Окото на времето

44 Първородните

Дългото очакване приключи. На още един свят се бе родил разум, който се готвеше да напусне своята люлка.

Тези, които бяха наблюдавали Земята от незапомнени времена, не приличаха по нищо на хората. Но някога те също бяха същества от плът и кръв.

Бяха се родили на планета, обикаляща около една от първите звезди във вселената — кипящо водородно чудовище, самотен маяк сред черния космос. Тези първи създания бяха енергични в своята млада, богата на енергия вселена. Но планетите, тези огнища на органичния живот, все още бяха рядкост, тъй като тежките елементи, необходими за оформянето им, още не бяха произведени от сърцевините на звездите. Когато надничаха в тъмнината на космоса, те не виждаха никой друг като тях — нямаше Разум, с който да общуват.

Първите звезди сияеха ярко, но отмираха бързо. Малките им отломъци обогатиха газовите облаци на галактиката и скоро се появи ново поколение от звезди-дълголетници. Но за онези, които бяха запокитени между издъхващите протозвезди, това бе ужасно преживяване. Заобикаляше ги мрак, в който от време на време проблясваше някоя далечна звезда, сътворена с невероятни трудности от останките на няколко угаснали. Щеше да дойде време, в което в галактиката нямаше да има достатъчно материал за създаването и на една-единствена звезда, и тогава и последната светлинка щеше да угасне. Но дори след това процесът щеше да продължи, защото такива бяха вечните закони на космоса и ентропията.

Въпреки могъществото, което притежаваха, те не можеха да победят времето.

Когато най-сетне го осъзнаха, това предизвика епоха на безумие. Възникваха и рухваха странни и красиви империи, водеха се страховити войни между същества от плът и метал, деца на един и същи забравен свят. Тези войни изчерпваха и без това ограничените енергийни ресурси на галактиката и не водеха до нищо освен до изтощение.

Опечалени и помъдрели, оцелелите се заеха да се готвят за неизбежното бъдеще, в което ги очакваше студ и мрак.

Извадиха изоставените военни машини. Но този път им поставиха нова задача — да елиминират отпадните продукти, ако е необходимо дори да ги изгорят. За да може поне една тъничка нишка от съзнанието им да достигне до далечното бъдеще, първородните трябваше да се научат да пестят и последната капчица енергия, да не я пилеят, да не допускат вълни върху хода на времето.

Машините бяха усъвършенствани в продължение на милиони години войни и изпълниха задачата си перфектно — и щяха да продължават да я изпълняват до края на времето.

Те чакаха, без да се променят, посветени на една-едничка цел, докато от останките на стария свят възникваха нови планети и нови органични същества.

Зад всичко това стояха най-добри намерения. Родени в една пуста вселена, първородните ценяха живота над всичко. Но за да го съхранят, понякога се налагаше да го унищожават.

45 През Окото

Не беше пристъпване, по-скоро внезапна поява, сред звън на чинели. Тя отвори очи, но бе заслепена от ярка светлина. Пое въздух с пълни гърди и се надигна.

Лежеше по гръб. Над нея сияеше огромно ярко тяло — слънцето. Бе някъде навън. Ръцете й бяха разперени, пръстите — заровени в пръстта.

Претърколи се по корем. Ръцете, краката и гърдите й постепенно възвръщаха усещанията си. Тя се огледа примижала, заслепена от слънцето.

Намираше се насред равнина. Червеникав пясък. Голи хълмове в далечината. Дори небето изглеждаше червено, макар че слънцето бе почти в зенита си.

До нея лежеше Джош — проснат по гръб, задъхан. Тя изпълзя до него.

— Къде сме? — попита той замаяно. — Това двайсет и първи век ли е?

— Надявам се, че не — рече пресипнало тя. Гърлото й бе сухо. Бисиса бръкна в пакета и извади манерката. — Пий.

Той отпи от манерката. На челото му вече бяха избили едри капки пот.

