Окото на времето

18 Посланици на небесата

Без да сваля сабята, монголският воин извика нещо през рамо. Откъм палатките — всъщност юрти, спомни си думата Коля — дотичаха още въоръжени мъже. Следваха ги жени и деца. Децата бяха като малки самодвижещи се пухкави вързопи, с ококорени от почуда очички.

Мъжете имаха класически азиатски черти — широки лица, малки тесни очи и лъскави коси, пристегнати на плитки. Някои бяха завързали парчета плат на челата си. Носеха широки пепелявокафяви панталони, бяха боси, или обути в ботуши, в които бяха затъкнали крачолите си. Едни бяха голи до кръста, други бяха навлекли тънки ризи от груб плат.

Лицата им бяха зли и страшни. Скупчиха се около космонавтите и ги загледаха заплашително. Коля трепереше, но се стараеше да скрие страха си. Обезглавеният труп на Муса лежеше почти до стената на капсулата.

Убиецът на Муса се доближи до Сейбъл и я стисна за гърдите.

Сейбъл дори не трепна.

— Майчице, как вони само този тип! — прошепна тя и Коля долови страха в гласа й. Но воинът отстъпи назад.

Мъжете разговаряха оживено и оглеждаха космонавтите и капсулата, както и парашута, който се разстилаше върху прашната степ.

— Знаеш ли какво си говорят според мен? — попита го шепнешком Сейбъл. — Обмислят как да те убият. Мен първо ще ме изнасилят и чак после ще ми видят сметката.

— Не мърдай — предупреди я Коля.

Натрупаното напрежение се пукна като мехур в мига, когато отекна детски вик. Едно малко момиченце, вероятно пет-шест годишно, бе докоснало нагорещената стена на капсулата и бе извикало от болка.

Мъжете започнаха да ръмжат като настървени хищници. Убиецът на Муса опря острието на сабята си в шията на Коля. После отвори разкривената си уста и отвътре лъхна миризмата на месо и мляко. Коля почувства, че му се завива свят. Дали това бе последното, което бе почувствал Муса преди смъртта си?

— Даругачи! — извика той. — Тенгри. Даругачи!

Очите на мъжа се разшириха. Той отстъпи назад, но без да сваля оръжието. Последва развълнуван разговор, но погледите на мъжете излъчваха все същата враждебност.

— Какво му каза? — попита Сейбъл.

— Спомени от училище — отвърна Коля, като се стараеше да говори тихо. — Може би са само предположения. Кой знае къде сме попаднали…

— На какъв език, Коля?

— На монголски.

— Знаех си! — изсумтя Сейбъл.

— Казах, че сме пратеници. Пратеници на небесата. Ако ми повярват, ще се отнасят към нас с уважение. Може би ще ни предадат на някой по-важен. Блъфирам… но какво ни остава?

— Чудесно хрумване, Батман — рече Сейбъл. — В края на краищата те ни видяха, че падаме от небето. „Отведете ме при вашия водач“. Във филмите този номер неизменно минава. — Тя дори се засмя, но смехът й бе сух и дрезгав.

Поне кръгът около космонавтите се поразшири и изглежда, никой не бързаше да ги убие. Един от мъжете си нахлузи елек и шапка, метна се на един неоседлан кон и препусна нанякъде в степта.

Завързаха им ръцете отзад и ги поведоха към юртите. Щеше да им е трудно да вървят и без завързани ръце, а сега бе почти невъзможно. Коля имаше усещането, че краката му са потопени в застинало олово. Ококорени дечица, които си чоплеха носовете, образуваха тържествен шпалир. Едно по-едричко и злобно хвърли камък и улучи Коля по рамото. Всичко това едва ли можеше да се нарече достойно завръщане на Земята, мислеше си тъжно той. Но поне бяха живи и бяха спечелили поне малко време.

Повдигнаха чергилото на една от юртите и ги натикаха вътре.

С тежките си обемисти скафандри Сейбъл и Коля изпълваха почти цялата юрта. Когато седнаха върху затрупаните на пода кожи, краката им щръкнаха смешно напред. Но все пак изпитваха облекчение, че могат поне за малко да си отдъхнат.

Единствената врата на юртата бе обърната на юг — Коля виждаше залязващото слънце вдясно. Той си спомни, че това е стара монголска традиция — от най-древни времена номадите се прекланяха пред светилото.

Непрестанно влизаха и излизаха монголци, очевидно за да видят новодошлите. Мъжете бяха ниски и набити, а жените — с жилести яки тела. Мъжете оглеждаха Сейбъл с алчна пресметливост.

Бяха донесли и част от снаряжението им от капсулата. Предназначението на повечето от предметите — медикаменти, инструменти, надуваеми пояси — очевидно бе напълно непонятно за монголците. Все пак им позволиха да си свалят скафандрите и да се преоблекат в по-леките и удобни оранжеви комбинезони, каквито носеха на орбита. Монголските деца се блещеха на бельото и гумираните им панталони, докато те се преобличаха. Струпаха скафандрите в ъгъла, като захвърлени пашкули.

И двамата успяха да скрият и задържат пистолетите си — напъхаха ги тайно отзад в коланите си.

След това, за огромно облекчение на Коля, ги оставиха сами. Той се облегна на стената на юртата и протегна разтрепераните си крака, опитвайки се поне малко да успокои бесния ритъм на сърцето си и да прогони мъглата пред очите си. Сега трябваше да са в болница, заобиколени от грижите на висококвалифицирани специалисти — лекари и психолози, които да започнат програма за възстановяване — а не да се търкалят в мръсния ъгъл на някаква парцалива юрта. Чувстваше се слаб като старец, даваше си сметка, че е съвсем безпомощен пред яките монголци, и това засилваше отчаянието му.

Опита се да мисли, да прецени трезво обстоятелствата.

Макар и окъсана, тази юрта бе по-голяма от останалите. Вероятно принадлежеше на някой тукашен големец, дори на местния вожд. Подът бе покрит с кожи, от подпорите, окачени на куки, се поклащаха метални съдове и кози кожи. Покрай стената бяха повредени дървени ракли и още изсушени кожи — мебелите на странстващите номади. Юртата нямаше прозорци, а само дупка на тавана, разположена над огнището, в което тлееха няколко въглена.

Отначало Коля не можеше да си обясни как подобно тежко съоръжение може да се разглобява и пренася, както правеха помадите два пъти в годината, когато сменяха пасищата. Но скоро забеляза една широка носилка, натикана в дъното. Изглеждаше достатъчно голяма да побере всичко, което се намираше в юртата, както и самата нея.

— Знаеш ли, спомних си нещо. Само ранните монголски племена са имали такива тежки и неудобни юрти. По-късните са разполагали с много по-олекотени конструкции, които лесно са се сгъвали. Това свива възможностите до началото на тринайсети век… озовали сме се насред Монголската империя, в началото на нейния възход!

— Имаме късмет, че знаеш толкова много за тях.

— Имали сме късмет?! Сейбъл, монголите са завладявали Русия — при това на два пъти! Такива неща не се забравят.

След известно време им поднесоха вечеря. Една от жените в юртата постави пред тях врящо гърне, от което стърчаха няколко овнешки ребра. В мазната вода плуваха едри късове месо. Лицето на жената бе като пергамент, а ръцете й бяха черни и мазолести. Докато късаше месото в гърнето, тя не обръщаше никакво внимание на Сейбъл и Коля, сякаш двамата не съществуваха. Двамата ядоха малко, но пиха колкото се може повече вода. Коля си спомни, че монголите са имали обичаи да държат месото под седлата си, за да омекне преди готвене. И че освен това любимата им напитка била кобилешко мляко.

Двамата космонавти полагаха усилия да ускорят колкото се може повече процеса на привикването си към земното притегляне — непрестанно правеха упражнения и се въртяха на една или друга страна, за да натоварват различни групи мускули. И без това нямаше какво друго да правят — трябваше да чакат, докато се завърне пратеникът и бъде решена съдбата им.

След вечеря им позволиха да излязат навън. Животът в селото продължаваше както винаги. Коля се огледа. Равнината се простираше, докъдето му стигаше погледът — огромна и пуста, жълтеникава и прашна, покрита с ниски шубраци. Под пепелявосивото небе се носеха тъмни облаци, които хвърляха сенки като езера. Но равнината, огромна и пуста, караше небето да изглежда някак миниатюрно и незначително. Това беше Монголското плато — спомняше си го още от кратките мигове на спускането. Не надхвърлящо хиляда метра надморска височина, то бе отцепено от останалата част на Азия с големи естествени прегради: планински вериги на запад, пустинята Гоби на юг и сибирските гори на север. От орбита платото изглеждаше като еднообразна равнина, набраздена тук-там от речни корита, които му придаваха вид на набързо нахвърлена скица. А ето че сега се бяха озовали в самия му център.

И насред тази пустош се гушеше едно монголско селце. Кръглите прашни юрти приличаха по-скоро на малки хълмчета, отколкото на жилища, създадени от човешка ръка. Дори очуканата сфера на капсулата изглеждаше някак съвсем на място сред тази обстановка. Децата тичаха около нея и се смееха, съседите си подвикваха от входовете на юртите. Коля виждаше различни домашни животни: овце, кози и коне — движеха се на стада, без да бъдат пазени от никого. Макар да бяха почти осем века назад във времето, и тук основата на човешкото съществувание си оставаше непроменена. Това бе един малък остров на човешка топлина насред огромната мълчалива пустош на равнината. Кой знае защо, тази мисъл му вдъхна увереност и спокойствие, въпреки че беше руснак, попаднал в плен при монголите.

Коля и Сейбъл заспаха сгушени един в друг, заобиколени от десетина похъркващи монголи. Но всеки път, когато Коля отвореше очи, забелязваше, че някой от тях го наблюдава. Така и не можа да се наспи. За разлика от него, Сейбъл спа непробудно през цялото време, положила глава на рамото му. Коля беше изумен от храбростта й.

През нощта вятърът се усили й юртата започна да се клати и поскърцва, като кораб, носен от теченията сред море от треви. Коля съвсем се събуди и взе да се чуди какво ли е станало с Кейси.

19 Делтата

След като се нахрани, секретарят Евмений освободи прислужниците си, уви се по-плътно с виолетовото си наметало, повдигна тежкото кожено чергило на вратата и надзърна от шатрата.

Облаците се бяха разсеяли, небето беше яркосиньо. Макар да бе още рано, слънцето прежуряше. Поне дъждът бе спрял най-сетне. Но когато погледна на запад към морето, Евмений видя нова стена купести облаци, като предвестник на следващата задаваща се буря. Дори туземците, които се трупаха около военния лагер и се опитваха да продават амулети и безполезни дрънкулки, както и телата на невръстните си дечица, твърдяха, че времето по тези места никога не е било такова.

Евмений се отправи към шатрата на Хефестий. Придвижването беше доста трудно. Почвата бе мека и податлива, жълтеникавата кал бе размесена с човешки и животински изпражнения, които залепваха по ботушите му.

Към небето се издигаше дим от хиляди огньове. От шатрите се подаваха сънени войници, навличаха дрехи и мъкнеха във всички посоки тежко снаряжение. Някои се бръснеха с наточени ножове — още щом пое армията от баща си, младият цар бе издал заповед всички войници да са гладко избръснати. Както обикновено македонците мърмореха срещу този странен гръцки обичай, но повече се оплакваха от страната, в която ги бе довел техният повелител.

Войниците обичат да се оплакват. Но когато бяха влезли с корабите в делтата, самият Евмений бе отвратен от горещината, миризмата и облаците насекоми, които се издигаха над околните тресавища. Но той се гордееше с дисциплинирания си ум — мъдрият човек си върши работата независимо от времето. „Понякога и на боговете им вали“ — припомни си той старата поговорка.

Шатрата на Хефестий бе много по-просторна и разкошна от тази на Евмений — знак за уважението, с което се отнасяше царят към най-близкия си съратник. Жилищните помещения бяха заобиколени от поредица преддверия, в които стояха на пост щитоносците — отбрани войници, прочути като най-добрите воини в познатия свят.

Евмений беше съвсем близо до шатрата, когато го спряха. Пазачът, разбира се, беше македонец. Със сигурност го познаваше, ала въпреки това се изпречи на пътя му, вдигнал в ръката си къс меч. Евмений не отстъпи, а прободе стражника със суров поглед и накрая щитоносецът му направи път.

Враждебността на македонския войник към един гръцки чиновник беше неизбежна като времето — въпреки че се основаваше на невежество, защото как можеха тези варвари да разберат, че цялата тази сложна армейска машина няма да може да ги храни и пои, организира и насочва, ако не е неуморната и безупречна работа на секретариата на Евмений? Той влезе в шатрата, без да поглежда през рамо.

В преддверието цареше бъркотия. Прислужници подреждаха масите, събираха остатъци от натрошени сервизи и от храна и триеха петната от вино и повръщня по пода. Очевидно и снощи Хефестий се бе забавлявал добре с другари и гости.

Главният прислужник на Хефестий беше нисък и повратлив човечец с къдрава рижава коса. След като накара Евмений да почака подобаващо време в преддверието, за да си придаде допълнителна важност, той най-сетне му се поклони и го въведе в личните покои на господаря си.

Облечен в нощница и завит с чаршаф, Хефестий се изтягаше на един диван. Тук също кипеше трескава активност — слуги носеха различни блюда и кани с вода. Самият Хефестий, подпрян на лакът, похапваше апатично печено месо от един поднос.

