Паднали ангели

Притъмняване

Лус криволичеше надолу по влажния коридор на спалните по-мещения към стаята си, повлякла след себе си червената си туристическа торба със скъсаната дръжка на рамо. Стените тук бяха с цвета на прашна черна дъска - а навсякъде цареше стран-на тишина, като изключим приглушеното жужене на жълтите флуоресцентни лампи, които висяха от покритите с петна от влага окачени тавани.

Преди всичко Лус бе изненадана да види толкова много затворени врати. В „Доувър“ винаги й се искаше повече усамотение, отдих от вихрещите се из целия коридор купони в спалните помещения, които започваха внезапно по всяко време. Не можеше да стигнеш до стаята си, без да се препънеш в групичка момичета, седнали с кръстосани крака в еднакви джинси, или притисната към стената целуваща се двойка.

Но в „Меч и Кръст“... е, или всички вече се залавяха с курсовите работи по трийсет страници... или в противен случай общуването тук беше от много по-затворена разновидност.

И като стана дума за това, самите затворени врати бяха гледка, която си заслужаваше да се види. Ако учениците в „Меч и Кръст“ бяха изобретателни по отношение на нарушенията в изискванията за облеклото, то бяха направо гениални, когато ставаше дума да придадат личен характер на обитаваното пространство. Лус вече беше минала покрай врата с мънистена завеса, и друга - с изтривалка със сензор за движение, която я насърчи „да си продължава по пътя, мамка му“, когато мина край нея.

Спря пред единствената празна врата в сградата. Стая 63. Дом, горчив дом. Затършува за ключа си в предния джоб на раницата, пое си дълбоко дъх и отвори вратата на килията си.

Оказа се не толкова ужасно. Или може би не толкова ужас-но, колкото очакваше. Имаше прилично голям прозорец, който се отвори с плъзгане, за да пропусне вътре малко не така задушен нощен въздух. А зад стоманените решетки, изгледът към осветения от луната училищен двор всъщност беше донякъде интересен, ако не се замисляше твърде много за гробището, което се намираше отвъд него. Имаше дрешник и малка мивка, бюро, на което да работи - като се замислеше сега, най-тъжно-то нещо в стаята беше нейното отражение, което Лус зърна набързо в огледалото в цял р1>ст зад вратата.

Бързо извърна очи, знаейки твърде добре какво щеше да намери в отражението. Лицето си с изпит и уморен вид. Лешниковите си очи, изпъстрени с тревога. Косата си, подобна на козината на истеричния миниатюрен пудел на семейството след дъждовна буря. Пуловерът на Пен й стоеше като торба. Трепереше. Следобедните й занятия не бяха по-приятни от сутрешните, главно заради факта, че най-големият й страх се беше сбъднал: Цялото училище вече беше започнало да я нарича „Месното руло“. И за нещастие, до голяма степен като ястието, чието име носеше, прякорът явно щеше да й се лепне.

Искаше да си разопакова нещата, да превърне безличната стая 63 в свое собствено местенце, където можеше да отиде, когато имаше нужда да избяга и да се почувства добре. Но стигна само дотам, да отвори ципа на раницата, преди да рухне съкрушена върху незастланото легло. Чувстваше се толкова далече от къщи. Бяха нужни само двайсет и две минути път с кола, за да стигне от белосаната задна врата с разхлабени панти на къщата си до ръждивите входни порти от ковано желязо на „Меч и Кръст“, но със същия успех можеше да са двайсет и две години.

През първата половина от мълчаливото пътуване с кола с родителите й тази сутрин, всички квартали в съседство изглеждаха до голяма степен едни и същи: сънливи южняшки предградия на средната класа. Но после бяха продължили по високия път през мочурищата към брега, и теренът ставаше все по-блатист и по-блатист. Възвишение, покрито с мангрови дървета, показваше, че навлизат в мочурищата, но скоро дори те намаляха. Последните десет мили от пътя до „Меч и Кръст“ бяха мрачни и потискащи. Сивкаво кафяви, безлични, изоставени. У дома в Тъндърболт, хората из града все се шегуваха за стран-но запомнящата се воня на плесен тук: Разбираш, че се намираш в мочурищата, когато колата ти започне да вони на тъмна-та мека почва на мочурищата.

Въпреки че беше израснала в Тъндърболт, Лус всъщност не беше толкова запозната с далечната източна част на окръга. Като дете винаги просто беше предполагала, че това е, защото нямаше никаква причина да идва тук - всички магазини, училища, и всички познати на семейството й, бяха в западния край. Източната страна просто не беше толкова развита. Това беше всичко.

Липсваха й родителите й, които бяха сложили върху най-горната тениска в раницата й лепяща бележка - „Обичаме ге! Прайс никога не рухват!“ Липсваше й спалнята й, от която се разкриваше изглед към доматените насаждения на баща й. Липсваше й Кали, която несъмнено вече й беше изпратила поне десет текстови съобщения, които тя така и нямаше да види. Липсваше й Тревър...

Или, добре де, не беше точно така. Онова, което й липсваше, беше начинът, по който беше чувствала живота, когато най-напред започна да говори с Тревър. Когато си имаше някого, за когото да мисли, ако не можеше да спи през нощта, нечие име, което да драска глуповато в тетрадките си. Истината беше, че

Лус и Тревър всъщност така и нямаха шанс да се опознаят вза-имно чак толкова добре. Единственото нещо за спомен, което имаше, беше снимката, която Кали бе щракнала тайно, от отсрещния край на футболното игрище между две от сериите му от клякания, когато той и Лус си бяха говорили в продължение на петнайсет секунди за... сериите му от прикляквания. А единствената среща, на която беше отишла с него, дори не беше истинска среща - просто един откраднат час, когато я беше издърпал от останалите присъстващи на партито. Един час, за който щеше да съжалява до края на живота си.

Беше започнало съвсем невинно - просто двама души, тръгнали на разходка долу край езерото - но не след дълго Лус започна да усеща как сенките се промъкват над тях. После устните на Тревър докоснаха нейните, и топлината се разля из тялото й, а очите му побеляха от ужас... и секунди по-късно животът, какъвто го беше познавала, си беше отишъл с издигналия се пламък.

Лус се претърколи и зарови лице в свивката на ръката си. Беше прекарала месеци, оплаквайки смъртта на Тревър, а сега, докато лежеше в тази непозната стая, с металните пръчки, впиващи се в кожата й през тънкия дюшек, почувства егоистичната безполезност на всичко това. Не беше познавала Тревър повече, отколкото познаваше... ами, например, Кам.

Почукване на вратата накара Лус да се изстреля от леглото. Откъде знаеше някой, че ще я намери тук? Отиде на пръсти до вратата, дръпна я и я отвори. После подаде глава в съвсем пустия коридор. Дори не беше чула стъпки отвън, а нямаше и следа, че някой току-що е почукал.

Освен книжното самолетче, забодено с месингово кабарче в средата на корковата дъска за съобщения до вратата й. Лус се усмихна, когато видя името си, написано с черен маркер по протежение на крилото, но когато разгъна бележката, единственото, написано вътре, беше черна стрелка, която сочеше право надолу по коридора.

Ариана наистина я беше поканила да намине тази вечер, но това беше преди случката с Моли в столовата. Оглеждайки се надолу по пустия коридор, Лус се зачуди дали да последва тайнствената стрелка. После хвърли поглед назад към огромната си раница, към пристъпа на самосъжаление, който дебнеше да я връхлети, щом започне да разопакова багажа си. Сви рамене, затвори вратата, пъхна в джоба ключа от стаята си и тръгна.

Спря пред една врата от другата страна на коридора да погледне един огромен плакат на Сони Тери - сляп музикант, за когото знаеше от сбирката с изподраскани грамофонни плочи та баща си, че е невероятен блус изпълнител на хармоника. Наведе се напред да прочете името върху корковата дъска, и сепнато осъзна, че стоеше пред стаята на Роланд Спаркс. Незабавно, дразнещо, се включи онази частичка от мозъка й, която започна да пресмята вероятностите Роланд да се мотае заедно с Даниел, докато от Лус ги отделяше само една тънка врата.

Механично жужене накара Лус да подскочи. Гледаше право в наблюдателна камера, забита в стената над вратата на Роланд. „Червените очи“. Следящи всяко нейно движение. Отдръпна се, смутена по причини, които никоя камера нямаше да е в състояние да съзре. Във всеки случай, беше дошла тук да види Ариана - чиято стая, осъзна тя, по една случайност беше от другата страна на коридора, точно срещу Роланд.

Пред стаята на Ариана, Лус почувства леко сантиментално пробождане. Цялата врата беше покрита със стикери, от онези, които се лепяха по автомобилните стъкла - някои щамповани, други очевидно изработени на ръка. Имаше толкова много, че се застъпваха, всеки надпис наполовина покриваше, а после противоречеше на онзи преди него. Лус се засмя полугласно, като си представи как Ариана събира безразборно стикерите: („Гаднярите са върхът“... „Дъщеря ми е ученичка на изпитателен срок в „Меч и Кръст“... „Не гласувайте за кандидат 666“), а после ги плясва на уж случайни - но усърдно избрани - места върху територията си.

Лус можеше да стои така и да се забавлява с четене на стикерите по вратата на Ариана цял час, но скоро започна да се смущава, че стои пред стая в спалните помещения, в която беше само наполовина сигурна, че наистина е поканена. Тогава видя второто хартиено самолетче. Смъкна го от корковата дъска и разгъна съобщението:

Скъпа моя Лус,

Ако наистина си се появила да се мотаем заедно тази вечер, браво на теб! Ще си изкараме прооосто чудесно. Ако си ме изоставила, то тогава... долу лапите от личната ми бележка, РОЛАНД! Колко пъти трябва да ти казвам? За бога.

Както и да е: знам, че ти казах да наминеш довечера, но от възстановителното посещение при сестрата (щастливият край на електрошоковото ми лечение днес) трябваше да тичам на поправителен урок по биология с Албатроса. Което идва да рече, че си запазвам правото за друг път!

Невротично твоя,

А.

Лус стоеше с бележката в ръце, несигурна какво да прави сега. Изпита облекчение, когато прочете, че за Ариана се полагат грижи, но все пак й се искаше да може да я види лично. Искаше сама да чуе безгрижието в гласа на Ариана, за да знае как да се чувства по отношение на случилото се в столовата днес. Но докато стоеше там в коридора, Лус изпитваше все по-голяма несигурност как да възприеме събитията от деня. Изпълни я тиха паника, когато най-после осъзна, че беше сама, след мръкване, в „Меч и Кръст“.

Зад нея се открехна врата. На пода под краката й се разтвори тънък сноп светлина. Лус чу от някаква стая да се носи музика.

