отнякъде, определено -каза тя. Сега гласът й беше изпълнен със страх. - Като например от търговския център, или летния лагер, или нещо такова. Не от някакъв предишен живот. - Тя поклати глава. - Не... не мога.

Тя затули ушите си. Даниел отмести ръцете й от тях.

- И въпреки това знаеш в сърцето си, че е вярно. - Той стисна коленете й и я погледна дълбоко в очите. - Знаеше го, когато те последвах до върха на Корковадо в Рио, когато искаше да видиш статуята отблизо. Знаеше го, когато те носих в продължение на две мили, потънал в пот, до река Йордан, след като се разболя в покрайнините на Йерусалим. Казах ти да не ядеш всичките онези фурми. Знаеше го, когато бе моя болногледачка в онази италианска болница през Първата световна война, и преди това, когато се скрих в мазето ти по време на прогонването на царя в Санкт Петербург. Когато се изкатерих по кулата на замъка ти в Шотландия по време на Реформацията, и те въртях отново и отново във вихрен танц по време на бала по случай коронацията на краля във Версай. Ти беше единствената жена, облечена в черно. Имаше я онази художническа колония в Куинтана Ру, и протестният поход в Кейптаун, където и двамата прекарахме нощта в пандиза. Откриването на театър „Глобус“ в Лондон. Имахме най-добрите места в театъра. А когато корабът ми претърпя крушение в Таити, ти беше там, както беше и когато бях каторжник в Мелбърн, и джебчия в Ним през осемнайсети век, и монах в Тибет. Ти се появяваш навсякъде, винаги, и рано или късно усещаш всички неща, които току-що ти разказах. Но не си позволяваш да приемеш онова, което усещаш, че може би е истината.

Даниел спря да си поеме дъх и плъзна невиждащ поглед покрай нея. После се пресегна, като притисна ръка към коляното й и отново накара онзи огън да плъзне из тялото й.

Тя затвори очи, и когато ги отвори, Даниел държеше най-съвършения бял божур. Цветето почти сияеше. Тя се обърна да види откъде го беше откъснал, как не го бе забелязала преди. Имаше само плевели и гниещи окапали плодове. Те държаха цветето заедно.

- Знаеше го, когато береше бели божури всеки ден в продължение на месец онова лято в Хелстън. Помниш ли това?

- той се взря в нея, сякаш се опитваше да види вътре в нея. - Не

- въздъхна след миг. - Разбира се, че не помниш. Завиждам ти за това.

Но още докато той го казваше, Лус започна да усеща топлина по кожата си, сякаш реагираше на думите, които умът й не знаеше как да възприеме. Част от нея вече не беше сигурна в нищо.

- Правя всички тези неща - каза Даниел, като се наведе навътре към нея, така че челата им се допряха, - защото ти си моята любов, Лусинда. За мен не съществува нищо, освен теб.

Долната устна на Лус трепереше. Ръцете й се отпуснаха в неговите. Венчелистчетата на цветето се посипаха през пръстите им на земята.

- Тогава защо изглеждаш толкова тъжен?

Всичко това беше твърде прекалено, за да започне дори да мисли за него. Тя се отдръпна от Даниел и се изправи, като изтупа листата и тревата от джинсите си. Главата й беше замаяна. Беше живяла... преди?

-Лус.

Тя го отпъди с махване на ръка.

- Мисля, че трябва да отида някъде сама, да легна. - Тя облегна тежестта си на прасковеното дгьрво. Чувстваше се слаба.

- Не си добре - каза той, като се изправи и я хвана за ръката.

-Не.

- Толкова съжалявам - въздъхна Даниел. - Не знам какво очаквах да се случи, когато ти кажа. Не биваше да...

Никога не би си помислила, че може да дойде момент, когато ще има нужда да си отдъхне от Даниел, но трябваше да се махне. От начина, по който я гледаше, тя се досещаше как му се иска да му каже, че ще го намери по-късно, че ще поговорят още за тези неща, но вече не беше сигурна, че това е добра идея. Колкото повече казваше той, толкова повече тя чувстваше как нещо се пробужда в нея - нещо, за което не беше сигурна, че е готова. Вече не се чувстваше луда - и не беше сигурна, че и Даниел е такъв. За всеки друг обяснението му щеше да звучи все по-безсмислено и по-безсмислено, докато продължаваше. За Лус... все още не беше сигурна, но какво, ако думите на Даниел бяха отговори, които можеха да обяснят и да придадат смисъл на целия й живот? Не знаеше. Чувстваше се поизплашена от когато и да било преди.

Тя отърси ръката му, за да я пусне, и се отправи към спал-ното си помещение. След като се отдалечи на няколко крачки, спря и бавно се обърна.

Даниел не се беше помръднал.

- Какво има? - попита той, като повдигна брадичка.

Тя стоеше на мястото си, на известно разстояние от него.

- Обещах ти, че ще остана достатъчно дълго, за да чуя добрата новина.

Лицето на Даниел се отпусна в почти истинска усмивка. Но в изражението му имаше нещо разтревожено.

- Добрата новина е - той направи пауза, като подбираше внимателно думите си, - че те целунах, а ти още си тук.

С⁵** }

Отворена книга

Лус се стовари на леглото си, при което износените пружини подскочиха. След като избяга от гробището - и от Даниел - тя се бе върнала почти тичешком в стаята си. Дори не си направи труда да светне някоя лампа, затова се препъна в стола пред бюрото и си удари силно палеца. Сви се на топка, сграбчила пулсиращия си крак. Поне болката бе нещо реално, с което можеше да се справи, нещо нормално и принадлежащо към този свят. Толкова се радваше, че най-после е сама.

На вратата се почука.

Не можеше да си отдъхне.

Не обърна внимание на почукването. Не искаше да вижда никого, и онзи отвън, който и да беше, щеше да схване намека. Ново почукване. Тежко дишане и влажен, наситен с алергии звук от прокашляне.

Пен.

Не можеше да се вижда с Пен точно сега. Или щеше да прозвучи откачено, ако се опиташе да обясни всичко, което й се беше случило през последните двайсет и четири часа, или щеше да откачи, докато се опитва да си придава нормално изражение и да не го споменава пред никого.

19. Паднали ангели

Накрая Лус чу как стъпките на Пен се отдалечават надолу по коридора. Изпусна тиха въздишка на облекчение, която се превърна в продължителен, самотен хленчещ звук.

Искаше да обвини Даниел, задето беше разбудил това неконтролируемо чувство в нея, и за секунда се опита да си представи живота без него. Само че беше невъзможно. Все едно да се опитваш да си спомниш първото си впечатление от някоя къща, след като си живял в нея с години. Ето колко беше хлътнала по него. А сега тя трябваше да измисли начин да премине през всички странни неща, които й беше казал тази вечер.

Но в ъгълчето на ума си Лус продължаваше да се връща спираловидно към онова, което беше казал за моментите, които бяха прекарали заедно в миналото. Може би тя не можеше да си спомни точно миговете, които беше описал, или местата, които спомена, но по някакъв странен начин думите му изобщо не бяха шокиращи. Всичко беше някак познато.

Например, винаги необяснимо беше мразила фурми. Дори от вида им й прилошаваше. Беше започнала да твърди, че е алергична, та майка й да спре да ги слага тайно в печивата си. И почти цял живот беше молила родителите си да я заведат в Бразилия, макар че така и не успя да обясни точно защо искаше да отиде. Букетът бели божури, които Даниел й беше подарил след пожара в библиотеката. В тях винаги беше имало нещо толкова необичайно, и въпреки това толкова познато.

Небето отвън пред прозореца й беше наситено тъмносиво, само с няколко мънички бели облачета. Стаята й беше тъмна, но бледите пищни цветове на цветята върху перваза изпъкваха в мрака. Стояха във вазата си вече от седмица, а нито едно цветче не беше увехнало.

Лус седна в леглото и вдъхна сладостта им.

Не можеше да го вини. Да, звучеше налудничаво, но също така беше прав - тя беше онази, която идваше при него отново и отново, намеквайки, че имат някакво минало заедно. И не беше само това. Тя беше също и онази, която виждаше сенките, онази, която непрекъснато се оказваше замесена в смъртта на невинни хора. Точно се опитваше да не мисли за Тревър и Тод, когато Даниел започна да говори за собствените й смърти — как я беше виждал да умира толкова много пъти. Ако имаше начин да проумее подобно нещо, Лус щеше да поиска да попита Даниел дали някога се е чувствал отговорен. За загубата й. Дали неговата реалност напомняше с нещо тайната, грозна, изначал-на вина, пред която тя се изправяше всеки ден.

Отпусна се върху стола пред бюрото, който някак се беше озовал в средата на стаята. Оу. Когато посегна под себе си, търсейки опипом твърдия предмет, върху който току-що се беше тръснала, намери дебела книга.

Лус отиде до стената и щракна ключа на лампата, после присви очи в неприятната флуоресцентна светлина. Никога преди не беше виждала книгата, която беше в ръцете й. Беше подвързана в много бледосив плат, с разръфани ъгълчета и ронещо се кафяво лепило в долния край на гръбчето.

„ Пазителите: Митът в средновековна Европа Книгата на праотеца на Даниел.

Беше тежка и леко миришеше на дим. Тя издърпа бележката, затъкната в предната корица.

