Отпор

Кейти

Ярки слънчеви лъчи проникваха през прозореца на спалнята в градската къща в подножието на Флатиронс. Ранен октомврийски сняг се белееше по върховете на планините.

Природата в Колорадо беше много красива — чист въздух и много дървета. Напомняше ми за дома, за стария ни дом, но тук имаше повече интересни места.

Като например „Старбъкс“.

Кафенето бе отворило врати отново преди два месеца — точно навреме за лате с тиква и подправки — сигурен знак, че човечеството продължава напред. Хората бяха най-устойчивите и упорити същества във вселената.

Урок, който луксианците, успели да се спасят от арумианците, бързо научиха. Няколко дни след битката, докато малката ни група се бе приютила в Северна Вирджиния и се опитваше да реши накъде да потегли, последните луксианци напуснаха Земята.

Денят на Страшния съд, но на обратно.

Часове наред светлините се стрелкаха нагоре в постоянен поток по целия свят. Гледката си заслужаваше, както и при пристигането им. Никога нямаше да го забравя.

Всички обаче знаехме, че тук бяха останали шепа луксианци, а и нищо не можеше да ги спре да се завърнат. Някой ден може би щяха пак да пристигнат, но ако бях научила нещо през последните две години, то беше, че не мога да гледам към бъдещето, ако живея в миналото.

Беше трудно.

Не минаваше и ден да не мисля за мама. С времето ставаше по-лесно, както след смъртта на татко, но имаше дни, в които нещо се случваше или се натъжавах, или просто ми се приискваше да си поговоря с нея. Тогава взимах телефона, понечвах да я набера и чак тогава си спомнях, че вече я няма.

В тези дни ми беше много тежко, изпълваше ме гняв или пък плачех. Мечтаех Етан да възкръсне, за да го сритам и да го убия пак. Понякога яростта, чувството на безпомощност и, боже, болката бяха непоносими. Ако не бяха Деймън и приятелите ми — моето ново семейство — животът щеше да бъде непоносим.

Хвърлих поглед през рамо.

Деймън се беше облегнал на таблата на огромното легло, което можеше да побере половината ми колеги от курса по икономика. Беше скръстил ръце зад главата си, гол до кръста и по избелели джинси, а аз със сигурност знаех, че това е цялото му облекло. Вгледах се в широките му гърди, в добре очертаните му мускули и матовата му кожа. И до днес не знаех как се бе сдобил с такова стегнато тяло. Колко ли коремни преси бяха необходими? Моите коремни преси се изчерпваха със ставането от леглото.

Или да си взема шоколад.

Или книга.

Но Деймън Блек… благодарение на него беше поносимо.

Смигна ми с едно зелено око. Повечето момчета биха изглеждали глупаво, но той го правеше секси.

— Харесва ли ти това, което виждаш?

Не го удостоих с отговор, а се съсредоточих в компютъра. Пръстите ми играеха над клавиатурата, и по-точно над бутона ентър. Сърцето ми препускаше както в деня, когато аз и Деймън си подадохме документите, а Колорадският университет най-сетне отвори врати и лекциите бяха възобновени.

Важно събитие в живота ни.

Все още мислех така.

Някога колежът ми се виждаше фантазия, но мечтата ни се сбъдна.

Аз и Деймън станахме колежани.

Никой от нас не бе решил каква ще бъде основната му специалност — още не знаехме с какво искаме да се занимаваме, но все някога щяхме да разберем.

— Хайде, давай — рече Деймън до мен и аз подскочих. Дъхът му развя няколко косъмчета на слепоочията ми. Дръпна ме за опашката, накланяйки главата ми назад. Целуна ме нежно и почти ме накара да забравя с какво съм се заела. Усмихна ми се.

— От седмици само за това мислиш. Хайде, натисни бутона.

Прехапах устни. Все още усещах вкуса му.

— Давай де. — Той взе една химикалка от бюрото и ме тупна по носа. Аз го цапнах по ръката, а той се засмя. — Твоят книжен дух ще получи книжен оргазъм.

