Паднали ангели

Докосната о корените

-• • Г •■ V у.т.. . 1

Лус чуваше как кецовете й удрят силно паважа. Усещаше как влажният вятър дърпа черната й тениска. Почти долавяше вкуса на горещ катран от една прясно асфалтирана част на паркинга. Но когато обви ръце около двете сгушени същества близо до входа на „Меч и Кръст“ в събота сутринта, всичко това беше забравено.

Никога в живота си не се беше чувствала толкова щастлива да прегърне родителите си.

От дни съжаляваше колко студено и дистанцирано беше преминала срещата им в болницата и нямаше да допусне отново същата грешка.

И двамата се олюляха, когато тя се хвърли към тях. Майка й започна да се кикоти, а баща й я тупна звучно по гърба с длан, „както правят коравите типове“. Беше преметнал на врата ог-ромната си камера. Изправиха се и задържаха дъщеря си на една ръка разстояние. Изглежда, искаха да огледат добре лицето й, но щом го видяха, собствените им лица помръкнаха. Лус плачеше.

- Миличка, какво има? - попита баща й, като отпусна ръка върху главата й.

Майка й затършува из огромния си син несесер за запаса си от хартиени кърпички. С широко отворени очи, тя разлюля една пред носа на Лус и попита:

- Сега сме тук. Всичко е наред, нали?

Не, не всичко беше наред.

- Защо не ме заведохте у дома онзи ден? - попита Лус, почувствала се отново сърдита и наранена. - Защо ги оставихте да ме върнат тук?

Баща й посърна:

- Всеки път, когато говорехме с директора, той казваше, че се справяш прекрасно, че си се върнала в часовете, като боеца, който отгледахме. Възпаление на гърлото от пушека и малка цицина на главата. Мислехме, че това е всичко. - Той облиза устни.

- Имаше ли още нещо? - попита майка й.

Един поглед, разменен между родителите й, й подсказа, че вече бяха водили този спор. Майка й сигурно беше умолявала да дойдат отново на посещение по-скоро. Бащата на Лус, който проявяваше по-сдържана обич, сигурно просто бе тропнал с крак.

Нямаше начин да им обясни какво се беше случило онази нощ, или какво преживяваше оттогава. Наистина се беше върнала право в клас, макар и не по собствен избор. И физически наистина беше добре. Просто работата беше там, че във всяко друго отношение - емоционално, психологически, от романтич-на гледна точка - беше напълно сломена.

- Просто се опитваме да следваме правилата - обясни бащата на Лус, като премести едрата си ръка и стисна врата й. От тежестта цялата й поза се размести и й стана неудобно да стои неподвижно, но от толкова отдавна не се беше намирала толкова близо до хора, които обича, че не смееше да се отдръпне. -Защото искаме само най-доброто за теб - добави баща й. - Трябва да вярваме, че тези хора - той посочи към страховитите сгради около кампуса, сякаш те олицетворяваха Ранди и директора Удел и останалите - знаят за какво говорят.

- Не знаят - каза Лус, като хвърли поглед към мръсните грозни сгради и пустия училищен двор. Дотук нищо в това училище не й се струваше твърде смислено.

Настоящият повод: това, което наричаха „Денят на родителите“. Бяха вдигнали толкова шум около това - какъв късмет имали учениците да получат привилегията да видят собствената си плът и кръв. И въпреки това до обяд имаше десет минути, а колата на родителите на Лус беше единствената на паркинга.

- Това място е пълна гавра - каза тя, като прозвуча до-статъчно цинично, че и двамата й родители да се спогледат разтревожено.

- Лус, миличка - каза майка й, като я галеше по косата. Лус усети, че не беше свикнала с това, колко е къса. Пръстите й притежаваха майчински инстинкт да проследят призрака на някогашната коса на Лус чак надолу до гърба й. - Просто искаме един хубав ден с теб. Баща ти донесе всичките ти любими неща за ядене.

Баща й смутено вдигна пъстра покривка от съшити парчета плат и голямо, подобно на куфарче съоръжение, изработено от ракита, което Лус не беше виждала никога преди. Обикновено, когато си правеха пикник, всичко беше много по-небрежно, с книжни пликове от бакалията и стар скъсан чаршаф, метнат на тревата, край навеса за лодки пред къщата им.

- Маринована бамя? - попита Лус с глас, който много напомняше на този на малката Луси. Никой не можеше да каже, че родителите й не се стараеха.

Баща й кимна.

- И сладък чай, и бисквити с бяла плънка. Настъргано сирене чедър с допълнително чушки „халапеньо“, точно както ги обичаш. 0 - каза той, - и още едно нещо.

Майката на Лус бръкна в дамската си чанта, извади дебел, запечатан червен пощенски плик и го подаде на Лус. За един съвсем кратък миг болка сви стомаха на Лус, когато си спомни писмата, които беше свикнала да получава. Откачена убийца. Смъртоносно момиче.

Но когато погледна почерка върху плика, лицето й разцъфна в огромна усмивка.

Кали.

Тя разкъса плика и измъкна картичка, отпред върху която имаше черно-бяла фотография на две стари дами, седнали да им фризират косите. Вътре всеки милиметър от картичката беше запълнен с едрия, енергичен почерк на Кали. Имаше и няколко отделни изписани с грозновати драскулки листа, защото не й беше стигнало мястото на картичката.

Скъпа Лус,

Тъй като сега времето ни за телефонни разговори е толкова смехотворно недостатъчно (Моля те, можеш ли да се примолиш за още малко? Напълно несправедливо е), ще проявя старомодно отношение към теб и ще се заема с писането на епично писмо. Приложени са всички най-дребни нещица, които ми се случиха през последните две седмици. Независимо дали ти харесва, или не...

Лус притисна плика до гърдите си, все още широко усмихната, жадуваща да погълне писмото веднага щом родителите й поемат към къщи. Кали не я беше изоставила. А родителите й седяха точно до нея. Лус от твърде отдавна не се беше чувствала така обичана. Посегна и стисна ръката на баща си.

Оглушително изсвирване накара родителите й да подскочат.

- Това е просто звънецът за обяд - обясни тя: те изглеждаха облекчени. - Хайде, има някой, с когото искам да се запознаете.

Докато вървяха от горещия, обвит в мараня паркинг към училищния двор, където се провеждаха встъпителните мероприятия от Деня на родителите, Лус започна да вижда кампуса през очите на родителите си. Забеляза отново провисналия покрив на главната канцелария и отблъскващия мирис на гнилоч от презрелите праскови в горичката до гимнастическия салон.

Начинът, по който оранжавеещата като портокал ръжда беше превзела кованото желязо на гробищните порти. Осъзна, че само за две седмици беше напълно привикнала към многобройните грозни гледки на „Меч и Кръст“.

Родителите й изглеждаха почти ужасени. Баща й посочи към една загиваща лоза, която се виеше немощно около разнебитената ограда на входа на училищния двор.

- Това са лози от сорт „Шардоне“ - каза той, като трепна, защото когато едно растение страдаше, същото изпитваше и той.

Майка й притискаше чантата към гърдите си с две ръце, при което и двата й лакътя стърчаха навън - позата, която заемаше, когато се озовеше в квартал, където си мислеше, че може да я нападнат и ограбят. А дори още не бяха видели „червените очи“. Родителите й, които твърдо се противопоставяха на дребни неща, като това, Лус да си вземе уеб-камера, щяха да бъдат ужасени от представата за постоянното наблюдаване в училището й.

Лус искаше да ги предпази от всички ужаси на „Меч и Кръст“, защото започваше да проумява как да се справи с ту-кашната система - а понякога - и да я победи. Едва онзи ден Ариана й беше организирала „бягане с препятствия“ - като например тичане през кампуса, за да посочи всички „мъртви червени очи“, чиито батерии се бяха изтощили или бяха потайно „сменени“, успешно създавайки слепите петна в училището. Не беше нужно родителите й да знаят за всичко това: просто трябваше да прекарат един хубав ден с нея.

Пен полюшваше крака, седнала на трибуните, където двете с Лус се бяха разбрали да се срещнат по обяд. Държеше в ръка кутийка с бира.

- Пен, това са родителите ми, Хари и Дорийн Прайс - каза Лус, като посочи. - Мамо, татко, това е...

- Пениуедър Ван Сикъл-Локууд - каза Пен с официален тон,, като протегна кутията с две ръце. - Благодаря ви, че позволихте да се присъединя към вас за обяд.

Неизменно любезни, родителите на Лус говореха мило и се усмихваха, без да задават никакви въпроси за това, къде е семейството на самата Пен, което Лус не бе имала време да обясни.

Беше поредният топъл, ясен ден. Яркозелените върби пред библиотеката се полюшваха леко на вятъра и Лус избута родителите си на място, където върбите скриваха повечето петна от сажди и изпочупени от пожара прозорци. Докато те разстилаха одеялото за пикник върху сух участък от тревата, Лус дръпна Пен настрани.

- Как си? - попита Лус, като знаеше, че ако тя бе онази, която трябваше да прекара цял ден, като седи и поздравява родителите на всички останали, освен своите, щеше да й е нужно сериозно ободряване.

За нейна изненада, Пен щастливо поклати глава.

- Сега вече е безкрайно по-добре от миналата година! - каза тя. - И заслугата за всичко е твоя. Днес нямаше да имам никакви посетители, ако вие не се бяхте отбили.

Комплиментът завари Лус неподготвена и я накара да се огледа из четириъгълния вътрешен двор, за да види как всички останали се справят с мероприятието. Въпреки все още полу-празния паркинг, изглежда, че присъстващите на Деня на родителите бавно започваха да се увеличават.

Моли седеше на едно одеяло наблизо, между мъж с кучешка физиономия и една жена, и лакомо гризеше пуешко бутче. Ари-ана се беше свила на една седалка на трибуните, и шушукаше на по-голямо момиче, облечено в пънкарски стил със зашеметяваща наситенорозова коса. Най-вероятно голямата й сестра. Двете доловиха погледа на Лус и Ариана се ухили и помаха, после се обърна към другото момиче да прошепне нещо.

Около Роланд имаше голяма група хора, които подреждаха обяд за пикник върху голяма покривка за легло. Смееха се и се шегуваха, а няколко по-малки деца се замерваха с храна. Изглежда, че се забавляваха страхотно, до момента, когато една „граната“ във вид на царевичен кочан полетя и едва не удари изненадващо Габ, която вървеше през училищния двор. Тя се намръщи на Роланд, докато водеше някакъв мъж, достатъчно стар да й е дядо, като го потупваше по лакътя, докато вървяха към редица сгъваеми градински столове, подредени из откритото поле.

Отсъствието на Даниел и Кам се набиваше на очи - и Лус не можеше да си представи как ли изглежда семейството на който и да било от двамата. Колкото и разгневена и смутена да беше, след като Даниел я беше изоставил за втори път при езерото, все пак си умираше да зърне някой негов роднина. Но после, като си спомни тънкото досие на Даниел в помещението с архивите, Лус се запита дали той изобщо поддържаше връзка с някого в семейството си.

Майката на Лус подреждаше хапки със сирене чедър върху четири чинии, а баща й поставяше на върха на купчинките пряс-но нарязани чушки халапеньо. След една хапка устата на Лус пламна, точно както й харесваше. Пен явно не беше запозната с типичната за Джорджия храна, с която Лус беше израснала. Изглеждаше особено ужасена от маринованата бамя, но щом опита, отправи към Лус изненадана одобрителна усмивка.

Майката и бащата на Лус бяха донесли със себе си всички любими неща за ядене на Лус, до едно, дори пралините с американски орехи о г семейната дрогерия надолу по пресечката. Дъвчеха шумно и щастливо от двете й страни, като явно бяха щастливи да напълнят устата си с нещо друго, освен разговори за смърт.

Лус би трябвало да се наслаждава на времето, което прекарваше с тях, и да прокарва всичко с любимия си сладък чай от Джорджия, но се чувстваше като натрапена дъщеря, задето се преструваше, че този блажен обяд е нещо нормално за „Меч и Кръст“. Целият този ден беше една голяма преструвка.

При звука на кратък, слаб залп от аплодисменти, Лус погледна през рамо към седалките, където Ранди стоеше до директора Удел - човек, когото Лус никога не беше виждала на живо преди. Разпозна го от необичайно неясния портрет, който висеше в главното фоайе на училището, но сега видя, че художникът е бил великодушен. Пен вече й беше казала, че директорът се появява в кампуса само за един ден в годината - на Деня на родителите - без изключения. Иначе бил отшелник, който не напускал имението си на Тиби Айлънд, дори не и когато почине ученик в повереното му училище. Бузите скриваха брадичката му, а тъповатите му очички се взираха в тълпата, изглежда, без да се съсредоточават върху нищо.