Да, намерих резервен ключ и влязох незаконно в стаята ти. Съжалявам. Но това е СПЕШНО!!! А не можах да те открия никъде. Къде си? Трябва да погледнеш това, а после трябва да проведем съвещание. Ще намина след час. Действай предпазливо.

Любов и целувки,

Пен

Лус положи бележката до цветята и занесе книгата със себе си в леглото. Седна, провесила крака през ръба. Дори само като държеше книгата, точно под кожата й се зароди странно, топло бръждиво усещане. Книгата беше почти като жива в ръцете й.

Разгърна я, като очакваше, че ще се наложи да разшифрова някакво сковано академично съдържание или да рови из някакъв индекс отзад, преди да намери нещо, имащо дори далечна връзка с Даниел.

Така и не стигна по-далеч от заглавната страница.

В предната корица на книгата беше закрепена фотография в цвят сепия. Беше много стара снимка, в стила на визитна картичка, щампована върху пожълтяваща обработена с белтък хартия. Някой беше надраскал с мастило в най-долния край: „Хелстън, 1854 г.“

По кожата й бързо пробяга топлина. Тя рязко издърпа черния пуловер през главата си, но все още й беше горещо по късото потниче.

Споменът за гласа на Даниел прозвуча глухо в ума й. Обречен съм да живея вечно, бе казал той. Ти се появяваш на всеки седемнайсет години. Влюбваш се в мен, и аз - в теб. И това те убива.

Главата й пулсираше.

Ти си моята любов, Лусинда. За мен не съществува нищо друго, освен теб.

Тя проследи с пръсти очертанието на снимката, залепена в книгата. Бащата на Лус, стремящ се да се превърне в истинско светило във фотографията, щеше да се удиви колко добре запазен е образът, колко ли ценна трябва да е тази снимка.

От друга страна, Лус беше прехласната от хората на снимката. Защото, освен ако всяка дума, излязла от устата на Даниел, не беше вярна, видяното беше напълно нелогично.

Млад мъж, със светла подстригана коса и още по-светли очи, позираше елегантно в спретнато червено сако. Повдигнатата му брадичка и добре очертани скули караха елегантното му облекло да изпъква още повече, но всъщност устните му бяха тези, които така стреснаха Лус. Точната форма на усмивката му, в съчетание с изражението на тези очи... това допринасяше за изражение, което Лус беше виждала във всек един от сънищата си през тези последни няколко седмици. А и през последните два дни - и на живо.

Този мъж беше абсолютно копие на Даниел. Този Даниел, който току-що й беше казал, че я обича - и че се е прераждала десетки пъти. Този Даниел, който бе казал още толкова много неща, които Лус не искаше да чува, че беше избягала. Този Даниел, когото беше зарязала под прасковените дръвчета в гробището.

Можеше да е било само забележителна прилика. Някой далечен роднина, авторът на книгата може би, който беше предал всички гени в родословното дърво чак до Даниел.

Само дето младият мъж на снимката стоеше до млада жена, която също изглеждаше обезпокоително позната.

Лус вдигна книгата на сантиметри от лицето си и загледа съсредоточено образа на жената. Носеше надиплена черна копринена бална рокля, която обгръщаше тялото й до кръста, преди да се разпери в широки черни пластове. Черни затягащи се с връзки ръкавели обгръщаха ръцете й, като оставяха белите й пръсти гол и. Дребните й зъби се показваха между устните, които бяха разтворени в безгрижна усмивка. Имаше чиста кожа, с няколко тона по-светла от тази на мъжа. Дълбоко разположени очи, обточени от гъсти ресници. Водопад от черна коса, която падаше на гъсти вълни до кръста й.

На Лус й отне един миг да си спомни как да диша, а дори тогава все още не можеше да откъсне напрегнатия си поглед от книгата. Жената на снимката?

Това беше тя.

Или Лус беше права, и споменът й за Даниел беше породен от някоя забравена разходка до търговския център в Савана, където бяха позирали за безвкусни снимки, преоблечени в дрехи от стари времена, във „Вашата кабинка за стари снимки“, които тя също не можеше да си спомни - или Даниел казваше истината.

Лус и Даниел наистина се познаваха.

От съвсем различно време.

Не можеше да си поеме дъх. Целият й живот се мяташе в размътеното море на ума й, всичко будеше съмнения - противните сенки, които я преследваха, ужасната смърт на Гревър, сънищата...

Трябваше да намери Пен. Ако някой можеше да измисли обяснение за подобно невъзможно събитие, това щеше да е Пен. Пъхнала под мишница загадъчната стара книга, Лус излезе от стаята си и забърза към библиотеката.

Библиотеката беше топла и пуста, но нещо във високите тавани и безкрайните редици от книги изнервяше Лус. Подмина бързо новата рецепция, която още изглеждаше стерилна и необитавана. Подмина страховития каталог на картотеката, който вече никой не използваше, и безкрайния справочен отдел, докато стигна до дългите маси в отдела за групово четене.

Вместо Пен, Лус намери Ариана, която играеше шах с Ро-ланд. Беше вдигнала крака върху масата и носеше раирана кон-дукторска шапка. Косата й беше подпъхната под шапката, и Лус отново забеляза, за първи път след сутринта, когато бе подстригала косата й, лъскавия, бял като мрамор белег по протежение на шията й.

Ариана се беше съсредоточила върху играта. Шоколадова пура се поклащаше между устните й, докато обмисляше следващия си ход. Роланд беше навил плитчиците си на два спретнати възела на темето. Наблюдаваше зорко Ариана, като почукваше с кутрето си по една от пешките.

- Шах и мат, кучи сине - заяви тържествуващо Ариана, като събори царя на Роланд, точно когато Лус спря с тежки стъпки пред масата им. - Лулулусинда - пропя тя, като вдигна поглед. - Криеш се от мен.

-Не.

- Чувам разни неща за теб - каза Ариана, при което Роланд наклони заинтригувано глава. - Смушкване, смушкване, намигване, намигване. Това значи: сядай и си признавай. На минутата.

Лус притисна книгата към гърдите си. Не искаше да сяда. Искаше да потърси Пен из библиотеката. Не можеше да води банален учтив разговор с Ариана - особено пред Роланд, който разчистваше вещите си от съседното място.

- Ела при нас - каза Роланд.

Лус неохотно се отпусна на ръба на стола. Щеше да остане само няколко минути. Вярно, че не бе виждала Ариана от няколко дни, и при нормални обстоятелства причудливото държание на това момиче щеше наистина да й липсва.

Но тези обстоятелства бяха далеч от нормалните, а Лус не можеше да мисли за нищо друго, освен за онази фотография.

- Тъй като току-що размазах Роланд на шах, нека да играем на нова игра. Какво ще кажеш за „кой видя уличаваща снимка на Лус онзи ден?“ - каза Ариана, като скръсти ръце върху масата.

- Какво? - Лус отскочи назад. Притисна силно ръка върху корицата на книгата, сигурна, че напрегнатото й изражение издаваше всичко. Изобщо не биваше да я носи тук.

- Ще ти дам право да познаеш от три пъти - каза Ариана, като завъртя очи. - Моли ти е щракнала една снимка, докато си се вмъквала в голяма черна кола вчера след часовете.

- О - въздъхна Лус.

- Канеше се да те изклюкари на Ранди - продължи Ариана. - Докато аз не я нахоках едно хубавичко. Ммм-хмм. - Тя щракна с пръсти. - Сега, за да покажеш признателността си, кажи ми - да не те измъкват тайно да посещаваш някой психиатър извън кампуса? - Тя сниши гласа си до шепот и почукаа с нокти по масата. - Или си си хванала любовник?

Лус хвърли поглед към Роланд, който я гледаше втренчено.

- Нито едното, нито другото - каза тя. - Просто излязох за малко да поговоря с Кам. Не мина точно...

- Бам! Плащай, Ари - каза Роланд ухилено. - Дължиш ми десет кинта.

Челюстта на Лус увисна.

Ариана я потупа по ръката:

- Нищо особено, просто сключихме малък облог, за по-интересно. Аз предположих, че си изчезнала с Даниел. Нашият Роланд заложи на Кам. Направо ме разоряваш, Лус. Това не ми харесва.

- Бях с Даниел - каза Лус, без всъщност да знае защо изпитваше нужда да ги поправи. Нямаха ли си по-добро занимание от това, да се размотават и да се чудят какво прави тя в личното си време?

- О - каза Роланд разочаровано. - Интригата се усложнява.

- Роланд. - Лус се обърна към него. - Трябва да те питам нещо.

- Слушам. - Той извади бележник и химикалка от блейзера си на черни и бели райета. Задържа химикалката вдигната над листа, като сервитьор, който приема поръчка. - Какво искаш? Кафе? Пиячка? Твърдия алкохол го доставям само в петъците. Неприлични списания?

- Пури? - предположи Ариана, като фъфлеше заради пълна-та си с шоколад уста.

- Не. - Лус поклати глава. - Нищо такова.

- Добре, специална поръчка. Оставих каталога горе в стаята. - Роланд сви рамене. - Можеш да наминеш по-късно...

- Не искам да ми намираш нищо. Просто искам да разбера... - Тя преглътна на сухо. - Ти си приятел с Даниел, нали?

Той сви рамене:

- Не го мразя.

- Но нали му имаш доверие? - попита тя. - Имам предвид, ако ти каже нещо, което звучи откачено, каква е вероятността да му повярваш?

