Още един прекрасен мит

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА:

— Къде отиде тая шатра? — отчаяно попитах аз.

— Каква шатра? — примигва пазачът, все така надвесен над мен.

— Абе, онази — възкликнах, сочейки опразненото място.

Деволът се навъси и изви врат, което при неговия ръст му осигуряваше значителен обзор.

— Там няма нищо подобно — заяви той убедено.

— Знам! Точно в това е работата!

— Хей! Престани да се мъчиш да сменяш темата! — изръмжа пазачът и ме замушка в гърдите с един невероятно голям пръст. — Ще платиш ли за дракона, или няма да платиш?

Огледах се за подкрепа, но никой не ни наблюдаваше. Явно на Дева такива спорове бяха нещо обичайно.

— Казах ти, че е станала грешка! Не ти ща дракона.

— Глийп — рече малкият звяр, като наведе глава към мен.

— Не ми ги разправяй тия! — избухна стражът. — Ако не го искаше, защо тогава го нахрани?

— Не съм се и опитвал! Той изяде парче от ръкава ми!

— Глийп! — въздъхна драконът, организирайки отново неуспешна атака към моята риза.

— Значи признаваш, че е получил храна от теб?

— Ами-и… може да се каже… Да! И какво от това? — почна да ми писва да ми крещят.

— Щом е така, плащай! За мен той вече нищо не струва.

Аз позагледах чудноватия зелен звяр. Не ми се видя да му е станало лошо, загдето е ял от дрехата на Скийв.

— Какво му има? Бих се заклел, че е съвсем наред.

— Глийп! — не се стърпя животното и пак пристъпи рачешката към моя милост.

— О-о-о! Той си е екстра — присмя се пазачът. — Само дето сега е привързан. Един такъв дракон не чини пет пари освен за човека или нещото, към което е привързан.

— Хубаво де, ама към кого се е привързал?

— Я не ми се прави на умник! Естествено към теб! Откакто го нахрани.

— Е, господине, нахрани го отново и го отпривържи! Аз си имам неотложна работа другаде.

— Просто тъй, така ли? — скептично попита деволът, като издигна глас до нови висоти. — Много добре разбираш, че по този начин не става. Щом някой дракон се привърже, запазва чувството си завинаги. Точно затова са толкова ценни.

— Завинаги? — кимнах със съмнение.

— Ами… докато един от вас двамата не умре. Но всеки глупак знае, че не трябва да храни подобно животно, освен ако не иска да го спечели за себе си. Идиотските твари са прекалено впечатлителни, особено младите като тоя. Ясен ли съм?

Пак огледах дракона. Наистина той беше твърде млад: крилете му тъкмо бяха започнали да разцъфват (което сметнах като признак за незрелост); зъбите му бяха остри досущ игли, а не износени до заоблено, както на неговите събратя в яхъра. И въпреки всичко в мускулите, които играеха под тези люспи, имаше сила… да, реших аз, ще подкрепя моя звяр в битка срещу всеки…

— Глийп! — рече животното, едновременно облизвайки двата края на мустаците си със своя раздвоен език.

Това ми върна здравия разум. Дракон! За какво ми е тази придобивка?

— Е — заявих високомерно, — в такъв случай мисля, че аз не съм някакъв си там глупак. Стига да знаех какви последици ще има, щом му позволя да ми яде ръкава, щях…

— Слушай, синко! — озъби се деволът и отново ме мушна в гърдите. — Ако си въобразяваш, че ще…

Нещо вътре в мен се прекърши. Отблъснах ръката му с ярост, която ме изненада.

— Името ми не е „Синко“ — изсъсках с тих глас, който не успях да позная, че е моят собствен. — То е Скийв! Сега снижи тон, когато ми говориш, и си дръж мръсния пръст за себе си!

Треперех от глава до пети, макар и да не можех да кажа дали от ярост или от страх. Бях изразходвал целия си изблик на чувства в тази тирада и внезапно установих, че се чудя как ще преживея последиците й.

Изненадващо, но при въпросната атака пазачът отстъпи няколко крачки и вече ме изучаваше с ново учудване. Усетих някакъв натиск отзад в краката си; след миг рискувах да погледна. Драконът се беше свил зад мен и бе проточил врат около кръста ми, за да надзърне към стража.

— Съжалявам — пазачът изведнъж се смири и взе да се подмазва. — Отпървом не те познах. Ти каза, че името ти е…?

— Скийв — надменно му припомних аз.

— Скийв ли? — той умислено сбърчи вежди. — Чудна работа. Не се сещам за това име.

Не бях сигурен за кого или за какво ме смята, но ако при пътуването ми с Аахз бях научил нещо, то беше да разпознавам и да се възползвам от едно предимство веднага щом го забележа.

Деволът продължаваше да се ослушва.

