Окото на времето

1 Търсеща

В продължение на четирийсет милиона години планетата изстиваше и изсъхваше и дойде време, когато на север ледените шапки започнаха да се врязват в континентите. Гористият пояс, който някога се простираше от Африка до Евразия и бе почти непрекъснат от Атлантическото крайбрежие до Далечния изток, се бе смалил до изолирани горски масиви. Животните, които доскоро обитаваха тази безбрежна зеленина, бяха изправени пред избора да се приспособяват или да напуснат.

Видът на Търсеща бе прибягнал и до двете.

Търсеща се бе притаила в края на останките от една горичка, с увиснало на шията бебе. Очите й, скрити под изпъкналите вежди, примижаваха срещу ярката светлина. Местността отвъд горичката беше равнинна, окъпана в слънчеви лъчи, нагорещена. Място, лишено от укрития, където смъртта може да те споходи мигновено. Земя на нови възможности, която в далечното бъдеще щеше да се превърне в граница между Афганистан и Пакистан и да се прочуе като Северозападната граница.

Днес недалеч от горичката на земята лежеше труп на антилопа. Животното бе издъхнало съвсем скоро — от раните му все още се стичаше лепкава кръв. Лъвовете вече бяха взели своето, но мършоядите от равнината, хиени и птици, не бяха открили новата плячка.

Търсеща се изправи и се огледа.

Търсеща беше маймуна. Плътно покритото й с гъста черна козина тяло едва надхвърляше метър. Лишената й от подкожна мазнина кожа бе увиснала. Лицето й бе издължено в муцуна, а крайниците й напомняха за времето, когато нейният вид все още живееше по дърветата — имаше дълги ръце и къси крака. Приличаше много на шимпанзе, но между нейния вид и горските шимпанзета се простираха близо три милиона години еволюция. Търсеща стоеше удобно на два крака и устройството на таза и хълбоците й бе по-скоро човешко.

Освен това видът на Търсеща бе месояден, макар и не особено усъвършенстван. Въпреки това ближните й разполагаха с някои преимущества спрямо останалите животни от този свят. Привикнали с уютното безгрижие на дълбоката гора, шимпанзетата не биха могли да изработят сечива, като брадвата в ръцете на Търсеща. А в очите й проблясваше искра, каквато нямаше в очите на обикновените маймуни.

На пръв поглед не се виждаха никакви признаци за дебнеща опасност. Тя излезе смело на откритото, притиснала малкото към гърдите си. Един по един я последваха и останалите членове на племето.

Бебето изплака и я оскуба. Заболя я. Съплеменниците на Търсеща нямаха имена — езикът им все още бе малко по-усъвършенстван от този на птиците, — но понякога тя мислеше за второто си бебе като за Вкопчващо, заради начина, по който се притискаше към нея.

Тъкмо заради тежестта на Вкопчващо тя бе последната, която стигна трупа на антилопата — останалите вече разсичаха месото със заострените си кремъци. Бързаха да разчленят животното на едри късове, които да отнесат в гората и чак там да се нахранят на спокойствие и в относителна безопасност. Търсеща се присъедини към тях. Чувстваше се беззащитна под ярките лъчи на слънцето. Щяха да изминат поне още един милион години, докато потомците й привикнат да живеят в равнините, а телата им да отделят влага и топлина, но да съхраняват мазнините.

Смаляването на горските масиви бе истинска катастрофа за маймуните, които ги обитаваха. Еволюционният зенит на това многолюдно семейство на бозайниците лежеше в далечното минало. Но някои от тях бяха успели да се приспособят. Видът на Търсеща все още се нуждаеше от сянката на гората и използваше високите клони за нощен подслон, но денем дръзваше да се появява на открито, особено когато го подмамваше подобна плячка. Рискован начин за препитание, но по-добър от гладуването. Още повече че горите продължаваха да изчезват и покрайнините им се превръщаха в места, където Търсеща и подобните й прекарваха все повече време. Само онези, които рискуваха да се изправят пред новите предизвикателства, имаха надежда да оцелеят в този променящ се свят.

Откъм равнината долетя приглушен тропот. Хиените най-сетне бяха доловили миризмата на кръв и се приближаваха, обгърнати в прашен облак.

Маймуните бяха успели да отделят само три от крайниците на животното. Но нямаше повече време. Притиснала бебето към гърдите си, Търсеща се втурна заедно с другите към мрака на древната гора.

