Окото на времето

25 Флотът

Флотът на Александър, който се виждаше добре въпреки стелещата се пелена на проливния дъжд, се стори на Бисиса величествен. Имаше триреми с щръкнали отстрани редове гребла, коне цвилеха уплашено от товарни баржи, а най-впечатляващи от всички бяха зохруците — плоскодънни ладии, широко разпространени в Индия, които щяха да просъществуват чак до XXI век. Дъждът скриваше цветовете, омекотяваше линиите и премахваше перспективата, но беше топъл и гребците в триремите бяха голи и мургавите им тела лъщяха.

Бисиса не можа да се сдържи да не направи няколко снимки на тази незабравима сцена. Но телефонът й се оплакваше:

— Какво си мислиш, че е това — лунапарк? Ще ми запълниш паметта още преди да стигнем до Вавилон и после какво ще правиш? Пък и се измокрих…

Междувременно Александър очакваше божието благоволение, за да продължи пътуването си. Изправен на кърмата на своя кораб, той изсипа съдържанието на една позлатена купа във водата и призова Посейдон да пази и покровителства флота му. След това продължи с жертвоприношения за Херакъл, когото смяташе за свой прародител, и Амон, египетския бог, съответстващ на Зевс в гръцката митология.

Строените наблизо британски войници — общо няколкостотин заедно с офицерите, наблюдаваха тази сцени зяпнали от почуда и си разменяха насмешливи подвиквания. Всъщност би трябвало вече да привикват. От няколко дни се разхождаха свободно из лагера на Александър, а снощи бяха присъствали на церемониалното жертвоприношение, извършено по заповед на царя. На всяко от подразделенията бе отпуснато по едно животно — овца, крава или коза, след което — както каза Бисиса — последва най-страхотното барбекю в историята на новия свят.

Но Ръди Киплинг, изглежда, беше на друго мнение — сучеше подгизналия си мустак и мърмореше недоволно:

— С какви невероятни суеверия са пълни главите на тези хора! Знаеш ли, като малък, когато живеех в Парел, имах един съсед, който понякога ме водеше в индуския храм на хълма. Учеше ни на разни песни и ни разказваше истории от индийската митология. Техните богове са ми някак по-симпатични.

— Интересно ойкуменско детство — обади се Абдикадир.

— Може и да е така — съгласи се Ръди. — Само че историите, дето ги разказват на малки деца, са едно, а да го гледаш на живо, в изпълнение на самия Александър, съвсем друго. Нима наистина вярва, че е богоизбран, любимец на някой от боговете?

— Ръди, когато си в Рим, прави като римляните — посъветва го Джош.

— Но, Джош — възрази Ръди, — тук, където сме сега, Рим дори още не е бил построен. Какво да правя тогава? А?

Най-сетне церемонията приключи. Бисиса и останалите тръгнаха към лодките, с които щяха да ги откарат до корабите. Те и британците щяха да плават с флотата, а останалата част от армията щеше да ги следва по сушата.

Лагерът постепенно се превръщаше в безкраен керван. На сушата цареше истински хаос — хиляди мъже, жени и деца щъкаха във всички посоки под несекващото блеене и ревовете на изплашени животни. Огромни обсадни машини, катапулти и тарани се разглобяваха, за да бъдат прекарани надалеч. Суматохата беше невероятна, подсилвана от пронизителните звуци на тръбите и роговете и тропота на безброй крака и копита. Присъствието на маймуночовеците в клетката придаваше на сцената съвсем нелеп вид. Цареше атмосфера на вълнуващо очакване пред новите приключения.

— Не бях виждал нищо подобно! — възкликна Кейси.

Но постепенно хаосът се уталожваше. Викачите подхванаха равномерен ритъм и греблата на триремите зашляпаха по водата. Откъм сушата долетяха маршови песни.

— Наистина великолепна картина — съгласи се Абдикадир. — И бойната песен е чудесна — особено когато се изпълнява от хиляди гърла!

— Елате — подкани ги Кейси. — Да се качим на борда, преди сепоите да са заели най-добрите места.

Според плана флотът трябваше да се отправи на запад през Арабско море и след това да навлезе в Персийския залив. Армията и обозът щяха да го следват през територията на Пакистан и Иран. Щяха да се срещнат отново в дъното на Залива, след което щяха да се насочат по суша към Вавилон. Това паралелно придвижване беше неизбежно, тъй като флотът не можеше да побере цялата армия, а от своя страна войниците от корабите щяха да се нуждаят от пресни провизии, набавени на сушата.

Но положението на брега бързо се влошаваше. Заради несекващите вулканични дъждове небето постоянно бе закрито от оловносиви облаци. Почвата се превръщаше в непроходима кал, в която затъваха каруци и животни, горещината и влагата бяха нетърпими. Не след дълго керванът се проточи на много километри, а пътят зад него бе осеян с трупове на умрели животни и захвърлено снаряжение. Скоро към тази ужасна картина се прибавиха и човешки тела.

Кейси бе потресен от една гледка, която се повтаряше често — върволица индийки зад каруците, натоварили на главите си купища багаж. Ръди се опита да го успокои, че подобна сцена е нормална сред народите от Изтока, но за енергичния изобретателен американец това не бе достатъчно. Още на следващия ден той показа на Евмений чертеж на опростена дървена ръчна количка. В началото високомерният грък не обърна внимание на предложението му, но Кейси продължи да настоява и дори накара един от дърводелците да изработи модел. Идеята бе възприета и по нареждане на Евмений сковаха толкова колички, за колкото им стигна материалът. През първата нощ изработиха общо около петдесет броя, но дърводелците бързо се поучиха от грешките си, набавиха сух материал и на втората нощ сковаха още стотина. Не беше кой знае каква задача за майстори, от чиито ръце бе излязъл цял флот.

През следващите няколко дни керванът се движеше по суха и камениста земя и количките се справяха добре. На моменти гледката дори бе малко странна — щастливи индийки, натоварили багажа си в колички, сякаш извадени от някой модерен градински център. Но след това калта се върна и мъката започна отново. Изгубили интерес, македонците захвърлиха количките.

На всеки три дена корабите, се приближаваха към брега, за да се снабдяват с провизии. От армията на сушата се очакваше да се снабдява сама, но това ставаше все по-трудно, тъй като навлизаха в бедна и неплодородна страна.

За щастие моряците успяваха да разнообразят менюто с морски улов — миди, риби и раци — за истинско удоволствие на пътниците. Веднъж, когато и Бисиса взе участие в една риболовна експедиция, на повърхността на морето недалеч от лодката сред гейзер от водни пръски се показа огромен кит. Македонците бяха ужасени от вида му, а индийците им се присмиваха. На брега излезе отряд македонци — всички размахваха копия и щитове и крещяха възбудено. Следващия път китът се показа на стотина метра по-навътре в морето, след което се изгуби от погледите им.

Както винаги, съгледвачи и картографи съставяха подробна карта на местностите, през които минаваше армията. Картографирането на нови страни бе важно и за Британската империя, а ето че сега на помощ на гръцките картографи се бяха притекли британците от отряда на капитан Гроув, с техните теодолити. След изработването на новите карти те ги сравняваха с тези отпреди Хроносрива.

Земите, из които се придвижваха, бяха почти безлюдни.

Веднъж съгледвачите се натъкнаха на стотина мъже, жени и деца, облечени в странни ярки дрехи, които обаче се бяха превърнали в парцали. Умираха от жажда и говореха на език, който македонците не разбираха. Всъщност никой от хората от бъдещето не можа да се срещне с тях — македонците бяха убили неколцина, а другите бяха прогонили в пустинята. Абдикадир подхвърли шеговито, че може да са туристи от някой хотел от двайсети или двайсет и първи век, отрязани от дома и изгубени в коридорите на времето. Бисиса си мислеше колко ли още такива нещастни души се скитат по Земята.

За разлика от хората, които се срещаха рядко, Очите се появяваха на регулярни разстояния. Имаше ги покрай брега, както и във вътрешността. Повечето хора не им обръщаха внимание, но Бисиса продължаваше да се интересува от тях. Ако някое подобно непознато тяло се бе появило в стария свят, то със сигурност щеше да се превърне в страхотна новина, в сензация! Но сега никой не искаше да разговаря за тях. Всъщност Евмений бе изключение — той редовно заставаше под някое Око с ръце на кръста и го разглеждаше предизвикателно.

Въпреки изтощителния поход Ръди оставаше в неизменно приповдигнато настроение. Пишеше винаги, когато имаше възможност, надвесен трескаво над бележника. Освен това непрестанно търсеше събеседници, с които да обсъжда промените в заобикалящия ги свят.

— Не бива да спираме във Вавилон — заяви той. Заедно с Бисиса, Абдикадир, Джош, Кейси и де Морган седяха под едно платнище на палубата на кораба и гледаха стелещия се над морето дъжд. — Трябва да продължим нататък — да изследваме Юдея например. Помисли си само, Бисиса! Всевиждащото око на вашата космическа лодка може да различава само отделни картини — поселища, следи от дим. Ами ако в тези колиби живеят важни исторически личности, например Христос?

— А да не забравяме и Мека — намеси се Абдикадир.

— Нека да бъдем ойкуменци! — разпери ръце Ръди.

— Внимавай какво си пожелаваш, Ръди — скастри го Джош. — Това не е някакъв гигантски музей, из който се разхождаме. Може би наистина ще срещнеш в Юдея Христос. Но ако не го откриеш? Ако тази Юдея, която намериш, е преместена тук от времето преди Христос? Ако тук въобще не е имало Възкресение? В такъв случай ще се окажеш християнин в един езически свят. Коя роля ще избереш тогава, на Вергилий или Данте?

— Ами… аз… — Ръди млъкна и смръщи замислено вежди. — Тогава ще потърся някой мъдрец — Августин или Тома Аквински, и ще го попитам какво трябва да правя. А ти, Абдикадир? Какво ще правиш, ако не намериш Мека — ако Мохамед още не се е родил?

— Ислямът — отвърна Абдикадир — не е обвързан с времето като вашата християнска религия. Принципът за единство остава в сила и на Мир, и на Земята — няма бог освен Бог и всяка частица от вселената, всяко листо и дърво са проява на неговото постоянство. Както в предишния, така и в този свят Коранът си остава посредник на Божието слово, независимо дали ще срещнем Пророка, за да ни го предаде.

— Интересна гледна точка — изхъмка Джош.

— Ас салаам алейкум — тържествено каза Абдикадир.

— Всъщност нещата може да са още по-сложни — продължи разговора Бисиса. — Не забравяйте, че Мир не се състои само от един времеви фрагмент. Той е мозайка от различни времена и това със сигурност се отнася за Мека и Юдея. Възможно е да има области, в които Христос още не се е родил, и други — след Неговото раждане. Така че Възкресението важи и за този свят, нали?

— Колко странно наистина! — Ръди поклати глава. — Казват, че всеки от нас разполага с максимум двайсет и пет хиляди дни живот. Възможно ли е ние също да сме фрагментирани — животът ни да е разпокъсан между различни времена? — Той махна с ръка към сивкавото небе. — Дали там някъде не съществуват двайсет и пет хиляди Киплинговци и всеки от тях живее както може?

— Стига ми и един дърдорко като теб — изръмжа Кейси, което бе първото му участие в дискусията, след което надигна меха с вино.

Сесил де Морган слушаше целия този разговор мълчаливо. Бисиса знаеше, че е сключил вещо като съюз с Евмений, на когото докладваше за всички техни разговори. Всеки от двамата очакваше да извлече изгода от подобно сътрудничество — за Евмений най-важно бе да надделее срещу съперниците си в двора и най-вече Хефестий, а Сесил както винаги се стараеше да е от полза и на двете страни. Бисиса не виждаше нищо лошо в това, че Сесил предава информация на Евмений. В края на краищата всички бяха в една лодка…

Флотът продължаваше да следва линията на брега.

26 Храмът

Монголите се заеха да вдигат лагера. Първата им задача бе да съберат конете.

Монголските коне бяха полудиви и живееха на стада, които се скитаха из околните степи. След настъпилите промени монголите се безпокояха да не са изгубили голяма част от конете си и разпратиха конници във всички посоки, за да ги приберат. Скоро на хоризонта се вдигна прашен облак и към края на следващия ден в равнината около палатковия град се събра огромно стадо. Мъжете обикаляха около конете с дълги прътове, които завършваха с въжени примки. Животните сякаш се досещаха, че им предстои изморителен поход, и се дърпаха, но веднъж уловени, приемаха покорно участта си.

Всъщност останалата част от подготовката бе неочаквано бърза. По-малките юрти бяха съборени и натоварени на каруци или на гърбовете на камили, някои от по-големите, включително и павилионът на Чингис хан, разглобиха и подредиха върху широки платформи, теглени от волове. Дори капсулата на „Союз“ бе качена на една подобна платформа. Бяха я докарали тук от селището на Скакатай по изрична заповед на Чингис хан и за да я повдигнат, използваха преправена обсадна машина. Положена върху товарната платформа и пристегната с въжета, тя приличаше на голяма юрта.

По приблизителни изчисления на Коля в похода към Вавилон щяха да вземат участие около двайсет хиляди войници — повечето от тях конници, като всеки от тях се придружаваше от един до двама спътници. Чингис хан разпредели този огромен военен отряд на три групи — армия на лявото крило, центъра и на дясното. Централната част се командваше лично от хана и в нея беше включена елитната гвардия и телохранителите на Чингис хан, които наброяваха хиляда души. Сейбъл и Коля също щяха да пътуват с тази група.

Част от армията остава в лагера, за да охранява вътрешността на Монголия и да поддържа реда в империята. Командването на този вътрешен гарнизон бе поето от един от синовете на Чингис хан — Толуй. Другият му син, Йогодей, и неговият пълководец Субадай идваха с основната група. Като се имаше предвид, че един ден Йогодей щеше да наследи империята на баща си, а Субадай — да се прочуе в множество битки, това бе наистина страховита сила.

Коля присъства на момента, когато Чингис хан се разделяше със сина си. Чингис притегли лицето на Толуй към себе си, опря устни в бузата му и вдиша дълбоко. Сейбъл го нарече „целувката на първобитния човек“, но Коля бе трогнат от тази проява на нежност.

Най-сетне вдигнаха знамената на Чингис хан и под пронизителните звуци на тръбите огромната конна армия потегли. Трите колони, под командването на Чингис хан, Йогодей и Субадай щяха да се движат отделно, разделени на повече от сто километра, но щяха да поддържат ежедневна връзка чрез бързи пратеници, звукови и димни сигнали. Скоро почти цялата степ се скри под гигантски прашен облак.

В началото следваха река Онон, като заобикаляха тинестите й брегове. Коля пътуваше в една каруца с Базил, Сейбъл и неколцина мълчаливи изплашени чужденци, както и част от съветниците на Йе Лю. След първите няколко дни навлязоха в мрачна страшна гора, пресечена от дълбоки долини, които значително затрудняваха придвижването. Небето оставаше оловносиво и дъждът не спираше. Всичко това караше Коля да се чувства потиснат. Той предупреди Йе Лю за опасностите, които крие киселинният дъжд, и чиновникът прати заповед войниците да яздят с шапки и вдигнати яки.

Хигиенните навици на воините на Чингис хан не се отличаваха съществено от тези на простолюдието. Но те се гордееха с вида си. Яздеха на високи седла, носеха конусовидни платнени шапки, обшити с кожа от лисица или вълк, и наметала, които пристягаха с пояси. Това бе типичната носия на всеки монголец, но за да изтъкнат положението си, офицерите искаха наметалата им да са бродирани със златни или сребърни нишки, а под тях бяха навлекли копринени ризи от Китай. Дори генералите на Чингис хан обаче бършеха устите си с ръкав.

Спираха да почиват всяка вечер и тогава се раздаваше храна — сушено месо и кумис. За лекарство им служеше преварена човешка урина. Понякога Коля завиждаше на простотата на живота им.

Придвижването на армията бе доста бързо. Заповедите за промяна на маршрута се разнасяха от специални вестоносци и се изпълняваха незабавно и безропотно. Армията бе разпределена на десетичен принцип, което значително улесняваше командването, като всеки началник разполагаше с не повече от десет подчинени. Дори десетниците, които стояха в основата на тази пирамида, разполагаха с достатъчно власт да вземат самостоятелни решения, което правеше тази ударна сила още по-гъвкава. Освен това Чингис хан се бе погрижил представителите на различните народности да са поравно във всяко формирование, за да няма надмощие по национален или племенен принцип. С други думи, това бе армия със забележително усъвършенствана структура, което напълно обясняваше победите й срещу разпокъсаните сили на азиатските и европейските царства.

