Паднали ангели

Няма спасение

Рано, още в зори в четвъртък сутринта, някакъв високогово-рител изпука и оживя в коридора пред стаята на Лус:

- Внимание, ученици от „Меч и Кръст!“

Лус се обърна със стон на другата страна, но колкото и сил-но да притискаше възглавницата към ушите си, това не помагаше особено да заглуши лаенето на Ранди по високоговорителя.

- Имате точно девет минути да се явите в гимнастическия салон за годишната проверка на физическата ви пригодност. Както знаете, не гледаме с одобрение на онези, които се скатават, така че побързайте и бъдете готови за телесно оценяване.

Проверка на физическата пригодност? Телесно оценяване? В шест и трийсет сутринта? Лус вече съжаляваше, че беше останала на партито толкова до късно снощи... и че беше останала будна до още по-късно в леглото под влияние на стреса.

Точно когато започна да си представя как Даниел и Габ се целуват, на Лус беше започнало да й прилошава - онова особено прилошаване, което идваше от осъзнаването, че се беше озовала в ролята на глупачка. Нямаше как да се върне на партито. Можеше само да се откъсне от стената и да се промъкне обрат-но в стаята си в общежитието, за да размишлява върху стран-ното чувство, което изпитваше, когато беше около Даниел -онова, което глупаво и лекомислено беше приела като някакъв вид свързаност. Беше се събудила все още с лошия вкус от последиците на партито в устата. Последното, за което искаше да мисли сега, беше физическата пригодност.

Преметна крака от леглото и стъпи на студения винилов под. Докато си миеше зъбите, се опита да си представи какво можеше да имат предвид в „Меч и Кръст“ с „телесно оценяване“. Плашещи образи на съучениците й - Моли, правеща десетки лицеви опори със злобно изражение на лицето, Габ, издигаща се без усилие по дълго трийсет стъпки въже към небето - нахлуха в ума й. Единственият й шанс да не се направи на глупачка - отново -беше да се опита да изтика Даниел и Габ от ума си.

Прекоси южния край на кампуса, за да стигне до гимнастическия салон. Беше обширна готическа постройка с извисяващи се контрафорси и кулички от камъни, каквито често се срещат в полята, които й придаваха вид повече на църква, отколкото на място, където човек би отишъл да се поти с физически упражнения. Когато Лус се приближи до сградата, пластът куд-зу, който покриваше фасадата, прошумоля в утринния ветрец.

- Пен - провикна се Лус, когато зърна облечената си в екип за бягане приятелка да си връзва маратонките на една пейка. Лус сведе поглед към униформените си черни дрехи и черни ботуши и внезапно изпадна в паника, че е изпуснала някое указание относно правилата за облеклото. Но пък някои от другите ученици се мотаеха отвън пред сградата и никой от гях не изглеждаше много по-различно от нея.

Очите на Пен бяха уморени.

- Толкова съм скапана - простена тя. - Снощи доста се увлякох с това караоке. Помислих си, че ще компенсирам, като се опитам поне да изглеждам атлетично.

Лус се засмя, докато Пен се бореше неумело с двойния възел на обувката си.

- Във всеки случай, какво стана с теб снощи? - попита Пен. - Така и не се върна на партито.

- О - каза Лус, като спря на място. - Реших да...

- Аааааах. - Пен покри ушите си с ръце. - Всеки звук е като пневматичен чук в мозъка ми. Искаш ли да ми кажеш по-късно?

- Да - каза Лус. - Разбира се. - Двойните врати към гимнастическия салон бяха широко отворени. Ранди излезе навън в тежки гумени обувки с дървена подметка, като държеше неизменния си тефтер с прикрепващи се страници. Махна на учениците да се приближат напред и те един по един започнаха да се нижат, за да им посочат къде да отидат за проверка на пригодността.

- Тод Хамънд - извика Ранди, когато хлапето с олюляващи-те се колене се приближи. Раменете на Тод се огъваха напред като квадратни скоби, а Лус забеляза на тила му останки от силен тен, какъвто имаха фермерите.

- Тежести - нареди Ранди, като бутна Тод вътре.

- Пениуедър Ван Сикъл-Локууд - изрева тя след това, при което Пен се сниши и отново затисна ушите си с длани. - В басейна - нареди Ранди, като пъхна ръка в една картонена кутия зад гърба си и метна на Пен червен цял бански костюм -спортен, като онези, които използваха състезателките по плуване.

- Лусинда Прайс - продължи Ранди, след като се консултира със списъка си. Лус пристъпи напред и изпита облекчение, когато Ранди каза: - Също в басейна. Лус посегна да улови целия бански костюм във въздуха. Беше разтегнат и тънък като парче пергамент между пръстите й. Поне миришеше на чисто. Донякъде.

- Габриел Гивънс - каза след това Ранди, и когато се извъртя рязко, Лус видя новия си най-нелюбим човек да се приближава нехайно в черни къси панталони и тънко черно потниче. Тя беше в това училище от три дни... как така вече беше докопала Даниел?

- Здрастиии, Ранди - каза Габ, като провлачваше думите с акцент, от който на Лус й се прииска да последва примера на Пен и сама да си затули ушите.

Всичко, само не и басейна, пожела си Лус. Всичко, само не и басейна.

- Басейна - каза Ранди.

Докато вървеше до Пен към момичешката съблекалня, Лус се опитваше да не поглежда назад към Габ, която въртеше около показалеца си с френски маникюр нещо, което изглеждаше като единствения моден бански в купчината. Вместо това се съсредоточи върху сивите каменни стени и старите религиозни символи, с които бяха покрити. Мина покрай изящно издялани дървени кръстове с барелефните им изображения на Страстите Христови. На нивото на очите висеше поредица от избелели триптихи, по които само кръглите ореоли на фигурите все още бяха запазили блясъка си. Лус се наведе напред да огледа по-добре дълъг свитък, написан на латински, затворен в стъклена витрина.

- Вдъхновяващ декор, нали? - попита Пен, като тикна в гърлото си два аспирина с глътка вода от чантата си.

- Какви са всичките тези неща? - попита Лус.

- Древна история. Единствените оцелели реликви от времето, когато на това място още са се провеждали неделни литургии, през дните на Гражданската война.

- Това обяснява защо прилича толкова много на църква -каза Лус, като поспря пред мраморна репродукция на Мике-ланджеловата „Пиета“.

- Както и с всичко друго в тази адска дупка, напълно са оплескали работата, като са го осъвременили. Искам да кажа, кой строи басейн насред стара църква?

- Шегуваш се - каза Лус.

- Де да бях. - Пен завъртя очи. - Всяко лято директорът си върти в миниатюрния мозък да опита да ме натовари със задачата да преобразя това място. Няма да си го признае, но всички тези неща, свързани с Бог, наистина го влудяват - каза тя. -Проблемът е, че дори да имах желание да се захвана енергично с това, няма да имам представа какво да правя с всичките тези боклуци, или дори как за ги разчистя, без да оскърбя, кажи-речи всички и самия Бог.

Лус си спомни безупречните бели стени в гимнастическия салон на „Доувър“ - безкрайни редици от професионално заснети снимки на училищни първенства, всичките покрити с една и съща дебела хартия, всички - изложени в еднакви златни рамки. Единственият коридор в „Доувър“, който беше по-окичен с изображения на почитани личности, беше входът, който бе именно мястото, на което всички бивши ученици, издигнали се сега до щатски сенатори и стипендианти на „Гугенхайм“ и обикновени милиардери, излагаха заснетите в близък план снимки на лицата си.

- Може да закачиш всички снимки от досиетата на сегашните възпитаници - предложи Габ иззад тях.

Лус понечи да се засмее - наистина беше забавно... и стран-но, почти сякаш Габ току-що беше прочела мислите й - но после си спомни гласа й от снощи, докато казваше на Даниел, че няма никого освен нея. Лус бързо преглътна всякаква представа за връзка с нея.

- Изоставате! - изкрещя непозната учителка по физическо, появила се изневиделица. Тя - поне Лус си помисли, че е жена - имаше гъста накъдрена кафява коса, хваната назад в конска опашка, прасци като бутове шунка, и жълтеещи „невидими“ шини, покриващи горните й зъби. Тя гневно натика момичетата в една съблекалня, където всяка получи катинар с ключ и беше изблъскана към празно шкафче. - Никой не се скатава в часовете на треньорката Даянте!

Лус и Пен се вмъкнаха тромаво в избелелите си, торбести бански костюми. Лус потръпна при вида на отражението си в огледалото, после покри с хавлията колкото можеше по-голяма част от тялото си.

Във влажното помещение с басейна, тя мигновено разбра за какво беше говорила Пен. Самият басейн беше огромен, с олимпийски размери, едно от малкото добре изградени съоръжения, на които се беше натъкнала досега в кампуса. Но не това го правеше забележителен - осъзна Лус със страхопочитание. Басейнът беше разположен точно в средата на някогаш-ната масивна църква.

Покрай стените близо до високия, сводест таван имаше редица красиви прозорци от цветно стъкло, само с няколко счупени парчета. По протежение на стената имаше осветени от свещи каменни ниши. На мястото, където вероятно някога се беше намирал олтарът, бе инсталиран трамплин за скокове във вода. Ако Лус не беше възпитана в агностицизъм, а по-скоро като богобоязлив вярващ, който ходи редовно на църква, като останалите си приятели в началното училище, може би щеше да си помисли, че тук е извършено истинско светотатство.

Някои от другите ученици бяха вече във водата, задъхвайки се, докато завършваха обиколките. Вниманието на Лус обаче беше привлечено от учениците, които не бяха във водата. Моли, Роланд и Ариана се бяха пръснали по седалките покрай стената. Заливаха се от смях за нещо. Роланд почти се беше превил надве, а Ариана бършеше сълзи от очите си. Носеха много по-привлекателни бански костюми, отколкото Лус, но никой от тях нямаше вид, сякаш възнамерява да пристъпи към басейна.

Лус опипа подгизналия си цял бански. Искаше й се да отиде при Ариана - но точно докато преценяваше положителните (възможно влизане в един елитен свят) и отрицателните (треньорката Даянте да я упрекне, заклеймявайки я като човек, за когото физическите упражнения влизат в разрез с убежденията му) последствия, до групата с бавна дебнеща стъпка се приближи Габ. Сякаш вече беше най-добра приятелка с всички тях. Тя седна точно до Ариана и веднага започна също да се смее, сякаш каквато и да беше шегата, тя вече я беше схванала.

- Те винаги имат извинителни бележки да не влизат в басейна - обясни Пен, като изгледа гневно тълпата популярни ученици по седалките. - Не ме питай как им се разминава.