Нещо се размърда под чаршафа. Отдолу се показа десетинагодишно момче, озърташе се сънено. Хефестий му се усмихна, докосна устните си с върховете на пръстите си, сетне ги опря до устните на момчето.

— Върви си вече — рече тихо и момчето напусна помещението. Беше съвсем голо. Един слуга го застигна с наметало.

Застанал при входа, Евмений се постара да прикрие отвращението си от тази сцена. Живееше от доста време сред македонци и бе започнал да ги разбира. Те бяха силни и дисциплинирани воини, но не можеха да се похвалят с кой знае каква история — само няколко поколения ги деляха от техните предци, скотовъдци от високите планини. Но все пак някои от тези прислужници бяха деца на благородници, пратени да се учат на военния занаят. Евмений не можеше да си представи какво впечатление може да оказва върху неукрепналите им умове гледката на тези останки от среднощната пиянска вакханалия и похотлива разюзданост.

Едва сега Хефестий го забеляза.

— Днес си подранил, секретарю.

— Не мисля. Освен ако слънцето пак не е започнало да скача из небето.

— В такъв случай аз трябва да съм закъснял. Ха! — Той размаха един шиш с още цвърчащо месо. — Трябва да опиташ от това. Нямах представа, че камилското може да е толкова вкусно!

— Причината, поради която индийците слагат толкова много подправки — обясни спокойно Евмений, — е, че най-често консумират полуразвалено месо. Предпочитам да се храня с плодове и овнешко.

— Голям си твърдоглавец, Евмений — намуси се Хефестий.

Евмений преглътна раздразнението си. Макар често да се караха с македонеца, напоследък го разбираше все по-добре.

— Притеснен си, задето няма и вест от царя, нали?

— Половината от съгледвачите ни още не са се върнали.

— Успокояваш ли се между краката на прислужника?

— Познаваш ме твърде добре, секретарю. — Хефестий захвърли шиша в подноса. — Може да си прав за подправките. Сигурно затуй си прокарват път през червата ми като македонска конница през персийски линии. — Той се надигна, свали си нощницата и навлече чиста риза.

Хефестий винаги го изненадваше с вида си. Не приличаше на останалите македонци — беше висок, с яркосини очи и къса черна коса. Умееше да се държи като благородник, ала без никакво съмнение бе роден за воин.

Всички знаеха, че Хефестий е близък приятел на царя още от времето, когато двамата са били момчета, и негов любовник в младежките години. Макар че след това царят се бе обкръжил с жени, наложници и любовници, последният от които бе онзи персийски червей, евнухът Багоас, веднъж, в състояние на дълбоко алкохолно опиянение, той бе признал на Евмений, че Хефестий си остава неговият единствен приятел, единствената истинска любов в живота му. Царят, който не беше глупак, дори когато ставаше въпрос за близки приятели, бе поверил на Хефестий командването на голяма част от армията и преди това го бе провъзгласил за хилиарх. Що се отнася до Хефестий, за него не съществуваше никой друг освен царя — прислужниците и малките любовници не бяха нищо повече от временна утеха в живота му.

След като се облече, Хефестий попита:

— Доставя ли ти удоволствие да ме виждаш как страдам по него?

— Не — отвърна Евмений. — Аз също се страхувам за него. И не само защото е мой цар — а задето е такъв, какъвто е. Не зная дали ще ми повярваш, но това е самата истина.

Хефестий го огледа втренчено.

— Не се съмнявам в думите ти, Евмений. След всичко, което преживяхме на този поход, под неговото вещо ръководство.

— До края на света.

— До края на света — точно така. А може би и отвъд него. Но, моля те, седни. Вземи си плодове, пий вино…

Евмений седна и си взе от сушените фурми. Пътуването им наистина бе продължило дълго. Колко странно и разочароващо щеше да е, ако трябваше да свърши тук — в този пущинак, наистина на края на света.

Обкръжени от отряд копиеносци, Бисиса, Сесил де Морган, капрал Батсън и трима сепои изкатериха последния хребет и пред погледите им се разкри делтата на Инд. Далеч на запад едва се различаваха очертанията на корабите в морето, скрити зад завесата на маранята.

Корабите приличаха на триреми.

А под тях се разстилаше армейският лагер. По брега на реката бяха вдигнати шатри и димът от безчислени огньове се виеше в небето. Някои от шатрите бяха огромни и отпред бяха отворени като панаирджийски сергии. Навсякъде имаше движение, което създаваше впечатлението за неуморна бъркотия. Обитателите на лагера не бяха само войници — виждаха се жени, някои натоварени с продукти, деца тичаха по калните пътища, лаеха кучета, кукуригаха петли, имаше дори прасета. Още по-нататък се виждаха големи стада коне, камили, овце и кози. И всички бяха изкаляни — дори най-малките деца.

Въпреки умората си де Морган изглеждаше въодушевен. Благодарение на своите „училищни познания“ той вече имаше известна представа за онова, на което бяха свидетели. Де Морган посочи към отворените отпред шатри.

— Виждате ли? Войниците е трябвало сами да си купуват провизии — затова са тези търговци. Повечето от тях са финикийци, те почти винаги са придружавали военните походи. Освен тях естествено задължителният антураж от циркаджии, пътуващи артисти и дори съдилища… Не забравяйте, че тази армия е в поход от години. Много от мъжете си водят любовници, жени, дори деца. Цял един пътуващ град…

Един от македонците сръга с копието си Бисиса. Копията им бяха дълги, с железни наконечници — де Морган ги нарече сариси. Време беше да тръгват. Започнаха да се спускат по склона към лагера.

Бисиса се опита да надвие умората. По молба на капитан Гроув се бе присъединила към един от разузнавателните патрули със задача да потърсят връзка с македонската армия. След няколко дни, през които се спускаха надолу по поречието на Инд, тази сутрин се предадоха на македонски патрул, за да ги отведат при началниците.

Скоро вече бяха между шатрите и трябваше да си проправят път през невероятната мръсотия. Миризмата на изпражнения бе непоносима. Сякаш бяха в обор, а не във военен лагер.

Яркооранжевият й комбинезон и червените куртки на британците предизвикаха струпването на тълпа зяпачи. Мъжете бяха ниски, дори по-ниски от сепоите, но с яки мускулести тела. Въпреки това по лицата им се четяха следи от недохранване. Очевидно бе, че тази армия е на път от доста време и далеч от къщи, но затова пък бе осигурила на войниците победи и богатства, за каквито сигурно не бяха и мечтали.

Де Морган изглеждаше по-заинтригуван от нейната реакция, отколкото от самите македонци.

— Какво мислиш? — попита я той.

— Все трябва да си повтарям, че всичко това е истина — отвърна тя бавно. — Че наистина го виждам с очите си — аз, една жена от двайсет и първи век, се намирам в македонски военен лагер. Има хора, които биха дали мило и драго, за да видят това.

— Така е. Но ние поне сме тук и това е нещо.

Бисиса се препъна и бе възнаградена с настойчиво побутване в гърба.

— Знаеш ли — прошепна тя, — имам пистолет в колана. — Македонците, както и следваше да се очаква, не бяха разбрали предназначението на стрелковите оръжия и им ги бяха оставили, но прибраха ножовете и байонетите. — Ужасно се изкушавам да вдигна предпазителя и да накарам този варварин да си завре копието отзад.

— Не бих те посъветвал — каза хладно де Морган.

Когато Хефестий видимо се пооживи, прислужниците донесоха свитъците с документи и ги разстлаха върху масата. Както и през повечето сутрини, Евмений и Хефестий се заеха с досадната работа да обсъждат безброй подробности по управлението на огромната армия — разпределение на заплати, подкрепления, въоръжение, брони, облекло, товарен добитък — задължение, което тегнеше над тях дори когато армията спираше за по-продължителен период от няколко месеца, както бе в случая. Задачата се усложняваше още повече от присъствието на скъпоструващия флот в делтата.

Както винаги докладът на началника на конницата бе най-обезпокояващ. Конете измираха с десетки и стотици и бе задължение на всички провинциални военачалници да събират и изпращат попълнения. Но при постоянната липса на връзка от известно време не бяха пристигали свежи животни и сега началникът на конницата сърдито настояваше да се пристъпи към изземване от местното население.

— Ако въобще можем да намерим някакви свестни коне в тази кална дупка — заключи навъсено Хефестий. Той командваше точно тази част от армията. Но Евмений също имаше известна власт, както и голям брой заместници, подсекретари и писари, от които получаваше информация и чрез които упражняваше властта си. Евмений се гордееше със създадената от него организация — колкото и дисциплинирани да бяха македонците, в преобладаващата си част дори заможните и благородниците бяха неграмотни и неспособни да се самоуправляват.

Затова пък Евмений бе добре подготвен за тази задача. По-възрастен от повечето бойни другари на царя, той бе служил още при баща му Филип.

Филип бе завладял Македония три години преди да се роди неговият наследник. В онези дни царството представляваше по-скоро сборище от феодални княжества, съществуващи под постоянната заплаха от нашествие на племената от север и на коварните градове държави на гърците от юг. Под ръководството на Филип първо бяха разбити и покорени северните племена. Сблъсъкът с гърците бе неизбежен — и когато дойде часът, създадената от Филип добре обучена и високоподвижна кавалерия, която по-късно се бе прочула като македонска конница, проби редовете на бавноподвижните гръцки хоплити.

Евмений, който също произхождаше от един от тези градове държави — Кардия, си даваше сметка, че омразата срещу варварите едва ли някога ще се уталожи. Но с времето цивилизацията постепенно се бе свила до няколко самотни огнища, сред огромно море на невежество и неизвестност, и като по-зрели в политическо отношение, гърците осъзнаваха, че се нуждаят от македонците, за да ги пазят от по-страшни врагове. Те подхранваха амбициите на Филип да създаде огромна и могъща империя и неусетно го насочиха срещу Персия, като същевременно по този начин възнамеряваха да си отмъстят на персите заради предишни нашествия. Поради същата причина предложиха да се погрижат за обучението и възпитанието на неговия син Александър, който стана ученик на Платон и Аристотел и бе научен да цени и почита гръцката култура и цивилизация.

Ала точно когато Филип се готвеше да поеме на поход срещу персите, го убиха.

Новият цар бе едва двайсетгодишен, но не се поколеба да продължи оттам, докъдето бе стигнал баща му. Серия бързи военни кампании закрепи положението му в Македония и Гърция. Веднага след това той насочи вниманието си към наградата, за която бе жадувал Филип. Персийската империя бе огромна и населението й наброяваше милиони. Но след шест години, през които Александър проведе една кратка и същевременно жестока и безкомпромисна кампания, царят на македонците се възкачи на персийския престол.

Този цар обаче не искаше само да завладява, но и да управлява. Беше се постарал да осигури условия за разпространението на гръцката култура в Азия, а сетне се зае да строи градове в гръцки стил — създаваше новата си империя по гръцки модел. И което бе още по-странно, опита се да обедини под знамената си същите тези народи, които току-що бе завладял. Възприе персийските дрехи и маниери и нерядко смайваше последователите си, като целуваше по устата своя евнух Багоас.

Междувременно кариерата на Евмений също процъфтяваше. Интелигентен, напорист, хитър, той бързо спечели доверието на царя и получи власт, за каквато не беше и мечтал. Заедно с нея дойдоха и отговорностите пред огромната империя и страховитата армия, която трябваше да се издържа. Понякога Евмений имаше усещането, че на плещите му е легнала тежестта на целия цивилизован свят.

Ала след всички тези успехи стана ясно, че царят няма да се задоволи дори с една империя. След като Персия падна в краката му, той поведе своята калена в битките армия от над петдесет хиляди ветерани на юг и на запад, към богатата и загадъчна страна Индия. Придвижиха се дори на изток, за да изучават един край на света, който още не беше опознат, като следваха брега на океана, за който царят вярваше, че опира в края на света. Страната, в която се озоваха, бе наистина странна — в реките плуваха крокодили, горите гъмжаха от гигантски змии и се носеха слухове за империи, каквито никой досега не бил виждал. Но царят не възнамеряваше да се спира.

Защо бе продължил? Едни разправяха, че бил бог в човешка плът и че амбициите на боговете се предавали и на простосмъртните. Други твърдяха, че си бил наумил да надмине подвизите на великия Ахил. Сигурно причина бе и любопитството: човек, израсъл под крилото на Аристотел, не можеше да не е обзет от желание да опознава света. Що се отнася до Евмений, той подозираше, че истинската причина е далеч по-простичка. Като истински наследник на баща си, Александър просто мечтаеше да го надмине.

Най-сетне изнурените войници се разбунтуваха и дори богоизбраният цар не можеше да продължи. Евмений също смяташе, че войниците са прави. Време беше да се тегли чертата.

Но дори след това малко поражение, получено от собствената му армия, царят продължаваше да храни една последна амбиция. Докато все още се намираха в Индия, той си науми да прати неголям флот надолу покрай брега на Персийския залив, за да установи нов търговски път и да разшири границите на империята си. Ето защо реши да раздели силите си — Хефестий трябваше да откара флота в устието на делтата, следван от товарните кервани и слоновете, както и от Евмений и хората му. А царят остана, за да се справи с няколко размирни племена в новата индийска провинция.