- К’ви ги вършиш? - Беше Роланд, застанал на вратата на стаята си в скъсана бяла тениска и джинси. Плитчиците му бяха прибрани в жълта гумена лента на темето и беше вдигнал хармоника към устните си.

- Дойдох да се видя с Ариана - каза Лус, като се опитваше да се въздържи да погледне зад него, за да види дали в стаята има още някой. - Трябваше да...

- Няма никой вкъщи - каза той със загадъчен тон. Лус не знаеше дали има предвид Ариана, или останалите деца в спалните помещения, или нещо друго. Той изсвири няколко ноти на хармониката, като през цялото време не сваляше очи от Лус. После задържа вратата малко по-широко отворена и повдигна вежди. Тя не можеше да прецени дали я кани да влезе.

- Е, просто минавах на път за библиотеката - излъга тя бързо, като се обърна отново в посоката, от която беше дошла.

- Трябва да потърся една книга.

- Лус - повика я Роланд.

Тя се обърна бързо. Още не се бяха запознали официално, и не очакваше той да знае името й. Усмихна й се бързо с очи и посочи с хармониката в противоположната посока.

- Библиотеката е натам - каза. Скръсти ръце на гърдите си.

- Непременно погледни специалните сбирки в източното крило. Наистина си ги бива.

- Благодаря - каза Лус, изпълнена с истинска благодарност, докато сменяше посоката. Точно в този момент Роланд изглеждаше толкова реален, когато й помаха и изсвири няколко прощални ноти на хармониката, докато Лус си тръгваше. Може би по-рано я беше накарал да изпита нервност само защото го мислеше за приятел на Даниел. Доколкото й беше известно, Роланд можеше да е наистина мил човек. Настроението й се повиши, докато вървеше надолу по коридора. Първо бележката на Ариана беше жива и саркастична, после бе имала неочаквана среща с Роланд Спаркс, която не я беше накарала да се почувства неловко, плюс това наистина искаше да провери библиотеката. Нещата започваха да се оправят.

Близо до края на коридора, където спалното помещение правеше завой към библиотечното крило, Лус мина край единствената открехната врата на етажа. Тази врата не се отличаваше с особена украса, но някой я беше боядисал изцяло в черно. Когато се приближи, Лус чу отвътре да се носи гневен хеви метъл. Дори не й беше нужно да спира, за да да прочете името на вратата. Беше на Моли.

Лус ускори крачка, внезапно давайки си сметка за всяко потропване на черните си каубойски ботуши по линолеума. Не беше осъзнала, че сдържа дъха си, докато не се вмъкна бързо през покритите с имитация на дървесни шарки врати на библиотеката и издиша шумно.

Заля я топло усещане, когато се огледа из библиотеката. Винаги беше обичала леко сладникавия дъх като на плесен, който можеше да се долови само в пълна с книги стая. Намираше утеха в долитащия от време на време тих звук от прелистване на страници. Библиотеката в „Доувър“ винаги й бе предлагала спасение и Лус се почувства почти смазана от облекчение, когато осъзна, че тази можеше да й предложи същото усещане за свещено убежище. Почти не можеше да повярва, че това място принадлежеше към „Меч и Кръст“. Беше почти... беше всъщност... уютно.

Стените бяха в наситен цвят на махагон, а таваните бяха високи. По протежение на едната стена имаше камина с тухлена плоча. Имаше дълги дървени маси, осветени от старомодни зелени лампи, и редове с книги, които се простираха по-далеч, отколкото стигаше погледът й. Дебел персийски килим заглушаваше звука от ботушите й, когато тръгна покрай входа.

Няколко души учеха - Лус не познаваше никого по име, -но дори децата с най-агресивен вид не изглеждаха толкова заплашително със сведени над книгите глави. Приближи се до главното заемно гише, което представляваше обширен кръгъл участък в средата на помещението. Беше осеяно с купчини листове и книги и по него цареше уютен академичен безпорядък, който напомни на Лус за къщата на родителите й. Книгите бяха струпани на толкова високи купчини, че Лус почти не виждаше библиотекарката, седнала зад тях. Тя ровеше из някакви книжа с енергичността на човек, който промива златоносен пясък. Рязко вдигна глава, когато Лус се приближи.

- Привет! - Жената се усмихна - наистина се усмихна - на Лус. Косата й не беше сива, а сребриста, с блясък, който искреше дори на меката библиотечна светлина. Лицето й изглеждаше едновременно старо и младо. Имаше бледа, почти нажежена до бяло кожа, ясни черни очи и малък, заострен нос. Когато заговори на Лус, дръпна нагоре ръкавите на белия си кашми-рен пуловер, при което се показаха безброй перлени гривни, които украсяваха двете й китки. - Мога ли да ти помогна да намериш нещо? - попита тя с щастлив шепот.

Лус моментално изпита симпатия към тази жена и погледна надолу към табелката с името на бюрото й. София Блис.¹ Прииска й се да имаше какво да потърси в библиотеката. От всички, разполагащи с някакъв авторитет тук, които беше видяла през този ден, тази жена беше първата, към която всъщност с готовност би се обърнала за помощ. Но тя просто се шляеше тук... а после си спомни какво беше казал Роланд Спаркс.

- Нова съм тук - обясни тя. - Лусинда Прайс. Бихте ли ми казали къде се намира източното крило?

Жената отправи към Лус онази усмивка, показваща, че е разпознала човек, който обича да чете, която Лус получаваше от библиотекарите през целия си живот.

- Право натам - каза тя, като посочи към една редица високи прозорци от другата страна на стаята. - Аз съм мис София, и ако списъкът с имената, който са ми дали, е верен, ти си в семинара ми по религия във вторник и четвъртък. О, чудесно ще се забавляваме! - Тя намигна. - Междувременно, ако имаш нужда от нещо друго, аз съм тук. За мен е удоволствие да се запознаем, Лус.

Лус благодари с усмивка, ведро каза на мис София, че ще се видят утре в час, и тръгна към прозорците. Едва след като се раздели с библиотекарката, се зачуди на странния, интимен начин, по който жената се беше обърнала към нея с галеното й име.

Точно беше излязла от главната отделена за учене част на библиотеката и минаваше през високите, изящни лавици с книги, когато нещо тъмно и страховито мина над главата й. Вдигна очи.

Не. Не и тук. Моля ви. Оставете ми само това едничко място.

Когато сенките я навестяваха, Лус никога не беше сигурна точно къде свършваха - или колко дълго няма да ги има.

Не можеше да определи какво се случваше сега. Нещо беше различно. Беше ужасена, да, но не изпитваше студ. Всъщност, чувстваше се леко поруменяла и сгорещена. В библиотеката беше топло, но не беше чак толкова топло. А после погледът й падна върху Даниел.

Той гледаше към прозореца, с гръб към нея, наведен над подиум, на който с бели букви пишеше „специални колекции“. Ръкавите на износеното му кожено яке бяха вдигнати и навити около лактите, а русата му коса блестеше под светлините. Раменете му бяха прегърбени и Лус отново изпита инстинктивно желание да се сгуши в тях. Отърси го от ума си и се изправи на пръсти да го види по-добре. Оттук не можеше да е сигурна, но той изглеждаше, сякаш рисува нещо.

Като наблюдаваше лекото движение на тялото му, докато той рисуваше, Лус изпита чувството, че вътрешностите й горят, сякаш беше погълнала нещо горещо. Не можеше да про-умее защо, противно на всякакъв здрав разум, изпитваше това необосновано предчувствие, че Даниел я рисува.

Не биваше да отива при него. В края на краищата, тя дори не го познаваше, на практика никога не беше говорила с него. Единственото им общуване дотук включваше един среден пръст и няколко злобни погледа. И въпреки това по някаква причина й се струваше много важно да разбере какво имаше върху онзи рисувателен блок.

После проумя. Сънят от предната нощ. Изведнъж той проблесна за кратко отново в съзнанието й. В съня беше късно през нощта - влажно и мразовито, а тя беше облечена в нещо дълго и надиплено. Стоеше облегната на закрит със завеса прозорец в непозната стая. Единственият друг човек там беше един мъж... или момче - така и не успя да види лицето му. Скицира-ше портрета й върху дебело тесте хартия. Косата й. Шията. Изящното очертание на профила й. Тя стоеше зад него, твърде изплашена, за да му даде да разбере, че гледа, твърде заинтригувана, за да извърне очи.

Лус рязко се дръпна напред, когато почувства как нещо я стисна леко отзад за рамото, а после се понесе над главата й. Сянката се беше появила отново. Черна и плътна като завеса.

Бумтенето на сърцето й стана толкова силно, че изпълни ушите й, заглушавайки тъмното шумолене на сенките, заглушавайки звука на стъпките й. Даниел откъсна поглед от работата си и сякаш вдигна очи точно към кръжащите сенки, но не се сепна като нея.

Разбира се, той не можеше да ги види. Спокойно съсредоточи вниманието си някъде навън през прозореца.

Горещината в тялото й се усили. Сега беше достатъчно близо, за да й се стори, че той може да усети как топлината се излъчва от кожата й.

Възможно най-тихо, Лус се опита да надзърне над рамото му към скицника. Само за миг умът й съзря извивката на собствената й гола шия, скицирана с молив върху листа. Но после примигна, а когато очите й се спряха отново върху листа, трябваше да преглътне с усилие.

Беше пейзаж. Даниел рисуваше разкриващата се от прозореца гледка към гробището в почти съвършени подробности. Лус никога не беше виждала нещо, което да я натъжи и наполовина толкова много.

Не знаеше защо. Беше откачено - дори за нея - да очаква странното й интуитивно предположение да се сбъдне. Нямаше причина Даниел да я рисува. Знаеше това. Точно както знаеше, че не бе имал причина да й покаже среден пръст тази сутрин. Но го беше направил.

- Какво правиш тук? - попита той. Беше затворил скицника и я гледаше сериозно. Пълните му устни бяха стиснати в права линия, а сивите му очи изглеждаха матови. Поне веднъж, за разнообразие, не изглеждаше ядосан: изглеждаше изтощен.

- Дойдох да взема една книга от „Специалните колекции“ -каза тя с треперещ глас. Но щом се огледа наоколо, бързо осъзна грешката си. „Специалните колекции“ не беше отдел за книги -беше открито пространство в библиотеката, използвано за излагане на картини от Гражданската война. Тя и Даниел стояха в малка галерия с бронзови бюстове на герои от войната, стъклени витрини, пълни със стари записи на заповеди, и конфедератив-ни топографски карти. Това беше единственият отдел на библиотеката, в който нямаше нито една книга за заемане.

- Успех - каза Даниел, като отвори отново скицника си, сякаш се сбогуваше предварително с нея.