След още няколко дни наближиха Каракорум — град, някога бил един от опорните пунктове на уйгурите. Сега той бе важна крепост на Чингис хан в региона. Всъщност, оказа се, че стените на крепостта са разрушени; зад тях се виждаха десетина изоставени храма, а останалата част от града бе буренясала и скрита от висока трева. Чингис хан, придружен от Йогодей и неколцина страховити телохранители, отиде да огледа града. Беше го завладял само преди няколко години и го бе оставил цветущ и пълен с енергия, а ето че сега заварваше само руини. Когато се върна в юртата си, лицето му бе свъсено, сякаш се сърдеше на самите богове за начина, по който се бяха подиграли с амбициите му.

През следващите няколко дни армията прекоси долината на река Орхон, която от изток се затваряше от високи планини. Почвата тук бе посивяла и изпръхнала, а реката бе пресъхнала. От време на време се натъкваха на участъци със застояла вода, а нощем бивакуваха в кал, от която се стелеше миризмата на изгнила тръстика.

Пресякоха една последна река и местността започна да се издига. Сейбъл каза, че са напуснали монголската провинция Архангай и сега пресичат Хангайския масив. От отсамната страна на планината се виждаха тучни ливади и зелени поля, а от другата, докъдето им стигаше окото — само пожълтяла степ.

На върха на планината, от който се разкриваше гледка надалеч, видяха каменна пирамида, която по някакъв начин бе оцеляла след Хроносрива. Докато я подминаваха, всеки войник полагаше върху нея по един камък. Коля си помисли, че когато и последният конник преодолее хребета, там вече ще стърчи масивна грамада.

Спуснаха се и навлязоха в степта, а планината постепенно се скри зад хоризонта. Високата трева се разтваряше пред конете като вода. През целия път не срещнаха никакви хора. Понякога се натъкваха на следи от малки селища, от кръгли юрти и огън, но хората се бяха преместили другаде. Обширната степ изглеждаше непокътната от времето, обитателите й — монголи, хуни, руснаци — бяха свикнали да живеят по един и същи начин. „Може би — мислеше си Коля, — когато човешката цивилизация започне да залязва, хората отново ще се завърнат към това чергарско съществуване“.

Чингис хан също бе обезпокоен от липсата на хора и често изпращаше съгледвачи, но без резултат.

И тогава, почти в средата на степта, неочаквано се натъкнаха на храм.

Този път повикаха за съвет Йе Лю, а той все със себе си Коля и Сейбъл.

Храмът бе съвсем малък — квадратна сграда с висок портал, декориран с чукала с формата на лъвски глави. Отпред имаше тераса с лакирани перила, а лицевата стена бе украсена с позлатени черепи. Коля, Сейбъл и неколцина монголи прекрачиха предпазливо прага. На ниски маси, сред останки от храна, се въргаляха ръкописи. Стените бяха дървени, ухаеше на масло за кандило.

— Дали е будистки? — попита шепнешком Коля.

Сейбъл не се притесняваше да говори на висок глас.

— Да. И според мен обитателите му са някъде наблизо. Не мога да кажа от кой период е това нещо, защото будистите водят същото непроменящо се съществуване като чергарите.

— Не съвсем — отбеляза Коля. — По време на съветския режим будистките храмове в Монголия са били разрушавани. Това място е отпреди двайсети век…

Две фигури се появиха в сумрака в дъното на храма. Монголите оголиха саби, но Йе Лю ги спря с резкия си глас.

В началото Коля ги взе за деца — бяха ниски и слаби. Когато се приближиха, видя, че са старец и дете, уловени за ръце. Старецът, който, изглежда, бе лама, носеше червено наметало и налъми и държеше молитвена броеница. Беше ужасно мършав, ръцете му стърчаха от ръкавите като крачета на птица. Детето беше момче, около десетгодишно и високо колкото стареца, но за изненада на Коля, бе обуто с маратонки. Ламата се подпираше на рамото на момчето, но едва ли му тежеше с крехкото си телце.

Той се засмя с беззъбата си уста и заговори с пресипнал глас. Монголите се опитаха да отговорят, но скоро стана ясно, че не се разбират.

Коля прошепна на Сейбъл:

— Погледни маратонките на момчето. Може би този храм е от по-нови времена.

— Маратонките са от по-нови времена — поправи го тя. — Това нищо не доказва. Момчето може да ги е намерило…

— Ламата е ужасно стар.

— Да. Сигурно наближава деветдесетте. Друго е интересно, Коля. Вгледай се в очите им. В костната структура на лицето, в брадичката…

Коля се взря в полумрака. Очертанията на главата на момчето бяха скрити от черната му коса, но бледото му лице и сините очи…

— Те си приличат!

— Точно така — потвърди Сейбъл. — Коля, когато дойдеш на такова място, това е за цял живот. Пращат те на девет-десет години, чиракуваш, учиш се да пееш, да се молиш и така до деветдесет — ако ги доживееш, разбира се.

— Сейбъл…

— Тези двамата са един и същи човек — чиракът и старият лама, събрани по прищявка на Хроносрива. И момчето знае, че когато остарее, един ден ще види своята по-млада версия да се задава откъм степта. — Тя се засмя. — Не изглеждат изненадани, нали? Може би будистката философия им помага да свикнат с това. За тях животът е затворен кръг, който се повтаря отново и отново…

Монголските войници претършуваха храма за плячка, но не откриха нищо ценно освен малко храна, свещени текстове и молитвени колела. След това се приготвиха да убият монаха и детето. Лицата им бяха хладни и безстрастни, сякаш това, което щяха да направят, бе само част от ежедневието. Коля събра кураж и помоли Йе Лю да ги спре.

Напуснаха храма с неговите странни обитатели и продължиха нататък.

27 Ядачите на риба

След три седмици придвижване покрай брега на Залива Евмений съобщи на Бисиса и хората й, че съгледвачите са открили край брега обитавано селище.

Движена от любопитство и желание да си отдъхне от морето, Бисиса заедно с Абдикадир, Джош, Ръди и неколцина британски войници се присъедини към предния отряд в челото на разтегления на десетки километри керван, в какъвто се бе превърнала армията на Александър. Всички членове на групата й бяха с огнестрелни оръжия. Докато слизаха на брега, Кейси, чийто крак още не бе заздравял, ги изпроводи със завистлив поглед.

До селището бе около ден път през силно пресечен терен. Ръди пръв започна да се оплаква, но скоро към него се присъединиха и останалите. Крайбрежието беше скалисто, а вътрешността — покрита с пясъчни дюни, трудни за катерене, въпреки че валеше. Заради проливните дъждове всички бяха мокри до кости. В редките моменти, когато дъждът спираше, отнякъде се появяваха конски мухи, които не ги оставяха на мира.

Имаше и змии — огромно разнообразие от влечуги, вероятно от различни времеви периоди.

Бисиса хвърляше мрачни погледи на неподвижните Очи, които висяха над тази негостоприемна страна и сто на сто следяха мъчителното им придвижване.

Привечер стигнаха някакво селце. Бисиса се изкачи с македонските войници на хълма, за да го огледа. Беше жалко и мизерно. Състоеше се от колиби от кожи, метнати върху скелети на китове. На отсамната страна пасяха няколко дръгливи овчици. Обитателите също не бяха особено привлекателни. Всички имаха дълги мръсни коси, а мъжете — и невчесани бради. Основният им източник за препитание беше морето — ловяха рибата на плитко, като вкарваха във водата големи мрежи, сплетени от палмови нишки.

— Хора със сигурност — заяви Ръди. — Но от Каменната епоха.

— Може да са от по-скорошни времена — подметна де Морган. — Един от македонците казваше, че бил виждал такива племена и друг път. Нарече ги „ядачи на риба“.

Абдикадир кимна.

— Все забравяме колко безлюден е бил светът на Александър. На няколкостотин километра от теб са Гърция и Аристотел, а тук е почти неолит и хората живеят така от Ледниковата епоха.

— В такъв случай — рече Бисиса, — може би този нов свят няма да се стори толкова странен и чужд на македонците, колкото на нас.

Македонските войници не се церемониха особено с жителите на селцето — прогониха ги със стрели и влязоха сред рибарските хижи.

Бисиса се оглеждаше с любопитство. Миризмата на риба надделяваше над всичко. На земята се търкаляше нож — беше издялан от кост, с резбована дръжка, върху която танцуваха делфини.

Джош надникна в една колиба.

— Погледни, моля ти се. Всичко, с което разполагат, идва от морето. Дори за чинии използват мидени черупки. Колко интересно!

„Като в някое археологическо селище“ — мислеше си Бисиса. Отново се зае да прави снимки, въпреки протестите на телефона. Но й беше мъчно за това как времето унищожава миналото. Това селце бе като откъсната страница от книга, спасена от отдавна изгубена библиотека.

Но войниците бяха дошли тук за провизии, а не за археологически находки. След като се увериха, че няма да намерят нищо полезно, събориха колибите и ги подпалиха. Бисиса не разбираше смисъла на това унищожение, но не можеше да направи нищо.

Едно самотно Око висеше над рибарското селце. Не даваше никакви видими признаци на реакция.

Прекараха нощта недалеч от селцето на брега на едно поточе. Македонците вдигнаха лагера с типичната си експедитивност, за да се скрият от несекващия дъжд. Британските войници им помагаха да свършат по-бързо с вдигането на палатките.

Бисиса реши, че моментът е удобен да се погрижи за себе си. Изпита огромно облекчение, когато си свали обувките. Краката й бяха мръсни, чорапите — подгизнали. На ходилата вече се бяха образували мазоли. Аптечката й бе поолекнала — тя все още не смееше да пие вода, без да пуска вътре дезинфектиращи таблетки.

Съблече се и пи до насита от студената вода на потока. Забеляза, че мъжете я гледат с жадни погледи, но бе твърде уморена да им обърне внимание. Джош също я наблюдаваше крадешком, срамежливо и по момчешки. Тя си изпра дрехите и ги остави да се сушат в палатката.

Когато приключи, македонците вече бяха запалили огън. Тя се излегна до него и се загърна с наметалото. Джош, както винаги, се настани съвсем близо до нея, за да може да я наблюдава, когато никой не го гледа. Но зад гърба му Абдикадир и Ръди си разменяха насмешливи въздушни целувки.

Не след дълго Ръди пръв откри темата за вечерта.

— Светът е толкова безлюден! Изминахме дълъг път — от Джамруд до Арабия, но срещнахме съвсем малко хора, и то съвсем изостанали. Мисля, че това е възможност.

— Възможност за какво, Ръди? — попита Джош.

Ръди Киплинг си нагласи очилата и си пое дъх.

— Британската империя е изчезнала, светът е променен до неузнаваемост. Ние сме почти единствените, които можем да засадим на този нов свят семената на разума и цивилизацията.

— Добре казано, Ръди — засмя се Абдикадир. — Но май на Мир няма да се съберат достатъчно британци, за да се справят с тази исполинска задача.

— Истинският англичанин никога не се предава! Той е завършващият стадий на една дълга еволюция, олицетворение на могъществото на Римската империя, комбинирано с достиженията на демокрацията. Струва ми се, че трябва да изградим нашата нова държава върху солидните принципи на британското общество. Всеки гражданин ще е напълно независим, стига да не нарушава правата на съседа. И всички ще са равни пред Господ. Моят дом е моята крепост. Ей такива неща. Точно за тази възможност говорех.

— Звучи чудесно — отвърна Абдикадир. — И кой ще управлява тази нова империя? Нима ще я оставим на Александър?

Ръди се засмя.

— Александър е постигнал изумителни неща за времето си, но той си остава един военен деспот — дори по-лошо, дивак! Нали видя езическите ритуали на брега? Той със сигурност е надарен с нужните инстинкти, за да побеждава и оцелява, но не е подходящият човек. Ние сме малко — но пък имаме оръжия! — Ръди се облегна назад, сплете пръсти зад тила си и затвори очи. — Почти си я представям. Звънтящите ковачници! Мечът, който ще донесе мир, а мирът ще ни осигури благополучие. С богатството ще дойде и Законът. Всичко ще е съвсем естествено — като израстването на дъб. А ние, които сме го виждали с очите си и преди, ще поливаме корените му.

Сигурно се опитваше да ги вдъхнови, но за Бисиса думите му бяха лишени от смисъл и чувства; лагерът й се струваше като последен оазис на човешкото съществувание сред мрака на разширяващата се пустиня.

На следващия ден Ръди се оплака от болки в корема и разстройство. Изглежда, беше пипнал някаква чревна инфекция. Бисиса и Абдикадир се заеха да го тъпчат с антибиотици, но той бързо губеше сили. Даваха му подсладена вода, но той искаше опиум. Скоро бузите му хлътнаха. Но не спираше да говори.

— Трябват ни нови митове, които да ни свържат… — Гърдите му свистяха. — Митове и ритуали — това е, на което се гради нацията. Това й липсва на Америка, твърде е млада и не е имала време да си създаде традиции. Е, какво пък, Америка вече я няма, Британия също, а ние сме тук, за да напишем новата история.

— Точно ти си човекът, който може да го направи, Ръди — подхвърли язвително Джош.

— Живеем в епоха на нови герои — продължи Ръди. — Живеем в зората на новия свят. Това е нашият шанс. Трябва да разкажем на бъдещите поколения какво сме направили и как сме го направили… — И Ръди продължи да бърбори, като смесваше мечти с кошмари от болестта.

Крачеха бавно през огромната пустиня.

28 Бишкек

Армията на Чингис хан заобикаляше северния край на пустинята Гоби.

Равнината беше обширна, като отражение на скритото от облаци небе. Понякога виждаха ерозирали хълмове, веднъж в далечината пробяга стадо камили. Когато излизаше вятър, хвърляше в лицата им жълтеникав прах с вкус на желязо. Прах, който може би съществуваше от милион години, или от няколко месеца. Омотали главите си с плат, монголите приличаха на бедуини.

Коля постепенно се унасяше в мисли. Сетивата му се притъпиха и той все по-малко обръщаше внимание на околния свят. Завистливо се възхищаваше на силата на монголите да издържат на всички тези страдания, за да покорят света. Понякога се чудеше дали наистина е летял в космоса, или това е само сън.

Стигнаха висока каменна могила, която наподобяваше някакво пленено хтонично чудовище. Коля си помисли, че може да е скитски храм, паметник, оставен от хората, живели преди Христа, хора, яздили коне и живели в юрти също като монголите.

Могилата изглеждаше почти нова, камъните не бяха захабени от времето, но беше разграбена.

А след това се натъкнаха на съвременни постройки. Коля ги забеляза отдалече — фермерски къщи с ламаринени покриви, силози и нещо, което наподобяваше конвой от ръждясали трактори. Но и те бяха изоставени, също като каменната могила. Въпреки това монголите огледаха помещенията, дръпнаха няколко ръждясали листа ламарина и после изгубиха интерес.

Постепенно местността се променяше. Прекосиха едно изсъхнало езеро, чието дъно бе покрито със сол. Из камънаците щъкаха гущери, които плашеха конете. Понякога дори чуваха крясъци на чайки, въпреки че никъде не се виждаше море. Може би и птиците като тях се бяха изгубили тук.

И все така на път.

Малко след като напуснаха пределите на Монголия, трябваше да прекосят планината Алтай. Теренът постепенно се издигаше, земята ставаше все по-плодородна. Имаше много цветя, а тревата бе сочна и висока. Прекосиха едно просторно блатисто плато — конете затъваха до колене. Малко по-нататък навлязоха в поредица тесни клисури. Монголите непрестанно се озъртаха — опасяваха се от засади.

Постепенно клисурите се разшириха. Влязоха в голям каньон, заобиколен от високи каменни стени — издигаха се чак до небето. Зад тях се виждаха само заснежените върхове на планината. Коля погледна назад. Армията се бе проточила на много километри. Тънката човешка нишка изглеждаше съвсем нищожна на фона на червеникавите скали.

Продължиха покрай северозападната граница на съвременен Китай и наближиха Киргизстан. Само няколко дни по-късно стигнаха един град.

Монголите — големи любители на разузнаването — изпратиха съгледвачи да видят каква е обстановката в града и когато събраха достатъчно информация, проводиха пратеници. Посрещнаха ги жители с каскети и вълнени палта, разперили ръце в знак на мир и дружелюбие.

Градът бе съвременен, или почти. Новината за това разтърси Коля и го изведе от хипнотичното състояние, в което бе изпаднал от началото на пътуването. Още по-шокираща бе новината, че са на път вече от три месеца.

И именно тук, както се оказа по-късно, започна последната част на неговото собствено пътешествие.