Бисиса зарови пръсти в почвата. Беше суха, безжизнена, бледа. Но нещо блестеше между пръстите й — неравни парченца, които отразяваха слънчевите лъчи. Тя ги пресипа на дланта си. Бяха късчета стъкло, помътнели, с нащърбени краища. Бисиса разтвори пръсти и ги изсипа на земята. Но когато отново зарови пръсти в почвата, намери още парченца, цял подземен слой.

Надигна се внимателно — ушите й бучаха, но имаше достатъчно сили. Изправена виждаше по-надалече. Намираха се насред просторна равнина, цялата покрита с този размесен със стъкло пясък; едва далече на хоризонта се забелязваха невисоки хълмове. Двамата с Джош бяха на дъното на плитка падина, чиито стени се издигаха плавно до ръба, на около километър от тях.

Това беше кратер.

„Като от ядрен взрив“, помисли си тя. Стъклените парчета вероятно се бяха образували при самата експлозия и последвалото разтопяване на пясъка и камъните. Ако беше така, не би трябвало да оцелее нищо — дори да бе имало град на това място, той щеше да е изпепелен до основи. Кратерът изглеждаше стар, посипан с пясък, със заоблени стени. Ако тук бе имало война, беше свършила отдавна.

Хрумна й, че може да има остатъчна радиация. Но ако първородните смятаха да й причинят зло, щяха просто да я убият — в противен случай щяха да я защитят от подобни елементарни рискове.

Тя си пое дъх и почувства, че гърдите я наболяват. Дали въздухът не беше разреден? Ниско съдържание на кислород? Или напротив — твърде високо?

Внезапно се смрачи, макар че небето беше безоблачно. Тя вдигна глава. Нещо не беше наред със слънцето. Дискът му беше деформиран. Приличаше на филия, от която някой е отхапал.

— Божичко! — прошепна Джош, който вече се бе изправил до нея.

Слънчевото затъмнение напредваше бързо. Захладя и Бисиса зърна бягаща из равнината сянка. Едва сега дишането й се поуспокои, а също и бесният ритъм на сърцето й. Сякаш тялото й, отговаряйки на някаква отдавна заложена програма, се готвеше за настъпването на нощта.

Мракът бързо се сгъстяваше. Настъпи кратък миг на абсолютно затишие.

Слънцето се превърна в пламтящ пръстен. Централният тъмен диск имаше нащърбени краища, през които се процеждаха слънчеви лъчи. Това вероятно бе Луната, все още обикаляща между Земята и Слънцето. Сиянието на Слънцето бе достатъчно отслабено, за да може да се различава короната му над краищата на тъмния диск.

Но затъмнението не беше пълно. Луната не беше достатъчно голяма, за да закрие Слънцето. Дебелият огнен пръстен в небето бе потискаща и страховита гледка.

— Нещо не е наред — промърмори Джош.

— Съотношението — каза Бисиса. — Разстоянието между Земята и Луната. То се променя с времето. — Също както Луната предизвикваше приливите на Земния океан, така и Земята оказваше въздействие върху лунната повърхност. От самото начало на създаването на тази двойна система участниците в нея бяха започнали бавно да се разделят — по няколко сантиметра на година.

Джош изведнъж схвана какво е станало.

— Значи сме в бъдещето. Не сме в двайсет и първи век, а много по-напред… Може би с милиони години.

Бисиса тръгна към ръба на падината, без да сваля поглед от небето.

— Опитваш се да ми кажеш нещо, нали? Тази опустошена, изровена от войните земя, къде съм сега — в Лондон? Ню Йорк, Москва, Пекин, Лахор? Защо реши да ме доведеш точно на това място и в този момент — на затъмнение? Има ли нещо общо това със слънцето? — Разгорещена, задъхана, тя изведнъж избухна: — Не ми пробутвай тези гатанки със специални ефекти! Говори ми, дявол те взел! Какво ще се случи?