Лус стоеше колебливо отстрани край басейна, неспособна да настрои съзнанието си да възприеме указанията на треньорката Даянте. При вида на Габ и компания, скупчили се на седалките в стил „готини хлапета“, й се прииска Кам да беше там. Можеше да си го представи, с як и мускулест вид, в лъскав черен бански, как й маха да се приближи към групичката, широко усмихнат, карайки я незабавно да се почувства добре приета, дори важна.

Лус изпитваше мъчителна нужда да се извини, задето се беше измъкнала по-рано от партито му. Което беше странно -те не бяха заедно, така че Лус едва ли беше длъжна да обяснява на Кам появите и изчезванията си. В същото време обаче й харесваше, когато той й обръщаше внимание. Харесваше й начинът, по който миришеше той - някакъв мирис на свобода и открито пространство, все едно шофираш със смъкнати прозорци на колата през нощта. Харесваше й как той се настройваше изцяло на нейната честота, когато тя говореше, застанал неподвижно, сякаш не виждаше и не чуваше друг, освен нея. Дори й беше харесало как я повдигна по време на партито, така че краката й се отделиха от земята, пред очите на Даниел. Не искаше да прави нищо, за да накара Кам да преразгледа отношението си към нея.

Когато треньорката наду свирката си, Лус, много сепната, се изправи рязко, после със съжаление сведе поглед, когато Пен и останалите ученици близо до нея скочиха вкупом напред, в басейна. Погледна към треньорката Даянте за напътствия.

- Ти сигурно си Лусинда Прайс - тази, дето вечно закъснява и никога не слуша? - въздъхна треньорката. - Ранди ми каза за теб. - Задачата е: осем дължини в басейна, избери си стила, в който си най-добра.

Лус кимна и застана, присвила пръстите на краката си над ръба на басейна. Едно време обичаше да плува. Когато баща й я научи в общинския басейн на Тъндърболт, дори беше получила награда като най-малкото дете, осмелило се да влезе в дълбокия край без пояс. Но това беше преди години. Лус дори не си спомняше кога е плувала за последен път. Отопленият открит басейн на „Доувър“ винаги я беше изкушавал с искрящата си вода - но той беше затворен за всички, които не бяха в отбора по плуване.

Треньорката Даянте прочисти гърло:

- Може би не си схванала, че това е състезание... и ти вече губиш.

Това беше най-жалкото и нелепо „състезание“, което Лус беше виждала, но това не попречи състезателният й дух да се покаже на бял свят.

- И... все още губиш - каза треньорката, като хапеше свирката си.

- Не за дълго - каза Лус.

Огледа конкуренцията. Момчето от лявата й страна ожесточено плюеше вода и тромаво плуваше в свободен стил. Отдясно Пен, запушила носа си, лениво и плавно се носеше по водата, отпусната по корем върху розова плавателна дъска от лека пластмаса. За частица от секундата Лус хвърли поглед към тълпата по седалките. Моли и Роланд гледаха; Ариана и Габ бяха рухнали една върху друга в дразнещ пристъп на кикот.

Нея обаче не я беше грижа на какво се смеят. Така да се каже. Беше изключила.

Със сгънати над главата ръце, Лус се гмурна, усещайки как гърбът й се изви в дъга, когато се плъзна в хладната вода. Малко хора можеха да го направят наистина добре - обясни веднъж баща й на осемгодишната Лус при басейна. Но усъвършенстваш ли веднъж стила „бътерфлай“, това беше най-бързият начин за придвижване във водата.

Оставяйки раздразнението да я тласка напред, Лус повдигна горната част на тялото си, докато тя се измъкна от водата. На мига си припомни движението и започна да движи ръцете си като криле. Заплува така усърдно, както от много време не беше правила нищо. Почувствала се отмъстена, тя обиколи останалите плувци веднъж, после отново.

Наближаваше края на осмата си обиколка, когато главата й се показа над водата достатъчно дълго, за да чуе как Габ изрича с бавния си глас:

- Даниел.

Подобно на свещ, на която някой е духнал пламъка, инерцията на Лус изчезна. Тя свали крака и зачака да види какво още има да каже Габ. За нещастие, не чу друго, освен грубо плискане, а, миг по-късно - свирката.

- И победителят е - каза треньорката Даянте с удивено изражение - Джоел Бранд. - Кльощавото хлапе с шини на зъбите от съседния коридор изскочи от басейна и започна да надава бурни викове, за да ознаменува победата си.

В съседния коридор Пен зарита с крака и спря.

- Какво стана? - попита тя Лус. - Ти имаше размазваща преднина пред него.

Лус сви рамене. Габ - ето това се беше случило, но когато погледна през рамо към редовете със седалки, Габ я нямаше, а Ариана и Моли бяха изчезнали заедно с нея. На мястото на тълпата беше останал единствено Роланд, а той беше погълнат от някаква книга.

Адреналинът на Лус се беше повишавал усилено, докато плуваше, но сега беше рухнала толкова силно, че Пен трябваше да й помогне да излезе от басейна.

Лус загледа как Роланд скача от седалките.

- Доста добре се представи там - каза той, като й подхвърли една хавлия и ключа от шкафчето в съблекалнята, на което бе изгубила следите. - За малко.

Лус улови ключа във въздуха и се загърна с хавлията. Но преди да успее да каже нещо нормално, например: „Благодаря за хавлията“ или „Предполагам, че просто не съм във форма“, вместо това чудатата нова страна от характера й, безразсъдната и прибързаната, изтърси:

- Даниел и Габ заедно ли са, или какво?

Голяма грешка. Огромна. От изражението в очите му разбра, че въпросът й ще стигне право до Даниел.

- О, разбирам - каза Роланд и се засмя. - Е, не бих могъл наистина да... - Той сведе поглед към нея, почеса се по носа и й отправи нещо като съчувствена усмивка. После посочи към отворената врата на коридора, и когато проследи пръста му, Лус видя спретнатия рус силует на Даниел да минава край тях. - Защо не го попиташ сама?

Косата на Лус още беше вир-вода, а краката й бяха още боси, когато се улови, че се мотае пред вратата на голяма зала за вдигане на тежести. Беше възнамерявала да влезе право в съблекалнята, за да се преоблече и изсуши. Не знаеше защо тази история с Габ я вълнуваше толкова много. Даниел можеше да бъде с когото си иска, нали така? Може би Габ си падаше по момчета, които й показваха среден пръст.

Или по-вероятно на Габ не й се случваха такива неща.

Но тялото на Лус надделя над ума й, когато отново съзря Даниел. Беше с гръб към нея и стоеше в един ъгъл, като издърпваше едно въже за скачане от оплетена купчина. Тя го загледа как избра тънко морскосиньо въже с дървени дръжки, после го премести до едно открито пространство в средата на стаята. Златистата му кожа беше почти лъчиста, а всяко движение, което правеше, без значение дали изопваше дългия си врат в разтягащо упражнение, или се навеждаше да се почеше по изваяното коляно, изпълваше Лус с екстаз. Тя стоеше притисната към входа, без да си дава сметка, че зъбите й тракаха, а хавлията й беше подгизнала.

Когато той нагласи въжето зад глезените си точно преди да започне да скача, Лус бе връхлетяна от вълна на дежа вю. Не ставаше дума точно за усещането, че е виждала как Даниел скача на въже преди; по-скоро позата, която бе заел, бе това, което й се струваше напълно познато. Той застана със стъпала, разтворени на ширината на хълбоците, разтвори колене, и наведе рамене надолу, докато изпълваше гърдите си с въздух. Лус почти можеше да нарисува гледката.

8. Паднали ангели

Едва когато Даниел започна да върти въжето, Лус се изтръгна рязко от транса... и веднага изпадна в нов. Никога в живота си не беше виждала някой да се движи като него. Сякаш Даниел летеше. Въжето изплющя и се издигна над високото му тяло толкова бързо, че изчезна, а ходилата му - грациозните му, тесни стъпала... докосваха ли изобщо земята? Движеше се толкова бързо, че сигурно и самият той не броеше.

Високо изсумтяване и тупване в другия край на помещението с тежестите отклони вниманието на Лус. Тод лежеше на купчина в основата на едно от онези преплетени въжета за катерене. За миг й дожаля за Тод, който бе свел поглед към покритите си с мехури ръце. Преди да успее да погледне отново към Даниел, за да разбере дали изобщо е забелязал, мрачен студ, пролазил по крайчеца на кожата й, накара Лус да потръпне. Сянката се издигна към нея, отначало бавно, ледена, мрачна, започваща и свършваща неясно къде. После внезапно груба се блъсна в тялото й и я принуди да залитне назад. Вратата на стаята с тежестите се затръшна в лицето й и Лус остана сама в коридора.

- Оу! - извика тя, не защото бе точно наранена, а защото сенките никога преди не я бяха докосвали. Погледна надолу към голите си ръце, където почти й се беше сторило, че я сграбчват нечии ръце, изблъсквайки я от гимнастическия салон.

Това беше невъзможно - тя просто стоеше на странно място; сигурно някакво течение беше нахлуло през гимнастическия салон. Тя неловко се приближи до затворената врата и притисна лице към малкия стъклен правоъгълник.

Даниел се оглеждаше, сякаш беше чул нещо. Беше сигурна, че не знаеше, че е била тя. Не беше намръщен.

Помисли си за предложението на Роланд просто да попита Даниел какво става, но бързо отпъди идеята. Беше невъзможно да пита Даниел каквото и да било. Не искаше да извиква на лицето му онова смръщено изражение.

Освен това всеки въпрос, който можеше да повдигне, щеше да е безполезен. Снощи вече беше чула всичко, което й трябваше. Трябваше да е някаква садистка, за да иска от него да признае, че е с Габ. Обърна се отново към съблекалнята, когато осъзна, че не можеше да си тръгне.

Ключът й.

Сигурно се бе изплъзнал от ръцете й, когато излезе, препъвайки се, от стаята. Повдигна се на пръсти да погледне надолу през малкото стъклено прозорче на вратата. Там беше - като бронзово препятствие върху плътното синьо килимче. Как беше прелетял толкова далече през стаята, толкова близо до мястото, където той тренираше? Лус въздъхна и бутна вратата назад да я отвори, като си помисли, че щом трябваше да влезе, поне щеше да го направи бързо.

Докато посягаше за ключа си, хвърли крадешком последен поглед към Даниел. Темпото му се забавяше все повече, но краката му все още почти не докосваха земята. А после, с един последен въздушно лек скок, той спря и се обърна с лице към нея.

За миг не каза нищо. Тя почувства как се изчервява и наистина й се прииска да не носеше такъв ужасен бански костюм.

- Здрасти - беше всичко, което й хрумна да каже.