Ранди стоеше до него с ръце на хълбоците, обута в бели дълги чорапи. Беше си лепнала на лицето тънка усмивка, а директорът попиваше голямото си чело със салфетка. Днес и двамата бяха надянали на лицата си енергични изражения, но това явно им костваше твърде много.

- Добре дошли на сто петдесет и деветия ежегоден Ден на родителите в „Меч и Кръст“ - каза директорът Удел в един микрофон.

- Той шегува ли се? - прошепна Лус на Пен. Беше трудно да си представи Деня на родителите в предвоенния период.

Пен завъртя очи:

- Несъмнено печатна грешка. Казах им да му вземат нови очила за четене.

- Подготвили сме за вас дълъг и изпълнен със забавления ден на семейни мероприятия, като започваме с този непринуден пикник...

- Обикновено имаме само деветнайсет минути - вметна Пен настрани към родителите на Лус, които застинаха сковано.

Лус се усмихна над главата на Пен и изрече само с устни: „Тя се шегува“.

- След това ще имате избор на мероприятия. Нашата скъпа биоложка, госпожица Йоланда Трос, ще изнесе в библиотеката завладяваща лекция върху местната флора на Савана, която може да се намери в кампуса. Треньорката Даянте ще ръководи поредица от състезания, поощряващи участието на семействата, тук на моравата. А господин Станли Коул ще ви предложи историческа обиколка с гид из гробището на нашите почитани герои. Ще бъде много натоварен ден. И, да - каза директорът

Удел с безвкусна, зъбата усмивка - ще бъдете подложени на тест по тези въпроси.

Това беше точно приятната и умерено банална шега, която да изтръгне известен сдържан смях от гостуващите членове на семействата. Лус завъртя очи към Пен. Този потискащ опит за добросърдечен смях даде твърде ясно да се разбере, че всички бяха дошли, за да облекчат съвестта си, гузна от това, че бяха оставили децата си в ръцете на преподавателското тяло на „Меч и Кръст“. Семейство Прайс също се засмяха, но продължаваха да гледат към Лус за напътствия как да се справят.

След обяда останалите семейства из училищния двор опаковаха нещата, които бяха донесли за пикника, и се оттеглиха в различни ъгли. Лус изпита чувството, че всъщност твърде малко хора участваха в организираните от училището мероприятия. Никой не беше последвал госпожица Трос горе до библиотеката, а досега само Габ и дядо й се бяха вмъкнали в един чувал от картофи в другия край на поляната.

Лус не знаеше накъде са се измъкнали Моли, Ариана или Роланд със семействата си, а още не беше видяла Даниел. Със сигурност знаеше, че родителите й ще бъдат разочаровани, ако не видят нищо от кампуса и не участват в никакви запланувани мероприятия. Тъй като „обиколката с ^гид“ на господин Коул изглеждаше най-малкото зло, Лус предложи да приберат остатъците от храната и да се присъединят към него край портите на гробището.

Докато отиваха натам, Ариана се залюля и се смъкна от най-горната седалка, като гимнастичка, която слиза от успоредка. Приземи се точно пред родителите на Лус.

- Привеееет - пропя тя, като възможно най-добре се стараеше да създаде впечатлението за откачалка.

- Мамо и татко - каза Лус, като стисна раменете им, - това е моята добра приятелка Ариана.

- А това - посочи Ариана към високото момиче с наситено розова коса, което бавно си проправяше път надолу по стълбите на трибуните, - е сестра ми, Анабел.

Анабел не обърна внимание на протегнатата ръка на Лус и бурно я притегли в отворените си обятия за продължителна, близка прегръдка. Лус почувства как костите им изхрущяха, когато се докоснаха. Силната прегръдка продължи достатъчно дълго, че Лус да се запита каква е целта й, но точно когато започваше да се чувства неловко, Анабел я пусна.

- Толкова е хубаво да се запознаем - каза тя, като пое ръката на Лус.

- Аналогично - каза Лус, като хвърли на Ариана кос поглед.

- Вие двете на обиколката с господин Коул ли отивате? -обърна се Лус към Ариана, която също гледаше Анабел, сякаш тя беше луда.

Анабел отвори уста, но Ариана бързо я пресече:

- По дяволите, не - каза тя. - Тези мероприятия са за пълни тъпанари. - Тя хвърли поглед към родителите на Лус. - Не искам да ви обидя.

Анабел сви рамене:

- Може би ще успеем да наваксаме по-късно! - провикна се тя към Лус, преди Ариана да я издърпа.

- Изглеждаха мили - каза майката на Лус с предпазливия тон, който използваше, когато искаше Лус да обясни нещо.

- Ъм, защо това момиче така се беше захласнало по теб? -попита Пен.

Лус погледна Пен, после родителите си. Наистина ли трябваше да защитава, и то пред тях, факта, че някой може да я хареса?

- Лусинда! - провикна се господин Коул, като махаше от иначе празния сборен пункт край портите на гробището. - Насам!

Господин Коул се ръкува топло с двамата й родители и дори стисна раменете на Пен. Лус се опитваше да реши дали трябва да е по-раздразнена от участието на господин Коул в Деня на родителите, или впечатлена от престорената му демонстрация на ентусиазъм. Но после той започна да говори и я изненада.

- Упражнявам се за този ден цяла година - прошепна той. -

Това е възможност да изведа учениците на чист въздух и да обясня множеството чудни гледки на това място - о, наистина обожавам това. Това е най-близкото подобие на „изучаване на място“, което може да постигне един учител в поправително училище. Разбира се, през миналите години никой не се е появявал за моите обиколки, което значи, че вашата ми е встъпителна...

- Е, за нас е чест - избоботи бащата на Лус, като се усмихна широко на господин Коул. Лус веднага долови, че сега не говореше само онази негова страна, която си падаше по Гражданската война и жадуваше за оръдеен тътен. Той явно смяташе, че господин Коул обича драматизма. А баща й беше най-добрият съдник по отношение на характерите, когото познаваше.

Двамата мъже вече бяха започнали да слизат по стръмния склон при входа на гробището. Майката на Лус остави кошницата за пикник до портите и отправи към Лус и Пен една от баналните си усмивки.

Господин Коул помаха с ръка да привлече вниманието им.

- Първо, малко дребни факти. Коя - той повдигна вежди -бихте предположили, че е най-старата част от това гробище?

Докато Лус и Пен стояха, забили поглед в краката си - като избягваха погледа му, както по време на часовете - бащата на Лус се изправи на пръсти, за да хвърли поглед към някои от по-големите статуи.

- Подвеждащ въпрос! - изрева господин Коул, като потупваше изящните порти с орнаменти от ковано желязо. - Предната част на портите е построена от първоначалния собственик през 1831 г. Казват, че съпругата му, Еламена, имала прекрасна градина, и искала нещо да възпре токачките да не влизат в доматите й. - Той се засмя полугласно. - Това било преди войната. И преди ерозията. Продължаваме!

Докато вървяха, господин Коул неспирно изреждаше факт след факт за изграждането на гробището, историческия декор, на чийто фон е построено, и „човекът на изкуството“ - дори той използваше този термин небрежно - на когото беше хрумнала идеята за статуята на крилатия звяр на върха на монолита в средата на землището. Бащата на Лус обсипваше господин Коул с въпроси, докато майка й прокарваше ръце отгоре по някои от най-красивите надгробни камъни, като промърморваше: „О, боже!“ всеки път щом се спреше да прочете някой надпис. Пен тътреше крака след майката на Лус и може би й се искаше да се беше присламчила към различно семейство за този ден. А Лус вървеше най-отзад, като обмисляше какво би могло да се случи, ако сама разведе родителите си на обиколка из гробището.

Тук изтърпях първото си наказание...

А тук един падащ мраморен ангел за малко не ме обезглави...

А тук едно момче от поправителното училище, което никога не бихте одобрили, ме доведе на най-странния пикник в живота ми.

- Кам - провикна се господин Коул, докато водеше обиколката около монолита.

Кам стоеше заедно с висок, тъмнокос мъж в ушит по поръчка черен делови костюм. Никой от тях не чу господин Коул, нито видя групата, която беше повел на обиколка. Разговаряха тихо и сочеха с много заинтригуван вид към дъба - така, както Лус беше виждала преподавателя си по драма да сочи, когато учениците поставяха някоя сцена в пиеса.

- Да не би двамата с баща ти да пристигате със закъснение на нашата обиколка? - обърна се господин Коул към Кам, този път по-високо. - Пропуснахте по-голямата част от нея, но все още има един-два интересни факта, които, сигурен съм, мога да съобщя.

Кам бавно обърна глава в тяхната посока, после обратно към спътника си, който изглеждаше развеселен. Лус не мислеше, че мъжът, с класическия си висок ръст, и смугла и елегантна външност и с огромния си златен часовник, изглежда до-стагьчно стар, за да е баща на Кам. Но може би просто възрастта не му личеше. Очите на Кам обходиха бързо голата шия на Лус, и за кратко той изглеждаше разочарован. Тя се изчерви, защото усещаше как майка й попива с поглед цялата сцена и се пита какво ли точно става.

Кам не обърна внимание на господин Коул и се приближи към майката на Лус, като притегли ръката й към устните си, преди изобщо някой да е успял да ги запознае.

- Вие сигурно сте по-голямата сестра на Лус - каза той закачливо.

От лявата й страна Пен издаде в лакътя си звук, сякаш й се повдига, и прошепна така, че само Лус да я чуе:

- Моля те, кажи ми, че и на още някого му се гади.

Но майката на Лус изглеждаше някак замаяна, по начин, който накара Лус - а явно, и баща й - да се почувстват неудобно.

- Не, не можем да останем за обиколката - заяви Кам, като намигна на Лус и се дръпна назад точно когато бащата на Лус се приближи. - Но беше толкова прекрасно - той хвърли поглед към всеки от тримата, като пренебрегна само Пен - да ви срещна тук. Да вървим, татко.

- Кой беше този? - прошепна майката на Лус, когато Кам и баща му, или който и да беше онзи човек, изчезнаха обратно нагоре към гробището.

- О, просто един от обожателите на Лус - каза Пен, като се опита да разведри настроението, а постигна точно обратното.

- Един от? - Бащата на Лус се втренчи надолу към Пен.

В светлината на късния следобед Лус за пръв път видя няколко сиви кичурчета в брадата на баща си. Не искаше да прекара последните мигове от днешния ден, като убеждава баща си да не се безпокои за момчетата от поправителното й училище.

- Няма нищо, татко. Пен се шегува.

- Искаме да внимаваш, Лусинда - каза той.

Лус си помисли за онова, което Даниел беше намекнал -доста силно - онзи ден. Че може би тя изобщо не би трябвало да е в „Меч и Кръст“. И изведнъж отчаяно й се прииска да повдигне въпроса пред родителите си, да ги моли и умолява да я отведат далече оттук.

Но именно същият този спомен за Даниел накара Лус да си сдържи езика. Вълнуващият допир на кожата му върху нейната, когато го беше блъснала на земята при езерото, начинът, по който очите му понякога бяха най-тъжното нещо, което бе виждала. Струваше й се едновременно напълно откачено и напълно вярно, че може би си струваше да преживее целия този ад в „Меч и Кръст“ само за да прекара още малко време е Даниел. Просто да види дали от това може да излезе нещо.

- Мразя сбогуванията - промълви майката на Лус, като прекъсна мислите на дъщеря си, за да я притегли в отривиста прегръдка. Лус сведе поглед към часовника си и лицето й посърна. Не знаеше как следобедът беше отминал толкова бързо, как беше възможно вече да е време да си вървят.

- Нали ще ни се обадиш в сряда? - попита баща й, като я целуна по двете бузи, както винаги правеше френската страна от семейството му.

Докато вървяха обратно нагоре към паркинга, родителите на Лус стиснаха ръцете й. Всеки от двамата отново я прегърна силно и я обсипа с поредица от целувки. Когато се ръкуваха с Пен и й пожелаха всичко хубаво, Лус видя една видеокамера, закрепена за тухлената постройка на изхода, която подслоняваше разбита телефонна кабина. Към „червените очи“ сигурно имаше прикрепен детектор за движение, защото камерата се движеше, следейки движението им. Тази не беше включена в обиколката на Ариана и със сигурност работеше. Родителите на Лус не забелязаха нищо - и може би така беше по-добре.