Роланд я погледна с присвити очи, като за миг придоби объркано изражение, но Ариана бързо скочи на масата и преметна крака до Лус.

- За какво точно става въпрос?

Лус се изправи:

- Няма значение. - Изобщо не биваше да повдига въпроса. Цялата бъркотия от подробности отново нахлу в ума й. Грабна книгата от масата. - Трябва да вървя - каза тя. - Съжалявам.

Бутна стола си навътре и си тръгна. Усещаше краката си натежали и изтръпнали, а ума си - претоварен. Полъх на вятъра повдигна косата на тила й и тя светкавично обърна глава, търсейки сенките. Нищо. Просто един отворен прозорец високо горе близо до наклонените покривни греди на библиотеката. Само мъничко птиче гнездо, сгушено в тесния отворен ъгъл на прозореца. Докато оглеждаше отново библиотеката, на Лус й се стори трудно да повярва на очите си. Наистина нямаше и следа от тях, никакви мастиленочерни пипала или тресяща се сива климатична инсталация, бръмчаща над главата й - но Лус чувстваше отличителната им близост, почти усещаше соления им мирис на сяра във въздуха. Къде бяха, ако не я преследваха? Винаги ги беше възприемала като единствено нейни. Никога не беше мислила, че е възможно сенките да ходят на други места, да правят други неща - да измъчват други хора. Дали Даниел също ги виждаше?

Когато зави зад ъгъла към масите с компютрите в дъното на библиотеката, където смяташе, че може би ще намери Пен, Лус се натъкна право на мис София. И двете се спънаха и мис София се хвана за Лус, за да се закрепи. Беше облечена в модни джинси и дълга бяла блуза, с украсена с мъниста червена плетена вълнена жилетка, завързана около раменете. Очилата й в металически зелен цвят висяха на пъстроцветна мънистена верижка на шията й. Лус се изненада колко здрава беше хватката й.

- Извинете - промърмори Лус.

- Но, Лусинда, какво има? - Мис София притисна длан към челото на Лус. Мирисът на бебешка пудра от ръцете й изпълни носа на Лус. - Не изглеждаш добре.

Лус преглътна, заставяйки се да не избухва в сълзи просто защото милата библиотекарка проявяваше съчувствие към нея.

- Не съм добре.

- Знаех си - каза мис София. - Днес пропусна часа, а снощи не беше на Социалните мероприятия. Имаш ли нужда да те прегледа лекар? Ако аптечката ми за първа помощ не беше изгоряла в пожара, щях да ти премеря температурата още тук.

- Не, ами, не знам. - Лус протегна книгата пред себе си и обмисли възможността да разкаже всичко на мис София, като започне от началото... а кога беше то?

Само че не й се наложи. Мис София хвърли един поглед към книгата, въздъхна и погледна разбиращо Лус.

- Най-сетне я намери, нали? Хайде, да поговорим.

Дори библиотекарката знаеше за живота й повече, отколкото самата Лус. За живота... или за животите й? Не можеше да проумее какво означаваше каквото и да било от това, или как нещо от него беше възможно.

Последва мис София до една маса в задния ъгъл на учебния отдел. С крайчеца на окото си още виждаше Ариана и Роланд, но поне изглеждаше, че са твърде далече, за да ги чуят.

- Как попадна на това? - Мис София потупа Лус по ръката и си сложи очилата. Малките й, подобни на черни перли очи проблясваха зад рамките на бифокалните очила. - Не се тревожи. Не си загазила, скъпа.

- Не знам. Пен и аз я търсехме. Беше глупаво. Мислехме си, че може би авторът е роднина на Даниел, но не знаехме със сигурност. Изглежда, че всеки път щом отидехме да я търсим, някой току-що я беше взел. После, като се прибрах тази вечер, Пен я беше оставила в стаята ми...

- Значи Пениуедър също е наясно със съдържанието й?

- Не знам - каза Лус, като клатеше глава. Усещаше, че говори несвързано, и въпреки това не можеше да се накара да млъкне. Мис София беше като готината, страхотна баба, каквато Лус никога не беше имала. Представата за голяма разходка за пазаруване на собствената й баба се изчерпваше с отиването до бакалията. Освен това беше й толкова хубаво просто да поговори с някого. - Още не съм успяла да я открия, само защото бях с Даниел, а обикновено той се държи толкова стран-но, но снощи ме целуна и останахме навън до...

- Извини ме, скъпа - каза мис София, малко прекалено високо, - но наистина ли току-що каза, че Даниел Григори те е целунал?

Лус покри устата си с две ръце. Не можеше да повярва, че току-що беше признала това пред мис София. Сигурно наистина започваше да си губи ума.

- Съжалявам, това е напълно неуместно. И смущаващо. Не знам защо се изплъзна от устата ми. - Тя размаха ръце към пламналите си бузи.

Вече беше твърде късно. От другия край на отдела за учене Ариана се обърна гръмко към Лус:

- Благодаря, че ми каза! - Лицето й изглеждаше удивено.

Но мис София рязко накара Лус отново да насочи вниманието си към нея, когато издърпа книгата от ръцете й:

- Една целувка между теб и Даниел, скъпа, е не само неуместна, а обикновено е и невъзможна. - Тя поглади брадичката си и вдигна очи към тавана. - Което значи... ами, не би могло да значи...

Пръстите на мис София полетяха през книгата, като проследяваха всяка страница с невероятна бързина.

- Какво имате предвид с „обикновено“? - Лус никога не се беше чувствала толкова изолирана от собствения си живот.

- Забрави целувката. - Мис София махна с ръка към Лус и я стресна. - Тя не е и половината от това. Целувката не означава нищо, освен ако... - Тя замърмори под носа си и отново за-прелиства бързо страниците.

Какво знаеше мис София? Целувката на Даниел означаваше всичко. Лус гледаше, обзета от съмнения, летящите пръсти на мис София, докато нещо на една от страниците привлече погледа й.

- Върнете се назад - каза Лус, като сложи ръка върху тази на мис София, за да я спре.

Мис София бавно се отдръпна, когато Лус запрелиства отново тънките, полупрозрачни страници. Ето. Притисна ръка към сърцето си. В полето на листа имаше поредица рисунки, скицирани с много тъмно черно мастило. Нарисувани набързо, но с елегантен, фин стил. От някой с безспорен талант. Лус прокара пръсти по рисунките, като ги попиваше с поглед.

Извивката на женско рамо, гледано отзад, с коса, прибрана в нисък кок. Гладки голи колене, кръстосани едно върху друго, издигащи се към обвита в сянка талия. Дълга, тънка китка, отстъпваща място на разтворена длан, в която почиваше едър божур с пищни цветове.

Пръстите на Лус затрепериха. В гърлото й се надигна буца. Не знаеше защо тъкмо това, от всичко, което беше видяла и чула днес, беше достатъчно красиво - достатъчно трагично -че най-сетне да я докара до сълзи. Рамото, коленете, китката... всички те бяха нейни. И тя знаеше - всички те бяха нарисувани от ръката на Даниел.

- Лусинда. - Мис София придоби нервно изражение, докато бавно, сантиметър по сантиметър, отдръпваше стола си от масата. - Добре - добре ли се чувстваш?

- О, Даниел - прошепна Лус, изпълнена с отчаян копнеж отново да бъде близо до него. Избърса една сълза.

- Той е прокълнат, Лусинда - каза мис София с изненадващо студен глас. - И двамата сте прокълнати.

Прокълнати. Даниел беше говорил за това, че е прокълнат. Това беше думата, с която нарече всичко това. Но беше имал предвид себе си. Не нея.

- Прокълнати ли? - повтори Лус. Само че не искаше да чува нищо повече. Всичко, което искаше, беше да намери Даниел.

Мис София щракна с пръсти пред лицето на Лус. Лус срещна погледа й, бавно, апатично, като се усмихваше замаяно.

- Още не си будна - промърмори мис София. Тя затвори книгата с рязък звук, с което привлече вниманието на Лус, и положи ръце върху масата. - Той каза ли ти нещо? След целувката, може би?

- Каза ми... - подхвана Лус. - Звучи налудничаво.

- С тези неща често е така.

- Каза ми, че ние двамата... че ние сме нещо като обречени влюбени. - Лус затвори очи, като си спомни дългия списък от минали животи, които й бе изброил. Отначало тази представа й се беше струвала толкова чужда, но сега, когато започваше да свиква с нея, си помисли, че това може просто да е най-роман-тичното нещо, случвало се някога в историята на света. - Говори за всичките пъти, когато сме се влюбвали, в Рио, и в Йерусалим, в Таити...

- Това наистина звучи доста налудничаво - каза мис София. - Затова ти, разбира се, не му повярва?

- Отначало - не - каза Лус, като възкреси в паметта си разгорещения им спор под прасковеното дърво. - Той започна, споменавайки Библията, която аз инстинктивно отхвърлям от съзнанието си... - Тя прехапа език. - Не исках да ви обидя. Искам да кажа, мисля, че часовете при вас са наистина интересни.

- Не съм се обидила. На твоята възраст хората често се стесняват от религиозното си възпитание. Ти не си новост в това отношение, Лусинда.

- О. - Лус изпука с кокалчетата на пръстите си. - Но аз не съм получила религиозно възпитание. Родителите ми не вярват в това, така че...

- Всеки вярва в нещо. Със сигурност си кръстена?