- Здрасти - отвърна той, с много по-спокоен тон. После, като посочи към банския й, попита: - Спечели ли?

Лус издаде тъжен, неуверен смях и поклати глава:

- Ни най-малко.

Даниел присви устни:

- Но ти винаги си била...

- Винаги съм била какво?

- Искам да кажа, имаш вид, сякаш умееш да плуваш добре. - Той сви рамене. - Това е всичко.

Тя пристъпи към него. Стояха само на трийсетина сантиметра един от друг. Капчици вода падаха от косата й и потропваха като дъжд по настилките в гимнастическия салон.

- Не това смяташе да кажеш - настоя тя. - Каза, че аз винаги съм била...

Даниел се зае да намотава въжето за скачане около китката

си.

- Да, нямах предвид конкретно теб. Исках да кажа, в общия случай. Предполага се винаги да те оставят да спечелиш първото си състезание тук. Негласно приет кодекс на поведение между нас, „старите кримки“.

- Но Габ също не спечели - каза Лус, като скръсти ръце на гърдите си. - А е нова. Тя дори не влезе в басейна.

- Тя не е точно нова, просто се връща след малко... почивка. - Даниел сви рамене, без да издава нищо от чувствата си към Габ. Очевидният му опит да изглежда незаинтересован изпълни Лус с още по-голяма ревност. Тя го загледа как свърши да навива на кълбо въжето за скачане, как ръцете му се движеха почти толкова бързо като краката. А ето я нея - толкова непохватна и самотна, и обзета от студ, и изолирана от всичко и от всички. Устната й потрепери.

- О, Лусинда - прошепна той, въздишайки тежко.

Цялото й тяло се стопли при този звук. Гласът му беше толкова близък и познат.

Искаше й се отново да изрече името й, но той се беше извърнал. Окачи въжето за скачане на една кука на стената.

- Трябва да се преоблека преди часовете.

Тя положи длан върху ръката му:

- Чакай.

Той се изтръгна от нея, сякаш беше преживял шок - и Лус също го почувства, но това беше приятен шок.

- Имаш ли понякога чувството... - Вдигна очи към неговите. Отблизо видя колко необикновени бяха. Отдалече изглеждаха сиви, но отблизо в тях имаше виолетови петънца. Познаваше още някого с такива очи...

- Мога да се закълна, че сме се срещали преди - каза тя. -Луда ли съм?

- Луда ли? Нима не си тук точно заради това? - каза той, като я побутна леко.

- Говоря сериозно.

- Аз също. - Лицето на Даниел беше безизразно. - И за сведение - той посочи нагоре към примигващо устройство, прикрепено към тавана - „червените очи“ наистина следят за натрапници.

- Не ти се натрапвам. - Тя настръхна, давайки си съвсем ясно сметка за разстоянието между телата им. - Можеш ли честно да кажеш, че нямаш представа за какво говоря?

Даниел сви рамене.

- Не ти вярвам - настоя Лус. - Погледни ме в очите и ми кажи, че греша. Че никога в живота си не съм те виждала преди тази седмица.

Сърцето й затуптя бясно, когато Даниел пристъпи към нея, поставяйки двете си ръце на раменете й. Палците му пасваха идеално във вдлъбнатините на ключицата й, а при топлината на докосването му й се прииска да затвори очи - но не го стори. Гледаше как Даниел сведе глава, така че носът му почти докосваше нейния. Почувства дъха му върху лицето си. Долови лек дъх на сладост по кожата му.

Той направи онова, за което го молеше. Погледна я в очите и изрече, много бавно, много ясно, така че да не може да разбере погрешно думите му:

- Никога в живота си не си ме виждала преди тази седмица.

Разпръскване на светлина

- \^/ега пък къде отиваш? - попита Кам, като смъкна ниско червените си пластмасови слънчеви очила.

Беше се появил пред входа на сградата „Августин“ толкова внезапно, че Лус за малко не се блъсна право в него. Или може би стоеше там от известно време, а тя току-що го беше забелязала, докато бързаше да стигне в час. Така или иначе сърцето й заби бързо, а дланите й започнаха да се потят.

- Ъм, в час? - отговори Лус, защото къде имаше вид, че отива? Ръцете й бяха пълни с двата тежки учебника по висша математика и наполовина завършеното задание по религия.

Моментът щеше да е подходящ да се извини, задето си беше тръгнала така внезапно снощи. Но не можеше да се насили да го направи. Вече беше толкова закъсняла. На душовете в съблекалнята нямаше топла вода, затова се беше наложило да се върне чак обратно до спалните помещения. По някакъв начин случилото се след партито вече не й се струваше важно. Не искаше да привлича повече внимание върху това, че си беше тръгнала

- особено не и сега, след като Даниел я беше накарал да се почувства толкова жалка. Освен това не искаше Кам да си помисли, че се държи грубо. Просто искаше да мине покрай него и да остане сама, за да може да се отдалечи от поредицата смущаващи ситуации тази сутрин.

Само че - колкото по-продължително се взираше Кам в нея, толкова по-маловажно й се струваше да си тръгне. И толкова по-малко беше наранена гордостта й от пренебрежението на Даниел. Как беше възможно един поглед от Кам да направи всичко това?

С чистата си, бледа кожа и смолисточерна коса, Кам беше различен от всяко момче, което беше познавала. Излъчваше увереност, и то не просто защото познаваше всички - и знаеше как да намери всичко - още преди Лус да беше разбрала къде са занятията й. Точно тогава, застанал пред мръсната, сива учи-лищна сграда, Кам приличаше на художествена черно-бяла фотография, в която с цветове „техниколор“ бяха вмъкнати червените му слънчеви очила.

- В час, а? - прозина се театрално Кам. Беше препречил входа, а нещо в развеселената гримаса на устата му накара Лус да се запита каква ли щура идея криеше. На рамото му имаше преметната брезентова чанта, а между пръстите - пластмасова чаша еспресо. Той натисна бутона „Стоп“ на айпода си, но остави слушалките да висят около врата му. Част от нея искаше да разбере коя песен е слушал и откъде беше взел нелегално внесеното еспресо. Игривата усмивка, която се виждаше само в зелените му очи, я предизвикваше да попита.

Кам отпи глътка от повърхността на кафето си. Като вдигна показалци, каза:

- Позволи ми да споделя мотото си за учебните часове в „Меч и Кръст“: По-добре никога, отколкото късно.

Лус се засмя, а после Кам бутна слънчевите очила отново на носа си. Стъклата бяха толкова тъмни, че не можеше дори да зърне очите му.

- Освен това... - Той се усмихна, мярна се бяла дъга от зъби. - Почти е време за обяд, а аз нося храна за пикник.

Време за обяд ли? Лус дори още не беше закусвала. Но стомахът й наистина къркореше от глад - а колкото по-дълго стоеше до Кам,толкова по-непривлекателна й се струваше мисълта да бъде нахокана от господин Коул, задето е пропуснала всичко, освен последните двайсет минути от сутрешните занятия.

Кимна към чантата, която държеше той:

- Опаковал ли си достатъчно за двама?

Побутвайки Лус по кръста с широката си ръка, Кам я поведе през училищния двор, покрай библиотеката и мрачното общежитие. При металните порти на гробището спря.

- Знам, че това е чудато място за пикник - обясни той, - но не знам по-добро място от това, за да се скрия за малко. Поне в кампуса, във всеки случай. Понякога просто не мога да дишам там вътре. - Той посочи към сградата.

Лус определено можеше да разбере това. Чувстваше се едновременно задушена и уязвима почти през цялото време на това място. Но Кам й се струваше последният човек, който би споделил този синдром на новите ученици. Беше толкова... хладнокръвен. След онова парти снощи, а сега - и забраненото ес-пресо в ръката му, никога не би предположила, че и той се чувства задушен. Или че би избрал да сподели това чувство точно с нея.

Зад главата му виждаше останалата част от занемарения кампус. Оттук нямаше особена разлика между едната страна на портите към гробището и другата.

Лус реши да приеме поканата му.

Само обещай да ме спасиш, ако паднат някакви статуи.

- Не - каза Кам със сериозен тон, който успешно заличи шегата й. - Това няма да се повтори.

Погледът й падна върху мястото, където броени дни по-рано самите те двамата с Даниел едва не бяха загинали в гробището. Но мраморният ангел, който се беше прекатурил върху тях, беше изчезнал, пиедесталът му беше празен.

- Хайде - каза Кам, като я задърпа със себе си. Заобиколиха няколко участъка с прорасли плевели и Кам през цялото време се обръщаше да й помага да се изкатери по могилите пръст, разровени от кой знае какви създания.

В един момент Лус почти изгуби равновесие и се хвана за един от надгробните камъни, за да се закрепи. Беше голяма, излъскана плоча, груба и недовършена от едната страна.

- Винаги съм харесвал този - каза Кам, като посочи към розовеещия надгробен камък под пръстите й. Лус заобиколи, прекоси и излезе в предната част на парцела, за да прочете надписа.

- „Джоузеф Майли - прочете тя на глас. - 1821-1865. Храбро служил във войната срещу северната агресия. Оцелял от три куршума, а пет коня били застреляни под него, преди да намери вечен покой.“

Лус изпука с кокалчетата на пръстите си. Може би Кам харесваше този гроб само защото излъсканият му розовеещ камък изпъкваше сред предимно сивите? Или заради сложните извивки по горната му част? Тя повдигна вежда към него.

- Да. - Кам сви рамене. - Просто ми харесва как надгробният камък обяснява начина, по който е умрял. Честно е, нали разбираш? Обикновено хората не искат да стигат до това.

Лус извърна очи. Знаеше това твърде добре от неразбираемата епитафия върху надгробния камък на Тревър.

- Помисли си колко по-интересно щеше да бъде това място, ако в камъка бяха издълбани причините за смъртта на всички. - Той посочи към малък гроб няколко парцела по-надолу от този на Джоузеф Майли. - От какво мислиш, че е починала тя?

- Ъм, скарлатина? - предположи Лус, като се приближи бавно.

Прокара пръсти по датите. Момичето, погребано тук, беше умряло по-малко, отколкото беше Лус сега. Лус наистина не искаше да се замисля твърде много как ли се е случило.

Кам наклони глава, обмисляйки възможностите.

- Може би - каза. - Или това, или мистериозен пожар в хамбара, докато младата Бетси е „подремвала“ невинно със съседското момче.

