Отпор

Деймън

Несекващият поток от слова на родната ми реч, ведно с още дузина човешки езици ми причини силно, пулсиращо главоболие. Думите. Изреченията. Заплахите. Обещанията. Проклетият брътвеж на току-що пристигналите ми роднини до девето коляно в мига, в който откриваха нещо ново за тях, а това се случваше на всеки пет скапани секунди.

О! Миксер.

О! Кола!

О! Хората наистина много кървят и лесно се чупят.

Дявол ги взел, в мига, в който отвореха очи, те виждаха нещо за първи път и ако вълнението, с което си играеха с електрическите уреди и с човешката анатомия, беше малко детинско, то също така бе и отчасти слабоумно.

Новопристигналите бяха най-студените кучи синове, които бях виждал.

През последните четиридесет и осем часа буквално хиляди от моя вид бяха слезли за първи път на Земята и заедно приличахме на огромен кошер. Всички бяхме свързани, една вълна с друга, малки пчелички, които работеха за царицата.

Която и да беше тя.

Понякога връзката бе съкрушителна — нуждите, желанията и копнежите на хиляди събрани в едно, на челно място в ума на всеки луксианец. Завземай. Контролирай. Владей. Господствай. Подчинявай. Известно облекчение намирах единствено в човешкия си облик. Сякаш това заглушаваше връзката, връщаше я обратно, но не всеки път.

Вървях по полирания дървен паркет на преддверието в имението, което можеше да приюти цяла войска и пак да останат свободни стаи за гости. Щом забелязах брат си, пред очите ми пламна червена светлина. Беше се облегнал на стената до една двойна затворена врата. Беше свел глава и сбърчил вежди съсредоточено; движеше бързо пръстите си по екрана на мобилен телефон. Бях прекосил половината ярко осветена зала, в която се носеше аромат на рози и слаб метален дъх на пролята кръв, когато Доусън вдигна очи и си пое дълбоко въздух.

— Здрасти — каза той. — Ето те и теб…

Грабнах телефона от ръцете му, обърнах се и го метнах с всичка сила. Той прелетя през стаята и се разби в отсрещната стена.

— Какви ги вършиш бе, човек? — избухна Доусън и вдигна ръце. — Ах, ти кучи син! Бях стигнал шейсет и девето ниво на канди краш. Знаеш ли колко е трудно…

Замахнах и стоварих юмрук в челюстта му. Той се блъсна в стената и вдигна ръка пред лицето си. Грозно чувство на задоволство ме изпълни.

Доусън повдигна главата си и я наклони настрана.

— Боже. — Изръмжа и отпусна ръка. — Не съм я убил. Явно.

Главата ми се изпразни като купа с вода и вдишах рязко.

— Деймън, знаех какво правя. — Той хвърли поглед към вратата и сниши глас. — Нямаше какво друго да сторя.

Хвърлих се напред, сграбчих го за яката на ризата и го повдигнах. Причините не бяха достатъчно основателни.

— Никога не си използвал с мярка силата на Извора. Защо този път да е било по-различно?

Зениците на очите му засветиха в бяла светлина. Той пъхна ръцете си между моите и се измъкна.

— Нямах друг избор.

— Как ли пък не. Но все едно. — Заобиколих го и с усилие се отдалечих, за да не го запратя през стената под някой танк.

Доусън се обърна и аз усетих пронизващия му поглед на гърба си.

— Братко, трябва да се овладееш — каза той.

Спрях се пред затворената врата и хвърлих поглед през рамо. Той поклати глава.

— Аз…

— Недей — предупредих го.

Доусън затвори очи и дори когато, почти съсипан, открехнах вратата, не ги отвори.

— Колко още? — прошепна той.

Истински страх ме скова. Това беше прекалено. Знаех, че защитните му механизми са спаднали и че е бил поставен в неизгодна позиция. Не е имал друг избор.

— Не знам, защото…

Нямаше нужда да довършвам. Лицето му се проясни.

— Ди…

Очите ми срещнаха неговите, задържаха погледа му, а сетне не остана вече какво да си кажем. Обърнах се, отворих вратата и влязох в просторния кръгъл кабинет, а непрестанното жужене, което отекваше в съзнанието ми, се усили.

