Отпор

Кейти

Арумианците се спускаха на земята, телата им се втвърдяваха, а после като сенки се стелеха над домовете на луксианците и покриваха всичко наоколо подобно на черен воал. Зад нас нахлу мощен арктически студ.

Озърнахме се. Между дърветата прииждаха още арумианци. Пъплеха като армия мравки.

— Пристигнаха — рече Деймън. — Лото е тук.

Майчице! Арумианците бяха навсякъде.

Удариха първата линия и ни си струваше, че поглъщат луксианците цели. Хващаха ги, запращаха ги във въздуха, където други арумианци безмилостно ги сграбчваха. Някои се бяха трансформирали в странни безтелесни същества. Край мен прелетя луксианец, преди да се срине на земята един арумианец — същинска среднощна мъглявина — се втурна напред, улови го и го запокити в едно дърво с такава сила, че кората му се разпука. Арумианецът се преобрази във висока жена с абаносова коса и заби ръка в гърдите на луксианеца. Писък прониза ушите ни, а жената се превърна в дим.

Основа се сгромоляса отнякъде. Ударът разтърси клоните и върху нас се посипа дъжд от листа. Основата се плъзна, изравяйки камъни и пръст. Изправи се с мъка и изстреля мълния от Извора, но не уцели; плътна сянка се завихри около него и го заби обратно в земята. Мълнията удари огромен бряст и го разцепи на две. Парчета от ствола се разлетяха във въздуха и се посипаха върху масата извънземни. Нова вълна арумианци се включиха в битката и ярките светлини на луксианците започнаха да угасват.

— Боже… — промълвих разтреперана.

Обърнах се назад и видях поредния луксианец, който бе уловен във въздуха и бе изяден. Същинска вакханалия! Никога не бях виждала подобно нещо. Въпреки цялата бруталност на сблъсъка изпитах възхищение — проблясъците светлина и тъмните сенки се сблъскваха в удивителен контраст.

Отнякъде изникна тяло и се втвърди пред нас — високо същество с полирана като обсидиан кожа. Започна да се оформя. Остри скули. Прав нос. Голи гърди, кожени панталони. Изрусена до бяло коса.

Лото застана пред нас, отметнал глава назад. По алабастровата му кожа се стичаше блещукаща синя течност. Ухили се зловещо.

— Време е за вечеря.

Преди някой от нас да отговори, той се върна обратно в… дори не знаех как да го нарека. Може би така е било по време на индианските войни, когато стотици бели са били избивани до крак. Истинско клане — заслужено, но кърваво клане.

Синкавата течност се сипеше навсякъде, светлините в градчето гаснеха като строшени електрически крушки. Луксианците и арумианците падаха върху покривите на къщите и те се рушаха. От откачащите се жици хвърчаха искри. Сред сградите лумнаха пламъци; една от тях се взриви и горещата вълна стигна до нас. Последва втори взрив. Огънят прониза небето, писъци се носеха отвсякъде и отекваха в тавата ми. Стори ми се, че Деймън ме повика, но не можех да откъсна поглед от погрома.

Повдигаше ми се.

Но и аз бях убивала. Мисълта ме връхлетя като ударна вълна. Гледката пред очите ми се размаза. Колко пъти бях убивала? Не можех да ги преброя…

— Кити, успокой се… — каза Деймън и ме хвана през кръста. Погледите ни се срещнаха. Не можех да повярвам, че насред касапницата може да има такава красота. — Успокой се, Кити. Всичко свърши.

Наистина ли? Хвърлих поглед към… всяващото ужас зрелище. Отдръпнах се.

Изведнъж усетих, че имам нужда да… И аз не знаех от какво. Кожата ми бе изпъната. Огън ме гореше отвътре. Трябваше да се махна оттук, от Деймън, от всичко.

Бях объркана. Хукнах с всички сили, но този път не гонех никого. А може би гонех себе си. Не знаех, не разбирах. Просто бягах; едва когато подминах колонията и поех по стръмна пътека, осъзнах, че тичам по Сенека Рокс.

Катерех се трудно, подхлъзвах се и колкото по-високо се изкачвах, толкова по-тежко дишах. Вече не можех да поема дъх, не можех и да мисля. Беше някаква лудост. Не бях сигурна, че не се саморазрушавам. Докато вървях по неравната пътека и се препъвах в камъните и дребните храсти, отново си спомних какво стана с Кариса. Все едно я бяха пъхнали в микровълнова печка.