Лус беше онемяла и смутена, и това, което иначе би сторила, бе да избяга. Но пък, сенките още дебнеха наблизо, а по някаква причина тя не се плашеше толкова от тях, когато беше близо до Даниел. Нямаше логика - все едно някой можеше да направи нещо, за да я предпази от тях.

Тя не помръдваше, като вкопана на мястото си. Той вдигна поглед към нея и въздъхна.

- Нека те попитам: харесва ли ти да се промъкват и да те дебнат?

Лус се сети за сенките и какво й причиняваха точно сега. Без да се замисли, недодялано поклати глава.

- Е, значи ставаме двама. - Той прочисти гърло и се втренчи в нея, давайки ясно да се разбере, че тя беше натрапницата.

Може би можеше да обясни, че се чувства малко замаяна и просто има нужда да поседне за миг. Подхвана:

- Виж, мога ли да...

Но Даниел си взе скицника и се изправи.

- Дойдох тук да се усамотя - каза той, като я прекъсна рязко. - Ако ти не смяташ да си тръгнеш, ще го направя аз.

Той натика скицника си в раницата. Когато се промуши покрай нея, рамото му докосна нейното. Колкото и кратко да беше докосването, дори през пластовете дрехи, Лус почувства стряскащо статично електричество.

За секунда Даниел също остана неподвижен. Обърнаха глави да погледнат назад един към друг, и Лус отвори уста. Но преди тя да успее да каже нещо, Даниел се обърна рязко и вече вървеше бързо към вратата. Лус гледаше как сенките се про-краднаха над главата му, завъртяха се вихрено в кръг, и после се втурнаха през прозореца навън в нощта.

Тя потрепери в мразовития студ, който оставиха след себе си, и дълго след това остана да стои в отдела със специалните колекции, като докосваше рамото си там, където го беше докоснал Даниел, чувствайки как топлината изстива.

Гробищна смяна

Ахх , вторник. Ден за гофрети. Откакто Лус се помнеше, летните вторници означаваха прясно кафе, препълнени купи с малини и бита сметана и купчина хрупкави златистокафяви гофрети, която сякаш нямаше свършване. Дори това лято, когато родителите й започнаха да се държат, сякаш бяха леко уплашени от нея, денят на гофретите беше нещо, на което можеше да разчита. Можеше да се претърколи в леглото във вторник сутрин, и преди да си даде сметка за каквото и да е друго, инстинк-тивно разбираше кой ден е.

Лус подуши, докато идваше бавно на себе си, после подуши отново малко по-усърдно. Не, нямаше ухание на смес за гофрети с обезмаслено мляко, нямаше нищо, освен оцетения мирис на лющеща се боя. Разтърка сънените си очи и обхвана с поглед тясната си спалня. Приличаше на кадър от телевизионно шоу за ремонтиране на жилища, заснет преди ремонта. Дългият кошмар, какъвто бе представлявал понеделникът, възкръсна в паметта й: предаването на клетъчния й телефон, случката с месното руло и мятащите светкавици очи на Моли в столовата; как Даниел я отблъсна в библиотеката. Лус нямаше понятие какво го кара да бъде толкова злобен.

Седна в леглото да погледне през прозореца. Още беше тъмно: слънцето дори още не се беше подало над хоризонта. Никога не се будеше толкова рано. Помисли си, че дори ако я притиснеха да го направи, всъщност не можеше да си спомни някога да е виждала изгрева на слънцето. Честно казано, нещо в самото действие на наблюдаването на изгрева винаги я беше изпълвало с нервност - миговете на очакване, онези мигове точно преди слънцето да надзърне над хоризонта, докато седеше в тъмнината, загледана през редица от дървета. Идеално време за сенки.

Лус издаде очевидно изпълнена с тъга по дома, самотна въздишка, която я накара да се почувства още по-изпълнена с мъка по дома и самотна. Какво щеше да прави през трите часа между пукването на зората и първия си час? Зазоряване - защо думата отекваше в ушите й? О. Да му се не види. Спомни си, че има да изтърпява наказание.

Измъкна се забързано от леглото, препъвайки се във все още опакованата си торба, и дръпна друг скучен черен пуловер от върха на купчина скучни черни пуловери. Нахлузи вчерашните черни джинси, трепна, когато зърна в огледалото ужасно чорлавата си от спането глава, и се опита да прокара пръсти през косата си, хуквайки през вратата.

Беше задъхана, когато стигна високите до кръста, украсени със сложни фигури порти от ковано желязо на гробището. Задушаваше се от натрапчивия мирис на вонящ змиярник и се чувстваше твърде самотна с мислите си. Къде бяха всички останали? Дали тяхното определение за „зазоряване“ беше раз-лично от нейното? Сведе очи към часовника си. Беше почти шест и петнайсет.

Бяха й казали единствено да чака в гробището, а Лус беше напълно сигурна, че това е единственият вход. Застана на прага, където зърнестият асфалт на паркинга отстъпваше място на обезобразен парцел, пълен с плевели. Забеляза едно самотно глухарче, и й мина през ума, че ако беше по-малка, щеше да скочи към него, а после да си пожелае нещо и да издуха пухчето. Но желанията на сегашната Лус й се струваха твърде тежки за нещо толкова леко.

Изящните порти бяха единственото, което отделяше гробището от паркинга. Доста забележителни за училище с толкова много бодлива тел навсякъде. Лус прокара ръка по портите, проследявайки с пръсти изящните фигури с флорални мотиви. Портите сигурно датираха от дните на Гражданската война, за които говореше Ариана, от времето, когато в гробището бяха погребвали загинали войници. Когато училището към него не бе приютявало разглезени психари. Когато цялото място е било не така обрасло и не толкова обвито в сенки.

Беше странно - останалата част от кампуса беше плоска като лист хартия, но по някакъв начин гробището имаше вдлъбната форма, като на купа. Оттук виждаше склона на цялото обширно място пред нея. Редица след редица прости надгробни камъни се редяха по склоновете като зрители на арена.

Но към средата, в най-ниската точка на гробището, пътеката през землището се извиваше в лабиринт от по-големи гробници от дялан камък, мраморни статуи и мавзолеи. Вероятно в памет на офицерите от Конфедерацията, или просто на войниците, идващи от заможни семейства. Изглеждаха, сякаш отблизо ще са красиви. Но оттук дори само тежестта им сякаш теглеше гробището надолу, почти сякаш някакъв отводнителен канал поглъщаше цялото място.

Зад гърба й се разнесоха стъпки. Когато се извъртя рязко, Лус видя как иззад едно дърво изниква набита, облечена в черно фигура. Пен! Едва сдържа порива си да метне ръце около момичето. Лус никога не се беше радвала толкова да види някого - макар да й бе трудно да повярва, че Пен някога си навлича наказания.

- Не си ли закъсняла? - попита Пен, като спря на няколко стъпки от Лус и развеселено поклати глава към нея, сякаш за да каже: „Бедната новачка“.

- Тук съм от десет минути - каза Лус. - Не си ли ти тази, която е закъсняла?

Пен се ухили:

- Няма начин. Просто съм си ранобудна. Мен никога не ме наказват. - Тя сви рамене и побутна лилавите си очила нагоре по носа. - Но теб - да, заедно с още пет нещастни души, които вероятно се разгневяват все повече с всяка минута, докато те чакат долу при монолита. - Тя се изправи на пръсти и посочи зад Лус, към най-голямата каменна фигура, която се издигаше от средата на най-дълбоката част на гробището. Ако присвиеше очи, Лус можеше да различи едва забележимо група черни фигури, скупчени около основата му.

- Просто казаха, че сборният пункт е в гробището - каза Лус, която вече се чувстваше сломена. - Никой не ми каза къде да отида.

- Е, аз ти казвам: при монолита. Сега слизай там - каза Пен. - Няма да си спечелиш много приятели, като им отнемеш още по-голяма част от сутринта, отколкото вече си им отнела досега.

Лус преглътна. Част от нея искаше да помоли Пен да й покаже пътя. От тук горе приличаше на лабиринт, а Лус не искаше да се загуби в гробището. Внезапно изпита онова нервно чувство, което имаше, когато беше далеч от дома, и знаеше, че то само ще се засили там вътре. Започна да пука с кокалчетата на пръстите си, без да помръдва ог мястото си.

- Лус? - каза Пен, като побутна леко раменете й. - Още стоиш тук.

Лус се опита да отправи към Пен храбра благодарствена усмивка, но трябваше да се задоволи с несръчна гримаса. После забърза надолу по склона и влезе в сърцето на гробището.

Слънцето още не беше изгряло, но се приближаваше, а именно тези последни няколко мига преди зазоряване винаги й се струваха най-страховити. Втурна се покрай редиците обикновени надгробни камъни. В някакъв момент сигурно са били изправени, но досега вече бяха толкова стари, че повечето от тях се бяха килнали на една или друга страна, придавайки на цялото място вида на комплект страховити плочки за игра на домино.

Зашляпа с черните си кецове през кални локви, тръгна с хрущене по мъртвите листа. Докато отмине участъка с обикновени парцели и стигне до по-специалните гробници, теренът беше станал доста равен, а тя беше напълно объркана. Спря да тича и се опита да си поеме дъх. Гласове. Ако се успокоеше, можеше да дочуе гласове.

- Още пет минути, после изчезвам - каза едно момче.

- Толкова по-зле, че мнението ви няма стойност, господин Спаркс. - Груб глас, който Лус разпозна от вчерашните си занятия. Госпожица Трос - Албатроса. След случката с месното руло Лус беше закъсняла за часа при нея и не може да се каже, че беше направила най-благоприятно впечатление на мрачна-та, закръглена преподавателка по естествени науки.

- Освен ако някой не иска да си загуби социалните привилегии тази седмица - някой изпъшка сред надгробните камъни - всички ще чакаме търпеливо, сякаш нямаме нищо по-добро за вършене, докато госпожица Прайс реши да ни удостои с присъствието си.

- Тук съм - задъхано каза Лус, като най-сетне зави покрай огромна статуя на херувим.

Госпожица Трос стоеше с ръце на хълбоците, облечена в нещо подобно на вчерашната си свободна черна туника. Рядката й коса с миши цвят беше прилепнала към скалпа, а в матовите й кафяви очи се четеше единствено раздразнение от появата на Лус. Биологията винаги беше затруднявала Лус, а до този момент не правеше нищо, за да подобри оценката си по предмета на госпожица Трос.

Зад Албатроса бяха Ариана, Моли и Роланд, разпръснати около кръг от основи на колони, всичките с лице към голяма разположена точно в центъра им статуя на ангел. В сравнение с останалите статуи, тази изглеждаше по-нова, по-бяла, по-вну-шителна. А на изваяното бедро на ангела стоеше облегнат -без малко да не забеляежи - Даниел.

