Още един прекрасен мит

ГЛАВА СЕДМА:

Затворих очи, за да се съсредоточа. Беше по-трудно, отколкото да извличам енергия от някоя силова линия направо към моето тяло. Изпънах пръст (понеже исках да подобря фокусировката), като го насочих в една точка на около пет ярда от мен.

Идеята за черпене на енергия от голямо разстояние и за контролирането й ми изглеждаше фантастична, докато Аахз не изтъкна, че това е същото, както упражнението за запалване на свещта, което вече бях усвоил. Сега операцията не ми се струваше невъзможна, а само тежка.

Уверено стесних полето на моята концентрация и през мисловното си око видях как в означената точка се появи сияйна синя светлина. Без да нарушавам своето вглъбяване, извъртях в бавна дъга показалец над главата си. Светлината го последва, като изряза блестяща лазурна диря във въздуха подир себе си. Щом тя отново докосна земята или мястото, където чувствах, че трябва да бъде земята, аз пак вдигнах пръст и придвижих сиянието по втората дъга на защитната пентаграма.

Дойде ми наум, че туй, което върша, не се различава много от изчертаването на нормалния плосък петоъгълник, който Гаркин използваше в колибата. Единствената отлика бе, че вместо да е нарисувана върху пода, тази фигура бе изрязана над мен, а върховете й се спускаха надолу. Напомняше по-скоро чадър, отколкото граница.

Друга важна особеност (мислех си, докато приключвах задачата) беше, че го правя аз. Аз, Скийв. Онова, което някога бях наблюдавал със страхопочитание, днес го постигах като нещо рутинно.

Докоснах със светлината изходната точка, за да довърша пентаграмата. Изпълнен с тихо задоволство, останах за миг прав и със затворени очи, разглеждайки сияйните сини линии, откроени пред мисловния ми взор.

— Страхотно, момче — долетя гласът на Аахз. — Но какво ще кажеш малко да я отслабиш, преди да сме привлекли всички селяни и ловци на демони в страната?

Изненадан, отворих клепачи.

Пентаграмата все още си стоеше на мястото! Не в моето въображение, а действително блестейки над главата ми. Студената й сапфирена светлина озаряваше така призрачно сцената, че едва ли не поглъщаше топлината на нашия собствен лагерен огън.

— Съжалявам, Аахз.

Бързо отслабих моя контрол над енергията и проследих как линиите на петоъгълника избледняха до степен на невидимост. Разбира се, продължих да усещам присъствието им в нощния въздух над мен. Сега обаче нормалният поглед не можеше да ги съзре. Повече заради удоволствието да го изпитам, отколкото поради някаква липса на самочувствие, отново затворих очи и потърсих пентаграмата. Да, очертанията й светеха там — блещукаща красота; по-хладно и вдъхващо увереност присъствие, противостоящо на нетърпеливия червеникаво-златист блясък от двувърхото копие на силовата линия. То упорито сочеше посоката на утрешния ни маршрут.

— Сядай, момче, и си довърши гущероптицата.

Вече наистина бяхме излезли от гората, но въпреки близостта на пътя дивечът все още бе в изобилие и лесно ставаше плячка на моите примки. Аахз продължаваше да отказва да ми прави компания в яденето, твърдейки, че единственото нещо в това измерение, което си струвало да бъде консумирано, е алкохолът. Аз обаче си хапвах начесто и по царски.

— Знаеш ли, младо? — кимна люспестият, като отклони поглед от нескончаемото си острене на меча. — Ти действително се справяш много добре с уроците.

— Какво искаш да кажеш? — измучах през една кост, надявайки се, че той ще ми обясни.

— Станал си значително по-уверен в твоята магия. Само че трябва да внимаваш повече с контрола. В тази пентаграма имаше достатъчно енергия да изпържи всичко, което налети на нея.

— Сигурно продължавам малко да се тревожа за убийците.

— Успокой се, момче. Изминаха цели три дни, откакто ги нагласихме да попаднат в засадата на Куигли. Дори и да не ги е спрял, сега вече никога не могат да ни стигнат.

— Наистина ли съм призовал толкова голяма сила? — подпитах аз, жаден за похвала.

— Освен ако действително не участваш в магическа битка, щитовете се използват само като предупредителен сигнал. Вложиш ли свръхенергия в направата им, можеш да получиш два твърде лоши странични ефекта. Първо, да привлечеш ненужно вниманието към себе си, като нараниш или изгориш някой невинен минувач, който слепешката се бухне в тях. Второ, ако за това разбере опитен противник, те вероятно няма да го спрат; чисто и просто биха го осведомили, че наблизо има потенциално опасен враг.

— Мислех си, че ще е хубаво да насъбера много мощ.

Аахз вдигна пръст.

