Положението се скофти.
По-лошо не можеше да стане.
Пристъпих напред, така че Кити да остане между мен и Арчър. Ако трябва да подпаля залата, за да я измъкна оттук, така да бъде. А после какво? Мисията ни ще се провали, правителството ще пусне е-бомбите над градовете, светът ще се превърне в пустиня, в каквато не исках да живея, а най-лошото бе, че щях да изгубя сестра си. Завинаги.
Май не трябваше да се обаждам.
Лото стана и ме изгледа така, сякаш искаше да ме сдъвче и да ме изплюе.
— Май очаквахте по-различен отговор. — Той отметна глава назад и се разсмя. Няколко от арумианците край нас също се изсмяха. — Очаквали сте да ви помогнем? На луксианци, хибриди или на каквото там е онова нещо? — Той посочи Арчър. — Ако е така, или сте много нахални, или безумно глупави.
Усетих как ме обзе раздразнение и кожата ми затрептя от електричество, но знаех, че трябва да запазя самообладание, поне докато наистина ни атакуват. Колкото и да не ми харесваше, ние се нуждаехме от тях.
— Какво? — Лото слезе едно стъпало надолу, а аз застинах. — Няма ли какво да добавиш, умнико?
Присвих очи.
— Дай ми секунда. Ще измисля нещо.
Хънтър простена.
Две малки ръце ме сръчкаха отзад като предупреждение.
— Не съм очаквал да си стиснем ръцете и да запеем химн — отвърнах аз, а Лото повдигна веждите си. — Не съм очаквал да ни приветствате с добре дошли, но очаквах, че няма да се държите като кръгли идиоти.
— О, господи — измърмори Кити зад мен и заби нокти в гърба ми.
— Така няма да ги спечелиш на своя страна. — Хънтър ме погледна така, сякаш съм си загубил ума.
Брат му, Пинки или Бинки — не помнех името му — бе готов да си потърси лигавник.
Поех си дълбоко въздух.
— Нали разбирате какво ще се случи, ако луксианците превземат Земята?
На Лото явно не му пукаше.
— Нима мислиш, че ни е грижа за хората? От тях… нямаме полза.
Започнах да се съмнявам в интелигентността на вожда.
— След като подчинят човешките същества, луксианците ще тръгнат след вас. Може сега да не ги притеснявате, но и това ще стане. Някога луксианците бяха ваши господари.
— Никога не са били наши господари — изсумтя Лото.
— Така ли? — обади се и Арчър. — Защото живеете в тунелите на метрото? Просто си помислих, че трябва да го отбележа.
— Той е прав — добавих аз и се подсмихнах. — Все ще се научат как да ви победят — продължих, надявайки се поне един арумианец да прояви здрав разум. — В момента нямат представа. Но после? След като убият тук-там някой от вашите? Историята ще се повтори.
— Историята никога няма да се повтори — каза подигравателно една арумианка. — Луксианците никога вече няма да ни подчинят.
— Лесно е да го кажеш, докато се криете тук — отвърнах аз.
Пинки — май така се казваше — тръгна към мен.
— Ние не се крием.
— Точно обратното — обади се Кити, надничайки иззад рамото ми, а Лото така се втренчи в нея, че ми идеше да му изтръгна сърцето. — Като случаен наблюдател смятам, че се криете.
Хънтър стисна очи, като че изпита болка.
Лото слезе като борец тежка категория и след минута се озова пред нас. Не гледаше към мен. Свих длани в юмруци.
По-спокойно, предупреди ме Арчър.
— Ти не си случаен наблюдател — обърна се към Кити той. — Ти си курва на луксианците и се криеш зад тях.
Замръзнах.
— Какво…
— Я чакай малко. — Кити изхвърча иззад гърба ми и вдигна ръка. — Първо, не съм ничия курва. Второ, не се крия зад никого. За разлика от някои хора.
Лото наклони глава.
— И трето. Нито един от вас тук не е причинил разрушението на вашата планета, нали? Има ли сред вас някой толкова стар, че да е участвал във войната между двете раси? — Отговор не последва и тя поклати глава. — Ама че сте смешни! Всички до един!
От няколко посоки ни връхлетя студен въздух. Лошо.
— Кити…
— Затваряй си устата — сопна ми се тя, а аз ококорих очи. — Ти не си по-добър от тях.
— Какво? — възкликнах.
Клонингът на Хънтър вдигна вежди.
— Много ми се ще да чуя как ще свърши тази реч.
Разнесе се смях.
— Вие се мразите само защото сте от различни раси — изкрещя с цяло гърло Кити.
— Та те са създадени, за да ни унищожават, така че… — гласът ми секна.
— А те извършиха геноцид и поробиха народа ни — изсъска Лото като змия.
— Олеле, олеле. Хленчене. Само това чувам. — Кити вдигна ръце в отчаян жест. — Нека ви кажа няколко думи за човечеството. Откакто свят светува, хората се избиват заради религиозни и расови проблеми, причинявайки си далеч по-страшни неща от онези, които вашите народи са си причинили. И то толкова често, че учител по история не би успял да разкаже всичко в един час.
— Ето на това му се вика възхвала на човешкия род — сухо рече братът на Хънтър.
— Ти не разбираш. — За миг си помислих, че наистина ще тропне с крак. — При все че много от расите тук таят жестока вражда помежду си, когато стане напечено, хората се обединяват. Винаги. Защо? Защото знаят, че трябва да се борят заедно. А когато всичко свърши, пак се мразят. И нещата си идват на мястото.