Всичко потръгна добре, докато царят не реши да нападне едно племе, наречено малои, недалеч от техния крепостен град Мултан. С типичния за него кураж той поведе собственолично атаката, но бе повален от стрела в гърдите. Според последните сведения, които бе получил Хефестий, царят бил натоварен на един от корабите, за да се присъедини към останалата част от флота в устието.

Но оттогава бяха изминали много дни. Сякаш цялата армия, останала на север, се бе изпарила. И небето бе изпълнено със странни знамения — някои дори твърдяха, че били видели слънцето да подскача в небосвода. Подобни причудливи знаци обикновено вещаеха зловещи промени — а какво по-страшно събитие от смъртта на един велик цар? Евмений вярваше повече на фактите, отколкото на поличбите, но и той самият изпитваше известно безпокойство от липсата на информация.

Засега обаче не им оставаше друго, освен да се заемате ежедневните задължения. Не вършиш ли работата, тя се трупа. Днес например ги очакваше случаят с един от пешите командири, който открил любимата си наложница в ложето на свой другар и му отрязал носа с нож.

— Случаят може да е дребен — заяви Евмений, — но последствията са непредсказуеми.

— Въпросът е малко по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед — заяви Хефестий. — Познавам и двамата мъже. Говори се, че преди това били любовници. По някакъв начин момичето е застанало между тях и ги е настроило един срещу друг. Кое е това момиче, между другото?

Евмений започна да се рови из свитъците, за да открие къде е записано името. Но преди да го намери, в помещението влетя прислужникът на Хефестий.

— Господарю! Трябва да дойдете незабавно… Случи се нещо странно. Водят едни непознати…

— Да не е нещо за царя? — прекъсна го троснато Хефестий.

— Не зная, господарю. О, побързайте, моля ви!

Хефестий и Евмений се спогледаха, после се изправиха, бутнаха свитъците настрана и изтичаха навън.

Отведоха Бисиса и де Морган пред най-голямата шатра, която обаче бе не по-малко опръскана с кал. Пред вратата стояха на пост свъсени страховити пазачи, въоръжени с копия и щитове. Охраната на Бисиса пристъпи напред и произнесе нещо на гръцки. Един от пазачите кимна отсечено, влезе в шатрата и заговори на някого.

Де Морган беше едновременно напрегнат и развълнуван — състояние, в което изпадаше, когато надушваше примамливи възможности. Бисиса се стараеше да запази спокойствие.

От шатрата наизлязоха още войници и заобиколиха Бисиса и останалите, като насочиха мечовете си към коремите им. След тях се появиха двама души, които очевидно бяха с по-висш сан. Носеха къси военни туники и наметала, но дрехите им бяха чисти. Единият, по-младият, се приближи, като разблъскваше безцеремонно охраната. Имаше широко лице, щръквал нос и къса черна коса. Той изгледа непознатите отгоре до долу, избра си де Морган, застана пред него и му кресна нещо в лицето. Де Морган трепна и се отдръпна, опръскан със слюнка. След това промърмори смутено.

— Какво иска? — попита шепнешком Бисиса.

Де Морган сбърчи чело.

— Пита дали сме… чакай. Трудно го разбирам. Казва се Хефестий. Помолих го да говори по-бавно. Обясних му, че гръцкият ми е слаб. Пък и съм го учил в Уинчестър, а не сред тези тук.

Но ето че се приближи и вторият военачалник. Той очевидно бе по-възрастен — беше почти гологлав, ако се изключеха посребрелите коси покрай ушите му. Имаше по-меки черти и в погледа му се четеше интелигентност. Той сложи ръка на рамото на Хефестий и се обърна към де Морган с бавен и равен глас.

Лицето на де Морган светна.

— О, слава на Бога — този е истински грък! Езикът му е архаичен, но поне може да говори правилно, не като тези македонци.

И така, чрез двойния превод, осъществяван от де Морган и гърка, Бисиса подхвана първия си разговор с македонския военачалник. Изброи имената на участниците в разузнавателната група и каза, че идват от горното поречие на Инд.

— Ние сме част от една армия… разположена горе в малка долина…

— Ако е истина, трябваше да сме ви забелязали — възрази Евмений.

Бисиса не знаеше какво да каже. Нищо в живота й не я бе подготвило за подобна странна среща. Хората, които я заобикаляха, изглеждаха толкова първични! Имаха къси яки мускулести потни тела. Приличаха по-скоро на животни. Зачуди се как ли я виждат те.

Евмений заобиколи Бисиса и опипа дрехите й. Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета и тя се напрегна, но той не му обърна внимание.

— Всичко в теб е толкова различно…

— Но напоследък целият свят е различен — отвърна тя и посочи небето. — Сигурно и вие сте го забелязали. Вече нищо не е както преди. Поели сме на пътешествие против волята ни, без да разбираме целите му. А също и вие. Ето обаче, че съдбата ни събра. Може би бихме могли да си помагаме.

Евмений се усмихна.

— Виждал съм и по-странни неща през последните шест години в армията на нашия богоизбран цар. И всичко, което видяхме — завладяхме. Каквито и странни сили да движат този свят, съмнявам се, че могат да ни заплашват…

Изведнъж откъм лагера долетя вик. Към реката се затичаха хора, хиляди се раздвижиха изведнъж, като трева, разлюляна от внезапен вятър. Дотича вестоносец и заговори на Хефестий и Евмений.

— Какво е станало? — обърна се Бисиса към де Морган.

— Той идва — преведе де Морган. — Той най-после идва.

— Кой?

— Царят.

Малка флотилия се спускаше по реката. Повечето от корабите бяха широки и плоски, но имаше и великолепни триреми с разперени пурпурни платна. Ала най-отпред плаваше малка ладия, движена от петнайсетина гребци. На кърмата имаше чергило от позлатена тъкан.

Из тълпата на брега се разнесе ропот. Забравени от пазачите си, Бисиса и де Морган също си проправиха път към брега.

— Какво казват? — попита Бисиса.

— Че това е измама — преведе де Морган. — Че царят е мъртъв и са докарали тялото му за погребение.

Ладията опря в брега. Под командването на Хефестий десетина войници изтичаха да вдигнат носилката. Но за всеобща изненада човекът, който лежеше върху нея, се раздвижи, спря с жест носачите и бавно се изправи. Смълчаната тълпа следеше мъчителните му движения. Мъжът носеше туника с дълги ръкави и пурпурно наметало, под което се подаваше тежка ризница. Наметалото бе обшито със златни конци, а туниката бе богато украсена с изображения на слънцето и различни герои.

Беше нисък и набит, като повечето македонци. Имаше гладко обръснато лице, а кестенявата му коса бе сресана назад и се спускаше до раменете му. Лицето му, зачервено от слънцето, издаваше воля и сила и същевременно бе красиво и мъжествено.

— Прилича на рок звезда — прошепна Бисиса. — И има осанката на принцеса Даяна. Нищо чудно, че го обичат…

Из тълпата отново се разнесе шушукане.

— „Той е“ — преведе тихо де Морган. — Това казват. — Бисиса го погледна и с изненада забеляза в очите му сълзи. — Той е! Това е самият Александър! Божичко, мили Боже!

Едва сега започнаха възгласите — разпространяваха се като пожар в суха трева. Войниците размахваха ръце и оръжия. Дъжд от цветя посипа ладията.

20 Град от шатри

Призори, два дена след тяхното пленяване, монголският пратеник се завърна. Съдбата на космонавтите, изглежда, бе решена.

Коля положи доста усилия, докато събуди Сейбъл. Той самият бе буден от ранни зори, очите му бяха подпухнали и гурелясали от недоспиване. В мъждивия мрак на юртата, из който се носеха похъркванията на децата, космонавтите получиха закуска от безквасен хляб и купичка горещ чай. Чаят беше ароматен. Вероятно бе от билки и степни треви и бе неочаквано освежаващ.

Телата и на двамата бяха вкочанени. Макар че се възстановяваха доста бързо от орбиталното си приключение, Коля все още мечтаеше за горещ душ или поне за възможност да си измие лицето. Но тук водата беше рядкост.

Изведоха ги навън, за да удовлетворят и другите си нужди. Небето тъкмо просветляваше и обичайният похлупак от облаци и прах изглеждаше малко по-лек.

След като се облекчиха, ги отведоха при неголяма групичка мъже. Бяха оседлали десетина коня, а два бяха впрегнати в малка каручка с дървени колела. Конете бяха яки и имаха див, почти необуздан вид: оглеждаха се и подскачаха нетърпеливо.

— Поне ще се махнем оттук — въздъхна Сейбъл. — Цивилизацията ни очаква с разтворени обятия!

— Има една поговорка — промърмори Коля. — От трън, та на глог…

— Знам я.

Побутнаха ги към каручката. Доста се затрудниха, докато се покатерят вътре, а и ръцете им бяха завързани. Когато най-сетне седнаха, към тях се приближи един възрастен монголец и започна да им говори нещо неразбрано. Изглеждаше ядосан.

— Този пък какво иска? — попита Сейбъл.

— Нямам представа. Но съм го виждал тоя. Мисля, че им е водачът. Казва се Скакатай. — Беше идвал да ги наглежда в първите часове от пленничеството.

— Този дребен задник май се опитва да ни продаде. Как бяха онези думички?

— Даругачи. Тенгри.

Сейбъл изгледа строго Скакатай и каза високо:

— Не разбра ли бе? Тенгри, тенгри. Ние сме пратеници на боговете. Нямам никакво намерение да ме пращате в двореца със завързани ръце. Да ни отвържете по-скоро, че ще ти изпека със светкавица костеливия задник.

Скакатай, разбира се, не схвана и думичка, но жестовете на Сейбъл бяха достатъчно красноречиви. След като я изслуша внимателно, той кимна на един от синовете си, който им преряза вървите.

— Чудесно се справи — похвали я Коля, докато си масажираше китките.

— Нищо и половина — отвърна тя. — Продължаваме. — Тя посочи „Союз“ и струпания при една юрта парашут. — Искам си каквото си е мое. Донесете това в каручката. И нещата, дето ги взехте от „Союз“… — Този път се наложи да използва доста повече жестове, но в края на краищата, макар и с видимо неудоволствие, Скакатай нареди на хората си да натоварят парашута и останалите вещи, между които и двата скафандъра. Коля веднага провери дали аптечната и сигналният пистолет са на място — както и частите на любителското радио, единствената им възможност за връзка с Кейси и оставалия свят.

Сейбъл се зарови в багажа, извади един надуваем спасителен сал и го подаде церемониално на Скакатай.

— Това е за теб. Дар от небесата. Когато тръгнем, дръпни ей това. Разбра ли? — Тя му показа няколко пъти как трябва да издърпа шнура, докато не се увери, че монголецът я е разбрал. — След това се поклони, а Коля последва примера й.

Конниците потеглиха и каруцата ги последва.

— Благодаря за овнешкото, тъпако — извика Сейбъл.

Коля я наблюдаваше внимателно. Малко по малко, стартирайки от позиция на пълно подчинение и уязвимост, тя бе поела контрол върху ситуацията.

— Сейбъл, ти си била голяма куражлийка — не се сдържа той.

Тя се ухили.

— Как иначе мислиш щях да си наместя задника на тази работа? Пък и какво лошо да си тръгнем с малко повече стил, отколкото когато кацнахме от небето?

Чу се лек гръм, последван от уплашени викове. Скакатай бе дръпнал шнура на надуваемия сал. Монголите гледаха втрещено яркооранжевия предмет, който се бе появил сякаш от нищото и бързо нарастваше. Още преди групата да напусне селцето, децата вече скачаха върху издутите стени на сала.

Групата се придвижваше със забележителна бързина. Ездачите се носеха в равномерен тръс — темпо, което, по мнението на Коля, трябваше да изтощи дребните животни, но те, изглежда, бяха свикнали с подобни натоварвания. Монголите се хранеха на седлата и очакваха космонавтите да постъпват по същия начин. Не спираха дори да се облекчават, а го правеха в движение. Сейбъл и Коля трябваше да се научат да се пазят, когато вятърът довяваше в лицата им пръски топла урина.

От време на време Коля забелязваше някакви ярки проблясъци в далечината. Зачуди се дали не са „очите“, за които им бе разказвал Кейси. С радост би разгледал някоя от сферите отблизо, но монголите не проявяваха никакво любопитство.

Преди слънцето да се изкачи до най-високата точка, стигнаха до няколко юрти, изгубени сред безкрайната степ. До една от тях бяха завързани коне, а Коля забеляза още да пасат отвъд селцето. Ездачите бързо смениха конете и продължиха без минута почивка.

— Не бих имала нищо против кратък отдих — изпъшка Сейбъл. — Тая каруца доста друса.

Коля не сваляше поглед от юртите.

— Мисля, че това беше ям.

— Какво?

— В далечни времена монголите са владели Евразия от Унгария до Южнокитайско море. Поддържали са връзка чрез стройна система от пътни станции, където да се сменят конете. Римляните, между другото, са имали подобна система. Опитен куриер е преодолявал от двеста до триста километра за един ден.

— Това не ми прилича на път. Просто си яздим из степта. Интересно, как ли се ориентират тези негодници?

— Монголците се научават да яздят още преди да проходят. Сигурно са ги учили как да се ориентират в такива огромни равнини. Вероятно го правят, без изобщо да се замислят.