- Не и ако не броите плувния басейн, построен под църковните скамейки там - каза свенливо Лус, като посочи с палец към гимнастическия салон на „Меч и Кръст“.

Да, празнуваше Коледа, беше ходила на църква няколко пъти, и дори когато животът й беше направил нещастни нея и всички около нея, пак беше вярвала, че там горе има някой или нещо, в което си струва да вярва. Това винаги й беше достатъчно.

В отсрещния край на стаята чу силен трясък. Когато вдигна очи, видя, че Роланд се беше изтърсил от стола си. Последния път, когато бе хвърлила поглед към него, той се облягаше назад, крепейки стола на два крака, а сега, изглежда, гравитацията най-накрая беше победила.

Когато той започна тромаво да се опитва да се изправи на крака, Ариана отиде да му помогне. Тя хвърли поглед през рамо и махна припряно с ръка:

- Добре е! - провикна се бодро. - Ставай! - високо прошепна тя на Роланд.

Мис София седеше съвсем неподвижно, с ръце в скута под масата. Тя се прокашля няколко пъти, прелисти назад до предната корица на книгата и прокара пръсти по снимката, после попита:

- Даниел разкри ли ти още нещо? Знаеш ли кой е той?

Бавно, като седна много изправена в стола си, Лус попита:

- А вие знаете ли?

Библиотекарката настръхна:

- Аз изучавам тези неща. Аз съм човек на науката. Не се заплитам в тривиални сърдечни въпроси.

Това бяха думите, с които си послужи - но всичко, от пулсиращата вена на шията й, до почти незабележимо лекия слой пот, осеял с капчици челото й, подсказваше на Лус, че отговорът на въпроса й е „да“.

Над главите им огромният черен старинен часовник удари единайсет. Стрелката за минутите потрепери от усилието да се намести, и цялото съоръжение продължи да бие като гонг толкова дълго, че прекъсна разговора им. Лус никога не беше забелязвала кожо шумен беше този часовник. Сега всеки негов звън й причиняваше болка. От твърде отдавна беше далече от Даниел.

- Даниел мислеше... - подхвана Лус. - Снощи, когато се целунахме за пръв път, той мислеше, че ще умра. - Мис София не изглеждаше толкова изненадана, колкото би се искало на Лус. Лус изпука с кокалчетата си. - Но това е налудничаво, нали? Никъде няма да отида.

Мис София свали бифокалните си очила и разтри малките си очи:

- Засега.

- О, Боже - прошепна Лус, почувствала същия прилив на страх, който я беше накарал да изостави Даниел в гробището. Но защо? Имаше нещо, което той все още не й казваше - нещо, което, тя знаеше това, имаше властта да я накара да се страхува или безкрайно повече, или много по-малко. Нещо, което тя вече и сама знаеше, но не можеше да повярва. Не и докато не видеше отново лицето му.

Книгата още беше отворена на снимката. Гледана отгоре надолу, усмивката на Даниел изглеждаше разтревожена, сякаш знаеше — както казваше, че е знаел винаги - какво се задава зад следващия ъгъл. Не можеше да си представи какво ли изживяваше той точно сега. Да заговори откровено за странното минало, което споделяха - само за да бъде пренебрегнат от нея така напълно. Трябваше да го намери.

Тя затвори книгата и я пъхна обратно под мишница. После се изправи и бутна стола си навътре.

- Къде отиваш? - попита напрегнато мис София.

- Да намеря Даниел.

- Ще те придружа.

- Не. - Лус поклати глава, като си представи как се появява да прегърне Даниел, следвана от училшцната библиотекарка. -Не е нужно да идвате. Наистина.

Мис София беше истинско олицетворение на деловитост-та, когато се наведе да завърже на двоен възел връзките на практичните си обувки. Изправи се и положи длан на рамото на Лус.

- Довери ми се - каза тя, - нужно е. „Меч и Кръст“ трябва да пази репуацията си. Нали не мислиш, че просто оставяме учениците да се шляят без надзор през нощта?

Лус устоя на порива да осведоми мис София за неотдавнашното си приключение извън портите на училището. Изстена вътрешно. Защо да не вземат със себе си цялото ученическо тяло, та всички да могат да се насладят на драмата? Моли можеше да прави снимки, Кам можеше да си намери някой друг, с когото да се сбие. Защо да не започнат тук, и да подберат Ари-ана и Роланд - които, осъзна стреснато тя, вече бяха изчезнали.

Мис София, с книга в ръка, вече се беше запътила към предния вход. Лус трябваше да подтичва, за да я настигне, като про-фуча покрай картотечния каталог, опърпания персийски килим на рецепцията, и стъклените витрини, пълни с реликви от Гражданската война в „Специалните колекции“ в източното крило, където беше видяла Даниел да скицира гробището в най-първата й вечер тук.

Излязоха навън във влажната нощ. През луната премина облак и кампусът потъна в мастиленочерна тъмнина. После, сякаш някой беше сложил компас в ръката й, Лус почувства как нещо я насочва към сенките. Знаеше точно къде са. Не в библиотеката, но не и много далече.

Още не ги виждаше, но можеше да ги почувства, което беше безкрайно по-лошо. Ужасен, нетърпим сърбеж обхвана кожата й, просмуквайки се в костите и кръвта й като киселина. Те се разливаха като локви, сгъстяваха се, насищаха гробището — и пространството отвъд него - с вонята си на сяра. Сега бяха много по-едри. Сякаш целият въздух в кампуса бе замърсен с противната им воня на разложение.

- Къде е Даниел? - попита мис София. Лус осъзна, че дори библиотекарката да знае доста за миналото, изглежда, беше в неведение за сенките. Това накара Лус да се почувства ужасена и сама, отговорна за онова, което предстоеше да се случи, каквото и да бе то.

- Не знам - каза тя, чувствайки се така, сякаш не можеше да поеме достатъчно кислород в гъстия, наситен с мирис на блато нощен въздух. Не искаше да изрече думите, за които знаеше, че ще ги приближат - твърде много - до всичко, което я караше да се страхува толкова много. Но трябваше да отиде при Даниел. - Оставих го в гробището.

Забързаха през кампуса, като заобикаляха калните участъци, останали от пороя предишния ден. Само няколко лампи светеха в спалното помещение вдясно от тях. През един от зарешетените прозорци Лус видя момиче, което едва познаваше, задълбочило се в някаква книга. Бяха в един и същи сутрешен блок занятия. Момичето беше с грубовата външност, с пиърсинг точно на преградата между двете ноздри и съвсем леко кихане, - но Лус никога не го беше чувала да говори. Нямаше представа дали това момиче беше нещастно, или се радваше на живота. В този миг Лус се запита: ако можеше да си смени мястото с това момиче - на което никога не му се беше налагало да се тревожи за минали животи, или апокалиптични сенки, или за смъртта на две невинни момчета заради нея - щеше ли да го направи?

Пред очите й се появи лицето на Даниел - окъпано във виолетова светлина, каквото беше, когато я отнесе вкъщи тази сутрин. Блестящата му златна коса. Нежните му, разбиращи очи. Начинът, по който едно докосване на устните му я пренасяше далече от всякаква тъмнина. За него беше готова да изстрада всичко това, и повече.

Само ако знаеше още колко много има.

Тя и мис София подтичваха напред, покрай скърцащите редове със седалки, обрамчващи училищния двор, после покрай футболното игрище. Мис София наистина се поддържаше във форма. Лус щеше да се разтревожи заради темпото им, ако жената не беше на няколко крачки пред нея.

Лус влачеше крака. Страхът й да се изправи пред сенките беше като насрещен вятър с ураганна сила, който я забавяше. И въпреки това тя упорито продължаваше. Силно гадене й подсказа, че едва беше зърнала какво могат да постигнат тъмните същества.

При портите на гробището те спряха. Лус трепереше, обвила ръце около тялото си в напразен опит да го скрие. Едно момиче стоеше с гръб към тях, взирайки се в гробището отдолу.

- Пен! - повика я Лус, безкрайно радостна, че вижда приятелката си.

Когато Пен се обърна към тях, лицето й беше пепеляво. Носеше черно яке от плътна материя, въпреки горещината, а очилата й се замъгляваха от влагата. Трепереше точно толкова силно, колкото и Лус.

Лус ахна:

- Какво се е случило?

- Тъкмо идвах да те търся - каза Пен, - и тогава една групичка от другите деца затича насам. Отидоха там долу. - Тя посочи към портите. - Но аз не м-м-можах.

20. Паднали ангели

- Какво има? - попита Лус. - Какво има там долу?

Но още докато питаше, се досети за едно нещо, което беше там долу, едно нещо, което Пен никога нямаше да е в състояние да види. Сгъстяващата се черна сянка примамваше към себе си Лус, единствено Лус.

Пен мигаше бързо. Изглеждаше ужасена.

- Не знам - каза тя накрая. - Отначало помислих, че са фойерверки. Но така и нищо не стигна до небето. - Тя потръпна. - Ще се случи нещо лошо. Не знам какво.

Лус си пое дъх и се закашля от дълбоко вдишаната сяра.

- Как, Пен? Откъде знаеш?

Ръката на Пен потрепери, когато посочи в дълбоката падина в средата на гробището.

- Виждаш ли това? - каза тя. - Нещо потрепва там долу.