В стаята се бяха настанили някои от новодошлите, но онзи важният, онзи, дето ни привлече в мига, в който се появиха пред бунгалото, седеше с гръб към мен в кожено кресло и на голям плосък екран на стената гледаше кадри от центъра на Кьор Д’Алейн, предавани по местния телевизионен канал. Градът бе неузнаваем. От сградите на талази се издигаше пушек. Огънят обхващаше района на запад. По улиците цареше безпорядък. Истинска военна зона.

— Погледни ги — изрече той със странен акцент думите на новия език, който усвояваше. — Щурат се безцелно насам-натам.

Изглежда, половината град плячкосваше някакъв магазин за електронни стоки.

— Колко са безпомощни, неорганизирани. Примитивни. — Смехът му беше дълбок, почти заразен. — Най-лесно ще завладеем тази планета.

Все още ме удивляваше факта, че през цялото време след унищожението на нашата планета, поколение след поколение, те са се спотайвали на някое затънтено място, която явно не е било толкова уютно и приятно, колкото Земята.

На екрана се появиха танкове, които навлизаха в града, той поклати глава в почуда и пак се разсмя.

— Те не могат да се отбраняват.

Една от новодошлите — висока червенокоска, облечена с тясна черна пола и безупречна бяла риза, се покашля. Казваше се Сади и й подхождаше — аз я наричах Сади — садистката, а тя не възразяваше, защото за краткото време, в което я познавах, си бе заслужила напълно прякора. Другото, което знаех за нея бе, че погледът й обикновено е залепен за задника ми.

— Всъщност те разполагат с оръжия — обади се тя.

— Но не достатъчно, скъпа. Нападението върви в някои от най-големите градове на всеки щат, на всяка държава. Нека да използват своите детски оръжия. Дори да изгубим шепа от нашите, това няма да попречи на начинанието ни. — Столът се завъртя, а мускулите по гърба ми се изопнаха. Човешкият облик, който си бе избрал, беше на елегантен мъж малко над четиридесетте, с тъмнокестенява коса, разделена прилежно на път, и широка усмивка с идеално прави зъби.

Всъщност бе приел образа на кмета на града и му допадаше да се обръщат към него с името на починалия: Роланд Слоун. Малко идиотско.

— Ние пак ще постигнем целта си. Нали така, Деймън Блек?

Срещнах погледа му.

— Не вярвам, че ще успеят да ви спрат.

— Естествено, че няма да успеят. — Мъжът допря върховете на пръстите си под брадичката си. — Чух, че си довел нещо със себе си?

Той изрече думите като въпрос, но отговорът вече му бе известен. Кимнах.

Сади се извърна към мен с интерес, а светлите й синьо-зелени очи грейнаха. Онази до стената се размърда.

— Жена? — попита Сади, която бе доловила мимолетната представа, преминала през ума ми.

— Когато проверих за последен път, да. — Тя присви очи и аз се усмихнах. — Но все така не съм убеден, че разбираш добре какво означава тази дума.

— Искаш ли да провериш? — Сади опъна пръсти до бедрата си.

— Не, мисля, че ще пасувам — подсмихнах се аз.

Ролан преметна крак върху крак и се засмя.

— Тази женска, тя не е точно човешко същество, нали?

Аз поклатих глава и Сади отвърна поглед от мен. Някакъв мускул или нерв, или нещо точно толкова досадно, взе да потрепва под окото ми.

— Не, не е.

Мъжът скръсти ръце.

— Какво точно представлява тя? — попита той.

— Мутант — отвърна Ди на влизане в стаята; дългите й, черни къдрици се развяваха зад нея от устремния й вървеж. Погледна към Роланд и на устните й се изписа мила усмивка. — В действителност брат ми е причината за нейната мутация.

— Кой от двамата? — попита Роланд.

— Този тук — Ди кимна към мен и сложи ръцете си на кръста. — Преди година той я излекува. Момичето е хибрид.

Очите му се преместиха върху моите.

— Деймън, да не би да се опитваше да скриеш това от нас?

