— Деймън? — Сърцето се блъскаше в гърдите ми, но нещо с него не беше наред — сякаш бе изтощено. По гърба ми пълзеше огън, но знаех, че не аз съм ранена, а Деймън.
О, Боже, той беше ранен.
Опипах гърдите му и извиках. Цялата ми ръка беше в червено-синя кръв.
— О, не…
Някой ме извика. После извика и Деймън, но не обърнах внимание. Гледах Деймън в очите. Устните му бяха побелели, движеха се, но от тях не излизаха думи.
Това беше кошмар!
Не можеше да е истина!
Преминахме през толкова изпитания — извънземни нападнаха планетата ни и животът ни висеше на косъм. И накрая Деймън да умре.
— Не! Не! Не! — потърсих раната, куршумът го бе улучил в гърба.
Пистолетът не беше обикновен.
Тялото на Деймън започна да примигва и ужасът ме сграбчи за гърлото. Стиснах лицето му, отчаяно се борех за глътка въздух. Очите му бяха затворени.
— Отвори си очите! По дяволите, отвори си очите!
Краката ми трепереха. След миг се появиха Арчър и Ди и аз си спомних онзи зловещ случай, когато аз лежах на пода вкъщи. Тогава си мислехме, че сме свързани и ако единият умре, умира и другият. Но сега знаехме истината.
Не обърнах внимание на раздиращата болка в гърдите ми, на слабостта, която проникваше в мускулите ми и обхващаше цялото ми същество, нито на студа и смъртния хлад. Бях уморена. Сърцето ми бе уморено.
— Не! — изкрещя Ди и се хвърли до Деймън. Стисна го за раменете и мигновено премина в истинския си образ. Ярката й светлина наподобяваше ореол.
— Свести го, моля те. — Погледът ми се замъгли и аз се олюлях. — Моля те, моля те, излекувай го.
Арчър ме улови, но аз го избутах и впих ръце в Деймън. По лицето ми се стичаха сълзи.
— Какво… ще правим? — Не можех да откъсна очи от Деймън, а той ту просветваше, ту гаснеше, силната му светлина тлееше. Студ се разпростираше в мен като зараза. — Пистолетът… не беше обикновен… Беше един от онези… които ни даде Лор. Моля ви… направете нещо…
— Модифицирано импулсно оръжие. — Арчър сложи ръце върху моите. Лицето му бе сгърчено от напрежение. — По дяволите. Трябва да се уверим, че куршумът е излязъл. В противен случай…
Думите проникнаха в съзнанието ми и аз се свлякох на една страна — повече не можех да издържа. Отпуснах ръце безпомощно и вече не стигах лицето му. Не можех да говоря, дишах с мъка. С всички сили, колкото ми бяха останали, се опитвах да стигна до съзнанието на Деймън. Не… ме оставяй. О, боже… моля те, не ме… оставяй. Обичам те. Деймън, обичам те. Моля те, не си отивай. Моля те!
Арчър изруга. Погледът му скачаше между мен и Ди.
— Кити, аз…
Не усетих как паднах, но изведнъж се озовах по гръб, загледана в безоблачното небе. Беше красиво, но сърцето ми бе разбито. Гърдите ме стягаха и цялото ми тяло се скова.
Не. Не. Не.
Вчера вечерта ни очакваха и утрешният ден, и идните седмици и месеци, а сега не ни оставаха и минути. Лицето ми беше мокро от сълзи, сърцето ми почти бе спряло. Светът взе да гасне.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Тогава аз и Деймън… Последва мрак.
Дойдох на себе си. Тялото ми бе изтръпнало и ме болеше, сякаш бях участвала в маратон. Чух странно писукане. Подразни ме, исках да се върна в забвението, където нямаше нищо. Не исках да си спомням, не исках да отворя очи.
Реалността бе някъде далече в съзнанието ми, студена, мрачна, потискаща, в която не желаех да се връщам.
Досадното писукане не ми позволяваше да се потопя в безпаметност. Всеки звук бе съпроводен от друг, който сякаш го преследваше. Заслушах се. Пръстите ми се свиха. По ръката ми премина трепет, после се разпростря по тялото ми.
— Кейти?
Познах гласа, но той ми причиняваше болка, защото ми напомняше за…
Не.
Не исках да се върна там. Не можех.
Една топла ръка стисна нежно моята.
— Кейти?
Писукането се усили, малко пламъче, което се бе разгоряло за живот. Сетивата ми се събуждаха. Усещах нещо хладно в гърдите си — сякаш бе заседнало там. Писукането ме подлудяваше. И тогава разбрах.
Монитор за сърце.
Чувах два звука един след друг. Значи два. Това беше… Усетих познат земен мирис и с последни усилия отворих очи. Поех си дъх.
Ди се бе надвесила над мен, а зелените й очи светеха с облекчение.
— Ето те и теб най-сетне. Тревожех се дали ще се събудиш.
Устата ми бе пресъхнала от страх. Взирах се в нея. Изглеждаше добре… може би малко уплашена. Косата й беше разрошена, лицето — бледо, но тя се усмихваше. Стисна отново ръката ми.
Бавно извърнах глава. Сърцето ми щеше да се пръсне. Боже.