После те вече се отдалечаваха, като на два пъти погледнаха назад, за да помахат на двете момичета, застанали на входа към главното фоайе. Баща й включи двигателя на стария си „Крайс-лер Нюйоркър“ и смъкна прозореца.

- Обичаме те - провикна се той толкова високо, че Лус щеше да се смути, ако не й беше толкова тъжно да ги види как си отиват.

Лус помаха в отговор.

- Благодаря - прошепна тя. За бонбоните и за бамята. За това, че прекарахте тук целия ден. За това, че взехте Пен под крилото си, без да задавате въпроси. За това, че още ме обичате, въпреки факта, че ви плаша.

Когато задните светлини на колата изчезнаха зад завоя, Пен потупа Лус по гърба.

- Мислех си да отида да видя татко. - Тя подритна земята с носа на ботуша си и свенливо вдигна очи към Лус. - Някакъв шанс да искаш да дойдеш? Ако не, разбивам, като се има предвид, че това включва още една разходка вътре... - Тя посочи с палец назад към вътрешността на гробището.

- Разбира се, че ще дойда - каза Лус.

Тръгнаха покрай гробището, като останаха високо на ръба, докато стигнаха далечния източен ъгъл, където Пен спря пред един гроб.

Беше скромен, бял и покрит с пласт жълто-кафяви борови иглички. Пен се смъкна на колене и започна да го почиства.

„СТАНФОРД ЛОКУУД- гласеше простичкият надпис върху надгробния камък, - НАЙ-ДОБРИЯТ БАЩА НА СВЕТА“.

Лус дочу трогателния глас на Пен зад надписа и почувства как в очите й избиват сълзи. Не искаше Пен да види - в края на краищата, Лус все още си имаше родители. Ако .някой би трябвало да плаче точно сега, това би трябвало да е... Пен наистина плачеше. Опитваше се да го прикрие, като подсмъркна съвсем леко и избърса няколко сълзи с разръфания край на пуловера си. Лус също се смъкна на колене и започна да й помага да почисти игличките. Обви ръце около приятелката си и я прегърна колкото можеше по-здраво.

Когато се отдръпна и благодари на Лус, Пен бръкна в джоба си и извади писмо.

- Обикновено му пиша нещо - обясни тя.

Лус искаше да даде на Пен един миг насаме с баща й, затова стана, направи крачка назад и се извърна, като се отправи надолу по склона към средата на гробището. Очите й още бяха

15. Паднали ангели малко замъглени, но и се стори, че вижда някои да седи сам на върха на монолита. Да. Момче, обгърнало коленете си с ръце. Не можеше да си представи как се е покатерил горе, но той беше там.

Изглеждаше вцепенен и самотен, сякаш беше седял там цял ден. Не видя Лус или Пен. Изглежда, не виждаше нищо. Но на Лус не й беше нужно да е достатъчно близо да види онези виолетово-сиви очи, за да разбере кой е.

През цялото това време Лус търсеше обяснения защо досието на Даниел беше толкова оскъдно, какви тайни криеше изчезналата книга на неговия прародител в библиотеката, накъде се беше зареял умът му в онзи ден, когато беше попитала за семейството му. Защо винаги се беше държал толкова противоречиво с нея.

След такъв изпълнен с емоции ден със собствените й родители, мисълта изпълни Лус с такава тъга, че почти я събори на колене. Даниел беше сам на света.

Във вторник валя цял ден. Непрогледно черни облаци се струпаха от запад и забушуваха над кампуса, като с нищо не помогнаха на Лус да проясни ума си. Пороят се лееше на неравни вълни - ситен ръмеж, после - проливен дъжд, после - градушка - преди да се обърне на полегати струи, за да започне отново съвсем отначало. На учениците дори не им позволиха да излизат навън през междучасията, и към края на часа по висша математика Лус вече полудяваше от нужда да се раздвижи.

Осъзна го, когато записките й започнаха да се отклоняват от теоремата за средните стойности и започнаха да изглеждат повече ето така:

15 септември: Първоначално показване на среден пръст от Д.

16 септември: Статуята пада: слага ръка на главата ми, за да ме предпази (случайно, просто опипом търсеше как да се измъкне): незабавното излизане наД.

17 септември: Потенциално погрешно тълкуване на кимането на Д. като предложение да присъствам на купона на Кам. Разстройващо разкритие за връзката на Д&Г (грешка ?)

Изложено по този начин, това беше началото на един доста смущаващ списък. Той просто се държеше така противоречиво. Възможно беше той да смята същото за нея - макар че, ако я притиснеха, Лус щеше да настои, че всякаква чудатост от нейна страна е била само в отговор на пълна чудатост от негова страна.

Не. Това беше точно такъв въртящ се в кръг спор, в какъвто не искаше да се впуска. Лус не искаше да играе никакви игрич-ки. Просто искаше да бъде с него. Само че нямаше представа защо. Или как да подходи към въпроса. Или, всъщност, дори какво изобщо би означавало да бъде с него. Единственото, което знаеше, беше, че въпреки всичко той беше онзи, за когото мислеше. Онзи, на когото държеше.

Беше си помислила, че ако може да проследи всеки път, когато се бяха свързвали, и всеки път, когато той се беше отдръпвал, може би щеше да успее да открие някакво разумно основание зад непостоянното държание на Даниел. Но списъкът й до този момент само я караше да се чувства потисната. Смачка листа на топка.

Когато най-сетне удари последният звънец и занятията за деня приключиха, Лус забързано излезе от класната стая. Обикновено чакаше да тръгне с Ариана или Пен, ужасявайки се от мига, в който пътищата им се разделяха, защото тогава щеше да остане сама с мислите си. Но днес, за разнообразие, не й се искаше да вижда никого. С нетърпение очакваше да получи малко време за себе си. Имаше само една идея как да отклони ума си от Даниел: продължително, усърдно, самотно плуване.

Докато другите ученици се упътиха обратно към спалните си помещения, Лус вдигна качулката на черния си пуловер и се стрелна в дъжда, нетърпелива да стигне до плувния басейн.

Докато тичаше надолу по стълбите на „ Августин“, се блъсна право в нещо високо и черно. Кам. Когато го бутна, една извисяваща се купчина книги в ръцете му се олюля, после се изсипа на мокрия паваж с поредица глухи тупвания. Той самият беше с нахлупена на главата черна качулка и малки слушалки на музи-кално устройство, които гърмяха в ушите му. Вероятно и той не я беше видял да идва. И двамата се бяха вглъбили в собствените си светове.

- Добре ли си? - попита той, като сложи ръка на гърба й.

- Чудесно - каза Лус. Само се беше препънала. Това, което бе пострадало, бяха книгите на Кам.

- Е, сега, след като взаимно си съборихме учебниците, следващата стъпка не е ли ръцете ни случайно да се докоснат, докато ги събираме?

Лус се засмя. Когато му подаде една от книгите, той задържа ръката й и я стисна. Дъждът беше наквасил тъмната му коса, а в дългите му, гъсти ресници се събираха едри капки. Изглеждаше наистина дбре.

- Как е „смутен“ на френски? - попита той.

- Ами... gene - подхвана Лус, внезапно сама почувствала се малко genee. Кам още не пускаше ръката й. - Чакай, не беше ли ти този, който изкара най-висока оценка на теста по френски вчера?

- Забелязала си? - попита той. Гласът му прозвуча странно.

- Кам - каза тя, - наред ли е всичко?

Той се наведе към нея и бръсна една капка вода, която беше тръгнала да се стича надолу по основата на нрса й. Дори само това единствено докосване на показалеца му я накара да потръпне, тя не се сдържа и си помисли колко ли прекрасно и топло щеше да е, ако я беше взел в обятията си, както беше направил на възпоменателната служба за Тод.

- Мислех си за теб - каза той. - Искаше ми се да те видя. Чаках те на възпоменателната служба, но някой ми каза, че си тръгнала.

Лус изпита чувството, че той знае с кого си беше тръгнала. И че искаше тя да разбере, че той знае.

- Съжалявам - каза: трябваше да вика, за да я чуе над тре-щенето на една гръмотевица. Досега вече и двамата бяха под-гизнали от леещия се на потоци проливен дъжд.

- Хайде, да се махаме от този дъжд. - Кам я затегли обрат-но към покрития вход на „Августин“.

Лус погледна над рамото му към гимнастическия салон и й се прииска да е там, а не тук или където и да било другаде с Кам. Поне не и точно сега. Главата й преливаше от твърде много объркващи пориви и тя имаше нужда от време и пространство - далече от всички - за да ги подреди.

- Не мога - каза тя.

- А по-късно? Какво ще кажеш за тази вечер?

- Разбира се, по-късно, добре.

Той засия.

- Ще се отбия до стаята ти.

За нейна изненада той я придърпа към себе си, само за един съвсем кратък миг, и я целуна нежно по челото. Лус на мига се почувства успокоена, почти сякаш й бяха инжектирали нещо. А преди да успее да почувства и повече, той я беше пуснал и вървеше бързо обратно към спалните помещения.

Лус поклати глава и зашляпа бавно към гимнастическия салон. Явно имаше повече неща за изясняване, не само относно Даниел.

Възможно беше да е хубаво, дори забавно, да прекара известно време с Кам по-късно тази вечер. Ако дъждът намалееше, той вероятно щеше да я отведе в някоя скришна част на кампу-са и да бъде абсолютно обаятелен и великолепен по онзи свой смущаващо тих начин. Щеше да я накара да се почувства специална. Лус се усмихна.

Откакто кракът й за последен път бе стъпил във „Владението на фитнеса“ (както Ариана беше кръстила гимнастическия салон), персоналът по поддръжката на училището беше започнал да се бори с израсналото кудзу. Бяха изскубали плътната като одеяло зеленина от голяма част от фасадата на сградата, но едва бяха свършили наполовина, и зелените лози се люлееха като пипала напряко по вратите. Лус трябваше да се сниши под няколко дълги ластара само за да може да влезе вътре.

Гимнастическият салон беше празен, а пълната тишина беше в рязък контраст с гръмотевичната буря навън. Повечето лампи бяха угасени. Не беше питала дали е позволено да използва гимнастическия салон след часовете, но вратата не беше заключена, и, ами, нямаше никой, който да я спре.

В мъждиво осветения коридор тя подмина старите свитъци на латински в стъклените витрини и миниатюрната мраморна репродукция на „Пиета“. Поспря пред вратата на помещението с тежестите, където случайно беше заварила Даниел да скача на въже. Въздишка. Това щеше да е страхотно допълнение към списъка й:

18 септември: Д. ме обвинява, че го преследвам. Два

дни по-късно последвано от:

20 септември: Пен ме убеждава наистина да започна

да го преследвам. Съгласявам се.

Ух. Беше изпаднала в черна дупка от самоненавист. И въпреки това не можеше да се спре. Насред коридора замръзна. Изведнъж, съвсем внезапно, осъзна защо през целия ден се чувстваше дори по-погълната от мисли за Даниел, отколкото обикновено, а също и още по-изпълнена с противоречиви чувства относно Кам. Снощи беше имала сънища за двама им.

Скиташе се из прашна мъгла, някой държеше ръката й. Беше се обърнала, като си помисли, че сигурно е Даниел. Но макар устните, към които се притисна, да бяха успокояващи и нежни, те не бяха неговите. Бяха на Кам. Той я обсипваше с безброй нежни целувки и всеки път, щом Лус погледнеше крадешком към него, гневните му зелени очи също бяха отворени, забиващи се в нея, питайки я за нещо, на което тя не можеше да отговори.

После Кам изчезна, и мъглата също изчезна, и Лус беше здраво обвита в прегръдките на Даниел, точно където искаше да бъде. Той я наведе ниско и я зацелува настойчиво, ожесточено, сякаш беше разгневен и всеки път, щом устните му се отделяха от нейните дори само за половин секунда, из тялото й се разпростираше мъчителна изгаряща жажда, от която й идваше да закрещи. Този път тя знаеше, че това са криле, и ги остави да се обвият около тялото й като одеяло. Искаше да ги докосне, да ги обвие напълно около себе си и Даниел, но скоро кадифеното докосване започна да намалява, сви се и някак се прибра в себе си. Той престана да я целува, загледа лицето й, зачака реакция. Тя не разбираше странния горещ страх, събиращ се под лъжичката й. Но той беше там, и изведнъж от присъствието му й стана неудобно топло, после - задушаващо горещо - докато вече й беше непоносимо. Точно тогава се стресна и се събуди: В последния миг на съня самата Лус се беше разкъсала и разпаднала - а после беше изпепелена.