Поканиха Сейбъл в първата група, която трябваше да влезе в града. Оказа се, че това е Бишкек, който през двайсет и първи век бе столица на Киргизстан. Сега обаче градът съществуваше в пределектрическата ера. Все пак имаше мелници и примитивни фабрики.

— Сигурно е от деветнайсети век — заключи тя. Към града водеше прав калдъръмен път — но прекъсваше внезапно на километър извън него.

При следващата разузнавателна мисия взеха Коля за преводач. Градчето му хареса, правите му улици бяха засадени с дръвчета, чиито листа бяха пожълтели от киселинните дъждове. Главната улица носеше романтичното название „Копринения път“. Обитателите на града нямаха никаква представа какво се е случило със света и бяха обезпокоени, че от известно време не са се вясвали бирници. Искаха да узнаят има ли някакви директиви от Москва, какво става с царя.

Когато навлязоха в града, Коля се развълнува — това бе най-съвременното място, на което бе попадал, откакто се бяха приземили. Тук със сигурност можеха да се открият много полезни неща. Той настоя пред Йе Лю да се сближат с обитателите, но този път молбите му удариха на камък и това го разтревожи — монголите не харесваха градовете и познаваха само един начин да се разправят с тях. Сейбъл не го подкрепи — тя само наблюдаваше и чакаше, заета със собствената си сложна игра.

Коля стана безпомощен свидетел на това, което последва.

Монголите дойдоха през нощта — яздеха съвсем безшумно. Нададоха страховитите си крясъци едва когато се хвърлиха в атака и гласовете им, заедно с тропота на копитата, изпълниха улиците на малкия град. Жителите му не можаха да окажат почти никаква съпротива. Чуха се отделни изстрели, но те бяха от стари, примитивни оръжия.

Чингис хан нареди да му доведат жив градоначалника. Беше се скрил заедно със семейството си в градската библиотека, малко по-късно разрушена до основи. Последва жестока разправа. Убиха жена му пред очите му, изнасилиха дъщерите му, а него стъпкаха с конете.

Монголите не смятаха, че нещо в града може да им е от полза. Разбиха малката печатарска машина в сградата на местното издателство и я разтопиха, за да извлекат желязото. Според обичая си пощадяваха единствено занаятчиите, за да ги използват за целите на армията си, но в Бишкек не откриха занаятчии — във всеки случай не смятаха, че могат да са им от полза „шивачи“, или „адвокати“, тъй като тези понятия не значеха нищо за тях. Всички мъже легнаха под ножа. Повечето от децата и по-младите жени бяха взети в плен и всички жени бяха изнасилени. Дори насилията монголите вършеха механично, като че им беше задължение.

Това, което остана, бе подложено на огън.

Изкараха пленниците в полето недалеч от лагера на Чингис хан и ги оставиха да чакат. На Коля му приличаха на типични селяни — с къси палта, панталони от груб плат и смачкани ризи. Монголите проявиха интерес единствено към жените. Една петнайсетгодишна хубавица, казваше се Наташа, бе избрана от самия Чингис хан. Той винаги избираше най-красивите жени и повечето от тях сетне му раждаха деца. Понякога Чингис хан позволяваше да вземат пленници в кервана, за да ги използват за тежка работа, но когато разбра, че един от членовете на Златната фамилия е бил ранен с куршум, нареди всички да бъдат избити. Молбите на Йе Лю за милост останаха нечути. Жените и децата се подчиниха смирено.

Когато армията привърши с мръсната работа, от града бяха останали само димящи руини и почти никакви постройки. Монголите струпаха отрязаните глави на купчина — някои от тях бяха съвсем малки. На следващия ден Чингис хан пак прати един отряд в града. Неколцина жители бяха избегнали клането, скрити в мазета и подземия. Монголите ги събраха на площада и довършиха ужасното си дело.

Сейбъл остана безразлична към всичко това. Но след Бишкек Коля вече бе решил твърдо какво трябва да направи.

29 Вавилон

Отне им два месеца плаване, за да стигнат до дъното на Залива. Александър вече нямаше търпение да продължи към вътрешността и сформира челен отряд от хиляда воини, ръководен от Евмений и Хефестий. Бисиса и спътниците й също настояха да участват в експедицията.

Ден след като слязоха на брега, се отправиха към Суза — по времето на Александър административен център на завладяната Персийска империя. Александър все още бе твърде слаб, за да върви или да язди, и затова управляваше колесница, покрита с пурпурно чергило и заобиколена от неговите верни и страховити телохранители. Стигнаха до Суза без инциденти — но това не беше онази Суза, която Александър помнеше.

Съгледвачите не се съмняваха, че мястото е същото — в сърцето на една плодородна долина. Но от града нямаше и следа. Нищо чудно да бяха първите хора, стъпвали някога по тези места, мислеше си Бисиса.

Евмений се приближи към малката им група. Беше навъсен.

— Бях тук само преди няколко години. Имаше процъфтяващ град, богат и кипящ от живот. Един от малкото подобни градове в този район. А сега… — Изглеждаше потиснат и объркан.

Александър слезе от колесницата си и се огледа, заподритва камъчетата в краката си. След това се прибра в шатрата си и се появи едва привечер.

Нощта прекараха на мястото, където трябваше да е градът. На следващата сутрин, насочвани от картографите на Александър, поеха право на запад, през обширна и безлюдна страна, отвъд която трябваше да е Вавилон. След Суза всички бяха някак странно потиснати и объркани.

За облекчение на македонците след десетина километра стигнаха поредната права линия, обозначаваща границата между отделни времеви периоди, и отвъд нея изведнъж се показа широк път, на места дори покрит с каменни павета. Евмений им каза, че са стъпили на Царския път, който някога свързвал отдалечени райони на Персия и който Александър бе използвал за целите си, когато бе завладявал тази империя.

Дори по пътя походът им отне няколко дни. Движеха се из прашна местност, обрасла с оскъдна растителност. Тук-там се виждаха прави канавки, без никакво съмнение с изкуствен произход, (предназначението им оставаше загадка, а поддръжката им бе занемарена отдавна).

Всяка нощ, когато спираха, за да разпънат лагера, Кейси включваше радиото и прослушваше различни честоти за сигнали от екипажа на „Союз“, който бе изгубен някъде из просторите на Азия. Не ги беше чувал от мига, когато бяха навлезли в атмосферата. Освен това следеше сигналите, които се излъчваха от района на Вавилон. Съдържанието им оставаше неизменно — „чуруликалия“ на различни честоти, като някакъв инженерен тест-сигнал. Но се повтаряше — отново и отново. Изчисленията, които правеше Кейси, доказваха за пореден път, че сигналът се излъчва от Вавилон.

Случи се и друго странно нещо. Очите бяха изчезнали. В началото, колкото по на запад вървяха, толкова по-рядко ги виждаха и една вечер Бисиса осъзна, че не е мярвала Око от заранта. Никой нямаше представа какво може да означава това.

Скоро обаче приближиха още една линия — зелена черта, която се простираше от единия хоризонт до другия. Спряха в нерешителност на самата граница. На запад, отвъд зелената линия, се виждаше равно поле, насечено от водни канали. Из полето бяха разхвърляни колиби, прихлупени и жалки, като купчини изсъхнала кал. Имаха обитатели, защото над покривите им се виеше дим, а между тях се разхождаха домашни животни. Но хора не се виждаха.

Абдикадир се изправи до нея.

— Прочутите напоителни канали на Вавилон.

— Това трябва да е — съгласи се тя. Някои от каналите напомняха пресъхналите канавки, които бяха видели по-рано.

— Е, да видим какво ще стане. — Абдикадир вдигна крак и пресече невидимата линия между двата времеви отрязъка.

Останалите го последваха предпазливо.

Земята очевидно бе плодородна. В нивите растеше пшеница, класовете бяха едри, дълги и бели — Бисиса никога не бе виждала такива. Но имаше и просо, и ечемик, и високи, отрупани с фурми палми. Някога, обясни Сесил де Морган, вавилонците възпявали тези палми в песни, като изброявали триста и шейсетте начина, по които могат да употребяват плодовете им.

Въпреки че от селяните нямаше и следа, беше повече от ясно, че тази земя е заселена и обработвана — именно с продукцията от тези ниви възнамеряваше да се храни армията на Александър. Бисиса си даваше сметка, че предстоят важни дипломатически решения. Царят разполагаше с достатъчно сили да получи всичко, каквото пожелае, но местните жители познаваха земята, а огромната изгладняла армия се нуждаеше от храна. Може би сега бе моментът войниците на Александър да помогнат за разчистването и разширяването на изоставените напоителни канали…

— Знаеш ли — заговори Абдикадир, — направо не мога да повярвам, че това е Ирак и че сме само на стотина километра южно от Багдад. Тази житница е хранила народи и армии в продължение на столетия.

— Но къде са всички?

— Нима можеш да виниш селяните, че са се изпокрили? Тяхната богата земя изведнъж е била разделена на две и от другата страна се е появила пустиня. Половината от каналите им са затрупани. Жилещ дъжд унищожава реколтата. И какво се появява един ден на хоризонта? Най-голямата армия, позната в древния свят. Ах… — Той посочи. — Виж там.

Имаше някакви сгради на западния хоризонт — стена със сложна конструкция, постройка, наподобяваща пирамида, но всичко бе скрито от маранята.

— Вавилон — прошепна Абдикадир.

— А онова, което стърчи, трябва да е Вавилонската кула — допълни Джош.

— Божичко! — възкликна Кейси.

Армията се разположи на лагер на мочурливия бряг на Ефрат. Александър предпочете да изчака един ден, преди да влезе в града. Надяваше се преди това градоначалникът да проводи посрещани, но не се появи никой. Изпрати съгледвачи, да огледат градските стени и терена около тях. Те се прибраха невредими, но Бисиса забеляза, че са стреснати и объркани.

Александър обаче реши, че ще влезе в града с цялото си величие. Ето защо рано на следващия ден, облечен в позлатено наметало и с царска диадема на главата, той ги поведе на кон към градските стени, следван отдясно от Хефестий и отряд щитоносци, подредени в квадрат от мускули и желязо. Царят яздеше гордо изправил глава и не показваше с нищо, че изпитва болки от раните. Още веднъж Бисиса остана изумена от огромната му сила.

Евмений и останалите съветници вървяха отзад, заедно с капитан Гроув и неговите войници, Бисиса и нейните спътници. Бисиса се чувстваше някак странно насред тази причудлива процесия, тъй като тя и другарите й от двайсет и първи век стърчаха с по една глава над македонците и бяха облечени с униформи.

Градските стени бяха наистина впечатляващи. Троен кръг от тухлени зидове и натрошен камънак около тях, който се простираше в радиус от двайсетина километра. Пред най-външната имаше и ров. Ала и тук не се виждаха никакви признаци на живот — нямаше дим от огньове, нито часовои по кулите, а грамадните порти зееха разтворени.

— Не беше така предишния път, когато Александър пристигна в града — обясни им Евмений. — Тогава сатрапът излезе лично да ни посрещне. Пътят беше посипан с цветя, следваха го войници, които водеха опитомени лъвове и леопарди, а жреци и гадатели танцуваха под музиката на арфи. Беше великолепно, незабравимо! А сега…

Сега, заключи Бисиса, беше страшно.

Без да се колебае, Александър насочи коня си към дървения мост, който прехвърляше рова, и приближи най-голямата от портите, между две каменни кули.

Процесията го последва. За да стигнат портата, трябваше да се изкачат по рампа до висока петнайсет метра платформа. Всеки квадратен сантиметър от стената бе покрит с рисунки на дракони и бикове.

Ръди крачеше до нея, зяпнал от почуда. Още бе малко слаб от болестта, така че Джош го прикрепяше.

— Възможно ли е това да е Вратата на Ищар? — дивеше се Ръди. — Невероятно… Наистина невероятно!

Градът имаше приблизително правоъгълна форма, обърнат с едната си страна към Ефрат. Отрядът на Александър бе влязъл от север, на източния бряг на реката. След портата процесията продължи по широка улица, която водеше на юг и бе заобиколена от величествени сгради, може би храмове или палати, Бисиса се любуваше на статуите, фонтаните и рисунките по стените. Имаше толкова много неща, че й се искаше да спре и да ги разгледа по-внимателно.

Телефонът се опитваше да й бъде полезен.

— Комплексът вдясно от вас вероятно е дворецът на Навуходоносор, най-великия управник на Вавилон, който…

— Млъквай, досаднико!

Кейси куцукаше до нея.

— Ако това е Вавилон, къде са Висящите градини?

— В Ниневия — отвърна нацупено телефонът.

— Никакви хора — каза Джош. — Но има следи от поражения — пожари, разбити къщи, напукани стени — може би е имало земетресение.

— Мда. — Кейси кимна. — Лампите светят, а няма никой.

— Забелязахте ли — прошепна Абдикадир — колко потиснати са македонците? Всъщност нали са идвали тук съвсем скоро…

Така беше. Дори Евмений оглеждаше пустите сгради с видимо безпокойство.

— Може би това не е и техният Вавилон — подметна Бисиса.

Отрядът започна да се разпада. Александър и Хефестий, придружени от охраната, се отправиха към двореца, който беше при портата. Преди това разпратиха малки разузнавателни групи из града, за да търсят оцелели. Бисиса и останалите продължиха по главната улица, към тях се присъединиха Евмений и неколцина негови помощници. След като подминаха няколко площада, спряха пред пирамидална сграда, същата, която Бисиса бе видяла отдалече. Всъщност това беше зикурат, стъпаловидна кула от седем тераси, издигната върху основа, чиито страни сигурно бяха дълги поне стотина метра. Приличаше на пирамидите в градовете на маите. Южно от нея имаше храм, който според телефона се наричал Есагила — храма на Мардук, главния вавилонски бог.

— Вавилонците — заговори отново машинката — наричали тази пирамида „Етеменаки“, което означава „къщата, която подпира Земята и Небесата“. Била построена по нареждане на Навуходоносор с робски труд на юдеите, които, според Библията, после си отмъстили…

Джош сграбчи Бисиса за ръката.

— Ела! Да се качим на кулата.

— Защо?

— Защото това е Вавилонската кула! Виж, откъм южната страна има стълбище. — Беше прав, стълбата бе широка поне десетина крачки. — Кой ще е пръв? — Той се затича и я задърпа след себе си.

Тя бе в по-добра форма от него, но на негова страна бе младостта. След стотина стъпала и двамата рухнаха едновременно, задъхани, все така уловени за ръка.

Оттук се разкриваше великолепна гледка към Ефрат, чиято повърхност трептеше като сребриста лента, разсичайки града на две части. Бисиса не можеше да различи добре западната част на града, но източната, от отсамната страна на реката, бе гъсто застроена с храмове и високи сгради. Всички главни улици бяха прави и се кръстосваха перпендикулярно. Дворците бяха облицовани с разноцветни плочки. По стените им бяха изрисувани дракони и други приказни създания.

— По кое време може да е това? — попита Бисиса.

— Ако сме в епохата на Навуходоносор — значи шести век преди Христа. Персийците са превзели Вавилон два века преди пристигането на Александър и са опустошили целия район. Когато се появил Александър, това все още е бил един кипящ от живот град, но най-добрите му дни вече били отминали. Ние обаче го виждаме почти в неговия зенит.

Малко след тях се изкатериха Ръди, Абдикадир, де Морган и Евмений. Ръди дишаше с мъка, но се справи и Джош го тупна окуражаващо по рамото. Евмений спря на площадката и се огледа — по нищо не личеше да се е изморил.

Абдикадир поиска от Бисиса очилата за нощно виждане.

— Погледни западната страна на реката…

Градските стени прекосяваха реката и продължаваха от другата страна, за да затворят правоъгълника. Но от онази страна сградите бяха избелели и прашни, смалени, понякога само купчини натрошен камънак, а от вратите и наблюдателните кули нямаше и следа.

— Изглежда, сякаш половината град е бил разтопен — рече Джош.

— Или подложен на атомен взрив — добави мрачно Абдикадир.

Евмений заговори.

— Не беше така — започна да превежда де Морган. — Въобще не беше така…

Всъщност източната страна на града изпълняваше церемониални и административни функции, докато западната бе предназначена за живеене. Евмений им разказа, че преди няколко години тук кипял живот и градът бил пренаселен. А сега бе съвсем пуст.

— Още една необяснима промяна — каза Абдикадир. — Сърцето на младия Вавилон, трансплантирано в трупа на стария.

— Все си мислех — продължи Евмений, — че съм започнал да свиквам с тези странни промени, които ни заобикалят. Но когато видях това — половината от този великолепен град заровена в пясъци…

— Да — съгласи се Ръди. — Времето може да е жестоко.