Когато стигнах до малка площадка над зейнала пропаст, краката вече не ме държаха. Спрях. Спрях да вървя, спрях да мисля, спрях да се катеря. Дишах дълбоко, вдигнах брадичка, погледнах нагоре и кълна се, видях призраци, видях как Доусън и Бет ме гледат отгоре. Сведох поглед надолу.

Нямаше призраци.

Това бе спомен, разговор за онова, което ги бе сполетяло. Всичко започна оттук. Доусън излекува Бет, след като тя падна от скалите. Чичо й се свърза с Дедал…

Всичко започна с Доусън и Бет.

— Кити?

Затаих дъх, щом чух гласа му. Наведох глава и бавно се озърнах.

Всичко свършваше с мен и Деймън.

Стоеше на пътеката и гледаше със светнали очи. Гърдите му се повдигаха бързо като моите.

— Кити — повтори той.

Стъпи на площадката, а аз потъвах в нереалното. Отстъпих назад към гладката скала. Затворих очи и видях мама — не беше със сини очи, а с лешникови, а когато си поех въздух, от гърлото ми се изтръгна ридание. Видях Етан в кухнята у нас, а после и на верандата у Деймън, когато го срещнах за първи път. Видях Блейк и неговата безгрижна, прелестна усмивка, която криеше толкова много тайни. Видях Кариса, за която никога нямаше да чуя вече, а сетне видях безброй лица, чиито имена не знаех.

— Кити — опита Деймън отново и аз отворих очи. Видях го. — Какво ще правим?

Ние. Не ти. Ние.

— Не знам — признах шепнешком. — Помислих… Исках да избягам от ужаса долу.

— Разбирам те.

Така ли? Отстъпих още крачка назад, без да откъсвам поглед от него. Беше очевидно. Аз не се саморазрушавах. Седнах. Или по-скоро, тупнах на земята. След време си спомних нещо странно.

— Това… това е легендата за Сноубърд.

Той ме изгледа тревожно, сякаш се боеше, че наистина съм си изгубила ума.

— Какво каза?

— Историята, която ми разказа. — Обърнах се и погледнах над гребена на хълма. Мускулите ме боляха. Бях много, много уморена. — Прилича на легендата за принцеса Сноубърд.

Деймън мъчеше.

— Тя се изкачила на тези скали и само един смел воин я следвал неотлъчно до края. — Навлажних устни и се опитах да поема дълбоко дъх. — Разказа ми я, когато бяхме на разходка, преди да видим мечката. — Погледнах го — беше спокоен. — Ти ми каза… нещо за най-изумителните хора и за онова, което се крие в тях. — Замълчах и се замислих. — Каза го красиво.

Той се приближи и спря пред мен. Клекна, очите му искряха.

— Спомням си. Казах ти: най-красивите хора, чиято красота си съперничи само със сърцето им, са хората, които не си дават сметка за това. Или нещо подобно.

— Така беше. — Кимнах.

Той се усмихна.

— За теб говорех тогава. Тези думи бяха предназначени за теб.

Погледнах очите му и преглътнах. Мъчително.

— Нямаше представа колко си красива. Май и сега не знаеш колко красиво е онова, което се крие в теб. — Той внимателно протегна ръка и я сложи между гърдите ми. — Това е най-красивото нещо на света. Душата ти.

Очите ми се насълзиха; въздъхнах с облекчение, защото думите му… ме преобразиха. Аз не бях убиец. Не бях луда. Бях изтощена, а Деймън ме харесваше, харесваше и душата ми.

— Благодаря.

Той ме прегърна.

— Не бива да ми благодариш, това е истината.

— Този път поне не ти се смях.

— Да, все пак е утешително. — В гласа му се долавяше смях. — О, Кити…

От скалата виждахме как плътна, тъмна маса от облаци се носи по небето и гаси звездичките, само дето облаците не бяха облаци и гаснещите светлинки не бяха звезди. Деймън подпря брадичка на главата ми и ме погали по гърба. Усетих позната топлина.

— Всичко свърши.

Облегнах се на него и затворих очи. Да, всичко свърши.

Деймън

Струва ми се, че през цялата нощ не мигнах. Може и да съм дремнал, но не помня. Помня само, че лежах до Кити и я гледах.