Носеше протритото черно кожено яке и яркочервения шал, които бяха привлекли погледа й вчера. Лус обхвана с поглед чорлавата му руса коса, която имаше вид, сякаш още не беше пригладена след съня... което я накара да си помисли как ли изглеждаше Даниел, когато спи... което пък я накара да се изчерви толкова силно, че когато свали поглед от пътя на косата му към очите му, вече беше напълно унизена.

А той вече я гледаше гневно.

- Съжалявам - избълва тя. - Не знаех къде трябва да се съберем. Кълна се, че...

- Спести си го - каза госпожица Трос, като прокара пръст по гърлото си. - Изгуби достатъчно време на всички. Сега, си-гурна съм, че всички помните жалкото провинение, което сте извършили, за да се озовете тук. Можете да мислите за това през следващите два часа. Разделете се по двойки. Знаете процедурата. - Тя хвърли поглед към Лус и издиша продължително. - Добре, кой иска протеже?

За ужас на Лус, всички останали ученици забиха поглед в краката си. Но после, след една мъчителна минута, пети ученик се показа иззад ъгъла на мавзолея.

- Аз.

Кам. Черната му тениска с остро деколте обгръщаше плътно широките му рамене. Беше почти с трийсет сантиметра по-висок от Роланд, който се дръпна встрани, когато Кам се бутна покрай него и тръгна към Лус. Беше втренчил поглед в нея, докато крачеше напред, движейки се плавно и уверено, чувствайки се толкова добре в облеклото си на ученик от подготвително училище, колкото зле се чувстваше Лус. Част от нея искаше да извърне очи, защото се смущаваше от начина, по който Кам се взираше в нея пред всички. Но по някаква причина беше хипнотизирана. Не можеше да откъсне очи - докато Ари-ана не пристъпи между тях.

- Моя е - каза тя. - Аз първа си я заплюх.

- Не, не си - каза Кам.

- Да, направих го, ти просто не ме чу, както беше кацнал на онова странно местенце там. - Думите се изляха като порой от устата на Ариана. - Искам я.

- Аз... - понечи да отговори Кам.

Ариана наклони очаквателно глава. Лус преглътна. Дали Кам щеше да настои на своето и да каже, че той също я иска? Не можеха ли просто да забравят за това? Да си изпълнят наказанието в група от трима души?

Кам потупа Лус по ръката.

- Ще те настигна после, става ли? - обърна се към нея, сякаш това бе обещание, което го беше помолила да спази.

Останалите деца скочиха от надгробните камъни, по които бяха насядали, и вкупом се отправиха към един склон.

- Така. Ангела отмъстител ли искаш, или дебеличките прегърнати влюбени?

Не стана дума за вчерашните събития, или за бележката на Ариана, а по някакъв начин Лус не смяташе, че е редно да повдига който и да е от тези въпроси пред нея сега. Вместо това погледна нагоре и откри, че от двете й страни стояха две гигантски статуи. По-близката до нея приличаше на творба на Роден. Голи мъж и жена, преплетени в прегръдка. В „Доувър“ беше изучавала френска скулптура и винаги беше смятала произведенията на Роден за най-романтичните творби. Но сега й беше трудно да погледне прегърнатите влюбени, без да помисли за Даниел. Даниел. Който я мразеше. Ако й беше нужно още някакво доказателство за това, след като той на практика се изстреля от библиотеката снощи, трябваше само да си припомни новия гневен поглед, който й беше отправил тази сутрин.

- Къде е ангелът отмъстител? - обърна се тя с въздишка към Ариана.

- Добър избор. Ей тук. - Ариана поведе Лус към масивна мраморна статуя на ангел, който спасяваше земята от задаваща се мълния. Може би е била интересна творба, по времето, когато е била изсечена. Но сега просто изглеждаше стара и мръсна, покрита с кал и зелен мъх.

- Не разбирам - каза Лус. - Какво ще правим?

- Ще търкаме и ще жулим - каза Ариана, почти напевно. -Обичам да се преструвам, че ги къпя. - С тези думи тя се изка-тери тромаво по огромния ангел, като преметна крака през протегнатата да възпре мълнията ръка на статуята, сякаш цялата статуя беше як стар дъб, по който да се катери.

Ужасена да не би да изглежда, сякаш си проси още неприятности от госпожица Трос, Лус започна да прокарва греблото през основата на статуята. Опита се да разчисти нещо, което приличаше на безкрайна купчина мокри листа.

Три минути по-късно, ръцете я боляха до смърт. Определено не се беше подготвила за такъв вид кална мръсна работа. Лус никога не беше наказвана в „Доувър“, но от онова, което беше дочувала, наказанието се състоеше в това, да напишеш на лист хартия: „Няма да плагиатствам от Интернет“ няколкостотин пъти.

Това беше жестоко. Особено когато всичко, което всъщност беше направила, беше да се блъсне, без да иска, в Моли в столовата. Опитваше се да не прави прибързани преценки в случая; но да чисти калта от гробовете на хора, които бяха мъртви повече от столетие? Лус мразеше живота си напълно точно сега.

После през дърветата най-сетне се процеди тънък лъч слънчева светлина и внезапно гробището придоби цвят. Лус на мига се почувства по-лека. Виждаше на повече от три метра пред себе си. Виждаше Даниел... който работеше рамо до рамо с Моли.

Сърцето на Лус се сви. Чувството на въздушна лекота изчезна.

Погледна Ариана, която я стрелна със съчувствен поглед, сякаш казваше: „Това е гадно“, но продължи да работи.

- Хей - прошепна високо Лус.

Ариана вдигна пръст към устните си, но направи знак на Лус да се покатери до нея.

Съвсем не така грациозно и ловко, Лус сграбчи ръката на статуята и се метна на пиедестала. Щом се увери напълно, че няма да се търкулне на земята, прошепна:

- Значи... Даниел и Моли са приятели?

Ариана изсумтя:

- Няма начин, абсолютно не могат да се понасят - каза тя бързо, после направи пауза: - Защо питаш?

Лус посочи към двамата, които не правеха каквото и да било, за да почистят наслоилата се мръсотия от определения им гроб. Стояха близо един до друг, подпираха се на греблата и водеха разговор, който Лус отчаяно искаше да чуе.

- На мен ми приличат на приятели.

- Това е наказание - каза рязко Ариана. - Трябва да сте по двойки. Да не мислиш, че Роланд и онзи кльощав досадник там са приятели? - Тя посочи към Роланд и Кам. Изглежда, спореха как е най-добре да си поделят работата по статуята на влюбените. - Приятелчета по наказание не е равно на приятели в истинския живот.

Ариана погледна отново към Лус, която почувства как лицето й посърва, въпреки упоритите й усилия да остане невъзмутима.

- Виж, Лус, нямах предвид... - Тя замълча, без да си довърши изречението. - Добре, като оставим настрана факта, че ме накара да си изгубя поне двайсет минути от сутринта, нямам проблем с теб. Всъщност, мисля, че си донякъде интересна. Един вид, свежа. Така казано, не знам какво си очаквала по отношение на сантиментално-излиятелните приятелства тук в „Меч и Кръст“. Но нека да съм първата, която ще ти каже, че просто не е толкова лесно. Тези хора са тук, защото имат товар от провинения. Говоря за наистина тежки провинения, за които човек наистина трябва да си плати. Схващаш ли?

Лус сви рамене, обзета от смущение.

- Беше просто въпрос.

Ариана се подсмихна:

- Винаги ли се държиш толкова отбранително? Какво, по дяволите, си направила, за да попаднеш тук, във всеки случай?

На Лус не й се говореше за това. Може би Ариана беше права, щеше да е по-добре да не се опитва да се сприятелява. Скочи долу и отново се зае да атакува мъха в основата на статуята.

За нещастие, Ариана беше заинтригувана. Тя също скочи долу и стовари греблото си върху това на Лус, като го прикова на място.

- Ооо, кажи ми, кажи ми, кажи ми - насмешливо пропя тя.

Лицето на Ариана беше толкова близо до това на Лус, че

напомни на Лус как вчера се беше навела над Ариана, след като тя започна да се гърчи в конвулсии. Бяха споделили един миг, нали? А част от Лус отчаяно искаше да поговори с някого. Лятото с родителите й беше толкова дълго и задушаващо. Въздъхна, като опря чело на дръжката на греблото.

От нервност, солен вкус изпълни устата й, но не можеше да преглътне, за да го прогони. Последния път, когато беше навлязла в тези подробности, беше заради съдебна заповед. Предпочиташе възможно най-скоро да ги забрави, но колкото по-дълго Ариана се взираше в нея с настойчивия си поглед, толкова по-ясни ставаха думите, и толкова по-близо напираха до върха на езика й.

- Една нощ бях с един приятел - започна да обяснява тя, като си пое дъх продължително и дълбоко. - И се случи нещо ужасно. - Затвори очи, като се молеше сцената да не оживее внезапно под червено-черния мрак на клепачите й. - Избухна пожар. Аз успях да се измъкна... а той - не.

Ариана се прозя, изпълнена с далеч по-малко ужас от историята, отколкото Лус.

- Както и да е - продължи Лус, - след това не можех да си спомня подробностите, как се случи. След това, което помнех -във всеки случай, след това, което казах на съдията - предполагам, са помислили, че съм луда. - Опита се да се усмихне, но усмивката й се стори насилена.

За изненада на Лус, Ариана стисна рамото й. И за секунда лицето й изглеждаше наистина искрено. После изражението отново се смени с ироничната усмивка.

- Всички сме толкова криворазбрани, нали? - Тя смушка Лус с пръст в корема. - Знаеш ли, Роланд и аз тъкмо си говорехме, че нямаме никакви приятели пиромани. А всички знаят, че ти трябва един добър пироман, за да извършиш каквато и да е лудория в поправителното училище, която да си струва усилието. - Тя вече кроеше планове. - Роланд мислеше, че може би онова другото ново хлапе, Тод... но аз по-скоро бих свързала съдбата си с теб. Трябва всички да обединим усилия някой път.

Лус преглътна с усилие. Не беше пироманка. Но беше приключила с разговорите за миналото си: дори нямаше желание да се защитава.

- Ооо, само почакай, докато Роланд научи - каза Ариана, като захвърли греблото си. - Ти си като сбъднатата ни мечта.

Лус отвори уста да възрази, но Ариана вече си беше тръгнала. Направо върхът, помисли си Лус, докато слушаше как обувките на Ариана шляпат в калта. Сега беше само въпрос на минути, преди мълвата да обиколи гробището и да стигне до Даниел.

