Отпор

Кейти

Парчето стъкло се забиваше в дланта ми, а аз се взирах в Деймън. След всичко, което се случи в кабинета, а след това и тук с онази ужасна жена, едва смогвах да си поема дъх. Той направи решителна крачка напред, като ме гледаше с разпалените си до бяло очи, а мен ме полазиха тръпки.

— Недей.

Той присви очи.

В гърдите ми се надигна нетърпима болка и обида и се смеси с ужасните неща, които Сади смяташе да направи с Деймън, неща, срещу насладата, от които той бе показал, че няма да има нищо против.

Кожата ми тръпнеше и смъдеше все едно някой вадеше вътрешностите ми. Искаше ми се да се хвърля напред, да ударя нещо, някого. Сълзите пареха гърлото ми.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидеш при новата си приятелка?

Проблесна зелена искра.

— Да, сигурен съм.

— Преди малко не изглеждаше така. Вие двамата…

— Мълчи — изръмжа той.

Примигнах, гневът забуча като тайфун в мен.

— Моля? Кой, по…?

Деймън стоеше в другия край на банята, а в следващия миг застана пред мен. Залитнах встрани и стъпих в лепкавата течност на пода. Изпищях.

— Мразя, когато правиш така…

Той обхвана лицето ми и щом кожата му се опря в моята, мозъкът ми излезе от строя. Парчето стъкло се изплъзна от пръстите ми и тупна безобидно върху меката постелка на пода.

Деймън сведе глава, докато устните ни се доближиха толкова, че и двамата задишахме един и същи въздух. Не беше честно. От мига, в който той изчезна, аз не исках друго, освен отново да го видя, да го докосна, да го обичам, а сега изобщо не знаех кой точно стои пред мен.

Откакто луксианците пристигнаха нищо не разбирах.

Деймън не помръдваше. Оглеждаше лицето ми със смарагдовите си очи, сякаш за да запомни всеки сантиметър от него. Последва топлина и пулсиращата болка в носа ми — там, където ме бе ударила онази зла кучка, отмина.

Деймън ме лекуваше. Отново. След като ме отблъсна, казвайки, че ме е обичал, и се съюзи с най-ужасните чудовища във вселената. Това ми идваше в повече.

— Всичко е наопаки — рекох с пресекващ глас. — Всичко е толкова объркано…

Деймън ме целуна.

В целувката му нямаше нежност или колебание. Притисна устни до моите и ме целуна жадно, отчаяно. Заляха ме усещания, от които краката ми се подкосиха. Стомахът ми се сви, а в гърлото ми забоботи звук, който отекна в мен.

Искрата на надеждата в гърдите ми се разпали по-силно, но гневът и объркването я следваха като досадно малко псе. Деймън наклони глава и плъзна ръка към тила ми. Вплете пръсти в косата ми. Сърцето ми туптеше яростно в гърдите и всичко беше повече, отколкото можех да понеса.

Допрях ръце до гърдите му и го отблъснах.

— Кити — изръмжа той и захапа долната ми устна. Дъхът ми секна.

— Ти…

— Тя още стои пред банята — прошепна той, а сетне отново ме целуна.

Значението на думите му в миг се изгуби, щом плъзна ръка по тялото ми. Притегли ме към себе си, притисна ме силно, а усещането беше хем изненадващо ново, хем приятно познато. Целувката бе страстна и дълга, докато вкусът му проникна навсякъде в мен.

С треперещи ръце се вкопчих в ризата му. Простенах. Трепетът мина по ръцете ми и се разпростря из тялото ми. Цялата се тресях.

— Отиде си. — Деймън вдигна глава, но аз стисках очи. Не можех да спра да треперя. — О, Кити…

Исках да му кажа да не ме нарича така, ако чувствата му не са истински, но в гърлото ми се надигна ридание. Стиснах устни, защото в този миг плачът нямаше да ми помогне, а и между нас вече имаше предостатъчно сълзи.

Деймън ме прегърна и притисна лицето ми до гърдите си. Стискаше ме в прегръдката си толкова силно, че усещах как сърцето му тупти в мен.

— Съжалявам — прошепна той, заровил устни в главата ми. — Много съжалявам, Кити.

— Това… това ти ли си? — Гласът ми изневери. — Това истина ли е?

— По-истински не съм бил никога. — Говореше с едва чут, дрезгав шепот, точно като мен. — Божичко, Кити, аз…

Сякаш гърдите ми се пропукаха от болка; протегнах ръка и вплетох пръсти в тънките кичури на тила му. Страните ми бяха мокри.

