Паднали ангели

Ако този, когото желаеш, никога не може да бъде твой... Какво се случва?

Привлекателна слгес от изкушение, невъзможна любов и свръхестествени явления, на която никоя тийнейджърпа не може да устои.

Ани Хийтън

Има нещо до болка познато п Даниел Григори.

Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...

А дистанцираното му студено държание?

То е начин да я защити.

Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.

А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.

Онасна, страховита, завладяваща история...

ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.

Ангели

.«tense АОРЪН КЕЙТ

тл\'-=т CïtV hwitïTvtг

АОРЪН КЕЙТ

ПАДНАЛИ

АНГЕЛИ

В начзяото

г. • «..•»*< ч. -т. г| -? -т~г— -п • -г ,1 пп'г гг г^-» пт*г гт .■ г ь - "-гм-т I и ~ и - 1иГ'|Чп"имттт т»1ГП г«г>г*ч~м1 тпщ гла-, ч и цщтщ. ттт^р

Хелстън, Лиши, сетемШ 1854 г.

Около полунощ, очите й най-сетне се оформиха. Погледът им бе като на котка, наполовина решителен и наполовина колеблив - изпълнен с вещание за беда. Да, очите бяха точно както трябва. Издигащи се да финото й, изящно чело, на сантиметри от тъмния водопад на косите й.

Отдалечи листа на една ръка разстояние, за да прецени как напредва. Беше трудно да работи, без тя да е пред него, но пък и никога не можеше да скицира в нейно присъствие. Откакто беше пристигнал от Лондон - не, откакто я беше видял за пръв път - трябваше да внимава винаги да я държи на разстояние.

Сега тя всеки ден търсеше близост с него и всеки ден беше по-труден от предишния. Именно затова заминаваше на сутринта - за Индия, за двете Америки - нито знаеше, нито го беше грижа закъде. Където и да се озовеше накрая, щеше да е по-лесно, отколкото да бъде тук.

Наведе се отново над рисунката, като въздъхна, докато при-глаждаше с палец леко размазаната й нарисувана с въглен нацу-пено присвита пълна долна устна. Този безжизнен лист, жесток натрапник, беше единственият начин да я вземе със себе си.

После, когато изправи гръб в коженото библиотечно кресло, го почувства - лекият топъл допир по тила си.

Почувства нея.

Дори само близостта й събуди у него най-странното усещане, като онази топлина, полъхваща, когато някой пън се разпадне на пепел в огъня. Без да се обръща, разбра: Тя беше там. Покри изображението й върху подвързаните листове в скута си, но не можеше да я избегне.

Погледът му падна върху канапето с тапицерия в цвят на слонова кост в отсрещния край на гостната, където само няколко часа по-рано тя се беше появила неочаквано, по-късно от останалите в групата си в розова копринена рокля, за да аплодира най-голямата дъщеря на техния домакин след едно чудесно изпълнение на клавесина. Хвърли поглед през стаята, през прозореца към верандата, където предишния ден тя се беше промъкнала до него, с диви бели божури в ръка. Тя все още смяташе, че привличането, което изпитва към него, е невинно, че честите им срещи насаме на остъклената веранда бяха просто... щастливи съвпадения. Каква наивност! Никога нямаше й каже нещо в обратния смисъл - беше длъжен да носи бремето на тази тайна.

Изправи се и се обърна, зарязал скиците върху кожения стол. И тя беше там, притисната към рубиненочервената кадифена завеса в простия си бял халат. Черната й коса се беше измъкнала от плитката. Изражението на лицето й беше същото като онова, което беше скицирал толкова много пъти. Бузите й започваха да пламтят. Ядосана ли беше? Смутена? Копнееше да узнае, но не можеше да си позволи да попита.

- Какво правиш тук? - Той долови ръмженето в гласа си и съжали, че е бил толкова рязък, знаейки, че тя никога нямаше да разбере.

- Не - не можах да спя - заекна тя, като тръгна към огъня и към стола му. - Видях светлината в стаята ти, а после...- тя направи пауза, свеждайки поглед към ръцете си - куфара ти пред вратата. Заминаваш ли някъде?

- Смятах да ти кажа... - Той млъкна насред изречението. Не биваше да лъже. Изобщо не беше възнамерявал да й съобщи за плановете си. Ако й кажеше, това щеше само да влоши нещата. Вече беше оставил нещата да стигнат твърде далече, с надеждата, че този път ще бъде различно.

Тя се приближи и погледът й падна върху скицника.

- Рисуваше ли ме?

Удивеният й тон му напомни колко голяма беше пропастта в разбирането между тях. Дори след цялото време, което бяха прекарали заедно през изминалите няколко седмици, тя все още не беше започнала да съзира истината, която се криеше зад привличането помежду им.

Това беше хубаво - или поне, беше за добро. През последните няколко дни, откакто беше избрал да замине, той се мъчеше да се отдръпне от нея. Усилието го изтощаваше толкова много, че, щом останеше сам, трябваше да се поддаде на насъбралото се желание да я рисува. Беше изпълнил цели листове от скицника с рисунки на извитата й шия, на бялата й като мрамор ключица, на черната бездна на косата й.

Сега той погледна отново към скицата, не засрамен, че го е хванала да я рисува, а нещо по-лошо. Студена тръпка се разпростря из тялото му, когато осъзна, че фактът, че го беше открила - разобличаването на чувствата му - щеше да я унищожи. Трябваше да е по-внимателен. Винаги се започваше така.

- Топло мляко е една супена лъжица меласа - промърмори той, все още с гръб към нея. После добави тъжно: - Помага ти да заспиш.

- Откъде разбра? Та това е точно същото, което майка ми някога...

- Знам - каза той, като се обърна да я погледне в лицето. Удивлението в гласа й не го изненада, и въпреки това не можеше да й обясни откъде знаеше, или да й каже колко пъти й беше поднасял същото това питие в миналото, когато идваха сенките, как я беше прегръщал, докато заспи.

Почувства докосването й, което го изгаряше през ризата, ръката й, положена нежно на рамото му, която го накара да ахне. Още не се бяха докосвали в този живот, а първият допир винаги го оставяше без дъх.

- Отговори ми - прошепна тя. - Заминаваш ли?

-Да.

- Тогава ме вземи със себе си - изрече на един дъх тя. Точно в този момент той я видя как си поема дъх през зъби, обзета от желание да върне молбата си назад. Виждаше как поредицата от чувства се заражда в гънката между очите й. Щеше да се почувства разгневена, после объркана, после засрамена от дързостта си. Винаги правеше така и твърде много пъти преди, той беше допускал грешката да я утешава точно в този момент.

- Не - прошепна той, спомняйки си... винаги спомняйки си...

- Отплавам утре. Ако изобщо държиш на мен, няма да кажеш и дума повече.

- Ако държа на теб - повтори тя, почти сякаш говореше на себе си. - Аз... аз... те обичам...

- Недей.

- Трябва да го кажа. Аз... обичам те, напълно сигурна съм, и ако си тръгнеш...

- Ако си тръгна, ти спасявам живота. - Той говореше бав-но, опитвайки се да достигне някаква частица от нея, която можеше да си спомни. Съществуваше ли изобщо, погребана някъде? - Някои неща са по-важни от любовта. Няма да разбереш, но трябва да ми се довериш.

Очите й се забиваха в него като свредели. Тя отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си. Вината за това също беше негова

- той винаги събуждаше надменността й, когато й говореше снизходително.

- Искаш да кажеш, че има по-важни неща от това? - предизвика го тя, като взе ръцете му и ги притегли към сърцето си.

О, да беше на нейно място и да не знаеше какво се задава! Или поне да беше по-силен, отколкото сега, и да бе в състояние да я спре. Не я ли спреше, тя никога нямаше да се научи, и миналото щеше да продължи да се повтаря, измъчвайки и двамата отново и отново.

Познатата топлина на кожата й под дланите му го накара да наклони глава назад и да изстене. Опитваше се да не обръща внимание на това, колко близо беше тя, колко добре познаваше усещането от допира на устните й върху своите, каква горчивина изпитваше, че всичко това трябваше да свърши. Но пръстите й обхождаха неговите толкова леко. Усещаше забързаното туптене на сърцето й през тънката памучна рокля.

Тя имаше право. Нямаше нищо повече от това. Никога не беше имало. Беше на път да се предаде и да я вземе в прегръдките си, когато долови изражението в очите й. Сякаш бе видяла призрак.

Тя беше тази, която се отдръпна, вдигнала ръка към челото

си.

- Изпитвам изключително странно усещане - прошепна тя.

Не - нима бе вече твърде късно?

Очите й се присвиха във формата, която имаха върху скицата му, и тя се върна при него, с ръце върху гърдите му, с разтворени в очакване устни.

- Наречи ме луда, но се кълна, че съм била точно тук преди...

Значи наистина беше твърде късно. Той вдигна очи, разтреперан, и почувства как тъмнината се спуска. Възползва се от един последен шанс да я улови, да я прегърне така здраво, както копнееше от седмици.

Устните й се сляха с неговите и двамата вече бяха безсилни. Вкусът на орлови нокти от устните й го замая. Колкото по-плътно се притискаше тя към него, толкова по-силно се бунтуваше стомахът му от тръпката и агонията на цялото преживяване. Езикът й следваше очертанията на неговия и огънят между тях се разгаряше по-ярък, по-горещ, по-силен с всяко ново докосване, с всяко ново проучване. И все пак нищо от това не беше ново.

Стаята се разтресе. Някаква аура започна да проблясва около тях.

Тя не забелязваше нищо, не осъзнаваше нищо, не разбираше нищо освен целувката им.

Той единствен знаеше какво предстоеше да се случи, какви мрачни компаньони бяха готови да се натрапят на повторното им обединение. Макар и да не беше в състояние отново да промени хода на живота им, той знаеше.

Сенките се спуснаха с въртене право над главите им. Толкова близо, че можеше да ги докосне. Толкова близо, че се запита дали тя можеше да ги чуе какво шепнат. Гледаше как облакът премина през лицето й. За миг видя как в очите й се зароди искрица на разпознаване.

После нямаше нищо, абсолютно нищо.

Напълно непознати

Лус се втурна забързано в осветеното от флуоресцентни лампи фоайе на училището „Меч и Кръст“ с десет минути закъснение. Един от членовете на персонала, с издут гръден кош и червени бузи и тефтер с прикрепващи се страници, който стискаше под якия си като желязо бицепс, вече даваше заповеди -което означаваше, че Лус е изостанала.

- И така, помнете главното: медицинският пункт, легла и „червените очи“ - излая служителят на една скупчена групичка от други трима ученици, всичките застанали с гръб към Лус. -Помнете основните правила и никой няма да пострада.

Лус забърза да се присламчи към групата. Още се опитваше да разбере дали е попълнила правилно огромната купчина от книжа, дали този гид с бръсната глава, който стоеше пред нея, е мъж или жена, дали имаше някой, който да й помогне с тази огромна торба, дали родителите й щяха да се отърват от любимия й плимут „Фюри“ в мига, щом пристигнеха вкъщи, след като я оставиха тук. Цяло лято заплашваха да продадат колата, а сега имаха причина, която дори Лус не можеше да оспори: В новото училище на Лус на никого не беше позволено да има кола. В новото й поправително училище, за да сме точни.

Все още се опитваше да свикне с този термин.

- Бихте ли, ъ, бихте ли повторили това? - попита тя служителя. - Какво беше, лекарства...?