Останала отново сама, тя погледна статуята. Въпреки че вече беше разчистила огромна купчина мъх и тор, ангелът изглеждаше по-мръсен от всякога. Цялото начинание й се струваше абсолютно безцелно. Съмняваше се дали и без друго някой идва да посети това място. Съмняваше се също и че някой от останалите наказани още работи.

Погледът й случайно попадна върху Даниел, който наистина работеше. Много прилежно търкаше с телена четка някаква плесен от бронзовия надпис на една гробница. Дори беше запретнал ръкавите на пуловера си и Лус видя, че мускулите му се напрягаха, докато работеше. Въздъхна, и - не можеше да се сдържи - облегна лакът на каменния ангел, за да го наблюдава.

Винаги се е трудил толкова усърдно.

Лус бързо тръсна глава. Това пък откъде се беше взело? Нямаше представа какво означава. И въпреки това, именно тя си го беше помислила. Това беше от онези фрази, които понякога се оформяха в ума й точно преди да се унесе в сън. Безсмислен брътвеж, който никога не можеше да свърже с нищо извън сънищата си. Но ето, че сега беше напълно будна.

Трябваше да се справи с цялата тази история с Даниел. Познаваше го от един ден, а вече чувстваше как се плъзга към много странно и непознато място.

- Вероятно е най-добре да стоиш далече от него - изрече един студен глас зад гърба й.

Лус рязко се извърна и откри Моли, в същата поза, в която я беше открила вчера: с ръце на хълбоците, с пламнали от гняв пробити ноздри. Пен й беше разказала, че изненадващото правило на „Меч и Кръст“, което позволяваше пиърсингите по лицата, идвало от нежеланието на самия директор да махне диамантената пластинка в ухото си.

- От кого? - попита тя Моли, със съзнанието, че звучи глупаво.

Моли завъртя очи:

- Просто ми имай доверие, когато ти казвам, че ще е изключително лоша идея да си паднеш по Даниел.

Преди Лус да успее да отговори, Моли беше изчезнала. Но Даниел - почти сякаш беше чул името си - гледаше право към нея. А после тръгна директно към нея.

Тя разбра, че слънцето се бе скрило зад облак. Ако успееше да се откъсне от втренчения му поглед, можеше да вдигне очи и да го види сама. Но не можеше да вдигне поглед, не можеше да извърне очи, и по някаква причина трябваше да присвие очи, за да го види. Почти сякаш Даниел излъчваше собствена светлина, която я заслепяваше. Неясен звънтящ шум изпълни ушите й, а коленете й започнаха да треперят.

Искаше да вдигне греблото си и да се престори, че не го е видяла да идва. Но беше твърде късно да си придава вид на хладнокръвна.

- Какво ти каза тя? - попита той.

- Ъм - поколеба се тя, като си блъскаше ума за някаква по-смислена лъжа. Не й хрумна нищо. Изпука с кокалчетата на пръстите си.

Даниел покри ръката й със своята.

- Мразя, когато правиш това.

6. Паднали ангели

Лус инстинктивно се отдръпна. Допирът на ръката му върху нейната беше толкова мимолетен и въпреки това почувства как лицето й пламна. Той искаше да каже, че това е болното му място, нали така? Че пукането на кокалчета го дразни винаги, който и да го прави? Защото думите, че мрази, когато тя прави това, намекваха, че я е виждал да го прави преди. А не беше възможно. Та той едва я познаваше.

Тогава защо имаше чувството, че са водили този спор и преди?

- Моли ми каза да стоя далеч от теб - каза тя накрая.

Даниел наклони глава на една страна, после на друга, сякаш

обмисляше чутото:

- Вероятно е права.

Лус потръпна. Една сянка се понесе над тях, като затъмни лицето на ангела точно за толкова време, че Лус да се разтревожи. Тя затвори очи и се опита да диша, молейки се Даниел да не долови нищо странно.

Но паниката се надигаше в нея. Искаше да побегне. Не можеше да побегне. Ами ако се изгубеше в гробището?

Даниел проследи погледа й към небето:

- Какво има?

- Нищо.

- Е, ще го направиш ли? - попита той, като скръсти ръце на гърдите си, сякаш я предизвикваше.

- Кое? - попита тя. Да побегне ли?

Даниел пристъпи към нея. Сега беше на по-малко от трийсетина сантиметра. Тя затаи дъх. Задържа тялото си съвсем неподвижно. Зачака.

- Ще стоиш ли далече от мен?

Почти прозвуча, сякаш флиртуваше.

Но Лус беше напълно смутена. Челото й бе влажно от пот, и тя притисна слепоочия между двата си пръста, като се опитваше да овладее отново тялото си, опитваше се да го изтръгне от неговия контрол. Беше напълно неподготвена да отговори на флирта. Тоест, ако той наистина флиртуваше.

Тя отстъпи назад:

- Предполагам.

- Не те чух - прошепна той, като повдигна вежда и пристъпи още една крачка по-близо.

Лус отново се дръпна назад, този път по-далече. Почти се блъсна в основата на статуята и почувства как зърнестото каменно стъпало на ангела одраска гърба й. Втора, по-тъмна, по-студена сянка профуча над тях. Можеше да се закълне, че Даниел потръпна заедно с нея.

А после дълбокият тътен на нещо тежко стресна и двамата. Лус ахна, когато горната част на мраморната статуя се залюля над тях, като клон на дърво, полюшван от ветреца. За секунда сякаш кръжеше във въздуха.

Лус и Даниел стояха втренчени в ангела. И двамата знаеха, че всеки момент ще падне. Главата на ангела се наведе бавно към тях, сякаш той се молеше - а после цялата статуя набра скорост и започна да се устремява надолу. Лус почувства как ръката на Даниел се обвива около китката й мигновено, здраво, сякаш знаеше точно къде започва и къде свършва тя. Другата му ръка покри главата й и я натисна надолу, точно когато статуята рухна върху тях. Точно на мястото, където бяха преди секунда. Приземи се с мощен трясък - с главата напред в калта, с все още опрени в пиедестала крака, оставяйки малък триъгълник отдолу, където се бяха снишили Даниел и Лус.

Задъхваха се, плътно един до друг: очите на Даниел бяха изплашени. Между телата им и статуята имаше само няколко сантиметра.

- Лус? - прошепна той.

Тя можа единствено да кимне.

Очите му се присвиха:

- Какво видя?

После се появи една ръка и Лус почувства как я издърпват от пространството под статуята. Усети драскане по гърба, а после - полъх на вятър. Отново видя потрепване на дневна светлина. Всички участници в наказанието стояха със зяпнали уста, с изключение на госпожица Трос, която гледаше гневно, и Кам, който помогна на Лус да се изправи на крака.

- Добре ли си? - попита Кам, като я огледа бързо за ожул-вания и синини и изтупа малко пръст от рамото й. - Видях статуята да пада и притичах да опитам да я спра, но тя вече беше... сигурно си била наистина ужасена.

Лус не реагира. Ужасът беше само част от онова, което беше изпитала.

Даниел, вече на крака, дори не се обърна да види дали тя е добре. Просто си тръгна.

Челюстта на Лус увисна, докато го гледаше как си отива, докато гледаше как, изглежда, никой от другите не се интересуваше, че той се беше измъкнал.

- Какво направихте? - попита госпожица Трос.

- Не знам. В един миг стояхме - Лус хвърли поглед към госпожица Трос, - ъм... работехме... там. И в следващия момент статуята просто падна.

Албатроса се наведе да огледа разбития ангел. Главата му се беше пукнала право през средата. Тя взе да мърмори нещо за природни сили и стари камъни.

Но онова, което се загнезди в Лус, беше гласът в ухото й, дори след като всички останали се бяха заловили отново за работа. Беше Моли, само на сантиметри зад рамото й, която прошепна:

- Май някой ще трябва да започне да слуша, когато давам съвети.

Вътрешният кръг

- ГТикога повече не ме плаши така! - смъмри Кали Лус в сряда вечерта.

Беше точно преди залез слънце, и Лус се беше свила в телефонната кабина на „Меч и Кръст“ - миниатюрно бежово оградено пространство в средата на предната канцелария. Далеч не беше усамотено, но поне никой друг не се мотаеше наоколо. Ръцете още я боляха от гробищната смяна по време на вчерашното наказание, гордостта й още беше наранена от начина, по който Даниел избяга в мига, щом ги издърпаха изпод статуята. Но за петнайсет минути Лус усилено се опитваше да изтика всичко това от ума си, да попие всяка блажено трескава дума, която най-добрата й приятелка успееше да изстреля в определеното време. Беше й толкова хубаво да чуе пронизителния глас на Кали, та почти не я беше грижа, че тя й крещи.

- Обещахме си, че няма да минава и час, без да си говорим

- продължи обвинително Кали. - Помислих си, че някой те е изял жива! Или че може би са те натикали в изолатор, в някоя от онези усмирителни ризи, дето трябва да си прегризеш ръкава, за да си почешеш лицето. Съдейки по всичко, направо можеше да си слязла в деветия кръг на...

- Добре, мамо - каза Лус, като се засмя и встъпи в ролята си на инструктор по дишане на Кали. - Отпусни се. - За частица от секундата се почувства виновна, че не беше използвала правото си на едно телефонно обаждане, за да избере номера на истинската си майка. Но знаеше, че Кали щеше да откачи, ако някога откриеше, че Лус не се беше възползвала още от първата си възможност да се свърже с нея. И по някакъв странен начин, винаги беше успокояващо да чуе истеричния глас на Кали. Това беше една от многото причини, поради които двете си пасваха толкова добре: Прекомерната параноя на най-добрата й приятелка всъщност действаше успокояващо на Лус. Направо можеше да си представи Кали в стаята й в общежитието на „Доувър“, как крачи по яркооранжевото си килимче, с препарат за избелване на коса, разплескан по корема й, и пяна за педикюр, разделяща все още неизсъхналите оцветени в тъмночервено нокти на краката й.

- Не ме мамосвай! - тросна се Кали. - Разказвай. Какви са другите хлапета? Всичките ли са страховити и се тъпчат с диу-ретици като по филмите? Ами часовете ти? Как е храната?

През телефонната слушалка Лус дочуваше музиката от „Ваканция в Рим“, която се носеше на заден план от миниатюрния телевизор на Кали. Любимата сцена на Лус винаги беше онази, в която Одри Хепбърн се събуждаше в стаята на Грегъри Пек, все още убедена, че цялата предишна нощ е била сън. Лус затвори очи и се опита да си представи мислено кадъра. Като имитираше сънливия шепот на Одри, тя цитира репликата, която знаеше, че Кали ще разпознае:

- Имаше един мъж, той беше толкова зъл към мен. Беше прекрасно.