Сякаш в отговор на въпросите й точно пред нея се появи едно Око — голямо колкото Окото на Мардук. Бисиса дори почувства повея на изместения въздух при възникването на сферата в тази реалност и побърза да улови Джош за ръката.

— Пак потегляме… Не ме пускай!

Но той я гледаше с разширени очи и по челото му се стичаха едри капки пот.

— Бисиса!

Тя разбра веднага. „Той не вижда Окото“. Този път бе дошло само за нея — не и за Джош.

— Не! — Тя го стисна още по-силно. — Не можеш да постъпиш така с мен, жестока гадино!

Джош също разбра.

— Бисиса, успокой се. — Той я погали по бузата, сетне се наведе и я целуна. — Преместихме се толкова напред във времето, колкото не бях и мечтал. Може би нашата любов ще просъществува в някой друг свят и когато всички вероятности се съберат в края на времето, ще се съединим отново… — Той се усмихна. — И това ми стига.

Окото в небето се превърна в тунел, в коридор, водещ право нагоре. Над равнината вече се вдигаха искри, завихряха се, преди да се понесат право към тунела.

Тя се притисна към Джош и затвори очи. „Чуй ме. Направих всичко, което поиска. Дай ми само това. Не го оставяй тук, не го оставяй да умре сам. Върни го у дома — прати го при Абди. Само за това те моля…“

Изви се горещ вятър и се понесе право към зейналия отвор на тунела. Нещо я задърпа и я изтръгна от обятията на Джош. Тя се опита да го задържи, но той се освободи сам.

Невидимата сила я повдигна от земята. Сега вече витаеше над него.

Той продължаваше да й се усмихва.

— Приличаш на възнасящ се ангел. Сбогом, сбогом… — Светлината я обгърна като пашкул. В последния миг, когато го зърна, той се олюля назад и се озова в стая, чийто под бе покрит с жици и останки от електронни инструменти — и един мургав мъж се втурна да го улови.

„Благодаря ти“.

Звън на чинели.

46 Вкопчващо

Една сутрин Търсеща установи, че мрежата я няма. Извика уплашено и притисна дъщеря си към себе си.

След това отново отвори очи. И този път нищо не я делеше от голата земя наоколо. Войниците бяха изчезнали. Бяха отнесли и мрежата.

Тя беше свободна.

Търсеща се надигна. Вкопчващо се събуди със сумтене и разтърка очи. Докъдето им стигаше погледът, виждаха само безжизнена скалиста равнина. Само далеч на хоризонта блестяха върховете на заснежени планини, а в подножията им нещо тъмнееше. Гора. Ако можеха да стигнат до нея…

Но вятърът внезапно смени посоката си, задуха от север и тя подуши нещо. Миришеше на студено и на лед. Търсеща изплака. Изведнъж й домъчня за познатите ухания на сготвена храна, за тракането на машините, за неразбираемите гласове на войниците. Беше прекарала твърде дълго в клетка и сега тя й липсваше.

Вкопчващо обаче не споделяше чувствата на майка си. Разходи се на четири крака, като шимпанзе, изучавайки земята отвъд доскорошния им дом. Откри един камък, който бе удобен за носене, намери стрък изсушена тръстика, подходящ за връзване.

Стиснала камък, Вкопчващо бавно се изправи на два крака. Огледа се и спря поглед на далечната планина и заснежените върхове.

Вятърът от север се усилваше. Новият вулканичен остров насред Атлантическия океан бе отклонил Гълфстрийм — този огромен приток на топла вода, подгрявал в продължение на хилядолетия бреговете на Европа. Изчезването му вече оказваше въздействие върху целия континент, чак до Вавилон. Но лошите промени тепърва предстояха. Тази година есента щеше да дойде по-рано, а към средата на лятото масивни студени въздушни маси от Арктика щяха да предизвикат невероятни по сила бури и да засипят континентите с толкова сняг, колкото обикновено падаше за десет години.