Погребаната война

Лус хвърли поглед към потрепващата светлина в началото на гробището и затича с всичка сила към нея. Профуча надолу покрай разбитите надгробни камъни, оставяйки Пен и мис София далече назад. Не я беше грижа, че острите, извиващи се клони на вечнозелените дървета дращеха ръцете и лицето й, докато тичаше, или че туфи от дълбоко вкоренени плевели препъваха краката й.

Трябваше да стигне там долу.

Чезнещата тъничка резка на полумесеца светеше съвсем слабо, но имаше и друг източник на светлина - тя идваше от задната част на гробището. Нейната цел. Приличаше на чудо-вищна, носеща безброй облаци гръмотевична буря. Само дето се случваше на земята.

Осъзна, че сенките я бяха предупреждавали - вече от дни. Сега мрачното им представление се беше превърнало в нещо, което дори Пен можеше да види. А останалите ученици, които бяха побягнали напред, сигурно също го бяха забелязали. Лус не знаеше какво може да означава това. Само че, ако Даниел беше там долу при тези зловещи потрепващи светлини... тя беше виновна за всичко.

Дробовете й горяха, но образът на Даниел, застанал под прасковените дървета, я тласкаше напред. Нямаше да спре, докато не го намереше - защото и без друго беше тръгнала да го намери, да тикне книгата под носа му и да извика, че му е повярвала, че една частица от нея му е вярвала през цялото време, но е била прекалено уплашена, за да приеме необяснимото им минало. Щеше да му каже, че не смята да позволи на страха да я отблъсне, не и този път, вече не. Защото знаеше нещо, разбираше нещо, чието сглобяване й бе отнело твърде много време. Нещо налудничаво и странно, което правеше миналите им съвместни преживявания едновременно по-прав-доподобни и по-невероятни. Знаеше кой - не, какво - беше Даниел. Част от нея беше стигнала сама до това осъзнаване -че можеше да е живяла преди и да го е обичала преди. Само че не беше разбирала какво означаваше, до какво водеше в крайна сметка всичко това - привличането, което изпитваше към него, сънищата й - досега.

Но нищо от това нямаше значение, ако не успееше да слезе там долу навреме, за да намери някакъв начин да отблъсне сенките. Нищо от това нямаше значение, ако те стигнеха до Даниел, преди нея. Тя събаряше стръмните редове от увивни растения, но котловината в средата на гробището още беше толкова далече.

Зад нея се чу глух тропот на стъпки. После - пронизителен глас.

- Пениуедър! - Беше мис София. Тя настигаше Лус, викайки през рамо към Пен, която - забеляза Лус - внимателно се опитваше да прескочи един повален надгробен камък. - Ама че си мудна!

- Не! - изкрещя Лус. - Пен, мис София, не слизайте тук! -Не искаше да бъде отговорна за това, че е изпречила някой друг на пътя на сенките.

Мис София стоеше застинала върху един прекатурен бял надгробен камък и се взираше нагоре към небето, сякаш изобщо не беше чула Лус. Вдигна тънките си ръце във въздуха, сякаш за да се защити. Лус примижа в нощта и си пое дъх през зъби. Нещо се движеше към тях, нахлувайки заедно с порива на мразовития вятър.

Отначало си помисли, че са сенките, но това беше нещо раз-лично и по-страховито, като назъбен, неравен воал, осеян с тъмни дупки, които позволяваха през тях да проникнат мънички точици небе. Тази сянка се състоеше от милион мънички черни парченца. Буйна, пърхаща буря от мрак, разстилащ се във всички посоки.

- Скакалци! - изпищя Пен.

Лус потръпна. Гъстият рояк още беше далече, но плътният звук от блъскането на крилете се усилваше с всяка изминала секунда. Като удрянето на хиляди птичи криле. Като враждебна стремително нахлуваща тъмнина, обхващаща бързо земята. Идваше. Щеше да се нахвърли върху нея, може би върху всички тях, тази вечер.

- Това не е добре! - гръмко нареждаше мис София към небето. - Предполага се, че в нещата трябва да има някакъв ред!

Пен спря запъхтяна до Лус и двете се спогледаха объркано. По горната устна на Пен бяха избили мънистени капчици пот, а лилавите й очила непрекъснато се плъзгаха надолу заради влажната горещина.

- Тя започва да губи контрол - прошепна Пен_у като посочи рязко с палец към мис София.

- Не. - Лус поклати глава. - Тя е наясно с някои неща. А ако мис София е уплашена, ти не бива да си тук, Пен.

- Аз ли? - попита Пен, объркана, вероятно защото още от първия ден в училище именно тя беше тази, която наставляваше Лус. - Не мисля, че която и да е от нас би трябвало да е тук.

Лус изпита внезапна болка в гърдите, подобна на онази, която беше почувствала, когато трябваше да се сбогува с Кали. Извърна поглед от Пен. Сега между тях имаше разцепление, дълбоко разделение, което ги отделяше една от друга, сякаш прерязвайки пространството между тях с нож, заради миналото на Лус. Беше й омразна мисълта да го признае, да насочи и вниманието на Пен към него, но знаеше, че щеше да е по-добре, по-безопасно, ако пътищата им се разделят.

- Аз трябва да остана - каза тя, като си пое дълбоко дъх. -Трябва да намеря Даниел. Ти трябва да се върнеш в спалното помещение, Пен. Моля те.

- Но ти и аз... - каза Пен дрезгаво - бяхме единствените...

Преди да успее да чуе края на изречението, Лус се отправи

към средата на гробището. Към мавзолея, където беше видяла Даниел да седи, потънал в размишления, вечерта в Деня на родителите. Тя прескочи забързано последните надгробни камъни, после се плъзна надолу по наклонена купчина влажна, гниеща тор, докато теренът най-накрая стана равен. Спря пред огромния дъб в котловината в средата на гробището.

Едновременно разгорещена, раздразнена и ужасена, тя се облегна на ствола на дървото.

После, през клоните на дървото, го видя.

Даниел.

Изпусна всичкия въздух от дробовете си и почувства как коленете й се подкосиха. Един поглед към далечния му, тъмен профил, толкова красив и величествен, й подсказа, че всичко, за което бе намеквал Даниел - дори онова важно нещо, което тя бе проумяла сама - всичко беше вярно.

Той стоеше върху мавзолея, със скръстени ръце, загледан нагоре, където бурният облак от скакалци току-що беше преминал над тях. Тънката лунна светлина хвърляше сянката му като полумесец от тъмнина, който се спускаше от широкия, плосък покрив на криптата. Тя затича към него, като криволичеше през надвисналия испански мъх и наклонените стари статуи.

- Лус! - Той я забеляза, докато приближаваше към основата на мавзолея. - Какво правиш тук? - Гласът му не показваше щастие, че я вижда - по-скоро шок и ужас.

Аз съм виновна, прииска й се да изкрещи, докато се приближаваше към подножието на мавзолея. И го вярвам, вярвам на нашата история. Прости ми, че някога съм те напускала, няма да го направя никога повече. Имаше още едно нещо, което искаше да му каже. Но той беше далече над нея, а ужасният грохот на сенките беше твърде силен, а въздухът твърде гъст и мъглив, за да се опита да го накара да я чуе, както беше застанала под него.

Гробницата беше от солиден мрамор. Но в един от барелефите, с изображение на паун, имаше голямо нащърбено място, и Лус го използва, за да опре на него пръстите на крака си. Обикновено хладният камък беше топъл на пипане. Потните й длани се хлъзнаха няколко пъти, докато се напрягаше да достигне върха. Да стигне до Даниел, който трябваше да й прости.

Беше изкачила само няколко стъпки от стената, когато някой я потупа по рамото. Извърна се рязко, ахна, когато видя, че това бе Даниел, и изгуби опора. Той я улови, обгръщайки талията й, преди тя да успее да се хлъзне към земята. Но той беше цял един етаж над нея само секунда преди това.

Тя зарови лице в рамото му. И макар че истината все още я плашеше, това, че беше в обятията му, я накара да се почувства като морето, намерило своя бряг, като пътешественик, завърнал се след дълго, трудно, далечно пътуване - най-сетне завърнал се у дома.

- Избра чудесен момент да се върнеш - каза той. Усмихна се, но усмивката му беше натежала от тревога. Очите му все така гледаха отвъд нея, в небето.

- Значи и ти го виждаш? - прошепна тя.

Даниел просто я погледна, неспособен да отговори. Устна-та му потрепери.

- Разбира се, че да - прошепна тя, защото всичко си идваше на мястото. Сенките, неговият разказ, тяхното минало. Задушаващ вик напираше в нея.

- Как можеш да ме обичаш? - изхълца тя. - Как можеш дори да ме понасяш?

Той обхвана лицето й с ръка.

- За какво говориш? Как можеш да кажеш това?

Сърцето й гореше от бързите удари.

- Защото... - Тя преглътна. - Ти си ангел.

Ръцете му се отпуснаха вяло.

- Какво каза?