- Я виж ти кого е довяла бурята - каза служителят високо, после продължи, като изричаше думите бавно и ясно: - Медицинският пункт. Ако сте от учениците, които са на медикаменти, това е мястото, където ще отивате, за да се поддържате дрогирани, нормални, дишащи, каквото ще да е. - Жена, реши Лус, като изучаваше съществото. Никой мъж нямаше да е достатъчно ехиден, за да изрече всичко това с такъв сладък тон на гласа.

- Схванах. - Лус почувства, че й се повдига. - Медицинският пункт.

Вече от години не беше на лекарства. След нещастния случай миналото лято д-р Санфорд, нейният специалист в Хоп-кингтън - и причината, поради която родителите й я бяха изпратили на училище с пансион чак в Ню Хампшър - искаше да обмисли възможността отново да я сложи на лекарства. Макар че накрая го беше убедила в привидната си стабилност, беше нужен допълнителен месец на анализ от нейна страна, само за да стои далече от онези ужасни антипсихотични лекарства.

Това беше причината, поради която се записваше в горния курс на „Меч и Кръст“ цял месец след като академичната година беше започнала. Достатъчно неприятно беше да е нова ученичка, и Лус наистина беше нервна, че ще трябва да се впусне бързо в училищни занятия, в които всички останали вече бяха навлезли. Но както изглеждаше от днешната обиколка, тя не беше единственото ново хлапе, което пристигаше днес.

Крадешком хвърли поглед към другите трима ученици, застанали в полукръг около нея. В предишното й училище - подготвителното училище „Доувър“ - именно по време на обиколката на кампуса в първия ден се беше запознала с най-добрата си приятелка, Кали. В кампус, където всички други ученици на практика бяха откърмени заедно, щеше да е достатъчно, че Лус и Кали бяха единствените хлапета, които не се записваха тук като част от семейната традиция. На двете момичета не им отне много време да осъзнаят, че освен това споделяха една и съща страст към едни и същи стари филми - особено когато ставаше дума за Албърт Фини. След като през първата си година, докато гледаха „Две за из път“, откриха, че никоя от тях не можеше да приготви торбичка пуканки, без да задейства противопожар-ната аларма, Кали и Лус не се бяха отделяли една от друга. Докато... докато не им се наложи.

Днес до Лус стояха две момчета и едно момиче. Момичето изглеждаше достатъчно лесно за разгадаване - русо и красиво като от реклама на козметичните продукти „Нютрогена“, с маникюр в пастелно розово, който беше в тон с пластмасовата й папка с метални халки.

- Аз съм Габ - каза провлечено тя, като хвърли на Лус широка усмивка, изчезнала така бързо, както се бе появила, още преди Лус да успее да си каже името. Мимолетният интерес на момичето й напомняше повече за южняшка версия на момичетата в „ Доувър“, отколкото на някой, когото би очаквала в „Меч и кръст“. На Лус й беше също толкова невъзможно да реши дали това е успокояващо или не, колкото и да си представи какво може да търси момиче, изглеждащо по този начин, в поправително училище.

Ог дясната страна на Лус стоеше момче с къса кестенява коса, кафяви очи и осеян с лунички нос. Но начинът, по който отказваше дори да срещне погледа й, а просто продължаваше да човърка една кожичка под нокътя на палеца си, остави в Лус впечатлението, че подобно на нея и той вероятно още беше зашеметен и объркан, че се е озовал тук.

Момчето вляво от нея, от друга страна, пасваше на образа, който Лус си беше изградила за това място, даже малко идеализирано. Беше висок и слаб, с преметната през рамо винилова чанта, каквито носеха диджеите, чорлава черна коса и големи, хлътнали зелени очи. Устните му бяха пълни и с естествен розов цвят, за какъвто повечето момичета биха извършили убийство. Върху светлата кожа на тила му сякаш проблясваше черна татуировка във формата на слънце с лъчи, показваща се от края на черната му тениска.

За разлика от другите двама, когато се обърна да срещне погледа й, той издържа на него и не отмести очи. Устата му беше стисната в права линия, но очите му бяха топли и живи. Взираше се в нея, застанал неподвижно като статуя, което накара Лус също да се почувства като вкопана на мястото си. Пое си въздух през зъби. Тези очи бяха напрегнати и мамещи и, ами, добре де, леко обезоръжаващи.

С няколко шумни прокашляния възпитателката прекъсна втренченото като в транс взиране на момчето. Лус се изчерви и се престори, че много усилено се чеше по главата.

- Онези от вас, които са се ориентирали в обстановката, са свободни да си вървят, след като оставите опасните си материали. - Възпитателката посочи голяма картонена кутия под табела, на която пишеше с големи черни букви: „непозволени материали“. - А когато казвам свободни, Тод - тя стовари ръка върху рамото на луничавото хлапе, при което то подскочи -имам предвид да тръгнете към гимнастическия салон, за да се срещнете с предварително определените ви наставници. Ти -посочи тя към Лус - пусни в кутията опасните си материали и остани при мен.

Четиримата тръгнаха с тътрене на крака към кутията и Лус гледаше, смаяна, докато другите ученици започнаха да изпразват джобовете си. Момичето извади почти осемсантиметрово розово джобно ножче. Зеленоокото момче неохотно пусна в кутията флакон с боя и нож за картон. Дори злочестият Тод пусна няколко кутии кибрит и малък контейнер с гориво за запалка. Лус се почувства почти глупаво, задето самата тя не криеше някой опасен предмет - но когато видя как другите деца бъркат в джобовете си и хвърлят в кутията клетъчните си телефони, преглътна мъчително.

Когато се наведе напред да прочете табелата „непозволени материали“, видя, че клетъчните телефони, пейджърите и радиотелефоните бяха строго забранени. Нима не стигаше това, че не можеше да задържи колата си! Лус стисна с потна-та си ръка клетъчния телефон в джоба си - единствената й връзка с външния свят. Когато възпитателката видя изражението й, Лус получи няколко бързи шляпвания по бузата.

- Не ми припадай, хлапе, не ми плащат достатъчно да свестявам изпаднали в несвяст. Освен това имаш право на един телефонен разговор седмично в главното фоайе.

Един телефонен разговор... веднъж седмично? Но...

Сведе поглед към телефона си за последен път и видя, че беше получила две нови текстови съобщения. Не й се вярваше това да са последните й две текстови съобщения. Първото беше от Кали.

Обади се незабавно! Ще чакам до телефона цяла нощ, така че бъди готова да си кажеш всичко. И помни ман-трата, която ти определих. Ще оцелееш! Между другото, без да гарантирам напълно, мисля, че всички са забравили напълно за...

Типично в стила на Кали, беше продължила толкова дълго, че скапаният клетъчен телефон на Лус беше прекъснал съобщението след четвъртия ред. В известен смисъл, Лус беше почти облекчена. Не искаше да чете за това как всички от старото й училище вече са забравили какво й се беше случило, какво беше направила, за да се озове на това място.

Тя въздъхна и превъртя надолу до второто си съобщение. Беше от майка й, която само преди няколко седмици беше овладяла умението да изпраща текстови съобщения, и която със сигурност не беше знаела за тази работа с единия телефонен разговор седмично, иначе никога нямаше да зареже дъщеря си тук. Нали така?

Хлапе, непрекъснато мислим за теб. Бъди добра и се опитай да ядеш достатъчно протеини. Ще говорим, когато можем. С обич, М& Т.

2. Паднали ангели

С въздишка, Лус осъзна, че родителите й трябва да са знаели. Как иначе да си обясни посърналите им лица, когато им беше помахала за довиждане пред портите на училището тази сутрин, с голямата си овързана торба в ръка? На закуска се беше опитала да се пошегува, че най-сетне ще изгуби онзи отвратителен акцент от Нова Англия, който беше усвоила в „До-увър“, но родителите й дори не се бяха усмихнали. Беше си помислила, че още са й ядосани. Никога не прибягваха до цялото това нещо с повишаването на гласовете, което означаваше, че когато Лус наистина оплеска нещата, просто възприеха старото мълчаливо отношение. Сега разбра странното държание от тази сутрин. Родителите й вече оплакваха загубата на контакт с единствената си дъщеря.

- Все още чакаме един човек - пропя възпитателката. - Чудя се кой ли е. - Вниманието на Лус рязко се върна отново към кутията за опасни материали, която сега преливаше от контра-бандно внесени предмети, които тя дори не разпозна. Усещаше как зелените очи на тъмнокосото момче се взират в нея. Вдигна поглед и забеляза, че всички се взираха. Беше неин ред. Затвори очи и бавно разтвори пръсти, като остави телефона да се изплъзне от хватката й и с глухо тупване да се приземи на върха на купчината. Звукът, който означаваше, че е съвсем сама.

Тод и Габ се отправиха към вратата, без дори да хвърлят поглед в посока на Лус, но третото момче се обърна към възпитателката.

- Аз мога да я въведа в нещата - каза той, като кимна към Лус.

- Това не е част от сделката ни - отвърна възпитателката автоматично, сякаш беше очаквала този диалог. - Отново си нов ученик - това означава ограничения, каквито се налагат на новите ученици. Отново си в начална позиция. Ако не ти харесва, трябваше да помислиш хубаво, преди да нарушиш изискванията на условното освобождаване.

Момчето остана неподвижно, с безизразен поглед, докато възпитателката затегли Лус - която се беше вцепенила при думите „условно освобождаване“ - към края на коридор с пожълтели стени.

- Мърдайте - каза тя, сякаш нищо не се беше случило току-що. - Леглата. - Тя посочи гледащия на запад прозорец на далечна сграда от сиви тухли. Лус видя как Габ и Тод бавно се тътрят към тях, докато третото момче вървеше бавно, сякаш задачата да ги настигне беше на последно място в списъка му.

Спалните помещения бяха огромни и квадратни - солидна сива огромна сграда, чиито дебели двойни врати не издаваха с нищо възможността зад тях да има живот. Голяма каменна плоча стоеше забита в средата на лишената от живот ливада, и Лус си спомни от уебсайта думите „спално помещение „Полин“, издълбани в нея. В мъгливата утрин изглеждаше още по-гроз-на, отколкото на блудкавата черно-бяла снимка.

Дори от това разстояние Лус виждаше черна плесен, покриваща фасадата на спалното помещение. Всички прозорци бяха запречени от редици дебели стоманени решетки. Присви очи. Това върху оградата около постройката бодлива тел ли беше?

Възпитателката сведе поглед към някаква схема, като прелистваше досието на Лус.

- Стая шейсет и три. Засега си хвърли чантата в кабинета ми с останалите. Можеш да си разопаковаш нещата днес следобед.

Лус повлече червената си торба с връзки отгоре към три други безлични черни куфара. После посегна по рефлекс за клетъчния си телефон, в който обикновено записваше нещата, които трябваше да запомни. Но щом ръката й затършува из празните й джобове, тя въздъхна и вместо това запомни номера на стаята.

Още не разбираше защо не можеше просто да остане с родителите си: къщата им в Тъндърболт беше на по-малко от половин час път от „Меч и Кръст“. Беше толкова хубаво да е отново у дома, в Савана, където, както майка й винаги казваше, дори вятърът духаше лениво. По-мекото, по-бавно темпо на Джорд-жия допадаше на Лус далеч повече, отколкото Нова Англия.

Но „Меч и Кръст“ не й напомняше за Савана. Не й напомняше за почти никое друго място, освен за безжизненото, безцветно място, където съдът бе постановил да я изпратят на пансион. Онзи ден беше подслушала телефонния разговор на баща си с директора, докато кимаше с типичния си маниер на смутен преподавател по биология и казваше:

- Да, да, може би за нея ще е най-добре да е под непрекъснат надзор. Не, не, не бихме искали да се намесваме в системата ви.