Тя се бе сгушила до мен, отпуснала глава на ръката ми. Бяхме у дома и преди да заспи, бе облякла една от ризите ми, която не бях обличал. Беше й доста голяма и рамото й бе съблазнително разголено.

Беше пленително. Галех я нежно през цялото време; тя се сгушваше в мен, притиснала тяло до моето.

Тревожех се за нея.

Когато разбра какво се е случило с майка й, се държа мъжки; бе дръзка, сърцата, уби Етан и стана свидетел на люта битка. Да, беше уплашена и побягна. Но запази самообладание, когато по-късно арумианците връхлетяха като ураган колонията и с незначителни загуби потеглиха към Северна Вирджиния.

По-късно вечерта разбрахме, че арумианците са си устроили пир с нахлулите луксианци; тя се радваше с всички, които празнуваха победата и края на това безумие. Не ни остана време да поговорим, да я утеша. Можех само да я прегръщам, докато заспи. Но не беше недостатъчно.

Скърбях за загубата и болката й от една ненужна и жестока смърт. Остана без семейство. Ракът бе погубил баща й, а моята раса — майка й. За щастие, последните й думи, преди да заспи, бяха обичам те. Любовта й към мен бе непокътната и това ме опияняваше. Съжалявах, задето не я опазих от рискованото начинание, но както обикновено се случва, не можех да върна времето назад. Просто трябваше да се науча да приемам изпитанията и да ги преодолявам заедно с нея.

Кити се размърда до мен, протегна се и ми напомни за прякора, който й бях дал. Усмихнах се, щом отвори очи.

— Здравей.

— Здравей и на теб.

Тя докосна гърдите ми и се взря в мен.

— Отдавна ли си буден?

— Май не съм затварял очи.

— Значи си ме гледал, докато спя?

— Може би — казах шеговито.

— Кучи син!

— Наричай ме както искаш, не ме интересува. — Прокарах палец по долната й устна. — Часове наред съзерцавах най-прекрасната гледка.

Лицето й пламна.

— Ласкателството ще те отведе далече.

— Това е целта ми.

— Добро момче — отвърна Кити и ме потупа по гърдите. Бях възбуден, но се постарах да не обръщам внимание. Тя зарея поглед из стаята и преметна крак върху мен. — Наистина ли всичко свърши?

Прегърнах я. Потръпнах от напиращи чувства.

— Да, поне така мисля. Животът ни ще бъде друг, всичко ще се промени.

Кити притвори очи и прехапа устни; нещо сякаш я тревожеше и аз застанах нащрек.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя.

— Каквото поискаме.

Тя се обърна по гръб, но все така притисната до мен.

— Звучи прекрасно.

От кухнята се чу тракане на съдове. Очарователна усмивка грейна на лицето й.

— Ди и Арчър са станали.

— Да. Чух, че се движат из къщата. В кухнята има всичко необходимо, хладилникът е зареден, тъй че всичко ще бъде наред. Надявам се да са доволни. — Свъсих вежди. — Впрочем Арчър трябваше да спи в стаята на Доусън, но изглежда…

— Деймън. — Засмя се тя.

Въздъхнах.

— Знам. Да обърна нова страница и прочие. — Понечих да стана. — Я по-добре да сляза долу…

Тя плъзна ръка около врата ми и ме дръпна надолу. Не се възпротивих. Станеше ли дума за Кити, волята ми се изпаряваше. Особено когато ме целуваше. Беше топла и мека под мен, а целувките й ме омайваха. Усетих пръстите й по гърба ми, после надолу под пижамата.

Прекрасно.

Забравих, че бях тръгнал да оглеждам стаите, забравих кой е на долния етаж… Тя впи леко нокти в кожата ми, аз пъхнах ръце под ризата й, усетих гладката й плът. Желаех я. Всеки миг. Имахме време пред себе си. По-късно през деня. Довечера. Утре. Седмицата, месецът, годината бяха наши. Най-сетне имахме бъдеще, чакаха ни много щастливи мигове.

Ала точно сега тя се нуждаеше от мен.

Спусна ръцете си отпред, докосваше ме бавно, страстно. Простенах. Знаех, че се нуждае от нещо повече. С усилие на волята, каквато не подозирах, че имам във важни моменти, се отдръпнах леко от нея. Хванах ръцете й, за да ги виждам. Тя свъси вежди и ме изгледа с дълбоките си сиви очи. Целунах я нежно.

— Как си? — попитах я с глас, който идваше от сърцето ми.