- Ти си ангел, Даниел, знам го - каза тя, чувствайки как в нея се отварят шлюзове, все по-широко и по-широко, докато всичко просто се изля като водопад. - Не ми казвай, че съм луда. Имам сънища за теб, сънища, които са твърде реални, за да ги забравя, сънища, които ме накараха да те обикна още преди да си ми казал дори една мила дума. - Очите на Даниел изобщо не се промениха. - Сънища, в които имаш криле и ме издигаш високо в небе, което не разпознавам, и въпреки това зная, че съм била там, точно по този начин, в обятията ти, хиляда пъти преди. - Тя допря чело до неговото. - Това обяснява толкова много неща - колко си грациозен, когато се движиш, и книгата, която твоят прадядо е написал. Защо никой не ти дойде на посещение в Деня на родителите. Начинът, по който тялото ти сякаш се носи плавно във въздуха, когато плуваш. И защо, когато ме целуваш, се чувствам, сякаш съм в Рая. - Тя спря да си поеме дъх. - И защо можеш да живееш вечно. Единственото, което не мога да разбера, е какво, за бога, търсиш с мен. Защото аз съм си просто... аз. - Тя отново вдигна очи към небето, усещайки мрачното предвещание на сенките. - И съм виновна за толкова много неща.

Кръвта се беше отдръпнала от лицето му. И Лус можеше да направи само едно заключение:

- Ти също не разбираш защо - каза тя.

- Не разбирам какво още правиш тук.

Тя примигна и кимна нещастно, после понечи да си тръгне.

- Не! - Той я дръпна обратно. - Не си тръгвай. Просто въпросът е, че ти никога - ние никога - не сме... стигали толкова далече. - Той затвори очи. - Ще го кажеш ли пак? - попита той почти свенливо. - Ще ми кажеш ли... какво съм?

- Ти си ангел - повтори тя бавно, изненадана да види как Даниел затваря очи и простенва от удоволствие, почти сякаш се целуваха. - Влюбена съм в ангел. - Сега на нея й се прииска да затвори очи и да изстене. Наклони глава. - Но в моите сънища крилете ти...

Горещ, виещ вятър повя косо над тях, като почти изби Лус от обятията на Даниел. Той заслони тялото й със своето. Облакът от сенки в образа на скакалци се беше разстлал в балдахина от листата на едно дърво отвъд гробището и издаваше цвъртящи звуци в клоните. Сега насекомите се издигнаха в едно огромно множество.

- О, Господи - прошепна Лус. - Трябва да направя нещо. Трябва да го спра...

- Лус. - Даниел я погали по бузата. - Погледни ме. Не си направила нищо лошо. И не можеш да направиш нищо за... -Той посочи. - ...това. - Той поклати глава. - Защо изобщо ти е хрумнало, че си виновна?

- Защото - каза тя, - цял живот виждам тези сенки...

- Трябваше да направя нещо, когато си дадох сметка за това, миналата седмица при езерото. Този е първият живот, в който ги виждаш - и това ме изплаши.

- Как можеш да знаеш, че не съм виновна аз? - попита тя, като си мислеше за Тод и за Тревър. Сенките винаги я навестяваха точно преди да се случи нещо ужасно.

Той я целуна по косата.

- Сенките, които виждаш, се наричат Вестители. Изглеждат лоши, но не могат да ти навредят. Всичко, което правят, е да преценят дадена ситуация и да се върнат да докладват на някой друг. Клюкари. Демоничната версия на групичка гимназистки.

- Но тези? - Тя посочи към дърветата, които заобикаляха гробището. Клоните им се размахваха, приведени под тежестта на гъстата, процеждаща се тъмнина.

Даниел отправи натам спокоен поглед.

- Това са сенките, които Вестителите са призовали. За битка.

Ръцете и краката на Лус изстинаха от страх.

- Що... хм... що за битка е това?

- Голямата битка - каза той простичко, като вдигна брадичка. - Но точно в момента просто се перчат. Все още имаме време.

Зад тях тихичко прокашляне накара Лус да подскочи. Даниел се поклони за поздрав на мис София, която стоеше в сянката на мавзолея. Косата й се беше измъкнала от фуркетите и изглеждаше разчорлена и подивяла, като очите й. После иззад гърба на мис София пристъпи напред още някой. Пен. Беше напъхала ръце в джобовете на якето си. Лицето й още беше зачервено, а пътят на косата й беше влажен от пот. Тя сви рамене към Лус, сякаш за да каже: Не знам какво, по дяволите, става, но не можех просто да те изоставя. Пряко волята си, Лус се усмихна.

Мис София пристъпи напред и вдигна книгата:

- Нашата Лусинда прави проучване.

Даниел разтърка челюстта си:

- Четеш това старо нещо? Изобщо не биваше да го пиша. -Звучеше почти свенливо - но Лус намести още едно парченце от техния пъзел.

- Ти си написал това - каза тя. - И си скицирал в полетата на страниците. И си залепил вътре онази наша снимка.

- Намерила си снимката - каза Даниел с усмивка, като я прегърна по-плътно, сякаш споменаването на снимката възкреси порой от спомени. - Разбира се.

- Отне ми известно време да разбера, но когато видях колко щастливи бяхме, нещо се разтвори в мен. И разбрах.

Тя обви ръка около шията му и притегли лицето му към своето, без дори да я е грижа, че мис София и Пен бяха там. Когато устните на Даниел докоснаха нейните, цялото мрачно, ужасяващо гробище изчезна - също и старите гробове, и малките групички сенки, които се таяха в дърветата; дори луната и звездите отгоре.

Когато за пръв път беше видяла снимката от Хелстън, тя я беше изплашила. Мисълта, че съществуваха всички тези версии на самата нея просто беше твърде прекалена, за да я възприеме. Но сега, в обятията на Даниел, можеше да почувства как всички те някак действат заедно - едно огромно множество от образи на самата нея, Лус, които бяха обичали същия Даниел отново и отново. Толкова много любов - тя се разливаше от сърцето и душата й, лееше се като порой от тялото й и изпълваше пространството между тях.

И тя най-после чу онова, което той беше казал, когато гледаха към сенките: че не е направила нищо лошо. Че нямаше причина да се чувства виновна. Можеше ли да е вярно? Нима беше невинна за смъртта на Тревър, за тази на Тод, както винаги беше вярвала? В мига, щом се запита, разбра, че Даниел й беше казал истината. И се почувства, сякаш се пробуждаше от дълъг кошмар. Вече не се чувстваше като момичето с офъкана-та коса и торбестите черни дрехи, вече не се чувстваше като вечната особнячка, страхуваща се от ужасното гробище, и основателно заточена в поправителното училище.

- Даниел - каза тя, като леко побутна раменете му назад, за да може да го погледне. - Защо не ми каза по-рано, че си ангел? Защо бяха всичките тези приказки, че си прокълнат?

Даниел я гледаше нервно.

- Не съм ядосана - успокои го тя. - Само се чудя.

- Не можех да ти кажа - рече той. - Всичко е навързано. Досега дори не знаех, че можеш да го откриеш сама. Ако ти бях казал твърде бързо или в неподходящия момент, ти щеше отново да си отидеш и щеше да се наложи да чакам. А вече чакам толкова дълго.

- Колко дълго? - попита Лус.

- Не толкова дълго, че да забравя как заради теб всичко си струва. Всяка жертва. Всяка болка. - Даниел затвори очи за момент. После хвърли поглед към Пен и мис София.

Пен седеше, опряла гръб в покрит с мъх черен надгробен камък. Коленете й бяха свити и вдигнати към брадичката и тя ожесточено си гризеше ноктите. Мис София беше сложила ръце на хълбоците си. Имаше вид, сякаш се кани да каже нещо.

Даниел отстъпи назад и Лус почувства как между тях се разнася силен полъх на хладен въздух.

- Още се страхувам, че всеки миг можеш да...

- Даниел... - обади се укорително мис София.

Той я прекъсна с махване на ръка:

- Да бъдем заедно не е толкова просто, както би ти се искало.

- Разбира се, че не - каза Лус. - Искам да кажа, ти си ангел, но сега, когато го знам...

- Лусинда Прайс. - Този път Лус беше мишената на гнева на мис София. - Не ти трябва да знаеш това, което той има да ти каже - предупреди тя. - И, Даниел, нямаш право. Това ще я убие...

Лус тръсна глава, объркана от молбата на мис София.

- Мисля, че мога да преживея малко истина.

- Не е малко истина - каза мис София, като пристъпи напред, за да застане между тях. - И няма да я преживееш. Както не си я преживявала и през хилядите години след Грехопадението.

- Даниел, за какво говори тя? - Лус се пресегна зад гърба на мис София да улови китката на Даниел, но библиотекарката отблъсна ръката й. - Мога да се справя с това - каза Лус, като почувства сухо кълбо от нерви в стомаха си. - Не искам повече тайни. Обичам го.

За пръв път казваше на глас тези думи на някого. Съжаляваше единствено, че беше отправила двете най-важни думи, които знаеше, към мис София, вместо към Даниел. Обърна се към него. Очите му блестяха.

- Да - каза тя. - Обичам те.

Пляс.

Пляс. Пляс.

Пляс. Пляс. Пляс. Пляс.

Бавни, силни аплодисменти прозвучаха иззад тях в дърветата. Даниел се отскубна и се обърна към гората, а Стойката му се скова, докато Лус почувства как старият страх нахлува в нея, почувства се като закована на място от ужас при мисълта какво виждаше той в сенките, изплашена от онова, което той виждаше преди нея.

- О, браво. Браво! Наистина, трогнат съм до дъното на душата си, а е печално да го призная, че не са много нещата, които ме трогват тези дни.

На поляната излезе Кам. Около очите му имаше плътна, потрепваща златиста сянка, и тя блестеше върху лицето му на лун-ната светлина, като го правеше да изглежда като дива котка.