— Нима ми дадохте възможност да отговоря на този въпрос?

— Вярно — измърмори Роланд, като ме изучаваше внимателно. — Трудно е да те разчете човек, Деймън. Не си като прекрасната си сестричка.

Скръстих ръце и свих рамене.

— Предпочитам да мисля за себе си като за отворена книга.

— Той никога не е помагал на хората — рече Ди.

— Освен на това момиче — повдигна вежди Роланд.

— Да, така е. — Ди се бе превърнала в личния ми говорител. — Деймън беше влюбен в нея.

— Влюбен? — Сади се изсмя дрезгаво, но неочаквано деликатно. — Каква… — Тя сякаш затърси правилната дума. — Слабост?

— Ключовата дума тук е „беше“ — измърморих аз сковано.

— Обясни ми тази работа с лечението и мутацията — заповяда Роланд и се приведе напред.

Почаках Ди отново да се намеси, но този път тя се задоволи с мълчание.

— Момичето беше ранено смъртоносно и аз я излекувах, без да знам, че това ще доведе до мутация. Част от моите способности се прехвърлиха върху нея и от този миг насетне двамата сме свързани.

— Какво те накара да я излекуваш? — В тона му се долавяше любопитство.

— Надали е мислил с главата на раменете си тогава, ако разбираш какво искам да кажа — изсумтя Ди.

Устоях на порива да стрелна сестра си с поглед, а в това време Роланд се вгледа в мен за миг, сетне се усмихна, сякаш не само бе разбрал какво намеква Ди, но и живо се интересуваше от всички подробности.

— Интересно — продума Сади и преметна тежката си коса с цвят на мед през нежното си рамо. — Колко здрава е тази връзка или спойка помежду ви?

Пристъпих от крак на крак, хвърлих поглед към смълчания луксианец, който все още се подпираше на стената.

— Умре ли тя, умирам и аз. Това достатъчно здраво ли е за теб?

Роланд ококори очи.

— Е, това не е добре… за теб.

— Да — отвърнах провлечено.

Сади изви устни, сякаш умираше от глад.

— Тя усеща ли това, което усещаш ти? И обратното? — попита.

— Само ако раната е тежка, почти смъртоносна — отвърнах с равен глас.

Сади се обърна към Роланд и аз се досетих, че разговарят. Думите им се губеха сред брътвежа на другите, но пламенното нетърпение, което попъпли по лицето на Сади, ме накара да свия здраво юмруци.

Не й вярвах.

И на мълчаливия тип не му вярвах.

— Не е необходимо да й вярваш — усмихна се широко Роланд. — Важното е ние да ти вярваме.

— Можете да ни вярвате — сопна се Ди.

— Знам. — Той наклони главата. — Но освен нея там имаше и нещо друго, нали? То успя да се измъкне.

Ди отново се зае да бъде услужливият раболепен слуга, кимна и се отпусна в едно кресло.

— Основа… продукт между луксианец и жена хибрид. Дано не се наложи да го убием. Според мен е приятен младеж.

— Интересно. — Роланд хвърли поглед към Сади и аз отново разбрах, че двамата си разменят свръхсекретни тайни.

Мъжът се изправи и закопча сакото на бежовия си костюм.

— Всъщност много неща не знаем. Тези хибриди са новост за нас — рече той и това едва не ме разсмя. За същества, които никога не бяха стъпвала на Земята, те разполагаха с доста сведения за положението тук. Имаше още нещо, за което не се бях досетил досега. Нещо или някой бяха работили отвътре. Струваше ми се важно. — Ще разчитаме на теб и семейството ти, и на други като вас да ни помогнете.

Кимнах отсечено, след мен и Ди.

— Така. А сега ме чака работа. — Той заобиколи дъбовото писалище; най-сетне луксианецът се отлепи от стената. — Трябва да се срещна с хората, да ги успокоя.

— Да успокоиш хората ли? — изненадах се аз.

Роланд мина със Сади край мен, следван по петите от мълчаливия мъж, и още веднъж се усмихна широко.

— Ще се видим скоро, Деймън.

Вратите зад тях се затвориха; явно не бях посветен във всяка мисъл и желание. Много неща оставаха скрити.