Лус понечи да се престори на обидена, но вместо това изпълненото с очакване лице на Кам я накара да се засмее. Отдавна не се беше случвало просто да се размотава с някое момче. Разбира се, тази обстановка беше малко по-мрачна от типичните флиртове в автокиното, с които беше свикнала, но такива бяха и учениците в „Меч и Кръст“. За добро или зло, сега Лус беше една от тя

Последва Кам до долния край на подобното на купа гробище и по-натруфените гробници и мавзолеи. Надгробните камъни на склона отгоре сякаш се бяха навели и гледаха към тях, сякаш Лус и Кам бяха актьори в амфитеатър. Обедното слънце проблясваше в оранжево през листата на огромен вечнозелен дъб в гробището и Лус засенчи очите си с ръце. Беше най-горещият ден през цялата седмица.

- Сега, този тип - каза Кам, като посочи огромна гробница, обградена от коринтски колони. - Абсолютен беглец от военна служба. Задушил се, когато една греда се срутила в мазето му. Което само идва да ти покаже: никога не се крий от набиране на войници за Конфедерацията.

- Така ли? - попита Лус. - Припомни ми какво те превръща в експерт по всички тези въпроси? - Още докато го подкачаше, Лус се почувства странно привилегирована да бъде тук с Кам. Той продължаваше да хвърля погледи към нея, за да е сигурен, че се усмихва.

- Просто шесто чувство. - Той й хвърли широка, невинна усмивка. - Ако ти харесва, там, откъдето дойде това, има и седмо чувство, а също и осмо, и девето.

- Впечатляващо. - Тя се усмихна. - Точно сега ще се задоволя с усещането за вкус. Умирам от глад.

- На твоите услуги. - Кам измъкна одеяло от голямата си торба с връзки и го разстла в един сенчест участък под вечнозеления дъб. Отвинти капачката на един термос и Лус усети мириса на силното еспресо. Обикновено не пиеше кафето си без захар, но го загледа как напълни висок съд с лед, наля ес-пресото върху него, и добави отгоре точно достатъчно мляко. -Забравих да донеса захар - каза.

- Аз го пия без захар. - Тя отпи от покритото със сух лед кафе с мляко - първата й прекрасна глътка забранен в „Меч и Кръст“ кофеин за цялата седмица.

- Истински късмет - каза Кам, като подреди останалата част от пикника. Очите на Лус се разшириха, докато го гледаше как подрежда храната: тъмнокафява багета, малка пита подгизнало сирене, теракотен съд с маслини, купа яйца с люти подправки, и две светлозелени ябълки. Не изглеждаше възможно Кам да е успял да смести всичко това в чантата си - или да е планирал да изяде сам всичката тази храна.

- Откъде взе това? - попита Лус. Като се преструваше, че се е съсредоточила да разкъсва голямо парче хляб, тя попита: -И с кой друг възнамеряваше да си устроиш пикник, преди да се появя?

- Преди да се появиш ли? - засмя се Кам. - Почти не си спомням мрачния си живот преди теб.

Лус му отправи едва доловим лукав поглед, за да му даде да разбере, че намираше репликата му за невероятно пошла... и само мъничко очарователна. Отпусна се назад на лакти върху одеялото, кръстосала крака в глезените. Кам седеше, кръстосал крака, с лице към нея, и когато се пресегна над нея да вземе ножа за сирене, ръката му докосна леко коляното на черните й джинси, а после се отпусна върху него. Вдигна поглед към нея, сякаш за да попита: „Имаш ли нещо против?“

Когато тя не трепна, гой остави ръката си там, като взе парчето от багетата от ръката й и използва крака й като масичка, докато мажеше триъгълно парче сирене върху хляба. Харесваше й да усеща тежестта му върху себе си, а в тази горещина това вече наистина означаваше нещо.

- Ще започна първо с по-лесния въпрос - каза той, като най-сетне се изправи отново до седнало положение. - Помагам в кухнята по два дни седмично. Част от споразумението за по-вторното ми приемане в „Меч и Кръст“. Предполага се, че трябва „да се отплащам“. - Той завъртя очи. - Но нямам нищо против да съм там вътре. Предполагам, че ми харесва топлината. Тоест, ако не броиш изгарянията с мазнина. - Той протегна обърнатите си нагоре китки и тя видя десетки малки белези по ръцете му до лактите. - Рискове на професията - каза той небрежно. - Но отговарям за склада с провизиите.

Лус не се сдържа и прокара пръсти по тях: миниатюрните бледи подутини се губеха в по-бледата му кожа. Преди да успее да се смути от дързостта си и да се отдръпне, Кам сграбчи ръката й и я стисна.

Лус се взря в пръстите му, увити около нейните. Преди не си беше дала сметка колко си приличаха нюансите на цвета на кожата им. Сред многобройните южняшки любители на слънчевите бани, бледността на Лус винаги я беше карала да се смущава. Но кожата на Кам беше толкова поразителна, толкова очебийна, почти металическа - и сега тя осъзна, че може би му изглеждаше по същия начин. Раменете й потрепериха и тя се почувства леко замаяна.

- Студено ли ти е? - попита той тихо.

Когато срещна очите му, разбра, че му беше ясно, че не й е студено.

Той се промъкна по-близо върху одеялото и сниши гласа си до шепот:

- Предполагам, сега ще поискаш да призная, че съм те видял през прозореца на кухнята да прекосяваш вътрешния двор, и съм приготвил всичко това с надеждата да те убедя да избягаш от час заедно с мен?

Това беше моментът, в който тя щеше да затършува из напитката си за лед, ако той вече не се бе разтопил в задушната септемврийска горещина.

- И ти е хрумнал целият този план за романтичен пикник -довърши тя. - В живописното гробище?

- Хей. - Той прокара пръст по горната й устна. - Ти си тази, която говори за романтика.

Лус се дръпна назад. Беше прав - именно тя беше тази, която се държеше дръзко... за втори път през този ден. Почувства как бузите й горят, докато се опитваше да не мисли за Даниел.

- Шегувам се - каза той, като поклати глава при зашеметеното изражение на лицето й. - Сякаш не беше очевидно. - Вдигна поглед към един лешояд, който кръжеше около голяма бяла статуя с форма на оръдие. - Знам, че тук не е точно райска градина - каза той, като подхвърли на Лус една ябълка, - но просто се престори, че сме в песен на „Смитс“. И за да се оцени заслугата ми, трябва да се признае, че нямам много материал за работа в това училище.

Това беше меко казано.

- По мое мнение - каза Кам, като се отпусна назад върху одеялото, - местонахождението няма значение.

Лус го стрелна с мнителен поглед. Освен това й се искаше той да не се беше излегнал така, но беше твърде стеснителна да се приближи, когато той се подпираше на едната си страна.

- Там, където израснах - той направи пауза, - нещата не бяха твърде различни от затворническия начин на живот в „Меч и Кръст“. Крайният резултат е, че съм официално имунизиран спрямо заобикалящата ме среда.

- Невъзможно. - Лус поклати глава. - Значи ако точно сега ти връча самолетен билет до Калифорния, няма да пощурееш от нетърпение да се чупиш оттук?

- Ммм... ще ми е твърде безразлично - каза Кам, като пъхна в устата си едно яйце с люти подправки.

- Не ти вярвам. - Лус го сръчка.

- Тогава трябва да си имала щастливо детство.

Лус впи зъби в жилавата зелена кора на ябълката и облиза сока, който се стичаше по пръстите й. Мислено изброи всички намръщени гримаси на родителите си, посещения на лекари и смени на училища в детството си, с черните сенки, надвиснали като погребален саван над всичко. Не, не би казала, че е имала щастливо детство. Но ако Кам не можеше дори да види изход от „Меч и Кръст“, нещо по-надеждно на хоризонта, тогава може би неговото беше по-лошо.

Нещо прошумоля в краката им и Лус рязко се сви на кълбо, когато край тях се плъзна дебела жълто-зелена змия. Като се опитваше да не се приближава твърде много, тя се претърко-ли на колене и надникна надолу към нея. Не просто змия, а змия, която беше насред смяната на кожата си. От опашката й излизаше полупрозрачна обвивка. Из цяла Джорджия беше пълно със змии, но никога не беше виждала някоя да си сменя кожата.

- Недей да пищиш - каза Кам, като отпусна ръка върху коляното на Лус. Докосването му наистина накара Лус да се почувства по-защитена. - Ще си продължи по пътя, стига да я оставим на мира.

Струваше й се ужасно бавно. Лус отчаяно искаше да изпищи. Винаги беше мразила змиите и се беше страхувала от тях. Просто бяха толкова хлъзгави и люспести, и...

- Ъх. - Тя потрепери, но не можеше да откъсне очи от змията, докато тя не изчезна във високата трева.

Кам се ухили, докато вдигаше кожата, която змията беше захвърлила, и я слагаше в ръката й. На допир още й се струваше жива, като влажната обвивка върху глава чесън, която баща й току-що беше откъснал от градината си. Но тази току-що се беше смъкнала от една змия. Гадост. Тя я метна обратно на земята и избърса ръце в джинсите си.

- Хайде сега, не мислиш ли, че беше сладка?

- Треперенето ли ме издаде? - Лус вече се чувстваше леко смутена от мисълта колко ли детински бе изглеждала.

- Какво стана с вярата ти в силата на трансформацията? -попита Кам, като опипваше смъкнатата кожа. - Затова сме тук, в края на краищата.

Кам си беше свалил слънчевите очила. Смарагдовите му очи бяха толкова уверени. Отново беше заел онази нечовешки неподвижна поза и я чакаше да отговори.

- Започвам да си мисля, че си малко странен - каза тя накрая, като се усмихна съвсем лекичко.

- О, а само си помисли още колко много има да узнаеш за мен - отвърна той, като се наведе по-близо. По-близо, отколкото беше, когато се появи змията. По-близо, отколкото тя очакваше. Той протегна ръка и бавно прокара пръсти през косата й. Лус се напрегна.

Кам беше прекрасен и интригуващ. Онова, което не й беше ясно, бе как, когато би трябвало да е кълбо от нерви - като например, точно тогава - тя все още някак се чувстваше спокойна. Искаше да бъде точно където беше сега. Не можеше да откъсне очи от устните му, които бяха пълни и розови и се приближаваха, като я караха да се чувства още по-замаяна. Рамото му леко докосна нейното и тя почувства странна тръпка дълбоко в гърдите си. Загледа как Кам разтваря устни. После затвори очи.

- Ето къде сте всичките! - Един задъхан глас грубо изтръгна Лус от моментния унес.

Лус изпусна въздишка на раздразнение и измести вниманието си към Габ, която стоеше пред тях с висока, вързана настрана конска опашка, и разсеяна усмивка на лицето.

- Търсих ви навсякъде.

- Защо, да му се не види, ти е да правиш подобно нещо? -Кам я изгледа гневно, което му спечели още няколко точки в очите на Лус.

- Гробището беше последното място, за което се сетих -продължи да бъбри Габ, като отмяташе на пръсти. - Проверих в спалните ви помещения, после под трибуните, после...