- Това е толкова невероятно сладко - каза той. - И той също просто те обича - нали, любовнико? Нали, Даниел?

- Кам - изрече предупредително Даниел. - Не прави това.

- Да правя какво? - попита Кам, като вдигна лявата си ръка във въздуха. Щракна веднъж с пръсти и едно малко пламъче, колкото от кибритена клечка, пламна във въздуха над ръката му. - Имаш предвид това?

Ехото от щракването му с пръсти сякаш се зарея бавно, звукът му беше отразен от гробниците в гробището, за да се усили и размножи, докато отскачаше напред-назад. Отначало звукът се стори на Лус като още аплодсменти, сякаш някаква демонична аудитория, изпълнена с тъмнина, ръкопляскаше подигравателно на любовта на Лус и Даниел, така, както беше направил Кам. Но после си спомни тътнещите като гръмотевици удари на криле, които беше чула по-рано. Задържа дъха си, докато звукът прие формата на онези хиляди късчета прелитаща тъмнина. Роякът от сенки с форма на скакалци, който беше изчезнал в гората, отново се издигна над тях.

Барабанещият им звук беше толкова силен, че Лус трябваше да затули ушите си. На земята Пен се беше присвила с глава между коленете. Но Даниел и мис София стоически наблюдаваха небето, докато какофонията се усилваше и се променяше. Започна да звучи повече като много шумни работещи пожарникарски пръскачки... или като съскане на хиляди змии.

- Или това? - попита Кам, като сви рамене, когато ужасна-та, безформена тъмнина се слегна около него.

Всички насекоми започнаха да се уголемяват и разгъват, като станаха толкова огромни, колкото никое насекомо не можеше да бъде, капещи като лепило и разрастващи се в черни съставени от отделни сегменти тела. После, сякаш се учеха как да си служат с образуваните си от сенки крайници, докато се оформяха, бавно се повдигнаха на многобройните си крака и излязоха напред, като богомолки, израснали до човешки ръст.

Кам ги посрещна, когато закръжиха около него. Скоро те бяха оформили солидна армия от въплътена нощ зад него.

- Съжалявам - каза той, като се плесна силно с длан по челото. - Ти май ми каза да не правя това?

- Даниел - прошепна Лус. - Какво става?

- Защо обяви край на примирието? - запита той Кам.

- О, ами... Нали знаеш какво казват за отчаяните времена. -Кам се ухили злобно. - А да те гледам как покриваш тялото й с онези твои съвършено ангелски целувки... това ме караше да се чувствам толкова отчаян.

- Млъквай, Кам! - изкрещя Лус, мразейки мисълта, че изобщо му беше позволила да я докосва.

- Когато му дойде времето. - Очите на Кам се завъртяха към нея. - О, да, ще се караме, бейби. Заради теб. Отново. - Той поглади брадичка и присви зелените си очи. - По-сериозно този път, мисля. Малко повече жертви. Приеми го.

Даниел взе Лус в обятията си.

- Кажи ми защо, Кам. Дължиш ми поне това.

- Знаеш защо - изрече с гръмовен глас Кам, като посочи Лус. - Тя е все още тук. Не за дълго, обаче.

Той сложи ръце на хълбоците си и поредица плътни черни сенки, сега с форма на безкрайни дебели змии, се плъзнаха нагоре по тялото му, обгръщайки ръцете му като гривни. Той обичливо потупа главата на най-голямата.

- И този път, когато твоята любима се взриви и се превърне в онова трагично малко облаче пепел, това ще бъде завинаги.

Виждаш ли, всичко е различно този път. - Кам се усмихна сияйно, и на Лус й се стори, че Даниел потрепери само за миг.

- О, само че едно нещо си е същото - и наистина имам слабо място относно твоята предсказуемост, Григори. - Кам пристъпи напред. Легионите му от сенки се придвижиха бавно в синхрон с него, като накараха Лус и Даниел, и Пен, и мис София да отстъпят леко назад. - Ти се страхуваш - каза той, като посочи театрално към Даниел. - А аз - не.

- Това е, защото нямаш нищо за губене - процеди Даниел. -Никога не бих си разменил мястото с теб.

- Хммм - каза Кам, като се потупа с пръст по брадичката. -Ще се погрижим за това. - Той се огледа, ухилен. - Трябва ли да ти го произнеса по букви? Да. Чувам, че може да имаш нещо по-голямо за губене този път. Нещо, което ще направи унищожаването й толкова по-приятно.

- За какво говориш? - попита Даниел.

От лявата страна на Лус, мис София отвори уста и издаде подобна на вой поредица от диви звуци. Диво размаха ръце над главата си в рязко подобно на танц движение, с почти прозрачни очи, сякаш беше в някакъв транс. Устните й потрепнаха в спазъм, и Лус шокирано осъзна, че тя говори едновременно на различни непознати езици.

Даниел хвана мис София за ръката и я разтърси:

- Не, напълно сте права: Няма логика - прошепна той, и Лус осъзна, че той разбираше странния език на мис София.

- Знаеш ли какво казва? - попита Лус.

- Позволете ни да превеждаме - извика познат глас от покрива на мавзолея. Ариана. До нея беше Габ. И двете сякаш бяха осветени в гръб и бяха обгърнати в странно сребърно сияние. Те скочиха долу от криптата, като се приземиха безшумно до Лус.

- Кам е прав, Даниел - каза Габ бързо. - Нещо е различно този път... нещо в Лус. Цикълът може да бъде прекъснат - и то не по начина, по който ние искаме. Искам да кажа... може да свърши.

- Някой да ми каже за какво говорите - каза Лус, намесвайки се в разговора. - Какво е различно? Как да бъде прекъснат? И във всеки случай, какъв е залогът при цялата тази битка?

Всички - Даниел, Ариана и Габ - се втренчиха в нея за миг, сякаш се опитваха да се сетят коя е, сякаш я познаваха отнякъде, но тя се беше променила толкова напълно само в един миг, че вече не разпознаваха лицето й.

Най-после Ариана проговори:

- Залог ли? - Тя разтърка белега на шията си. - Ако те спечелят - ще настъпи Адът на земята. Краят на света, какъвто го познават всички.

Черните силуети надаваха зловещи викове около Кам, като се боричкаха помежду си и си подвикваха злобно един на друг, в някаква отвратителна, дяволска загрявка преди битката.

- А ако ние спечелим? - Лус изрече мъчително думите.

Габ преглътна, после каза мрачно:

- Още не знаем.

Внезапно Даниел се препъна назад, далече от Лус, и посочи към нея:

- Т-тя не беше... - заекна той, като покри устата си. - Целувката - каза накрая, като пристъпи напред, за да хване ръката на Лус. - Книгата. Затова можеш...

- Минавай на част „Б“, Даниел - настойчиво каза Ариана. -Мисли бързо. Търпението е добродетел, а ти знаеш какво е отношението на Кам към добродетелите.

Даниел стисна ръката на Лус:

- Трябва да вървиш. Трябва да се махаш оттук.

- Какво? Защо?

Тя погледна към Ариана и Габ за помощ, после се сви и се отдръпна от тях, когато множество сребристи блещукащи свет-линки се понесоха плавно над покрива на мавзолея. Като безкраен поток светулки, пуснати от огромен стъклен буркан за консервиране. Те се посипаха като дъжд по Ариана и Габ и очите им заблестяха. Това напомни на Лус за фойерверки - и за един Четвърти юли, когато светлината беше точно каквато трябва и тя се беше вгледала в ирисите на майка си и беше видяла отразените фойерверки - гръмък сребрист проблясък на светлина, сякаш очите на майка й бяха огледало.

Само дето тези трептящи светлинки не се превърнаха в дим като фойерверки. Когато докоснаха тревата на гробището, те разцъфнаха и се превърнаха в изящни, проблясващи дъгоцвет-ни създания. Не бяха точно човешки форми, но бяха смътно различими. Великолепни, сияйни лъчи светлина. Създания, толкова пленителни, че Лус разбра на мига, че те бяха армия от ангелска сила, равна по могъщество и брой на огромната черна войска зад Кам. Ето така изглеждаше истинската красота и доброта - призрачно, светещо с приглушена светлина сборище от създания, толкова чисти, че болеше да гледаш право в тях, като най-славното и прекрасно слънчево затъмнение, или може би самият Рай. Би трябвало да се чувства успокоена, като стоеше на страната, която трябваше да надделее в тази битка. Но започваше да й прилошава.

Даниел притисна опакото на дланта си към бузата й.

- Има треска.

Габ потупа Лус по ръката и се усмихна лъчезарно.

- Всичко е наред, захарче - каза тя, като отмести ръката на Даниел. Провлеченият й говор беше някак успокояващ. - Ще го махнем оттук. Но ти трябва да вървиш. - Тя хвърли поглед през рамо към ордата черни сенки зад Кам. - Веднага.

Даниел притегли Лус към себе си за една последна прегръдка.

- Аз ще я взема - обади се високо мис София. Още държеше книгата под мишница. - Знам едно сигурно място.

- Вървете - каза Даниел. - Ще ви намеря веднага щом мога. Само ми обещайте, че ще побегнете оттук, и че няма да поглеждате назад.

Лус имаше толкова много въпроси.

- Не искам да те оставям.

Ариана пристъпи между тях и за последен път, грубо, побутна Лус към портите.

21. Паднали ангели

- Съжалявам, Лус - каза тя. - Време е да оставиш тази битка на нас. Ние сме един вид професионалисти.