Явно баща й не беше виждал условията за надзора над единствената му дъщеря. Това място приличаше на затвор с максимални мерки за сигурност.

- А какво за - как го казахте - „червените очи“? - обърна се Лус към възпитателката, готова да бъде освободена от обиколката.

- „Червените очи“ - каза възпитателката, като посочи към малко армирано с тел устройство, висящо от тавана: обектив с проблясваща червена светлина. Лус не го беше видяла преди, но щом възпитателката посочи първото, тя осъзна, че устройствата са навсякъде.

- Камери?

- Много добре - каза възпитателката, с изпълнен със сниз-хождение глас. - Изтъкваме присъствието им, за да ви напомняме. През цялото време, навсякъде, ви наблюдаваме. Така че не оплесквай нещата - тоест, ако ти е възможно да се сдържиш.

Всеки път, когато някой й говореше така, сякаш беше абсо-лютна психопатка, Лус започваше да вярва малко повече, че е истина.

Спомените я бяха преследвали през цялото лято - в сънищата й и в редките моменти, когато родителите й я оставяха сама. Нещо се беше случило в онова бунгало, и всички (включително Лус) си умираха да разберат точно какво. Всички -полицията, съдията, социалният работник - се бяха опитали да изтръгнат истината от нея, но тя беше в също толкова пълно неведение относно всичко, колкото и те. Тя и Тревър си бяха подмятали шеги цяла вечер, гонейки се един друг надолу до редицата бунгала на езерото, далече от останалите участници в забавата. Беше се опитала да обясни, че това е една от най-хубавите нощи в живота й, докато не се превърна в най-лошата.

Беше прекарала толкова много време в повторно мислено преживяване на онази нощ, отново чуваше смеха на Тревър, усещаше ръцете му плътно около талията си и се опитваше да укроти предчувствието си, че наистина е невинна.

Но сега сякаш всяко правило и изискване в „Меч и Кръст“ работеше против тази представа, сякаш намекваше, че всъщност тя е опасна и трябва да бъде контролирана.

Лус почувства една здрава ръка върху рамото си.

- Виж - каза възпитателката. - Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ти си далеч от най-тежкия случай тук.

Това беше първият човечен жест на възпитателката към Лус, и тя вярваше, че целта е била да я накара да се почувства по-добре. Но. Бяха я изпратили тук заради подозрителната смърт на момчето, в което беше лудо влюбена, и въпреки това тя беше „далеч от най-тежкия случай тук“? Лус се запита с какво точно си имаха работа в „Меч и Кръст“.

- Добре, ориентирането приключи - каза възпитателката. -Сега трябва да се оправяш сама. Ето ти карта, ако ти е нужно да откриеш нещо друго. - Тя подаде на Лус фотокопие на грубо начертана на ръка карта, после хвърли поглед към часовника си. - Имаш един час преди първото си занятие, но сапуненият ми сериал започва след пет минути, така че - тя махна с ръка към Лус - измитай се. И не забравяй - каза тя, като посочи за последен път нагоре към камерите. - „Червените очи“ те наблюдават.

Преди Лус да успее да отговори, пред нея се появи кльоща-во, тъмнокосо момиче, което размаха дългите си пръсти в лицето й.

- Ооооооо - провлече подигравателно момичето, с глас, с какъвто се разказват истории за призраци, като танцуваше в кръг около Лус. - „Червените очи“ тееее наблюдааават.

- Изчезвай оттук, Ариана, преди да съм наредила да ти направят лоботомия - каза възпитателката, макар от първата й кратка, но искрена усмивка да бе ясно, че изпитваше някаква грубовата привързаност към лудото момиче.

Ясно беше също и че Ариана не отвръщаше на обичта й. Тя направи неприличен жест към възпитателката, после се втренчи в Лус, предизвиквайки я да се обиди.

- А само заради това - каза възпитателката, като надраска яростно някаква бележка в тефтера си - си спечели задачата днес да разведеш мис Слънчице наоколо.

Тя посочи към Лус, която изглеждаше всичко друго, но не и слънчева в черните си джинси, черни ботуши и черна тениска. В графата „Изисквания за облеклото“ в сайта на „Меч и Кръст“ жизнерадостно се заявяваше, че, стига да имат добро поведение, учениците са свободни да се обличат както желаят, само с две малки условия: стилът трябва да е скромен, а цветът трябва да е черен. И това ми било свобода.

Твърде широкото поло с голяма яка, което майката на Лус я беше принудила да облече тази сутрин, не допринасяше с нищо за подчертаването на извивките на тялото й; нямаше я вече дори най-хубавата черта от външността й: Гъстата й черна коса, която преди се спускаше надолу до кръста, беше почти напълно остригана. След пожара в бунгалото скалпът й бе останал опърлен, а косата й - раздърпана и неравна, така че след дългото, мълчаливо пътуване от „Доувър“ до вкъщи, майка й беше настанила Лус във ваната, беше донесла електрическата самобръсначка на баща й, и безмълвно й беше обръснала главата. През лятото косата й беше поизраснала малко, достатъчно някога завидните й чупки да кръжат в тромави букли точно под ушите.

Ариана я оглеждаше преценяващо, като потупваше с пръст по бледите си устни.

- Идеално - каза тя, като пристъпи напред, за да хване Лус под ръка. - Точно си мислех, че един нов роб наистина ще ми е от полза.

Вратата към фоайето се отвори и влезе високото хлапе със зелени очи. Поклати глава и се обърна към Лус:

- На това място не се страхуват да събличат хората, за да ги претърсват. Така че, ако криеш някакви други опасни материали - той повдигна вежда и пусна в кутията шепа предмети, които тя не разпозна - спести си усилието.

Зад Лус, Ариана се изсмя полугласно. Момчето рязко вдигна глава, и когато забеляза Ариана, отвори уста, после я затвори, сякаш не беше сигурно как да постъпи.

- Ариана - каза с равен тон.

- Кам - отвърна тя.

- Познаваш ли го? - прошепна Лус, питайки се дали и в поправителното училище имаше същите клики като в подготвителните училища от рода на „Доувър“.

- Не ми напомняй - каза Ариана, като извлече Лус през вратата в сивата и влажна утрин.

От задния край на главната сграда се излизаше на очукан тротоар, граничещ с неподдържано поле. Тревата беше толкова израснала, че приличаше повече на празен парцел, отколкото на училищен двор, но едно избеляло табло за резултати и няколко гъсти редици дървени седалки твърдяха друго.

Зад училищния двор се намираха няколко постройки със суров и строг вид: сивото тухлено спално помещение в далечния ляв край, огромна стара грозна църква в далечния десен, и две друти обширни постройки между тях, за които Лус предположи, че са класните стаи.

Това беше. Целият й свят беше сведен до жалката гледка пред очите й.

Ариана веднага се отклони вдясно от пътеката и поведе Лус към поляната, като я настани да седне върху една от подгизна-лите дървени седалки.

Съответното съоръжение в „Доувър“ направо излъчваше представата за трениращи атлетични колежани, така че Лус винаги беше избягвала да се навърта там. Но това пусто поле, с ръждясалите си, изкорубени футболни врати, говореше за нещо съвсем различно. Нещо, което на Лус не й беше толкова лесно да разгадае. Над тях се спуснаха три лешояда, а през голите клони на дъбовете вятърът унило плющеше. Лус потрепери и сгуши брадичка в изрязаната яка на полото си.

- И тъъъй... - рече Ариана. - Значи се запозна с Ранди.

- Мислех, че се казва Кам.

- Не говорим за него - каза бързо Ариана. - Имам предвид мъжкараната там вътре. - Ариана рязко посочи с глава към канцеларията, където бяха оставили възпитателката пред телевизора. - Какво мислиш, че е - мъж или жена?

- Ъъ, жена? - каза предпазливо Лус. - Това тест ли е?

Ариана се усмихна леко.

- Първият от много. И ти го издържа. Поне мисля, че го издържа. Полът на повечето преподаватели тук е предмет на постоянен, общоучилищен спор. Не се тревожи, ще навлезеш в нещата.

Лус помисли, че Ариана се шегува - а в този случай шегата беше страхотна. Но всичко това беше толкова невероятно различно от „Доувър“. В старото й училище бъдещите сенатори със зелени вратовръзки и напомадени коси на практика се бяха просмуквали през коридорите с лекото шумолене, което парите сякаш разстилаха над всичко.

Най-често другите хлапета в „Доувър“ бяха хвърляли на Лус коси погледи, сякаш я предупреждаваха да не изцапа белите стени с отпечатъците на пръстите си. Опита сс да си представи Ариана там: лениво облегната на седалките, как пуска някаква висока, груба шега със сприхавия си глас. Опита се да си представи какво щеше да си помисли Кали за Ариана. В „Доувър“ не беше имало никой като нея.

-Добре, изплюй камъчето - нареди Ариана. Като се тръсна на най-горния ред седалки и направи знак на Лус да се присъедини към нея, тя попита: - Какво си направила, та да се озовеш тук?

Тонът на Ариана беше закачлив, но на Лус внезапно й се наложи да седне. Беше нелепо, но почти беше очаквала да изкара първия си ден в училище, без миналото да пропълзи и да й отнеме тънката фасада на спокойствието. Разбира се, че хората тук щяха да искат да знаят.

Почувства как кръвта блъска в слепоочията й. Случваше се всеки път, щом се опиташе да върне спомените си назад - наистина да ги върне назад - към онази нощ. Никога нямаше да престане да се чувства виновна заради случилото се с Тревър, но освен това усърдно се опитваше да не се остави да бъде завлечена надолу в сенките, които сега вече бяха единственото, което си спомняше за произшествието. Онези тъмни, неясни неща, за които никога не можеше да разкаже на никого.

Всъщност не, можеше да зачеркне това - беше започнала да разказва на Тревър за странното присъствие, което бе почувствала онази нощ, за гърчещите се силуети, надвиснали над главите им, заплашващи да развалят съвършената им вечер. Разбира се, дотогава вече беше твърде късно. Тревър вече го нямаше, тялото му беше обгорено до неузнаваемост, и Лус беше... беше ли?... виновна.

Никой не знаеше за мрачните силуети, които тя понякога виждаше в тъмнината. Винаги я бяха навестявали. Идваха и си отиваха от толкова отдавна, че Лус дори не можеше да си спомни първия път, когато ги беше видяла. Но си спомняше първия път, когато осъзна, че сенките не идваха за всеки - или, всъщност, не идваха за никого, освен за нея. Когато беше на ссдсм години, семейството й беше на почивка в Хилтън Хед и родителите й я бяха завели на разходка с лодка. Беше точно около залез слънце, когато сенките започнаха да се събират над водата, и тя се беше обърнала към баща си и беше попитала:

- Какво правиш, когато идват, татко? Защо не се страхуваш от чудовищата?

Родителите й я бяха уверили, че няма чудовища, но многократните настойчиви твърдения на Лус за присъствието на нещо потрепващо и тъмно й бяха докарали няколко прегледа при семейния очен лекар, а след това - очила, а после - прегледи при ушния лекар, след като беше допуснала грешката да опише дрезгавия свистящ шум, който сенките издаваха понякога - а после терапия, и след това още терапия, а накрая - предписанието за антипсихотични лекарства.

Но така и нищо не ги прогони.

Когато навърши четиринайсет, Лус отказа да си пие лекарствата. Именно тогава откриха д-р Санфорд, и училището „До-увър“ наблизо. Отлетяха за Ню Хампшир, а баща й подкара взетата под наем кола по дълга, извита алея за коли до разположена на върха на един хълм внушителна сграда, наречена Шей-ди Холоус. Настаниха Лус пред един мъж в бяла престилка и я попитаха дали още има своите „видения“. Дланите на родителите й се потяха, докато стискаха ръцете й, с чела, набраздени от страх, че нещо е ужасно не наред с дъщеря им.