— Добре, аз бях…

— Не питам за това. — Седнах в леглото, малко встрани, за да потисна обзелото ме желание. Бях готов да се отдам на фантазиите си и да правя с нея чудеса. — Как се чувстваш след… вчера?

Тя застина за миг, въздъхна и затвори очи.

— Не искам да мисля за това.

— Кити…

— Не искам. — Тя застана на колене и нежно обгърна лицето ми с длани. Когато заговори, сърцето ми затуптя лудешки. Болката й бе съсипваща. — Знам какво си намислил и те обичам. Но Деймън, не съм готова. Когато мисля за това, ми се иска да блъскам, да руша или да се свия в себе си безутешно. Не искам да се връщам назад. Загубих татко — толкова много болеше, че не исках да живея. Сега желая само теб. Мисля само за чувствата, които ще изпитам с теб. Ето от това се нуждая.

Останах неподвижен, после скочих, грабнах така ценното пакетче от личния си запас и се върнах в леглото за секунда.

— Твой съм.

Гледахме се още секунда, а после тя съблече ризата.

Не дишах.

Прокарах пръсти по извивките на тялото й.

— Колко си хубава. — Целунах вдлъбнатинката до шията й. — По-силна си, отколкото мислиш. — Допрях устни зад ухото й. — За мен си съвършена.

Накарах я да легне по гръб, мушнах се между краката й и вложих всичките си чувства. С любовта си й помогнах да изтласка мрака назад.

Взехме душ, облякохме се и слязохме долу точно навреме, за да излапаме остатъците от изстиналите яйца с бекон. Арчър и сестра ми ни зяпаха, сякаш знаеха защо чак сега слизаме на закуска, но аз пет пари не давах. В усмивката на Кити имаше тъга, но тя се усмихваше, защото й бях дал това, от което имаше нужда.

След закуската тя се извини и стана. Надвеси се над мен и ме целуна по бузата.

— Ще изляза малко навън. Нали нямаш нищо против?

Понечих да я последвам, но разбрах, че иска да остане сама. Трябваше да положа усилия, за да не мръдна от стола. Но преди Кити да излезе я хванах за ръката и я дръпнах надолу. Целунах я така, сякаш ми беше за първи път. Страстта ми я върна към вълшебните мигове в стаята.

Арчър се покашля.

— Е, все едно ни няма.

— Гледай си работата — измърморих аз и пуснах Кити. Лицето й бе зачервено. Махна неловко и излезе от кухнята. Облегнах се назад и стрелнах Арчър с поглед. — Затваряй си устата.

Той вдигна ръце и стана от масата. Взе боклука и го хвърли в кошчето под мивката. Намръщих се.

— Познаваш кухнята ми като петте си пръста.

Арчър изсумтя.

— Как е тя? — попита Ди и се настани до мен. Въздъхнах.

— Както може да се очаква.

Очите й се изпълниха със състрадание.

— Не знаех, че Етан е наредил да убият майка й. Кълна се. Иначе щях да ви предупредя.

— Знам. — Потупах я по ръката. — Кити също.

— Ужасна работа — обади се Арчър и затвори шкафа. — Май ще е по-добре да изчезнем оттук за известно време.

— Да — измърморих аз. Мислех за Кити. Надявах се, че скоро ще се съвземе, но от личен опит знаех, че мъката не отминава лесно. Тя те разкъсва отвътре. — Аз ще се погрижа…

Телефонът на Арчър иззвъня. Той се намуси и вдигна.

— Какво става, Люк? — попита и взе чиста кърпа за чинии.

Кой би си помислил, че Арчър е такъв домошар? Погледнах Ди, а тя му се усмихваше, като че беше ангел небесен.

— Моля? — обърна се той бавно и лицето му се изопна. — Не. Изобщо.

Застанах нащрек.

Той ме погледна.

— Да, знам какви са плановете ти. Ще стане. — Последва мълчание и изведнъж усетих, че се притеснявам. — Ще ти се обадя, ако изскочи нещо.

Докато разговорът приключи, двамата с Ди бяхме станали на крака.

— Какво става?

Той мушна телефона в джоба си.

— Забелязали са Нанси.

— Какво? — извиках аз. — Кажи нещо повече.

Арчър дойде до масата и се подпря на облегалката на стола.

— Люк не знае точно по кое време е било. Май вчера вечерта. Но е дочул, че е близо до Джорджия. Може би ни търси.