Лус почувства как ръката на Пен се плъзна в нейната, и скоро вече тичаха. Тичаха тежко и шумно към портите на гробището, толкова бързо, колкото беше тичала, когато тръгна да търси Даниел. Обратно нагоре по хлъзгавата наклонена купчина тор. Обратно през назъбените клони на вечнозелените дъбове и безредните купчини изпотрошени надгробни камъни. Прескочиха камъните и започнаха да подтичват нагоре по склона, устремени към далечната желязна арка на портите. Горещ вятър развя косата й, а миришещият на блато въздух все още беше гъсто напластен в дробовете й. Не можеше да открие луната, която да ги упътва, а светлината в средата на гробището сега беше изчезнала. Тя не разбираше какво става. Изобщо. И изобщо не й харесваше, че всички други разбираха.

Мълния от мрак удари земята пред нея, като пропука пръстта и отвори назъбен проход. Лус и Пен спряха с буксуване точно навреме. Зейналата пролука беше толкова широка, колкото Лус беше висока, дълбока колкото... ами, не можеше да види надолу до тъмното дъно. Ръбовете й цвъртяха и се пенеха.

Пен ахна.

- Лус, изплашена съм.

- Последвайте ме, момичета - обади се мис София.

Тя ги поведе надясно, като криволичеше сред тъмните гробове, докато взрив след взрив отекваха зад тях.

- Просто звуците на битката - изпухтя тя като някакъв странен екскурзовод. - Опасявам се, че това ще продължи известно време.

Лус трепваше при всеки трясък, но продължаваше да си пробива път напред, докато прасците й запламтяха, докато зад нея Пен нададе вопъл. Лус се обърна и видя приятелката си да се препъва: очите й се въртяха.

- Пен! - изпищя Лус, като протегна ръка да я улови точно преди да падне. Лус нежно я положи на земята и я претърколи. Почти й се прииска да не го беше правила. Рамото на Пен беше прерязано от нещо черно и назъбено. То се беше забило в кожата й, оставяйки овъглена линия от плът, която миришеше на горящо месо.

- Сериозно ли е? - прошепна дрезгаво Пен. Примигна бързо, явно раздразнена, че не е в състояние да повдигне глава, за да види сама.

- Не - излъга Лус, като поклати глава. - Просто порязване. - Тя се задави, опитвайки се да преглътне гаденето, надигнало се в нея, когато запретна оръфания черен ръкав на Пен. - Причинявам ли ти болка?

- Не знам - изхриптя Пен. - Не чувствам нищо.

- Момичета, защо се бавите? - Мис София се беше върнала.

Лус вдигна поглед към мис София, внушавайки й мислено да не казва колко лошо изглежда нараняването на Пен.

Тя не го направи. Кимна бързо на Лус, после протегна ръце под Пен и я повдигна като родител, който носи дете в леглото.

- Държа те - каза тя. - Вече не остава много време.

- Хей. - Лус последва мис София, която носеше тежестта на Пен, сякаш беше торба с перушина. - Вие как...

- Никакви въпроси, не и докато не бъдем далече от всичко това - каза мис София.

Далече. Нямаше нищо друго, което Лус да иска толкова малко, колкото да бъде далече от Даниел. А после, след като прекосиха прага на гробището и вече стояха на равния терен на училищния двор, тя не успя да се сдържи. Погледна назад. И мигновено разбра защо Даниел й беше казал да не го прави.

Виещ се сребристозлатен огнен стълб изригна от тъмната среда на гробището. Беше широк колкото самото гробище, като сплетена на плитка светлина, издигаща се на стотици метри във въздуха и изпаряваща облаците. Черните сенки подръпваха светлината, като от време на време изтръгваха тънички пипала и ги отнасяха, пищейки пронизително в нощта. Докато кълбя-щите се нишки се сменяха - веднъж повече сребърни, веднъж -повече златни, - звук, състоящ се от един единствен акорд, започна да изпълва въздуха, наситен и неспирен, силен като могъщ водопад. Ниските ноти отекнаха като гръм в нощта. Високите ноти прозвънваха и изпълваха пространството около тях. Това беше най-величествената, най-съвършено балансираната божествена хармония, чувана някога на земята. Беше прекрасно и ужасяващо, и всичко вонеше на сяра.

Всички на мили наоколо сигурно бяха повярвали, че светът свършва. Лус не знаеше какво да мисли. Сърцето й се сви.

Даниел й беше казал да не поглежда назад, защото знаеше, че видът на ставащото ще я накара да поиска да отиде при него.

- О, не, няма да го направиш - каза мис София, като сграбчи Лус за врата и я повлече през кампуса. Когато стигнаха гимнастическия салон, Лус осъзна, че мис София бе носила Пен през цялото време, като си служеше само с една ръка.

- Какво сте вие? - попита Лус, когато мис София я бутна през двойните врати.

Библиотекарката измъкна дълъг ключ от джоба на украсената си с мъниста червена плетена вълнена жилетка, и го плъзна в една част от тухлената стена в предната част на фоайето, която дори не приличаше на врата. Безшумно се отвори вход към дълго стълбище, и мис София направи знак на Лус да тръгне пред нея нагоре по стълбите.

Очите на Пен бяха затворени. Или беше в безсъзнание, или я болеше твърде много, за да ги държи отворени. Така или иначе, беше забележително тиха.

- Къде отиваме? - попита Лус. - Трябва да се махнем оттук. Къде е колата ви? - Не искаше да плаши Пен, но трябваше да стигнат до някой лекар. Бързо.

- Тихо, ако знаеш какво е добро за теб. - Мис София хвърли поглед към раната на Пен и въздъхна. - Отиваме в единственото помещение на това място, което не е било осквернено със спортно оборудване. Където можем да бъдем сами.

Дотогава Пен беше започнала да стене в ръцете на мис София. Кръвта от раната й се стичаше в гъста, тъмна струя върху мраморния под.

Лус огледа стръмното стълбище. Дори не му виждаше края.

- Мисля, че заради Пен трябва да останем тук долу. Ще трябва да доведем помощ съвсем скоро.

Мис София въздъхна и положи Пен върху камъка, като бързо отиде да заключи предната врата, през която току-що бяха дошли. Лус падна на колене пред Пен. Приятелката й изглеждаше толкова дребна и крехка. В мъждивата светлина, която идваше от изящния полилей от ковано желязо над тях, Лус най-после видя колко лошо беше ранена.

Пен беше единствената приятелка на Лус в „Меч и Кръст“, с която тя се чувстваше близка, единствената, която не я плашеше. След като беше видяла на какво са способни Ариана, Габ и Кам, малко неща звучаха смислено. Но едно звучеше: Пен беше единствената в „Меч и Кръст“, която беше като нея.

Само дето Пен беше по-силна от Лус. По-умна, по-щастли-ва и по-сговорчива. Тя беше причината, поради която Лус изобщо беше успяла да оцелее през тези първи няколко седмици в поправителното училище. Без Пен, кой знае къде ли щеше да бъде?

- О, Пен - въздъхна Лус. - Ще се оправиш. Ще се погрижим да те излекуват напълно.

Пен промърмори нещо неразбираемо, което накара Лус да се почувства нервна. Лус се обърна отново към мис София, която затваряше всички прозорци във фоайето един по един.

- Тя отпада бързо - каза Лус. - Трябва да повикаме лекар.

- Да, да - каза мис София, но нещо в тона й звучеше разсеяно. Изглеждаше погълната от затварянето на всички врати и прозорци в сградата, сякаш сенките от гробището идваха насам точно сега.

- Лус - прошепна Пен. - Изплашена съм.

- Недей. - Лус стисна ръката й. - Ти си толкова смела. През цялото това време беше такъв стълб на силата.

- Я стига - каза мис София иззад гърба й, с груб глас, с който Лус никога не я беше чувала да си служи. - Тя е стълб от сол.

- Какво? - попита объркана Лус. - Какво означава това?

Малките лъскави очи на мис София се бяха присвили до

черни цепнатини. Лицето й се сбърчи и тя горчиво поклати глава. После, много бавно, като бръкна в ръкава на плетената си вълнена жилетка, извади дълъг сребърен кинжал.

- Това момиче само ни забавя.

Очите на Лус се разшириха, докато гледаше как мис София вдига кинжала над главата си. Замаяна, Пен не схвана какво става, но Лус определено разбра.

- Не! - изпищя тя, като посегна нагоре да спре ръката на мис София, да отблъсне кинжала. Но мис София знаеше какво прави и ловко блокира ръката на Лус, като я избута настрана със свободната си ръка, докато бавно прокарваше острието през гърлото на Пен.

Пен изсумтя и се закашля, дишането й стана накъсано. Очите й се завъртяха назад в ямките си, както правеха, когато мислеше. Само че тя не мислеше, а умираше. Най-после очите й срещнаха тези на Лус. После бавно се замъглиха и дишането на Пен утихна.

- Мъчително, но небходимо - каза мис София, като избърса острието в черния пуловер на Пен.

Лус се запрепъва назад, покрила устата си, неспособна да изпищи и неспособна да извърне поглед от умиращата си приятелка, неспособна да погледне жената, за която беше смятала, че е на тяхна страна. Внезапно осъзна защо мис София беше залостила всички врати и прозорци във фоайето. Не беше, за да попречи на някого да влезе. А за да попречи на нея да излезе.