- Добре, принцесо, искам да чуя за твоя живот - подметна Кали.

За нещастие, в „Меч и Кръст“ нямаше нищо, което Лус дори би си помислила да опише като прекрасно. Като си помисли за Даниел за - о, за осемдесети път през този ден -осъзна, че единственият паралел между живота й и „Ваканция в Рим“ беше, че и тя, и Одри имаха мъж, който беше агресивно груб и не проявяваше интерес към тях. Лус опря глава на бежовия линолеум на стените на кабината. Някой беше издълбал думите „чакам добър случай“. При нормални обстоятелства, именно в този момент Лус щеше да си признае пред Кали всичко за Даниел.

Само че по някаква причина не го направи.

Каквото и да поискаше евентуално да каже за Даниел, то нямаше да се основава на нищо, случило се действително между тях. А Кали си падаше по момчета, които полагат усилие да покажат, че са достойни за теб. Щеше да иска да чуе неща от рода на това, колко пъти той е държал вратата на Лус, или пък дали е забелязал колко добър е френският й. Кали не смяташе, че има нещо лошо в това, момчетата да пишат глупави любовни стихове, от онези, които Лус никога не можеше да приеме на сериозно. Лус щеше да бъде жестоко лаконична по отношение на нещата, които имаше да каже за Даниел. Всъщност Кали щеше да е много по-заинтригувана да чуе нещо за някой като Кам.

- Ами, наистина има едно момче - прошепна Лус в телефонната слушалка.

- Знаех си! - изпищя Кали. - Името.

Даниел. Даниел. Лус прочисти гърло:

- Кам.

- Прямо, без усложнения. Разбирам. Започни от началото.

- Е, всъщност още нищо не се е случило.

- Той мисли, че си прекрасна, дрън-дрън-дрън. Казах ти, че късо подстриганата коса те прави да изглеждаш като Одри. Стигай до хубавата част.

- Ами... - Лус млъкна рязко. Звукът от стъпки във фоайето я накара да замълчи. Подаде се леко навън от кабината и изпру-жи врат да види кой прекъсва най-хубавите й петнайсет минути от цели три дни насам.

Кам идваше към нея.

За вълка говорим... Тя преглътна ужасяващо неубедителните думи, които напираха на върха на езика й: Той ми даде перцето си за китара. Още беше в джоба й.

Кам се държеше небрежно, сякаш по някакъв късмет не я беше чул какво казва. Той сякаш беше единственото хлапе в „Меч и Кръст“, което не сменяше училищната си униформа с други дрехи в мига, щом часовете приключеха. Но наситеният черен цвят допринасяше за добрия му външен вид точно толкова, колкото правеше Лус да прилича на момиче от касата на някоя бакалница.

Кам въртеше в ръце златен джобен часовник, който се поклащаше от дълъг ланец, омотан около показалеца му. Лус проследи за миг светлата дъга, която описваше, почти хипнотизирана, докато Кам рязко удари циферблата на часовника в юмрука си и той спря. Кам погледна надолу към часовника, после вдигна очи към нея.

- Съжалявам. - Той смутено присви устни. - Мислех, че съм се записал за телефонния разговор в седем часа. - Той сви рамене. - Но сигурно съм го записал погрешно.

Сърцето на Лус се сви, когато погледна часовника си. Двете с Кали едва си бяха разменили петнайсет думи - как можеше петнайсетте й минути вече да са изтекли?

- Лус? Ало? - Кали звучеше нетърпеливо от другата страна на линията. - Държиш се странно. Има ли нещо, което не ми казваш? Да не си ме заместила вече с някое грубо момиче от поправителното училище? Какво ще кажеш за момчето?

- Шшшшт - изсъска Лус в телефонната слушалка. - Кам, чакай - извика тя, като отдръпна слушалката от устата си. Той вече беше на половината път до вратата. - Само секунда, тъкмо - тя преглътна - тъкмо тръгвах.

Кам пъхна джобния часовник в предния джоб на черния си блейзър и забърза обратно към Лус. Повдигна вежди и се засмя, когато чу в слушалката как гласът на Кали се усили:

- Да не си посмяла да ми затвориш - възропта Кали. - Нищо не си ми разказала. Нищо!

- Не искам да вбесявам никого - пошегува се Кам, като посочи телефона, от който се носеха звуци, подобни на лай. -Вземи и моето време, ще ми се реваншираш друг пъг.

- Не - каза Лус бързо. Колкото и отчаяно да й се искаше да продължи да говори с Кали, предполагаше, че Кам вероятно изпитва същото към онзи, на когото беше дошъл да се обади. А за разлика от много хора в това училище, единствено Кам се беше държал с нея мило. Не искаше да го кара да се отказва от реда си за телефона, особено сега, когато тя щеше да е твърде нервна, за да клюкарства с Кали по негов адрес.

- Кали - каза тя, като въздъхна в слушалката. - Трябва да вървя. Ще се обадя отново възможно най... - Но дотогава в ухото й вече се чуваше само смътното жужене на сигнала „сво-бодно“. Самият телефон беше нагласен да прекратява всеки разговор при изтичането на петнайсет минути. Сега видя малкия таймер в основата му, на който примигваха три нули. Дори не бяха успели да се сбогуват, а сега щеше да се наложи да чака още цяла седмица, за да се обади. Времето се разпростря в ума на Лус като безкрайна пропаст.

- Най-добра приятелка завинаги? - попита Кам, като се облегна на стената на кабината до Лус. Тъмните му вежди все още бяха извити. - Имам три по-малки сестри, на практика мога да подуша вибрациите „най-добра приятелка“ през телефона. -Наведе се напред, сякаш се канеше да подуши Лус, което я накара да се изкиска... а след това да замръзне. Неочакваната му близост беше накарала сърцето й да се разтупти бързо.

- Нека да позная. - Кам изправи гръб и повдигна брадичка. - Искаше да узнае всичко за лошите момчета от поправителното училище?

- Не! - Лус ожесточено поклати глава, за да отрече, че в ума й изобщо се въртят мисли за момчета... докато не осъзна, че Кам само се шегуваше. Изчерви се и се опита да се пошегува в отговор. - Тоест, казах й, че тук няма нито едно добро момче..

Кам примигна.

- Точно затова е толкова вълнуващо. Не мислиш ли? - По някакъв начин успяваше да стои съвсем неподвижен, което накара Лус да застане съвсем неподвижна, а това пък накара тик-такането на часовника в джоба му да й се стори по-силно, отколкото беше възможно.

Застинала до Кам, Лус внезапно потръпна, когато нещо черно връхлетя в коридора. Сянката сякаш съвсем умишлено заподскача по плоскостите на тавана, като затъмни една, после следваща, а после - трета. По дяволите. Никога не беше добре да е насаме с някого - особено някой, толкова съсредоточен върху нея, както беше Кам в момента - когато се появяха сенките. Почувства как се дръпва рязко, като се опитваше да изглежда спокойна, докато тъмнината се въртеше около вентилатора на тавана във вихрен танц. Ако беше само това, би могла да го понесе. Може би. Но освен това сянката издаваше най-страшния от ужасните си звуци - звук, подобен на онзи, който Лус беше чула, докато гледаше как едно невръстно бухалче пада от ниската палма, на която бе кацнало, и се задушава до смърт. Искаше й се Кам просто да спре да я гледа. Искаше й се да се случи нещо, което да отклони вниманието му. Искаше й се...

Да влезе Даниел Григори.

И тогава той наистина влезе. Беше спасена от прекрасното момче, облечено в прокъсани джинси, целите на дупки, и още по-прокъсана тениска. Не изглеждаше точно като спасител -прегърбен над тежката купчина с библиотечни книги, със сиви торбички под сивите очи. Даниел всъщност изглеждаше някак разбит. Русата му коса падаше унило над очите, а когато те се спряха върху Лус и Кам, Лус видя как се присвиват. Беше толкова заета да се измъчва с мисълта какво ли беше направила този път, за да подразни Даниел, че почти не осъзна невероятното нещо, което се беше случило. В мига, преди вратата към фоайето да се затвори зад тях, сянката се плъзна през нея и изчезна в нощта. Сякаш някой бе разчистил целия пясък от коридора с прахосмукачка.

Даниел само кимна в тяхната посока и дори не забави ход, докато минаваше.

Лус погледна Кам, който наблюдаваше Даниел. Обърна се към Лус и каза по-високо, отколкото беше необходимо:

- За малко да забравя да ти кажа. Устройвам малко парти в стаята си довечера след Социалните мероприятия. Много ще се радвам да дойдеш.

Даниел още беше достатъчно близо, за да ги чуе. Лус нямаше представа какви са тези Социални мероприятия, но преди това трябваше да се срещне с Пен. Имаха намерение да отидат заедно.

Погледът й остана прикован в тила на Даниел, макар да знаеше, че трябва да отговори на Кам за партито, и това наистина не би трябвало да е толкова трудно, но когато Даниел се обърна и погледна назад към нея с очи, за които тя можеше да се закълне, че са изпълнени с печал, телефонът зад гърба й започна да звъни, а Кам посегна към него и каза:

- Трябва да проведа този разговор, Лус. Ще бъдеш ли там?

Даниел кимна, почти незабележимо.

- Да - каза Лус на Кам. - Да.

- Още не разбирам защо трябва да тичаме - задъхваше се Лус двайсет минути по-късно. Опитваше се да не изостава от Пен, докато се придвижваха с усилие обратно през училищ-ното землище към аудиторията за тайнственото Социално мероприятие в сряда вечер, което Пен още не беше обяснила. Лус едва имаше достатъчно време да стигне горе до стаята си, да си сложи набързо гланц за устни и по-хубавите джинси, в случай че социалното мероприятие беше от онзи вид. Още се опитваше да забави дишането си след сблъсъка с Кам и Даниел, когато Пен нахълта в стаята й, за до я извлече обратно през вратата.

- Хората, които хронично закъсняват, никога не разбират многобройните начини, по които объркват програмата на точните и нормалните хора - каза Пен на Лус, докато шляпаха през един особено подгизнал участък на ливадата.

- Ха! - Зад тях избухна смях.

Лус погледна назад и почувства как лицето й грейва, когато видя бледата, кльощава фигура на Ариана да подтичва, за да ги настигне. - Кой шарлатанин ти каза, че си нормална, Пен? -Ариана смушка Лус и посочи надолу: - Внимавай за плаващите пясъци!

Лус спря рязко, като разплиска вода около себе си, точно преди да нагази в един страховито тинест участък от ливадата.

- Моля ви, нека някой ми каже къде отиваме!

- Сряда вечер - каза Пен с равен тон. - Вечер за светски събития.

- Като... танцова забава или нещо от този род? - попита Лус: из ума й вече се мяркаха видения за Даниел и Кам на дансинга.