Беше се събудила подгизнала от пот, всичко - косата й, възглавницата, пижамата - беше мокро и внезапно я накара да изпита силен студ. Беше лежала там, трепереща и сама, до първата светлина на утрото.

Лус разтърка наквасените си от дъжда ръкави, за да се стопли. Разбира се. Сънят я беше оставил с пожар в сърцето и мра-зовита тръпка в костите, с които тя цял ден не можеше да се примири. Което беше и причината, поради която беше дошла тук да поплува, да се опита да прогони това усещане от организма си.

Този път черният бански почти й беше по мярка, а се беше сетила да донесе и чифт очила за плуване. Бутна вратата към басейна, за да я отвори, и застана под трамплина сама, като вдъхна влажния въздух със смътен привкус на хлор. Сега, когато не се разсейваше от присъствието на другите ученици или пронизителния звук от свирката на треньорката Даянте, Лус чувстваше присъствието на нещо друго в църквата. Нещо почти свято. Може би беше само защото помещението с басейна беше толкова величествено, дори и когато дъждът плющеше вътре през напуканите прозорци от цветно стъкло. Въпреки че нито една от свещите в червените странични олтари не беше запалена. Лус се опита да си представи как беше изглеждало мястото, преди басейнът да замести църковните скамейки, и се усмихна. Харесваше й идеята да плува под всички тези сведени за молитва глави.

Тя смъкна очилата си на носа и скочи вътре. Водата беше топла, много по-топла, отколкото дъждът навън, а трясъкът на гръмотевицата отвън прозвуча безобидно и далечно, когато потопи глава под водата.

Оттласна се и бавно заплува кроул за загряване.

Тялото й бързо се отпусна и няколко дължини по-късно Лус увеличи скоростта и заплува бътерфлай. Почувства изгарящото усещане в крайниците си и успя да го овладее. Точно към това чувство се стремеше. Право в целта.

Да можеше само да поговори с Даниел. Наистина да поговори, без той да я прекъсва или да й казва да се прехвърли в друго училище, или да изчезва, преди тя да успее да стигне до основната си мисъл. Това можеше да помогне. Можеше също и да се наложи да го върже и да му залепи устата с тиксо, само за да я изслуша.

Но какво изобщо щеше да каже? Всичко, на което можеше да се опре, беше това чувство, което я обземаше около него, което, ако се замислеше за това, нямаше нищо общо с който и да е от разговорите им.

Ами ако успееше да го заведе отново на езерото? Именно той беше намекнал, че то е станало тяхното място. Този път тя можеше да го заведе там и щеше да е свръхвнимателна да не споменава нищо, което явно го изкарваше от релси...

Не действаше.

По дяволите. Отново го правеше. Предполагаше се, че трябва да плува. Просто да плува. Щеше да плува, докато се умореше твърде много, за да мисли за нещо друго, особено за Даниел. Щеше да плува, докато...

- Лус!

Докато я прекъсне някой - Пен, застанала отстрани до басейна.

- Какво правиш тук? - попита Лус, като плюеше вода.

- А ти какво правиш тук? - отвърна Пен. - Откога се упражняваш доброволно? Не ми харесва тази твоя нова страна.

- Как ме намери? - Едва след като изрече думите, Лус осъзна, че може би са прозвучали грубо, сякаш се опитваше да избягва Пен.

- Кам ми каза - отговори Пен. - Проведохме цял разговор. Беше странно. Той искаше да знае дали си добре.

- Това наистина е странно - съгласи се Лус.

- Не - каза Пен, - странното беше, че той ме заговори и проведохме цял разговор. Най-популярното момче в училището... и аз. Нужно ли е да продължавам да изразявам изненадата си? Въпросът е, че всъщност беше наистина мил.

- Е, той си е мил. - Лус смъкна плувните очила от главата си.

- Към теб - каза Пен. - Толкова е мил към теб, че се е измъкнал тайно от училище, за да ти купи онова колие — което ти никога не носиш.

- Носих го веднъж - каза Лус. Което беше вярно. Преди пет нощи, след втория път, когато Даниел я заряза при езерото, сама, докато той пое по осветената пътека навътре в гората. Не беше успяла да отърси от ума си образа на тази сцена, и не беше успяла да заспи. Затова беше пробвала колието. Беше заспала, стискайки го в ръка близо до ключицата си, и се беше събудила, държейки го в ръка, горещо от допира й.

Пен размахваше към Лус три пръста, сякаш за да каже: „Хей? И искаш да кажеш, че...?“

- Мисълта ми е - каза накрая Лус, - че не съм толкова повърхностна, та да търся единствено някой, който ми купува разни неща.

- Не си толкова повърхностна, значи? - попита Пен. - Тогава те предизвиквам да съставиш не-повърхностен списък на причините, поради които си толкова хлътнала по Даниел. Което значи, без никакви „Той има най-прекрасните сиви очи“ или „Ооо, само как изпъкват мускулите му на слънчева светлина“.

Лус трябваше да се засмее на високия фалцет на Пен и начина, по който бе притиснала сключените си ръце към сърцето.

- Той просто ме разбира - каза тя, като избягваше погледа на Пен. - Не мога да го обясня.

- Разбира, че заслужаваш да бъдеш пренебрегвана? - Пен поклати глава.

Лус никога не бе разказвала на Пен за моментите, които беше прекарала насаме с Даниел, моментите, когато за миг бе видяла, че той също държи на нея. Затова Пен не можеше наистина да разбере чувствата й. А те бяха твърде съкровени и твърде сложни, за да ги обясни.

Пен приклекна пред Лус.

- Виж, основната причина, поради която дойдох да те намеря, беше да те завлека в библиотеката за свързана с Даниел мисия.

- Намерила си книгата?

- Не точно - каза Пен, като протегна ръка, за да помогне на Лус да излезе от басейна. - Шедьовърът на господин Григори все още мистериозно липсва, но аз, така да се каже, „хакнах“ предназначената само за абонати литературна търсачка на мис София, и изникнаха няколко неща. Помислих си, че може да ги намериш за интересни.

- Благодаря - каза Лус, като се надигна и се измъкна с помощта на Пен. - Ще се опитам да не бъда твърде дразнещо възторжена по адрес на Даниел.

- Няма значение - каза Пен. - Просто побързай и се изсуши. Навън се отвори кратко време без дъжд, а аз нямам чадър.

Почти суха и отново облечена в училищната си униформа, Лус последва Пен в библиотеката. Отпред тя беше частично отцепена с жълта полицейска лента, затова момичетата трябваше да се промъкнат през тясното пространство между картотечния каталог и справочния отдел. Още миришеше като след буен огън, а сега, благодарение на пръскачките и дъжда, се до-бавяше и дъх на плесен.

Лус погледна за пръв път мястото, където се беше намирало бюрото на мис София, сега овъглен, почти съвършен кръг върху стария настлан с плочки под в средата на библиотеката. Всичко в радиус от петнайсет стъпки беше махнато. Всичко отвъд този участък беше странно невредимо.

Блиблиотекарката не беше на обичайното си място, а й бяха сложили сгъваема масичка за игра на карти до обгорения участък. Масата беше потискащо гола, ако не се брояха една нова лампа, чашка за моливи и тесте сиви лепящи листчета.

Лус и Пен се спогледаха с гримаса, която казваше: „Това е кофти“, преди да продължат към масите с компютрите отзад. Когато подминаха отделеното за учене място, където за последно бяха видели Тод, Лус хвърли поглед през рамо към приятелката си. Пен продължи да гледа напред, но когато Лус посегна и стисна ръката й, Пен също стисна нейната доста силно.

Придърпаха два стола до един компютър и Пен въведе потребителското си име. Лус хвърли поглед наоколо просто да се увери, че наблизо няма никой друг.

На екрана се появи червено съобщение за грешка.

Пен изпъшка.

- Какво? - попита Лус.

- След четири следобед ти е нужно специално разрешение за достъп до Мрежата.

- Ето защо това място винаги е толкова пусто нощем.

Пен тършуваше из раницата си.

- Къде ли сложих онази кодирана парола? - промърмори тя.

- Ето я мис София - каза Лус, като махна на библиотекар-ката, която прекосяваше пътеката между рафтовете, облечена в черна прилепнала блуза и яркозелени отрязани до коленете панталони. Блещукащите й обици почти допираха раменете й, а отстрани в косата си беше затъкнала молив. - Насам - прошепна високо Лус.

Мис София присви очи към тях. Бифокалните й очила се бяха смъкнали по носа и тъй като носеше и под двете си мишници по една купчина книги, нямаше свободна ръка, за да ги бутне нагоре.

- Кой е там? - обади се тя, като се приближи.

- О, Лусинда, Пениуедър - каза тя, звучеше уморено. - Здравейте.

- Питахме се дали бихте могли да ни дадете паролата, за да използваме компютъра - помоли Лус, като посочи съобщението за грешка на екрана.

- Няма да влизате в социални мрежи, нали? Тези сайтове са дяволска работа.

- Не, не, става дума за сериозно проучване - каза Пен. -Вие бихте одобрили.

Мис София се наведе през раменете на момичетата да от-блокира компютъра. С летящи пръсти въведе най-дългата парола, която Лус някога беше виждала.

- Имате двайсет минути - каза тя рязко, докато си тръгваше.

- Това би трябвало да е достатъчно - прошепна Пен. - Намерих едно критическо есе върху Пазителите, така че докато открием книгата, можем поне да прочетем за какво се отнася.

Лус усети някой да стои зад нея и когато се обърна, видя, че мис София се беше върнала. Лус подскочи.

- Съжалявам - каза тя. - Не знам защо се изплаших от вас.

- Не, аз съжалявам - рече мис София. Усмивката почти скри очите й. - Просто е толкова трудно напоследък, след пожара. Но нямам причина да си изливам скръбта върху две от най-обещаващите си ученички.

Нито Лус, нито Пен знаеха какво всъщност да кажат. Едно беше да се утешават взаимно след пожара. Да успокояват учи-лищната библиотекарка изглеждаше малко извън техните възможности.

- Опитвам се да не оставам без нещо за вършене, но... -Мис София замлъкна, без да си довърши изречението.

Пен хвърли нервен поглед към Лус:

- Ами, може да ни е от полза малко помощ с проучването, тоест, ако вие...

- Мога да помогна! - мис София придърпа трети стол. -Виждам, че проучвате Пазителите - каза тя, като четеше над раменете им. - Григори са били много влиятелен клан. А аз случайно знам за една база данни. Да видим какво мога да измъкна.

Лус едва не се задави с молива, който дъвчеше:

- Извинете, „кланът Григори“ ли казахте?

- О, да, историците са проследили потеклото им назад чак до Средновековието. Били са... - Тя направи пауза, докато търсеше думите. - Един вид изследователски екип, да го кажем с по-съвременни светски термини. Специализирали са в специален тип фолклор, свързан с падналите ангели.

Тя отново се пресегна между момичетата и Лус се удиви как препускаха пръстите й по клавиатурата. Търсачката се мъчеше да навакса, като изкарваше статия след статия, един първоначален източник след друг, до един - посветени на клана Григори. Фамилното име на Даниел беше навсякъде, изпълвайки екрана. Лус се почувства леко замаяна.

Образът от съня възкръсна в паметта й: развяващи се криле, тялото й, което се сгорещяваше все повече, докато тя се превърна в тлееща пепел.

- Има различни видове ангели, в които можеш да специализираш? - попита Пен.

- О, разбира се - има обширна литература по въпроса -каза мис София, докато пишеше на клавиатурата. - Има такива, които се превръщат в демони. И такива, които свързват съдбата си с Бог. А има дори и такива, които са се свързвали със смъртни жени. - Най-после пръстите й се укротиха. - Много опасен навик.

Пен каза:

- А тези така наречени Пазители имат ли някаква връзка с този Даниел Григори тук?

Мис София потупа с пръст бледоморавите си устни:

- Твърде възможно. Самата аз съм се питала за това, но едва ли е наша работа да се ровим в работата на друг ученик, не сте ли съгласни? - Бледото й лице се присви в намръщена гримаса, когато сведе поглед към часовника си. - Е, мисля, че ви дадох достатьчна основа за проекта ви. Няма да ви изяждам повече от времето. - Тя посочи един часовник на компютърния екран. - Остават ви само девет минути.