Свъсих вежди.

— Това звучи… странно и доста грубо.

Той се изкикоти и пусна опашката ми. Загледа се в екрана на чисто новия ми „Мак Бук“, който бях готова да браня до последен дъх. Кръстих го Британи, защото компютърът трябваше да е момиче — красиво, лъскаво, червено. „Британи“ беше моето бебе.

И аз си го обичах.

Поех си дъх и размърдах пръсти. Деймън се подпря на креслото и се надвеси над мен. Топлината, която излъчваше, се спусна по гърба ми и ме накара да се усмихна.

Натиснах „публикувай“ и въздъхнах — на екрана се появи моят чисто нов блог.

— „Любимите книги на Кейти“ оживя отново. — Той ме целуна по бузата. — Същински книгоман.

Засмях се, сякаш някаква тежест падна от раменете ми.

— Мисля, че розово и кафяво си отиват.

Той измърмори нещо в отговор. Ухилих се доволно и само дето не заръкоплясках. Скочих, почти събаряйки Деймън, и се втурнах в свободната стая, където бяха всичките ми книги, всичките ми хубавици.

След като всичко свърши, с Деймън се върнахме у дома. Арчър се появи с Ди и четиримата приготвихме багажа. Щом решихме, че ще се установим в Колорадо, изпратихме книгите по пощата. Блогът означаваше много за мен. Не беше просто преструвка, че животът върви добре или че искам да се заловя за нормалното като за сламка. Беше знак, че го сграбчвам за ушите и го превръщам в моя съдба. Писането в блога за книгите беше нещо, което обичах, и това ми липсваше. Книгите бяха част от мен, която щях да си върна. Започнах веднага.

— Хей. — Деймън посочи екрана. — Вече имаш един последовател. — Той вирна вежда. — Орденът на сестри 16+? Хм. Звучи забавно.

Погледнах го с бялото на очите.

— Ама че си перверзник.

Той ме ухапа по ухото и аз се размърдах на стола. Пресегнах се и затворих лаптопа, за да не започна маниакално да следя всички блогъри в интернет. Щях да оставя това за друг ден, когато имах повече време.

Деймън отстъпи назад и аз се надигнах от креслото. Загледах се в купчината списания на бюрото, откъдето ме гледаха сватбени рокли, които будеха искреното ми възхищение.

Вперих поглед в лявата си ръка.

Бляскавият диамант на безименния ми пръст приковаваше вниманието. Имаше дни, в които светлината падаше под правилен ъгъл и за няколко минути той буквално ме заслепяваше с красотата си.

Щяхме да се оженим, както си му е редът — бяла рокля, брачна церемония, шафери и шаферки, прием, дисководещ и най-вече — сватбена торта. И този път с истинските си имена. Фалшивите лични карти останаха у дома, макар че малко ми липсваха.

Кайдан Роу беше Хоти Мак Хотърс.

Генерал Итън спази обещанието си. Програмата за регистриране на извънземни не ни засегна и до ден-днешен никой не ни бе разпознал от видеото във Вегас, което беше качено в интернет.

С програмата генерал Итън и правителството искаха да изкарат на бял свят всички луксианци или основи, които са на страната на врага. Луксианци, хибриди, основи и арумианци трябваше да се регистрират до един, освен нас. Имаше дни, в които се питах дали това няма да се промени, и тогава ме обземаше безпокойство.

Сега, когато извънземните излязоха от дупките си, и след всички ужасни неща, които луксианците сториха на хората, те не бяха… добре приети в обществото. Всеки ден по новините съобщаваха за нападение срещу заподозрян луксианец или колония. Много невинни от тяхната раса пострадаха през последните месеци, а някои… бяха убити само заради това, че са луксианци.

А беше страшно да знаеш, че някой, когото виждаш постоянно и смяташ за добър и нормален човек, може да те предаде, щом научи, че си различен. Молех се хората никога да не научат как ни действат ониксът и диамантът, или дори тейзърът.