- Какво искаш, Габ? - Кам я прекъсна насред изречението, все едно й беше брат, все едно се познаваха отдавна.

Габ примигна, после прехапа устна.

- Заради мис София - каза тя накрая, като щракна с пръсти. - Точно така. Тя обезумя, когато Лус не се появи в час. Все повтаряше как си била толкова обещаваща ученичка, и всякакви такива неща.

Лус не можеше да разгадае това момиче. Дали беше искрена и просто изпълняваше заповеди? Дали се подиграваше на Лус, задето е направила добро впечатление на учител? Не й ли стигаше да върти Даниел на пръста си - ами сега трябваше да се прехвърли и на Кам?

Габ сигурно беше усетила, че прекъсва нещо, но просто си стоеше.там, примигвайки с големите си влажни като на кошута очи и навиваше кичур руса коса около пръста си.

- Лусинда, можеш да седнеш на трета маса - каза мис София, като сведе поглед към лист хартия, когато Лус, Кам и Габ влязоха в библиотеката. Не: „Къде беше?“ Без отнемане на точки заради закъснението. Просто мис София, която разсеяно настани Лус до Пен в компютърния отдел на библиотеката. Сякаш дори не беше забелязала, че Лус е отсъствала.

- Е, хайде - каза тя накрая, като подаде двете си ръце да помогне на Лус и Кам да се изправят. - Да ви връщаме обратно в час.

Лус стрелна Габ с обвинителен поглед, но тя просто я погледна със свити рамене и попита само с устни: - Какво?

- Къде беше? - запита настойчиво Пен веднага щом Лус седна. Май тя единствена изобщо беше забелязала отсъствието й.

Очите на Лус намериха Даниел, който почти се беше заровил в компютъра си на седма маса. От мястото си всичко, което Лус виждаше от него, беше русият ореол на косата му, но това бе достатъчно в бузите й да нахлуе руменина. Тя се смъкна по-ниско в стола си, отново потисната от разговора им в гимнастическия салон.

Дори след всичките смехове и усмивки и онази потенциална почти състояла се целувка, които току-що бе споделила с Кам, тя не можеше да прогони мисълта за онова, което почувства, когато видя Даниел.

А никога нямаше да бъдат заедно.

Това бе същината на думите, които й беше казал в гимнастическия салон. След като тя на практика му се беше хвърлила на врата.

Отхвърлянето я засегна толкова дълбоко, така близо до сърцето, че беше сигурна, че всички около нея можеха само с един поглед да разберат точно какво се е случило.

Пен нетърпеливо потропваше с молива си по чина на Лус. Но Лус не знаеше как да обясни. Габ беше прекъснала пикника й с Кам, преди Лус да успее да осмисли какво в действителност се случва. Или предстои да се случи. Но онова, което беше странно, и което тя не можеше да проумее, беше защо всичко това й се струваше толкова по-маловажно от онова, което се беше случило в гимнастическия салон с Даниел.

Мис София стоеше в средата на компютърната зала и щракаше с пръсти като учителка в забавачницата, за да привлече вниманието на учениците. Безбройните й наредени една над друга сребърни гривни звънтяха като камбанки.

- Ако някой от вас е проследявал собственото си родослов-но дърво - надвика тя врявата на тълпата, - тогава сигурно знаете какви съкровища лежат заровени в корените.

- О, за бога, моля ви, убийте тази метафора - прошепна Пен. - Или убийте мен. Едното или другото.

- Ще имате двайсет минути достъп до интернет, за да започнете да проучвате собственото си родословно дърво - каза мис София, като почука по един хронометър. - Едно поколение продължава приблизително двайсет, до двайсет и пет години, така че се стремете да се върнете поне шест поколения назад.

Стон.

От седма маса ясно се чу въздишка - Даниел»

Мис София се обърна към него:

- Даниел? Имаш ли проблем с тази задача?

Той въздъхна отново и сви рамене:

- Не, съвсем не. Чудесно. Родословното ми дърво. Сигурно ще е интересно.

Мис София наклони иронично глава:

- Ще приема това изказване за ентусиазирано одобрение. -Обръщайки се отново към класа, тя каза: - Вярвам, че ще намерите род, който си струва да проследите в писмено проучване с дължина десет до петнайсет страници.

На Лус й беше невъзможно да се съсредоточи върху това точно сега. Не и когато имаше толкова много други неща за

9. Паднали ангели осмисляне. Тя и Кам в гробището. Може и да не пасваше на стандартното определение за „романтично“, но Лус почти предпочиташе така. Това не приличаше на нищо друго, което беше правила преди. Да бяга от час, за да се мотае из всичките онези гробове. Да споделя с него този пикник, докато той пълнеше отново чашата й с идеално приготвено кафе с мляко. Да се забавлява със страха си от змии. Е, можеше да мине и без случката със змията, но Кам поне се беше държал мило в случая. Помило, отколкото Даниел през цялата седмица.

Никак не й беше приятно да го признае, но беше вярно. Даниел не проявяваше интерес.

Кам, от друга страна...

Тя го гледаше изучаващо, на няколко маси по-нататък. Намигна й, преди да затрака по клавиатурата си. Значи я харесваше. Кали нямаше да може да млъкне колко очевидно е хлътнал по нея.

Прииска й се да се обади на Кали сега, да изхвърчи от библиотеката и да помоли да направи заданието за родословното дърво друг път. Да говори суперлативи по адрес на някое друго момче беше най-бързият - може би единственият - начин да избие Даниел от главата си. Но съществуваше тази ужасна политика на „Меч и Кръст“ по отношение на телефоните, и всички останали ученици около нея, които изглеждаха толкова прилежни. Малките очички на мис София обхождаха класа в търсене на размотаващи се ученици.

Лус въздъхна, победена, и отвори търсачката на компютъра си. Не можеше да мръдне оттук още двайсет минути - без нито една от мозъчните й клетки да се е отдала на задачата. Последното, което искаше да прави, беше да проучва собственото си скучно семейство. Вместо това отпуснатите й пръсти изцяло по своя инициатива започнаха да набират тринайсет букви:

„Даниел Григори“.

„Търсене“.

Когато Лус отвърна на почукването по вратата си в събота сутринта, Пен падна в ръцете й.

- Предполага се, все някога ще ми просветне, че вратите се отварят навътре - извини се тя, като си оправи очилата. - Трябва да запомня да престана да се облягам на шпионките на вратите. Хубава стая, между другото - добави тя, като се оглеждаше наоколо. Прекоси стаята и се приближи до прозореца над леглото на Лус. - Изгледът не е лош, като не броим решетките и всичко останало.

Лус застана зад нея, загледана към гробището и, съвсем наблизо, към вечнозеления дъб, където си бяха устроили онзи пикник с Кам. И невидимо оттук, но съвсем ясно в ума й - мястото, където беше затисната под онази статуя заедно с Даниел. Ангелът отмъстител, който така тайнствено беше изчезнал след инцидента.

Споменът за разтревожените очи на Даниел, когато прошепна името й онзи ден, близкото докосване на носовете им, начинът, по който беше усетила върховете на пръстите му по врата си - всичко това я накара да се почувства разгорещена.

И жалка. Въздъхна и се извърна от прозореца, осъзнавайки, че Пен също беше продължила нататък.

Тя вдигаше разни неща от бюрото на Лус, като оглеждаше внимателно всяка от вещите й. Преспапието с фигурата на Статуята на свободата, което баща й беше донесъл от една конференция в Нюйоркския университет, снимката на майка й със смешно изрусена коса, когато е била горе-долу на нейната възраст, компактдискът на съименницата й Лусинда Уилямс, който Кали й беше дала като прощален подарък, когато Лус още не беше и чувала името „Меч и Кръст“.

- Къде са ти учебниците? - обърна се тя към Пен, с желанието да я отклони от пътуването по алеята на спомените. - Каза, че идваш да учим.

Дотогава Пен вече беше започнала да тършува из гардероба й. Лус я гледаше как бързо изгуби интерес към униформените черни тениски и пуловери. Когато Пен се отправи напред към чекмеджетата на тоалетката й, Лус пристъпи напред да й препречи пътя.

- Добре, достатъчно, Любопитке - каза тя. - Не трябваше ли да правим проучвания за родословните дървета?

- Като говорим за любопитстване... - Очите на Пен проблеснаха. - Да, точно проучване би трябвало да правим. Но не такова, каквото си мислиш.

Лус се втренчи неразбиращо в нея:

-Ъ?

- Виж. - Пен сложи ръка на рамото на Лус. - Ако наистина искаш да разбереш за Даниел Григори...

- Шшшшт! - изсъска Лус, като скочи да затвори вратата. Промуши глава в коридора и се огледа наоколо. Хоризонтът изглеждаше чист - но това не означаваше нищо. Хората в това училище имаха подозрителното умение да се появяват от нищото. Особено Кам. А Лус щеше да умре, ако той - или който и да е - откриеше колко е увлечена по Даниел. Или в този момент някой друг, освен Пен.

Удовлетворена, Лус затвори и заключи вратата и се обърна отново към приятелката си. Пен седеше с кръстосани крака на ръба на леглото на Лус. Изглеждаше развеселена.

Лус сключи ръце зад гърба си и заби палеца на крака си в кръглото червено килимче близо до вратата.

- Какво те кара да мислиш, че искам да знам каквото и да било за него?

- Я стига - каза Пен през смях. - А: напълно очевидно е, че зяпаш Даниел Григори непрекъснато.

- Шшшшт! - повтори Лус.

- Б - каза Пен, без да снишава глас, - видях те как го издирваш онлайн по време на целия час онзи ден. Съди ме, ако искаш - но беше абсолютно безсрамна. И, (В), не ставай пълна пара-ноичка. Мислиш ли, че бъбря с някой друг в това училище, освен с теб?

В думите на Пен наистина имаше здрав разум.

- Само казвам - продължи тя, - ако приемем хипотетично, че искаше да узнаеш повече за определен неназован човек, би могла евентуално да се насочиш към по-плодоносно дърво. -Пен сви едното си рамо. - Нали се сещаш, ако получиш помощ.

- Слушам - каза Лус, като се отпусна на леглото си. Ровенето й в интернет онзи ден се беше ограничило само до това, да напише в полето за търсене името на Даниел, после да го изтрие, и после - да го напише отново.

- Надявах се, че ще кажеш това - рече Пен. - Днес не донесох със себе си учебници, защото ще ти организирам - тя разшири глуповато очи - обиколка с екскурзовод в строго непристъпната подземна бърлога на служебните архиви на „Меч и Кръст!“

Лус направи гримаса.