Продължиха да яздят дори през нощта. Неколцина от ездачите заспаха на седлата, докато останалите водеха групата. Сейбъл продължаваше да се оплаква от друсането, но Коля бе толкова изтощен, че заспа и се събуди чак на сутринта.

Все пак понякога конниците спираха и се оглеждаха объркано. Това ставаше обикновено когато трябваше да пресекат причудливите прави черти, които разсичаха степта на известни разстояния и деляха области с изсъхнала трева от такива, в които се виждаше полуразтопен сняг или цъфнали цветя. Коля не се съмняваше, че това са граници между различни времеви отрязъци и че степта е била „съшита“ от фрагменти от отделни годишни сезони — както и от различни епохи. Но вече се виждаха първите следи от уравновесяването на климатичните различия.

Всичко това, разбира се, беше непонятно и необяснимо за чергарите. Дори конете се дърпаха и цвилеха, когато трябваше да пресичат границите.

Веднъж, когато стигнаха до едно място, което изглеждаше пусто и по нищо не се различаваше от останалата степ, ездачите спряха и започнаха да се озъртат озадачено. Изглежда, очакваха на това място да заварят междинна станция, но от нея нямаше и следа — станцията бе изгубена във времето и пространството. Но без да го преживяват особено, чергарите продължиха напред.

Следобед на втория ден характерът на местността започна да се променя — появиха се хълмове и камънаци. Скоро навлязоха в плитка долина, наложи се да прекосяват ручеи, видяха повалени дървета. За Коля и Сейбъл тази картина бе много по-приемлива от безкрайната степ. Дори монголците изглеждаха доволни. Докато си проправяха път през горичка от ниски дървета, един от ездачите се наведе, откъсна шепа диви цветя и ги закичи зад ухото си.

Този район бе доста по-заселен. Виждаха се селца от юрти, имаше дори пътища, или по-скоро отъпкани пътеки. Изглежда, тази част на Монголската империя бе преживяла непокътната Хроносрива, въпреки че и тя бе нацепена от линиите на времевите граници.

Стигнаха бреговете на широка кална река. Тук имаше сал — широка платформа от трупи, която се теглеше с въже между двата бряга. Бе достатъчно голяма да побере ездачите, космонавтите, конете и дори каручката на един път.

След като се прехвърлиха на отсрещния бряг, продължиха на юг покрай реката. Коля забеляза в далечината още едва голяма река — изглежда, се приближаваха към мястото на тяхното сливане. Очевидно конниците знаеха добре накъде са се насочили.

Но в подножието на един хълм забелязаха голям каменен блок, покрит с надписи. Чергарите спряха и го загледаха изумено.

— Това тук не са го виждали, ясно е — рече мрачно Коля. — Но аз съм го виждал.

— Идвал си тук?

— Не. Виждал съм снимки. Ако не бъркам, приближаваме мястото, където се сливат Онон и Баля. А този паметник е бил поставен някъде около 1960-а.

— Значи се намираме в отрязък от друго време. Нищо чудно, че тези тъпаци се блещят така.

— Надписът трябва да е на старомонголски.

— Искаш да кажеш, че могат да го прочетат?

— Едва ли. Повечето монголи са били неграмотни.

— И на какво е паметник това?

— На една осемстотингодишнина…

Продължиха нататък, докато се изкатерят на следващия склон. Отвъд него се простираше обширна равнина и имаше още едно село… не, не беше село, осъзна Коля — а цял град от юрти.

Сигурно бяха десетки хиляди, подредени в правилна форма. Някои бяха като юртите в селото на Скакатай, но към средата имаше огромни шатри, в които можеха да се поберат по няколко обикновени юрти. Те бяха заобиколени от стена, в която имаше подвижна порта. Между юртите се виждаха прашни пътища, по които непрестанно се движеха пешаци и конници. Над града бе увиснал прашен облак.

— Божичко! — възкликна Сейбъл. — Че това си е цял палатков Манхатън!

— Също като в преданията — прошепна възхитено Коля. — Те никога не са били нещо повече от чергари. Управлявали са света, ала ги е интересувало единствено къде ще пасат конете им. Когато наближи зима, целият този град ще се вдигне и ще иде някъде на юг…

Ездачите подкараха конете надолу по склона. При вратата ги спря пазач с наметало, цялото изрисувано на звезди, и с конусовидна шапка.

— Как мислиш, нашите приятели дали няма да се опитат да ни продадат? — попита Сейбъл.

— По-скоро ще поискат някакъв откуп. Не забравяй, че всичко в тази империя принадлежи на управляващата аристокрация. Ние сме в Златната орда, а може би и преди нейното време. Скакатай не може да ни продаде, след като ханът вече ни притежава.

Не след дълго им позволиха да продължат, но зад стената към тях се присъедини още един конен отряд. Поеха по широка улица, която водеше право към голямата шатра в центъра. Между юртите се виждаше само разорана от копита размекната почва. Миризмата на животни и изпражнения беше ужасна — също като в селцето на Скакатай, но увеличена стократно. Коля едва не се задави.

Улиците гъмжаха от минувачи — и не само монголци. Имаше китайци, японци, арменци, араби и дори европейци. Повечето носеха наметала от фин плат, ботуши и шапки, гердани и тежки метални гривни. Ярките комбинезони на космонавтите привличаха погледите на мнозина.

— Изглежда, са свикнали да виждат чужденци — отбеляза Коля. — Ако не бъркам, това трябва да е столицата на империята. Със сигурност не бива да подценяваме тези хора.

— О, нямам подобно намерение — заяви навъсено Сейбъл.

С наближаване на централния комплекс войниците се увеличаваха. И бяха въоръжени до зъби и готови за действие. Дори тези, които не бяха на пост, се озъртаха бдително. Сигурно имаше поне хиляда войници, охраняващи голямата шатра.

Стигнаха входа на огромната шатра. Над вратата, както и над всички останали юрти, висяха опашки от якове. Отново ги спряха, разпитаха ги и после проводиха пратеник вътре.

Той се върна, придружен от висок мъж с азиатски черти, но с изненадващо сини очи и облечен в скъпо бродирано наметало. Мъжът разгледа космонавтите и екипировката им, докосна с пръсти комбинезона на Сейбъл и в очите му се мярна любопитство. После проведе кратко съвещание с помощниците си, щракна с пръсти, обърна се и понечи да си тръгне. Прислугата се зае да разтоварва багажа на космонавтите.

— Ехей! — извика Сейбъл. Коля се сви, но Сейбъл нямаше никакво намерение да се отказва. Високият мъж се извърна и я погледна учудено.

Тя приближи каручката и повдигна единия край на парашута.

— Всичко това е наше. Даругачи Тенгри. Компренде? Това остава при нас. Този плат е нашият дар за хана, подарък от небесата.

— Сейбъл… — опита се да я спре Коля.

— Няма какво да губим, Коля. Пък и нали ти започна тази игра.

Високият мъж се подвоуми. После на лицето му изведнъж разцъфна усмивка. Той каза нещо със заповеднически глас и един от съветниците му изтича вътре.

— Знае, че блъфираме — прошепна Сейбъл. — Но се чуди как да постъпи. Сече му пипето.

— Значи и ние трябва да внимаваме с него.

Съветникът се върна, придружен от мъж с европейски черти. Беше нисичък, къдрокос, около трийсетгодишен. Той огледа двамата с преценяващ поглед и след това заговори бързо на Коля.

— Това ми прилича на френски — рече Сейбъл.

Така и се оказа. Мъжът се казваше Базил и беше роден в Париж.

В нещо като преддверие им поднесоха храна и напитки — парченца варено месо и подсладена ароматизирана вода. Момичето, което им прислужваше, беше закръглено, петнайсетинагодишно, облечено с прозрачни шалвари и риза. Имаше нещо европейско в чертите му и Коля се зачуди къде ли е родното му място.

Европеецът, когото бяха повикали по нареждане на високия сановник, владееше отлично монголски и очевидно трябваше да послужи като преводач.

— Те си мислят, че всички европейци говорят един и същи език — обясни им Базил, — от Урал до Атлантическия океан. Е, нищо чудно, толкова далеч от Париж…

Френският на Коля се оказа неочаквано добър — по-добър от английския дори. Той обясни на Сейбъл, че в повечето руски училища се преподават по два западни езика. Затрудненията произтичаха от това, че френският на Базил датираше отпреди няколко столетия и бе доста труден за разбиране.

— Все едно да се срещнеш с Чосър — обясни й Коля. — Помисли си, колко англичани биха го разбрали.

Сейбъл изобщо не знаеше кой е Чосър.

Базил имаше гъвкав ум — сигурно затова бе стигнал толкова далече — и само след няколко часа можеха да се разбират достатъчно добре. Той им разказа, че е търговец и се надява да натрупа тук големи богатства.

— Търговците обожават монголите — обясни им той. — Те разкриха за нас Изтока! Катай, Чосон… — Беше малко трудно да познаят страните, които им изброяваше. — Разбира се, повечето от търговците тук са мюсюлмани и араби. А пък във Франция само шепа хора са чували за монголите. — Базил ги разглеждаше с нескрит интерес и веднага след това започна да ги разпитва — откъде идват, какво искат, какво носят.

— Слушай, малкият — сряза го Сейбъл, — не ни трябва представител. Тук си, за да превеждаш на оня дългия и нищо повече.

— Йе Лю — рече Базил. — Това му е името — Йе Лю Чу Цай. Той е китанец3.

— Отведи ни при него — нареди Сейбъл.

Базил се опита да възрази, но тонът на Сейбъл бе достатъчно красноречив и без превод. Той плесна с ръце, появи се един прислужник и ги отведе при самия Йе Лю.

Наложи се да се навеждат, докато вървяха из платнените коридори — таваните им не бяха предназначени за толкова високи хора.

В едно малко помещение в дъното на този съшит палат Йе Лю се излежаваше на нисък диван. Около него кръжеше цял рояк прислужници. На пода до дивана бяха разстлани избелели чертежи, които приличаха на карти; имаше и дребни дървени будистки фигурки и купчина дреболии — скъпоценни камъни, монети. Пълен астроложки набор, предположи Коля. Йе Лю ги покани с елегантен жест да се настанят на дивана.

Беше търпелив човек — макар да бе принуден да разговаря с тях чрез преводач, поиска първо да узнае имената им и сетне откъде са дошли. Когато му отвърнаха с изпитаното тенгри — от небесата, — той завъртя очи. Може да беше астролог, но не беше глупак.

— Трябва ни по-приемлива история — рече Коля.

— Какви представи имат тези хора за света? Знаят ли въобще с каква форма е?

— Нямам представа.

Сейбъл се надигна, дръпна една от картите и под нея се показа изсъхнала земя. Тя започна да рисува с пръст очертанията на света — Азия, Европа, Индия, Африка. След това забоде пръст в центъра.

— Оттук идваме…

Коля си спомни, че монголите са се ориентирали по юга, докато картата на Сейбъл използваше за целта севера. С тази лека корекция всичко се изясни.

— И така — продължи урока Сейбъл. — Това е Световният океан. — Тя прокара пръст между континентите. — Ние сме от ето тук — от земята отвъд океана. Прелетяхме като птици, върху нашите оранжеви криле… — Това не беше съвсем вярно, но Йе Лю, изглежда, го преглътна без възражения.

— Йе Лю пита за ямовете. Пратил е съгледвачи във всички посоки, но изглежда, част от станциите са изчезнали. Казва, че светът е претърпял голяма промяна. Иска да знае как си обяснявате вие тези странности и какво въздействие могат да окажат върху империята.

— Не знаем — отвърна Сейбъл. — И ние, като вас, сме жертви на тази промяна.

Йе Лю кимна — приемаше отговора им. Изправи се и заговори отново.

— Ханът — преведе Базил — е впечатлен от вашия дар — оранжевия плат — и желае да ви приеме.

Погледът на Сейбъл се втвърди.

— Сега вече играем сериозно.

Изправиха се и се подредиха според указанията на Базил — отпред застана Йе Лю, Сейбъл, Коля и Базил бяха зад него, заобиколени от въоръжени пазачи.

Коля направо се вдърви от страх.

— Сейбъл, трябва много да внимаваме. Не забравяй, че ние сме собственост на хана. Той разговаря само с членове на своето семейство и с високопоставени чиновници като Йе Лю. Всички останали не значат нищо за него.

— Дори така да е. Имаме напредък, Коля. Виж докъде стигнахме само за няколко дни. Остава ни само да хванем бика за рогата — нали си по поговорките.

Въведоха ги в просторна зала. Стените бяха украсени с богати бродерии и гоблени, подът бе покрит с килими и кожи, в които краката им потъваха до глезените. Гъмжеше от хора. Покрай стените стояха велможи и войници — мятаха предизвикателни погледи на космонавтите и един на друг. Откъм дъното се чуваше тиха струнна музика. Всички музиканти бяха момичета — при това изключително красиви.

И въпреки целия този лукс това си оставаше юрта, с непоносима миризма на варено месо и вкиснато мляко — досущ като дома на Скакатай.

— Варвари — промърмори Коля. — За тях градовете са само места за плячкосване. Може да са владеели половината свят, но са живели като пастири. Дори в наше време техните наследници не са нищо повече от жалки чергари…

— Млъквай! — сряза го Сейбъл.

Като следваха Йе Лю, те тръгнаха бавно през юртата. Около трона, който бе центърът на тази просторна зала, бяха строени воини с гладки мургави лица. Приличаха си и Коля реши, че може да са синовете на хана. В подножието на трона бяха насядали доста жени — все красавици, макар някои от тях да бяха над средна възраст. Съпруги или наложници?