— Повече от жестоко — рече Евмений. Бисиса го изгледа внимателно, учудена от тази неочаквана проява на чувства. И отново забеляза, че у него се надига необясним, студен гняв.

От подножието на стълбището долетя гласът на един от офицерите. Де Морган им преведе — разузнавателен отряд открил вавилонец, който се спотайвал в храма на Мардук.

30 Вратата на боговете

Доведоха пленника при Евмений. Беше изплашен и се оглеждаше, ококорил очи, между двамата яки войници, които го придружаваха. Носеше роба от фин плат, извезана със златисти конци, която обаче бе мръсна и смърдеше на урина. Беше брадясал и по бръснатото му теме бе поникнала гъста черна коса.

Един от войниците го сръга с меча си и той заговори на неразбираем език. Офицерът, който го бе довел, бе достатъчно предвидлив да доведе един войник, който говореше персийски, и така думите на вавилонеца преминаваха през античен гръцки, за да стигнат до съвременен английски.

Де Морган превеждаше, но се оплака, че не разбира всичко.

— Казва, че е жрец на една богиня… не й разбрах името. Другите напуснали храма, но той останал. Оттогава изминали шест дни и шест нощи — нямал нищо за ядене и съвсем малко вода, която черпел от свещения фонтан на богинята…

Евмений щракна нетърпеливо с пръсти.

— Дайте му храна и вода! И го накарайте да разкаже какво е станало тук!

Малко по малко, с препълнена уста, жрецът им разказа своята история. Всичко започнало, естествено, с Хроносрива.

Една нощ жреците и прислугата се събудили от ужасни крясъци. Неколцина изтичали навън. Било тъмно и звездите променили местата си. Виковете идвали откъм храма на астронома, който извършвал наблюдение на „планетите“ и звездите, както го правел всяка нощ от съвсем млад. Но изведнъж неговата планета изчезнала, а звездите се завъртели в небето. За астронома това бил такъв шок, че той изтичал с крясъци на улицата.

— Естествено — промърмори Абдикадир. — Вавилонците са наблюдавали небосвода в продължение на хилядолетия и са съставяли подробни карти. Дори философията и религията им се основават на големите небесни цикли. Други на тяхно място едва ли щяха да се изплашат толкова…

Но тази първа промяна, направила впечатление само на богоизбраните, била само началото. Защото когато наближила сутринта, слънцето не се показало и се забавило с цели шест часа. А когато най-сетне изгряло, странен горещ вятър повял над града и завалял дъжд — топъл и солен.

Жителите на града, повечето от които все още били по нощници, изтичали в храмовете. Някои настояли жреците да им докажат, че боговете не са ги изоставили в тази най-причудлива зора в историята на Вавилон. Други се изкатерили на Кулата, за да видят какви други промени ще им докарат небесата. Царят отсъствал — Бисиса така и не разбра дали жрецът имаше предвид Навуходоносор, или неговия наследник — и нямало кой да въдвори ред.

А после пристигнали първите страховити вести за участта на западната част на града. По-голямата част от гражданите всъщност живеели там, а за чиновниците, богаташите и управниците на източния бряг това било същински шок.

Изчезнали и последните признаци на ред. Тълпата нахлула в храма на Мардук и когато тези, които я водели, се озовали в свещената камера и видели какво е станало с Мардук, царя на всички вавилонски богове…

Жрецът не можа да завърши изречението.

След този последен удар из града плъзнал слух, че скоро и източната част ще последва съдбата на западната и изплашените жители се разбягали. Дори министрите, военачалниците и жреците ги последвали и скоро Вавилон опустял.

Докато продължаваше да нагъва лакомо, жрецът им описа последвалите нощи, през които градът бил подлаган на грабежи, опожаряване, по улиците му ехтели ужасени писъци и зловещ смях. Но през деня не се мяркала жива душа. Изглежда, вавилонци предпочитали да се преселят далеч от плодородните полета въпреки риска да умрат от глад и жажда.

Евмений нареди на хората си да измият и преоблекат жреца и да го представят на Александър. След това каза:

— Според жреца името на града се превежда като „Вратата към боговете“. Какво съвпадение — сега тази врата се е отворила… Последвайте ме. — И ги поведе.

— Къде отиваме? — попита Джош, докато подтичваше зад Бисиса.

— Не се ли досещаш? В храма на Мардук, разбира се.

Храмът, който също бе построен като пирамида, беше нещо средно между катедрала и учреждение. Докато вървяха забързано по коридорите и се качваха от един етаж на следващия, подминаваха различни помещения с украсени стени и тавани, съдържащи олтари, статуи, фризове и странни предмети и сечива, наподобяващи жертвени ножове, накити за глава, музикални инструменти, малки каручки и колесници. Миришеше на тамян. И тук на всяка крачка се натъкваха на следи от разрушения и грабеж — разбити врати и скринове, изкъртени рамки, скъсани рисунки на тръстикови рогозки.

— Повече от един бог са почитали тук — това е сигурно — заяви уверено Ръди. — Това си е цяла религиозна библиотека. Какъв пищен политеизъм!

— Заради златото не виждам боговете — изпъшка де Морган. — Погледнете само — то е навсякъде…

— Веднъж посетих Ватикана — рече Бисиса. — И там беше същото — струпано върху всеки квадратен сантиметър богатство, толкова много, че не можеш да различиш подробностите.

Камерата на Мардук се намираше на върха на пирамидата. Беше опустошена и те спряха втрещени на прага.

По-късно Бисиса научи, че статуята на Мардук, която се намирала там, била отлята от двайсет тона чисто злато. Последния път, когато Евмений бе посещавал храма, от статуята нямало и следа — векове преди пристигането на Александър завоевателят Ксеркс плячкосал града и отнесъл гигантската статуя. Сега тя все още бе тук — но бе разрушена, стопена в безформена маса лъщящ метал на пода. Стените бяха изгорени, с олюпена мазилка, овъглена от невероятна топлина, от фреските и килимите бе останала само пепел. Дори каменният пиедестал на статуята бе хлътнал и заоблен и само в средата му се виждаха отпечатъците на краката на статуята.

А насред изгореното помещение висеше загадъчно, неопиращо се на нищо идеално кръгло Око — много по-голямо от всички, които бяха виждали досега, с диаметър над три метра.

Джош подсвирна от изненада.

— Абди, доста голяма кофа ще ти е нужна, за да потопиш това тук.

Бисиса пристъпи към Окото. На трепкащата светлина на кандилото виждаше само разкривеното си отражение върху гладката му повърхност. Не усещаше никаква топлина, нито друг знак за огромната енергия, която бе опустошила камерата. Вдигна ръка и я приближи към Окото. Имаше усещането, че опира някаква невидима преграда. Колкото повече натискаше, толкова по-голямо бе съпротивлението й.

Джош и Абдикадир я гледаха с видимо безпокойство.

— Какво ти става, Бис?

— Не го ли усещате?

— Кое?

— Присъствието.

— Ако това е източникът на електромагнитните импулси, които засякохме… — почна Абдикадир.

— И сега ги долавям — прекъсна го телефонът.

— Нещо повече — рече Бисиса. Почти бе сигурна, че долавя нещо друго — някакво съзнание. Усещане за нечие внимателно наблюдение, като в катедрала — което я караше да се чувства безпомощно. Тя разтърси глава и странното усещане внезапно изчезна.

Лицето на Евмений бе смръщено и ядосано.

— Сега вече знаем как е бил разрушен Вавилон. — За изненада на Бисиса, той взе един златен жезъл от пода, вдигна го високо над главата си като тояга и го стовари върху сферата. Жезълът се изкриви, но върху Окото не остана и драскотина. — Нищо, този арогантен бог на Окото скоро ще разбере, че Александър — синът на Зевс и Амон — е по-силен противник от Мардук. — Той се обърна към тях. — Чака ни много работа. Ще ми е нужна помощта ви.

— Можем да използваме този град като база — предложи Абдикадир.

— Това и аз го знам.

— Да настаним армията в него. Ще трябва да помислим за снабдяването с вода и храна. Освен това да разположим постове и да разпратим из околността патрули.

— Ако жилищната част на града е разрушена — намеси се Джош, — ще са ни нужни и ремонтни дейности.

— Със сигурност още известно време ще си спим в палатите — каза Абдикадир.

— Добре — съгласи се Евмений. — Ще пратим патрули и картографи. Освен това ще изкараме селяците от сламените им колиби и ще ги пришпорим да работят. Не зная дали е зима, или лято, но това няма значение — във Вавилон се събира реколта по всяко време. — Той погледна безстрастното Око. — Александър смяташе да разположи тук столицата си. Какво пък, защо не — столицата на новия свят…

В помещението нахлу Кейси. Беше навъсен.

— Получихме съобщение.

Бисиса изведнъж си спомни, че всеки ден по това време американецът прослушваше честотите за сигнали от космонавтите.

— От Коля и Сейбъл?

— Да.

— Това е чудесно!

— Не е. Имаме проблем.

31 Любителското радио

В багажа, който монголите му бяха позволили да вземе за пътуването, Коля бе успял да скрие любителското радио от „Союз“. Някакво неясно предчувствие го бе накарало да запази този факт в тайна от Сейбъл, която отдавна бе изгубила интерес към всичко освен собствения си план, и сега се радваше, че е постъпил така. Веднага щом Чингис хан нареди да разположат главния лагер на няколко десетки километра от Вавилон, Коля извади радиото и го сглоби.

Това не беше никак трудно. По разпореждане на Йе Лю Коля бе под постоянно наблюдение, но пазачите му нямаха никаква представа за какво служат тези метални кутийки и разпъващата се антена. Много по-трудно — всъщност жизненоважно — бе да запази в тайна от Сейбъл това, което възнамеряваше да направи. В най-добрия случай щеше да разполага с час-два.

Коля си даваше сметка, че ще има само един шанс. Молеше се връзката да е добра и Кейси да е на линия. С първото нямаше особен късмет — след Хроносрива йоносферата на Мир беше пощуряла и сигналът непрестанно заглъхваше от статични шумове, пукот и пращене. Но за щастие Кейси беше на линия в уговорения час още от времето, когато бяха на орбита със „Союз“ — в невъзможно далечното минало. Коля не се изненада, когато научи, че Кейси и останалите също са се отправили към Вавилон — това бе логичната цел и те бяха обсъждали подобна възможност още докато бяха на орбита. Но остана изумен, когато узна с кого пътува Кейси — изумен и същевременно изпълнен с надежда, защото може би това бе единствената сила в този нов свят, която би могла да спре Чингис хан.

На Коля му се искаше да си говори за какво ли не с този човек от своето време. Имаше чувството, че Кейси — когото никога не бе срещал — е най-близкият му приятел.

Но по-късно щяха да имат време за това. Сега по-важно бе да предаде максимално количество информация. Коля говореше и говореше — описа подробно армията на Чингис хан, неговата тактика на водене на военни действия, разказа и за Сейбъл — какво е направила и на какво е способна.

В края на краищата успя да спечели само около половин час. След това се появи Сейбъл, придружена от двама намръщени телохранители, които го дръпнаха грубо настрана и разбиха предавателя с дръжките на копията си.

32 Военен съвет

Съгледвачите на Александър донесоха вестта, че авангардът на монголската армия е само на няколко дни път. За изненада на съветниците си, македонският цар нареди да пратят посланици за преговори.

Всъщност Александър бе потресен от онова, което му бяха разказали хората от бъдещето за разрушенията, плячкосването и опустошенията, придружаващи монголското нашествие. Макар самият той да бе завоевател, имаше различни цели от тези на Чингис хан, от когото го деляха петнайсет века. Македонският цар бе твърдо решен да спре монголите, тъй като мечтаеше да изгради този нов свят като процъфтяваща империя, а не да го разрушава. Той се обърна към своите съветници:

— Ние, нашите червенодрехи другари отвъд морето и тези конници от степите на Азия сме единствените оцелели след големите промени, разтърсили света, ние сме единствените свидетели на тези необясними чудеса. Нима едничкото, което ще правим, е да се избиваме един друг? Няма ли да си вземем поука от промените в света, а ще продължаваме да се уповаваме на оръжията?

След това нареди да се изпратят посланици с дарове, които да започнат преговори с монголските водачи. Щеше да ги придружи внушителен военен отряд от хиляда души под командването на Птолемей.

Птолемей бе един от най-близките сподвижници на царя, приятел на Александър от детинство. Беше навъсен сериозен мъж с обгоряло от слънцето лице, надарен с проницателен ум. Със сигурност бе най-подходящият кандидат за подобна деликатна задача: телефонът на Бисиса й разказа, че в предишната реалност Птолемей щял да наследи една от провинциите след смъртта на Александър и да бъде провъзгласен за фараон на древното египетско царство. Но ако се съдеше по мрачното му лице, той хич не одобряваше идеята на Александър, или може би се безпокоеше, че е станал жертва на някакви дворцови интриги.

По предложение на Абдикадир капитан Гроув присъедини към отряда компетентния напрал Джорди Батсън и неколцина британски войници. Имаше идея с отряда да тръгне и някой от групата на Бисиса, тъй като се очакваше Сейбъл да създаде проблеми от другата страна. Но Александър заяви, че тримата пратеници от бъдещето са прекалено ценни, за да бъдат излагани на такъв риск. И все пак, по идея на Евмений, Бисиса написа кратка бележка за Коля, в случай че срещнат там космонавта.

Отрядът напусна Вавилон през източната порта. Македонските офицери бяха загърнати в пурпурни наметала, а войниците на капрал Батсън се открояваха с яркочервените си куртки. Изпроводиха ги с тромпети и барабани.

Александър Велики беше опитен воин и макар да се надяваше на мир, се готвеше за война. Във Вавилон Бисиса, Абдикадир и Кейси, заедно с капитан Гроув и офицерите му, бяха свикани на военен съвет.

Подобно на Вратата на Ищар, Вавилонският дворец бе разположен върху платформа, издигната на петнайсетина метра над крайречната долина, и се извисяваше над града и околностите му.

Дворецът беше потресаващ — дори за Бисиса, с нейните познания от бъдещето, той бе невъобразима демонстрация на богатство, власт и могъщество. Докато вървяха към центъра на дворцовия комплекс, минаха през няколко терасирани градини, разположени върху покривите на сградите. Имаше цели дървета, които изглеждаха съвсем жизнени, но тревата под тях бе пожълтяла, а цветята бяха повехнали, поради липсата на грижи след Хроносрива. Но дворецът вече се превръщаше в символ на новото управление на Александър, защото из вътрешните му помещения се срещаха македонски прислужници и персийци, докарани от околностите на града. Не бяха роби, научи Бисиса, а някои от бившите градски сановници, завърнали се след доброволното си изгнание.

В самото сърце на двореца бе разположена тронната зала. Стените й бяха облицовани с разноцветни плочки, изобразяващи лъвове, дракони и стилизирано Дърво на живота. Всички се озъртаха, зашеметени от изяществото на украсата. Стъпките им отекваха под високите сводове.

В средата на помещението имаше маса, върху която бе поставен макет на града, със стените и прилежащите райони. Със страна почти пет метра, този модел бе ярко изрисуван и изработен с най-малките подробности — до човешки фигурки на улиците и кози в полето. В миниатюрните канали течеше истинска вода.

Бисиса и останалите се разположиха на столовете около масата и прислугата им поднесе напитки.

— Идеята беше моя — заговори Бисиса и посочи макета. — Реших, че така ще е по-нагледно за всички, в сравнение с картата. Но ще ви призная — нямах представа, че ще успеят толкова бързо да направят подобен шедьовър.

— Нищо чудно, когато разполагаш с предостатъчно човешки ресурси — отбеляза капитан Гроув.

Евмений и съветниците му също заеха местата си. За приятна изненада на Бисиса Евмений не се оказа човек, който си пада по помпозните речи — беше прекалено интелигентен за подобно нещо. Но като член на съвета на Александър той не можеше да избегне някои необходими формалности и съветниците му пърхаха около него като ято колибри, докато той заемаше мястото си. Един от тях бе и самият де Морган, навлякъл натруфена персийска роба. Днес лицето му бе покрито с червени петна и под очите му имаше дълбоки сенки.

— Сесил — подхвърли Кейси, — изглеждаш ужасно в тази коктейлна рокля.

— И ти щеше да изглеждаш тъй, ако беше присъствал на някоя от оргиите на Александър — изсумтя де Морган. — Царят сега си отспива. Понякога спи по цели дни, но дойде ли време за веселба, пръв е на масата… — Де Морган взе бокал с вино от един слуга. — Това македонско вино е като козя пикня. Но, дето казват, каквато болестта, такова и лекарството. — Той надигна бокала и отпи юнашка глътка.