Докато мис София вървеше обратно към вратата, Лус наблюдаваше съвършената й стойка. Направо можеше да крепи книга върху главата си. Наистина изглеждаше, че й е подействало малко разведряващо да помогне на момичетата с проучването им, но в същото време Лус нямаше представа какво да прави с информацията, която току-що беше получила за Даниел.

Пен знаеше. Вече беше започнала ожесточено да си води бележки.

- Осем минути и половина - уведоми тя Лус, като й подаде химикалка и лист хартия. - Тук има твърде много неща, за да ги проумеем за осем минути и половина. Започвай да пишеш.

Лус въздъхна и се подчини. Беше скучно оформена академична уебстраница с тънка синя линия, обрамчваща семпъл бежов фон. Най-отгоре изписан с остър солиден шрифт и главни букви колонтитул гласеше: „КЛАНЪТ ГРИГОРИ“.

Лус почувства как кожата й се стопли, само като прочете името.

Пен почука по монитора с химикалката си и рязко върна вниманието на Лус отново към задачата й.

Кланът Григори не спи. Изглеждаше възможно: Даниел наистина винаги имаше уморен вид. Обикновено са мълчаливи. И това съвпадаше. Понякога говоренето с него напомняше вадене на зъб. В указ от осемнайсети век...

Екранът стана черен. Времето им беше изтекло.

- Колко откри? - попита Пен.

Лус вдигна листа си. Жалка работа. Онова, с което разполагаше, беше нещо, което дори не помнеше да е надраскала: покритите с пера краища на криле.

Пен я изгледа косо:

- Да, виждам, че от теб ще излезе отличен сътрудник в проучванията - каза тя, но се смееше. - Може би по-късно можем да измислим една игра на предсказване на бъдещето.¹ - Тя вдигна собствените си много по-подробни записки. - Всичко е наред, разполагам с достатъчно материал, който да ни доведе до няколко други източника.

Лус натъпка листа в джоба си точно до смачкания лист със списъка на срещите си с Даниел. Започваше да се превръща в баща си, който не обичаше да е твърде далече от машината си за унищожаване на хартия. Наведе се да потърси кошче за боклук и зърна чифт крака, които вървяха по пътеката между рафтовете към тях.

Походката й беше по-позната дори от нейната собствена. Тя отново изправи гръб в стола си - или се опита отново да изправи гръб - и си трясна главата в ръба на масата с компютъра.

- Оу - изстена тя, като разтри мястото, където си беше ударила главата по време на пожара в библиотеката.

Даниел стоеше неподвижно на няколко крачки от тях. Изражението му говореше, че последното нещо на света, което иска да прави точно сега, е да се натъкне на нея. Поне се беше появил, след като компютърът ги беше изключил от интернет. Не беше нужно предположенията му, че тя го преследва, да се засилват още повече - и сега бяха достатъчно силни.

Но Даниел сякаш гледаше през нея: виолетово-сивите му очи бяха приковани над рамото й, върху нещо друго - или върху някой друг.

Пен потупа Лус по рамото, после рязко посочи с палец към човека, застанал зад нея. Кам се беше привел над стола на Лус и й се хилеше. Блеснала отвън светкавица накара Лус да подскочи и почти я изпрати в ръцете на Пен.

- Просто буря - каза Кам, като наклони глава. - Скоро ще приключи. Жалко, защото изглеждаш много сладка, когато си уплашена.

Кам протегна ръка напред. Започна от рамото й, после проследи очертанията на ръката й, като прокара пръсти чак надолу до дланта й. Усещането беше толкова хубаво, че очите й потрепнаха, а когато ги отвори, в ръката й имаше рубиненочерве-на кадифена кутийка. Кам я отвори рязко, само за секунда, и Лус видя да проблясва нещо златно.

- Отвори я по-късно - каза той. - Когато си сама.

- Кам...

- Отбих се до стаята ти.

- Можем ли да... - Лус погледна през рамо към Пен, която безцеремонно ги зяпаше, вглъбена като заклет киноман от тези дето винаги сядат на първия ред.

Изтръгвайки се най-сетне от унеса си, Пен размаха ръце:

- Искате да си тръгна. Схващам.

- Не, остани - каза Кам, като прозвуча по-мило, отколкото Лус очакваше. Той се обърна към Лус: - Ще тръгвам. Но по-късно - нали обещаваш?

- Разбира се. - Тя почувства как се изчервява.

Кам улови ръката й и я пъхна заедно с кутийката надолу в предния ляв джоб на джинсите й. Моделът беше впит и тесен, и тя потръпна, когато почувства как пръстите му се разперват върху хълбоците й. После той й намигна и се врътна кръгом.

Преди дори да е успяла да си поеме дъх, той рязко направи обратен завой.

- Едно последно нещо - каза, като плъзна ръка зад главата й и пристъпи плътно до нея.

Главата й се наклони назад, а неговата се наклони напред, и устата му покри нейната. Устните му бяха точно толкова меки

16. Паднали ангели и гладки като плюш, както й се бяха стрували всеки път, кагото се взираше в тях.

Не беше сериозно, само лека, бърза целувка, но Лус изпита чувството, че е било нещо много повече. Не можеше да диша от шока и от тръпката, и от потенциалната възможност всички да видят това много дълго, много неочаквано...

- Какво, по...!

Главата на Кам се беше отметнала рязко, а после той се преви на две, като се държеше за челюстта.

Зад тях стоеше Даниел и си разтриваше китката.

- Долу ръцете от нея.

- Не те чух - рече Кам, като се изправи бавно.

О. Боже. Мой. Биеха се. В библиотеката. За нея.

После, в едно чисто движение, Кам се хвърли към Лус. Тя изпищя, когато ръцете му започнаха да се затварят около нея.

Но ръцете на Даниел бяха по-бързи. Той удари силно Кам, и го блъсна към компютърната маса. Кам изсумтя, когато Даниел сграбчи в шепа един кичур от косата му и притисна главата му към масата.

- Казах да си държиш мръсните ръце долу от нея, злобно гадно лайно такова.

Пен изпищя, вдигна несесера си за моливи и се приближи на пръсти до стената. Лус я гледаше как мята мръсножълтия си несесер за моливи веднъж, втори път, а после и трети път във въздуха. Четвъртия път той стигна достатъчно високо, за да улучи малката черна камера, закрепена в стената. От удара обективът на камерата се килна далече вляво, към една напълно неподвижна купчина от нехудожествени книги.

Дотогава Кам беше отблъснал Даниел и те обикаляха един около друг: краката им скърцаха по излъскания под.

Даниел започна да се снишава, преди изобщо Лус да осъзнае, че Кам събира сили за удар. Но въпреки това Даниел не се сниши достатъчно бързо. Кам стовари точно под лявото око на Даниел юмручен удар, който изглеждаше съкрушителен.От силата му Даниел се завъртя назад, като блъсна Лус и Пен в компютърната маса. Обърна се и замаяно промърмори някакво извинение, преди бързо да се обърне отново.

- О, за Бога, спри! - изплака Лус, точно преди той да скочи към главата на Кам.

Даниел нападна Кам, като обсипа с безредна вихрушка от юмручни удари раменете и скулите му.

- Приятно усещане - изсумтя Кам, като кършеше врат ту на една, ту на друга страна като боксьор. Все още упорстващ, Даниел метна ръце около врата на Кам. И стисна.

В отговор Кам отхвърли Даниел назад към висока лавица с книги. Звукът от удара отекна гръмко в библиотеката, по-високо от гръмотевиците навън.

Даниел изпъшка и го пусна. Падна на пода с глух звук.

- Какво още имаш, Григори?

Лус се извъртя, като си помисли, че той може и да не се изправи. Но Даниел бързо се съвзе.

- Ще ти покажа - изсъска той. - Навън. - Пристъпи към Лус, после се отдръпна. - Ти стой тук.

После двете момчета излязоха гневно от библиотеката, през задния изход, който Лус беше използвана в нощта на пожара. Тя и Пен стояха замръзнали на местата си. Взираха се една в друга, с увиснали челюсти.

- Хайде - каза Пен, като завлече Лус до един прозорец, който гледаше към училищния двор. Притиснаха лица към стъклата, като изтриха мъглата, която бе образувал дъхът им.

Дъждът се лееше на широки мощни струи. Поляната отвън беше тъмна, с изключение на светлината, която проникваше през прозореца на библиотеката. Беше толкова тъмно и хлъзгаво, че беше трудно да се види каквото и да било.

После две фигури изтичаха към средата на училищния двор. И двамата подгизнаха на мига. Спориха един миг, после започнаха да се обикалят. Отново бяха вдигнали юмруци.

Лус се вкопчи в перваза на прозореца и загледа как Кам направи първия ход, като се затича към Даниел и се блъсна в него с рамо. После, с извъртане на крака, му нанесе бърз ритник в ребрата.

Даниел се прекатури, като се държеше за ребрата. Стани. Лус го призоваваше със силата на волята си да се раздвижи. Чувстваше се, сякаш бяха ритнали самата нея. Всеки път, щом Кам налетеше на Даниел, тя усещаше нападението в костите си.

Беше й непоносимо да гледа.

- Даниел се препъна за секунда - обяви Пен, след като Лус се беше извърнала. - Но веднага се изправи отново, светкавично, и здравата удари Кам в лицето. Ей, че хубаво!

- Това ти доставя удоволствие? - запита Лус, ужасена.

- С татко често гледахме шампионата по бой без правила -каза Пен. - Изглежда, че тези тук, и двамата, са минали сериозно обучение по смесени бойни изкуства. Съвършен финт, Даниел! - Тя изстена. - О, божичко.

- Какво? - надникна отново Лус. - Наранен ли е?

- Спокойно - каза Пен. - Някой идва да прекъсне свиването. Точно когато Даниел скачаше отново на крака.

Пен беше права. Май че господин Коул подтичваше през кампуса. Когато стигна до биещите се момчета, за момент той остана да стои неподвижно и да ги наблюдава, почти хипнотизиран от начина, по който подхождаха.

- Направете нещо - прошепна Лус: гадеше й се.

Най-накрая господин Коул сграбчи всяко от момчетата отзад за яката. Тримата се бориха в продължение на миг, докато накрая Даниел се отскубна. Разтърси дясната си ръка, после закрачи в кръг и плю няколко пъти в калта.

- Много привлекателно, Даниел - каза саркастично Лус. Само дето наистина беше така.

Сега последва мъмрене от страна на господин Коул. Той ожесточено размахваше ръце към тях, а те стояха с наведени глави. Кам беше освободен пръв. Той затича от поляната към спалните помещения и изчезна.

Господин Коул сложи ръка на рамото на Даниел. Лус умираше да разбере за какво говорят, дали Даниел щеше да бъде наказан. Искаше да отиде при него, но Пен й препречи пътя.

- Всичко това - заради едно бижу. Какво ти подари Кам, все пак?

Господин Коул си тръгна и Даниел остана сам, застанал в светлината от една лампа над главата му, загледан нагоре към дъжда.

- Не знам - каза Лус на Пен, като се отдръпна от прозореца. - Каквото и да е, не го искам. Особено не и след това. - Тя се върна до компютърната маса и измъкна кутията от джоба си.

- Ако ти не искаш, аз искам - каза Пен. Тя отвори рязко кутията, после вдигна поглед към Лус, объркана.

Златистото проблясване, което бяха видели, не беше бижу. В кутията имаше само две неща: още едно от зелените перца за китара на Кам и златисто късче хартия.

Срещни се с мен утре след часовете. Ще чакам при

портите.

К.

Бърлогата на лъвовете

Лус отдавна не се беше поглеждала хубаво в огледалото. Никога не беше имала нещо против отражението си - ясните лешникови очи, дребните, прави зъби, гъстите ресници - и водопад от гъста черна коса. Това беше тогава. Преди миналото лято.

След като майка й острига цялата й коса, Лус беше започнала да избягва огледалата. Не беше само заради късата й подст-рижка: Лус си мислеше, че вече не й харесваше коя е, затова не искаше да вижда никакви доказателства. Започна да свежда поглед към ръцете си, когато ги миеше в банята. Издаваше глава напред, когато минаваше покрай прозорци с матови стъкла и избягваше пудриери с огледалца.

Но двайсет минути преди предполагаемата си среща с Кам, Лус стоеше пред огледалото в празната момичешка тоалетна в „Августин“. Предположи, че изглежда добре. Косата й най-после израстваше и от тежестта някои от къдриците й започваха да се разпускат. Провери зъбите си, после изправи рамене и се втренчи в огледалото, сякаш гледаше Кам в очите. Трябваше да му каже нещо, нещо важно, и искаше да е сигурна, че може да си придаде изражение, което изискваше той да я приеме насериозно.