— Секретността, заобикаляща моята идентичност, би следвало сама по себе си да послужи като ключ, ако разбираш какво имам предвид — измърморих аз и му намигнах най-конспираторски.

— Естествено — отвърна той. — Трябваше по-скоро да се усетя…

— Няма значение — прозинах се. — В такъв случай думай за дракона…

— Да. Извини ме, че избухнах, ама нали вижда какъв ми е халът?

Странно беше някой толкова огромен да ми хленчи, но аз се държах на висота. Дори се усмихнах:

— Е, сигурен съм, че можем да измислим нещо.

Докато го казвах, едно съображение мина подобно светкавица през моята глава. Всичките ми пари бяха у Аахз! Нямах нищичко, което да струва и пукнат грош, с изключение на…

Въздъхнах тежко наум.

После бръкнах в джоба си, като се насилих да го направя небрежно. Все още беше там! Амулетът, който бях взел от тялото на Куигли-статуята и който позволяваше на онзи, дето го носи, да вижда през магиите. Прибрах го, докато Аахз не гледаше, и го скрих за в случай че може да се окаже полезен в някое кризисно положение. Какво пък, положението сега определено мязаше на кризисно!

— На̀! — казах аз и му подхвърлих вълшебния предмет. — Вярвам, че така уреждаме сметката.

Той ловко го улови и бързо го оцени с присвити очи.

— С това ли? — възкликна стражът. — Искаш да купиш един новоизлюпен дракон за това?

Нямах никаква представа от относителната стойност на талисмана, но блъфирането ме беше докарали дотук.

— Аз не се пазаря — заявих студено. — Ти чу моето първо и окончателно предложение. Ако не е задоволително, тогава ми върни амулета и ще видим да можеш да получиш по-висока цена за своя привързан звяр.

— Много тежки условия поставяш, Скийв — деволът все още се държеше учтиво, ала по усмивката си личеше, че е наранен. — Добре де, става. Дай да си стиснем ръцете.

Огромният пазач протегна десница.

Внезапно отекна съскане и погледът ми се замъгли. Драконът беше извил врат над главата ми и бе застанал очи в очи с девола. Настроението му изведнъж се бе оказало миниатюрен вариант на ожесточението, което по-рано бях зърнал у по-големия му събрат. С изненада осъзнах, че той защитава мен!

Очевидно стражът също го осъзна, защото отдръпна ръката си, сякаш я беше пъхнал в огън.

— Би ли задържал твоето животно достатъчно дълго, за да приключим сделката? — предложи ми с насилена любезност.

Не бях сигурен как точно очакваше да го направя, но реших да опитам.

— Той си е наред! — изкрещях аз, като блъснах дракона отстрани по шията, дано да привлека вниманието му.

— Глийп! — рече звярът и изви глава да ме погледне в лицето.

Забелязах, че дъхът му е толкова лош, та може да убие някое насекомо в полет.

— Наред е — повторих самоуверено, отдръпвайки се изпод люспестия му врат.

Тъй като вече бях тръгнал, пристъпих напред и стиснах ръката на пазача. Той отвърна разсеяно, без да сваля очи от продаденото животно.

— Слушай — побутнах го с пръст. — Между нас да си остане, обаче аз съм съвсем нов в драконовата игра. Какво яде… освен ризи, искам да кажа?

— О, малко от това, малко от онова. Те са всеядни, така че могат да консумират всичко, но са много придирчиви. Пусни го самичък и той ще си налучка собствената диета… стари дрехи, подбрани листа, домашни любимци.

— Страхотно! — измърморих.

— Е, ако ме извиниш, имам да говоря с други клиенти.

— Само минута! Няма ли да получа един от ония медальони, които използваш, за да озаптяваш големите дракони?

— Хм? За какво?

— Амии… да контролирам моя питомец.

— Чуй, Скийв. Те са предназначени за непривързани животни. Не ти трябва медальон за дракон, който е привързан към тебе; и той няма да въздейства на екземпляр, чието сърце е спечелено от някого другиго.

— О! — рекох аз с мъдрост, каквато не чувствах.

— Ако обаче искаш такъв, един братовчед има щанд, където ги продава. Мястото е три редици по-нагоре и две алеи вдясно. Може да се окаже добро капиталовложение за теб. Когато попаднеш на някой див дракон, току-виж си спестил вредите от употребата на твоя собствен. Това ще даде на този младок тука по-голям шанс да порасне.

— Което ме изправя пред друг въпрос — кимнах. — Колко време ще отнеме?

— Малко. Та туй е само три редици нагоре…

— Не. Имам предвид колко време ще мине, преди моят звяр да стигне до зрелост?

— О, не повече от четири-пет столетия.

— Глийп!

Не съм сигурен кой каза последното — драконът или аз.