Йе Лю отстъпи встрани и се озоваха пред хана.

На възраст бе около шейсетгодишен. Не изглеждаше висок, особено седнал на резбования дървен трон. Но беше слаб и строен и явно в отлична форма. В косата и брадата му се забелязваха бели косми. Държеше в едната си ръка парче парашутен плат и ги разглеждаше втренчено. После се извърна настрана и прошепна нещо на един от съветниците си.

— Има котешки очи — отбеляза Сейбъл.

— Сейбъл, нали знаеш кой е този?

— Разбира се. — За негова изненада тя се ухили. Беше повече развълнувана, отколкото изплашена.

Чингис хан не сваляше от тях втренчения си неразгадаем поглед.

21 Завръщане в Джамруд

На зазоряване Бисиса се събуди от звуците на медни тръби. Подаде глава от шатрата. Светът бе обгърнат в синьо-сива пелена. Звуците на тръбите огласяха цялата околност и отекваха в отсрещния бряг.

Това не беше сън — тя наистина се намираше в лагера на Александър Велики. Но утрините бяха времето, в което Мира й липсваше най-много.

Бяха ги настанили в една от шатрите, докато царят реши какво да прави с тях. Шатрата беше с кожени стени, пропити с тежката миризма на коне, подправки, дим и войнишка пот.

Де Морган не пророни нито дума през цялата нощ, въпреки че очите му бяха отворени. Бисиса предполагаше, че се опитва да прецени каква полза може да извлече от новата си роля на незаменим преводач. Но той продължаваше да се оплаква от „варварския“ гръцки, който говорели македонците.

По някое време през деня Евмений им прати вестоносец с царското разпореждане. Засега армията оставаше тук, но един отряд — само хиляда души! — щеше да поеме нагоре по долината на Инд и да стигне до Джамруд. Повечето войници щяха да са от елитната част, на която бе поверена охраната на Александър. С тях щеше да пътува царят, заедно с Евмений и Хефестий. Александър несъмнено изгаряше от любопитство да се срещне с войниците от бъдещето и да разгледа техния бастион.

Привикнали да са винаги на път, участниците в експедицията бяха готови за поход само след час.

Отпред се строи пехотата. Всеки отряд, наричан „декас“, макар че се състоеше от шестнайсет души, разполагаше с прислуга и товарни животни за багажа. Повечето животни бяха мулета, но имаше и няколко ужасно смрадливи камили. Пехотата беше подсилена и с няколкостотин македонски конници. Конете бяха дребни и изглеждаха невзрачни. Освен това бяха подковани с кожени подкови, които със сигурност щяха да се износят бързо върху каменистата почва. Нямаха и стремена — конниците притискаха хълбоците им с голите си колене и направляваха животните с къси камшици.

Бисиса и останалите британци бяха причислени към групата на офицерите, които вървяха пеш, редом с пехотата. Само царят разполагаше с колесница — вероятно заради раните, които още не бяха заздравели. Заедно с него пътуваше и личният му лекар, грък, казваше се Филип.

Но след като потеглиха, Бисиса си даде сметка, че тези хиляда войници, заедно със снаряжението, прислугата и товарните животни са само началото на колоната. След тях пое цяла тълпа жени, деца и търговци с каручки — и дори няколко стада измършавели овце.

След малко този парцалив керван се проточи на половин километър.

Придвижването на армията и най-вече на снаряжението през пресечена местност изискваше огромни усилия, от които никой не странеше. Макар и изморени след продължителните походи, войниците крачеха с равномерно темпо, привикнали да се подчиняват безпрекословно на командите. От време на време македонците подхващаха тъжни протяжни песни със странен ритъм. Тези хора от далечното минало й се струваха различни и чудни — ниски и набити, кипящи от жизненост и енергия, съвсем различни от хората от нейното време.

Когато имаше възможност, Бисиса изучаваше царя.

Седнал върху великолепен, инкрустиран със злато трон, който се поклащаше върху колесницата, Александър бе загърнат в богато извезано наметало, със златна диадема върху пурпурната македонска шапка. В ръцете си стискаше златен скиптър. Приличаше по-скоро на персийски велможа, отколкото на знатен грък — може би все още бе под впечатленията от разкоша и богатствата на царството, което току-що бе завладял.

В свитата на Александър бе и неговият гадател Аристандър, брадат старец с мръсно бяло наметало и проницателни, пресметливи очи. Бисиса предполагаше, че този човек, съсредоточил в ръцете си завидна власт, вероятно изпитва опасения за влиянието си върху царя след появата на хората от бъдещето. В подножието на трона бе седнал и персийският евнух Багоас, положил небрежно ръка върху краката на царя. Имаше хубаво лице и нежни момчешки черти. Бисиса забеляза, че Хефестий му хвърля злобни погледи.

Александър обаче не му обръщаше никакво внимание. Изглеждаше потънал в мисли — или погълнат от страданието си. За Бисиса не беше трудно с помощта на телефона да определи точно в кой момент от кариерата му го бяха срещнали. Знаеше, че е на трийсет и две, и макар че тялото му изглеждаше силно, явно беше изтощен. След дълги години на нескончаеми военни походи, при които неведнъж бе поемал в собствени ръце командването на решителната атака, Александър понасяше последствията от няколко сериозни наранявания. Изглежда, имаше затруднения с дишането и се надигаше с нечовешки усилия.

Странно бе да си представиш, че този още съвсем млад човек е покорил над два милиона квадратни километра земя и ще остави дълбока диря в човешката история. Още по-странно бе да знаеш, че от смъртта го делят само няколко месеца и че гордите и верни офицери, които пристъпват около него, ще разпокъсат и разграбят наследството му. Бисиса се питаше какво ли бъдеще го очаква сега, в този нов свят.

Колоната спря рано следобед и прислугата веднага се зае да опъва шатри. Приготвянето на храната се оказа дълъг и тромав процес — първо трябваше да се накладат огньове и да се донесе вода от реката. Междувременно търговците вдигнаха сергиите си и пратиха проститутките към войнишките палатки. Повечето от жените обаче бяха съпруги или любовници на войниците. Освен индийки, имаше македонки, гъркини, персийки и египтянки, както и жени от много други народности, които Бисиса не познаваше, може би скити и бактри. Много от тях бяха с деца — от пеленачета до пет-шест годишни момчета и момичета — и това изпълваше лагера с допълнителна глъчка.

Шумотевицата продължи през цялата нощ и Бисиса не можа да се наспи. Освен бебешки плач се чуваше смехът на любовните двойки и тъжните песни на пияниците. Бисиса бе свикнала с военни походи, при които придвижването продължаваше не повече от няколко часа, предимно по въздуха, а сега едва ли бяха изминали кой знае какво разстояние от главния лагер — и вече почиваха. От друга страна, не биваше да забравя, че тези войници бяха стигнали тук чак от далечната Македония. Опита се да си представи какво е да следваш един човек, почти младеж, през непознати и враждебно настроени страни. Със сигурност изискваше особена вяра в способностите му.

Няколко дни след началото на похода сред македонците се появиха първите оплаквания от непозната болест. Симптомите й се развиваха бързо и бяха тежки, дори имаше няколко смъртни случая. Бисиса скоро се досети каква може да е причината. Изглежда, или тя, или британците бяха пренесли вирус, който все още бе непознат в древните времена, от които произхождаха македонците. Тъй като нямаше признаци за предаване на болестотворни микроорганизми в обратна посока, Бисиса реши, че това е поредният пример за еволюцията на живите организми.

Движеха се по различен маршрут, избран от съгледвачите на Александър вероятно по негово настояване. Бяха само на няколко дни път от Джамруд, когато се натъкнаха на град, който никой от тях не познаваше. Спряха и Александър прати отряд да разузнае града. Към отряда се присъединиха Бисиса и някои от британците.

Градът имаше чудесно разположение. С размери колкото два големи търговски центъра, той бе построен върху два съседни хълма, като всеки от кварталите бе заобиколен от масивна кирпичена стена. Беше доста развит в архитектурно отношение, с прави, предварително проектирани улици и изглеждаше, че някога е бил обитаван. Но когато съгледвачите отместиха тежките порти, не откриха вътре жива душа.

Не беше чак толкова стар, че да се превърне в руина, и бе добре запазен — дървените покриви още не бяха хлътнали.

Но сега всичко бе покрито с ръждивокафява прах.

Де Морган обърна внимание на сложната канализационна система и на кладенците.

— Ще трябва да разкажем на Киплинг — каза той с типичното си чувство за хумор. — Ръди е голям почитател на каналите. Казва, че те били мерило за цивилизацията.

Почвата бе изсъхнала и отъпкана. Бисиса зарови в ръка в нея и откри, че е пълна с останки — парчета от грънци, глинени фигурки, тежести за кантари, плочки, изписани на непознат език. Находките бяха безброй — те буквално стъпваха върху история — история от хилядолетия. Сякаш се бяха озовали в естествен музей на времената, много по-стар от Джамруд, дори от лагера на македонците. Недвусмислен знак, че тази част на света е била люлка на цивилизацията още в най-древни времена. Още едно странно видение от миналото, преместено тук след Хроносрива.

Необяснимо бе само защо градът е обезлюден. Евмений предположи, че след промяната реката е сменила коритото си и жителите на града са го напуснали, за да търсят вода. Но Бисиса смяташе, че това е малко вероятно — градът бе изоставен твърде отдавна.

Вероятно гледката на опустелия град бе тягостна за всички, защото продължиха, без да пренощуват в него.

След още няколко дни отрядът стигна Джамруд — за голямо учудване и изненада и на двете страни.

Все още на патерици, Кейси се втурна да посреща Бисиса и я прегърна.

— Не мога да повярвам. Божичко, как смърдиш!

Тя се ухили.

— Така е, като се налага да спиш във войнишка палатка. Знаеш ли колко ми е странно — сега Джамруд ми се струва като роден дом.

Кейси изсумтя недоволно.

— Нещо ми подсказва, че ще трябва дългичко да останем в този твой „роден дом“. Засега не виждам никаква друга възможност. Ела да те отведа в крепостта. Знаеш ли какво успя да измайстори Абдикадир? Душ! Да му се не надяваш на този туземец!

В крепостта Абдикадир, Ръди и Джош я наобиколиха радостно — очакваха да сподели с тях впечатленията си. Лицето на Джош грееше от щастие. Тя също се радваше да го види, чувстваше се някак уютно, когато той бе близо до нея, въпреки непохватното му държане.

— Е, какво мислиш за нашия нов приятел Александър? — попита той.

— Ще трябва да го приемем такъв, какъвто е — отвърна Бисиса. — Разполага с огромна армия, с която не можем да си съперничим.

— Пък и сигурно е хубавец — допълни Ръди с изкусителен гласец. — С тази дълга коса и мъжествено лице…

Джош поруменя от гняв.

— Ами ти, Абди? Какво мислиш за тази неочаквана среща с легендата?

Абдикадир се засмя и поклати глава.

— Чудя се дали да не застрелям прапрапрабаба си и да докажа, че всички тези парадокси на времето са празна работа… Всъщност има по-важни неща за обсъждане. — Той се приближи към Бисиса. Изглежда, не ставаше въпрос само за душа. — Бисиса, върнах се до онова място от двайсет и първи век, откъдето пристигнахме. Там има една пещера, която исках да изследвам…

Той я отведе в склада на крепостта и вдигна някакво оръжие, увито в мръсни парцали. Беше добре смазан автомат — дулото му лъщеше.

— Когато излетяхме с Птичката, търсехме нещо подобно — обясни той. — Незаконни оръжия, по доклад от разузнаването. — Имаше и няколко сигнални ракети, старо съветско производство. — Не е кой знае какво, но може да ни е от полза.

Джош докосна с ръка дулото на автомата.

— Не съм виждал подобно оръжие.

— Това е „Калашников“. По мое време антика — оръжие, останало от съветското нашествие в Афганистан от седемдесетте години на двайсети век. Предполагам, че е в пълна изправност. Едно от най-надеждните оръжия за всякакви условия, създавано някога. Дори не е задължително да го почистваш.

— Машина за убиване от двайсет и първи век — въздъхна обезпокоено Ръди. — Невероятно.

— Въпросът е какво да правим с всичко това — каза замислено Бисиса. — Оправдано ли е да използваме оръжия от двайсет и първи век срещу хора от Желязната епоха — независимо от шансовете ни за оцеляване?

Ръди не сваляше поглед от автомата.

— Бисиса, ние изобщо нямаме представа какво ни чака. Не сме тук по наше желание и каквито и да са намеренията на онзи, който ни е изпратил, те едва ли включват нашето благополучие. Излишно е да разсъждаваме върху моралната страна на въпроса — сега на дневен ред трябва да е прагматизмът и борбата за оцеляване. Няма ли да е разумно да запазим тези мускули от стомана и барут?

Джош въздъхна.

— Помпозен както винаги. Но съм склонен да се съглася с теб, приятелю.

Отрядът на Александър се разположи на лагер на половин миля от Джамруд. Скоро лагерните огньове бяха напалени и вече добре познатата смесица от военен бивак и пътуващ цирк се изпълни с живот. През първата вечер между двата лагера все още се усещаше известна доза подозрителност — британски и македонски патрули обикаляха граничната зона и се следяха зорко.