Евмений призова съвещанието да започне.

Първо капитан Гроув ги запозна с предложенията си за усилване на отбранителните съоръжения на Вавилон и се обърна към Евмений:

— Разбрах, че вече сте разпратили строители, които да възстановят стените и да разширят каналите. — Това беше особено важно за западната страна, където стените бяха съвсем разрушени след Хроносрива — всъщност македонците бяха решили да изоставят западната част на града, да използват Ефрат като естествена бариера и да построят нови защитни съоръжения на източния бряг. — Бих препоръчал — продължи Гроув — да бъде разширен отбранителният периметър, особено на изток, откъдето ще дойдат монголите. Имам предвид бункери и окопи — фортификационни съоръжения, които можем да направим достатъчно бързо. — Много от изразите му бяха трудни за превод, донякъде и заради махмурлука на де Морган.

Евмений слуша известно време търпеливо, после каза:

— Ще пратя Диадес, за да потърси удобни места. — Диадес бе главният инженер на армията. — Но трябва да знаете, че царят няма никакво намерение само да се отбранява. От всички битки, в които се е сражавал, той най-много се гордее с победите си при обсадите на Милет и Тир. Тези велики сражения сигурно са оставили спомен през вековете.

Капитан Гроув кимна.

— Така е. Това, което искате да ни кажете, е, че Александър няма никакво намерение сам да става обект на обсада. Вместо това смята да излезе в полето и да срещне там противника.

— Предполагам — обади се Абдикадир. — Но за разлика от македонците, монголите нямат никакъв опит в обсадни дейности и също предпочитат да се изправят срещу противниците си на открито. Ако излезем срещу тях, ще срещнем врага си на терен, избран от него.

— Царят вече каза, каквото имаше да казва — изръмжа Евмений.

— Е, ще трябва да се подчиним — въздъхна Гроув.

— Но — не се предаваше Абдикадир — Александър и Чингис хан са разделени от петнадесет века — много повече, отколкото времето между нас и монголския завоевател. Трябва да използваме всички предимства, с които разполагаме.

— Предимства — повтори Евмений. — Говорите за вашите „пушки“ и „гранати“. — Използва английските думи.

Откакто се бяха присъединили към армията на Александър, британците и хората от бъдещето полагаха усилия да запазят някои неща в тайна от македонците. И ето че сега Кейси скочи от стола си, пресегна се през масата и сграбчи де Морган за гушата.

— Сесил, копеле такова! Какво още си издал?

Де Морган се дръпна изплашено назад, а двама от телохранителите на Евмений измъкнаха мечовете си. Абдикадир и Гроув удържаха Кейси и го дръпнаха назад.

Бисиса въздъхна.

— Успокой се, Кейси. Какво друго очакваше? Вече би трябвало да знаеш що за стока е де Морган. Готов е да предложи на Евмений и тестисите ти на поднос, ако от това ще извлече изгода.

— А Евмений и без това знаеше — добави Абдикадир. — Македонците не са глупаци.

Евмений проследи разговора им с видим интерес.

— Забравяте едно нещо — рече той. — Може би Сесил не е имал друга възможност, освен да ми каже истината. — Последните думи де Морган преведе с видима неохота. — Пък и с това само ни спести време, нали?

Капитан Гроув опря ръце на масата.

— Но сигурно си давате сметка, че макар и страховити, нашите оръжия са ограничени. Разполагаме със съвсем ограничен запас от амуниции… — Всъщност имаха само няколкостотин пушки, донесени от Джамруд, но дори те щяха да са крайно недостатъчни срещу бързо подвижните конници на Чингис хан, които наброяваха десетки хиляди.

Евмений схващаше бързо.

— Това значи, че ще трябва да ги използваме пестеливо.

— Точно така — изсумтя одобрително Гроув. — Например, за да прекършим острието на първата атака.

— Гранатите също ще свършат работа — добави Абдикадир. — Ако хората, срещу които ги използваме, не са свикнали с подобни оръжия.

— Но те имат Сейбъл — каза Бисиса. — Не знаем какви оръжия може да е взела от „Союз“ — всъщност едва ли повече от два-три пистолета.

— Които няма да й помогнат особено — добави Кейси.

— Така е. Но ще й стигнат, за да научи монголите какво представляват. Освен това тя е преминала съвременно военно обучение. Трябва да предвидим вероятността монголите да ударят, като знаят какво могат да очакват.

— Мамка му! — изруга Кейси. — Не бях се сетил за това.

— Добре де — успокои ги Гроув. — Кейси, какво предлагаш?

— Да се приготвим за градски бой — поде Кейси. — Ще трябва да обучим някои от воините ви да боравят с огнестрелно оръжие. Най-важното е да не пилеят амуниции — да се стреля на сигурно, право в целта. Ако примамим монголите в града, ще неутрализираме преимуществото на конницата им.

Евмений го погледна стреснато.

— Но тогава може да пострада и Вавилон!

Кейси повдигна рамене.

— Ще ни струва доста скъпо да спечелим тази война. А загубим ли я — Вавилон е обречен.

— Може би — рече Евмений — трябва да прибегнем до тази тактика, когато нямаме друга възможност. Нещо друго?

— Би трябвало да има и друго — заговори Бисиса. — В края на краищата освен с пушки от бъдещето разполагаме и с нашите познания. Бихме могли да измайсторим оръжия със средствата, с които разполагаме.

— Какво имаш предвид, Бис? — попита Кейси.

— Мислех си за катапултите и обсадните машини на македонците. Със сигурност се нуждаят от някои подобрения. И после, какво ще кажете за гръцки огън? Това не беше ли някаква примитивна форма на напалм? Малко нефт и негасена вар, струва ми се…

Известно време обсъждаха подобни възможности, но накрая Евмений ги прекъсна.

— Почти не разбирам за какво говорите, а и се боя, че нямаме достатъчно време за обсъждания на подобни планове.

— Имам нещо, което може да се използва веднага — предложи Абдикадир.

— Какво? — попита Бисиса.

— Стремена. — Той се зае да рисува, като същевременно обясняваше.

Евмений ужасно се заинтригува, когато узна, че тези приспособления се изработват бързо и лесно и могат да увеличат маневреността на конницата.

— Но нашите ездачи са хора с традиции — въздъхна той. — Те се съпротивляват на всяко нововъведение.

— Само че — посочи Абдикадир — монголите имат стремена.

Тъй като имаше да се върши още много работа, а времето беше малко, с това съветът приключи.

Бисиса дръпна Абдикадир и Кейси настрана.

— Наистина ли смятате, че сражението е неизбежно?

— Да — изсумтя Кейси. — Ненасилственото решаване на конфликти зависи от желанието и на двете страни. В случая обаче и едните, и другите не разполагат с нашия опит от две хиляди години кръвопролития, като прибавим Хирошима и Лахор, за да научат, че понякога просто се налага да отстъпят. За тях войната е единственият начин.

Бисиса го погледна замислено.

— Не очаквах толкова дълбокомислено изказване от теб, Кейси.

— Дрън-дрън — озъби се той. Но след това потри развълнувано ръце. — Знаете ли, в тази история има нещо забавно. Помислете си само — Александър Велики срещу Чингис хан! И ние сме се настанили на първия ред! Чудя се, колко ли биха вземали за подобно шоу?

33 Небесният княз

След като прекара едно денонощие в мрак, Коля бе отведен при Йе Лю. Ръцете му бяха завързани отзад с въже от сплетени конски косми. Хвърлиха го грубо на земята.

Нямаше никакво желание да бъде подлаган на изтезания и затова започна да говори веднага и разказа всичко. След като приключи, Йе Лю излезе от юртата.

Над него се надвеси Сейбъл.

— Не трябваше да го правиш, Коля. Монголите знаят цената на информацията. Ти сам го видя в Бишкек. Едва ли щеше да извършиш по-голямо престъпление дори да бе зашлевил самия хан!

— Дай ми вода! — прошепна той. Не му бяха давали нито глътка, откакто го заловиха.

Тя не обърна внимание на молбата му.

— Сигурно разбираш, че може да има само едно наказание. Опитах се да ти облекча положението. Казах им, че си княз — княз от Небесата. Това малко ги стресна. Монголите никога не проливат свещена кръв…

Коля успя да събере достатъчно храчка, за да й се изплюе в лицето. Тя се разсмя.

Изведоха го, все така със завързани ръце. Четирима яки войници го уловиха за ръцете и краката. После откъм юртата се появи един стотник, с дебели ръкавици. Носеше керамична купа. В купата имаше разтопено сребро. Наляха му първо в едното око, после в другото — и в едното ухо, и в другото.

След това можеше само да усеща. Отново го понесоха и го пуснаха в дупка в земята. Така и не можа да чуе ударите на чуковете, с които заковаха отвора на дупката, нито собствените си писъци.

34 Обитатели на времето и пространството

Александър нареди на армията си да се упражнява денем и нощем. Освен ръкопашни схватки с притъпени мечове и форсирани маршове това включваше физически упражнения, като вдигане на тежести, подскоци и бягане.

На британците също бе предложено да се включат в подготовката. След няколко упражнения стана очевидно, че британските конници не могат да се сравняват по умения с македонците, но сепоите бяха приети без проблеми в македонската пехота. Затрудненията на езиковата бариера лесно се преодоляха, след като британците изучиха македонската система за сигнализиране с флагчета и тръби.

Както беше предвидил Евмений, първите опити на Абдикадир да въведе стремената сред конницата бяха посрещнати на нож. По-голямата част от ездачите произхождаха от аристократични семейства и бяха вироглави и упорити — просто прерязаха с мечовете си стремената и продължиха да яздят както преди. Наложи се един по-смел сур да се качи на един от най-яките македонски коне и да направи малка демонстрация, въпреки привидната си неопитност. След това — под натиска на самия Александър — стремената бяха прикачени отново и упражненията започнаха.

Дори без стремена уменията на македонските ездачи бяха забележителни. Те задържаха конете си, като ги дърпаха за гривите и ги насочваха, притискайки ги с колене. Това бе напълно достатъчно, за да правят остри и резки завои даже в разгара на битката — всъщност те бяха една от най-гъвкавите и бързи ударни сили на Александър. Но след като свикнаха със стремената, маневреността им се повиши още повече; освен това можеха да се подпират с крака, когато нанасяха удари с копие.

— Невероятни са — възкликна Абдикадир, докато наблюдаваше как един клин от сто конници маневрира в полето пред Вавилон. — Почти съжалявам, че им дадох стремената — само след няколко поколения тези умения ще бъдат забравени.

— Но все още ще ни трябват коне — възрази Кейси. — Помисли си само — конете ще си останат основната машина на войната още двайсет и три века — чак до Първата световна война.

— Може би тук ще е различно — подхвърли Бисиса.

— Сигурно — заради Хроносрива. Доскоро ни деляха векове, а сега се готвим рамо до рамо да срещнем монголите. — Кейси се разсмя.

По нареждане на Гроув македонците се обучаваха да свикват със звука от експлозии и стрелба. Подредени в карета от по хиляда души, те наблюдаваха как Кейси и Гроув демонстрират възможностите на съвременните оръжия — първо взрив на граната, после и стрелба с пушки по кози. Бисиса настоя за това упражнение, тъй като се безпокоеше от изненадите, които би могла да им поднесе Сейбъл. Македонците приеха добре огнестрелните оръжия — напомняха им за стрелбата с лък. Но първия път, когато пред тях се взриви една от сравнително безвредните шокови гранати, се разбягаха с ужасени викове. Щеше да е смешно, ако не беше тревожно.

Пак по предложение на Гроув Абдикадир убеди Бисиса, че не бива да участва пряко в сраженията. По неговите думи жена, попаднала в плен при един толкова примитивен противник, я очаквала „съдба, по-лоша дори от смъртта“.

След тези доводи Бисиса реши да се прехвърли на друго поприще — създаването на болница.

Първо реквизира една малка къща и се зае с осъществяването на тази нова задача с помощта на Филип — личния лекар на Александър, и британския полеви хирург. Не им достигаха медикаменти и превързочни материали, но липсата им можеше да се компенсира с нейните познания по медицина. Тя експериментира с различни видове вино: използваше го за антисептик. Събра отряд от дългокраки съгледвачи и ги обучи да изнасят ранени с носилки от бойното поле. Дори изобрети готови пакети с превързочни материали, които да се използват при различни прободни наранявания. Но най-трудно от всичко бе да научи бойците на хигиена. Нито македонците, нито британците от деветнайсети век бяха чували за невидимите същества, които нападат раните и ги инфектират — опитите да ги сравни с богове или демони само объркаха нещата. В края на краищата тя измисли няколко прости правила и заповяда да се спазват при всички обстоятелства.

След това преминаха и към практически занимания. По нейно нареждане пожертваха няколко кози, които македонците посякоха с мечовете си. В началото се отнасяха скептично към нововъведенията й, но когато им демонстрира предимствата на турникета при кръвоизливи от рана, спечели уважението им.

Още веднъж променяше хода на историята и това я безпокоеше. Питаше се, ако оцелеят след тази битка и продължат нататък, каква ли ще е еволюцията на медицината през следващите няколко хиляди години — може би крайният резултат щеше да е съвсем различен.

Ръдиард Киплинг настоя да бъде „приет на служба“ — както се изрази.

— Намираме се на кръстопътя на историята, където двамата най-велики пълководци на човечеството са изправени един срещу друг, и наградата ще е съдбата на цял един нов свят. Кръвта ми кипи, Бисиса! — Той се похвали, че е преминал обучение в Първи пенджабски доброволчески отряд, преди да бъде пратен на Северозападната граница. — Всъщност обучението не беше нищо особено. Дори написах една малка поема за това как сме насолили задниците на няколко говеда, които минаваха недалеч от стрелбището…

Британците намираха този бледен, но енергичен младеж за забавен, но най-често не му обръщаха внимание. Македонците го смятаха за малко налудничав, но и те го оставяха да прави каквото му хрумне.

След това встъпително слово Ръди извади и последния си коз:

— Някога мечтаех да стана доктор…

Но очевидно не бе готов за подобно нещо, защото припадна още първия път, когато видя кръв — макар и на козел. Въпреки това бе твърдо решен да продължи. В края на краищата успя да превърже една ранена коза, без да изгуби съзнание, но веднага след това повърна. Лицето му обаче грееше от щастие.

— Ръди — каза Бисиса, — храбростта на бойното поле е едно, но да се бориш със смъртта в болницата не е по-малък героизъм.

— Склонен съм да се съглася с теб — отвърна той и се изчерви от удоволствие.

Мисълта за смъртта обаче пробуди различни мисли в развълнуваното му въображение и той ги изказа в типичния си помпозен стил още същата вечер:

— Защо животът е толкова ценен, а същевременно може да се изгуби така лесно? Може би нещастното животинче, което погубихме днес, се е смятало за център на вселената? Защо Господ Бог ни е дарил с нещо толкова скъпоценно като живота, само за да ни го отнеме чрез смъртта?

— Може би — намеси се де Морган — не бива да питаме само Господ Бог за тези неща. Вече не сме върхът на Сътворението, над който е само Всевишният, защото сега между нас и него стоят едни други същества — тези, чието присъствие Бисиса долови в Очите. Защо Господ Бог да се вслушва в молбите ни, когато те са над нас, за да разговарят с Него?

Ръди го погледна ядосано.

— Колко типично за теб, де Морган! Да опростяваш нещата.

Де Морган се разсмя.

— А може би — обади се Джош — в Хроносрива няма Бог. — Изглеждаше обезпокоен. — Знаете ли, цялото това преживяване след промяната ми се струва като един безкраен кошмар. Бисиса, ти ми разказа за древните животни, от които сте намирали само скелети. Изчезнали много отдавна, без никакво обяснение. Може би и ние някога ще изчезнем от този свят — първата изчезнала разумна раса. — Той вдигна ръката си и я загледа. — Казват, че мигове преди смъртта целият живот преминава пред очите ти. Може би като раса сега преживяваме нещо подобно — последни ярки видения от миналото на човечеството, късове от кървавата ни история, изплували на повърхността, преди да потънем в забрава.

Ръди се изсмя.

— Джош, не те бях чувал да плещиш такива глупости!

Бисиса се пресегна и улови Джош за ръката.

— Млъквай, Ръди. Джош, чуй ме. Това не е кошмар. Мисля, че Очите са изкуствени предмети, а Хроносривът е съвсем целенасочен акт. Според мен зад всичко това стоят умове — по-развити от нашите, но умове, а не божества.