Днес той не се беше появил в часовете. Нито пък Даниел, затова Лус предположи, че господин Коул е поставил и двамата на нещо като изпитателен срок. Или това, или си лекуваха раните. Но Лус не се съмняваше, че Кам ще я чака днес.

Не искаше да го вижда. Изобщо. От мисълта как юмруците му се забиват в Даниел й се повдигаше. Но тя беше виновна, че изобщо се бяха сбили. Беше подвела Кам - и вече нямаше значение дали го бе направила, защото беше объркана, или поласкана, или поне мъничко заинтересувана. Важното беше днес да бъде пряма с него. Между тях нямаше нищо.

Пое дълбоко дъх, издърпа ризата си надолу върху бедрата, и бутна вратата на тоалетната, за да я отвори.

Когато се приближи към портите, не можа да го види. Но пък трудно беше да се види каквото и да е освен паркинга. Лус не се беше връщала до входа на училището, откакто бяха започнали ремонтите там, и се изненада колко сложно беше да маневрира през разкъртения паркинг. Заобиколи дупките в настилката и се опита да се наведе и да се промъкне под радара на ремонтния екип, като махаше с ръка да пропъди асфалтовите изпарения, които сякаш никога не се разпръскваха.

Нямаше и следа от Кам. За миг тя се почувства глупаво, сякаш се беше „вързала“ на някоя шега. По високите метални порти беше избила на пъпчици червена ръжда. Лус погледна през тях към гъстата горичка от вековни брястове отсреща през пътя. Изпука с кокалчетата си, спомняйки си онзи път, когато Даниел й беше казал, че мрази, когато тя прави така. Но него го нямаше да я види как го прави - нямаше никой. После забеляза сгънат лист хартия с името си отгоре. Беше закачен на магно-лията със сив ствол и гъсти клони до разбитата телефонна кабина.

Ще те спася от Мероприятията довечера. Докато останалите ни съученици правят възстановка на битка от Гражданската война - тъжно, но вярно - ти и аз ще се забавляваме лудешки и без никакви задръжки. Черен седан със златист регистрационен номер ще те

докара при мен. Помислих си, че и на двамата ще ни дойде добре доза чист въздух.

К.

Лус се закашля от изпаренията. Свежият въздух беше едно, но черен седан, който да я вземе от кампуса? За да я доведе при него, сякаш той беше някакъв монарх, който просто можеше да си урежда да му водят жени, когато пожелае? Къде беше той, във всеки случай?

Нищо от това не беше част от плана й. Беше се съгласила да се срещне с Кам само за да му каже, че е твърде дързък и че тя наистина не може да си представи да се забърква с него. Защото - макар че никога нямаше да му каже - всеки път, когато юмрукът му бе удрял Даниел предишната вечер, нещо в нея беше трепвало и беше почвало да кипи. Явно трябваше да убие тази малка история с Кам още в зародиш. Златното колие със змията беше в джоба й. Време беше да го върне.

Само дето сега се чувстваше глупаво, задето беше предположила, че Кам просто иска да поговорят. Разбира се, че щеше да крие още нещо в ръкава си. Беше от тези типове.

Свистене на автомобилни гуми, забавящи ход, накара Лус да обърне глава. Един черен седан плавно спря пред портите. Матовият прозорец откъм страната на шофьора се смъкна и една космата ръка се подаде навън и вдигна слушалката от телефонната кабина пред портите. След миг слушалката беше затръшната отново на вилката и шофьорът просто натисна с всичка сила клаксона.

Най-после големите метални порти се разтвориха със скърцане и колата потегли напред, като спря пред нея. Вратите се отключиха безшумно. Наистина ли щеше да се качи в тази кола и да потегли кой знае накъде, за да се срещне с него?

За последен път беше стояла край тези порти, за да се сбогува с родителите си. Тъгувайки за тях още преди да са потеглили, тя им беше махала с ръка от същото това място, до разбитата телефонна кабина вътре зад портите - и, спомни си тя, беше забелязала една от по-високотехнологичните охранителни камери. От онези с детектор за движение, следяща всяко нейно действие. Кам не можеше да избере по-лошо място, откъдето да я вземе колата.

Изведнъж в ума й изплуваха видения за подземна изолирана килия. Влажни бетонни стени и хлебарки, тичащи по краката й. Без истинска светлина. Из кампуса още се разпространяваха слухове за онази двойка, Джулс и Филип, които никой не беше виждал, откакто се бяха измъкнали тайно. Нима Кам мислеше, че Лус така отчаяно иска да го види, че би рискувала просто да се отдалечи от кампуса, право пред „очите“ на камерите?

Двигателят на колата още бръмчеше тихо на автомобилна-та алея пред нея. След миг шофьорът - мъж с тъмни очила, с дебел врат и оредяваща коса - протегна ръка. В нея имаше малък бял пощенски плик. Лус се поколеба за секунда, а после пристъпи напред, за да го вземе от пръстите му.

Материалите за писане на Кам. Плътно, кремаво картонче с неговото име, изписано с декадентски златист шрифт в долния ляв ъгъл.

Трябваше да спомена преди: „червеното око“ е обезвредено. Виж сама. Погрижих се за това, както ще се погрижа и за теб. Ще се видим скоро, надявам се.

Обезвредена? Да не искаше да каже...? Тя се осмели да хвърли поглед към камерата. Наистина го беше направил. Из-рязано кръгче изолирбанд беше залепено точно върху обектива на камерата. Лус не знаеше как работеха тези неща или колко време щеше да е нужно на преподавателското тяло, за да разбере, но по някакъв странен начин изпитваше облекчение, че Кам се беше сетил да се погрижи за това. Не можеше да си представи Даниел да прояви такава предвидливост.

И Кали, и родителите й очакваха телефонни обаждания тази вечер. Лус беше прочела дългото десет страници писмо на Кали три пъти, и беше запомнила всички забавни подробности от пътуванията за уикенда до Нантъкет на приятелката си, но въпреки това нямаше понятие как да отговори на който и да е от въпросите на Кали за живота си в „Меч и Кръст“. Ако се обърнеше и влезеше вътре, не знаеше как дори ще започне да съобщава на Кали или на родителите си новите факти по странния, мрачен обрат, който бяха взели последните няколко дни. По-лесно беше изобщо да не им казва или поне докато не приключеше нещата по един или друг начин.

Плъзна се на луксозната бежова кожена задна седалка на седана и закопча предпазния колан. Шофьорът включи двигателя, без да каже и дума.

- Къде отиваме? - попита го тя.

- На едно усамотено местенце надолу по реката. Господин Брийл обича местния колорит. Просто се настани удобно и се отпусни, скъпа. Ще видиш.

Господин Брийл? Кой беше този човек? Лус никога не беше обичала да й казват да се отпусне, особено когато това напомняше на предупреждение да не задава повече въпроси. Въпреки това тя скръсти ръце на гърдите си, загледа се навън през прозореца и се опита да забрави какъв беше тонът на шофьора, когато я нарече „скъпа“.

През прозорците със затъмнени стъкла дърветата навън и сивият павиран път под тях изглеждаха кафяви. На завоя, чието западно разклонение водеше към Тъндърболт, черният се-дан свърна на изток. Движеха се в посока към брега. От време на време, когато техният път и този на реката се събираха, Лус виждаше кафявата вода, която лъкатушеше под тях. Двайсет минути по-късно колата забави скорост и спря пред разнебитен крайречен бар.

Беше построен от сиво, гниещо дърво, а върху набъбнала, подгизнала от водата табела над предната врата пишеше „Стикс“ с неравни червени букви, изписани на ръка с блажна боя. Гирлянда от найлонови флагчета с реклами на бира беше окачена на дървената греда под ламаринения покрив - жалък и посредствен опит за създаване на празнично настроение. Лус огледа изучаващо изображенията, нанесени с шаблон от копринен плат върху найлоновите триъгълници - палми и загорели от слънцето момичета по бикини, вдигнали бутилки с бира към широко усмихнатите си устни - и се запита кога за последен път на това място бе стъпвало истинско момиче от плът и кръв.

Двама по-възрастни типове, облечени в стил пънк-рок, седяха и пушеха на една пейка с изглед към водата. Дълги кичури коса висяха унило над застаряващите им чела, а кожените им якета имаха грозния, мръсен вид на нещо, което носеха още от младостта на стила „пънк“. Празното изражние върху загорелите им, отпуснати лица придаваше на цялата сцена още по-печален вид.

Тресавището, разположено досами двулентовата магистрала, беше започнало да залива асфалта, и пътят просто някак се губеше постепенно сред блатна* трева и тиня. Лус никога не беше навлизала толкова навътре в речните тресавища.

Докато седеше, несигурна точно какво да прави, щом излезе от колата, и дали това въобще беше добра идея, предната врата на „Стикс“ се отвори с трясък и Кам излезе с дебнеща походка навън. Облягаше се хладнокръвно на остъклената врата, кръстосал крака един върху друг. Тя знаеше, че не може да я види през затъмнения прзорец на колата, но той вдигна ръка, сякаш можеше, и й махна да се приближи към него.

- Хубаво ще я оплескаме сега - промърмори Лус, преди да благодари на шофьора. Тя отвори вратата и беше посрещната от порив на солен вягър, докато изкачваше трите стъпала до дървения вход на бара.

Чорлавата коса на Кам висеше свободно около лицето му и изражението в зелените му очи беше спокойно. Единият ръкав на черната му тениска беше навит и издърпан нагоре над рамото, и Лус видя гладкото очертание на бицепса му. Опипа злат-ната верижка в джоба си. Не забравяй защо си тук.

По лицето на Кам нямаше и следа от сбиването предишната вечер, което веднага я накара да се запита дали по лицето на Даниел имаше.

Кам й отправи любопитен поглед, като прокара език по дол-ната си устна.

- Тъкмо пресмятах от колко ли утешителни питиета ще имам нужда, ако ми вържеш тенекия днес - каза той, като разтвори ръце за прегръдка. Лус пристъпи в тях. Много трудно беше да откаже на човек като Кам, дори и когато не беше напълно си-гурна за какво моли той.

- Нямаше да те измамя - каза тя, после моментално се почувства виновна, защото знаеше, че беше изрекла думите от чувство за дълг, а не по романтичните причини, които Кам би предпочел. Беше тук само защото смяташе да му каже, че не иска да се забърква с него. - Е, какво е това място? И откога имаш личен шофьор?

- Дръж се за мен, хлапе - каза той, явно приел въпросите й като комплименти, сякаш на нея й харесваше да я откарват по разни барове, които смърдяха като вътрешността на сифон.

Изобщо не я биваше в тези неща. Кали винаги казваше, че Лус е неспособна на брутална откровеност и че именно затова се насажда в толкова много кофти ситуации с типове, на които би трябвало просто да откаже веднага. Лус трепереше. Трябваше да се разтовари от това. Тя затършува в джоба си и измъкна висулката.

- Кам.

- О, хубаво, донесла си го. - Той взе колието от ръцете й и я завъртя кръгом. - Дай да ти помогна да го сложиш.

- Не, чакай...

- Ето - каза той. - Наистина ти отива. Погледни. - Той я побутна по скърцащите дървени дъски на пода към прозореца на бара, където многобройни групи бяха разлепили съобщения за концерти - „Старите любови. Капки от омраза. Домашни фойерверки“. Лус би предпочела да разгледа някои от тях, вместо да се взира в отражението си. - Виждаш ли?

Не можеше наистина да различи чертите си в изпръскано-то с кал стъкло на прозореца, но златната висулка проблясваше върху топлата й кожа. Притисна ръка към нея. Беше прекрасна. И толкова забележителна, с мъничката ръчно изработена змия, виеща се в средата. Не приличаше на никое от онези неща, които можеш да видиш по битаците на тротоара, където местни жители излагаха за продан занаятчийски произведения на надути цени за туристите; типични за щата Джор-джия сувенири, произведени във Филипините. Зад отражението й в прозореца небето беше в наситено оранжев цвят като захарен бонбон, накъсан на места от тънки линии розови облаци.

- За снощи... - подхвана Кам. Тя смътно виждаше как розовите му устни се движат в стъклото над рамото й.

- Аз също исках да поговоря с теб за снощи - каза Лус, като застана до него. Виждаше самите връхчета на татуировката във форма на слънце с лъчи на тила му.