Въздъхнах, обърнах се към Ди и за миг ясно и с болка осъзнах — тя беше неузнаваема.

Ди вдигна глава и погледите ни се срещнаха.

— Ти нали трябваше да я надзираваш? — рекох аз.

— И бездруго скоро никъде няма да хукне — сви тя рамене. — Струва ми се, че Доусън я прати в безсъзнание до другата седмица.

— Значи при нея няма никой? — Тилът ми се скова.

— Не знам. — Тя се вгледа в маникюра си. — А и въобще не ме интересува.

Изгледах я за миг, щеше ми се да кажа нещо немислимо, но замълчах.

— Учудвам се, че не доведе Бет.

Тя вдигна вежди.

— Бет е слаба — по-слаба от Кейти. Тя би хукнала в мига, в който ни зърне, би паднала и би се самоубила, погубвайки и Доусън. Мисля, че трябва да я държим в тайна заради Доусън.

— Нима ще излъжеш Роланд?

— Нима вече не го излъгахме? По всичко личи, че Доусън пази тази малка тайна дълбоко в себе си — също като теб и мен. Те не знаят за Бет, и за Кейти не знаеха допреди малко.

Страхът стегна гърдите ми, но успях да го пропъдя. Ди наведе глава и ме изгледа.

— Щом смяташ, че така е най-добре.

— Да, така смятам — отвърна тя хладно.

Нямаше какво повече да си кажем, затова се запътих към вратата.

— Отиваш при нея.

— Е, и? — спрях, без да я поглеждам.

— Защо го правиш?

— Ако раната й загнои и тя умре, така де, разбираш какво ще стане с мен.

Звънливият смях на Ди ми напомни ледените висулки през зимата, които падаха от покрива на верандата у дома.

— И откога на хибридите раните им гноясват?

— Ди, хибридите не се простудяват и не заболяват от рак, но кой може да каже какво може да им причини изгарянето. Вероятно ти?

— Ах, добър аргумент, но…

Стиснах юмруци и се обърнах към нея.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се подсмихна.

— В най-лошия случай ръката й ще загнои.

Зяпнах я.

Тя отметна глава назад, засмя се и плесна с ръце.

— Трябва да си видиш физиономията. Само исках да кажа, че май има и друга причина да искаш да я видиш.

Мускулът под окото ми потрепна отново.

— Беше права преди малко.

— А? — свъси вежди тя.

Опитах да се усмихна.

— Мисля с друга глава.

— Пфу! — набърчи тя носле. — Хич не ми и трябва да знам повече. Чао.

Смигнах й, обърнах се на пети и излязох от помещението. Доусън го нямаше в преддверието и мисълта, че не знам къде е отишъл и с какво се е заел, никак не ми хареса. Нищо добро нямаше да излезе от това, но не можех да си блъскам главата и над този проблем плюс онова, което ме очакваше на горния етаж.

Доусън я бе докарал тук, а не аз. Не бях с него и когато я отнесе горе, но и без да питам, знаех къде се намира. Третият етаж. Последната стая вдясно.

Стълбището беше украсено с фотографии на истинския кмет Роланд Слоун и семейството му — съпругата му, красива блондинка, и две деца под десет години. Когато пристигнахме, не видях нито съпругата, нито децата. Рамката на последната снимка на площадката на втория етаж бе повредена и изцапана с кръв.

Продължих да се изкачвам.

Крачех по-бързо, отколкото ми се искаше, но горните етажи бяха пусти. Когато тръгнах по широкия коридор, на чиито зелени стени бяха окачени картини на езерото край града, брътвежът и жуженето постихнаха и сякаш отново останах сам. Почти.

Прокарах ръка през косата си и въздъхнах, но щом зърнах последната врата, тихо изругах.

Вратата беше леко открехната.

Ди ли я беше зарязала така? Възможно. Приближих вратата. Сърцето ми биеше до пръсване, когато я побутнах. Необичайно ярка светлина се разля по коридора.

Приведен над леглото й, над нея се беше надвесил един луксианец и изцяло я закриваше с тялото си.

Всички мисли се изпариха от главата ми.