— Слушай, Скийв. Това не е игра. Тук проникваш в някои особено могъщи сили. Идеята е да увеличиш контрола си над тях, а не да видиш колко енергия можеш да освободиш. Отнасяш ли се прекалено небрежно към експериментирането, когато се зададе същинската схватка, току-виж си се оказал безпомощен.

— О-о-о — рекох аз неубеден.

— Наистина, момче. Ще трябва да научиш още. Сега ще ти дам подходящ пример. Представи си за минута, че си войник, комуто са възложили да пази един проход. Твоите началници са те турили на пост и са те снабдили с купчина десетфунтови камъни. Всичко, което се иска от теб, е да гледаш, дали няма да дойде някой, и ако де факто дойде, да му пуснеш солидно камъче на главата. Дотук ясно ли е?

— Така ми се струва.

— Чудесно. Е, вахтата е дълга, досадна и ти разполагаш с бая време за размисъл. Гордееш се много със своите мускули и решаваш, че е малко обидно, дето са ти дали само отломъци от десет фунта. По-тежките камъни ще вършат повече работа, а ти си мислиш, че би могъл да ги управляваш също тъй лесно, както по-леките. Логично ли е?

Кимнах неопределено, все още неуверен накъде бие.

— Просто за да си докажеш, ти вдигаш един двайсетфунтов къс и, разбира се, установяваш, че добре боравиш с него. След това ти хрумва, че ако можеш да работиш с този, би трябвало да се справиш и с четирийсет — или дори с петдесетфунтово парче. Ето защо опитваш. И тогава става, каквото става.

Демонът се бе разпалил така, че не почувствах никаква нужда да реагирам.

— Изпускаш го на стъпалото си или разтягаш мускул, или се гътваш от топлинно изтощение, или ти се случва някое от стотиците други неща. Е, какво си постигнал в крайна сметка?

Той насочи обвинително показалец към мен.

— Врагът преминава като на разходка през прохода, за който се предполага, че го пазиш, а ти не можеш даже да повдигнеш първоначалния десетфунтов камък, за да го спреш. И всичко това, защото си си позволил разкоша ненужно да изпробваш своята идиотска мускулна сила!

Бях впечатлен и сериозно обмислих тая история, преди да отговоря:

— Аахз, ясно ми е какво казваш, но твоят пример крие един недостатък. Ключовата дума тук е „ненужно“. Виж, в моя случай не става въпрос да имам купчина десетфунтови отломъци, които биха свършили работата. Разполагам само с шепа ситен трошляк. Сега се опитвам да набарам нейде наоколо камък, който да е достатъчно голям, та да причини някаква вреда.

— Съвсем вярно — наострен ми отвърна Аахз, — обаче си остава фактът, че ако се пренапрягаш, няма да бъдеш в състояние да използваш наличното. Употребиш ли го навреме, дори трошлякът може да бъде ефективен. Не подценявай онова, което имаш или което правиш. Точно в този момент ти поддържаш двувърхото копие, щитовете и моята маскировка. За човек с твоите възможности е страшно натоварване да крепи всичко туй паралелно. Ако ей сегинка се случи нещо, кое от тях ще изоставиш първо?

— Ъ-ъ-ъ…

Зеленият демон ме отряза:

— Прекалено късно! Вече сме мъртви. На практика няма да намериш време да обмисляш енергийните проблеми. Ето защо винаги трябва да къташ малко в запас, та да се оправяш с непосредствените предизвикателства, докато насъбереш мощ от разни други дейности. Вникваш ли?

— Струва ми се, че да, приятелю — рекох аз колебливо. — Поуморен съм.

— Добре, размисли над това. Важно е. Междувременно поспи мъничко и се опитай да натрупаш енергия. Впрочем засега зарежи копието. Утре сутрин можеш да го извикаш отново. За момента то е просто едно ненужно пилеене на сили.

— Ясно, Аахз. Ами твоята маскировка?

— Хм-м… По-разумно е да я запазиш. За теб ще бъде полезно упражнение, докато спиш, да поддържаш и нея, и щитовете. Всъщност като споменах за тях…

— Разбрах те, друже.

Омотах се с взетия от убиеца плащ, за да ми е топло, и се свих на кравай. Въпреки грубоватото си държане люспестият настояваше да получавам достатъчно сън и храна.

Сънят обаче не идваше лесно. Открих, че все още съм възбуден от изграждането на щитовете.

— Аахз?

— Да, момче?

— Как преценяваш моите сили в момента, като ги сравняваш с тези на дяволите?

— Какви дяволи, бре?

— Убийците, които ни преследват.

— Пак ще ти повторя, Скийв. Това не са деволи, това са импове.

— И каква е разликата?