- Ела вътре - каза той, като я поведе обратно към наполовина излязлата от пантите остъклена врата. - Можем да поговорим там.

Отвътре барът беше с дървена ламперия, единствената светлина идваше от няколко мъждиви оранжеви лампи. По стената бяха окачени разклонени рога във всякакви размери и форми, а над бара висеше препариран гепард, който изглеждаше готов да се хвърли в атака всеки момент. Избеляла цветна композиция с надпис „Служители на клуб „Лос“, окръг Пуласки, 1964-1965“ беше единствената друга украса на стената: на нея се виждаха стотина овални лица, които се усмихваха скромно над папийонки в пастелни цветове. Джубоксът свиреше Зиги Стардъст, а някакъв по-възрастен тип с бръсната глава и кожени панталони си тананикаше, танцувайки сам в средата на малка издигната сцена. Освен Лус и Кам единственият друг човек в заведението беше той.

Кам посочи две високи столчета. Износените зелени коже-’ ни възглавнички се бяха разцепили по средата и бежовият

пълнеж избиваше навън като едри пуканки. На мястото, към което се насочи Кам, вече имаше полупразна чаша. Напитката в нея беше светлокафява и разредена с лед, чашата беше запотена.

- Какво е това? - попита Лус.

- Контрабанден алкохол от Джорджия - каза той, като отпи голяма глътка. - Не го препоръчвам за начало. - Когато тя го погледна с присвити очи, той каза: - Цял ден съм тук.

- Очарователно - каза Лус, като опипваше златното колие. - Ти на колко си - седемдесет? Да седиш сам в някакъв бар цял ден?

Макар и да не беше твърде пиян, не й се нравеше идеята да дойде чак до тук, за да скъса снего, и да го завари в състояние, в което да не може да я разбере. Освен това започваше да се чуди как ще се прибере обратно в училище. Дори не знаеше къде се намира това място.

- Оу - Кам разтърка гърдите си, точно до сърцето. - Лус, красотата на това, да си временно отстранен от училище е във факта, че никой не усеща отсъствието ти по време на часовете. Помислих си, че заслужавам малко време за възстановяване. -Той наклони глава. - Какво всъщност те притеснява? Това място ли? Или сбиването снощи? Или фактът, че не ни обслужват? - Той повиши глас, за да извика последните думи, до-статъчно високо, че да накара огромен, снажен барман да излезе с олюляваща се походка от кухнята зад бара. Барманът имаше дълга, подредена на „етажи“ коса с малки плитчици, и татуировки, които приличаха на сплетена човешка коса, покриващи изцяло ръцете му. Беше невероятно мускулест и сигурно тежеше сто и петдесет кила.

Кам се обърна към Лус и се усмихна:

- Какво ще пиеш?

- Все ми е едно - каза Лус. - Всъщност нямам определени предпочитания.

- На моя купон пиеше шампанско - каза Кам. - Виждаш ли кой внимава? - Той я побутна с рамо. - Най-хубавото ви шампанско - обърна се той към бармана, който отметна глава назад и нададе престорен накъсан смях.

Без да направи опит да поиска личната карта на Лус, или дори да хвърли към нея достатъчно дълъг поглед, за да отгатне възрастта й, барманът се наведе към малък хладилник с плъзгаща се стъклена врата. Бутилките прозвънваха, докато ровеше и тършуваше. След доста време, според Лус, той се появи отново с миниатюрна бутилка „Фрекснет“. Май нещо оранжево плуваше на дъното.

- Не поемам отговорност за това - каза той, като я подаде.

Кам измъкна с пукот тапата и вдигна вежди към Лус. Тържествено наля напитката в чаша за вино.

- Исках да се извиня - каза той. - Знам, че прекалих. И се чувствам неудобно заради онова, което стана снощи с Даниел. - Изчака Лус да кимне, а после продължи: - Вместо да изпадам в ярост, трябваше просто да те послушам. На теб държа, не на него.

Наблюдавайки как мехурчетата се надигат във виното й, Лус си мислеше, че ако трябва да е честна, щеше да каже, че онзи, на когото държеше, беше Даниел, а не Кам. Трябваше да каже на Кам. Ако той вече съжаляваше, че не я беше послушал снощи, може би сега щеше да започне да я слуша. Тя вдигна чашата си, за да отпие, преди да заговори.

- О, чакай. - Кам сложи длан върху ръката й. - Не можеш да пиеш, докато не сме вдигнали тост за нещо. - Той вдигна чашата си и я погледна в очите. - Какво да бъде? Ти избери.

Остъклената врата се затръшна и типовете, които пушеха на входа, влязоха обратно вътре. По-високият, с мазна черна коса, чип нос и много мръсни нокти, хвърли един поглед на Лус и се отправи към тях.

- Какво празнуваме? - Той й се ухили похотливо, като побутна вдигнатата й чаша със своята. Наведе се към нея и тя почувства как плътта на бедрото му се притиска в нейното през фланелената му риза. - Първата вечер навън на сладураната? Кога е вечерният час?

- Празнуваме това, че ще си измъкнеш задника отново навън още в този миг - каза Кам толкова любезно, сякаш току-що беше съобщил, че Лус има рожден ден. Прикова зелените си очи върху мъжа, който оголи малките си, заострени зъби и едри венци.

- Навън, а? Само ако взема и нея със себе си.

Той понечи да сграбчи ръката на Лус. След начина, по който беше започнало сбиването с Даниел, Лус очакваше, че на Кам няма да му трябва особено оправдание да си изпусне отново нервите. Особено ако наистина пиеше тук цял ден. Но Кам остана забележително хладнокръвен.

Всичко, което направи, беше да перне ръката на онзи с бързината, грациозността и бруталната сила на лъв, който пер-ва мишка.

Кам проследи как онзи залитна няколко крачки назад. Тръсна ръка с отегчено изражение на лицето, после погали китката на Лус, която типът се беше опитал да сграбчи.

- Съжалявам за това. Та какво казваше за снощи?

- Казвах... - Лус почувства как кръвта се отдръпна от лицето й. Точно над главата на Кам подобно на отваряща се в про-зявка уста се беше разтворила огромна бездна от непрогледна тъмнина, която се простираше напред и се разгръщаше, докато се превърна в най-голямата, най-черната сянка, която някога беше виждала. Полъх на леденостуден въздух изригна от сърцевината й и Лус почувства смразяващата студенина на сянката дори върху пръстите на Кам, които още обхождаха кожата й.

- О, Боже мой - прошепна тя.

Чу се трясък на стъкло, когато онзи тип разби високата си чаша в главата на Кам.

Кам бавно се изправи от стола си и отърси няколко късчета стъкло от косата си. Обърна се с лице към мъжа, който вероятно беше два пъти по-възрастен от него и няколко сантиметра по-висок.

Лус се сви на високото си столче, отдръпвайки се от онова, което усещаше, че предстои да се случи между Кам и другия тип. И от онова, което се боеше, че може да се случи с тази стелеща се, черна като нощта сянка над главата й.

- Престанете - каза рязко огромният барман, без дори да си прави труда да вдигне очи от списанието си „Файт“.

Типът веднага посегна да замахне сляпо по Кам, който понасяше свирепите юмручни удари, сякаш бяха леки пляскания на дете.

Лус не бе единствената удивена от хладнокръвното спокойствие на Кам. Танцьорът с кожените панталони се беше свил боязливо до джубокса. А след като удари Кам няколко пъти, дори типът с мазната коса отстъпи назад и остана да стои там, смутен.

Междувременно сянката се разстилаше по тавана, тъмни пипала израстваха като плевели и се спускаха все по-близо и по-близо над главите им. Лус трепна и се сниши точно когато Кам парира един последен юмручен удар от ядосания тип.

А после реши да отвърне на удара.

Беше само едно обикновено трепване на пръстите му, сякаш Кам изтупваше от себе си сухо листо. В един миг онзи тип се беше хвърлил към лицето му, но когато пръстите на Кам докоснаха гърдите на противника му, онзи полетя - изгуби опора под краката си и излетя във въздуха: изхвърлени бирени бутилки се разпиляха след него, докато гърбът му се блъсна в отсрещната стена близо до джубокса.

Той разтърка главата си и, стенейки, започна да се надига до приклекнало положение.

- Как го направи? - Очите на Лус бяха широко отворени.

Кам я пренебрегна, обърна се към по-ниския, по-набит приятел на онзи тип, и каза:

- Ти ли си следващият?

Вторият вдигна длани:

- Това не е моята битка, човече - каза той, като се дръпна.

Кам сви рамене, пристъпи към първия, и го повдигна от

пода, като го хвана отзад за тениската. Крайниците на онзи увис-

17. Паднали ангели наха безпомощно във въздуха като на кукла. После, с едно ловко подмятане на китката, Кам го отхвърли към стената. Той сякаш почти залепна там, докато Кам се развихри, като го удряше и повтаряше отново и отново:

- Навън, казах ти!

- Достатъчно - извика Лус, но никой от тях не я чу, или не му пукаше. На Лус й призля. Искаше да откъсне очи от окърва-вения нос и венци на мъжа, прикован към стената, от почти свръхчовешката сила на Кам. Искаше да му каже да забрави за това; че ще се върне сама в училище. Най-много от всичко искаше да се махне от ужасната сянка, която сега покриваше тавана и се стичаше от стените. Грабна си чантата и изтича навън в нощта.

И право в нечии обятия.

- Добре ли си?

Беше Даниел.

- Как ме намери тук? - попита тя, като зарови лице в рамото му, без да се смути. Сълзи, с които не искаше да се справи, напираха вътре в нея.

- Хайде - каза той. - Да те измъкнем оттук.

Без да поглежда назад, тя плъзна ръката си в неговата. Нагоре по ръката й се разстла топлина и проникна в тялото й. И после сълзите започнаха да се леят. Не беше честно да се чувства толкова сигурна и защитена, когато сенките още бяха толкова близо.

Дори Даниел изглеждаше нервен и разстроен. Влачеше я през мястото толкова бързо, че тя почти трябваше да подтичва, за да го настигне.

Не искаше да поглежда назад, когато усети как сенките се изсипаха от вратата на бара и закръжиха във въздуха. Но пък и не й се налагаше. Те се носеха в постоянен поток над главата й, изсмуквайки цялата светлина по пътя си. Сякаш някой разкъсваше на парчета целия свят пред очите й. В носа й се загнезди противна воня на сяра, по-ужасна от всичко, което познаваше.

Даниел също погледна нагоре и се намръщи, само че той имаше вид, сякаш просто се опитваше да си спомни къде е паркирал. Но после се случи най-странното нещо. Сенките се дръпнаха назад, като се изпариха и се превърнаха в черни локви, които се разляха и се разпръснаха.

Лус присви невярващо очи. Как Даниел беше направил това? Не го беше направил той, нали?

- Какво? - попита Даниел, с разсеян тон. Той отключи вратата откъм страната на пътника на бял форд „Таурус“ комби. -Нещо не е наред ли?

- Нямаме време да изброя безкрайно многото неща, които не са наред - каза Лус, като се отпусна на седалката на колата. - Погледни. - Тя посочи към входа на бара. Остъклената врата току-що се беше отворила със замах, за да излезе Кам. Сигур-но беше проснал в безсъзнание другия тип, но нямаше вид, сякаш се е бил. Юмруците му бяха стиснати.

Даниел се ухили самодоволно и поклати глава. Лус отново и отново мушкаше безуспешно предпазния си колан в закопчалката, докато той се пресегна и отмести ръцете й. Тя затаи дъх, когато пръстите му леко докоснаха стомаха й.

- Има си номер - прошепна той, като намести закопчалката в жлеба.

Той включи двигателя, после бавно се изтегли на заден ход, подминавайки вратата на бара, без да бърза. Лус не можеше да измисли нищичко, което да каже на Кам, но й се стори идеално, когато Даниел смъкна прозореца и просто каза:

- Лека нощ, Кам.

- Лус - каза Кам, като вървеше към колата. - Не прави това. Не си тръгвай с него. Това ще свърши зле. - Тя не можеше да го погледне в очите, за които знаеше, че я умоляват да се върне. -Съжалявам.

Даниел просто потегли, без да обърне никакво внимание на Кам. Блатото изглеждаше мъгливо в здрача, а гората пред тях бе дори още по-мъглива.

- Все още не си ми казал как ме намери тук - каза Лус. -Или откъде знаеше, че съм отишла да се срещна с Кам. Или откъде си взел тази кола.