Ариана издаде презрителен звук.

- Танц със смъртоносната скука. Терминът „светски“ е от типичните заблуждаващи приказки на „Меч и Кръст“. Разбираш ли, от тях се изисква да планират светски събития за нас, но освен това те изпитват ужас да планират светски събития за нас. Омагьосан кръг.

- Така че вместо това - добави Пен - организират тези наистина ужасни мероприятия като филмови вечери, последвани от лекции за филма, или - Боже, помниш ли миналия семестър?

- Онзи, когато имаше цял симпозиум върху таксидермията?

- Толкова, толкова зловещо. - Пен поклати глава.

- Тази вечер, скъпа - провлече Ариана - ще ни се размине леко. Всичко, което грябва да направим, е да проспим един от трите филма, които се въртят периодично във видеотеката на „Меч и Кръст“. Кой мислиш, че ще е тази вечер, Пенилоуфър? „Звездният човек?“ „Джо срещу вулкана?“ Или „Уикенд при Бърни?“

- „Звездният човек“ е - изстена Пен.

Ариана стрелна Лус с изненадан поглед.

- Тя знае всичко.

- Чакайте малко - каза Лус, като заобиколи на пръсти подвижните пясъци и сниши гласа си до шепот, когато наближиха канцеларията на училището. - Ако всички сте гледали тези филми толкова пъти, защо така сте се разбързали да стигнете там?

Пен отвори тежките метални врати към „аудиторията“, което - осъзна Лус - беше евфемизъм за обикновена стара стая с ниски, окачени тавани и столове, подредени с лице към празна бяла стена.

- Не ти трябва да се закотвяш на горещия стол до господин Коул - обясни Ариана, като посочи учителя. Той беше забил нос дълбоко в някаква дебела книга, заобиколен от малкото останали празни столове в стаята.

Когато трите момичета пристъпиха през детектора за метал на вратата, Пен каза:

- Който седне там, трябва да му помага да раздаде ежеседмичните си „обзори на душевното здраве“.

- Което нямаше да е толкова лошо... - обади се Ариана.

- ...Ако не се налагаше да стоим до късно, за да анализираме находките - довърши Пен.

- Следователно пропускайки - каза Ариана, като се ухили, насочвайки Лус към втория ред, докато шепнеше - купона след приключването.

Най-после бяха стигнали до същността на въпроса. Лус се подсмихна.

- Чух за това - каза тя, поне веднъж за разнообразие почувствала се поне малко вътре в нещата. - В стаята на Кам е, нали?

Ариана погледна Лус за секунда и прокара език по зъбите си. После плъзна поглед покрай нея, почти през нея.

- Хей, Тод - повика го тя, като помаха само с върховете на пръстите си. Бутна Лус в един стол, настани се на безопасното място до нея (все още през два стола от господин Коул), и потупа горещата седалка. - Ела да седнеш при нас, Т-ман!

Тод, който пристъпваше от крак на крак на прага, изглеждаше изпълнен с огромно облекчение да получи указание, каквото и да е указание. Тръгна към тях, като преглъщаше. Едва се беше стоварил на стола, когато господин Коул вдигна поглед от книгата си, почисти очилата си с носната си кърпа, и каза:

- Тод, радвам се, че си тук. Питам се дали можеш да ми помогнеш с една малка услуга след филма. Разбираш ли, диаграмата на Вен² е много полезно средство за...

- Колко подло! - Пен внезапно подаде лице между Ариана и Лус.

Ариана сви рамене и извади огромна торбичка пуканки от голямата си чанта.

- Това е пределният брой нови ученици, за които мога да се грижа - каза тя, като подхвърли на Лус пуканка с много масло. - Късметлии.

Когато стаята притъмня, Лус се огледа наоколо, докато очите й се спряха върху Кам. Помисли си за прекъснатото си клю-карстване с Кали по телефона, и как приятелката й винаги казваше, че да гледаш филм с някое момче е най-добрият начин да разбереш разни неща за него, неща, които може и да не излязат наяве в разговор. Като гледаше Кам, Лус си помисли, че разбира какво е имала предвид Кали: Щеше да има нещо вълнуващо в това, да поглежда с крайчеца на окото си, за да разбере какви шеги се струват смешни на Кам, да се разсмее заедно с него.

Когато погледът му срещна нейния, Лус изпита смутено ин-стинктивно желание да извърне очи. Но после, преди да успее да го направи, лицето на Кам грейна в широка усмивка. Това я накара да се почувства забележително несмутена, че са я хванали да зяпа. Когато той вдигна ръка да й помаха, Лус не можеше да не си спомни как точно обратното се беше случило няколкото пъти, когато Даниел я беше хванал да го гледа.

Даниел пристигна заедно с Роланд, достатъчно късно, че Ранди вече да е преброила присъстващите, достатъчно късно, че единствените останали места за сядане да са на пода в предната част на стаята. Даниел мина през лъча светлина на прожектора и Лус за пръв път забеляза сребърна верижка на шията му, и нещо като медальон, пъхнато в тениската му. После той се сниши и тя напълно го изгуби от поглед. Не виждаше дори профила му.

Както се оказа, „Звездният човек“ не беше особено забавен; непрекъснатите имитации на Джеф Бриджис от страна на учениците обаче бяха. На Лус й беше трудно да задържи вниманието си върху сюжета. Освен това започваше да изпитва онова неловко, ледено усещане в тила. Нещо бе на път да се случи.

Когато сенките дойдоха този път, Лус ги очакваше. После започна да мисли за това и пресметна на пръсти. Сенките се появяваха обезпокояващо често и Лус не можеше да определи дали просто беше нервна в „Меч и Кръст“... или това означаваше нещо друго. Никога преди сенките не се бяха държали така...

Те се просмукаха над нея в аудиторията, после се плъзнаха по страните на киноекрана, а накрая се прокраднаха по очертанията на подовата настилка като разлято мастило. Лус се вкопчи в долната част на стола си и почувства как мъчителен болезнен страх набъбва през краката и ръцете й. Стегна всички мускули на тялото си, но не можеше да сдържи треперенето. Стис-ване по лявото коляно я накара да погледне към Ариана.

- Добре ли си? - изрече Ариана само с устни.

Лус кимна и обви ръце около раменете си, като се преструваше, че просто й е студено. Пожела си наистина да беше така, но точно тази мразовита тръпка нямаше нищо общо с твърде усърдната климатична инсталация на „Меч и Кръст“.

Почувства как сенките подръпват стъпалата й под стола. Останаха така, като непосилен товар по време на целия филм, а всяка минута се влачеше като цяла вечност.

Час по-късно, Ариана притисна око към шпионката на боядисаната в бронзов цвят врата на стаята на Кам в общежитието.

- Ю-хуу - пропя тя, като се кикотеше. - Веселбата започва!

Тя измъкна ярко розова боа от пера от същата вълшебна

чанта от тъкан за килими, от която се бе появила торбичката с пуканки.

- Повдигни ме - каза тя на Лус, като люлееше крак във въздуха.

Лус преплете пръсти и ги постави под черния ботуш на Ариана. Проследи как Ариана се отблъсна от земята и покри с боата лицевата част на охранителната камера в коридора, докато посягаше зад устройството и го изключваше.

- И това изобщо не е подозрително, или нещо такова - каза Пен.

- На чия страна си? - изстреля в отговор Ариана. - На „червените“? Или на тези, които искат да се позабавляват?

- Просто казвам, че има по-хитри начини - изсумтя Пен, когато Ариана скочи долу. Ариана преметна боата върху раменете на Лус, и Лус се засмя и започна да се полюшва в такт с песента в стил „Мотаун“, която дочуваха през вратата. Но когато Лус подаде боата на Пен да я сложи за малко, с изненада видя, че тя още изглеждаше нервна. Пен си гризеше ноктите, а по челото й беше избила пот. Сред влажната южняшка септемврийска горещина, Пен носеше шест пуловера - на нея никога не й беше топло.

- Какво има? - попита Лус, като се наведе към нея.

Пен подръпна крайчеца на ръкава си и сви рамене. Имаше вид, сякаш тъкмо се канеше да отговори, когато вратата зад тях се отвори. Мярна се струйка цигарен дим, чу се оглушителна музика, и внезапно Кам ги посрещна с отворени обятия.

- Успя - каза той, като се усмихна на Лус. Дори на мъжди-вата светлина устните му блестяха, сякаш бяха изцапани с малини. Когато я гушна в прегръдка, тя се почувства мъничка и защитена. Прегръдката продължи само миг: после той се обърна да кимне за поздрав на другите две момичета, и Лус изпита лека гордост, че именно тя е получила прегръдката.

Зад гърба на Кам малката, тъмна стая беше претъпкана с хора. Роланд стоеше в един ъгъл, до грамофона, и беше вдигнал няколко плочи към светлината на черна лампа. Двойката, която Лус беше видяла във вътрешния двор преди няколко дни, се беше сгушила, притисната към прозореца. Момчетата с белите официални ризи, които приличаха на ученици от подготвително училище, се бяха скупчили заедно, и от време на време хвърляха погледи към момичетата. Ариана побърза да се стрелне през стаята към бюрото на Кам, което изглежда служеше и като бар. Почти веднага, тя намести между краката си бутилка шампанско и се смееше, докато се опитваше да измъкне тапата.

Лус беше смаяна. Не бе знаела как да се добере до алкохол дори в „Доувър“, където външният свят беше много по-достъпен. Кам се беше върнал в „Меч и Кръст“ само от няколко дни, но изглежда, вече знаеше как да вмъкне контрабандно всичко необходимо, за да организира истинска вечерна вакханалия, на която да се появи цялото училище. А по някакъв начин всички останали вътре смятаха това за нормално.

Все още застанала на прага, тя чу пукота, после радостните възгласи на останалите от тълпата, после гласът на Ариана, която се провикна:

- Лусиндааа, влизай вътре. Ще вдигна тост.

Лус усещаше привличането на партито, но Пен съвсем не изглеждаше толкова готова да се размърда.

- Ти върви - каза тя, като махна с ръка на Лус.

- Какво има? Не искаш ли да влезеш? - Истината беше, че самата Лус бе леко нервна. Нямаше представа какво става на подобни сбирки и тъй като още не беше сигурна колко надеждна е Ариана, определено щеше да се чувства по-добре, ако Пен беше до.нея.

Но Пен се намръщи:

7. Паднали ангели

- Аз... не се чувствам на място тук. Моето място са библиотеките... указания за използване на Пауър Пойнт, такива неща. Ако ти е нужно да изровиш нечие досие, аз съм твоят човек. Но това... - Тя застана на пръсти и надникна в стаята. - Не знам. Хората там вътре просто ме смятат за някаква многознайка.