Дните не минаваха винаги лесно, понякога бъдещето изглеждаше несигурно, но в живота невинаги всичко се нарежда като на кино.

Прокарах пръсти по шарените листчета, които се подаваха от списанията и отбелязваха страниците с роклите, украсата и тортите, които ми харесваха.

Деймън не беше много по подготовките, макар че идеята за сватбата беше негова, но когато се случеше да взема някое от дебелите списания, не протестираше и не се оплакваше, докато го прелиствах.

Беше обаче запленен от колекцията с колани за жартиери.

Когато вдигнах очи, той ме гледаше настойчиво по своя всепоглъщащ начин, който ме караше да се чувствам гола пред него.

По тялото ми се разля топлина. Прехапах устни и хвърлих поглед към часовника.

— Имаме време — рече той с дрезгав глас.

Сърцето ми подскочи.

— За какво?

— Ами… Не се прави на свенлива. — Дойде до мен и в стомаха ми запърхаха пеперуди. — Знам какво си мислиш.

— Недей. — Отстъпих назад и забих пети в килима.

— Ти недей — измърмори той и се подсмихна.

— Поддаваш се на емоционалното си его и неосъществимите си мечти.

— Така ли било? — вдигна той черните си вежди.

Едва се сдържах да не се засмея, кимнах и отново хвърлих поглед към часовника. Имахме предостатъчно време. Свих рамене.

В очите му пламна желание, то насити зеленото на очите му. У мен сякаш се възпламени фойерверк.

— Нещата не стоят така.

— Все едно.

Деймън застана пред мен. Развиках се, защото все още не можех да свикна с някои неща, но той засмука устата ми в изгаряща целувка, от която коленете ми омекнаха.

— Дай ми десет минути — рече той с пресипнал глас.

— Какво стана с предишните десет?

Деймън се засмя. После хвана ризата ми и я измъкна през главата ми.

— Онова, което съм намислил, ще отнеме малко повече време.

Беше удивително сръчен, успя да ме съблече за нула време. Преди да се опомня, стоях пред него гола.

Деймън отстъпи назад, сякаш се възхищаваше на съвършено изработено изделие.

— Ако не съм ти казвал… — Той се загледа в гърдите ми и аз усетих почти физическо докосване. — Желая те. Винаги ще те желая.

— Винаги? — прошепнах аз.

Направи крачка напред, обгърна ръцете ми, приведе глава и ме целуна леко по бузата.

— Винаги.

Гърдите ми се повдигнаха, докато се взирах в неговите. Чувството ме разтърси. Той простена и сърцето ми полудя. Целуна ме отново, плъзна ръце надолу и ме хвана за кръста. Потреперих. С това темпо не вярвах да му трябват и две минути.

Деймън ме вдигна и аз обвих крака около него. И за миг не спря да ме целува, а когато се озовах на леглото, бях останала без дъх от хиляди желания.

— Колко минути остават? — попита той, докато сваляше джинсите си.

Усмихнах се. Той легна върху мен, краищата на косата му докоснаха лицето ми.

— Съвсем забравих за времето.

— Уха. Толкова скоро? — измърмори той. Подхвана ме и ме повдигна така, че телата ни се сляха. — Направо съм възхитен от себе си.

Разсмях се, а той улови смеха ми с целувка, а след това… не остана място за смях. Целуна ме по челото, сетне се спусна надолу, и още надолу, където остана. Изгубих представа за времето.

Изпъна тяло и слабините ни се срещнаха, цялата треперех.

— Господи, Кити… обичам те.

Никога нямаше да се уморя да слушам тези думи или да изпитвам силата на любовта му. Прегърнах го, обсипах с целувки бузите, устните му, а когато избухна, разпадайки се на парченца, аз го последвах.

Не спря да се движи, а аз потъвах в безброй усещания. Отворих очи, той се сгуши в шията ми и ярката му светлина затанцува по тавана.