— Съжалявам — повтори той и за миг не можа да каже нищо повече. Обърна се с гръб към стената, плъзна се надолу по нея, взе ме в скута си и ме сгуши между коленете си. — Не знам какво ще успея да ти кажа, нито колко време ще ги задържа вън от съзнанието си.

Да ги задържи вън от съзнанието си? Примигнах, за да спра сълзите и отворих очи.

— Аз… не разбирам.

— Знам. — По красивото му лице премина болка и той опря челото си в моето. — Ние сме свързани един с друг — всички. От мига, в който те пристигнаха, непрестанно витаем едни други в мислите си. Не съм сигурен как точно става. Никога преди не е било така. Може би причината е, че сме много, но когато се намирам в истинското си тяло, не мога да се скрия от тях. Вече не е чак толкова зле… Има неща, за които те не знаят и които съумяхме да скрием от тях, но представа нямам докога ще ги опазим в тайна.

— Ние? — попитах с шепот.

— Доусън и аз — кимна той.

Намръщих се, защото брат му се държа лошо с мен.

— Но той ме атакува с Извора. — И едва не ми пукна черепа.

Очите на Деймън станаха яркозелени.

— Да, и за това си го получи. Но той нямаше избор. Друг от нашите бе тръгнал към теб и Доусън стори, каквото можа, за да му попречи да те убие.

— Както и теб. — Мислите ми препускаха, за да наваксат. Значи всичко е било театър. — Ами Ди?

Гъстите му ресници се спуснаха и той поклати глава.

— Какво? — Поех си дъх, смазана от разочарование. Думите й ме бяха жегнали, но за Деймън и Доусън е било още по-тежко. — Тя не се ли преструва?

— Не. Засмукали са я. Става дума за нещо като кошер. — Той отново поклати глава и аз видях как умората изостря чертите му. — Не разбирам защо аз и Доусън… можем да мислим самостоятелно, но не и тя.

Докоснах лицето му и усетих едва наболата брада.

— Струва ми се, че знам отговора.

Той вдигна вежди.

— Доусън има Бет — тихо обясних, гледайки го в очите. — А ти имаш мен. Може би това е причината. Точно както с мутацията. Нещо много просто ще да е.

— У теб няма нищо просто.

Лека усмивка премина по устните ми.

— Бях много уплашена — признах след малко. — Когато тръгна с тях и когато отново те видях в… този вид. Помислих си, че съм те изгубила. — Чувствата преливаха, усещах буца в гърлото си и трябваше да мине време, за да продължа. — Помислих си, че след всичко, което преживяхме заедно, все пак съм те изгубила.

— Не си ме изгубила, Кити. Това никога няма да се случи. — Той ме притисна до себе си и когато заговори, докосна с устни лицето ми. — Но не исках да си тук, нито някъде наблизо. Тук е опасно за теб.

Жестоката болка в гърдите ми отмина, когато проумях думите му, но все още усещах горчивия вкус на мъката и страха. Толкова неща не разбирах, а знаех, че и Деймън не разбираше.

Той взе ръката ми и я сложи върху гърдите си, над сърцето.

— Наистина ли помисли, че съм те забравил?

Сведох глава, но веднага си спомних студенината в погледа му.

— Не знаех какво да мисля. Ти… ти ме гледаше както при първата ни среща.

— Кити. — Той произнесе името ми като молитва, а сетне ме целуна зад ухото. — Наруших всички правила на моята раса, за да те излекувам и да те задържа до себе си. Ожених се за теб и изгорих до основи цял град, за да те предпазя. Извърших убийство заради теб. Нима мислиш, че бих могъл да забравя какво означаваш за мен? Че нещо на този свят, или на който и да е друг, би било по-силно от любовта ми към теб?

Ридание се изтръгна от устните ми и аз зарових лице в рамото му. Обвих с ръце раменете му и се сгуших в него като зажадняло за ласка дете. Притисках го силно, докато дъхът му погали страните ми.

— Задушаваш ме — рече той и ме погали. — Съвсем мъничко.

— Извинявай — отвърнах, но не го пуснах. Той ме целуна по челото и аз въздъхнах с облекчение. Всичко беше толкова объркано. Ала Деймън беше добре, беше на себе си и, дявол го взел, двамата можехме да се изправим срещу всичко. И щяхме да го направим. — Какво ще предприемем?

Той отметна от лицето ми заплетените ми коси и отново ме целуна.

— Ще продължим да се преструваме. Налага се да казвам и да правя определени неща…

— Разбирам. — Но се натъжих. Не исках да преживея отново случката в кабинета, но ако се наложеше, нямах друг избор.