Но още на втория ден ледът започна да се разчупва. Всъщност всичко започна от Кейси. След като се поразходи известно време в граничния район, американецът си избра един нисък набит македонски войник, очевидно ветеран, и го призова с жестове да си премерят силите. Бисиса знаеше, че това е типично за войниците от всички времена и части на света — нещо като перчене на петли. Въпреки нахаканото поведение на Кейси за всички беше очевидно, че той не е в подходяща форма за подобна среща и капрал Батсън реши да приеме предизвикателството и се съблече до кръста. Бе като двойник на якия македонец. Почти светкавично около тях се събра развълнувана тълпа — всички подвикваха окуражително на своите представители.

— Дай му да се разбере, Джо!

— Алалалалай!

Кейси прие ролята на рефер и прекъсна първия рунд след изтичането на една минута, през която Батсън бе получил десетина удара по тялото, а носът на македонеца беше счупен. Никой от двамата не бе спечелил видим превес, но по-важното бе, че у присъстващите се бе появило уважение към противника, което вероятно бе и целта на Кейси.

Нямаше недостиг на участници за следващия двубой. Офицерите се намесиха едва когато един от сепоите приключи срещата със счупена ръка. Но тогава пък македонците предложиха друга игра, наречена „сфайра“. Играеше се с кожена топка, правилата наподобяваха английското ръгби или американския футбол — но се позволяваха доста по-груби действия. И този път Кейси прие ролята на съдия.

По-късно някои от британците се заеха да учат македонците на крикет. Използваха топка от твърд корк, бухалки и разчертано в прахта игрище. Играта потръгна добре, въпреки че понякога македонците влагаха свои разбирания за хода й.

Всичко това ставаше точно под едно от Очите и Ръди не пропусна да отбележи:

— Човечеството е надарено със забележителната способност да привиква с необяснимото.

При един доста силен удар топката полетя нагоре и се блъсна в Окото. Звукът бе като от удар в бетонна стена. Топката отскочи и попадна право в ръцете на един от играчите, който я размаха триумфално. Нямаше и следа от сблъсъка със сферата, но играчите се събраха около спорното място и заобсъждаха на висок глас какъв да е изходът.

— Сигурно се карат дали ударът в Окото може да се зачита за случайно отскачане — обясни Ръди.

— Не разбирам от крикет — каза тя.

Благодарение на всички тези прояви на инициативност от двете страни към края на втория ден напрежението и враждебността бяха преодолени. Скоро британците се разхождаха свободно из лагера на македонците, разменяха с тях храна и сувенири — ботуши и шлемове, снимки, мъниста и устни хармоники срещу древни оръжия. Оказа се, че някои от проститутките са готови да предложат услугите си на тези мъже от бъдещето напълно безплатно.

На третия ден Евмений изпрати делегация, която покани капитан Гроув и свитата му на официално посещение при царя.

22 Картата

От всичко Коля най-много мразеше калта. След няколко дни в палатковия град се чувстваше мръсен като истински монголец и почти усещаше как по тялото му — извор на свежа кръв — пълзят хиляди гадинки. Ако не го довършеше някое хранително отравяне, сигурно щеше да издъхне от източване на кръв.

Но Сейбъл смяташе, че всичко това е необходимо за адаптацията им.

— Погледни Йе Лю — каза тя. — Той е цивилизован човек. Да не мислиш, че е израсъл в подобна помийна яма? Разбира се, че не. Но се налага да търпи.

Беше права естествено. Но от това животът му при монголите не ставаше по-лек.

Чингис хан, оказа се, бе търпелив човек.

Нещо необяснимо се бе случило със света. Нещо, което бе унищожило границите на Великата монголска империя, бе премахнало междинните станции, бе променило климата. Но каквото и да бе то, едва ли беше повод за опасения — който е изградил веднъж империя, може да го направи и втори път. Монголите бяха свикнали да събират изчерпателни сведения преди нанасянето на решаващия удар и за момента Чингис хан предпочиташе да изслушва съветниците си.

През този период на бездействие той си даваше сметка за необходимостта да поддържа армията си в готовност. Ето защо бе оповестена стриктна програма за обучение, включваща дълги походи и тренировка по езда. Освен това беше организиран и батуе — лов, който включваше хиляди участници и много километри от местността. Чудесно упражнение за придвижване из променлив терен, стрелба с лък, дисциплина, поддържане на връзка между отрядите и физическо натоварване. Това бе знаменателно събитие, което се превърна в празник — ловът заемаше особено място в душата на всеки монголец.

Междувременно Сейбъл изучаваше града от юрти. Особен интерес проявяваше към войниците, най-вече за да изучи начина им на водене на бой.

Присъствието й обикновено ги дразнеше. Коля научи, че най-честият начин да си намериш жена тук е като я откраднеш от юртата на съседа. Ако не се броеше това, жените имаха изненадващо влияние в монголското общество — стига да бяха членове на Златната фамилия. Първата съпруга на Чингис хан, Борте, която бе връстница на хана, имаше ключова роля при вземането на важни държавнически решения. Но жените не се биеха. Тъкмо по тази причина войниците се отнасяха с боязън и недоволство към жената от бъдещето и нямаха никакво намерение да удовлетворяват любопитството й.

Повратният момент настъпи, когато един пиян войник, попрекалил с оризовото вино, забрави за могъществото на Небесата и се опита да скъса комбинезона на Сейбъл. Беше едър и здрав мъжага, ветеран от първия поход срещу руснаците и вероятно бе отговорен за смъртта на стотици. Но се оказа безпомощен пред бойното изкуство от двайсет и първи век. Успя само да разголи гърдите на Сейбъл, след което се озова на земята и приключи схватката с две фрактури на един и същи крак.

След този случай отношението към Сейбъл видимо се промени. Позволиха й да ходи навсякъде, а тя се погрижи разказът за злополучния инцидент да стигне до ушите на всички придворни. Ала въпреки успешния завършек на историята Коля имаше усещането, че монголите се отнасят към нея с неприязън.

От друга страна, той също се дразнеше от поведението й. Отдавна забравила страха, с всеки изминал ден тя трупаше увереност и преодоляваше всякакви ограничения и забрани.

Сякаш вълшебното й преместване в този отрязък от тринайсети век бе освободило в душата й нещо първично.

Коля предпочиташе да прекарва времето си с Йе Лю, главния съветник на императора.

Роден в една от съседните страни, Йе Лю бил докаран в монголския лагер като пленник — астролог по професия, той бързо се издигнал сред невежите монголци. На Йе Лю и още неколцина образовани мъже далновидният Чингис хан бе възложил да поемат администрацията на разрастващата се империя.

За модел на новата държава Йе Лю бе използвал устройството на Китай, а заместници си бе намирал измежду пленниците, които му водели монголските войници. От тях получавал и книги и ръкописи. Веднъж, похвали се той, дори успял да спаси много заболели от непозната болест, като използвал лекарства, описани в китайските наръчници.

Йе Лю се опитваше да потисне типичната за монголите жестокост и да им вдъхне вяра във висши принципи. Беше успял да откаже Чингис хан от идеята да изтреби населението на Китай, за да си осигури обширни пасища за конете, със съвета „мъртвите не плащат данъци“. Коля предполагаше, че зад всичко това се спотайва скритото намерение монголите да се цивилизоват, като поробените от тях по-развити народи ги асимилират — също както в по-ранни времена Китай бе претопил нашествениците от север.

Коля не знаеше какво му готви бъдещето, но ако беше обречен да изживее остатъка от живота си тук, предпочиташе да е в компанията на хора като Йе Лю. Ето защо охотно му предаваше познанията си за света и му помагаше да обмисля плановете си.

Йе Лю все още бе под впечатленията от картата, която му бе начертала Сейбъл. Двамата с Коля изготвиха по-детайлна карта на планетата въз основа на спомените на Коля от „Союз“. Йе Лю беше интелигентен човек и не изпитваше затруднения да приеме, че светът има формата на сфера — както бяха предположили много отдавна някои гръцки учени, наблюдавали сянката на Земята върху лунната повърхност по време на затъмнение — а и да разбере принципите на картографирането на глобус върху плоска повърхност.

След няколко предварителни скици Йе Лю събра група китайски тъкачи и те започнаха работа върху огромна копринена версия на световната карта. След завършването й тя щеше да покрива пода в една от залите на хана.

Йе Лю бе очарован от разрастващото се изображение. Учуди го каква малка част от Евразия остава да бъде завладяна от монголите, за да бъде победата им пълна — върху картата държавата им се простираше от Тихия почти до Атлантическия океан. Той обаче се безпокоеше как ще покаже картата на Чингис хан — върху нея имаше обширни територии от Новия свят, Далечния изток, Австралия, Южна Африка и Антарктида, за които ханът изобщо не беше чувал.

Платното, върху което работеха китайските майстори, бе наистина много красиво — ледените шапки бяха пресъздадени с бели конци, големите реки блестяха от златни нишки, градовете бяха обозначени със скъпоценни камъни — и всичко това бе покрито с изящни монголски надписи. Всъщност както се оказа, монголите не разполагаха със собствена писменост, а я бяха възприели от една съседна народност — уйгурите.

Майсторите се гордееха с работата си и Йе Лю се отнасяше към тях с подобаващо уважение, като не пропускаше да ги поощрява. Но се оказа, че те са роби, заловени от монголците по време на едно от ранните им нашествия в Китай. Коля никога не бе виждал роби и ги наблюдаваше с интерес. Те винаги стояха леко приведени, със сведен поглед, готови да изпълнят заповедите на господарите си. Жените потрепваха всеки път, когато някой от монголците се обръщаше към тях.

Коля тъгуваше по дома по жена си и децата. Но всеки от тези нещастни роби бе изгубил не само дома си, но и свободата си и се бе превърнал в играчка в ръцете на често зли и жестоки хора.

Ако робите обаче будеха у него само интерес и съпричастие, компанията на Йе Лю му действаше едновременно успокояващо и вдъхновяващо. Понякога му се струваше, че е по-лесно да намери разбиране и доверие у този човек от тринайсети век, отколкото у Сейбъл, жената от своето време.

Сейбъл се отнасяше с досада и раздразнение към изтъкаването и бродирането на картата. Освен това не одобряваше плановете на Йе Лю да запознава хана с промените постепенно.

Според Йе Лю най-важното сега бе да укрепят положението си. Монголите вече зависеха от вноса на жито, дрехи и много други жизненоважни продукти и затова търговията придобиваше за тях първостепенно значение. Все още имаше връзки с онова, което бе останало от Китай, и Йе Лю смяташе, че Чингис хан трябва да насочи усилията си към тази част от империята. От своя страна, Коля настояваше да пратят разузнавателен отряд до поречието на Инд, за да открият групата на Кейси.

Но за Сейбъл и двете предложения не бяха достатъчно дръзки. След около седмица на недоволно изчакване един ден тя влезе в кабинета на Йе Лю и забоде нож в картата. Робите се разбягаха като подплашени птички. Йе Лю я разглеждаше с хладен интерес.

— Сейбъл — поде Коля, — тук сме чужденци и…

— Вавилон — каза тя. — Натам трябва да насочи усилията си ханът. Жито, търговски пътища, добитък — това са дреболии за човек с неговите възможности. Вавилон сега е олицетворение на могъществото на новия свят — двамата с теб го знаем много добре, Коля. Нищо чудно точно там да е центърът на тези неописуеми изменения на пространството и времето. Ако ханът успее да завладее Вавилон, може би ще се изпълни неговото божествено предначертание да управлява света.

— Да се съсредоточи подобна мощ в ръцете на Чингис хан? — попита на английски Коля. — Сейбъл, да не си се побъркала?

Тя го изгледа с блеснал поглед.

— Не забравяй, че сме ги изпреварили с цели осем века. Защо да не се възползваме от това? — Махна към картата. — Ще се сменят няколко поколения, преди да бъде възстановена модерната цивилизация с всички нейни постижения, върху фрагментите от историята, които сега сме наследили. Но с монголците зад нас можем да скъсим този период до времето на един човешки живот. Коля, ние с теб можем да го направим. Това не е просто възможност. Това е наш дълг.

Коля се чувстваше странно слаб пред пламтящата амбициозност на тази жена.

— Не мислиш ли, че се опитваш да обяздиш див кон…

Йе Лю застана между тях.

— Ако обичате, говорете на разбираем език.

И двамата се извиниха, после Коля преведе накратко думите на Сейбъл.

Йе Лю внимателно извади забития в картата нож и опипа разреза. После каза на Сейбъл:

— Не съм съгласен с предложението ти. Може би бихме могли наистина да стиснем с ръка туптящото сърце на света. Въпросът е дали ще можем да го задържим.

Тя поклати глава.

— В такъв случай ще отправя предложението си към Чингис хан. Той едва ли би изпуснал подобна възможност.

Лицето на Йе Лю се изопна и Коля си помисли, че никога досега не го е виждал ядосан.

— Пратенице на Небесата, все още не е ударил часът да разговаряш с Чингис хан.

— Ти ли ще ми кажеш бе? — процеди тя през зъби, ухили се предизвикателно и излезе.

23 Съвещанието

Тръгнаха към шатрата на Александър: капитан Гроув и неговите офицери, Бисиса, Абдикадир, Сесил де Морган в ролята си на преводач и Ръди и Джош, които щяха да записват всички разговори в бележниците си. От македонска страна присъстваха самият Александър, Евмений, Хефестий, придворният доктор Филип и неясен брой съветници, помощници и слуги.