Никой не й заяви открито, че ако не каже на д-р Санфорд онова, което всички искаха от нея да каже, може да й се наложи да опознае много по-добре Шейди Холоус. Когато излъга и демонстрира нормално поведение, й позволиха да се запише в „Доувър“ и трябваше да посещава д-р Санфорд само два пъти месечно.

Позволиха на Лус да спре да взима ужасните хапчета веднага щом започна да се преструва, че вече не вижда сенките. Но все още не можеше да контролира времето, когато се появяваха. Знаеше само, че в мислите й местата, където бяха я спо-хождали в миналото - гъсти гори, кални води - се превърнаха в места, които избягваше на всяка цена. Знаеше само, че когато сенките идваха, обикновено ги придружаваше студена тръпка под кожата, отвратително усещане, което не приличаше на нищо друго.

Лус възседна една от седалките и притисна слепоочията си между палците и средните си пръсти. Ако смяташе да изкара днешния ден, трябваше да изтика миналото в потайните кътчета на ума си. Беше й непоносимо да изследва спомена за онази нощ, дори когато беше сама, така че нямаше начин да може да разкрие всички ужасни подробности на някаква странна, непозната маниачка.

Вместо да отговори, тя загледа Ариана, която лежеше отпусната назад на седалките, нахлузила чифт огромни черни слънчеви очила, които покриваха по-голямата част от лицето й. Беше трудно да се определи, но тя сигурно също се беше взирала в Лус, защото след секунда се надигна рязко от седалките и се ухили.

- Отрежи ми косата като твоята - каза тя.

- Какво? - ахна Лус. - Косата ти е прекрасна.

Беше вярно: Ариана имаше онези дълги, гъсти букли, за които Лус тъгуваше така отчаяно. Свободно пуснатите й черни къдри искряха на слънцето, като издаваха съвсем лек червен оттенък. Лус затъкна косата си зад ушите, макар тя все още да не беше достатъчно дълга, за да направи нещо друго, освен да увисне пред тях.

- Красива, друг път - каза Ариана. - Твоята е секси, предизвикателна. И аз я искам.

- О, ъм, добре - каза Лус. Това комплимент ли беше? Не знаеше дали от нея се очакваше да е поласкана или смутена от начина, по който Ариана приемаше, че може да има всичко, каквото поиска, дори ако това, което искаше, принадлежеше на някой друг. - Откъде ще намерим...

- Та-дам! - Ариана бръкна в чантата си и извади розовото джобно ножче, което Габ беше метнала в кутията за опасни материали. - Какво? - каза тя, като видя реакцията на Лус. -Винаги си нося „лепкавите пръсти“ в дните, когато пристигат нови ученици. Дори самата мисъл ми помага да изкарам летните жеги в гробницата... ъъ... в летния лагер на „Меч и Кръст“.

- Прекарала си цялото лято... тук? - трепна Лус.

- Ха! Думи на истински новобранец. Вероятно очакваш пролетна ваканция. - Тя подхвърли джобното ножче на Лус. - Няма излизане от тази адска дупка. Никога. Сега режи.

- Ами „червените очи“? - попита Лус, като се огледа наоколо с ножа в ръка. Някъде тук със сигурност трябваше да има камери.

Ариана поклати глава:

- Отказвам да си имам вземане-даване със страхопъзльов-ци. Можеш ли да се справиш с това, или не?

Лус кимна.

- И не ми казвай, че никога преди не си рязала коса. - Ари-ана грабна обратно ножчето от Лус, измъкна ножичките от него и й го подаде обратно. - Нито дума повече, докато не ми кажеш колко фантастично изглеждам.

В „салона“ на банята на родителите й, майката на Лус беше завързала останките от дългата й коса в чорлава конска опашка, преди да окастри цялото нещо. Лус беше сигурна, че трябва да има по-стратегически метод за рязане на коса, но като човек, който цял живот беше избягвал да се подстригва, отряза-ната конска опашка почти изчерпваше познанията й по въпроса. Тя събра косата на Ариана в ръцете си, уви около нея една еластична лента, която свали от ръката си, хвана здраво малката ножица и започна да кълца.

Конската опашка падна в краката й и Ариана ахна и рязко се завъртя кръгом. Взе я от пода и я вдигна към слънцето. При тази гледка сърцето на Лус се сви. Самата тя още страдаше заради изгубената си коса и всички други загуби, които тя символизираше. Но Ариана просто остави по устните й да се разлее тънка усмивка. Прокара веднъж пръсти през опашката, после я пусна в чантата си.

- Страхотно - каза тя. - Продължавай.

- Ариана - прошепна Лус, преди да успее да се спре. -Вратът ти. Целият е...

- В белези? - довърши Ариана. - Може да се каже.

Кожата на врата на Ариана, от задната част на лявото й ухо

чак надолу до ключицата, беше назъбена, мраморнобяла и лъскава. Мислите на Лус се насочиха към Тревър - към онези ужасни снимки. Дори родителите й не искаха да я погледнат, след като ги видяха. Сега й беше трудно да гледа Ариана.

Ариана сграбчи ръката на Лус и я притисна към кожата. Тя беше едновременно топла и студена. Беше едновременно гладка и груба.

- Не се страхувам от това - каза Ариана. - А ти?

- Не - каза Лус, макар че й се искаше Ариана да си махне ръката, за да може и тя да отдръпне своята. Стомахът й се разбунтува, когато се запита дали такава щеше да е на допир и кожата на Тревър.

- Страхуваш ли се от истинската си същност, Лус?

- Не - отново каза бързо Лус. Сигурно беше напълно очевидно, че лъже. Затвори очи. Всичко, което искаше от „Меч и Кръст“, беше ново начало, място, където хората не я гледаха така, както я гледаше Ариана точно сега. Пред портите на училището тази сутрин, когато баща й беше прошепнал в ухото й девиза на семейство Прайс - „Прайс никога не рухват“¹ - това й се бе струвало възможно, но Лус вече се чувстваше толкова изтощена и уязвима. - Е, как се случи? - попита тя, като сведе очи.

- Помниш ли как аз не те притиснах да говориш, когато отказа да ми кажеш какво си направила, за да попаднеш тук? -попита Ариана, като повдигна вежди.

Лус кимна.

Ариана посочи към ножиците:

- Оформи я хубаво отзад, става ли? Направи ме да изглеждам наистина хубава. Направи ме да изглеждам като теб.

Дори с точно същата подстрижка, Ариана пак щеше да изглежда само като твърде недохранена версия на Лус. Докато Лус се опитваше да подравни първата прическа, която правеше през живота си, Ариана се впусна в обяснения за особеностите на живота в „Меч и Кръст“.

- Онзи килиен блок там е сградата „Августин“. Там се провеждат така наречените ни „социални“ събития в сряда вечер. И всичките ни учебни занятия - каза тя, като посочи една сграда с цвят на пожълтели зъби, през две постройки вдясно от спал-ното помещение. Изглеждаше проектирана от същия садист, който бе изработил проекта за „Паулин“. Беше потискащо ква-дратна, потискащо напомняща за крепост, укрепена със същата бодлива тел и прозорци с решетки. Неестествено изглеждаща сива мъгла обгръщаше стените като мъх, и заради нея беше невъзможно да се види дали там има някой.

- Откровено предупреждение - продължи Ариана. - Ще намразиш учебните занятия тук. Няма да си човешко същество, ако това не стане.

- Защо? Какво толкова им е лошото? - попита Лус. Може би Ариана просто не обичаше училището като цяло. С черния лак за нокти, черна очна линия, и с черната чанта, която изглеждаше достатъчно голяма да побере само новото й джобно ножче, застанала в далечния десен край на училищния двор, тя не изглеждаше точно ученолюбива.

- Учебните занятия тук са бездушни - каза Ариана. - По-лошо - те отнемат душата ти. Бих казала, че от осемдесетте деца на това място, са ни останали само три души. - Тя погледна нагоре. - Неспоменати, във всеки случай...

Това не звучеше обещаващо, но Лус се беше хванала за друга част от отговора на Ариана:

- Чакай, в цялото това училище има само осемдесет деца? -През лятото, преди да постъпи в „Доувър“, Лус беше изучавала задълбочено дебелия Наръчник за бъдещи ученици, запаметявайки всички статистически сведения. Но всичко, което беше научила досега за „Меч и Кръст“, я беше изненадало, карайки я да осъзнае, че постъпваше в поправителното училище напълно неподготвена.

Ариана кимна, при което Лус, без да иска, клъцна кичурче коса, което бе смятала да остави. Опааа. Да се надяваме, че Ариана нямаше да забележи - или може би просто щеше да реши, че изглежда предизвикателно.

- Осем класа, по десет деца в група. Доста бързичко ще опознаеш и кътните зъби на всички - каза Ариана. - И обратното.

- Предполагам - съгласи се Лус, като хапеше устна. Ариана се шегуваше, но Лус се запита дали щеше да седи тук с тази хладна иронична усмивка в пастелно сините си очи, ако знаеше точното естество на историята, заради която Лус беше тук.

Колкото по-дълго Лус успееше да запази миналото си в тайна, толкова по-добре щеше да е за нея.

- И ще трябва да страниш от тежките случаи.

- Тежки случаи?

- Децата с гривни за проследяване на китките - каза Ариа-на. - Около една трета от общия брой на учениците.

- И те са онези, които...

- ...С които не ти е работа да се замесваш. Вярвай ми.

- Зашо, какво са направили? - попита Лус.

Колкото и да й се искаше да запази в тайна собствената си история, на Лус не й харесваше начинът, по който Ариана се отнасяше с нея като с някакво невинно и наивно същество. Каквото и да бяха направили тези деца, то едва ли можеше да е по-лошо от онова, което всички й казваха, че е направила. Или пък можеше? В края на краищата, тя не знаеше почти нищо за тези хора и това място. Възможностите пробудиха студен сив страх под лъжичката й.

- О, нали знаеш - провлачи Ариана. - Подстрекателство и подпомагане на терористични атаки. Накълцали родителите си и ги изпекли на шиш. - Тя се обърна да намигне на Лус.

- Млъквай - каза Лус.

- Говоря сериозно. На тези психари са им наложени много по-строги ограничения, отколкото на останалите откачалки тук. Наричаме ги окованите.

Лус се разсмя на драматичния тон на Ариана.

- Подстрижката ти е готова - каза тя, като прокара ръце през косата на Ариана, за да й придаде обем. Всъщност излеж-даше наистина страхотно.

- Сладко - каза Ариана. Обърна се с лице към Лус. Когато прокара пръсти през косата си, ръкавите на черния й пуловер се отметнаха назад, оголвайки горната част на ръцете й, и Лус зърна черна гривна, осеяна с редици сребърни кабърчета, а, на другата китка - друга гривна, която изглеждаше по-... механична. Ариана я улови, че гледа, и дяволито повдигна вежди.

- Нали ти казах - рече тя. - Абсолютни шибани психари. -

Тя се ухили. - Хайде, да продължим с останалата част от обиколката.

Лус нямаше кой знае какъв избор. Тромаво се смъкна от седалките и последва Ариана, като се сниши, когато един от лешоядите се спусна опасно ниско. Ариана, която явно не забеляза, посочи към обрасла в лишеи църква в далечния десен край на училищното землище.