— Ако е така — изсумтя де Морган, — вашите същества от Очите могат да местят времето и пространството. И какво е това, ако не Божие деяние?

— О, те не са богове — въздъхна Бисиса. — Могъщи са — много по-могъщи от нас, — но не са богове.

— Защо си толкова сигурна? — попита Джош.

— Защото не изпитват състрадание.

Получиха четири дни отсрочка. След това пратениците на Александър се върнаха.

От хилядата войници, които ги придружаваха, бяха оцелели само десетина. Сред тях беше и капрал Батсън, но с отрязан нос и уши. В торбата зад седлото си носеше главата на Птолемей.

Когато чу новината, Бисиса се разтрепери — както заради неизбежната война, така и заради загубата на една историческа личност. Мъчно й беше и за начина, по който бяха постъпили с Батсън — този смел и горд войник. Александър също страдаше за загубата на своя стар приятел.

На следващия ден македонските съгледвачи докладваха за раздвижване в лагера на противника. Нападението, изглежда, щеше да е скоро.

Същия следобед Джош откри Бисиса в храма на Мардук. Тя седеше опряна на една обгоряла стена, завила краката си с одеяло. Гледаше Окото, което бяха нарекли Окото на Мардук. Напоследък често седеше тук.

Джош седна до нея и скръсти ръце.

— Защо не си почиваш?

— Тук си почивам. Почивам си и наблюдавам.

— Наблюдаваш наблюдателите?

Тя се засмя.

— Все някой трябва да го прави. Не искам да си мислят…

— Какво?

— Че не знаем. За тях и какво са направили с нашата история. Освен това мисля, че тук е съсредоточена голяма сила. Сигурно е така, за да създадат това Око и отрочетата му из цялата планета и да разтопят двайсеттонна златна статуя… Не бих искала Сейбъл или Чингис хан да влязат тук. Ако изгубим сражението, ще защитавам това помещение до последния си патрон.

— О, Бисиса, ти си толкова силна! Как искам да съм като теб.

— Не, не искаш. — Той стискаше ръката й, почти болезнено, но тя не я дръпна. — Вземи. — Бисиса бръкна под одеялото и извади манерка. — Това е чай.

Джош отвинти капачката и отпи.

— Хубав е. Има и мляко, но не е истинско.

— Това е от пакета с неприкосновения запас. Кондензирано, разтворимо мляко. В американската армия ти дават таблетка за самоубийство, в британската — чай. Пазех го за някой специален случай. Какво по-специално от това?

Той отново надигна манерката. След това потъна в мисли.

— Нещо май те мъчи?

— Ами… мислех си за вкъщи.

Тя кимна.

— Май всички избягваме тази тема, а?

— Сигурно защото е болезнена.

— За мен още повече, Джош. Разкажи ми за твоето семейство.

— Наследих тази професия от баща си. Той е писал репортажи за Гражданската война. Раниха го, раната се инфектира и след година той почина. Бавна и мъчителна смърт. Попитах го защо е станал журналист, а не войник. Той ми отговори, че винаги трябва да има някой, който да гледа какво става и да разказва на другите. Иначе сякаш събитието въобще не се е случвало. Повярвах му и тръгнах по неговите стъпки. Понякога си мисля, че съдбата на всеки човек е предопределена много преди да се е родил. Но предполагам, че всеки го спохождат подобни идеи.

— Попитай Александър.

— Хм… Майка ми е още жива. Или по-скоро беше. Жалко, че няма как да й съобщя, че с мен всичко е наред.

— Може би знае — по някакъв начин.

— Бис, сещам се с кого би искала да си, ако…

— С дъщеря ми.

— Никога не си ми разказвала за баща й.

Тя сви рамене.

— Беше хубавец, от нашия полк. Имахме бурна връзка, после всичко приключи. За съжаление пиеше, а това винаги води до усложнения. Когато се роди Мира, Майк не знаеше какво да прави. Не беше лош човек, но всичко между нас бе угаснало. Исках нея, не него. А после той загина… — Очите й се насълзиха и тя заби нокти в дланта си. — Отсъствах твърде дълго. Разбирах, че прекарвам прекалено малко време с дъщеричката си. Обещах си, че ще се поправя, но все не успявах. А сега попаднах тук и точно когато най-много ми се иска да съм у дома, трябва да се справяме с този проклет Чингис хан.

Джош хвана лицето й в ръце.

— Никой от нас не го е искал. И ако утре умрем… Бис, как мислиш, дали ще възкръснем? Искам да кажа, дали съществуваме и в някой друг отрязък на времето?

— Не. Всъщност… може да има и друга Бисиса Дът. Но няма да съм аз.

— Значи този момент е всичко, което имаме — прошепна той.

След тези думи вече беше неизбежно. Устните им се срещнаха, зъбите им се докоснаха и тя го дръпна под одеялото. Той беше нежен и внимателен, може би му беше за първи път, но я облада с отчаяна, жадна страст.

Тя се потопи в топлината на мига.

Но когато всичко свърши и тя отново се сети за Мира, изпита неясни угризения. Усети някаква празнота в себе си, сякаш мястото, което доскоро бе заемала Мира, бе пусто.

Освен това непрестанно чувстваше присъствието на Окото над тях и как отраженията им — нейното и на Джош — се местят по гладката му повърхност като пъплещи насекоми.

Надвечер, след като приключи с ритуалното жертвоприношение, Александър нареди да свирят сбор за цялата армия. Няколко десетки хиляди войници, облечени в ярки туники и с излъскани до блясък щитове, се строиха в правоъгълници пред стените на Вавилон. Конете пристъпваха нетърпеливо и цвилеха възбудено. Тук бяха и британците, строени в параден ред под командването на Гроув.

Александър пришпори коня си пред първата редица и поздрави войниците с ясен глас. Отговорът им отекна в стените на Вавилон. Като го гледаше, Бисиса не можеше да повярва, че това е същият изтощен от раните си човек. Не можа да чуе добре думите му, но отговорът, изригнал едновременно от хиляди гърла и придружен от дрънченето на хиляди мечове върху щитовете, бе като свиреп боен вик:

— Алалалай! Ал-е-хан-дре! Ал-е-хан-дре!

Александър приближи немногочисления британски отряд, дръпна гривата на коня, задържа го на място и заговори отново — този път на английски. Имаше силно изразен акцент, но думите му бяха напълно разбираеми. Спомена Ахмед Кел и Мейуанд, сражения от Втората афганистанска война на британската армия, които бяха оставили пресни следи в съзнанието на войниците. А след това каза:

— И от този ден чак до свършека на света ще ни помнят всинца, нас, малцината избраници, братя по кръв и оръжие, защото който пролее кръвта си в битка редом с мен, ще е мой брат…

Европейците и сепоите го поздравиха също толкова възторжено, колкото македонците.

Когато парадът свърши, Бисиса потърси Ръди. Той стоеше на платформата на вратата на Ищар и гледаше към полето, където вече се разгаряха огньовете на македонския стан. Беше захапал една от любимите си дълги турски цигари и всмукваше замислено.

— Шекспир, Ръди?

— „Хенри V“, ако трябва да съм точен. С някои негови поправки. — Той пусна облаче дим. — Казали на Александър, че съм нещо като стихоплетец. Та той ме повика в двореца да подготвя кратко обръщение към британците. Вместо да измислям, предпочетох да се обърна към класиците. И какво по-подходящо? Освен това — продължи той, — тъй като Шекспир едва ли го има в този свят, няма никакъв начин да ме обвинят в плагиатство!

— Ама и ти си един образ, Ръди…

Долу в лагера войниците подхванаха песни. Македонските бяха познатата смесица от тъжни балади за дома и изгубената любима. Но тази нощ Бисиса чу английски думи и текстът й се стори странно познат.

Ръди се засмя.

— Не го ли позна? Това е псалм: „Благославяй, душо моя, Царя Небесни“. Странно чувство за хумор, като се има предвид положението.

Бисиса поклати глава, но не каза нищо. От изток полъхна слаб ветрец и разнесе дима от огньовете над градските стени. Тя погледна натам и видя, че Очите са се върнали — бяха десетки, увиснали в търпеливо очакване над огньовете.

35 Сблъсъкът

Прах — това бе първото, което видя Джош. Грамадния прашен облак, вдигнат от копитата на конете.

Беше по пладне. Първият ясен безоблачен ден от доста време, като се изключеше прашната вълна, закрила хоризонта. Малко след това те се показаха иззад завесата от прах — първо сенки, но бързо придобиваха плът и кръв и се превръщаха във фигури на конници. На монголски войници.

Въпреки всичко, на което бе станал свидетел в последно време, Джош все още не можеше да повярва напълно, че се е изправил срещу цялата монголска орда под командването на самия Чингис хан и че е техен враг. Но беше точно така — виждаше го с очите си. Сърцето му заби по-бързо.

Беше се свил на тясната площадка на наблюдателницата до Вратата на Ищар и гледаше на изток, откъдето настъпваха монголите. Заедно с него бяха неколцина македонци и британци. Британците разполагаха със сравнително добри далекогледи, швейцарска изработка. Гроув ги бе предупредил да закрият лещите от слънцето — не знаеха с каква информация за обстановката във Вавилон разполага Чингис хан, но Сейбъл със сигурност щеше да се досети за причината за отблясъците. От всички най-добре екипиран бе Джош, на когото Абдикадир бе поверил безценния си прибор за нощно виждане, който освен това разполагаше с мощно увеличение. Абдикадир се бе присъединил към армията.

При първия знак за приближаването на монголите сред македонците и британците се долови напрежение и същевременно вълнение, като от отдавна чакано представление. Джош дори зърна ярката туника на Александър при съседната градска порта — владетелят бе дошъл веднага щом му бяха съобщили за приближаващата се армия.

Монголите прииждаха на дълги редове и изглежда, бяха разделени на групи от по десетима конници. Джош направи някои бързи изчисления — при двеста души дължина и двайсет дълбочина това означаваше четири или пет хиляди конници за първоначалната атака.

Александър бе строил пред стените на Вавилон десет хиляди души. Вятърът развяваше дългите им алени наметала, а златистите им шлемове лъщяха на слънцето. Офицерите се отличаваха по сините пера върху шлемовете.

Започна се.

Първото нападение бе със стрели. Предната редица на настъпващите монголи опъна лъкове и пусна залп към небето. Стрелите бяха със заострени кокалени върхове и на разстояние от сто стъпки удряха точно. Бързината на стрелбата зависеше само от скоростта, с която лъконосците вадеха стрелите от колчаните.

Македонците бяха строени в две дълги редици, като в средата бяха копиеносците, а фланговете пазеха елитните щитоносци. В мига, когато стрелите литнаха, откъм македонските редици се чу пронизителният сигнал на тръбите и бойците се прегрупираха в плътни карета, със страни от по осем души. Вдигнаха кожените си щитове над главите си и ги припокриха, образувайки онова, което римляните наричаха „костенурка“.

Стрелите затропаха върху щитовете. „Костенурките“ удържаха, но не без жертви. Тук-там отделни войници паднаха и закрещяха от болка и за миг, докато ги изнасяха назад, в бойния ред се образуваха пролуки.

„Ето че започнаха да умират хора“, помисли си Джош.

На четвърт миля от градските стени монголите внезапно преминаха в атака. Войниците нададоха гърлени ревове, барабаните задумкаха като тупкащи сърца, тропотът на копитата наподобяваше наближаваща буря. Шумът бе оглушителен.

Джош не се смяташе за страхливец, но трепна. Беше изумен от спокойствието, с което воините на Александър останаха по местата си. Отново екнаха тръби, размахаха се флагчета и при командата „Синаспизмос!“ те преминаха отново към първоначалния си боен ред, като държаха вдигнати щитовете, за да се пазят от стрелите. Четири редици пехота с копия, мечове и щитове бе всичко, което стоеше между монголската конница и Вавилон. Но войниците отново допряха щитовете си един в друг, забиха дръжките на копията в земята и насочиха остриетата им срещу монголите.

През последните няколко секунди Джош виждаше монголите съвсем ясно — виждаше дори очите на бронираните им коне. Животните изглеждаха като побеснели и той се зачуди с какви средства са ги докарали до това състояние, за да се нахвърлят яростно срещу плътния строй на пехотата.

Монголите се стовариха върху македонските линии. Ударът беше страховит.

Бронираните коне си проправиха път през предната линия и бойният ред се огъна в центъра. Но македонците от задните редове се нахвърлиха срещу животните, сечаха ги, режеха им сухожилията. Монголите и конете им започнаха да падат. Задните редици се удряха в тях и това забавяше напредъка.

Сега вече боят се водеше по цялото протежение на македонската линия. Въздухът се изпълни с мирис на кръв, метал и прах. Ехтяха гневни викове и викове на болка, метал дрънчеше върху метал. Нямаше изстрели, нито топовни гърмежи — шумове, така характерни за сраженията от по-късната епоха. Но хората гинеха със същата бързина, като в съвременна война.

Джош изведнъж осъзна, че над него е увиснала една сребърна сфера. Значи не само хора наблюдаваха това страшно представление днес.

Първото нападение продължи само броени минути. После, по сигнал на тръбите, монголите внезапно се оттеглиха. Тези, които все още бяха на коне, препуснаха назад в галоп. Зад себе си оставиха разкривена редица от окървавени и обезобразени тела, отсечени крайници и осакатени коне.

Конниците спряха, в привидно безредие, на стотина метра от македонската линия, започнаха да крещят на противниците си на неразбираем език, пуснаха няколко стрели и дори плюеха презрително. Един бе дръпнал на коня си ранен македонски войник и сега започна да го изтезава — разрязваше гърдите му с ножа си. Македонците също отвърнаха с обиди, но когато неколцина от тях понечиха да се втурнат на помощ на другаря си, офицерите ги спряха с резки викове.

Монголите продължаваха да отстъпват и да примамват македонците да ги последват, но войниците на Александър не се поддадоха. В този момент откъм Вратата на Ищар се зададоха санитари с носилки.

Първият македонец, когото донесоха в болницата на Бисиса, бе с рана на крака. Ръди й помогна да сложат изпадналия в безсъзнание войник на операционната маса.

Някой бе счупил и извадил стрелата, но острието й бе преминало през мускулите на прасеца и ги бе разкъсало. От раната шуртеше кръв и стърчаха мускулни влакна и сухожилия. Бисиса натика разкъсаната тъкан обратно, наля малко вино за дезинфекция, след това, с помощта на Ръди, заши разкъсаните краища. Едва сега войникът се размърда. Не разполагаха с упойка, разбира се, и можеха само да се надяват, че ако дойде на себе си, страхът и адреналинът ще потиснат болката поне за известно време.

Ръди — беше се изцапал до лактите в кръв — обърса потното си чело в рамото й.

— Чудесно се справяш, Ръди — похвали го тя.

— Надявам се. Този човек ще живее, нали? Ще може да върви, да размахва меча и да загине в някоя друга битка.

— Всичко, което можем да направим, е да ги зашиваме.

— Така е…

Но скоро нямаха време за приказки. Раната в крака бе само началото на потока окървавени войници, които санитарите пренасяха през Вратата на Ищар. Както се бяха уговорили, Филип, лекарят на Александър, извършваше първия оглед и отделяше безнадеждните случаи от тези, на които все още можеха да помогнат.

Бисиса нареди на санитарите да отнесат превързания войник в палатката и веднага се зае със следващия случай. Оказа се тежко ранен монголец. Имаше порезна рана от меч в горната част на бедрото, от която шуртеше кръв. Тя се опита да притисне краищата на раната, но кръвта продължаваше да тече.

— На този въобще не му е тук мястото — рече Ръди над рамото й.

Цялата опръскана в кръв, Бисиса отстъпи назад.

— Нищо не можем да направим. Изнесете го. Следващият!

Така продължи през целия следобед — безкраен поток от осакатени, гърчещи се от болка хора, върху които работеха до пълно изчерпване на силите — и след това.

Абдикадир беше с войниците пред стените на Вавилон. Веднъж вече се бе приближил съвсем до полесражението — когато македонската линия се огъна. Но заедно с британците ги държаха в резерва — Кейси също бе някъде по-нататък в редицата, — а оръжията им бяха скрити под македонски наметала. Александър им бе обещал, че и техният миг ще настъпи, но когато той реши.