Той надигна глава и ме целуна по мокрото чело, усмихнах се лениво. Бях щастлива и отново се влюбих в него. Деймън се претърколи на една страна и ме притегли до себе си. Облегнах глава на гърдите му и се заслушах в бързия ритъм на сърцето му, което, както винаги, биеше в синхрон с моето.

По някое време Деймън надникна през рамо и тихо изруга.

— Имаме десет минути, преди да дойдат.

— Леле! — Стрелнах се нагоре и се ударих в гърдите му. Той се засмя. Измъкнах се от леглото.

— Къде отиваш?

— Трябва да си взема душ. — Вързах косата си на опашка, а сетне я увих високо на главата си. Заобиколих леглото и го погледнах.

Очите му бяха приковани далече под лицето ми.

— Не ти трябва душ.

— Трябва ми! — Отворих вратата на банята. — Мириша на… на теб!

Чаровният смях на Деймън ме последва под душа, по-бързо не се бях къпала никога, което беше странно, защото той също се пъхна в банята и се къпеше като… мъж. Малко сапун тук. Малко сапун там. И толкова.

Мразех момчетата.

Остана ми време да грабна торбата за подаръци от импровизираната ми библиотека и да изтичам долу, преди на вратата да се позвъни.

Деймън ме настигна и хвана дръжката. Аз оставих подаръка на дивана, а той ми хвърли поглед.

— Още миришеш на мен.

Зяпнах.

Отвори широко вратата. Извиках и се втурнах на горния етаж. Бях сигурна, че изглеждам странно, защото гостите ни стояха на прага и ме гледаха учудени.

И, разбира се, мутантът Арчър веднага се вмъкна в мислите ми. А в аметистовите му очи блесна весело пламъче.

— Може би. — Той изрече думата протяжно и аз присвих очи.

— Трябва да престанеш с това. — Ди мина край него, а гъстата й, къдрава коса се развя като лъскава пелерина. — Знаете ли какво направи вчера?

— Изобщо не искам да знам — измърмори Деймън.

— Разбира се — услужливо рече Арчър.

— Отлично.

— Ходихме в „Олив Гардън“ и между другото много ти благодаря, че си му разказала за дългите франзели. Вечеряхме десет пъти в този ресторант и скоро ще замириша на чесън — продължи Ди, тръсна се на фотьойла и потропа с крака по пода.

— Правят хубави супи и салати — сви рамене той и седна на облегалката.

Деймън сбърчи чело.

— Както и да е — рече Ди. — Стори ми се, че нашата сервитьорка го заглежда. Непрестанно. Сякаш ме нямаше там.

Не можех да си представя как е възможно някой да не забележи Ди.

— И така, аз се заех с нещо съвсем нормално — обясни тя.

— Нормално? — Арчър се изсмя гръмко. — Фантазираше си как ще прегази с колата горкото момиче. И то в най-ужасни подробности.

Ди сви рамене.

— Както казах, не бива да надничаш в хорските глави, а после да се оплакваш какво си видял там.

— Не съм се оплаквал — той се наведе и докосна с устни извивката на ухото й. — Ако не ме лъже паметта, ти казах, че намирам това за очарователно и…

— Достатъчно — изкрещя Деймън. — Не искам дори да си помисля за това.

Ди изгледа намръщено брат си.

— Я стига? Да не си въобразяваш, че ние не правим див…

— Мълчи — предупреди я той и размаха ръка. — И бездруго не го харесвам, тъй че не ме карай да взема мерки.

— Ама аз те харесвам — отвърна Арчър.

Деймън го стрелна с поглед, който би накарал мнозина да се скрият в миша дупка.

— Съжалявам, че предложих Ди да има стая тук. Нямаше да го направя, ако знаех, че и ти ще дойдеш.

— Където съм аз — обади се Ди, — там е и той. Ние сме като две в едно. Приеми го най-сетне.

Ди ме погледна. Очите й толкова приличаха на тези на брат й. Усмихнах й се сърдечно. Мислех и за друго. Какво ли щеше да стане, ако Ди не бе скъсала с луксианците? Дали щеше да загине в битката или щеше да оцелее и да напусне планетата?