Същата нощ, докато Търсеща спеше в гнездото си на един от клоните, нещо я събуди. Свито на кълбо до нея, Вкопчващо се размърда.

Имаше нещо във въздуха, едва доловим мирис, който караше ноздрите й да се раздуват.

Търсеща бе животно, изцяло зависимо от екологичната пирамида, в която заемаше своето място, и бе изключително чувствителна към промените. Но бе надарена с нещо повече от животинска чувствителност — когато вдигаше поглед към блещукащите в нощното небе звезди, в нея се пробуждаше необяснимо любопитство.

Ако въобще й подхождаше някакво име, то несъмнено бе Търсеща.

Тъкмо тази искра на любопитството бе довела вида й тук чак от далечната Африка. С разрастването на полярните шапки горите се топяха или изчезваха напълно. За да оцелеят, маймуните от покрайнините бяха принудени да прекосяват откритите пространства в дирене на други гори, в които все още виждаха убежище и подслон. За някои това пътешествие бе съвсем кратко, не повече от километър или два, за други пък се превръщаше в последното през живота им. И все пак децата на онези, които оцеляваха, продължаваха нататък.

Ето по какъв начин, в продължение на хиляди поколения, африканските горски маймуни се бяха придвижили постепенно до Централна Азия и бяха достигнали територията на днешна Испания през Гибралтарския „мост“. Всъщност това бе само изпреварващо ехо на други, по-късни и по-масивни преселения. Но маймуните бяха малко и разпръснати и следите, които оставяха, нямаше да достигнат далечното бъдеще, за да променят вижданията на палеонтолозите за развитието на света. Никой не би заподозрял, че някои отделни стада/племена са достигнали Централна Азия чак от дълбините на Африка.

И ето че докато се взираше в нощното небе, Търсеща изведнъж забеляза една звезда, която прекосяваше хоризонта с плавната увереност на дебнеща котка. Беше достатъчно ярка, за да хвърля сенки. Страх и почуда изпълниха съществото й. Търсеща вдигна ръка, но плъзгащата се звезда бе извън обсега на пръстите й.

По това време на нощта Индия бе погълната от непрогледен мрак. Но там, където повърхността на планетата бе обърната към светлината, се виждаха трепкащи светлини с различни цветове, кафяви, сини и зелени, като мънички открехнати врати. Вълната на неуловимите промени заливаше планетата подобно на втори терминатор1.

Светът около Търсеща потрепери и тя притисна детето в обятията си.

На сутринта в племето цареше възбуда. Днес въздухът бе по-студен, дори щипещ и зареден с нещо, което далечните потомци на Търсеща щяха да кръстят електричество. Светлината бе странна — по-ярка и същевременно бледа. Дори тук, в дълбините на гората, се долавяше слаб ветрец, който люшкаше листата на дърветата. Нещо беше различно, променено и животните бяха изплашени.

Търсеща тръгна право срещу вятъра. Стиснала малкото в прегръдките си, тя се отправи към покрайнините на гората. В равнината, където слънцето вече грееше ярко, не се виждаше никакво движение. Търсеща се огледа. Глождеше я странно любопитство. Пригоденият й към горски живот ум не бе в състояние да възприеме напълно околния пейзаж, но въпреки това й се струваше, че има някаква промяна. Като че ли зеленината бе по-малко от вчера, в подножието на близките хълмове се бяха появили няколко горички и потокът, който се спускаше по един от склоновете, бе по-пълноводен. Но не беше сигурна. Спомените й, вечно объркани, бързо избледняваха.

В небето обаче се виждаше някакъв предмет.

Не беше птица, защото не се движеше, нито летеше, не беше и облак, защото бе с резки очертания и приличаше на нещо солидно. Освен това сияеше, почти толкова ярко, колкото слънцето.

Привлечена от него, тя пристъпи на открито. Направи няколко крачки, спря неуверено, после продължи, докато не се озова под него. Беше голям колкото главата й и освен това бе окъпан в светлина — или по-скоро събираше в себе си светлината на слънцето, така, както тя се отразява понякога от повърхността на горски поток. Не миришеше на нищо. Беше като увиснал на клон плод, само дето наоколо нямаше никакво дърво. Четири милиарда години на еволюция бяха втъкали в плътта й представата, че нищо толкова голямо не може да виси във въздуха, без да е поддържано по някакъв начин: това бе нещо ново и следователно причина за опасения. Но предметът не падаше, нито даваше признаци да я заплашва по някакъв начин.