Александър и неговите съветници от бъдещето разполагаха с достатъчно познания, за да изработят обстоен план на действие. Освен това познаваха класическата тактика на монголите. Първата атака бе лъжлива и целеше да накара македонците да се впуснат в преследване. Монголите бяха готови да отстъпват дни наред, ако се наложи, да изстискат и сетните сили на своя противник, докато накрая не сметнат, че е готов да падне в капана. По време на последния съвет хората от бъдещето бяха разказали на Александър как монголите веднъж бяха разгромили в Полша цяла армия християнски рицари, примамвайки ги по същия начин. Самият Александър се бе изправял срещу подобна тактика при стълкновенията си със скитите.

Освен това Александър също не бързаше да покаже пълната си сила. Половината от пехотата му и цялата конница бяха скрити зад стените на Вавилон, а оръжията от деветнайсети и двайсет и първи век все още не бяха влизали в употреба. Този коз тепърва предстоеше да бъде изигран и Александър разчиташе на предимството на изненадата. Макар че бяха забелязали доста монголски съгледвачи из околностите, все още нито един от тях не бе прониквал зад градските стени.

Защитниците останаха нащрек, но през този ден монголите повече не се показаха.

Привечер хоризонтът се озари от безброй лагерни огньове — простираха се от север до юг и опасваха града отдалеч. Абдикадир чу македонците да си шепнат, очевидно стреснати от броя на огньовете. Сигурно щяха да са още по-изплашени, ако им беше казал, че е зърнал сред юртите конусовидните очертания на космическата капсула.

Малко след това в лагера се появи и Александър, следван от Хефестий и Евмений. Царят накуцваше, но шлемът му бе излъскан до блясък. Той се шегуваше непрестанно с войниците. Монголите се опитват да ни измамят, обясняваше високо. На всеки човек се падат по два-три лагерни огъня. И нещо повече, знаело се, че връзват натъпкани със слама чучела върху седлата на свободните коне, за да стреснат допълнително врага с численото си надмощие. Но македонците — заяви той — не се поддават на подобна измама! След което Александър нареди да загасят повечето от огньовете — нека монголите си мислят, че македонците са малко, нека подценяват силата им.

Дори Абдикадир почувства, че бойният му дух се покачва, след като видя царя. Александър беше забележителен човек, макар и — също като Чингис хан — хладен и жесток воин.

Прегърнал своя верен „Калашников“, той се зави с одеялото и се опита да заспи. Не след дълго почувства някакво странно спокойствие. Сега, след като бе видял противника очи в очи, вече нищо не можеше да го изплаши.

Замисли се за това, че монголите бяха причинили много злини на исляма. Те бяха нахлули в едно от най-богатите средновековни царства — Хорезъм, и го бяха опустошили. Бяха продължили да сеят смърт и разруха в Северна Персия, чак до Кандахар и Самарканд. Подобно на Вавилон, Хорезъм бил снабден със сложна подземна канализационна система, с каквато не можел да се похвали нито един друг град по онова време. Монголите разрушили канализацията и след като си тръгнали, по мнението на арабските историци, този регион така и не успял да се възстанови.

Абдикадир не беше фанатично вярващ мюсюлманин. Но смяташе, че щом има възможност, историята трябва да бъде поправена. Този път ислямът щеше да бъде спасен от монголското нашествие и щеше да се прероди. Но първо трябваше да спечелят тази ужасна война — на каквато и да било цена.

Изведнъж се засмя: спомни си какво му бе казал веднъж Кейси: „Добрият християнски воин винаги е на един изстрел от Рая“.

Коля остана да лежи в дупката под юртата на Чингис хан три дни. Сляп, глух, измъчван от ужасна болка. Можеше да измерва хода на времето единствено по вибрациите от преминаващите по капака над него крака.

Ако монголите го бяха претърсили, щяха да открият в него найлонова торбичка с вода, благодарение на която бе оцелял тези три дни и три нощи. И още нещо, заради което бе заложил живота си. Залог, който се надяваше да му осигури жадуваната разплата.

Той знаеше много повече за монголите, отколкото Сейбъл, бе израсъл с историите за тях и бе разчитал да се възползва от тези си знания. Беше чувал и за зловещия обичай на Чингис да заравя враговете си под пода на юртата си. Ето защо, след като успя да предаде максимално количество сведения на Кейси, Коля се опита да облекчи съдбата си, като подхвърли на Сейбъл идеята с небесния „княз“. Всичко, на което разчиташе, бе да го напъхат тук долу, в мрака, само на метър от Чингис хан, но да не му отнемат онова, което бе скрил в себе си.

На борда на „Союз“ нямаше гранати, които биха били идеални за целта. Но пък бяха останали неизползваните експлозивни снадки. Монголите естествено нямаха никаква представа за какво могат да послужат. Сейбъл щеше да ги познае, разбира се, но тя бе твърде погълната от собствената си арогантност и гледаше на Коля от висините на новото си положение. Смяташе го за наивен глупак. Това му осигури жадуваната възможност да поработи върху снадките и да измайстори едно съвсем простичко приспособление, с което да ги възпламени.

Оставаше само да чака настъпването на подходящия момент. Три дни, които сякаш бе преживял след смъртта си. Но колкото и да беше странно, тялото му продължаваше да функционира, до поема и отделя течности. Сякаш не знаеше, че е обречено.

Три дни. Какво пък, руснаците бяха търпелив народ. Дори имаха поговорка: първите петстотин години са винаги най-трудните.

Зазоряваше се. Македонците се размърдаха, кашляха, търкаха си очите, ставаха да пикаят. Абдикадир приседна. Сивкаворозовото небе бе странно красиво, слънчевите лъчи багреха долния край на ниските облаци.

Но утринното спокойствие продължи само още няколко минути.

Рано призори и късно вечер бяха най-опасните моменти за всеки войник — очите се изморяваха да се нагодят към бързо менящата се светлина. И точно в този момент на максимална уязвимост монголите удариха.

Бяха се приближили съвсем безшумно към позициите на македонците. И ето че изведнъж екнаха сигнални тръби, раздумкаха се бойни тъпани и монголите се хвърлиха в атака със свирепи викове. Тази внезапно изригнала какофония от звуци целеше да смрази кръвта, сякаш от тъмнината се приближаваше не човешка, а някаква неизмерима сила на природата, като потоп или свличащи се земни маси.

Но само миг по-късно се извисиха и плътните звуци на македонските тръби. Войниците се завтекоха към позициите си. Чуха се отривистите команди на офицерите: „Строй се, задръж позицията, не отстъпвай!“

Александър, разбира се, беше подготвен за този ход на противника. Дошло бе време да задейства своя капан.

Абдикадир зае място на три реда от предната линия. От двете му страни се подредиха изнервени британци. Той улови погледа на един от тях, смигна му и бавно вдигна автомата.

Видя първия нападател през процепа на мерника.

Този път в центъра на атаката бе разположена тежката конница, а леката я следваше отзад. Ризниците на ездачите бяха изработени от биволска кожа, а металните им шлемове имаха качулки, които скриваха врата и ушите. Всеки носеше по няколко оръжия — два лъка, три колчана, копие с остър закривен край, секира и крива сабя. Дори конете бяха облечени в броня — широки кожени покривала пазеха страните им, а на главите им се мъдреха метални шапки. Така отрупани с оръжия, монголите приличаха по-скоро на насекоми, отколкото на хора.

Но този път ги очакваше изненада. Прозвуча сигнал на тръба и върху стените на Вавилон се показаха лъконосци и обсипаха врага с дъжд от стрели.

Литнаха още стрели, този път със запалени върхове. Бяха насочени към заровените в плитки шахти под земята купчини слама, накисната в катран. Лумнаха ярки огньове, гъст черен дим застла бойното поле. Чуха се изплашени викове, цвилене на пощурели животни. Ала въпреки изненадата и нарастващия брой на жертвите атаката не спря.

За втори път монголската конница се сблъска с македонските редици.

Този път отстъпи почти цялата линия — беше неизбежно под натиска на хилядите нападатели.

Абдикадир, който вече бе само на няколко метра от полесражението, видя вдигащи се на задните си крака коне, плоски монголски лица, мъже, които се биеха и умираха. Миришеше на кръв, на прах и на потни, уплашени и разярени коне и към всичко това се прибавяше мирисът на пот и мляко, който лъхаше от монголите. Войниците бяха плътно притиснати един в друг, беше неимоверно трудно да вдигнеш оръжие, почти невъзможно да го размахаш. Земята под краката им бе опръскана в кръв и покрита с осакатени тела и отсечени крайници — сякаш се намираха в някаква огромна месомелачка. Натискът се усили, когато монголската лека конница притисна отзад своите по-тежки събратя, за да си проправи път, размахала копия и саби.

И Александър нанесе удара си. От задните редици на македонците притичаха пешаци, въоръжени с дълги закривени копия, с които събаряха конниците от седлата и ги пробождаха безмилостно. Започна сеч, която косеше редиците на едните и другите.

И изведнъж над грохота се извиси нов, тревожен сигнал.

Точно пред Абдикадир, в центъра на полесражението, оцелелите македонци от предната линия внезапно се отдръпнаха, като изоставиха ранените и убитите. Изведнъж между Абдикадир и най-свирепите конни войници в човешката история се образува празно пространство.

Изненадани, монголите се подвоумиха за миг. Един огромен мъжага, който размахваше окървавен боздуган, втренчи поглед в Абдикадир и извика нещо.

Изправен до рамото на Абдикадир, капитан Гроув издаде кратка команда:

— Огън!

Абдикадир вдигна автомата и натисна спусъка. Главата на монголския воин се превърна в облак от кръв и натрошени кости, металният му шлем тупна на земята. Конят му подскочи и обезглавеното тяло отлетя встрани.

От двете страни на Абдикадир британците откриха едновременно огън срещу настъпващата вълна монголски войници — древните им „Мартини-Хенри“ и „Шнайдер“ „кашляха“ едва чуто на фона на оглушителното тракане на руския автомат. Под дъжда от куршуми хора и коне се превръщаха в безформена кървава маса. Полетяха първите гранати. Повечето бяха заслепяващи, но и те вършеха работа — конете се мятаха подивели, смъкваха конниците си и ги тъпчеха.

Една граната избухна недалеч от Абдикадир и ударната вълна го блъсна в корема. Той падна назад, оглушен, усети в устата си вкуса на метал и кръв. Завладя го странното чувство, че се е откъснал от света, че може би е преживял поредния Хроносрив. Но някакъв тъничък гласец непрестанно му повтаряше, че щом е паднал, в редицата се е образувала пролука. Той вдигна автомата, стреля, без да гледа, и се изправи.

Цялата редица настъпваше. Британците поддържаха почти непрестанен огън.

Абдикадир изтича да се изравни с тях, като пътем постави нов пълнител. Земята под краката му бе осеяна с трупове и ранени — той настъпи един, докато крачеше, но нямаше откъде другаде да мине.

„Напредваме“, помисли си въодушевено. Вляво и вдясно, докъдето можеше да види, монголите отстъпваха, неспособни да се противопоставят на оръжия, претърпели още шестстотин, че и повече години еволюция.

И тогава Абдикадир чу един писклив глас — женски глас — и веднага след това монголите скочиха от конете си. И тръгнаха право срещу покосяващия огън на пушките, като използваха за прикритие труповете на мъртвите си другари и ковете. Абдикадир разпозна тази тактика — открий заплахата, придвижи се, прикрий се, стреляй, смени местоположението. Те използваха лъковете си — единственото оръжие, което можеше да се сравнява по далекобойност с пушките — и напредваха на смени, като се прикриваха един друг. Миг по-късно до ушите му долетяха болезнените викове на ранени македонци и гневните псувни на британците. Новата тактика даваше резултат.

Тези монголи несъмнено бяха обучавани да издържат на огнестрелен огън. „Сейбъл“ — сети се той и сърцето му се сви. Изпразни пълнителя и зареди нов.

Монголите наближаваха. Към Абдикадир и останалите британци бяха прикрепени щитоносци, но и те даваха жертви. Един конник дори успя да се промъкне съвсем близо и Абди — нямаше време да стреля — го повали с приклада и едва тогава го довърши. След това се огледа за следващия противник.

От наблюдателния си пост на Вратата на Ищар Джош виждаше почти целия фронт на сражението. Най-гъста бе сечта точно пред вратата, където хора и коне се бяха сплели в яростно, тъпчещо се кълбо. Очите бяха навсякъде, като летящи перли над главите на сражаващите се воини.

Тежката конница бе най-могъщото оръдие на монголската армия. Предназначението й бе да разбива с един удар най-силните части на противника. Надеждите им бяха, че неочакваната намеса на огнестрелните оръжия ще неутрализира напълно тази опасна бойна единица. Но по някаква необяснима причина монголите не бяха отстъпили и сега цялата пехота бе притисната към стените.

Това бе крайно неприятен обрат. В Джамруд бяха разквартирувани само триста британски войници — недостатъчно на брой, за да се мерят с монголите, дори ако всеки куршум поваляше по един противник.

Междувременно монголите хвърлиха в боя нови конни части, които се опитваха да обкръжат противника по фланговете. И това бе предвидено — ставаше дума за класическа монголска маневра, наречена „тулугма“ — но яростта, с която новите сили се стоварваха върху македонските флангове, бе зашеметяваща.

Ала Александър все още не бе приключил. От градските стени прозвучаха тръби. Портите се разтвориха с метално дрънчене и в полето излезе македонската конница — подреждаше се пътьом в клиновидна формация. На Джош му бе достатъчен един поглед, за да се увери в преимуществото на тези конници спрямо монголите. Освен това начело на конницата разпозна пурпурното наметало и белоперестия шлем на самия Александър, който яздеше върху покривало от леопардова кожа. Бърза и подвижна, дисциплинирана и маневрена, македонската конница описа завой и се вряза като скалпел във фланга на монголите. Сега противникът се озова притиснат от две страни — отпред го подпираше пехотата, а задните редове падаха под ударите на конницата. Македонците използваха дългите си копия и пронизваха вражеските воини в лицата. От високо монголите изглеждаха като притиснати в клещи. Джош си спомни, че това е друга антична класическа тактика, използвана за първи път от Филип, бащата на Александър. Синът се бе оказал достоен ученик.

Джош никога не бе защитавал войните. Но сега, при вида на тази внезапна промяна, го завладя неописуем възторг. Тази странна и необяснима радост, когато пред очите му гинеха човешки същества, когато хората проявяваха невероятни умения да се изтребват в огромни количества, го накара да се замисли за смисъла на войната. Хрумна му, че хората воюват така, както играят, само че с най-големия възможен залог — собствения си живот. Не парите, печалбата, властта или завладяната територия — те се избиваха заради удоволствието да го правят. Киплинг беше прав — войната наистина бе забавление. Това бе най-тъмната и мрачна тайна на човешкия род.

Може би тъкмо затова и Очите бяха тук — за да се порадват на един уникален спектакъл, да погледат как най-свирепите същества във вселената се избиват и тъпчат в кървавата прах. Джош почувства едновременно отвращение и някаква нечистоплътна гордост.

Като се изключеха резервите, сега всички сили и на двете страни бяха хвърлени в битката. С изключение на няколко отделни и незначителни стълкновения по фланговете, сражението се водеше в центъра на бойното поле, като всички бяха вкопчени в плътна, неразделна, бавно подвижна маса. Димът от пламтящите сламени капани се стелеше ниско и закриваше гледката, а от стените на Вавилон продължаваше да се сипе дъжд от стрели.

Джош вече не можеше да определи дали някоя от двете страни взема надмощие. Отминало бе времето за тактически маневри и двамата пълководци, вероятно най-великите на всички времена, не можеха да направят нищо повече освен — като Александър — да грабнат сами мечовете.

Дошъл бе моментът да се бият и да умират.

Медицинският пункт на Бисиса бе затрупан. Нямаше друга дума за това, което се случваше там.

Тя се бе навела над окървавеното тяло на един млад македонец, почти момче. Бяха го промушили няколко пъти в корема. Тя почисти раните доколкото можа — едва се държеше на крака от умора. Даваше си сметка, че дори да се справи с прободните наранявания на момчето, то ще умре от инфекция.

А през това време продължаваха да докарват нови и нови ранени. Тези, които отвън определяха като безнадеждни, вече не се караха в градската морга, а се струпваха на огромен куп пред болницата, куп, от който се стичаше тъмна кръв. От насочените за лечение едва една шепа се върнаха в строя, след като ги превързаха — повече от половината издъхнаха на операционните маси.

Какво друго можеше да се очаква? Не беше лекар, не разполагаше с никакви съвременни средства и единственият й достатъчно квалифициран помощник бе древен грък, който някога се бе здрависвал със самия Аристотел.

Но поне се успокояваше, че е спасила неколцина.