Обстановката в шатрата бе царствена. Помещението бе огромно, златни колони подпираха украсения с пайети покрив. За гостите пред трона на царя бяха подредени ниски среброкраки дивани. Но атмосферата беше напрегната: шатрата бе заобиколена най-малко от стотина въоръжени до зъби войници, сред които изпъкваха с едрото си телосложение щитоносците — членовете на личната гвардия на Александър, както и безсмъртните от Персия с техните дълги бродирани туники.

За да бъдат избегнати някои неприятни недоразумения, Евмений се бе постарал да ги въведе в дворцовия протокол. При влизането си гостите от бъдещето трябваше да отдадат уважението си пред царя, изпълнявайки така наречения „проскинезис“ — гръцко название за персийска форма на поздрав, която включваше изпращане на въздушна целувка и поклон. Както и следваше да се очаква, Абдикадир бе най-недоволен, но за учудване на Бисиса капитан Гроув и хората му приеха тази необходимост невъзмутимо. Очевидно британците, заобиколени от раджи, емири и местни велможи, бяха свикнали с най-различни местни обичаи.

Всъщност като се изключи този дребен факт, Абдикадир се забавляваше чудесно. По природа твърдоглав и упорит, той, изглежда, се ласкаеше от мисълта, че македонците са негови далечни предци.

След като се разположиха на диваните, прислугата им поднесе храна и напитки и съвещанието започна. Преводът, осъществяван от неколцина гръцки книжници и де Морган, беше бавен и на моменти мъчителен. Но все пак напредваха, нерядко с помощта на карти, рисунки и чертежи, които правеха върху македонски навосъчени плочки или на хартия, откъсната от бележниците на Джош и Ръди.

Започнаха с обмен на информация. Хората на Александър, оказа се, не бяха изненадани от присъствието на Злото око, което продължаваше да виси над площадката пред джамрудската крепост. След „деня, в който слънцето подскачаше“ съгледвачите им бяха виждали много подобни сияещи сфери, разпръснати из долината на Инд. Подобно на британците, те бяха свикнали с тези мълчаливи увиснали над земята наблюдатели и се отнасяха към тях пренебрежително.

Надменният секретар Евмений проявяваше много по-голям интерес към политическата обстановка на бъдещето, довела странниците на Границата между световете. В началото не можеше да разбере, че британците и Бисиса всъщност произхождат от два различни периода в бъдещето, макар че разликата между тях — само сто и петдесетина години — не можеше да се сравнява с вековете, делящи епохата на Александър от времето на Бисиса. Капитан Гроув се зае да скицира разположението на политическите сили от края на деветнайсети век, а Евмений го следеше с нарастващ интерес.

Бисиса предполагаше, че конфликтите от двайсет и първи век ще са съвсем неразбираеми за македонците, но когато Абдикадир заговори за нефтените находища в Централна Азия, Евмений го прекъсна: спомни си, че е виждал два извора на странна черна течност край бреговете на една река в Персия, на територията — както предположи Бисиса — на днешен Иран.

— На цвят бе като зехтин — обясняваше разпалено Евмений. — Но в онази страна нямаше маслинови дръвчета. — Още тогава двамата с Александър се чудели каква ли изгода може да се извлече от тази странна находка, но после Аристандър, царският пророк, я обявил за предзнаменование на трудни времена.

— Дошли сме тук от различни епохи и движени от различни амбиции — обобщи Евмений. — Но макар да ни делят хилядолетия, сега сме заедно, в тази люлка на новия свят.

Самият Александър почти не говореше. Седеше на трона, подпрял брадичка с юмрук, с полупритворени клепачи и от време на време ги поглеждаше с мътните си очи. Беше оставил на Евмений да ръководи срещата — и от време на време на Хефестий. Между тези двамата гореше нескрито съперничество, но царят сякаш не го виждаше, или се преструваше, че не го забелязва. Може би го предпочиташе, за да ги контролира по-лесно.

Постепенно разговорът се насочи към онова, което се бе случило със света и ги бе събрало заедно. За учудване на Бисиса македонците и тук проявиха особена гъвкавост на представите си за света. Те заявиха чистосърдечно, че всичко това е работа на боговете, част от нестихващата им борба за надмощие, в която хората са само пионки. Гръцките съветници ги подкрепиха напълно.

Едва сега чуха и гласа на Александър.

— Могат ли мъртвите да се съживят? — произнесе неочаквано той с гърлен баритон. — За вас аз съм мъртъв отдавна… Може ли миналото да се върне, да се поправи погрешното, да се изтрият сълзите?

— Царят бил и философ — прошепна й Абдикадир. — Нищо чудно, с толкова кръв по ръцете, да го измъчват угризения.

— Повечето философи — рече Хефестий — смятат, че времето е циклично. Астрономите във Вавилон са изработили космически календар, който се основава на движението на планетите с повторяемост от четиристотин хиляди години. Когато планетите се подредят по определен начин, се явява огромен пламък, последван от „зима“, сетне топеж и начало на нов цикъл… Някои дори твърдят, че следващият цикъл е точно повторение на предишния.

— Тази идея не даваше покой и на Аристотел — намеси се Александър и Бисиса изведнъж си спомни, че той е бил негов ученик.

— Може би доказателство за цикличността на времето — продължи Хефестий — ще открием в уменията на гадателите и пророците. Въпросът е само дали черпят познанията си от далечното минало, или от още несбъдналото се бъдеще? Ти какво смяташ, Аристандре?

Пророкът само поклати глава.

Дискусията продължи все тъй разпалено, водена от Евмений и Хефестий и подклаждана с умели реплики от самия Александър. Преводачите едва смогваха да се справят.

Ръди бе очарован.

— Тези хора са невероятни! — възкликна той.

— Стига философстване! — прекъсна ги неизменно прагматичният Евмений и попита има ли други идеи за обсъждане.

Капитан Гроув отвърна, че има едно предложение. Британският офицер беше донесъл атлас — доста стара книга, дори по неговите представи. Сега го отвори пред тях.

Македонците, разбира се, имаха доста добра представа от карти и картографиране. В лагера на Александър по негова заповед присъстваха гръцки картографи, за да изучават и описват новите владения на царя. Съвсем естествено атласът събуди невероятен интерес у македонците и те се струпаха около него. Бяха изумени от качеството на печата, подредбата на страниците и ярките цветове. Кой знае защо, не останаха изненадани от факта, че Средиземноморският район, който владееха, е само част от света и че този свят — както бе предсказал Питагор — има формата на сфера. Оказа се, че Аристотел — учителят на Александър — е написал цяла книга на тази тема. От своя страна, Бисиса бе изумена от грамадното розово петно, което обозначаваше владенията на Британската империя в зенита на Викторианската епоха.

Всичко това явно подразни Александър и той нареди с малко рязък глас да му отнесат атласа. Но и той не сдържа учудването си, когато поиска да изрисуват империята му върху картата на целия свят.

— Аз си мислех, че съм оставил отпечатъка си върху света, а има още толкова много земи, които не съм видял — бе коментарът му.

С помощта на атласа капитан Гроув обясни, че според него трябва да насочат силите си към Вавилон. Абдикадир се опита да им разкаже за сигналите, уловени от „Союз“, но както и следваше да се очаква, се натъкна на пълно неразбиране.

— Това е като звука на безшумни медни тръби — притекоха му се на помощ Ръди и Джош. — Като блясъка на невидими огледала…

— И единственият сигнал, който уловихме, идва от ето тук. — Абдикадир отново посочи Вавилон. — Може би тъкмо там ще открием истината за това, което се е случило със света — и с нас.

Думите му бяха преведени на Александър.

Идеята за Вавилон се хареса на македонците. От много дни не бяха получавали вест от Македония, нито от останалите земи отвъд поречието на Инд — също както британците бяха изгубили връзка със своя свят. Александър открай време мечтаеше да направи Вавилон столица на своята империя, център, в който да се обединят всички търговски пътища. Дали пък сега не беше време да осъществи мечтата си? Така че, изглежда, решението бе взето.

— Вавилон! — кипеше от ентусиазъм Ръди. — Боже мили, къде ли още ще ни отведе това невероятно приключение?

Срещата приключи с обсъждане на предстоящите задачи. В шатрата постепенно притъмняваше, прислугата поднесе още вино и разговорите постепенно се разпокъсаха.

Веднага щом намериха възможност, Абдикадир, Бисиса, Ръди и Джош се уединиха в единия край на помещението.

— Ще трябва да оставим някакво съобщение на Сейбъл и Коля — предложи Бисиса. Обсъдиха възможността да струпат неголяма каменна пирамида и да поставят вътре освен съобщението и някой от предавателите.

— Радвате ли се — попита ги Абдикадир, — че се присъединяваме към Александър и армията му?

— Аз — да — отвърна без забавяне Ръди. — Аристотел е научил тези хора да гледат на света с широко отворени очи и без предразсъдъци. Всъщност военният поход на Александър не е нищо друго освен завоевателна изследователска експедиция…

— Капитан Кук с петдесетхилядна армия — засмя се Абдикадир.

— Независимо от това — продължи Ръди — Александър и сподвижниците му са възприемали обичаите и традициите на народите, които са завладявали. Ако не беше ранната и неочаквана смърт на Александър, империята му щеше да просъществува хиляда години!

— Но тук — посочи Джош — той е още жив…

Бисиса забеляза, че Александър ги наблюдава и шепне нещо на своя евнух. Уплаши се, че може да е чул разговора им. Но пък как можеше да ги разбере?

— Не мога да си представя по-завладяваща идея — продължи Ръди — от установяването на „Британска империя“ в Азия и Европа хиляда години преди това да се е случило в нашето време!

— Само че — посочи Джош — империята на Александър няма нищо общо с демокрацията и гръцките ценности. Той е вършел чудовищни неща — заповядал например да опожарят Персеполис. Всяка миля от неговия поход е опръскана с кръв. Зад гърба си е оставил почти четвърт милион жертви на войната.

— Просто е бил човек на своето време — защитаваше го Ръди с циничност, която повече щеше да подхожда на някой дваж по-възрастен от него. — Какво друго да очакваме? В неговия свят редът се е постигал само с жестокост. Културата, цивилизацията, развитието са били възможни само в пределите на империята. Извън нея е царял хаос и са властвали варвари. Не забравяй, че постиженията му се ценят, въпреки че империята му не е просъществувала дълго. Благодарение на него гръцкият език се е разпространил от Александрия до Сирия. А когато римляните започнали да разширяват владенията си на изток, заварили в новите земи не варвари, а говорещо гръцки население. Ако не е било това наследство, християнството едва ли някога е щяло да излезе от Юдея и да се разпространи толкова широко.

— Може и да е така — засмя се Абдикадир. — Само че, Ръди, аз не съм християнин!

Капитан Гроув се присъедини към тях и каза:

— Мисля, че работата ни тук е на привършване. Радвам се, че успяхме да постигнем съгласие с нашите нови партньори и че имаме общи цели и възгледи. Изглежда, има неща, които не са се променили и след две хиляди години… Но вижте какво става. Съвещанието приключи и изглежда, предстои да започне една от онези оргии, за които съм чел в книгите. Боя се — капитанът се усмихна, — че ще е невъзпитано по отношение на новите ни приятели да си тръгна толкова бързо. О, не се безпокойте за мен, няма да ме напият с тяхното вино. Моите момчета, изглежда, също не възразяват да поостанат…

Бисиса прие извиненията му. Ръди и Джош също изразиха желание да си тръгнат, макар че младият писател хвърляше завистливи погледи, особено когато отнякъде се появи млада танцьорка с изкусителни форми, едва скрити от прозрачен воал.

Отвън ги пресрещна Филип, гръцкият лекар на Александър — изглежда, ги очакваше. Бисиса веднага повика де Морган. Макар и пийнал, търговецът все още бе в състояние да превежда.

— Царят знаеше, че говорите за смъртта му — поде направо Филип.

— Уф. Съжалявам.

— Иска да му кажете как е умрял.

Бисиса се поколеба.

— Знаем само легендата. Но как е станало в действителност…

— Той ще умре скоро — прекъсна я с категоричен тон Филип.

— Да. Така е.

— Къде?

Тя се подвоуми отново.

— Във Вавилон.

— Значи ще умре съвсем млад — като неговия герой Ахил. — Филип погледна през рамо към шатрата, където, ако се съдеше по шума, оргията бе в разгара си. — Е, нищо чудно. Той пие също както се бие — със сила за десет мъже. Едва не загина, когато една стрела го прониза в дробовете. Не ме слуша, когато му казвам, че трябва да си почива…

— Не е човек, който ще послуша своя доктор.

Филип се засмя.

— Някои неща никога не се променят.

Бисиса помисли и взе светкавично решение. Бръкна в чантичката си и извади една опаковка с противомаларични таблетки.

— Накарай го да ги изпие — каза тя и му обясни как се разтварят. — Никой не знае какво точно е станало. Истината е завоалирана от слухове и противоречиви предания. Но някои смятат, че е умрял от болест, от която предпазват тези таблетки.

— Защо ми ги даваш? — попита я намръщено Филип.

— Защото смятам, че в този свят царят е важен за нашето бъдеще. Ако ще умре, нека поне не е по такъв начин.

— Благодаря ти. — Филип кимна с разбиране. — Но я ми кажи…

— Да?