- Тук ще откриете нашия великолепен гимнастически салон - каза тя, като възприе носовия тон на екскурзовод. - Да, да, за неопитното око изглежда като църква. Било е. Намираме се в един вид „втора употреба“ архитектурно произведение. Истинският ад тук в „Меч и Кръст“. Преди няколко години се появи някакъв психар, пощурял на тема „здравословен живот“, и взе да бръщолеви за прекалено натъпканите с лекарства тийнейджъри, които съсипвали обществото. Дари адски много пари, за да превърнат църквата в гимнастически салон. Сега силните на деня смятат, че можем да изразходваме „отрицателните си емоции и енергия“ по „по-естествен и продуктивен начин“.

Лус изстена. Винаги беше ненавиждала часовете по физическо.

- Момиче точно по мой вкус - каза съчувствено Ариана. -Треньорката Даянте е самото зло.

Докато подтичваше, за да не изостава от нея, Лус обхвана с поглед останалата част от училищното землище. Четириъгълният вътрешен двор на „Доувър“ беше толкова добре поддържан, целият подрязан и осеян с насадени на равни интервали, внимателно подкастрени дървета. Училищего„Меч и Кръст“ имаше вид, сякаш беше просто изтърсено и зарязано насред блато. Плачещи върби се поклащаха към земята, покрай стените на едри листа растеше кудзу, а на всяка трета крачка под краката им се разнасяше жвакащ звук.

И работата не беше само в начина, по който изглеждаше мястото. Всеки влажен дъх, който Лус си поемаше, засядаше в дробовете й. Дори само дишането в „Меч и Кръст“ я караше да се чувства, сякаш потъваше в подвижни пясъци.

- Очевидно архитектите са били доста сдържани по отношение на въпроса как да модернизират стила на сградите на старата военна академия. Крайният резултат е, че накрая сме се сдобили с нещо, което е наполовина затвор, наполовина средновековна зала за изтезания. И никакъв градинар - каза Ариа-на, като изтръска с крак някаква слуз от военните си ботуши. -Гадост. О, а там е гробището.

Лус проследи сочещия пръст на Ариана до далечния ляв край на четириъгълния вътрешен двор, точно зад спалното помещение. Още по-дебела пелена от мъгла висеше над оградения със стени земен участък. Покрай три от страните му растеше гъста дъбова гора. Не можеше да види вътре в гробището, което сякаш почти потъваше под повърхността на земята, но усещаше мириса на разложение и чуваше хора на цикадите, които бръмчаха в дърветата. За секунда й се стори, че видя тъмното профучаване на сенките - но примигна и те изчезнаха.

- Това е гробище?

- Да. Това е било военна академия, по време на Гражданската война. Така че тук са погребвали всичките си мъртъвци. Доста е страховито. И - бооже мой - каза Ариана, като придаде на гласа си престорен южняшки акцент - вони чак до Небесата. - После намигна на Лус: - Доста се мотаем там.

Лус погледна Ариана да види дали се шегува. Ариана просто сви рамене.

- Добре де, беше само веднъж. И беше едва след едно наистина бурно парти, на което всички бяха надонесли разни лекарства.

Това вече беше нещо, което Лус разпозна.

- Аха! - засмя се Ариана. - Току-що видях там да проблясва светлинка. Значи някой все пак е наясно. Е, Лус, скъпа, може и да си ходила на забави в пансиона, но никога не си виждала щур купон, така, както го правят хлапетата в поправителното училище.

- Каква е разликата? - попита Лус, като се опита да заобиколи факта, че всъщност никога не беше присъствала на голямо парти в „Доувър“.

3. Паднали ангели

- Ще видиш. - Ариана направи пауза и се обърна към Лус. -Ще се отбиеш довечера и ще останеш за малко с нас, става ли? -Тя изненада Лус, като я хвана за ръката. - Обещаваш ли?

- Но аз си мислех, че каза да стоя далече от тежките случаи -пошегува се Лус.

- Правило номер две - не ме слушай! - Ариана се засмя, като клатеше глава. - Аз съм подлежаща на освидетелстване откачалка!

Тя отново започна да подтичва и Лус се повлече след нея.

- Чакай, а кое беше правило номер едно?

- Не изоставай!

Когато свърнаха зад ъгъла на сивата тухлена учебна сграда, Ариана спря на място.

- Придай си вид на хладнокръвна - каза тя.

- Хладнокръвна - повтори Лус.

Сякаш всички останали ученици се бяха скупчили около задушените от кудзу дървета пред сградата „Августин“. Никой не изглеждаше точно щастлив, че се мотае навън, но и никой не изглеждаше готов да влезе вътре.

В „Доувър“ нямаше особени изисквания по отношение на облеклото, затова Лус не беше свикнала с еднаквостта, която това придаваше на една група ученици. Но пък, макар че всички хлапета тук носеха едни и същи черни джинси, черни тениски с изрязана поло-яка и черни пуловери, завързани на раменете или около кръста, въпреки всичко имаше съществени разлики в начина, по който изглеждаха в крайна сметка.

Група татуирани момичета, застанали в кръг, със скръстени ръце, бяха окичени чак до лактите с гривни. Черните кърпи в косите им напомниха на Лус един филм за момичешка банда с мотоциклети, който беше гледала веднъж. Беше го взела под наем, защото си беше помислила: Какво може да е по-готино от изцяло момичешка мотоциклетна банда? Сега погледът на Лус срещна този на едно от момичетата отсреща на ливадата. Косото примижаване на издължените с помощта на черна очна линия очи на момичето накара Лус бързо да отмести поглед в друга посока.

Едно момче и едно момиче, хванати за ръце, бяха избродира-ли с пайети отзад на черните си пуловери фигури с формата на черепи и кръстосани кости. На всеки няколко секунди някой от тях придърпваше другия, за да го целуне по слепоочието, по дол-ната част на ухото, или по окото. Когато обвиха ръце един около друг, Лус видя, че всеки от двамата носеше на китката си примигващото проследяващо устройство във форма на гривна. Изглеждаха малко груби, но беше очевидно колко са влюбени. Всеки път, щом видеше как проблясват халките на езиците им, Лус усещаше как от чувството за самота нещо я присвива в гърдите.

Зад влюбените, групичка руси момчета стояха притиснати към стената. Всичките бяха с пуловери, въпреки горещината. И всички носеха отдолу бели официални ризи, чиито колосани яки стърчаха право нагоре. Черните им панталони стигаха точ-но до горната част на лъснатите им официални обувки. От всички ученици във вътрешния двор тези момчета най-много напомниха на Лус за учениците в „Доувър“. Но един по-внимателен поглед бързо й помогна да ги отдели от момчетата, които бе свикнала да познава. Момчета като Тревър.

Дори само застанали заедно, тези момчета излъчваха някаква особена грубост. Беше там, в изражението на очите им. Беше трудно да се обясни, но Лус внезапно съзна, че точно като нея всеки в това училище имаше минало. Всички тук вероятно имаха тайни, които не биха искали да споделят. Но не можеше да определи дали това осъзнаване я накара да се почувства по-изолирана, или не толкова.

Ариана забеляза, че погледът на Лус пробягва по останалите деца.

- Всички правим каквото можем, за да изкараме деня - каза тя, като сви рамене. - Но в случай че не си забелязала ниско кръжащите лешояди, това място доста вони на смърт. - Тя седна на една пейка под една плачеща върба и потупа мястото до себе си като покана към Лус.

Лус събори купчина мокри, гниещи листа, но точно преди да седне, забеляза друго нарушение на правилата за облеклото.

Много привлекателно нарушение на правилата за облеклото.

Беше увил около врата си яркочервен шал. Навън ни най-малко не беше студено, но над черния си пуловер той носеше и черно кожено рокерско яке. Може би защото беше единственото цветно петно в двора, но Лус не беше в състояние да гледа нищо друго, освен него. Всъщност, всичко друго така бледнееше в сравнение с него, че за един дълъг миг Лус забрави къде се намира.

Обхвана с поглед наситено златистата му коса и цвета на кожата в тон с нея. Високите скули, тъмните слънчеви очила, които покриваха очите му, меките очертания на устните му. Във всички филми, които беше гледала, и във всички книги, които беше чела, обектът на любовта беше зашеметяващо привлекателен - с изключение на един дребен недостатък - леко счупеният зъб, сплеснатият кичур коса, който му придаваше някакъв чар, бенката на лявата буза. Знаеше защо - ако героят беше твърде чист и неопетнен, щеше да рискува да е недостъпен. Но достъпен или не, Лус винаги беше имала слабост към неустои-мо великолепните. Като този тип.

Той се беше облегнал на стената на сградата, с леко скръстени на гърдите ръце. И за частица от секундата Лус си представи себе си, сгушена в тези ръце. Тръсна глава, но видението й си остана толкова ясно, че едва не скочи към него.

Не. Това беше лудост. Нали? Дори в училище, пълно с отка-чалки, Лус добре си даваше сметка, че тази инстинктивна реакция е ненормална. Та тя дори не го познаваше.

Той говореше с едно по-дребно хлапе с множество плитчини и зъбата усмивка. И двамата се смееха силно и искрено - по начин, който накара Лус да изпита странна ревност. Опита се да върне мислите си назад и да си спомни колко време беше минало, откакто се беше смяла, истински се беше смяла, по този начин.

- Това е Даниел Григори - каза Ариана, като се надвеси навътре и прочете мислите й. - Разбирам, че е привлякъл вниманието на някого.

- Меко казано - съгласи се Лус, смутена, когато си даде сметка как ли изглежда на Ариана.

- Ами, да, ако ти харесват подобни неща.

- Какво може да не ми харесва? - каза Лус, неспособна да попречи на думите да се изтърколят от устата й.

- Приятелят му ей там е Роланд - каза Ариана, като кимна в посока на хлапето с плитчиците. - Страхотен е. От онези типове, които успяват да се доберат до разни неща, нали се сещаш?

Всъщност не, помисли си Лус, като прехапа устна.

- Какви неща?

Ариана сви рамене, като отряза с отмъкнатото джобно ножче стърчащ конец от едно скъсано място на черните си джинси.

- Просто разни неща. От типа „поискай, и ще ти се даде“. Само трябва да кажеш какво искаш, и той ще го намери.

- Ами Даниел? - попита Лус. - Неговата история каква е?

- О, тя не се предава - засмя се Ариана, после се прокашля. - Никой не знае в действителност - каза тя. - Той се придържа твърде упорито към образа си на загадъчен мъж. Може да е чисто и просто типичният задник от поправителното училище.

- Наясно съм със задниците - каза Лус, макар че още щом думите излязоха от устата й, й се прииска да можеше да си ги вземе назад. След онова, което се беше случило с Тревър - каквото и да се беше случило - тя беше последният човек, който би трябвало да прави преценки за нечия личност. Но, което беше по-важно - в редките моменти, когато споменеше дори съвсем мимолетно онази нощ, движещият се черен балдахин на сенките се връщаше при нея, почти сякаш беше отново при езерото.

Отново хвърли поглед към Даниел. Той си свали очилата и ги пъхна в якето си, после се обърна да я погледне.

Погледът му улови нейния и Лус проследи как очите му се разшириха, а след това бързо се присвиха, в изражение, наподобяващо изненада. Но не - беше нещо повече. Когато очите на Даниел срещнаха нейните, дъхът й заседна на гърлото. Разпозна го отнякъде.

Но щеше да запомни, ако беше срещнала някой като него. Щеше да запомни как се е почувствала напълно разтърсена, както се чувстваше точно в момента.