- Не знам. Да надничаме в досието на Даниел? Не съм си-гурна, че ми трябва още една причина да се чувствам като откачено момиче, което преследва някого.

- Ха. - Пен се ухили иронично. - И, да, току-що каза това на глас.. Хайде, Лус. Ще бъде забавно. Освен това какво друго ще правиш в една прекрасна слънчева неделна сутрин?

Беше хубав ден - точно от онова хубаво, което те караше да се чувстваш самотен, ако нямаш планове за нищо забавно и предполагащо излизане. Посред нощ Лус беше почувствала как хладен фронт повява през прозореца й, а когато се събуди тази сутрин, горещината и влагата бяха почти изчезнали.

Някога прекарваше тези златни дни на ранната есен, като фучеше по кварталната колоездачна алея с приятелите си. Това беше преди да започне да избягва гористата пътека заради сенките, които никое от останалите момичета не виждаше. Преди приятелите й да се обърнат срещу нея един ден по време на обедната почивка и да й кажат, че родителите им вече не искат да я канят на гости след някои случки.

Истината беше, че Лус бе изпитвала лека паника как ще прекара този първи уикенд в „Меч и Кръст“. Без учебни часове, без ужасяващи проверки за физическа пригодност, без развлекателни мероприятия по програма. Просто четирийсет и осем безкрайни часа свободно време. Цяла вечност. Цяла сутрин я присвиваше стомахът от носталгия - докато се появи Пен.

- Добре. - Лус се опита да не се засмее, когато каза: - Отве-

ди ме в тайната си бърлога

о

Пен почти подскачаше, докато водеше Лус през изпотъпканата трева на училищния двор към главното фоайе близо до входа на училището.

- Нямаш представа откога чакам партньор в престъплението, който да доведа тук с мен.

Лус се усмихна, щастлива, че Пен се беше съсредоточила повече върху мисълта, че има приятелка, с която да изследва потайностите, отколкото върху, ами това... нещо, което Лус изпитваше към Даниел.

В края на училищния двор подминаха няколко деца, които се изтягаха лениво по трибуните на ясното слънце на късната сутрин. Беше странно да вижда цветове в кампуса, по тези ученици, с които така тясно свързваше черния цвят. Но там беше

Роланд в жълто-зеленикави футболни шорти, и дриблираше с топка между краката си. И Габ в лилавата си памучна риза с копчета на яката. Джулс и Филип - двойката с халки на езиците - рисуваха взаимно по коленете на избелелите си джинси. Тод Хамънд седеше отделно от останалите деца на трибуните, като четеше списание с комикси, облечен в камуфлажна тениска. Дори сивото потниче и късите панталони на самата Лус й се струваха по-ярки от всичко, което беше носила тази седмица.

Треньорката Даянте и Албатроса дежуряха на поляната и бяха разположили два пластмасови градински стола и провис-нал чадър в края на училищния двор. С изключение на моментите, когато изтръскваха пепелта от цигарите си на поляната, изглеждаха като заспали зад тъмните стъкла на слънчевите си очила. Изглеждаха безкрайно отегчени, толкова превърнати в затворници от работата си, колкото и поверениците, които надзираваха.

В училищния двор имаше много хора, но докато следваше плътно Пен, Лус с радост видя, че близо до главното фоайе нямаше абсолютно никой. Никой не беше казал на Лус нищо за непозволеното влизане в местата с ограничен достъп, нито дори достъпът до кои места е ограничен, но тя беше сигурна, че Ран-ди ще намери подходящо наказание.

- Ами „червените очи“? - попита Лус, като си спомни вездесъщите камери.

- Тъкмо пъхнах няколко изтощени батерии в някои от тях на път за стаята ти - каза Пен, със същия безгрижен тон, с който някой друг можеше да каже: „Току-що напълних резервоара на колата с бензин“.

Пен бързо обходи мястото с поглед, а после поведе Лус към задния вход на главната сграда и надолу по три стръмни стъпала до врата с маслинен цвят, която не се виждаше от нивото на земята.

- И този сутерен ли е от времето на Гражданската война? -попита. Лус. Приличаше на вход към някое от онези места, на които можеш да натикаш няколко военнопленници.

Пен подуши влажния въздух продължително и театрално:

- Зловонието не отговаря ли на въпроса ти? Това тук е предвоенна плесен. - Тя се ухили на Лус. - Повечето ученици са готови на убийство заради шанса да вдишат такъв прославен въздух.

Лус се опитваше да не диша през носа, докато Пен измъкваше окачени на огромна връв ключове, достатъчни да напълнят цял железарски магазин.

- Животът ми ще е много по-лесен, ако намерят време да направят един шперц за това място - каза тя, като прехвърли сбирката от ключове и накрая измъкна тънък сребрист ключ.

Когато ключът се завъртя в ключалката, Лус изпита неочаквана тръпка на вълнение. Пен беше права-това беше безкрайно по-добре, отколкото да съставя родословното дърво на семейството си.

Повървяха за кратко през топъл, влажен коридор, чийто таван беше само с няколко сантиметра по-високо от главите им. Застоялият въздух имаше такъв мирис, сякаш там беше умряло нещо, и Лус почти се радваше, че стаята бе твърде тъмна, за да вижда ясно пода. Точно когато започваше да изпитва кла-устрофобия, Пен извади друг ключ, с който отвори по-малка, но много по-модерна врата. Промушиха се през нея, приведени, после успяха да се изправят от другата страна.

Вътре стаята с архивите лъхаше на плесен, но въздухът им се струваше много по-хладен и сух. Беше тъмно като в рог, с изключение на бледия червен проблясък на табелата „изход“ над главите им.

Лус различи набития силует на Пен, ръцете й, които се движеха опипом във въздуха.

- Къде ли е тази връв? - промърмори тя. - Ето.

С леко дръпване Пен включи една гола електрическа крушка, която висеше на метална верига от тавана. Светлината в стаята още беше мъждива, но сега Лус видя, че бетонните стени също бяха боядисани в маслиненозелено, а покрай тях бяха наредени тежки метални лавици и шкафове за папки. Десетки картонени кутии за папки бяха наредени по лавиците, а пътеките между шкафовете сякаш се простираха до безкрайност. Всичко беше покрито с дебел слой прах.

Слънчевата светлина отвън внезапно се стори на Лус много далечна. Макар да знаеше, че са само на един ред стълби под земята, със същия успех можеше да е и на цяла миля. Разтри голите си ръце. Ако беше сянка, щеше да е именно в това мазе. Още нямаше следи от тях, но Лус знаеше, че това никога не беше достатъчно основателна причина да се чувства в безопасност.

Пен, несмутена от мрака в сутерена, довлече едно столче за стъпване от ъгъла.

- О - възкликна тя, като теглеше столчето зад себе си, докато вървеше. - Има нещо различно. Досиетата бяха точно тук... предполагам, че са направили малко пролетно почистване от последния път, когато се мотах тук.

- Преди колко време беше това? - попита Лус.

- Около седмица... - гласът на Пен заглъхна, когато тя изчезна в тъмнината зад висок шкаф за папки.

Лус не можеше да си представи защо „Меч и Кръст“ може да има нужда от всички тези кутии. Повдигна капака на една и измъкна дебела папка с етикет „превъзпитателни мерки“. Преглътна на сухо. Може би беше по-добре да си остане н неведение.

- Подредени са по азбучен ред, според имената на учениците - обади се Пен. Гласът й звучеше приглушено и далечно. - Б, В, Г... ето, Григори.

Лус последва шумоленето на книжа надолу по тясна пътека между рафтовете и скоро откри Пен с подпряна в ръцете кутия, борейки се да задържи тежестта й. Беше пъхнала папката с досието на Даниел под брадичката си.

- Толкова е тънко - каза тя, като повдигна леко брадичка, за да може Лус да вземе досието. - Обикновено са толкова по-...ъм... - Тя вдигна очи към Лус и прехапа устна. - Добре де, сега пък аз звуча като откаченото момиче, което преследва момчетата. Хайде просто да видим какво има вътре.

В досието на Даниел имаше един-единствен лист. В горния десен ъгъл беше прикрепено сканирано копие на това, което вероятно беше снимката за ученическата му лична карта. Гледаше право в камерата, към Лус, със слаба усмивка на устните. Тя не се сдържа и се усмихна в отговор. Той изглеждаше съвсем същият, както онази вечер, когато - добре де, не можеше да си спомни точно кога. Изражението му се беше запечатало съвсем ясно в ума й, но не можеше да посочи точно къде го беше виждала.

- Боже, не изглежда ли съвсем същият? - Пен прекъсна мислите на Лус. - А виж датата. Тази снимка е направена преди три години, когато е постъпил за пръв път в „Меч и Кръст“.

Това май беше същото, което си мислеше Лус... че тогава Даниел е изглеждал същият както сега. Но й се струваше, че си е мислила - или се е канела да помисли - нещо различно, само дето сега не можеше да си спомни какво беше.

- „Родители: неизвестни“ - прочете Пен, докато Лус се навеждаше над рамото й. - „Настойник: Окръжно сиропиталище на Лос Анжелис“.

- Сиропиталище ли? - попита Лус, като притисна ръка до сърцето си.

- Само това пише. Всичко друго, изброено тук, е...

- Историята на престъпленията му - довърши Лус, като продължи да чете. - Шляене по обществения плаж след разрешените часове... вандалско повреждане на пазарска количка... неправилно пресичане.

Пен погледна Лус с широко разтворени очи и преглътна на-пушилия я смях:

- Любовникът Григори, арестуван за неправилно пресичане? Признай, че е забавно.

На Лус не й харесваше да си представя Даниел арестуван за каквото и да било. Още по-малко й харесваше, че според „Меч и Кръст“ животът му се заключаваше само до списък с дребни провинения. Всички тези кутии тук долу, а това беше цялата информация за Даниел.

- Трябва да има още - каза тя.

Над тях се чуха стъпки. Очите на Лус и Пен се стрелнаха към тавана.

- Главната канцелария - прошепна Пен, като измъкна от ръкава си книжна кърпичка да си издуха носа. - Може да е всеки. Но никой няма да слезе тук долу, вярвай ми.

Миг по-късно някъде навътре в помещението със скърцане се отвори врата и лампата от един коридор освети някакво стълбище. Тропот на обувки се отправи надолу. Лус почувства как Пен сграбчва ризата й отзад и я придърпва към стената зад един рафт за книги. Зачакаха, като сдържаха дъха си и стискаха в ръце досието на Даниел, което бяха отмъкнали. Бяха страшно загазили.

Лус беше затворила очи, в очакване на най-лошото, когато натрапчиво, мелодично жужене изпълни стаята. Някой пееше.