— Знам. — Той ме целуна нежно. — Макар че не бих искал да преживяваш точно това. — Устните му следваха овала на лицето ми, пораждайки трепет у мен. — Ще се измъкнем оттук, но няма да тръгна без Ди.

Кимнах. Не очаквах да я остави, при все че тя се бе превърнала в бясна кучка, готова да ме убие.

— Първо трябва да разбера какво се канят да правят — добави той. — Намислили са нещо голямо.

— Явно. — Усмихнах се едва. — Нахлуха тук и в известен смисъл това ги издаде.

— Точно така, умнице — отвърна и захапа леко ухото ми. Цялата потреперих. Ахнах, а той се изсмя дяволито — впрочем съвсем неуместно в тази ситуация.

— Само ти си способен да се смееш така, когато злото чука на вратата.

Присви устни и плъзна поглед към устата ми, после по-надолу.

— Седиш в скута ми само по джинси и сутиен — хубав сутиен, — след като си сритала задника на друга жена. Това е възбуждащо. Наистина е възбуждащо.

Руменината се разля чак до гърдите ми, защото видях, че той наистина е възбуден.

— Много си смешен.

— А ти си красива.

— Мириша — измърморих. Деймън се разсмя дрезгаво.

— Ще ти помогна да поправим това. Не се шегувам, наистина мога да ти бъда полезен.

— Сериозно ли говориш?

— Хей, би трябвало да ме вълнува само секса. — Той замълча и аз се втренчих в него. — Добре де, не е задължително. Но с теб се чувствам така почти през цялото време. — Той погали голите ми ръце; усещах как кожата ми настръхва.

Отметнах глава назад.

— Та значи освен уравнението, в което ако аз умра, умираш и ти, луксианците си мислят, че искаш да ме притежаваш, защото просто обичаш да…

— Да правя животински секс с теб? — попита той.

Нацупих се.

— Нещо такова. — Изричайки това, леко докосна с устни моите и сплете ръце на кръста ми. — Макар след всичко, което се случи в кабинета, едва ли ще повярват, че ще си съгласна.

— Точно сега няма да се съглася!

Той повдигна вежди.

— На бас, че мога да променя решението ти.

— Деймън. — Сложих ръце на раменете му. — Мисля, че трябва да мислим за други неща. — А те бяха толкова много. — Те знаят ли за Бет и за…?

— Не знаят нито за нея, нито за Люк. И не бива да узнават. — Ръцете му се плъзнаха към гърба ми нагоре към презрамката на сутиена.

— Но знаят какъв е Арчър. — Прехапах устни, щом той пъхна пръсти под презрамката. — Бет е бременна.

Той сведе глава към голото ми рамо.

— Знам.

Зяпнах от изненада.

— Какво? — Той не отговори, твърде зает да се любува на рамото ми. — Мили боже! — Хванах го за косата и повдигнах главата му. — И не си ми казал?

Той ме дари с изпепеляваща целувка, която ме накара да забравя какво обсъждахме и къде се намирахме. Целувките му имаха магическа сила.

— Нямах възможност да ти кажа. — Той мушна малкия си пръст под презрамката и леко я измести настрани. — Помниш, нали? Нашествието е повсеместно.

— Да. Нашествието. — Притворих очи, докато докосваше с устни рамото ми. Стомахът ми се сви на топка. — Бет не е добре. Не знам дали е нормално. Точно… точно затова отидохме до супермаркета. За да й купим необходимото.

— Арчър не биваше да те пуска навън. — Внезапно Деймън вдигна глава и се ослуша. Зениците му светнаха като диаманти. — Някой идва.

Застинах в ръцете му, сърцето ми заседна в гърлото.

Той се обърна към мен. Обхвана лицето ми с дланите си, целуна ме още веднъж и подразни сетивата ми с такава бързина и ярост, че когато се отдели от мен, изхлипах.

— Дръж се така, сякаш си ми ядосана. Удари ме.

Вгледах се изумена в него — още не можех да се опомня след последната му целувка.

— Моля?

Изведнъж се озовах по гръб, опасно близо до счупените стъкла. Деймън се надвеси над мен, хвана ме за китките, притисна ги в пода и мушна крак между моите. Гърдите ми се свиха.

— Какво, за…?

Той се наведе до ухото ми и прошепна:

— Представи си, че съм Сади.

Ако наистина си представех, че е тя, ще трябваше да го убия.

Присвих очи. Вратата на банята се отвори и един луксианец — онзи, мълчаливият, застана на прага. Лицето ми пламна — отчасти защото бях разсъблечена, отчасти заради начина, по който изглеждахме в този момент.

— Всичко наред ли е тук? — попита мъжът по странен, мелодичен начин.