Когато Даниел й хвърли бърза усмивка, тя осъзна, че още се гледат в очите. Топла струя нахлу в тялото й и тя трябваше да се хване за пейката, за да се закрепи. Почувства как в отговор устните й се разтеглят нагоре в усмивка, но после той вдигна ръка във въздуха.

И й показа среден пръст.

Лус ахна и сведе очи.

- Какво? - попита Ариана, в пълно неведение за случилото се току-що. - Няма значение ~ каза тя. - Нямаме време. Усещам, че скоро ще удари звънецът.

Звънецът удари, сякаш по поръчка, и всички ученици вку-пом се затътриха бавно към сградата. Ариана теглеше Лус за ръката и я заливаше с указания къде и кога да се срещне отново с нея. Но Лус все още замаяно се съвземаше от факта, че такъв напълно непознат човек й беше показал среден пръст. Моментното опиянение, което Даниел бе предизвикал в нея, беше изчезнало, и сега тя искаше да знае само едно: Какъв му беше проблемът на този тип?

Точно преди да влезе забързано в първия си час, тя се осмели да хвърли поглед назад. Лицето му беше безизразно, но тя нямаше как да сбърка - гледаше я как се отдалечава.

Луда за връзване

Лус имаше лист хартия, върху която бе напечатана учебната й програма, наполовина празна тетрадка, която беше започнала да попълва в „Доувър“ в часовете по европейска история за напреднали миналата година, два молива втори номер, любимата си гума за триене, и внезапното лошо предчувствие, че Ариана може да е имала право за учебните занятия в „Меч и Кръст“.

Преподавателят още не се беше появил, паянтовите чинове бяха подредени в нестройни редици, а хранилището беше барикадирано със струпани пред него купчини прашни кутии.

Което беше по-лошо, изглежда, че никое от другите деца не забелязваше безпорядъка. Всъщност никое от другите деца сякаш изобщо не забелязваше, че са в класна стая. Всички стояха скупчени близо до прозорците: едни си дръпваха за последен път от цигарата, други местеха огромните безопасни игли на тениските си. Само Тод седеше наистина на чина си, като дълбаеше по повърхността му някаква сложна фигура с химикалката си. Но другите нови ученици, изглежда, вече си бяха намерили места сред тълпата. Кам беше събрал в плътна групичка около себе си типовете с вид на ученици от подготвителното училище „Доувър“. Сигурно са били приятели, когато се беше записал първия път в „Меч и Кръст“. Габ се ръкуваше с момичето с пиърсинг на езика, което се беше размотавало заедно с момчето с пиърсинг на езика отвън. Лус изпита глупава завист, че не беше достатъчно дръзка да направи нещо друго, освен да седне по-близо до безобидно изглеждащия Тод.

Ариана хвърчеше около останалите, като шепнеше неща, които Лус не можеше да чуе, подобно на някаква варварска принцеса. Когато мина покрай Кам, той разроши прясно подстриганата й коса.

- Хубава прическа, Ариана. - Той се ухили, като подръпна един кичур на тила й. - Моите комплименти за стилиста ти.

Ариана то плесна по ръката.

- Долу ръцете, Кам. Което иде да рече: Само в мечтите ти. -Тя рязко посочи с глава в посоката на Лус. - И можеш да поднесеш комплиментите си на новото ми кученце, точно ей там.

Смарагдовите очи на Кам хвърлиха искрящ поглед към Лус, която настръхна.

- Мисля, че ще го направя - каза той и тръгна към нея.

Той се усмихна на Лус, която седеше със скръстени под стола

глезени и с ръце, прилежно сгънати върху осеяния с графити чин.

- Ние, новаците, трябва да се подкрепяме - каза той. - Сещаш ли се какво имам предвид?

- Но аз си мислех, че си бил тук преди.

- Не вярвай на всичко, което казва Ариана. - Той хвърли поглед назад към Ариана, която стоеше до прозореца и ги наблюдаваше подозрително.

- О, не, не е казала нищо за теб - каза Лус бързо, като се опитваше да си спомни дали това наистина беше вярно, или не. Беше ясно, че Кам и Ариана не се харесват, и макар да беше благодарна на Ариана, че я беше развела наоколо тази сутрин, Лус още не беше готова да избира нечия страна.

- Спомням си, когато бях нов тук... първия път. - Той се засмя тихо. - Групата ми току-що се беше разпаднала и бях объркан. Не познавах никого. Щеше да ми е от полза някой -той хвърли поглед към Ариана - необвързан, да ме въведе в правилата.

- Какво, значи не си обвързан с нищо? - каза Лус, изненадана да долови напевна флиртуваща нотка в тона си.

По лицето на Кам се разля непринудена усмивка. Погледна я и повдигна вежда.

- И като си помисля, че не исках да се връщам тук.

Лус се изчерви. Обикновено не се забъркваше с рокери -но пък и никой от тях досега не беше придърпвал чина си още по-близо до нейния, не се беше тръсвал на мястото до нея и не се беше взирал в нея дори с наполовина толкова зелени очи. Кам пъхна ръка в джоба си и извади зелено перце за китара с изписан отгоре номер 44.

- Това е номерът на стаята ми. Отбий се, когато искаш.

Перцето за китара беше с почти същия цвят като очите на

Кам, и Лус се запита как и кога Кам беше успял да ги напечата, но преди да успее да отговори - а кой знае какво ли щеше да отговори - Ариана стовари силно ръка върху рамото на Кам и го стисна.

- Съжалявам, не се ли изразих достатъчно ясно? Вече заявих претенции за нея.

Кам изсумтя презрително. Гледаше право към Лус, когато каза:

- Виж, аз пък си мислех, че още има такова нещо като сво-бодна воля. Може би твоето кученце има на ум собствени планове.

Лус отвори уста да каже, че, разбира се, си има планове, че това беше едва първият й ден тук и че все още усвояваше правилата. Но докато успее да подреди думите както трябва в главата си, отекна звънецът, който оповестяваше, че занятията започват след минута, и малката група, събрала се около чина й, се разпръсна.

Другите деца насядаха на чиновете и скоро вече не беше толкова забележително, че Лус седеше прилежно и правилно на чина си, като държеше под око вратата. И дебнеше да види Даниел.

С крайчеца на окото си долавяше, че Кам й хвърля погледи крадешком. Почувства се поласкана - и нервна, после вбесена от себе си. Даниел? Кам? Беше в това училище от - колко -четирийсет и пет минути? - а умът й вече жонглираше с две различни момчета. Цялата причина изобщо да е в това училище, беше, че последния път, когато бе проявила интерес към момче, нещата ужасно, ужасно се бяха объркали. Не биваше да си позволява да бъде тотално зашеметена (и то два пъти!) още в първия си учебен ден.

Погледна през рамо Кам, който й намигна отново, после отметна тъмната си коса от очите. Като оставим зашеметяващата външност настрана - да, наистина, така си беше - той наистина имаше вид на човек, когото е полезно да познаваш. Подобно на нея, и той още се приспособяваше към обстановката, но очевидно беше обикалял из територията на „Меч и Кръст“ доста пъти преди. И се държеше мило с нея. Тя си помисли за перцето за китара с номера на стаята му отгоре, с надеждата, че той не ги раздаваше на когото му падне. Можеха да бъдат... приятели. Може би това беше всичко, което й трябваше. Може би тогава щеше да спре да се чувства така очебийно не на място в „Меч и Кръст“.

Може би тогава щеше да е в състояние да прости факта, че единственият прозорец на класната стая беше с големината на пощенски плик за делова кореспонденция, покрит с пласт от вар, и с изглед към някакъв масивен мавзолей в гробището.

Може би тогава щеше да може да забрави дразнещия носа й мирис на прекис, излъчващ се от изрусеното до бяло момиче с пънкарска прическа, което седеше пред нея.

Може би тогава щеше да може наистина да обърне внимание на строгия, мустакат учител, който влезе с резки крачки в стаята, нареди на класа да сяда и да млъква - изричайки всичко като една дълга дума - и решително затвори вратата.

Едва доловим спазъм на разочарование сви сърцето й. Трябваше й един миг да проследи източника му. Докато учителят не затвори вратата, тя все още таеше малка надежда, че Даниел също ще бъде в първия й час.

Какво имаше следващия час - френски? Сведе поглед към програмата си да провери в коя стая е. Точно тогава едно книж-но самолетче прелетя с буксуване през програмата й, не успя да уцели чина, и се приземи на пода до чантата й. Огледа се да види кой е забелязал, но учителят беше зает да разчупва парче тебешир, докато пишеше нещо на дъската.

Лус нервно хвърли поглед наляво. Когато също я погледна, намигна и помаха леко с ръка, сякаш флиртуваше. Това накара цялото й тяло да се напрегне. Но не изглеждаше той да е видял книжното самолетче, или да го е изпратил той.

- Псссст - разнесе се тихи шепот зад гърба му. Беше Ариа-на, която кимна с брадичка към Лус да вдигне книжното самолетче. Лус се наведе да го вземе и видя името си, написано с дребни черни букви на крилото. Първата й бележка!

Вече се оглеждаш за изхода?

Това не е добър знак.

В тази адска дупка сме до обяд.

Това трябваше да е шега. Лус провери отново програмата си и с ужас осъзна, че и трите й сутрешни занятия бяха в същата тази стая 1 - и че и трите щяха да бъдат водени от същия този господин Коул.

Той се беше отдръпнал от черната дъска и лениво си проправяше път из стаята. Нямаше представяне за новаците - и Лус не можеше да реши дали се радва на това или не. Господин Коул просто хвърли списъци с разписанието на лекциите върху чина на всеки от четиримата нови ученици. Когато прикрепеният с телбод пакет се приземи пред Лус, тя нетърпеливо се наведе напред да погледне. История на света, пишеше там. Над-хитряване на съдбата на човечеството. Хммм, историята наистина винаги беше най-силният й предмет, но надхитряването на съдбата?

Един по-внимателен поглед към конспекта на лекциите беше всичко, което бе нужно на Лус, за да види, че Ариана бе права, като твърдеше, че това е адска дупка: невъзможно много материали за четене, „тест“, написано с големи, удебелени букви на всеки трети час, и курсова работа от трийсет страници за - това сериозно ли беше? - провалил се тиранин, по избор. Задачите, които Лус беше пропуснала през първите няколко седмици, бяха оградени с големи квадратни скоби, нарисувани с перманентен черен маркер. В полетата на страниците господин Коул беше написал: Потърсете ме за допълнителните проучвателни задачи. Ако съществуваше по-ефективен начин за изсмукване на души, Лус щеше да е изплашена да го открие.

Поне си имаше Ариана, седнала там отзад на съседната редица. Лус се радваше, че вече бяха създали прецедент за спасително предаване на бележки. Тя и Кали имаха навика да си пращат тайно текстови съобщения, но за да го направи тук, на Лус определено щеше да й се наложи да се научи да сгъва книжни самолетчета. Откъсна един лист от тетрадката си и се опита да използва самолетчето на Ариана като модел.

След няколко минути, прекарани в безплодни опити за сътворяване на оригами, ново самолетче се приземи на чина й. Хвърли поглед назад към Ариана, която поклати глава и завъртя очи към нея, сякаш искаше да каже: „Още твърде много имаш да учиш“.

Лус сви извинително рамене и се извъртя назад, за да отвори втората бележка:

О, и докато не започнеш да се прицелваш по-уверено, може би ще е добре да не изпращаш в моята посока съобщения, свързани с Даниел. Онзи тип зад теб е прочут на футболното игрище с умението си да пресича удари.