— Ще го помнят ли — в бъдещето?

Тя отново не знаеше дали има право да разкрива подобни неща. Но в края на краищата реши, че старите правила може би вече не важат.

— Да. Ще помнят дори коня му! — Буцефал бе загинал в битката при река Джелум. — След повече от хиляда години в една далечна страна военачалниците ще твърдят, че някога предците на техните коне имали рога на главите и били наследници на Буцефал, коня на Александър.

Филип беше зашеметен.

— Конят на Александър наистина се казва Буцефал. И господарят нареди да изработят покривало за главата му, с два позлатени рога. Но ако наистина е толкова близо до смъртта си…

— Можеш да му го кажеш.

Филип си тръгна, а тя се обърна към де Морган.

— А ти се постарай да го запазиш в тайна.

Той разпери ръце.

— Разбира се. Трябва да запазим живота на Александър — щом сме попаднали тук, той може би е единствената ни надежда да спасим поне малко от нашето бъдеще. Но, за Бога, Бисиса! Защо не му продаде тези хапчета? Александър е неизмеримо богат! Каква загуба…

Тя се разсмя и си тръгна.

24 Ловът

Най-сетне дойде денят за батуе.

За място на лова бе определен обширен район на степта, като при военни маневри. Конницата бе разделена на многочислени отряди, всеки от които се командваше от прочут военачалник. Виканите и гоначите бяха събрани в центъра и всички потеглиха организирано като на военен поход — отпред вървяха съгледвачите, зад тях бе главната сила на армията, а отстрани имаше леки конни отряди. За връзка се използваха тръби и флагчета.

Когато гоначите започнаха да вдигат шум, самият Чингис хан поведе имперската свита към един нисък хълм, който щеше да служи за наблюдателен пункт. Присъстваха всички членове на Златната фамилия, заедно с жените, наложниците и слугите. Йе Лю също беше със свитата и беше взел със себе си Коля, Сейбъл и преводачите.

Мащабите на това упражнение бяха замайващи. Когато се изкатери на хълма, Коля видя само няколко военни отряда, подредени в боен строй и с развети знамена — останалата част от армията се беше скрила зад хоризонта. Докато чакаше да се затвори кръгът, Златната фамилия се развличаше с лов с птици. Един от орлите бе толкова голям, че размахът на крилете му надвишаваше ръста на водача му. Пуснаха в полето агне, орелът се стрелна към него и го повали, за радост на свитата на хана.

После обявиха началото на конни надбягвания. Разстоянията, на които се извършваше надпреварата, надхвърляха десетки километри и наблюдателите виждаха само финалната част. Ездачите — за изненада на Коля, това бяха седем-осем годишни деца — яздеха яките животни без седла и босоноги, като притискаха хълбоците им с пети. Състезанието бе крайно оспорвано и към края си надпреварващите се бяха скрити от огромен прашен облак. Членовете на Златната фамилия обсипаха победителите с накити и скъпоценни камъни.

Що се отнася до Коля, той бе уверен, че това е поредният пример за варварската, вулгарна показност на тези чергари. Дори коментарът на Сейбъл беше: „Тези хора нямат никакъв вкус“. Но и двамата не можеха да отрекат, че Чингис хан има царствено държане.

Надарен с дисциплиниран и проницателен ум, Чингис хан бе син на един от кленовите водачи. Нарекли го Темуджин, което означаваше „ковач“, а сегашното му име се превеждаше като „Всемирен управник“. Първите десет години от управлението си Темуджин посветил на обединението на монголите, които дотогава били разпокъсани и враждували помежду си. Нарекли го „царят на племената, които живеят в юрти“.

Монголската армия се състоеше почти само от конница — високо подвижна, дисциплинирана и бърза. Бойният й стил бил изкован от поколения ловци и обитатели на степта. За околните народи монголите се оказали опасни съседи, но в този регион на света не били единствени. В продължение на столетия безбрежният сухоземен океан на Централна Азия бил люлка на конни варвари, които се прехранвали от плячкосване на съседните страни — монголите били само последната и най-кръвожадна издънка на тази традиция. Но под предводителството на Чингис хан се превърнали в напаст.

След обединението Чингис хан насочил армията си срещу трите китайски царства. След като натрупали огромни богатства от завладените територии, монголите се отправили към Хорезъм, още по-богата страна с ислямско население, разположена на територията на съвременен Иран и по крайбрежието на Каспийско море. Сетне прехвърлили Кавказ и нахлули в Русия. Малко преди смъртта на Чингис хан империята му — построена за едно поколение — вече била четири пъти по-дълга от тази на Александър и два пъти по-обширна от Рим в дните на неговия възход.

Но Чингис хан си останал варварин и единствената му цел била обогатяването на неговата Златна фамилия. А монголите били родени убийци. Безкомпромисното и жестоко отношение към поробените народи произхождало от собствените им традиции и корени: неграмотни чергари, които не ценели земеделието, а в градовете виждали само извор на плячка. За тях човешкият живот нямал никаква стойност.

А ето че сега Коля се бе озовал в самия център на Монголската империя. Тук предимствата на новосъздадената гигантска държава бяха много по-очевидни, отколкото можеха да се открият в книгите по история. За първи път от заселването на Азия тази огромна територия бе обединена — от границите на Европа до Южнокитайско море; гоблените, които красяха стените в юртата на Чингис хан, комбинираха мотиви на китайски дракони и ирански феникси. И въпреки че контактът между тези отдалечени народи щеше да бъде изгубен след разпадането на империята, щеше да остане споменът и легендите за източните народи — споменът, който след време бе вдъхновил Христофор Колумб да прекоси Атлантическия океан, търсейки нов път към Катай.

Но населението в завладените земи бе подложено на ужасни страдания. Древни градове бяха изравнени със земята, избити бяха цели народи. В сравнение с това постиженията на Чингис хан — поне от гледна точка на Коля — не изглеждаха толкова величави.

Но Сейбъл, за разлика от него, бе запленена от алчното величие на монголите.

Най-сетне гоначите се появиха на хоризонта — надаваха пронизителни викове — и започнаха да се приближават към ловното поле. Между конните отряди бяха опънати въжета, за да затворят напълно кордона. Появиха се и първите изплашени животни, които се мятаха напред-назад, скрити от прашните облаци.

— Какво ли са хванали? — промърмори Коля и присви очи към прахоляка. — Виждам коне… или магарета… вълци, лисици, камили — и всички са подплашени.

— Погледни натам. — Сейбъл посочи.

От прашния облак се показа някаква огромна фигура.

Беше като подвижен хълм — на ръст далеч надвишаваше дребните човешки фигури. Движеше се енергично и яките рамене, скрити от червеникавокафява козина, се полюшваха. Когато вдигна глава, Коля видя, че има големи извити бивни. Малко след това прозвуча рев, като от орган.

— Това е мамут! — възкликна той. — Открили са го в някой от съседните отрязъци и са го подгонили насам. Ах, защо нямам фотоапарат!

Но Сейбъл не проявяваше особен интерес.

Чингис хан се качи малко вдървено на коня си. Подкара го право напред, следван само от неколцина телохранители. На него се падаше правото да удари първата плячка. Той зае позиция на двайсетина метра пред Коля и зачака някое от животните да тръгне към него.

Изведнъж се разнесоха писъци. Някои от телохранителите зарязаха постовете си и се стрелнаха назад, въпреки крясъците на началниците си. Между прашните талази за миг се мярна червен флаг — не, забеляза Коля, не беше червен флаг, а монголски воин, с разкъсани гърди, който полетя през облака и се строполи на земята. От зейналата рана се подадоха червата му.

Чингис хан не отстъпи, макар конят му да се местеше неспокойно. В ръцете си държеше копие и сабя.

От прашната завеса се подаде чудовището. Приличаше на лъв, но тялото му бе по-едро и мускулесто, а раменете му бяха яки като на мечка. Когато разтвори паст, се видяха зъбите — дълги почти колкото сабята на Чингис хан. В един кратък миг на мъртвешко спокойствие звярът и ханът се оглеждаха, изправени лице в лице.

Изведнъж в настъпилата тишина като гръм от ясно небе отекна изстрел. Беше толкова близо до Коля, че ушите му зазвъняха и той чу свистенето на куршума. Зад тях членовете на свитата нададоха уплашени викове. Едрата котка рухна в прахта с потръпващи крайници, а от устата й шурна кръв. Конят на хана заотстъпва, но самият Чингис хан не трепна.

Причината за всичко това, разбира се, беше Сейбъл. Но тя вече бе скрила пистолета.

Сейбъл разпери ръце.

— Тенгри! Аз съм посланица на Небесата, пратена, за да те спаси, о, велики, защото ти си предопределен да живееш вечно и да властваш над целия свят! — Тя се обърна към хленчещия Базил и му нареди на развален френски: — Превеждай, куче, инак твоята глава ще е следващата!

Чингис хан не сваляше поглед от нея.

Избиването на затворените в кордона животни отне няколко дни. Според обичая част от тях трябваше да бъдат пуснати, но този път го нарушиха — заради заплахата за живота на хана.

Коля разгледа с любопитство останките от клането. Главите и бивните на няколко мамута бяха поднесени на Чингис хан заедно с кожите на лъвовете и на северните лисици, на чиято красота се дивяха всички.

Но освен животните бяха заловени и хора. Странни същества бяха попаднали в мрежата на монголските ловци. Семейство от мъж, жена и дете — голи, бягащи бързо, но не достатъчно, за да се измъкнат от преследвачите си. Мъжа убиха веднага, жената оставиха на войниците, а момчето затвориха в клетка. Беше голо и мръсно, не можеше да говори.

Коля отиде да го разгледа отблизо. Дори приклекнало насред клетката, момчето бе по-високо от монголците и от него. Кожата му беше обветрена, ходилата — покрити с твърди мазоли. Нямаше грам тлъстина по тялото му, а мускулите му бяха твърди като камък. Над веждите му имаше издадени костни образувания. Очите му бяха изненадващо сини и когато надзърна в тях, Коля видя наченки на разум. Не човешки разум, свързан с осъзнаване на собственото съществуване, а някаква хищна интелигентност.

Коля реши да разговаря със Сейбъл, да й обясни, че това може да е прачовек, например легендарният Хомо еректус, запокитен тук от вихъра на Хроносрива. Но не можа да я намери никъде.

Когато се върна, клетката беше изчезнала. Казаха му, че момчето умряло от глад — отказало да се храни след смъртта на родителите си. Изгориха тялото му заедно с другите остатъци от лова.

Сейбъл се появи едва следобед на следващия ден. Йе Лю и Коля бяха в разгара на поредното обсъждане.

Беше облечена в богато извезано монголско наметало, каквито носеха членовете на Златната фамилия, но беше завързала парченца от парашутния плат за косата си и носеше кърпа от същия плат около врата си, за да подчертае различния си произход. Имаше безумен вид, изглеждаше като същество от друг свят.

Йе Лю се облегна назад и я огледа с нетрепващ, преценяващ поглед.

— Какво е станало с теб? — попита я Коля на английски. — Не съм те виждал, откакто стреля с пистолета.

— Зрелищно беше, нали? — ухили се тя. — И свърши работа.

— Какво искаш да кажеш с това „свърши работа“? Чингис можеше да те убие, задето наруши традициите на лова.

— Но не го направи. Вместо това ме покани в юртата си. Изгони навън всички, дори преводачите — двамата останахме сами. Той май наистина вярва, че съм „тенгри“. Знаеш ли, като отидох при него, вече беше обърнал няколко купи с вино. Измъчваше го махмурлук и аз го излекувах. Беше толкова лесно! Просто целунах купата му и без да забележи, пуснах вътре две таблетки аспирин. И да ти кажа, Коля…

— Какво му предложи, Сейбъл?

— Това, което иска. Много отдавна един шаман му е предсказал, че е предопределен за божествена мисия. Чингис е пратеникът на Тенгри на Земята. Той знае, че мисията му все още не е изпълнена, а след Хроносрива направо е провалена, дава си сметка и че остарява. Нужно му е повече време, за да изпълни предначертаното. Трябва му безсмъртие! И аз му го предложих. Казах му, че във Вавилон ще открие философския камък.

— Ти си полудяла!

— Откъде знаеш, Коля? Нямаме никаква представа какво ни очаква във Вавилон. И кой може да ни спре? — Тя се захили. — Кейси? Онези тъпи англичани от Индия?

— Да не си спала с Чингис? — прекъсна я неочаквано Коля.

Тя продължаваше да се усмихва.

— Знаех, че не си пада по чистотата. Затова взех конски фъшкии и ги втрих в косата си. Даже се поотъркалях в прахта. И знаеш ли — той страшно ме хареса. Порази го най-вече колко е гладка кожата ми. Тук всички носят белези от болести. Може да не си пада по хигиената, но хареса резултата. — Лицето й потъмня. — Облада ме отзад. Монголите се любят така, сякаш са на война. Някой ден ще си плати за това тоя мръсник.

— Сейбъл…

— Но не днес. Получи каквото искаше — аз също. — Тя повика Базил. — Ей, французойчето. Кажи на Йе Лю, че Чингис хан е взел решение. В момента свиква курилтая — военния съвет. Тръгваме към Ирак. — Тя извади кама от ботуша си и я заби на мястото, където все още се виждаше следата от предишното промушване. Към Вавилон.

Този път никой не посмя да измъкне камата.