Той лежеше там, матовата му кожа беше бяла като платно. Виждах част от лицето му, красив профил, изсечена челюст, идеално прав нос.
Погледнах Ди, а после бързо извърнах глава към съседното легло. Боях се да мигна от страх, че той ще изчезне. Треперех.
— Аз… аз съм будна?
— Да.
Дъхът ми секна, но от радост.
— Не разбирам.
Тя се отдръпна, провесих крака от леглото.
— По-полека, не бива да се вълнуваш.
Не й обърнах внимание, дръпнах лепкавите неща от гърдите си и стъпих боса на пода. Едва тогава разбрах, че съм с болнична пижама.
— Не разбирам — повторих.
Ди отиде до леглото на Деймън и се усмихна уморено.
— Куршумът беше обикновен, но в него имаше електрически заряд, в нещо като капсула. Ако беше останал в него по-дълго, щеше да го убие… — Тя замълча и поклати глава. — По всички закони трябваше да е мъртъв, но той издържа.
Издържал е.
Краката ми се подкосиха, но аз се запрепъвах към леглото му. Гледах как гърдите му се повдигат равномерно. Той беше жив. Дишаше. Сърцето ми ликуваше.
Не можех да говоря от щастие. Протегнах се и докоснах ръката му. Кожата му бе топла и суха. Дъхът ми отново секна.
— Арчър се обади на генерала и му каза за случилото се. Наблизо имаше военни и той изпрати хеликоптер, за да ви вземе.
Ръката ми потрепери, докато я плъзгах по неговата.
— Военните ви докараха тук. Намираме се във военна база в Мериленд. Лекарите са добри — обясни тя. — Успяха да извадят куршума. Казват, че… Деймън ще се оправи, Кейти.
Приведох глава до гърдите му и чух — чух сърцето му да бие с ритъма на моето.
— О, боже… — Приседнах на края на леглото, без да отлепям ухо от гърдите му. — Моля те… кажи ми, че не сънувам — прошепнах и очите ми се напълниха със сълзи. — Кажи ми, че това не е жесток сън. Моля те.
— Не е сън, кълна се. — Тя се приближи до мен и ме прегърна нежно. — Истина е. Той ще се оправи, Кейти.
— Благодаря ти — рекох с глас, натежал от чувства. — Кажи на Арчър, че съм му признателна.
Ди отвърна нещо, но изобщо не я чух. Слушах сърцето на Деймън. После разбрах, че е излязла от стаята. Седях на леглото и вече нищо не можеше да спре сълзите ми. Те се стичаха по лицето ми и мокреха тънкото синьо одеяло, затъкнато под мишците му.
Минаха минути. Може би часове. Не се движех, нямах сили, а и не исках. Сърцето ми биеше в ритъм. Неговото — също. А след миг затуптя като лудо — една тежка ръка обгърна кръста ми. Вдигнах глава, сепната и изпълнена с надежда.
Очите ми срещнаха два ярки смарагда.
— Деймън — рекох задъхана. Сълзите рукнаха и замъглиха очите ми.
Разтвори бавно устни.
— Не плачи, Кити. — Той се протегна и с неимоверни усилия избърса сълзите ми. — Хайде, не плачи.
Сърцето ми се сви.
— Мислех си, че никога… няма да чуя гласа ти отново. Че вече те няма. — Не можах да продължа. Сграбчих ръцете му и ги целунах.
Той изстена.
— Нима бих те оставил?
Потреперих.
— Чух те — рече той и се опита да седне.
— Недей — отвърнах. Обзе ме страх.
— Аз те чух на двора. Кити, не бих те изоставил. Никога. А сега… ела тук и ме целуни.
— Но ти… ти пое куршума вместо мен, Деймън. — Едва дишах. — Тя искаше да ме застреля, ти… ти можеше да умреш. Мислех, че си умрял.
Той се взря за миг в мен, като че ли ми бяха пораснали магарешки уши.
— И какво трябваше да направя?
Втренчих се в него през сълзи.
— Обичам те — рече той с грейнали очи. — Ако животът ти е в опасност, аз ще те предпазя. Това ни кара да правим любовта. Нали?
— Да — прошепнах, все още слисана. Говореше така, сякаш нищо не се бе случило.
— Пак бих го направил.
О, боже.
— Деймън, аз… благодаря ти.
Той се намръщи.
— Няма нужда.
— Напротив.
Усмихна се.
— Добре тогава. Ела и ме целуни.
Точно това и направих. Приближих устните си до неговите и го целунах нежно, наслаждавайки се на топлината и вкуса им.
— Обичам те и всеки миг ще го доказвам.
— Хубаво обещание. — Той подръпна косата ми и аз вдигнах глава. — Къде… се намираме?
Повторих му с няколко думи онова, което Ди ми съобщи.
— Лекарите се чудят как си оцелял. — Избърсах сълзите в рамото си. — Но не знаят, че си инат.
Деймън се изсмя сухо и стисна здраво ръката ми.
— Нали знаеш, че обичам предизвикателствата.
Сърцето ми подскочи; спомних си тези думи. Каза ми ги в деня, когато научихме, че сме свързани; той ми предложи, а аз му отказах. Наведох се и го целунах по челото. Затворих очи и благодарих — на бог, на всяко божество и пророк, които знаех.
— Аз също, Деймън, аз също.