— По дяволите — рекох. Това не ми харесваше. Значи не всичко бе свършило. Не и след като тя беше…

— Люк е бесен. Ще я ликвидира.

— Как така?

— Ами така. Още преди време искаше да я убие. Никога не е имал намерение да й върне основите.

Искрено се зарадвах, колкото и жестоко да беше. Но всъщност не ме интересуваше как изглежда отстрани.

Арчър се почеса по брадата.

— Боже, тази жена може да е навсякъде. Тя е непредвидима… — Той млъкна и погледна часовника на стената. — Джорджия… ние пристигнахме сравнително бързо… О, по дяволите. — Той се обърна към нас.

Хукнах към входната врата. Нанси е имала предостатъчно време да стигне дотук, но не можех да си представя, че е толкова глупава, та да тръгне да ни отмъщава. Отворих вратата, изхвърчах на верандата и огледах двора. Въздъхнах, щом забелязах Кити пред нейната къща. Беше клекнала и скубеше бурените от саксиите с цветя.

Затичах се към нея и тя вдигна глава. Наведох се, без да кажа дума, грабнах я и я притиснах силно.

— Хей. — Гласът й бе приглушен. — Всичко наред ли е?

Вдигнах я и я завъртях.

— Да, просто ми липсваше — казах.

— Нямаше ме само пет минути.

Пуснах я на земята. Не знаех дали да й кажа за Нанси. Може би не беше разумно да крия от нея, но, ей богу, не исках да й съобщавам лошата вест. Не и след всичко, което преживя, не и когато се осмели да гледа напред, мислейки съвсем доскоро, че това е невъзможно.

— Понякога си доста странен — рече тя и се усмихна. — Но аз… — Каквото и да се канеше да каже, свърши с предупредителен вик.

Времето забави хода си. Обърнах се. Зад нас стоеше Нанси, от плът и кръв. Косата й стърчеше на всички страни, а хубавият й костюм бе съсипан. Държеше пистолет. Приличаше на глок, но модифициран в друг вид оръжие.

Смъртоносно.

За миг видях като на лента какво ще се случи. Стори ми се, че мина цяла вечност. Срещнах погледа на Нанси и омразата в очите й ми каза всичко, което трябваше да знам. Тя нямаше да ме убие.

Не.

Тя искаше аз — като последна награда — да страдам.

Пистолетът не беше насочен към мен.

Нанси се усмихна.

— Ти съсипа всичко.

Трябваше ми време, няколко секунди, да призова Извора, но не бях готов да поема този риск. Преди да довърша мисълта си, вече държах Кити, която бе вдигнала ръка, за да използва дарбата си. Свалих я. Само една синя искра припламна, последвана от тихо изпукване.

Погледнах Кити.

От къщи долетяха викове, чух как Ди изпищя от ужас и смъртоносна ярост. Последва мълния от Извора и Нанси се просна на земята. Мъртва.

А сетне се възцари тишина.

Погледнах надолу между мен и Кити. Нещо не беше наред с пуловера й. Сякаш бе опръскан с червена боя…

— Кити? — възкликнах аз.

Но това не беше нейната кръв.

Слава богу, не беше нейната кръв.

Така и не разбирах какво бе станало. Нищо не усетих. Колко странно. Никога не бях прострелван, но съм смятал, че ако куршум разкъса тялото ми, ще боли. Но не болеше.

В гърба и гърдите ми избухна огън.

— Деймън? — прошепна Кити.

По дяволите.

Опитах да си поема дъх, но не можах. Не откъсвах очи от нея; исках да остана прав, но мозъкът ми не можеше да управлява краката ми. Паднах на една ръка. Усетих топлата течност, която се стичаше по корема ми. Ръката ми не удържа тежестта и аз се строполих на една страна.

Кити се надвеси над мен, озовах се по гръб; виждах красивите й очи — очи, които се бяха превърнали в смисъл на живота ми.

Но сега те гледаха, широко отворени от страх, и блестяха така, че исках да я докосна, да се уверя, че е добре. Вдигнах ръка да я погаля, но не успях. Ръката ми бе като отсечена.

— Деймън!

Опитах се да й отвърна, но само се взирах в очите й. Тя се приведе над мен, допря устни до моите, произнасяйки името ми. Помислих, че ако умра, ако това ще бъде краят, тя ще е последното нещо, което виждам.