В продължение на два милиона години преди Хроносрива ледените шапки от полюсите бяха слизали към екватора и се бяха отдръпвали на определени интервали — комплексни цикли, свързани с движението на Земята и Слънцето. Но този нов свят, слепен от фрагменти от стария, който вече бе преживял първоначалните вълнения, навлизаше в нов ритъм и първото последствие от промените му бе разширяването на ледената покривка. Щяха да изминат поне десет години, докато се образуват достатъчно големи шапки, и поне още толкова, докато те се разширят на юг до Лондон, Берлин и Манхатън.

Но и това щеше да е само началото на нови драстични промени. От момента на образуването си планетата бавно изстиваше и притокът на топлина от ядрото към кората бе двигателна сила за разместванията на мантията, върху която лежаха континенталните плочи. Сега Хроносривът бе предизвикал нарушения и във вътрешния климат на планетата.

С времето тези нови течения щяха да се уталожат и да постигнат равновесие помежду си, но засега вътрешността на планетата бе като врящо гърне със сложен отгоре му капак.

Мантията под сърцевината на континентите вече бе започнала да се нагрява и надига. Земята никога не бе представлявала идеално сферично тяло. Но сега върху Мир се образуваха издатини, които заплашваха да напукат повърхностния слой. Рано или късно обаче деформираната планета щеше да намери нова точка на равновесие. Големите континенти щяха да се преместят към екватора, това щеше да промени океанските течения, нивото на световния океан щеше да се повдигне със стотина метра и да предизвика още по-драматични промени в климата.

С други думи, предстояха тежки времена за животинския и растителния свят на Мир. Но хората бяха свикнали да се местят. Чикагските граждани вече се готвеха за първата си голяма миграция на юг. Много от тях щяха да оцелеят. Също като маймуночовеците.

Вкопчващо не бе същата след „изпита“, на който я бе подложило Окото. Сондирането на тялото и ума й целеше само да определи заложбите й, да открие мястото й в голямото разнообразие от животински форми на синята планета. Но Вкопчващо бе млада, а машината, която я бе изследвала — ужасно стара и не тъй перфектна, каквато бе някога. Сондирането на ума й нямаше да мине без последствия. В мозъка й настъпваха промени, които не бяха планирани.

Още дълго на „съшития“ свят щяха да господстват хората. Но дори те не можеха да се преборят с леда. Имаше какво да изучават на този променен и променящ се свят. Имаше достатъчно място за същества с потенциал. Но нямаше никаква причина този потенциал да бъде развит така, както бе станало преди. На Мир животът можеше да тръгне в съвсем друга посока. Към нещо по-добро може би.

Вкопчващо стисна камъка и се опита да си представи за какво може да бъде използван. Не изпитваше никакъв страх от непознатия свят. Напротив, беше уверена, че той й принадлежи, че сега тя ще господства в него.

Но първо трябваше да измисли какво да прави оттук нататък.

47 Завръщането

Бисиса изстена и се олюля. Беше права.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

— Божичко, прилича на Александър Велики! — въздъхна Бисиса. Не можеше да откъсне поглед от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен свят бе Мир.

— Добро утро, Бисиса — поздрави я стената. — Закуската е сервирана. Днешните водещи новини са…

— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.

— Разбира се. — Синтетичното момче запя по-тихо.

Бисиса се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Напуканите й военни обуща тропаха по пода и оставяха прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

— Стена.

— Бисиса?

— Коя дата сме днес?

— Вторник.

— Питах за датата.

— Ох. Девети юни 2037 година.

Денят след вертолетната катастрофа.

— Трябваше да съм в Афганистан.

Стената се покашля многозначително.

— Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня, как веднъж…

— Мамо?

Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.

Беше боса, с разчорлени коси, и си търкаше очите — пухкаво осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.

— Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.

Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.

— Мира, миличката ми…

Мира се отдръпна.

— И миришеш странно.

Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.

Тя се усмихна насила.

— Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа…

Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око — като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо.

И в този момент първите лъчи на слънцето огряха покривите на Лондон.