Хубаво беше да го знае. Дори не беше видяла приятеля на Даниел, Роланд, да се настанява зад гърба й. Сега се обърна съвсем леко на мястото си, докато с крайчеца на окото си зърна

плитчиците му. Осмели се да хвърли бърз поглед към разтворената тетрадка на чина му и прочете цялото му име: Роланд Спаркс.

- Никакво предаване на бележки - каза строго господин Коул, при което Лус рязко вдигна глава и отново насочи вниманието си към него. - Никакво плагиатстване, и никакво взаим-но надзъртане в листата. Не съм си направил труда да завърша университета само за да ме удостоявате с половинчатото си внимание.

Лус кимна заедно с останалите замаяни деца, точно когато трето хартиено самолетче се плъзна и спря в средата на чина й.

Остават само 172 минути!

Сто седемдесет и три мъчителни минути по-късно, Ариана водеше Лус към училищната столова.

- Какво мислиш? - попита тя.

- Права беше - каза сковано Лус, все още съвземаща се от мисълта колко отблъскващи бяха първите й три учебни часа. -Защо му е на някого да преподава такъв потискащ предмет?

- А, Коул скоро ще отпусне юздите. Прави се на строг и навъсен всеки път, когато има нов ученик. Във всеки случай -каза Ариана, като смушка Лус - можеше да е и по-зле. Можеше да се окажеш затворена за няколко часа с госпожица Трос.

Лух хвърли поглед надолу към програмата си.

- Имам биология при нея в следобедния блок от часове -каза тя и почувства как стомахът й се присвива.

Ариана се изсмя бурно, а Лус усети как нещо се бутна в рамото й. Беше Кам, който минаваше покрай тях в коридора, докато отиваше на обяд. Лус щеше да се просне, ако той не беше протегнал ръка да я закрепи.

- Ей, спокойно. - Стрелна я с бърза усмивка и тя се запита дали се беше блъснал в нея нарочно. Но не изглеждаше чак толкова незрял. Лус хвърли поглед към Ариана да разбере дали беше забелязала нещо. Ариана повдигна вежди, почти подканвайки Лус да заговори, но никоя от тях не каза нищо.

Когато прекосиха прашните вътрешни прозорци, отделящи мрачния коридор от още по-мрачната училищна столова, Ари-ана хвана Лус за лакътя.

- Избягвай стека с пържено пиле на всяка цена - редеше наставления тя, когато последваха тълпата в шумната закусвалня. - Пицата е добра, чилито става, а боршът всъщност не е лош. Обичаш ли месно руло?

- Вегетарианка съм - каза Лус. Оглеждаше бързо масите, търсейки по-специално двама души. Даниел и Кам. Просто щеше да се чувства по-спокойна, ако знаеше къде са, за да може да се залови с обяда, като се преструва, че не вижда никого от тях. Но засега не забелязваше нито единия...

- Вегетарианка, а? - Ариана присви устни. - Родители-хи-пита, или твой собствен жалък опит за бунт?

- Ъъ, нито едно от двете. Просто не...

- Обичаш месо? - Ариана завъртя раменете на Лус на деветдесет градуса, така че тя се оказа точно срещу Даниел, седнал на маса в отсрещния край на стаята. Лус издиша шумно. Ето го и него. - Е, това за всякакво месо ли важи? - пропя високо Ариана. - Тоест, не би забила зъби в него?

Лус ръгна Ариана с юмрук и я повлече към опашката за обяд. Ариана се държеше откачено, но Лус знаеше, че се изчервява силно, което щеше да бъде мъчително очебийно на това флуоресцентно осветление.

- Млъквай, той определено те чу - прошепна тя.

Част от Лус изпитваше радост да си разменя шеги по адрес на момчета с приятелка. Ако предположим, че Ариана й беше приятелка.

Още се чувстваше емоционално разтърсена от онова, което се беше случило тази сутрин, когато видя Даниел. Това притегляне към него - още не разбираше откъде беше дошло, а въпреки това, ето че то се появяваше отново. Застави се да откъсне очи от русата му коса, от гладкото очертание на челюстта му. Отказваше да я хванат как зяпа. Не искаше да му дава никаква причина да й покаже среден пръст втори път.

- Както и да е - подхвърли насмешливо Адриана. - Така се е съсредоточил върху онзи хамбургер, че няма да чуе даже и призива на Сатаната. - Тя посочи към Даниел, който наистина изглеждаше сериозно съсредоточен върху дъвченето на сандвича си. Като изключим факта, че изглеждаше като човек, който си придава вид, че съсредоточено дъвче хамбургера си.

Лус отправи поглед през масата към приятеля на Даниел, Роланд. Той гледаше право към нея. Когато долови погледа й, размърда вежди по начин, който Лус не можа да разбере, но въпреки това я стресна леко.

Лус се обърна отново към Ариана:

- Защо всички в това училище са толкова чудати?

- Ще предпочета да не се обиждам от това - каза Ариана, като взе пластмасов поднос и подаде един на Лус. - И ще премина към обясняване на изящното изкуство за избиране на място за сядане в столовата. Разбираш ли, никога не трябва да сядаш някъде близо до... Лус, внимавай!

Единственото, което Лус направи, беше да отстъпи крачка назад, но щом го стори, почувства как две ръце грубо подпряха раменете й. Веднага разбра, че пада. Протегна ръка пред себе си да се закрепи, но ръцете й намериха само нечий друг пълен поднос с храна. Всичко рухна на земята заедно с нея. Тя се приземи с глухо тупване на пода на столовата, а в лицето й се изля пълна купа борш.

След като избърса от очите си достатъчно разкашкани късчета цвекло, за да види нещо, Лус вдигна поглед. Над нея се беше изправила най-разгневената фея, която някога беше виждала. Момичето имаше заострена изрусена коса, поне десет ииърсинга по лицето, и смъртоносен поглед. Оголи зъби към Лус и изсъска:

- Ако видът ти току-що не ми беше съсипал апетита, щях да те накарам да ми купиш нов обяд.

Лус запелтечи някакво извинение. Опита се да стане, но момичето притисна подметката на ботуша си с тънко остро токче върху крака й. Нагоре по крака на Лус се стрелна болка, и трябваше да прехапе устна, за да не извика.

- Защо просто не си запазя правото за някой друг път - каза момичето.

- Достатъчно, Моли - каза хладно Ариана. Протегна ръка да помогне на Лус да се изправи.

Лус трепна. Тънкото остро токче определено щеше да й остави синина.

Моли зае застрашителна поза, за да погледне Ариана в лицето, и Лус изпита чувството, че не се счепкват за първи път.

- Виждам, че бързо се сприятели с новачката - изръмжа Моли. -- Много лошо поведение, А. Не се ли предполага да си на изпитателен срок?

Лус преглътна. Ариана не беше споменала нищо за изпитателен срок, и нямаше логика защо заради това трябва да й е забранено да създава нови приятелства. Но думата беше до-статъчна да накара Ариана да свие юмрук и да замахне за силен удар, който уцели дясното око на Моли.

Моли залитна назад, но тази, която привлече вниманието на Лус, беше Ариана. Беше започнала да се гърчи в конвулсии, ръцете й се бяха изстреляли нагоре и се тресяха във въздуха.

Беше гривната - осъзна с ужас Лус. Гривната изпращаше някакви шокови вълни из тялото на Ариана. Невероятно. Това със сигурност беше жестоко и необичайно наказание. Стомахът на Лус се разбунтува, докато гледаше как цялото тяло на приятелката й се тресе. Посегна да улови Ариана точно когато тя рухна на пода.

- Ариана - прошепна Лус. - Добре ли си?

- Страхотно. - Тъмните очи на Ариана потрепнаха и се отвориха, после се затвориха.

Лус ахна. После едното око на Ариана рязко се отвори отново.

- Уплаших те, нали? О, колко сладко от твоя страна. Не се тревожи, шоковете няма да ме убият - прошепна тя. - Само ме правят по-силна. Както и да е, струваше си, за да насиня окото на онази крава, нали се сещаш?

- Добре, престанете. Престанете - прогърмя зад тях дрезгав глас.

В рамката на вратата стоеше Ранди, почервеняла и дишаща тежко. Беше малко прекалено късно да прекратяват каквото и да е, помисли си Лус, но после към тях със залитане се зададе Моли, с потропващи по линолеума тънки остри токчета. Това момиче наистина нямаше срам. Наистина ли смяташе да обсипе Ариана с ритници, докато Ранди стоеше там?

За щастие, едрите ръце на Ранди се затвориха около юмрука й. Моли се опита да се измъкне, като риташе, и започна да пищи.

- По-добре някой да започва да говори - излая Ранди, като стисна Моли, докато тя се отпусна безжизнено. - Като помисля, и трите се явете за наказание утре сутрин. В гробището. На зазоряване! - Ранди погледна Моли. - Охлади ли се вече?

Моли кимна сковано и Ранди я пусна. Наведе се към Ариана, която още лежеше в скута на Лус, със скръстени на гърдите ръце. Отначало на Лус й се стори, че Ариана се цупи, като сърдито куче с шоков нашийник, но после почувства как тялото на Ариана леко се разтресе и осъзна, че момичето още беше под влиянието на шоковата гривна.

- Хайде - каза Ранди, с по-мек тон. - Да изключим това нещо.

Тя протегна ръка към Ариана и й помогна да надигне дребното си, треперещо тяло, като се обърна само веднъж на вратата, за да повтори заповедите си към Лус и Моли.

- На зазоряване!

- Очакваме го с нетърпение - каза сладко Моли, като посегна надолу да вдигне чинията с месно руло, която се беше изплъзнала от подноса й.

За миг залюля чинията над главата на Лус, после я обърна надолу и размаза храната в косата й. Лус чу жвакащия звук на собственото си унижение, докато цялото училище „Меч и Кръст“ гледаше зрелището - покритото с месно руло ново момиче.

- Безценно - каза Моли, като измъкваше миниатюрен сребрист фотоапарат от задния джоб на черните си джинси. - Каже-

Палнали ангели

те... „месно руло“ - пропя тя, като щракна бързо няколко кадъра в близък план. - Тези ще изглеждат страхотно в блога ми.

- Хубава шапка - присмя се някой от другия край на столовата. После, обзета от безпокойство, Лус обърна поглед към Даниел, молейки се някак да е пропуснал цялата сцена. Но не. Клатеше глава. Изглеждаше подразнен.

До този момент Лус си бе мислила, че има шанс да се изправи и просто да се отърси от случката - в буквалния смисъл. Но когато видя реакцията на Даниел - е, това най-сетне я сломи.

Нямаше да се разплаче пред никого от тези ужасни хора. Преглътна с усилие, изправи се на крака и си тръгна. Втурна се към най-близката врата, жадна да усети полъх на малко хладен въздух върху лицето си.

Вместо това я обгърна южняшката септемврийска влага, задушавайки я, веднага щом излезе навън. Небето имаше онзи невзрачен цвят, сивкавокафяво, толкова потискащо мек, че беше трудно дори да намериш слънцето. Лус забави ход, но спря напълно едва когато стигна досами паркинга.

Копнееше да види там очуканата си стара кола, да потъне в тапицираната с опърпан плат седалка, да включи двигателя, да надуе до дупка стереоуредбата и да се пръждоса възможно най-бързо от това място. Но докато стоеше на нагорещения черен паваж, реалността проникна в съзнанието й: Беше закотвена тук, и две извисяващи се метални порти я отделяха от света извън „Меч и Кръст“. Освен това дори и да имаше начин да се измъкне... къде щеше да отиде?

Усещането за гадене в стомаха й каза всичко, което трябваше да знае. Вече беше на последната спирка и положението изглеждаше доста мрачно.