Може би щеше да е напразно — ако не успееха да спрат монголското нашествие, — но точно в този момент я завладя силното желание да помогне по някакъв начин на това момче, да не го остави да умре. Тя разрови с окървавени пръсти полупразната си аптечка и извади отвътре спринцовка със стрептомицин. Огледа се и когато видя, че никой не я наблюдава, му инжектира лекарството.

След това се обърна и викна:

— Следващият!

Коля нито за миг не се съмняваше в опасностите, които влечеше със себе си монголското нашествие. Не изпитваше никакво възхищение пред „военния гений“ на Чингис хан — за него той бе просто един много умел касапин. От всички народи може би руснаците имаха най-силно право да хранят неприязън към монголския владетел. Бяха преживели две монголски нашествия. Богати градове като Новгород, Рязан и Киев бяха опустошени и изгорени до основи.

— Не и този път — прошепна Коля, неспособен да чуе думите си. — Не и този път.

Знаеше, че Кейси и другите ще се съпротивляват с всички сили и средства на монголската заплаха. Може би монголите си бяха създали прекалено много врагове в предишния свят и сега, по някакъв странен начин, бяха принудени да плащат за извършените злини.

От него се изискваше да извърши един последен акт. Въпросът бе дали оръжието, с което разполагаше, ще е достатъчно разрушително. Коля не се съмняваше в техническите си способности. Оставаше обаче нерешен проблемът с откриването на целта. Беше се опитал да изучи навиците на Чингис хан. За разлика от Александър Велики, ханът бе пълководец, който наблюдаваше битката отстрани и се прибираше в юртата си в края на деня — напълно обяснимо, като се имаше предвид, че бе поне шейсетгодишен.

Но можеше ли Коля да е сигурен, след три дни, прекарани в непрогледен мрак, кое време е навън? Как би могъл да знае дали тежкият тропот, чиито вибрации долавяше в момента, е предизвикан от свитата на човека, когото възнамеряваше да унищожи? Единственото, за което съжаляваше, бе, че никога нямаше да узнае отговора на този въпрос.

Коля се усмихна, спомни си за жена си и натисна спусъка. Нямаше очи, нито уши, но почувства, че земята потрепери.

Опрял гръб в неколцина британски войници, Абдикадир отблъскваше атаките на яздещите около тях монголи, които размахваха дългите си копия. Отдавна бе свършил патроните, беше захвърлил безполезния автомат и сега се биеше с нож, сабя, меч, копие или брадва — каквото му попаднеше подръка. Колкото повече се разгорещяваше битката, толкова по-жив се чувстваше — сякаш целият му живот бе съсредоточен върху този мимолетен миг, изпълнен с кръв, викове и болка.

Тяхната група бе една от последните оцелели, мъничък остров на съпротива сред море от кръв, из което монголите препускаха на воля. Абдикадир вече бе получил няколко удара. Даваше си сметка, че всеки от следващите може да го довърши. Знаеше и друго — че битката е изгубена. Но не можеше да направи нищо.

Откъм монголските линии внезапно се дочу неритмично думкане — поредният призив на техните бойни барабани. За миг това отвлече вниманието му и когато отново погледна право пред себе си, зърна стоварващия се върху ръката му боздуган. Парализиран от остра болка, Абдикадир изпусна оръжието — вероятно врагът му беше строшил пръстите. Невъоръжен, с една здрава ръка, той се извърна към монголския войник, който бе отстъпил назад, за да замахне за последен удар. Абдикадир се хвърли, изпънал пред себе си здраво стиснатата си длан, и покоси монголеца през краката. Противникът му се преметна назад и Абдикадир използва краткия миг, за да потърси ново оръжие. Напипа хлъзгавата дръжка на меч, стисна я и се изправи.

Но монголецът беше изчезнал.

По цялото протежение на фронта монголите се мятаха на конете и отстъпваха към лагера си. Някои се навеждаха пътьом, за да качат свои останали без коне другари. Абдикадир ги изпроводи с мрачен поглед, задъхан, стиснал оръжието. Все още не можеше да повярва на това какво става.

Изведнъж чу рязък свистящ звук и го позна по-скоро по памет. Беше от куршум. Огледа се.

Точно пред Вратата на Ищар една монголска част, изглежда, нямаше никакво намерение да се присъедини към общото отстъпление. Петдесетина конници в плътен строй щурмуваха отворената врата. Някой от тях бе стрелял по него…

Докато изпускаше меча, той видя как пропитата с кръв земя се носи срещу него.

Бисиса чу писъци и ревове точно пред входа на медицинския пункт и изтича при вратата да види какво става. Ръди Киплинг, с подгизнала от кръв риза, я последва.

Отряд монголски войници бе пробил защитната линия и нахлуваше през разтворената порта. Македонците се струпваха около тях като антитела около вирус. Монголите се защитаваха отчаяно, но някои от тях вече бяха свалени от конете.

Ала една самотна фигура се измъкна от мелето и се затича по централната улица на града. Беше жена — сигурно затова македонците не й бяха обърнали внимание, или пък не виждаха в нея заплаха. Беше облечена с кожени доспехи, но косата й бе изпъната назад и вързана с яркооранжево парче плат.

— Това е тя! — прошепна Бисиса.

— Какво каза? — попита Ръди.

— Това трябва да е Сейбъл. По дяволите, насочва се право към храма…

— Окото на Мардук…

— Заради него е било всичко. Хайде!

Затичаха се по улицата след Сейбъл. Насреща им бягаха разтревожени македонски войници — бързаха към мелето при портата. Над главите им, увиснали като дистанционни камери, блестяха десетки Очи. Бисиса дори се изненада колко много са станали.

Ръди пръв стигна камерата на Мардук. Голямото Око продължаваше да виси над разтопената статуя. Сейбъл стоеше точно под него и задъхано разглеждаше разкривеното си отражение. Изпъна ръка да докосне Окото.

Ръди Киплинг пристъпи напред.

— Госпожо, отстранете се оттам или…

Сейбъл се извърна рязко, вдигна пистолета и го простреля. Ръди политна назад, блъсна се в стената и падна.

— Ръди! — изкрещя Бисиса.

Сейбъл вече беше насочила пистолета към нея.

— Не мърдай.

Ръди погледна безпомощно Бисиса. По широкото му чело се стичаха едри капки пот. Държеше се за горната част на бедрото, между пръстите му бликаше кръв.

— Тя ме застреля — промълви изненадано той.

Бисиса едва се сдържаше да не изтича при него. После вдигна бавно ръце.

— Сейбъл Джоунс?

— Ха, прочула съм се значи.

— Къде е Коля?

— Мъртъв… може би. — Тя се засмя. — Хрумна ми нещо. Монголите свириха отстъпление. Първо сметнах, че е съвпадение. Но знаеш ли какво може да е станало? Чингис хан е мъртъв и синовете и братята му бързат да свикат курилтай, за да решат кой ще вземе голямата награда. Социалната структура на монголите е като на стадо шимпанзета. И точно като при тях, когато главатарят умре, мъжките се сбиват кой да го наследи — защото шансовете на всички са равни. Коля сигурно е знаел за това. — Тя поклати глава. — Да му се не начудиш на това дребно копеле. Питам се как ли го е направил. — Пистолетът в ръката й не трепна нито за миг.

Ръди изстена.

Бисиса си наложи да не му обръща внимание.

— Какво искаш, Сейбъл?

— А ти какво мислиш? — Тя посочи с палец през рамо. — Засякохме сигнала на това нещо още от орбита. Каквото и да прави тук, това е ключът — към миналото, настоящето и бъдещето…

— Към новия свят.

— Точно така.

— Мисля, че си права. От известно време го изучавам.

Сейбъл присви очи.

— В такъв случай би могла да ми помогнеш. Какво ще кажеш? С мен ли си, или против мен?

Бисиса премести поглед към сферата. И изведнъж се ококори и възкликна:

— Изглежда, те е очаквало!

Сейбъл извърна глава. Беше съвсем простичък трик, но американката стана жертва на собственото си тщеславие — и Бисиса спечели така нужната й секунда. Беше й напълно достатъчна, за да изрита пистолета от ръката на Сейбъл и да я повали на земята.

После задъхана се наведе над космонавтката. Стори й се, че усеща мириса на мляко и лой, същото, на което миришеха монголите, с които бе лягала.

— Сейбъл, наистина ли смяташе, че Окото го е грижа за теб и за твоите жалки амбиции? Дано изгниеш в ада! — Вдигна поглед към Окото. — А ти — видя ли достатъчно? Това ли искаше да видиш? Не ти ли стигат страданията ни?

— Бисиса… — изстена Ръди.

36 След битката

Хефестий беше мъртъв.

Александър бе спечелил още една велика битка при почти невъзможни обстоятелства — в съвършено нов свят, срещу противник, който имаше зад гърба си еволюция от почти хиляда и петстотин години повече от македонците. Но за да го направи, бе изгубил своя най-близък съратник, любовник и единствен приятел.

Александър знаеше какво е най-добре да направи в този момент. Смяташе да се прибере в шатрата си и да се напие до забрава. А после да нареди построяването на грандиозен монумент — може би някой гигантски каменен лъв.

Всъщност реши да не прави нито едно от тези неща. Най-добре бе да скърби за Хефестий насаме. Според Омир Ахил наредил да отрежат опашките и гривите на конете в памет на любимия си приятел Патрокъл. Дали да не постъпи и той по същия начин?

Не, първо го чакаше друга, по-важна работа.

Той прекоси покритото със засъхнала кръв бойно поле и навлезе между палатките и навесите, в които бяха настанени ранените. Следваше го развълнувана свита от съветници и помощници, между които и личният му доктор, защото Александър бе получил още няколко рани. Много от ранените искрено се зарадваха, че го виждат. Едни се хвалеха с подвизите си по време на битката и Александър ги изслушваше търпеливо, а сетне ги хвалеше за проявената храброст. Но други мълчаха, изпаднали в шок. Беше го виждал и преди. Щяха да останат така часове или да повтарят едни и същи думи отново и отново. Но накрая щяха да дойдат на себе си — както ставаше винаги. Както щеше да се изчисти от засъхналата кръв и бойното поле пред стените на Вавилон. Но нищо не можеше да успокои гнева и вината на онези, които бяха оцелели там, където другарите им бяха загинали — както техният цар не можеше да забрави Хефестий.

Ръди лежеше облегнат на стената, разперил ръце встрани, със сгърчени, потъмнели от кръв пръсти — приличаха на обърнати по гръб раци. От раната в бедрото му продължаваше да шурти кръв.

— Бисиса, в последно време се нагледахме на толкова много пролята кръв…

Той продължаваше да се усмихва.

— Така е. — Тя извади от джоба си превръзка и се опита да запуши раната. Но кръвта буквално пулсираше отвътре. Куршумът, изстрелян от Сейбъл, изглежда, бе разкъсал бедрената артерия, един от главните пътища, по които кръвта достига до долните крайници. Нямаше никакъв начин да го премести — нито торбички с кръв и разтвори, които да му прелее.

Сега не беше време да се отдава на чувства — по-добре бе да мисли за Ръди като за повредена машина, която трябва да поправи. Наведе се и сряза панталона около раната.

— Не говори. Ще се оправиш.

— Говна, както би казал Кейси.

— Кейси ти влияе зле.

— Кажи ми… — прошепна той.

— Какво?

— Какъв ще бъда? Или… какъв съм бил.

— Сега нямаме време, Ръди. — Раната зееше пред очите й — кървав кратер, от който продължаваше да блика алена течност. — Помогни ми, моля те. — Тя го улови за ръцете и ги притисна върху отвърстието, а след това натисна отгоре с цялата си тежест.

Той се сгърчи от болка, но не извика. Беше ужасно пребледнял. Под него се бе образувала огромна локва тъмна кръв — миниатюрно копие на разтопеното златно божество.

— Никога няма да имаме време, Бисиса. Моля те.

— Ще бъдеш любимец на всички — заговори тя, без да спира да работи трескаво. — Ще те обявят за гласа на цяла една нация — на една епоха. Ще бъдеш прочут писател. И богат. Ще отказваш почести, макар че ще ти ги предлагат настойчиво. Ще преобразиш живота на хората. Ще спечелиш Нобелова награда за литература. Гласът ти ще се чува по целия свят…

— Ах! — Той са усмихна и затвори очи. Тя опипа вътрешността на раната с пръсти. Бликна още кръв и Ръди застена.

— Всички тези книги, които няма да напиша…

— Но те съществуват, Ръди. Има ги в телефона ми. До последната думичка.

— Сигурно е тъй, щом казваш… макар че няма никаква логика в това авторът да умре преди тях… А семейството ми?

Да спре кръвта бе равносилно на това да запуши течаща канализационна тръба с възглавница. Единственото, което можеше да го спаси, бе да открие феморалната артерия и да я стегне.

— Ръди, сега ще те заболи много силно. — Тя отново вкара пръсти в раната и се опита да я разшири.

Той изви глава назад, все така със затворени очи.

— Кажи за семейството ми… моля те… — Гласът му трепереше.

Тя продължаваше да рови в раната, разтегляше мускули и сухожилия, но все не можеше да открие артерията. Вероятно се бе свила след разкъсването.

— Трябва да намеря тая проклета артерия… толкова кръв си изгубил…

Не можеше да повярва, че в човешкото тяло има чак толкова кръв. Беше навсякъде — по ръцете й, по тялото му, по пода.

— Боли ме… и ми е студено… — отпаднало каза той. Сигурно изпадаше в шок.

Тя отново притисна раната.

— Ще имаш продължителен брак — рече забързано. — Щастлив, с деца. Син.

— Да? Как се казва?

— Джон. Джон Киплинг. А после избухва голяма война, която обхваща цяла Европа.

— Германците, нали? Все тези германци…

— Да. Джон ще бъде доброволец във Франция. Там ще загине.

— Ах… — Лицето на Ръди бе почти безизразно, но устата му се сгърчи. — Поне няма да изпита тази болка, която изпитвам аз… но кой знае… тази проклета логика! Как искам да разбера… — Той отвори очи и видя отражението си в голямата сфера над тях. — Светлината… — промълви. — Утринната светлина…

Тя долепи окървавена длан до гърдите му. Сърцето му изпърха и замря.

Александър отказа чужда помощ и се изкатери сам на върха на Вратата на Ищар. Погледна на изток, отвъд равнината, към мястото, където блещукаха огньовете на монголския лагер. Летящите сфери, които хората му бяха нарекли Очи и които се бяха умножили по време на сражението, бяха изчезнали — всички, с изключение на голямата в храма на Мардук. Може би новите богове бяха видели всичко, които ги интересуваше.

Освен всичко останало трябваше да въздаде и правосъдие. Оказа се, че онзи странен англичанин на име Сесил де Морган предавал сведения на монголските шпиони — сведения, които включвали и маршрута до Окото на Мардук. Затова Сейбъл бе стигнала толкова бързо там. Английският командир Гроув и неговите спътници, между които Бисиса и Абдикадир, настояваха за правото да съдят предателите де Морган и Сейбъл според техните си обичаи. Но Александър познаваше само един начин за правосъдие. Де Морган и Сейбъл щяха да бъдат изправени пред цялата армия — на равнината пред градските стени, където бяха загинали толкова много негови другари. В себе си той вече бе отсъдил какво ги очаква.

„Тази война още не е свършила“, мислеше си той, въпреки че могъщият му противник Чингис бе мъртъв. Александър вече не се съмняваше, че ще успее да победи монголите. Но защо македонци и монголи трябваше да се сражават за развлечение на някакви божествени Очи — като хвърлени в яма кучета? Те бяха хора, а не животни. Може би имаше и други начини.

Учудваше го и наглостта на Бисиса и нейните сподвижници, които се наричаха хора от бъдещето. Сякаш самият той бе отдавна забравена реликва. Но Александър ги намираше за пустословни, тези чудаци от друго време. А и бяха само шепа в сравнение с македонците и монголите. О, да, оръжията им притежаваха поразителна мощ, но се бяха изчерпили по време на битката и не те, а мечовете, храбростта и дисциплината на неговите воини бяха решили изхода й. Не хората от бъдещето, а македонците и монголите щяха да определят съдбините на този нов свят.

Още утре щеше да нареди на Евмений да се свърже с монголите и да потърси с тях общ език. Ако ги победеше, щеше да е силен, но ако се съюзеше с тях, силата му щеше да се удесетори. Със сигурност в целия този нов свят нямаше да има друга сила, която да им се противопостави. И тогава, въоръжени със знанията, които бяха донесли Бисиса и другите, за тях нямаше да има никакви прегради.

Александър бавно се извърна и вдигна лице срещу вятъра, който идеше от изток, от сърцето на световния континент — изпълнен с незнайни богатства и възможности.