— Реших да се усамотя с нея — отвърна Деймън, а на мен дъхът ми секна от промяната в гласа му. Отново говореше пренебрежително и самодоволно, нещо, което ме вбесяваше и у мен напираше желание да го сритам в топките.

Над главата на Деймън видях как луксианецът поклати глава.

— Май не върви добре.

— Ами… — Деймън се ухили. — По-лесно щеше да е, ако тя не беше толкова разстроена. Нали така? — попита ме той. — Но ще се оправя. Харесва ми как се опитва да се бори с мен.

— Да се опитвам ли? — изревах и свих пръсти. — Ще те накарам…

— Шшшт — лениво каза той. Сетне се наведе светкавично, така че луксианецът да види какво прави, и ме захапа за ухото. Стиснах зъби, за да не извикам и да не го прасна между краката.

Но по-късно щях да му го върна.

Деймън демонстративно ме огледа, като че бях шведска маса с безброй блюда, а после извърна очи към мъжа.

— Ще ни извиниш ли? Или смяташ да гледаш?

По лицето на луксианеца проблесна искрица интерес, от който стомахът ми се преобърна.

— Колкото и да е изкусително, ще трябва да пропусна. Този път.

О, гадост. Освободих единия си крак и забих пета в крака на Деймън, задето бе повел разговора в тази посока.

— Ох! — извика той и ме стрелна с очи.

Ухилих се, задоволство се разля в мен.

— Роланд просто искаше да се увери, че всичко е наред — рече луксианецът, оглеждайки части от тялото ми, които предпочитах да не вижда.

Деймън се премести и ме прикри.

— Това ли е всичко?

— Не — беше отговорът. — Роланд иска да присъстваш на пресконференцията утре. Иска да доведеш и момичето.

Пресконференция? Да ме доведе? О… тръпки ме полазиха. Това никак не ми харесваше.

Деймън се подсмихна.

— Ще бъде забавно.

Луксианецът се поколеба, после кимна. Изгледа ме отново продължително и излезе от банята.

— Забавлявай се.

Никой от нас не помръдна и не проговори, след като луксианецът си тръгна. Едва тогава Деймън ме погледна.

Поех си дълбоко въздух.

— Не ми харесва какво ще става утре.

— Нито пък на мен.

Навлажних устни.

— Дали Роланд се е досетил, че се преструваш?

— Не. — Деймън бе твърдо убеден. — Внимавах много.

— Тогава какво според теб са намислили?

Той поклати глава и няколко черни къдрици се спуснаха над веждите му.

— Преди няколко часа той направи запис на обръщението си към пресата. Престори се, че е кметът…

Деймън замълча, пусна китките ми и се изправи, загледан някъде отвъд. Май и двамата мислехме едно и също. Седнах и обвих ръце около кръста си. Той ме погледна и очите ни се срещнаха.

— Може би се представя за кмета, за да… — За да вземе властта отвътре. — Ами ако има и други като него? Луксианци, които са приели образите на известни, важни личности?

Деймън изруга тихо и прокара ръце през косата си.

— Трябваше веднага да се досетя. Аз, естествено, видях, че той се представя за кмета, но не се замислих повече. Те рядко убиват хора, без да ги асимилират. Целят се в определен тип. Една и съща възрастова група. Хора, които са достатъчно възрастни и имат…

— Семейства — прошепнах аз. А това би било дори по-лошо от асимилирането на хора с власт, защото ако луксианците се престореха на майки, бащи и учители, щяха да бъдат навсякъде и никой не би могъл да ги спре, дори и да има свидетели на случващото се. Говореше се, че луксианците присвояват тела, но това нямаше да спре огромното им начинание.

Погледнах Деймън.

От десетилетия, даже повече, луксианците живееха на планетата, а никой не знаеше.

— Телевизорът в стаята работи ли? — попитах.

— Мисля, че да.

— Май ще трябва да го включим.

Деймън ми помогна да стана и леко разтри ръцете ми, за да ме стопли.

— Вземи си душ, в това време ще ти намеря някакви дрехи.

Хвърлих поглед към вратата и се поколебах. Повдигна ми се при мисълта, че трябва да се съблека гола, докато наоколо се разхождат луксианци.

Деймън се наведе и ме целуна по устните.

— Няма да пусна никого. В безопасност си.

В безопасност си.

Горях от нетърпение никога вече да не чувам тези думи. Затворих очи, повдигнах се на пръсти и го целунах нежно.

— Добре.

Той ме взе в обятията си, после се отправи към вратата. Спря, обърна се и плъзна поглед по тялото ми.

— Кити?

— Да?

Очите му бяха красиви, ясни, блестящи. Настъпи мълчание.

— Обичам те.