- На мис София е - обясни Даниел, като включи фаровете, когато дърветата се събраха над тях и обвиха пътя в гъста сянка.

- Мис София ти позволи да заемеш колата й?

- След години живот в онази част на Ел Ей, където се подвизават бандитите, скитниците и наркоманите - каза той, - може да се каже, че имам магически умения, когато се стигне до „заемане на коли“.

- Откраднал си колата на мис София? - сопнато възкликна Лус, като се запита как библиотекарката ще отбележи това развитие на нещата в папките си.

- Ще я върнем - каза Даниел. - Освен това тя беше доста заета с тазвечершната възстановка на Гражднската война. Нещо ми подсказва, че дори няма да забележи, че колата е изчезнала.

Едва тогава Лус осъзна с какво беше облечен Даниел. Обхвана с поглед синята униформа на войник от Съюза, чиято нелепа кафява кожена презрамка беше преметната по диагонал през гърдите му. Тя беше толкова ужасена от сенките, от Кам, от цялата зловеща сцена, че дори не беше спряла за миг, за да обхване напълно с поглед Даниел.

- Не се смей - каза Даниел, като сам се опитваше да не се засмее. - Тази вечер се измъкна от може би най-ужасното со-циално мероприятие за годината.

Лус не можа да се сдържи. Протегна ръка напред и леко перна с пръст едно от копчетата на Даниел.

- Срамота - каза тя, като придаде на гласа си провлечена южняшка интонация. - Тъкмо накарах да ми изгладят роклята, с която щях да бъда красавицата на бала.

Устните на Даниел бавно се извиха в усмивка, но после той въздъхна:

- Лус. Това, което направи тази вечер - положението можеше наистина да се влоши. Знаеш ли това?

Лус се загледа към пътя, подравнена, че настроението отново така внезапно бе станало мрачно. Една бухаща кукумявка отвърна на погледа й, кацнала на дърво.

- Нямах намерение да идвам тук - каза тя, което й се струваше вярно. Почти сякаш Кам я беше измамил. - Иска ми се да не бях - добави тя тихо, като се питаше къде ли беше сянката сега.

Даниел стовари юмрук върху волана и тя подскочи. Беше стиснал зъби, и на Лус й бе омразна мисълта, че именно тя беше станала причина да изглежда толкова разгневен.

- Просто не мога да повярвам, че си обвързана с него - каза той.

- Не съм - настоя тя. - Единствената причина, поради която се появих, беше, за да му кажа... - Беше безсмислено. Обвързана с Кам! Ако Даниел само знаеше, че тя и Пен прекарваха повечето си свободно време да проучват неговото семейство... е, вероятно щеше да е също толкова подравнен.

- Не е нужно да обясняваш - каза Даниел, като я прекъсна с махване на ръка. - Във всеки случай, вината е моя.

- Вината е твоя ли?

Дотогава Даниел беше отбил от пътя и беше спрял колата в края на песъчлива пътека. Той изключи фаровете и се загледаха към океана. Мъглявото небе имаше наситен тъмновиолетов оттенък, а гребените на вълните изглеждаха почти сребърни и искряха. Жилавата трева по брега плющеше на вятъра, като издаваше силен, тъжен свирещ звук. Ято проскубани чайки бяха кацнали в редица по протежение на парапета на дървеното мостче и си чистеха перата.

- Загубихме ли се? - попита тя.

Даниел не й обърна внимание. Излезе от колата, затвори вратата и тръгна към водата. Лус изчака десет мъчителни секунди, като гледаше как силуетът му се смалява в пурпурния здрач, а после изскочи от колата, за да го последва.

Вятърът удряше косата в лицето й. Вълните се блъскаха в брега, като завличаха по обратния си път усукани върви от мидени черупки и водорасли. Край водата въздухът беше по-хладен. Всичко имаше наситено солен мирис.

- Какво става, Даниел? - попита тя, като подтичваше по протежение на дюната. Чувстваше се по-тежка, когато вървеше в пясъка. - Къде сме? И какво искаш да кажеш с това, че ти си виновен?

Той се обърна към нея. Изглеждаше толкова съкрушен, ма-скарадната му униформа беше цялата измачкана, сивите му очи

- унили. Ревът на вълните почти надви гласа му.

- Просто имам нужда от малко време да помисля.

Лус почувства как в гърлото й отново се надига буца. Най-после бе престанала да плаче, но Даниел правеше всичко това толкова трудно.

- Защо ме спасяваш тогава? Защо изминаваш целия път чак дотук да ме вземеш, после ми крещиш, после ме пренебрегваш?

- Тя избърса очи с края на черната си тениска и от полепналата по пръстите й морска сол усети смъдене. - Не че това е много различно от начина, по който се отнасяш с мен през повечето време, но...

Даниел се извъртя и се удари с две ръце по челото.

- Не разбираш, Лус. - Той поклати глава. - Там е работата -ти никога не разбираш.

В гласа му нямаше никаква злоба. Всъщност, беше почти прекалено мил. Сякаш тя беше твърде тъпа, за да схване онова, което беше толкова очевидно за него, каквото и да беше то. Което я вбесяваше.

- Не разбирам? - попита тя. - Аз не разбирам? Нека ти кажа нещо за това, какво разбирам. Мислиш се за много умен ли? Прекарах три години на пълна академична стипендия в най-доброто училище, подготвящо ученици за цялата страна. А когато ме изритаха, трябваше да подам молба - да подам молба! -за да не заличат от компютърните архиви академичната ми справка.

Даниел се отдалечи, но Лус го преследваше, като правеше по една крачка напред на всяка крачка назад, която той правеше с широко отворени очи. С което вероятно го подлудяваше, но какво от това? Той си го търсеше всеки път, когато се отнасяше снизходително с нея.

- Знам латински и френски, а в средния курс печелих олим-пиадато три поредни години.

Беше го притиснала към парапета на дървения мост и се опитваше да се сдържи да не го ръчка с пръст в гърдите. Не беше свършила.

- Освен това решавам неделната кръстословица, понякога за по-малко от час. Имам непогрешимо добро чувство за посока... макар и не винаги, когато става дума за момчета.

Тя преглътна и замълча за момент да си поеме дъх.

- А някой ден ще бъда психиатър, който наистина слуша пациентите си и помага на хората. Ясно? Така че не продължавай да ми говориш, сякаш съм глупава, и не ми казвай, че не разбирам, просто защото аз не мога да дешифрирам твоето непостоянно, откачено, противоречиво и, искрено казано - тя вдигна поглед към него, като изпусна шумно дъха си - наистина нараняващо поведение. - Тя бръсна една сълза, ядосана на себе си, задето се е впрегнала толкова.

- Млъкни - каза Даниел, но го каза тихо и толкова нежно, че за изненада и на двамата Лус се подчини.

- Не мисля, че си глупава. - Той затвори очи. - Мисля, че си най-умният човек, когото познавам. И най-милият. И - той преглътна, като отвори очи да я погледне право в лицето - най-красивият.

- Извинявай?

Той се загледа към океана.

- Просто съм... толкова уморен от това - каза той. Наистина звучеше изтощен.

- От какво?

Той хвърли поглед към нея с най-тъжното изражение на лицето, сякаш беше изгубил нещо скъпоценно. Това беше онзи Даниел, когото познаваше, макар че не можеше да обясни как или откъде. Това беше онзи Даниел, когото тя... обичаше.

- Можеш да ми покажеш - прошепна тя.

Той поклати глава. Но устните му все още бяха толкова близо до нейните. А изражението в очите му беше толкова привлекателно. Почти сякаш искаше тя да му покаже първа.

Тялото й се тресеше от нерви, когато се изправи на пръсти и се наведе към него. Сложи ръка на бузата му и той примигна, но не помръдна. Тя се движеше бавно, толкова бавно, сякаш се страхуваше да не го стресне, и всеки миг самата тя се чувстваше като вкаменена. И тогава, когато бяха почти толкова близо, че очите й се разкривиха, тя ги затвори и притисна устни към неговите.

Едно съвсем нежно, леко като перце докосване на устните им беше всичко, което ги свързваше, но през тялото на Лус премина огън, който никога не бе усещала преди, и тя разбра, че се нуждаеше от още от него - от целия - от Даниел. Щеше да е прекалено да иска и той да се нуждае от нея по същия начин, да я обгръща в обятията си така, както бе правил толкова много пъти в сънищата й, да отвърне на изпълнената й с желание целувка с по-силна.

Но той го направи.

Мускулестите му ръце обвиха кръста й. Той я придърпа към себе си и тя почувства ясната чиста линия на двете им тела, които се свързваха - крака, преплетени с други крака, бедра, притиснати към бедра, гърди, повдигащи се във взаимен ритъм. Даниел я притисна назад към парапета на дървеното мостче, като я прикова по-плътно към себе си, докато тя не можеше да помръдне, докато я настани точно там, където й се искаше да бъде. И всичко това - без нито веднъж да раздели страстно притиснатите им устни.

После започна наистина да я целува - отначало леко, като издаваше леки, прекрасни мъркащи звуци в ухото й. После дълго, сладко и нежно, по протежение на челюстта и надолу по шията, като я накара да изстене и да наклони глава назад. Подръпна леко косата й и тя отвори очи, за да зърне за миг първите звезди, изгряващи на нощното небе. Почувства се толкова близко до Рая, както никога преди.

Най-после Даниел се върна отново към устните й, като я целуна невероятно силно и настойчиво - засмука долната й устна, после прокара крайчето на мекия си език точно покрай зъбите й. Тя отвори уста по-широко, отчаяно копнееща да приеме в себе си по-голяма част от него, най-сетне освободила се от страха си да му покаже колко много копнее за него. Да на-пасне силата на целувките му със своите.

Имаше пясък в устата и между пръстите на краката, от соления вятър кожата й беше настръхнала, а от сърцето й се изливаше най-сладкото, подобно на магия чувство.

В този момент беше готова да умре за него.

Той се отдръпна и се загледа надолу към нея, сякаш искаше тя да каже нещо. Тя му се усмихна и го целуна леко по устните, като остави своите да се задържат върху неговите. Не знаеше думи, не знаеше никакъв по-добър начин да предаде онова, което изпитваше, онова, което искаше.

- Още си тук - прошепна той.

- Не могат и насила да ме извлекат - засмя се тя.

Даниел направи крачка назад, и когато отправи към нея

мрачен поглед, усмивката му изчезна. Започна да крачи пред нея, като разтриваше челото си е ръка.

- Какво има? - попита тя небрежно, като го подръпна за ръкава, за да се наведе за нова целувка. Той прокара връхчетата на пръстите си по лицето й, през косата й, около шията й. Сякаш се опитваше да се увери, че тя не е сън.

Дали това бе първата й истинска целувка? Смяташе, че едва ли би трябвало да брои Тревър, така че технически наистина беше. А всичко й се струваше толкова правилно, сякаш беше предопределена за Даниел и той - за нея. Той миришеше... прекрасно. Устата му имаше сладък и наситен вкус. Беше висок и силен, и...

...се изплъзваше от прегръдката й.

- Къде отиваш? - попита тя.

Присви коленете си и се сниши с няколко сантиметра, като се облегна на дървения парапет и погледна към небето. Имаше вид, сякаш нещо го боли.

- Каза, че нищо не може да те откъсне - изрече той приглушено. - Но ще го сторят. Може би просто закъсняват.

- Те ли? Кои? - попита Лус, като се огледа из пустия плаж. - Кам ли? Мисля, че го загубихме.

- Не. - Даниел започна да се отдалечава надолу по дървения мост. Трепереше. - Невъзможно е.

- Даниел.

- То ще дойде - прошепна той.

- Плашиш ме. - Лус вървеше зад него, като се опитваше да не изостава. Защото внезапно, макар да не искаше, изпита чувството, че знае какво имаше предвид той. Не Кам, а нещо друго, някаква друга заплаха.

Лус усещаше ума си замъглен. Думите на Даниел отекваха в ума й, отеквайки със зловеща истинност, но доводите зад тях й убягваха. Подобно на частица от сън, който не можеше да си спомни изцяло.

- Говори ми - каза тя. - Кажи ми какво става.

Той се обърна, с лице, бледо като цвят на божур, с ръце, протегнати така, сякаш се предаваше.

- Не знам как да го спра - прошепна той. - Не зная какво да правя.

¹

На английски играта се нарича MASH - вид детска игра, „гледанка“, която уж предсказва бъдещето. На английски името е акроним от (M)ansion, (A)partment, (SH)ack - „Имение, „Апартамент“, „Колиба“. -Б. пр.