Лото изпъна гръб и се втренчи в нея.
— Божичко! — Кити тропна с крак. — Не може ли поне веднъж да постъпите като хората?
Мълчание, а сетне Лото попита.
— Искаш от нас да забравим злините, които луксианците са ни причинили и продължават да ни причиняват?
— Не. Искам да помните, да помните всичко, което ви е било сторено, защото луксианците, които пристигнаха сега, са вашите врагове. А не Деймън или аз. Или повечето луксианци, които отдавна живеят на Земята.
Той се усмихна.
— Между тях няма разлика.
Кити поклати плава, сякаш не вярваше на ушите си.
— Нещата не са само черни или бели. И ако наистина си мислите, че не е във ваш интерес да излезете срещу атакуващите луксианци, то… ами късмет тогава.
Лото извърна очи и огледа лакеите си. За миг притихна смълчан. Настръхнах, а в следващия миг той се спусна към Кити.
Обърнах се, преминах в истинския си образ. Лото сграбчи Кити, стисна я за врата и я блъсна в стената.
Огненочервен гняв избухна в мен. Ревът, който излезе от гърлото ми, бе примитивен, животински. Втурнах се напред, но братът на Хънтър и още един арумианец хванаха ръцете ми. След секунда още един се метна на гърба ми и тримата ме повалиха на студения под. Нямаше нужда да поглеждам, за да разбера, че и Арчър е обграден.
Опитах да се измъкна, призовах Извора, но момчетата бяха доста яки — сякаш преди малко се бяха натъпкали с луксианци. Светлината запулсира във въздуха, припламна. Вдигнах глава, всичко наоколо светеше в бяло и червено.
— Как мислиш — кое ме спира да сложа край на живота ти още сега? — изръмжа Лото само на сантиметри от лицето й.
— Нищо — рече тя. — Но нима убийството ми… ще реши нещо?
— Поне ще ме развесели. — Лото се наведе напред, беше я заклещил здраво. Леко наклони глава и успях да видя как погледът му пропълзя по тялото й. — И ще ми достави удоволствие.
Избухнах.
В мен се разля чиста енергия и се взриви в светлина. Арумианецът, който се хвърли на гърба ми, отхвръкна като детска топка. Скочих и повлякох със себе си брата на Хънтър. Силата изригна във вихрена вълна и аз блъснах една в друга главите на двамата арумианци.
Строполиха се на мига.
Тръгнах напред, спрях колкото да запратя в безсъзнание един бързо трансформиращ се арумианец, а после фраснах друг под брадичката и го изстрелях в тълпата.
— Пусни я — казах аз и минах в човешкото си тяло. Изворът бучеше по ръцете ми. Сърцето ми щеше да изскочи, а подът се затресе. — Пусни я или ще срина цялото това проклето място.
Лото ме погледна през рамо.
— Виж се само, ти и твоето голямо, лошо его. Бррр.
— Още нищо не си видял — изръмжах аз. — Давам ти пет секунди да махнеш ръцете си от нея. Едно… две… четири…
Той я пусна и се обърна към мен.
— Май не знаеш да броиш.
— А на теб не ти е мил животът.
Лото ме изгледа за миг, после отметна глава и гръмко се разсмя. В това време братът на Хънтър се надигна.
— Ъ… — Хънтър се намръщи и хвърли поглед към него. Той се изправи с мъка. — Това не го очаквах.
Нито пък аз, но без да свалям очи от Лото, минах край него, ударих го по рамото и стигнах до Кити.
— Добре ли си?
— Да — тя преглътна едва, без да отделя очи от Лото. — Та той се смее…!
Втурнах се към Лото. Все още виждах всичко в бяло-червено. Канех се да забия ритник в гърдите му, но Кити ме спря.
— Харесват ми — каза Лото на Хънтър, който бе не по-малко объркан от нас. — А това е добре, защото няма да те убия, задето ги доведе тук.
Хънтър се навъси и скръсти ръце на гърдите си.
— Хубаво е да го знам.
— Пуснете онзи мутант — заповяда той на арумианците, които бяха обградили Арчър. После се изкачи до импровизирания си трон и се отпусна с арогантно спокойствие. — Добре тогава. Искате армия. Ще я имате.
Арумианците край нас се размърдаха и усетих облекчение. Трябваше да благодаря, но езикът ми не ме слушаше.
— Давам ви дума, но при едно условие — рече той и вирна брадичка.
— Казвай — измърморих.
Лото ме изгледа така, като че бях насекомо под микроскоп.
— Искам нещо дребно.
Арчър кимна, но с крайчеца на окото си зърнах как Хънтър изпъна рамене и изруга.
— Ще се нахраня с нея.
Втрещих се.
— Сигурно не съм чул добре.
— Напротив — хладно отвърна Лото. — Искам да се нахраня с енергията й. — Той кимна към Кити. Кръвта се отдръпна от лицето ми, но се вля като огнен потоп из тялото ми. — Няма да я убия. Само ще я вкуся. Веднъж-дваж. А може и три пъти.
Мина известно време, а аз все така се взирах в този кучи син, който съвсем скоро щеше да бъде мъртъв. Как бе дръзнал да поиска това? Умът ми не го побираше. Яростта се разпали в гърдите ми, превърна се в огнен ад. Погледът ми се замъгли, светът смени цветовете си.
— Не може да бъде — Хънтър поклати глава.
— Е, това е моето условие. — Лото се усмихна и гневът ми мина всякакви граници. — Или го приемете или се махате оттук.