- Дуууу да да да дууу - тихо напяваше женски глас. Лус проточи врат между две кутии с папки и видя слаба възрастна жена с малко фенерче, закрепено на челото като лампа на миньор от въглищните мини. Мис София. Носеше две големи кутии, едната - сложена върху другата, така че единственото, което се виждаше от нея, беше проблясващото й чело. Заради леките й стъпки изглеждаше, сякаш кутиите са пълни с перушина, вместо с тежки папки.

Пен сграбчи ръката на Лус, докато гледаха как мис София поставя кутиите с папки върху един празен рафт. Тя извади писалка да запише нещо в тефтера си.

- Само още две - каза тя, после промърмори под нос нещо, което Лус не можа да чуе. Секунда по-късно мис София безшумно и плавно се качваше отново по стълбите, изчезнала така бързо, както се беше и появила. Тананикането й остана да се чува още само за миг след нея.

Когато вратата се затвори с щракване, Пен издиша шумно.

- Каза, че има още. Вероятно ще се върне.

- Какво ще правим? - попита Лус.

- Ти се промъкни обратно нагоре по стълбите - каза Пен, като посочи. - Най-горе свий наляво и ще се върнеш право при главната канцелария. Ако някой те види, може да кажеш, че си търсела тоалетна.

- Ами ти?

- Аз ще прибера досието на Даниел и ще те чакам до трибуните. Мис София няма да заподозре нищо, ако види само мен. Аз стоя тук долу толкова често, че ми е като второ спално помещение.

Лус хвърли поглед към досието на Даниел с лека тръпка на съжаление. Още не беше готова да си тръгне. Точно когато се беше примирила, че няма да провери досието на Даниел, беше започнала да мисли и за това на Кам. Даниел беше толкова загадъчен - а, за нещастие, такова беше и досието му. Кам, от друга страна, изглеждаше толкова открит и лесен за разгадаване, че това будеше любопитството й. Лус се запита какво ли можеше да открие за него, което той иначе може би нямаше да сподели. Но един поглед към лицето на Пен й подсказа, че и бездруго нямат никакво време.

- Ако има още нещо за откриване относно Даниел, ще го открием - увери я Пен. - Ще продължаваме да търсим. - Тя леко побутна Лус към вратата. - Сега тръгвай.

Лус тръгна бързо по вонящия коридор, после бутна вратата към стълбите и я отвори. Въздухът в подножието на стълбите още беше влажен, но тя почувства как се прояснява с всяка нейна стъпка. Когато най-после зави зад ъгъла най-горе на стълбите, трябваше да примигне и да разтрие очи, за да се приспособи отново към ярката слънчева светлина, която заливаше коридора. Запрепъва се зад ъгъла и през белосаните врати към главното фоайе. После замръзна.

Два черни ботуша с високи, тънки и остри токчета, кръстосани в глезените, бяха вдигнати и се подаваха от телефонната кабина, като напомняха адски много за Злата вещица от Юга. Лус бързаше към предната врата, с надеждата да остане незабелязана, когато осъзна, че ботушите с тънки остри токчета бяха прикрепени към гамаши от змийска кожа, които пък бяха прикрепени към намръщената Моли. Миниатюрният сребрист фотоапарат лежеше в ръката й. Тя вдигна очи към Лус, задържа слушалката вдигната към ухото си, зарита и свали крака на пода.

- Защо имаш такъв виновен вид, Месно руло? - попита тя, като се изправи с ръце на хълбоците. - Нека да позная. Още смяташ да пренебрегнеш предложението ми да стоиш далече от Даниел.

Цялото това чудовищно нещо трябваше да е преструвка. Моли нямаше как да знае къде е била Лус току-що. Тя не знаеше нищо за Лус. Нямаше причина да се държи толкова против-но. След първия ден в училище Лус не беше направила нищо на Моли - освен да се опитва да стои далеч от нея.

- Да не би да забравяш каква адска катастрофа беше последният път, когато се опита да се натрапиш на момче, което не проявява интерес? - Гласът на Моли беше остър като нож. -Я повтори, как му беше името? Тейлър? Труман?

Тревър. Откъде можеше Моли да знае за Тревър? Това беше тя - най-дълбоката й, най-мрачната й тайна. Едничкото нещо, което Лус искаше - имаше нужда - да запази в тайна тук, в „Меч и Кръст“. Сега самото въплъщение на злото не само знаеше всичко за това, а и не се срамуваше да го изкара на бял свят, жестоко, арогантно, насред главната канцелария на училището.

Възможно ли беше Пен да лъже, и Лус да не беше единствената, с която беше споделила служебните си тайни? Имаше ли друго логично обяснение? Лус здраво обви ръце около гърдите си, чувствайки се толкова болна и изтощена... и необяснимо виновна, както се беше почувствала в нощта на пожара.

Моли вдигна глава.

- Най-сетне - каза тя: звучеше облекчено. - Проумя нещо. - Тя обърна гръб на Лус и грубо отвори предната врата. После, точно преди да се промъкне навън, изви врат и погледна надменно Jlyc: - Така че не причинявай на скъпия стар Даниел онова, което причини на как-му-беше-името. Capiche?¹

Лус понечи да я последва, но беше изминала само няколко крачки извън вратата, когато осъзна, че вероятно ще избухне неконтролируемо, ако се опита да последва Моли сега. Това момиче просто беше твърде злобно. После, наранявайки още повече чувствата на Лус, Габ затича от трибуните да пресрещне Моли в средата на двора. Бяха достатъчно далече, че Лус да не може да различи израженията им, когато и двете се обърнаха назад да я погледнат. Русата глава с вързана на конска опашка коса се проточи към черната късо подстригана - най-злоб-ният tete-a-tete, който Лус беше виждала.

Тя сви потните си юмруци, като си представи как Моли издрънква всичко, което знаеше за Тревър на Габ, която незабавно щеше да изтича да съобщи новината на Даниел. При мисълта за това неприятна болка се разпростря от връхчетата на пръстите на Лус нагоре по ръцете й и в гърдите. Даниел може и да беше заловен в неправилно пресичане, но какво от това? Това беше нищо, в сравнение с онова, заради което Лус беше тук.

- Горе главите! - провикна се един глас. Това винаги беше едно от нещата, които Лус най-малко обичаше да чува. Всички възможни видове спортна екипировка имаха странен начин да налитат право в нея. Тя трепна, когато вдигна поглед право към слънцето. Не можеше да види нищо и дори нямаше време да си покрие лицето, преди да почувства как нещо се блъсна право в челото й и да чуе силно дум в ушите си. Оу.

Футболната топка на Роланд.

- Това си го биваше! - провикна се Роланд, когато топката се върна плавно точно при него. Сякаш Лус беше възнамерявала да направи това. Тя разтърка челото си и направи няколко несигурни крачки.

Нечия ръка около китката й. Искрица топлина, която я накара да ахне. Когато погледна надолу, видя мургави пръсти, обвили ръката й; после вдигна поглед и се взря в дълбоките сиви очи на Даниел.

- Добре ли си? - попита той.

Когато тя кимна, той повдигна вежда:

- Ако си искала да играеш футбол, можеше да кажеш - отбеляза той. - Щях с радост да ти обясня някои от тънкостите на играта, като например как повечето хора използват не толкова деликатни части от телата си, за да подадат.

Той пусна китката й, и Лус си помисли, че протяга ръка към нея, за да погали бузата, която я болеше. За секунда стоеше там, затаила дъх. После гърдите й рязко се повдигнаха и спуснаха, когато Даниел направи бързо движение с ръка назад, за да отметне собствената си коса от очите.

Именно тогава Лус осъзна, че Даниел я взема на подбив.

И защо не? Вероятно на бузата й имаше отпечатък с форма на футболна топка.

Моли и Габ - а сега и Даниел - още зяпаха, със скръстени на гърдите ръце.

- Май гаджето ти почва да ревнува? - каза Лус, като посочи към двойката.

- Коя по-точно? - попита той.

- Не си бях дала сметка, че и двете са ти гаджета.

- Нито една от тях не ми е гадже - каза той простичко. -Нямам гадже. Искам да кажа, ти за коя си помисли, че ми е гадже?

Лус беше зашеметена. Ами целият този проведен шепнеш-ком разговор с Габ? Ами начинът, по който и двете момичета ги гледаха точно сега? Лъжеше ли Даниел?

Той я гледаше странно:

- Може би си си ударила главата по-силно, отколкото мислех - каза той. - Хайде, да се поразходим, да глътнеш малко въздух.

Лус се опита да открие злобната шега в последното предложение на Даниел. Да не искаше да каже, че тя е някаква вятърничава глупачка, която има нужда от повече въздух? Не, това дори не звучеше смислено. Тя хвърли поглед към него. Как можеше да изглежда толкова очевидно искрен? И то тъкмо когато беше така свикнала с отблъскването в стил „Григори“.

- Къде? - попита предпазливо Лус. Защото щеше да е твърде лесно точно сега да се почувства радостна от факта, че Даниел няма гадже, от това, че той иска да отиде някъде с нея. Трябваше да има някаква уловка.

. Даниел просто присви очи към момичетата от другата страна на игрището.

- Някъде, където няма да ни наблюдават.

Лус беше казала на Пен, че ще я чака на трибуните, но по-късно щеше да има време да обясни, а, разбира се, Пен щеше да разбере. Лус остави Даниел да я преведе покрай изучаващите погледи на момичетата и няколкото полуизсъхнали праско-вени дръвчета, покрай задния край на старата църква, превърната в гимнастически салон. Приближаваха към гора от величествено извити вечнозелени дъбове, за която Лус не бе и предполагала, че е закътана там. Даниел погледна назад, за да се увери, че тя не изостава. Тя се усмихна, сякаш да го следва не бе кой знае какво, но докато си проправяше път сред възлестите стари корени, не можеше да не мисли за сенките.

Сега навлизаше в гъстата гора: от време на време отгоре малък сноп слънчева светлина пронизваше тъмнината под гъстия листак. Воня на гъста, влажна тиня изпълваше въздуха, и Лус изведнъж разбра, че наблизо има вода.

Ако беше от хората, които имаха обичай да се молят, точно в този миг щеше да се помоли сенките да не се приближават, само за това късче време, което имаше с Даниел, за да не я види той колко луда ставаше понякога. Но Лус никога не се беше молила. Не знаеше как. Вместо това просто кръстоса пръсти.

- Гората се разтваря ето тук - каза Даниел. Бяха стигнали до едно сечище и Лус ахна в почуда.