— Вече ти обясних. Имповете са от Импер, а деволите…

— … са от Дева — довърших вместо него. — Но как да го разбирам? Искам да кажа, техните сили по-различни ли са, или що?

— Можеш да си сигурен, момче — изсумтя тежко Аахз. — Те са едни от най-долните типове, с тях никой не желае да има нищо общо. Сред разните измерения деволите се числят към онези, от които най-много се боят и най-много ги уважават.

— Добре де, те войни ли са? Или пък волнонаемници?

Демонът поклати глава.

— По-лошо! — отвърна. — Волни търговци.

— Така ли? Ха!

— Не се подхилвай, момче. Може би „търговци“ е прекалено кротка дума, за да бъдат описани с нея. По-точно ще е да кажа, че са каймакът на ангросистите6.

— Разправи ми още нещо, Аахз.

— Е, историята никога не е била силната ми страна, но доколкото си спомням, по някое време цялото измерение Дева се изправило пред икономически крах. Почвата страдала от някаква напаст, която увреждала елементите. Рибата не можела да живее в океаните, растенията — да виреят в земята. Онези растения, които все пак пониквали, били гърчави, изменени и тровели добитъка. Накратко измерението вече не било способно да поддържа живота на своите граждани.

Лежах, загледан в звездите, а моят наставник продължаваше:

— Дименционните пътешествия (някога просто фриволно прекарване на свободното време) сега станали средство за оцеляване. Мнозина напуснали Дева, емигрирайки самостоятелно или на групи в други измерения. Техните разкази за опустошената, окаяна родна земя послужили като прототип на концепцията за кошмарния отвъден свят, където живеят грешни души. И това го има у не една религия…

Аахз помълча малко, после отново се обади:

— Ония, дето останали, обаче решили да използват по различен начин възможностите на дименционното пътуване. Те си извоювали име като търговци на едро, които обикалят из пространствата, купувайки и продавайки чудеса. Онова, което в дадено измерение е нещо обичайно, в друго често пъти представлява рядкост. С натрупването на опит тези същества станали богати, могъщи… а също и най-отраканите в пазарлъка типове във всички светове. Техните методи за постигане на изгодна сделка се предавали от поколение на поколение и се усъвършенствали дотолкова, че днес нямат равни. Сега деволите са разпилени из вселената и се връщат от време на време в родния край само за да посетят Пазара.

— Това пък какво е? — попитах аз.

— За един живот никой не може да пътува кой знае колко из всичките измерения. Пазарът на Дева е мястото, където ангросистите се срещат и търгуват помежду си. Там пришълецът от друго пространство е под жесток натиск не толкоз да удържи на своето, колкото да не загуби прекалено много. Сещам се за поговорката, че когато сключваш сделка с някой девол, после ще постъпиш мъдро да си преброиш пръстите… сетне ръцете и краката, сетне роднините си…

— Загрях. Ами имповете?

— Имповете — Аахз произнесе думата, сякаш тя имаше гаден вкус — са по-долу във всяко едно отношение.

— Как така?

— Те са евтини имитации. Тяхното измерение — говоря за Импер, разбира се, — е близо до Дева и деволите общуват с тях толкова често, че ония почти са банкрутирали от неустоимите „честни сделки“. За да удържат положението, са се хванали да им подражават, опитвайки се да продават на дребно чудеса из разните светове. В очите на необразованите може да изглеждат умни и могъщи; всъщност понякога дори се мъчат да минат за деволи. Сравнени с майсторите обаче, те са нескопосни невежи.

Гласът му затихна и той млъкна. Размисляйки над думите му, стигнах до друго питане.

— Ей, Аахз?

— Ммм? Да, момче?

— Ти от кое измерение идваш?

— Перв.

— Това означава ли, че си первертен?

— Не. Това означава, че съм первектен!7

Стори ми се, че демонът иска да заспивам, и няколко минути пазих мълчание. Само че имаше още един въпрос, който трябваше да задам, ако изобщо желаех да отпътувам спокойно към царството на сънищата.

— Аахз?

— Затваряй си устата, Скийв.

— Ние в кое измерение сме?

— Хммм? Тук е Буна, момче. Сега за последен път ти казвам: затваряй си устата.

— При туй положение какъв съм аз?

Ответ нямаше.

— Аахз, оглуша ли, бе?

Претъркулих се настрани, за да го погледна. Той се взираше в тъмнината и напрегнато се ослушваше.

— Какво става?

— Мисля си, че имаме компания, момче.

Сякаш в отговор на думите му усетих потрепването на щитовете, като че ли през тях минаваше нещо.

— Наистина…

В края на осветеното от огъня пространство се появиха две фигури и аз скочих на крака. Светлината беше мижава, но предостатъчна да разкрие факта, че тези фигури бяха наметнати с качулатите плащове на убийци и че златната им страна бе обърната навън!