Едва ли някога щях да преживея загубата на Ди, особено след смъртта на майка ми. Ами Деймън? Не исках да си представя как би понесъл загубата на сестра си. Това щеше да го сломи, както стана, когато Ди се опълчи срещу нас.

Тя хвърли поглед към малката розова торбичка и прибра косата си назад.

— Какво има тук?

— О! — Грабнах торбичката. — Нещо, което си поръчах.

Арчър погледна Деймън, но той сви рамене.

— Не знам какво е. Не ми е казала.

Развълнувана от откритието си, извадих едно бебешко гащеризонче.

— Какво ще кажете?

Деймън повдигна вежди, щом прочете посланието, изписано с едър шрифт:

— Момчетата Са По-Добри В Книгите…

Разсмях се.

— Мисля, че Доусън и Бет ще го оценят.

Арчър изглеждаше объркан.

— Нищо не разбирам.

— Не се изненадвам — сухо рече Ди. — Прекрасно е.

— И аз така мисля. — Сгънах гащеризончето и го мушнах в торбичката. — От малка ще я науча да харесва момчетата от книгите.

— Нея. — Арчър поклати глава и въздъхна. — Кога ли най-сетне ще свикна.

— Трябва, защото не ми се вярва скоро да се промени — подхвърли Деймън.

— Ти откъде знаеш? — сви рамене Арчър. — Тя е едно от първите момиченца основи в историята. Кой знае на какво ще е способно това дете.

— Едва ли полът ще се промени. — Ди сбърчи носле. — Поне се надявам да е така, защото иначе би било странно.

Доусън и Бет наистина ни изненадаха. Роди им се момиченце. Казах си, боже мой, Неси, а после се смях с глас.

— Готови ли сте? — попита Арчър и отвори вратата. — Познайте кой ми се обади тази сутрин? — Той замълча, докато Деймън минаваше край него. — Не, умнико, не беше Джъстин Бийбър и не, не съм влюбен в него. Какви ги дрънкаш?

Деймън се засмя.

— Кой? — попитах аз, преди да са се унесли в препирни.

Той се усмихна. Ди вече се бе настанила на предната седалка в джипа на Арчър.

— Хънтър. Питаше как сте.

С Деймън се спогледахме и той ме хвана за ръка. Преди няколко месеца арумианецът ни се обади. Със Серина решиха да се изнесат от дома на брат му и да се преместят на запад.

— Къде живеят сега?

— Не много далеч оттук. Настанили са се в Болдър или в околностите му, защото Серина е от този край. — Арчър извади ключовете. С Деймън се наместихме на задната седалка. — Скоро може да ви навестят.

— Отлично — каза Деймън.

Всяка събота отивахме на гости у Доусън и Бет. Бебето бе пораснало и вече го извеждаха навън. Но нямаше да бъде… много подходящо. Детето имаше странния навик да мести предмети, без да ги докосва, очите му светваха, когато си поиска, а миналата седмица се понесе във въздуха.

Къщата бе разположена на огромна площ, а множеството дървета пред нея осигуряваха така необходимото уединение. Доусън отвори вратата и ни покани с усмивка. Сепнах се, защото ми се видя променен.

Ди го погали по главата.

— Това прическата на таткото ли е?

Така значи. Косата му бе подстригана по-късо отстрани, а отгоре беше оставена дълга. Стоеше му добре. Но каквото и да правеха, двамата братя пак щяха да изглеждат прекрасно.

— Супер е — обади се Арчър и се усмихна, защото прическата беше почти като неговата.

Бет се появи с бебето и ни заведе до хола. Малкото същество ведро се усмихваше.

— Поръчах китайска храна — рече тя и сякаш се притесни. — Канех се да приготвя лазаня, но…

— О! Аз обичам китайска храна. — Ди забърза по коридора, за да щипне бебето по бузките.

Всички знаехме, че Бет и яйце не може да свари. Готовата храна бе далеч по-добър вариант. Но това, което ме учуди, беше, че тя е много променена. Косата й беше вързана на конска опашка, лицето й бе свежо и сияеше. Понякога изпадаше в мрачни настроения и сякаш губеше връзка с реалността, но сега беше много, много по-добре.