Беше колкото потискащо, толкова и вярно: „Меч и Кръст“ беше всичко, което имаше.

Скри лице в ръцете си, знаейки, че трябва да се върне. Но когато вдигна глава, полепналата по дланта й смес й напомни, че още беше покрита с месното руло на Моли. Ъх. Първа спирка: най-близката баня.

Щом се върна вътре, Лус се шмугна в момичешката тоалетна точно когато вратата се отваряше. Габ, която изглеждаше още по-руса и безупречна сега, когато Лус имаше вид на влизала в контейнер за смет, се промуши покрай нея.

- Оооп, извинявай, миличка - каза тя. Гласът й с южняшки акцент беше сладък, но лицето й се сбърчи, когато видя Лус: -О, Боже, изглеждаш ужасно. Какво е станало?

Какво е станало ли? Сякаш цялото училище не знаеше вече. Това момиче вероятно се правеше на тъпо, та Лус да изживее наново цялата унизителна сцена.

- Изчакай пет минути - отвърна Лус, с по-остър тон, отколкото възнамеряваше. - Сигурна съм, че тук клюката се разпространява бързо като чума.

- Искаш ли да ти заема фон-дьо-тена си? - попита Габ, като вдигна несесер за козметични принадлежности в пастелно синьо. - Още не си се видяла, но ще...

- Благодаря, но не - пресече я Лус, като се мушна в банята. Без да се поглежда в огледалото, завъртя крана на чешмата. Наплиска лицето си със студена вода и най-сетне остави всичко да се излее от нея. Със стичащи се по лицето сълзи, стисна тубата с течен сапун и с малко от евтиния розов сапун за ръце на прах се опита да почисти месното руло. Но все още проблемът е косата й съществуваше. А дрехите й определено бяха имали и по-добър вид и мирис. Не че вече беше нужно да се тревожи дали ще направи добро първоначално впечатление.

Вратата на банята се открехна и Лус тромаво побърза да се притисне към стената като хванато в капан животно. Когато влезе някаква непозната, Лус се скова и зачака най-лошото.

Момичето имаше набито телосложение, подчертано от необичаен брой навлечени една върху друга дрехи. Широкото й лице беше заобиколено от къдрава кестенява коса, а светлоли-лавите й очила се разлюляха, когато подсмъркна. Изглеждаше доста непретенциозна, но пък и външността можеше да бъде измамна. Държеше и двете си ръце свити зад гърба, по начин, на който, след деня, който бе преживяла, Лус просто не можеше да има доверие.

- Нали знаеш, не би трябвало да си тук без пропуск - каза момичето. Равният й тон звучеше делово.

- Знам. - Изражението в очите на момичето потвърди подозрението на Лус, че на това място беше абсолютно невъзможно да си отдъхнеш. Понечи да въздъхне с примирение. - Аз просто...

- Шегувам се. - Момичето се засмя, като завъртя очи и се отпусна. - Отмъкнах ти малко шампоан от съблекалнята - каза тя, като протегна ръце и показа две безобидно изглеждащи пластмасови шишенца с шампоан и балсам за коса. - Хайде, ела - каза тя, като придърпа очукан сгъваем стол. - Да те почистим. Седни тук.

Звук, наполовина подобен на хленчене, и наполовина - на смях, какъвто не беше издавала никога преди, се откъсна от устните на Лус. Предполагаше, че звучи облекчено. Това момиче всъщност се държеше мило с нея - не просто мило за едно поправително училище, а мило като нормален човек! Без очевидна причина. Шокът от това беше почти непоносим за Лус.

- Благодаря - успя да каже Лус, все още чувствайки се леко нащрек.

- О, и вероятно имаш нужда от дрехи за преобличане - каза момичето, като погледна надолу към черния си пуловер и го изхлузи през главата си, при което отдолу се показа също такъв черен пуловер.

Когато видя изненаданото изражение на Лус, каза:

- Какво? Имам слаба имунна система. Трябва да нося много пластове дрехи.

- О, ами, ще бъдеш ли добре без този? - насили се да попита Лус, макар че точно в този миг беше готова да направи почти всичко, за да се освободи от месната пелерина, която носеше.

- Разбира се - каза момичето, като отпъди тревогата й с махване на ръка. - Под този нося още три. А в шкафчето ми има още два. Заповядай. Мъчително ми е да гледам една вегета-рианка, покрита с месо. Много съм състрадателна.

Jlyc се запита откъде знаеше тази непозната за хранителните й предпочитания, но по-наложително от това беше да попита:

- Хм, защо се държиш толкова мило?

Момичето се засмя, въздъхна, после поклати глава:

- Pie всички в „Меч и Кръст“ са развратници или шотландци.

- Ъ? - рече Лус.

- „Меч и Кръст“... „Развратници и шотландци“². Нескопосано прозвище, което са дали в града на това училище. Очевидно тук всъщност няма никакви шотландци. Няма да тормозя слуха ти с някои от по-грубите прозвища, които са съчинили.

Лус се засмя.

- Исках само да кажа, че не всички тук са пълни откачалки.

- Само мнозинството? - попита Лус, мразейки мисълта, че вече звучеше толкова негативно. Но сутринта беше толкова дълга, а тя вече беше преживяла толкова много неща, и може би това момиче нямаше да я съди, задето беше малко груба.

За нейна изненада момичето се усмихна:

- Именно. И те със сигурност създават лошо име на нас, останалите. - Тя подаде ръка. - Аз съм Пениуедър Ван Сикъл-Локууд. Можеш да ми казваш Пен.

- Ясно - каза Лус, все още твърде изтощена да осъзнае, че, в един предишен живот, може би щеше едва да сдържи смеха си при името на това момиче. Звучеше, сякаш беше изскочила направо от страниците на роман от Дикенс. Но пък имаше нещо, будещо доверие в момиче с такова име, което можеше да съумее да се представи със сериозно лице. - Аз съм Лусинда Прайс.

- И всички те наричат Лус - каза Пен. - И си се прехвърлила от подготвителното училище „Доувър“ в Ню Хампшър.

- Откъде знаеш това? - попита Лус бавно.

- Налучкване? - Пен сви рамене. - Шегувам се. Четох ти досието, много ясно. Това ми е хоби.

Лус се взря неразбиращо в нея. Може би твърде прибързано беше преценила, че може да й се довери. Как можеше Пен да има достъп до досието й?

Пен се зае с водата. Когато водата стана топла, тя направи знак на Лус да наведе глава в мивката.

- Виж, работата е там - обясни тя, - че аз всъщност не съм откачена. - Тя дръпна нагоре мократа глава на Лус. - Не се обиждай. - После отново я наведе. - Аз съм единственото хлапе в това училище, което не е настанено със съдебна заповед. И може и да не смяташ така, но да си законно нормален си има предимства. Например, аз съм също и единственото хлапе, на което се доверяват да помага в канцеларията. Което е тъпо от тяхна страна. Имам достъп до голям брой поверителни глупости.

- Но ако не се налага да си тук...

- Когато баща ти отговаря за поддържането на площите около училището, един вид трябва да ти позволят да учиш безплатно там. Така че... - Пен млъкна, без да си довърши изречението.

Бащата на Пен се грижеше за поддръжката? От вида на мястото, на Лус не й беше минало и през ум, че изобщо имат човек по поддръжката.

- Знам какво си мислиш - каза Пен, като помагаше на Лус да отмие с шампоан последния сос от косата си. - Че площите не са точно добре поддържани?

- Не - излъга Лус. Жадуваше да остане в добри отношения с това момиче и желанието й да покаже, че иска да бъдат приятелки беше далеч по-силно, отколкото това да изглежда, сякаш наистина й пукаше колко често някой коси моравата в „Меч и Кръст“. - Много е, хм, хубаво.

- Татко почина преди две години - каза Пен тихо. - Стигнаха дотам, че да ми определят противния стар директор Удел като законен попечител, но, ъъ, всъщност така и не намериха време да наемат заместник на татко.

- Съжалявам - каза Лус, като също сниши глас. Значи още някой тук знаеше какво е да преживееш сериозна загуба.

- Всичко е наред - каза Пен, като изстиска балсам в дланта си. - Училището всъщност наистина е добро. Тук ми харесва много.

Сега Лус рязко вдигна глава и из банята се разлетяха водни пръски.

- Сигурна ли си, че не си откачена? - подметна тя.

- Шегувам се. Мразя това място. Пълна отврат е.

- Но не можеш да се заставиш да си тръгнеш - каза Лус, като наклони глава, обзета от любопитство.

Пен прехапа устна:

- Знам, че звучи нездраво, но дори и да не бях принудена да стоя с Удел, пак нямаше да мога да си тръгна. Татко е тук. - Тя посочи към гробището, което не се виждаше оттук. - Той е всичко, което имам.

- Тогава предполагам, че имаш повече, отколкото някои други хора в това училище - каза Лус, като мислеше за Ариана. Умът й се върна отново към начина, по който Ариана беше стиснала ръката й днес във вътрешния двор, към жадния поглед в сините й очи, когато накара Лус да обещае, че ще намине край стаята й в спалните помещения тази вечер.

- Тя ще се оправи - каза Пен. - Нямаше да е понеделник, ако не бяха откарали Ариана при училищната сестра след припадък.

- Но това не беше припадък - каза Лус. - Беше онази гривна. Видях я. Изпращаше шокови вълни по тялото й.

- Тук в „Меч и Кръст“ имаме много обширно определение за това, какво се брои за „припадък“. Нали се сещаш за твоята нова неприятелка, Моли? Тя е имала направо легендарни припадъци. Все повтарят, че ще й сменят лекарствата. Да се надяваме, че ще имаш удоволствието да станеш свидетел на поне едно хубаво изперкване, преди да го направят.

Сведенията, с които разполагаше Пен, бяха наистина забележителни. На Лус й мина през ума да я попита каква е ис гори-ята с Даниел, но вероятно беше най-добре да запази в тайна странно силния си интерес към него. Поне докато тя сама не го разгадаеше.

Почувства как ръцете на Пен изстискват водата от косата й.

- Това е последно - каза Пен. - Мисля, че най-после си обез-месена.

Лус погледна в огледалото и прокара ръце през косата си. Пен беше права. С изключение на емоционалните белези и болката в десния й крак, нямаше доказателства за спречкването й с Моли в столовата.

- Просто се радвам, че имаш къса коса - каза Пен. - Ако още беше дълга както на снимката в досието ти, тази операция щеше да е доста по-продължителна.

Лус я зяпна:

- Май ще трябва да те държа под око, нали?

Пен обви ръката на Лус със своята и я измъкна от банята.

- Просто бъди в добри отношения с мен, и никой няма да пострада.

Лус стрелна Пен с разтревожен поглед, но лицето на Пен не издаваше нищо.

- Шегуваш се, нали? - попита Лус.

Пен се усмихна, внезапно развеселена.

- Хайде, трябва да вървим в час. Не се ли радваш, че имаме едни и същи занятия следобед?

Лус се засмя:

- Кога ще спреш да знаеш всичко за мен?

- Не и в обозримото бъдеще - каза Пен, като я задърпа надолу по коридора и обратно към сивите тухлени учебни сгради. - Скоро ще започне да ти харесва, обещавам. Много е полезно да имаш приятелка като мен.

Притъмняване

Няма спасение

Състояние на невинност

Докосната о корените

Колебания

Далече от очите

¹

Игра на думи: фамилното име Прайс (Price) означава „цена“. - Б. пр.

²

Непреводима игра на думи: прозвището Whores and Jocks (развратници и шотландци) има близко звучене с името на училището на английски - „Sword and Cross“. - Б. пр.