Лус се опита да докара най-добрата си отегчена гримаса.

- А мен пък ме мислят за парче месно руло; а ние пък мислим, че те са до един пълни откачалки. - Тя се засмя. - Не можем ли всички просто да се разбираме?

Пен бавно присви устна, после взе боата от пера и я преметна на раменете си.

- О, добре де - каза тя, като тръгна с тромави крачки и влезе вътре преди Лус.

Лус примигна, докато очите й се приспособят. Какофония изпълваше стаята, но чу смеещия се глас на Ариана. Кам затвори вратата зад гърба на Лус и я дръпна за ръката, така че тя да изостане назад, далече от сърцето на празненството.

- Наистина се радвам, че дойде - каза той, като сложи ръка на кръста й и наведе глава, за да може тя да го чуе в шумната стая. Тези устни изглеждаха направо съблазнителни особено когато изричаха думи от рода на: „Подскачах всеки път, щом някой почукаше, с надеждата, че си ти“.

Каквото и да беше привлякло Кам толкова бързо към нея, Лус не искаше да прави нищо, за да проваля положението. Той беше популярен и неочаквано грижлив, и вниманието му я накара да се почувства повече от поласкана. Накара я да се почувства по-удобно на това непознато ново място. Знаеше, че ако се опита да отговори на комплимента му, ще започне да пелтечи и няма да намери думите. Затова просто се засмя, което накара и него да се засмее, а после той я притегли в нова прегръдка.

Внезапно самата тя нямаше къде да сложи ръцете си, освен да ги обвие около врата му. Почувства се леко замаяна, когато Кам я притисна, повдигайки я леко от земята.

Когато я свали обратно, Лус се обърна към останалите участници в партито, и първото, което видя, беше Даниел. Но тя мислеше, че той не харесва Кам. И въпреки това, той седеше с кръстосани крака на леглото, бялата му тениска проблясваше във виолетово на ултравиолетовата светлина. Щом очите й го откриха, беше трудно да гледа накъдето и да било другаде. В което нямаше логика, защото едно прекрасно и дружелюбно момче стоеше точно зад нея и я питаше какво ще иска за пиене. Другото прекрасно, безкрайно по-недружелюбно момче, седнало срещу нея, не биваше да е онова, към което не можеше да спре да гледа. А той се взираше в нея. Толкова съсредоточено, със загадъчен примижал поглед в очите, който Лус си помисли, че никога няма да разшифрова, дори и да го видеше хиляда пъти.

Единственото, което осъзнаваше, беше ефектът, който това имаше върху нея. Всички други в стаята се замъглиха пред очите й и тя се разтопи. Можеше да отвръща на втренчения му поглед цяла нощ, ако не беше Ариана, която се бе покатерила върху бюрото и се провикна, вдигнала чашата си във въздуха.

- За Лус - произнесе наздравица тя, като отправи към Лус невинна усмивка. - Която очевидно се беше замечтала и пропусна цялата ми приветствена реч, и която никога няма да узнае колко невероятно забележителна беше - не беше ли забележителна, Ро? - наведе се тя да попита Роланд, който я потупа утвърдително по глезена.

Кам пъхна пластмасова чаша с шампанско в ръката на Лус. Тя се изчерви и се опита да отмине тоста със смях, когато всички събрани на партито повториха като ехо:

- За Лус! За Месното Руло!

До нея, Моли се промъкна тихо и прошепна в ухото й по-кратка версия:

- За Лус, която никога няма да разбере.

Няколко дни по-рано Лус щеше да се отдръпне. Тази вечер просто завъртя очи, после обърна гръб на Моли. Всяка дума, изречена някога от това момиче, беше накарала Лус да се почувства засегната, но покажеше ли го, това сякаш само насърчаваше Моли. Затова Лус просто се сниши, за да седне на стола пред бюрото заедно с Пен, която й подаде дълго парче черна лакрица.

- Можеш ли да повярваш? Мисля, че наистина се забавлявам - каза Пен, като дъвчеше щастливо.

Лус захапа лакрицата и отпи малка глътка от пенливото шампанско. Не особено приятна на вкус комбинация. Нещо като нея и Моли.

- Е, Моли към всички ли се държи гадно, или аз съм специален случай?

За секунда Пен имаше вид, сякаш щеше да даде различен отговор, но после потупа Лус по гърба.

- Просто обичайното й обаятелно държание, скъпа моя.

Лус огледа стаята - цялото това свободно леещо се шампанско, натруфения луксозен грамофон на Кам, окачената светлоотразяваща сфера, която се въртеше над главите им, хвърляйки звезди по лицата на всички.

- Откъде вземат всички тези неща? - зачуди се тя на глас.

- Говори се, че Роланд може да вмъкне контрабандно всичко в „Меч и Кръст“ - каза небрежно Пен. - Не че някога съм го молила.

Може би това беше имала предвид Ариана, когато каза, че Роланд знае как да намира разни неща. Единствената непозволена вещ, която Лус можеше да си представи да иска достатъчно отчаяно, че да помоли за него, беше клетъчен телефон. Но пък... Кам й беше казал да не слуша Ариана по въпроса за нещата, които ставаха вътре в училището. Което щеше да е безпроблемно, само дето толкова голяма част от това парти, изглежда, беше благодарение на Роланд. Колкото повече се опитваше да разплете въпросите, които я занимаваха, толкова по-малко схващаше. Вероятно трябваше просто да се придържа към ролята на човек, който е достатъчно „вътре“, за да получава покани за сбирките.

- Добре, всички вие, отхвърлени окаяници - каза Роланд високо, за да привлече вниманието на всички. Звукът на грамофона беше утихнал до статичния пукот между отделните песни. - Ще започнем втората част от вечерта - „Микрофонът е ваш“ - и приемам заявки за караоке.

- Даниел Григори! - подвикна Ариана през преплетените си ръце.

- Не! - подвикна Даниел в отговор, без да пропуска дори един такт.

- Ауу, мълчаливецът Григори пропуска още една възможност - каза Роланд в микрофона. - Сигурен ли си, че не искаш да изкараш твоята версия на „Хрътката от ада по следите ми“?

- Мисля, че това е твоята песен, Роланд - каза Даниел. Слаба усмивка се разля по устните му, но Лус изпита чувството, че това беше смутена усмивка, усмивка, която сякаш казваше: „Нека някой друг застане в светлината на прожекторите, моля ви“.

- Той е прав, народе - засмя се Роланд. - Макар да е известно, че караоке изпълнението на Робърт Джонсън може да опразни стаята. - Измъкна един албум на Р. Л. Бърнсайд от купчината и посочи към грамофона в ъгъла. - Нека вместо това се отправим на юг.

Когато започнаха басовите ноти на електрическа китара, Роланд застана в средата на сцената, която всъщност представляваше просто квадратен метър осветено от луната празно пространство в средата на стаята. Всички останали пляскаха с ръце или тропаха с крака в такт, но Даниел беше навел поглед към часовника си. Лус продължаваше да го вижда как й кимна във фоайето по-рано тази вечер, когато Кам я покани на партито. Сякаш по някаква причина Даниел искаше тя да е там. Разбира се, сега, когато се бе появила, той не показваше с нищо, че забелязва съществуването й.

Само ако можеше да го хване насаме...

Роланд така обсебваше вниманието на гостите, че единствено Лус забеляза когато, по средата на песента, Даниел се изправи, промъкна се покрай Моли и Кам, и безшумно се измъкна през вратата.

Това беше нейният шанс. Докато всички около нея аплодираха, Лус бавно се изправи на крака.

- Още! - провикна се Ариана. После, забелязала, че Лус се надига от стола си, каза: - О, я виж ти, моето момиче ли излиза да пее?

- Не! - Лус не искаше да пее пред тази пълна стая с хора -не повече, отколкото искаше да признае истинската причина, поради която се беше изправила. Но ето я - стоеше права точ-но насред първото си парти в „Меч и Кръст“, докато Роланд тикаше микрофона под брадичката й. Сега какво?

- Аз... просто се чувствам гадно заради, ъъ, Тод. Задето пропуска това. - Гласът на Лус се върна към нея като ехо по говорителите. Вече съжаляваше за злополучната си лъжа и за факта, че сега вече нямаше връщане назад. - Помислих си, че ще е добре да изтичам долу и да видя дали е приключил с господин Коул.

Изглежда, никое от другите деца нямаше и най-малко понятие как да приеме това. Само Пен се провикна боязливо:

- Върни се бързо!

Моли се усмихваше подигравателно на Лус:

- Първа любов - каза тя, като имитираше любовно гукане. - Колко романтично.

Я чакай, те да не мислеха, че харесва Тод? О, на кого му пукаше - единственият човек, за когото Лус наистина не искаше да си помисли това, беше именно човекът, когото се опитваше да последва навън.

Без да обръща внимание на Моли, Лус хукна към вратата, където Кам я посрещна със скръстени ръце.

- Искаш ли компания? - попита я с надежда.

Тя поклати глава. По каквато и друга задача да беше тръгнала, вероятно щеше да пожелае компанията на Кам. Но не точно сега.

- Връщам се веднага - каза тя весело. Преди да успее да забележи разочарованието върху лицето му, тя се измъкна навън в коридора. След гръмкия шум на партито, тишината звънтеше в ушите й. Отне й секунда, преди да успее да различи приглушени гласове точно зад ъгъла.

Даниел. Щеше да разпознае гласа му навсякъде. Но не беше толкова сигурна с кого говори той. Момиче.

- Съж’лявам - каза момичето... с ясно различим южняшки акцент.

Габ? Даниел се измъкваше, за да се срещне с русата и боядисана Габ?

- Няма да се повтори - продължи Габ. - Кълна се, че...

- Не може да се повтаря - прошепна Даниел, но тонът му почти крещеше: „кавга между влюбени“. - Ти обеща, че ще бъдеш там, а не беше.

Къде? Кога? Лус беше в агония. Запромъква се по коридора, като се опитваше да не издаде звук.

Но двамата бяха замлъкнали. Лус можеше да си представи как Даниел взема ръцете на Габ в своите. Можеше да си го представи как се навежда към нея за дълга, страстна целувка. Пелена от всепоглъщаща завист се разстла по гърдите на Лус. Зад ъгъла, един от тях въздъхна.

- Ще трябва да ми се довериш, скъпи - чу тя да казва Габ, със захарно сладък глас, който накара Лус да реши веднъж завинаги, че я мрази. - Аз съм единственият човек, когото имаш.

¹

Блис (англ. ЕШб8) - блаженство. - Б. пр.

5. Паднали ангели

²

Диаграма на Вен - вид визуална техника за сортиране на обекти по групи. - Б. пр.