Деймън остави подаръка за бебето на една масичка. Край нея на пода бяха струпани детски играчки. Сред плюшените мечета и куклите бяха наредени кубчета, които изписваха име.

Ашли.

Беше много мило, че Доусън и Бет бяха решили да я кръстят на Ашли. Ако не беше нейната саможертва и тримата щяха да са мъртви.

— Видя ли това? — Доусън проследи погледа ми и се усмихна, изпълнен с гордост. — Направи го тази сутрин.

Зяпнах от почуда.

— Изписала е името си?

— Да. — Бет погледна Доусън. — Аш си играеше на килимчето и изведнъж, какво да видим — написала си името.

Ди се настани на дивана до Арчър и се нацупи.

— Аз си написах името, когато бях в първи клас. Тъжна работа, защото е само с две букви.

Засмях се.

— Искаш ли да я подържиш? — попита Бет.

Щеше да е неучтиво да откажа, затова кимнах. Не ме биваше да гушкам бебета, даже когато бяха поотраснали и можеха да си държат главичките изправени. Просто не знаех какво да ги правя. Дали да ги люлея? Или пък да им говоря?

След секунда малкото вързопче се озова в ръцете ми, а големите му лилави очи ме гледаха в упор. Най-сериозно взех да се моля да не чете мислите ми. Защото се тревожех да не я изпусна.

Повдигнах малката Ашли до гърдите си и тя мигом стисна два от пръстите ми. Силно.

— Уха. Здраво стиска.

— Доста е силна. — Доусън се настани до Бет на дивана. — Онзи ден хвърли мечето си от хола право в кухнята.

— Майчице — измърмори Арчър.

— Може би ще обича да играе софтбол — рече Ди.

Бет се засмя звънливо и изненадващо безгрижно.

— Ако събере още малко сила, боя се, че ще хвърли нещо през стената.

— Това ще бъде малко опасно — рекох на Ашли, а тя се ухили в отговор. Погледна над рамото ми и аз усетих, че Деймън се приближава. Тя го изучаваше с любопитство. — Май не те харесва.

— Мен всички ме харесват — засмя се той.

Арчър изсумтя.

Деймън ме целуна по бузата и обви ръцете си около кръста ми. Ашли протегна ръчичка и допря топчестите си пръстчета до брадата му. Както винаги, бе очарована, че го докосва по лицето.

Може би някой ден щях да гушкам така и нашето дете. Кой знае? Но дотогава имаше много, много време, десетки години, а може би този ден никога нямаше да дойде. Мисълта за дете беше чужда и на двама ни и ние предпочитахме да живеем сами. Деймън се притисна до мен и аз знаех, че каквото и да стане, ще бъдем щастливи. Тайно се надявах третият член на семейството да бъде коте или куче. Бебетата се нуждаеха от много повече грижи.

Ашли отново ме погледна. Аз й загуках, усмихнах й се и тя разтвори устни, а тъмните й зеници просветнаха и станаха бели.

— Ашли е специална — каза Деймън.

И още как.

— Но ти си още по-специална — прошепна той в ухото ми.

Вдигнах глава и огледах приятелите си. Ди. Арчър. Доусън, Бет. А накрая срещнах грейналите в бяло очи на Ашли. Вече не докосваше лицето на Деймън и бе облегнала главичка на рамото ми.

Ди и Бет заговориха за сватбата — моята сватба — и за цветовете, на които се надяваха да се спра. Мисля, че Ди искаше розово. Арчър и Доусън май се отегчаваха и като че бяха объркани от целия разговор. Усмивката не слизаше от лицето ми.

Няма значение какви трудности ще ни поднесе бъдещето, тук беше моето семейство и аз бях готова на всичко, за да го защитя, нищо че един от членовете му още носеше памперси.

Някой почука на вратата и ме изтръгна от мислите ми. Спрях поглед на Арчър, който се хилеше като кръгъл идиот.