Нещо се беше променило, докато тя и Даниел бяха вървели през гората, нещо повече, не само разстоянието от боядисаното в слузест цвят училище „Меч и Кръст“. Защото когато излязоха от дърветата и застанаха на високата червена скала, усещането бе, сякаш стояха в средата на пощенска картичка, от онези, които се въртяха около метална поставка в дрогериите в малките градчета, с изображения на един идиличен Юг, който не съществуваше вече. Всеки цвят, върху който спираше погледът на Лус, - от кристално синьото езеро точно под тях, до гъстата изумруденозелена гора, която го заобикаляше - беше бляскав, по-ярък, отколкото й се беше струвал само миг преди това. Две чайки се рееха в ясното небе отгоре. Когато се повдигна на пръсти, видя началото на жълтеникавокафяв солен залеж, за който знаеше, че отстъпва място на бялата пяна на океана някъде на невидимия хоризонт.

Вдигна поглед към Даниел. Той също изглеждаше блестящ. На тази светлина кожата му беше златиста, а очите му почти напомняха за дъжд. Чувството, когато се спираха върху лицето й, беше като тежест, някак странно.

- Какво мислиш? - попита той. Изглеждаше много по-спокоен и отпуснат сега, когато бяха далече от всички останали.

- Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно - каза тя, като оглеждаше безупречната повърхност на езерото, усещайки порив да се гмурне. На петдесетина стъпки извън водата имаше голяма, плоска, покрита с мъх скала. - Какво е това?

- Ще ти покажа - каза Даниел, като изрита обувките си. Лус неуспешно се опита да не го зяпа, докато той издърпваше тениската над главата си, разкривайки мускулестия си торс. - Хайде - каза той, като я накара да си даде сметка колко циментирана на мястото си трябва да е изглеждала. - Можеш да плуваш с това - добави, като посочи към сивото й потниче и срязаните джинси. - Даже ще те оставя този път да спечелиш.

Тя се засмя:

- Този път, в сравнение с...? Всичките пъти, когато аз съм те оставяла да победиш?

10. Паднали ангели

Даниел понечи да кимне, после се спря рязко:

- Не. Задето загуби в басейна онзи ден.

За миг Лус изпита порив да му каже защо беше загубила. Може би можеха да се посмеят на цялото това недоразумение, че Габ уж му е гадже. Но дотогава Даниел вече беше вдигнал ръце над главата си и беше във въздуха, като описа дъга и после падна, гмурвайки се в езерото със съвършен лек плясък.

Това беше едно от най-красивите неща, които Лус беше виждала. Той притежаваше грация, каквато никога не беше виждала преди. Дори плясъкът, който предизвика, отекна с прекрасен звън в ушите й.

Прииска й се да е там долу с него.

Тя смъкна обувките си и ги остави под магнолията до тези на Даниел, после застана на ръба на скалата. До долу имаше пет-шест метра - гмуркане отвисоко, от онези, които винаги караха сърцето на Лус да пропусне един удар. По приятен начин.

Миг по-късно главата му изникна над повърхността. Усмихваше се широко и оставяше след себе си водна диря.

- Не ме карай да си променям решението да те оставя да победиш - провикна се той.

Като пое дълбоко дъх, тя вдигна пръсти над главата на Даниел, оттласна се и се издигна нагоре във високо скок тип „лястовица“. Падането продължи само частица от секундата, но беше най-прекрасното усещане - да плува през затопления от слънцето въздух, все надолу, надолу и надолу.

Пляс. Отначало водата бе зашеметяващо студена, после, само секунда по-късно, вече беше идеална. Лус се показа на повърхността да си поеме дъх, хвърли поглед към Даниел и заплува бътерфлай.

Оттласкваше се толкова силно, че го изгуби от поглед. Знаеше, че се перчи, и се надяваше, че той я гледа. Приближаваше се все повече и повече, докато удари с ръка върху скалата -миг преди Даниел.

И двамата се задъхваха, когато се изкачиха с усилие върху равната, затоплена от слънцето повърхност. Ръбовете на скалата бяха хлъзгави заради мъха, и Лус се затрудни, докато успее да се задържи. Даниел обаче се изкатери без проблем по скалата. Пресегна се назад и й подаде ръка, после я изтегли нагоре до място, откъдето можеше да се изкачи и да преметне крак отстрани.

Докато тя се измъкне напълно от водата, той вече лежеше по гръб, почти сух. Само шортите му издаваха с нещо, че току-що е бил в езерото. От друга страна, мокрите дрехи на Лус прилепваха към тялото й, а от косата й капеше вода навсякъде. Повечето момчета щяха да се възползват от шанса да позяпат едно мокро до кости момиче, но Даниел се отпусна назад на скалата и затвори очи, сякаш й даваше малко време да се поиз-суши - било от любезност или от липса на интерес.

От любезност, реши тя, със съзнанието, че е безнадеждна романтичка. Но Даниел изглеждаше толкова схватлив, че си-гурно беше почувствал поне мъничко от онова, което изпитваше Лус. Не само привличането, нуждата да бъде близо до него, когато всички около нея й казваха да стои надалече, но и това толкова реално усещане, че се познаваха - наистина се познаваха - отнякъде.

Даниел рязко отвори очи и се усмихна - същата усмивка като на снимката в досието му. Обгърна я толкова силен прилив на дежа вю, че сама трябваше да легне.

- Какво? - попита той: прозвуча нервно.

- Нищо.

-Лус.

- Не мога да си го избия от главата - каза тя, като се претърколи на една страна, за да го погледне в лицето. Още не се чувстваше достатъчно стабилна, за да се изправи до седнало положение. - Това чувство, че те познавам. Че те познавам от известно време.

Водата се плискаше леко в скалата, оплисквайки пръстите на краката на Лус, които се полюшваха над ръба. Беше студена и кожата на прасците й настръхна. Най-сетне Даниел проговори:

- Това не го ли обсъдихме вече? - Тонът му се беше променил, все едно се опитваше да отмине думите й със смях. Звучеше като момче от „Доувър“: надут, вечно отегчен, самодоволен. -Поласкан съм, задето ти се струва, че сме имали такава връзка, наистина. Но не е нужно да си измисляш някаква забравена история, за да накараш някое момче да ти обърне внимание.

Не. Той мислеше, че тя лъже за това странно чувство, което не можеше да пропъди, и смяташе, че го прави, за да го сваля, така ли? Тя стисна зъби, унизена.

- За какво ми е да си измислям това? - попита тя, като присви очи на слънцето.

- Ти ми кажи - рече Даниел. - Не, всъщност, недей. Няма да има никаква полза. - Той въздъхна. - Виж, трябваше да ти кажа това по-рано, когато започнах да виждам знаците.

Лус седна. Сърцето й биеше бясно. Даниел също виждаше знаците.

- Знам, че те отблъснах тогава в гимнастическия салон -каза той бавно, като накара Лус да се наведе напред, сякаш можеше да изтегли думите по-бързо. - Трябваше просто да ти кажа истината.

Лус чакаше.

- Опарих се от едно момиче. - Той пъхна ръка във водата, издърпа едно цветче на лилия и го смачка в ръцете си. - Момиче, което наистина обичах, не много отдавна. Не е нищо лично, и не искам да те пренебрегвам. - Той вдигна очи към нея, и слънцето се показа през капчица вода в косата му и тя заблестя. - Но не искам и да храниш твърде големи надежди. Просто не търся връзка с никое момиче, не и в скоро време.

Ами!

Тя извърна поглед, нататък към неподвижната, тъмносиня вода, из която само преди минути се бяха смели и пляскали. По езерото вече не личаха знаци от това забавление. Нито пък по лицето на Даниел.

Е, Лус също се беше парила. Може би ако му разкажеше за Тревър и колко ужасно беше всичко, Даниел щеше да заговори свободно за миналото си. Но пък и тя вече знаеше, че не би могла да понесе да слуша за миналото му с друго момиче. Мисълта за него и друго момиче - тя си представяше Габ, Моли, монтаж от усмихнати лица, големи очи, дълги коси - беше до-статъчна, за да й се догади.

Историята му за тежка раздяла би трябвало да оправдава всичко. Но не беше така. Даниел се държеше толкова странно с нея още от началото. Един ден й показваше среден пръст, преди още да са се запознали, а на следващия я предпазваше от падащата статуя в гробището. Сега я беше извел тук край езерото - насаме. Държеше се толкова противоречиво.

Главата на Даниел беше сведена, но очите му я гледаха втренчено.

- Отговорът не е достатъчно добър ли? - попита той, почти сякаш знаеше какво си мисли тя.

- Все още имам усещането, че има нещо, което не ми казваш - призна тя.

Лус знаеше, че всичко това не можеше да се обясни задоволително с едно тежко сърдечно разочарование. Имаше опит в тази област.

Той беше с гръб към нея и гледаше към пътеката, по която бяха стигнали до езерото. След малко се засмя горчиво:

- Разбира се, че има неща, които не ти казвам. Та аз едва те познавам. Не съм сигурен защо мислиш, че ти дължа каквото и да било. - Той се изправи на крака.

- Къде отиваш?

- Трябва да се връщам - каза той.

- Не си отивай - прошепна тя, но изглежда той не я чу.

Тя гледаше, дишайки задъхано, докато Даниел се гмурна във водата.

Той се появи на повърхността някъде далече и заплува към брега. Хвърли поглед назад към нея веднъж, някъде по средата на пътя, и решително й помаха за сбогом.

Сърцето й трепна, щом той изви ръце в кръг над главата си в съвършено движение в стил бътерфлай. Колкото и празна да се чувстваше отвътре, не можеше да не му се възхити. Толкова чисто, толкова леко, че почти не изглеждаше като плуване.

За нула време той беше стигнал до брега, като направи разстоянието между тях да изглежда много по-късо, отколкото се струваше на Лус. Беше толкова плавен и спокоен, докато плуваше, но нямаше начин да стигне до другия край толкова бързо, освен ако наистина не бе порил водата.

Толкова ли неотложно трябваше да се махне от нея?

Тя загледа - изпълнена с объркваща смесица от дълбоко смущение и още по-дълбоко изкушение - как Даниел се повдигна и излезе отново на брега. Сноп слънчева светлина се вряза през дърветата и обрамчи силуета му с бляскаво сияние, и Лус трябваше да примижи при гледката пред очите си.

Запита се дали футболната топка, която я удари по главата, не й беше повредила зрението. Или пък, дали онова, което си мислеше, че вижда, не беше мираж - някакъв трик на слънчевата светлина на късния следобед.

Тя се изправи на скалата, за да вижда по-добре.

Той просто изтръскваше водата от мократа си глава, но една бляскава пелена от ситни капчици сякаш кръжеше над него, извън него, разстилаше се, противно на законите на гравитацията по ръцете му.

От начина, по който водата трептеше на слънцето, изглеждаше сякаш той има криле.

¹

Схващаш ли? - Б. пр.