— Кой ли може да е? — почуди се Деймън. — Всички сме тук.

Доусън стана.

— Нямам представа. Отивам да видя.

Продължавах да гледам към Арчър и стомахът ми се обърна. Той ли е?

Арчър едва се сдържа да не прихне.

Затаих дъх и Доусън се върна в стаята. Зад него вървеше този, когото не бяхме виждали, откакто напуснахме Монтана.

Люк влезе със спокойна и плавна походка. Господи, беше станал още по-висок!

— Как смеете да не ме поканите?

Засмях се и едва не хукнах да го прегърна, заради всичко, което бе сторил за нас. Но не го направих, защото Люк не си падаше по прегръдките.

Но Ди не го разбираше.

Тя скочи, сякаш бе седяла на пружина, и преди Люк да реагира, го гушна в обятията си. Погледна ме с ококорени очи.

Трудно ми беше да нарека Люк приятел, но наистина го смятах за такъв. Сърцето ми страдаше за него. Доколкото разбрах серумът „Прометей“ не беше помогнал на Надя, както Люк се надяваше. Ето това беше лошото на Дедал. Понякога имаха добри намерения и може би ако разполагаха с повече време, щяха да създадат лекарство, което да лекува хората от всички болести. Едни имаха шанс, други — не.

Когато Люк най-сетне се освободи от прегръдката на Ди, застана пред мен и Деймън. Само че не гледаше нас, а Ашли, сякаш държах в ръцете си нов вид.

А това си беше точно така.

— Как си? — попитах го тихо.

Люк сви рамене.

— Карам я добре, никак не съм зле.

Повдигнах вежди. Деймън едва не се задави.

— Ама ти сериозно ли?

— Да, и ми харесва да римувам.

Усмихнах се, радвах се за него.

— Още ли си с основите?

Той кимна и изгледа Ашли с присвити очи.

— Засега. Мисля, че им се отразява добре, защото съм… невероятен и те се учат от най-добрия.

Никой не отговори, защото, ами Люк си беше… Люк. Сега, без Нанси и Дедал, хлапетата наистина бяха по-добре, но на какво, за бога, ги учеше Люк?

По-добре да не знам. Не исках да знам и кой се грижи за тях, когато го няма.

— Може ли? — попита Люк и протегна ръце.

Погледнах към Бет и тя кимна.

— Разбира се.

Люк взе Ашли от ръцете ми, все едно имаше богат опит в гушкането на малки човечета. Вдигна я нависоко, а Ашли го загледа така, сякаш го изучаваше.

— Здравей — каза й Люк.

В отговор Ашли го плесна с едната си ръчичка по лицето, а с другата задърпа косата му.

— Това означава, че те харесва — рече Доусън, който крачеше между Бет и Люк.

— Интересно — измърмори той.

Ашли изгука и се изсмя със странен бебешки смях. Люк се ухили.

— Ти си специална, момичето ми — повтори той думите на Деймън.

Видях как Люк и Ашли се обърнаха към Доусън и Бет и смътно дочух разговора, който подхванаха. Говореха за картофен чипс, майонеза, за някакви странни места и повече не ми трябваше да слушам.

— Кити? — обади се Деймън.

Обърнах леко глава и както винаги, бях пленена от него като първия път, когато почуках на вратата му и ми се щеше да го цапардосам в лицето. Той беше мой — целият, и трънливата му страна, и топлата, игривата и любвеобилната.

— Кажи.

Докосна ухото ми с устни и прошепна няколко думи, от които се ококорих, а лицето ми пламна. Спомних си думите.

Беше ги написал на бележка, която ми даде в час много отдавна.

— Съгласна ли си? — попита той, а очите му горяха в яркозелено.

— Много се надявам да си съгласна. Мисля за това от две години. Не ме разочаровай. Кити.

Сърцето ми заблъска в гърдите ми и аз произнесох най-верните думи, които някога бях изричала:

— С теб съм готова на всичко, Деймън Блек.