Тя се изправи на пръсти и надзърна отблизо в сферата. Видя две очи, които се блещеха в нея.

Търсеща изсумтя и отскочи. Но летящата сфера не реагира и когато отново повдигна глава, тя разбра. Сферата връщаше отражението й, донякъде изкривено, защото тези очи бяха нейните, също както ги бе виждала в гладката повърхност на спокойна вода. От всички земни обитатели само нейният вид можеше да разпознава подобни отражения, защото само той имаше представа за собствено аз. Въпреки това й се струваше, че по някакъв начин сферата я наблюдава, че тя, сама по себе си, е едно Око.

Търсеща вдигна ръка, но дори когато се изправи на пръсти, пак не можеше да достигне сферата. Ако разполагаше с малко повече време, сигурно щеше да потърси нещо, на което да стъпи — голям камък или натрупани клони.

Но Вкопчващо изписка.

Търсеща се извърна и затича на четири крака още преди да осъзнае какво прави. Когато погледът й откри малкото, кръвта й се смрази.

Над него се бяха надвесили две същества. Приличаха на маймуни, но бяха изправени и по-високи. Имаха яркочервени гърди, сякаш бяха окъпани в кръв, а лицата им бяха плоски и лишени от окосмяване. И бяха хванали Вкопчващо. Бяха хвърлили върху него нещо, което наподобяваше лиани или тънки клони. Вкопчващо се бореше и ревеше, но двете същества го притискаха под лианите.

Търсеща се озъби, изръмжа и скочи.

Едно от червеногърдите същества я видя. Очите му се разшириха от изненада. То вдигна някаква пръчка и я хвърли във въздуха. Нещо невероятно твърдо я блъсна отстрани в главата. Търсеща усети, че вече не може да си контролира крайниците. Инерцията я отнесе право върху съществото и тя го повали на земята. Но пред очите й мигаха безброй звезди, а в устата си усещаше вкуса на кръв.

На хоризонта на изток се показа кипящ черен облак. Последва тътен на далечна гръмотевица и в небето блеснаха светкавици.

2 Птичката

В момента на Хроносрива Бисиса Дът беше във въздуха.

Видимостта й, от задната част на кабината на вертолета, бе силно ограничена — което бе най-малкото странно, като се имаше предвид, че целта на полета бе да извършва наземно наблюдение. Щом Птичката се издигна, пред погледа й се разкриха двата реда сглобяеми хангари, подредени с изопачената склонност към геометрични фигури, която притежаваха умовете на военните. Базата на ООН бе построена тук преди близо три десетилетия и с течение на времето тези „временни“ постройки бяха придобили известна архитектурна значимост, а макадамовият път, който се виеше между тях, бе отъпкан и равен.

Птичката продължаваше да се издига и базата постепенно се превърна в неясно петно под камуфлажните мрежи, изгубена сред гигантската равнина. Земята тук бе безводна, почти лишена от растителност, ако се изключеха разпръснатите горички и петната от тъмнозелени шубраци, които стигаха чак до хоризонта. В далечината, окъпани в блестящото сияние на снеговете, издигаха величествена снага високи планини.

Птичката се люшна настрани и Бисиса бе отхвърлена към извитата стена на кабината.

Пилотът на Птичката Кейси Отик премести плавно ръчката и изравни полета. Сега Птичката се носеше в бръснещ полет над каменистата равнина. Той се извърна и й се ухили.

— Извинявай. Излезе вятър, въпреки че прогнозата бе за тихо време. Нали не се удари?

Гласът му бумтеше, усилен в слушалките.

— Чувствам се, сякаш седя на задния капак на шевролет.

Той пак се ухили и се видяха два реда равни зъби.

— Не е необходимо да викаш. Чувам те в слушалките. — Чукна с пръст по шлема. — Ра-ди-о! Не го ли ползвате в британската армия?

Вторият пилот Абдикадир Омар, изтегнал се на седалката до Кейси, поклати неодобрително глава.

Птичката беше наблюдателен вертолет със сферична прозрачна кабина. Беше разработена на основата на стар боен хеликоптер, свален от употреба през последното десетилетие на миналия век. В много по-спокойната 2037-а година на Птичката бяха поставяни съвсем мирни задачи: наблюдение, издирване и спасяване. Кабината бе пригодена за трима души — двама пилоти и трети: в случая Бисиса.

Кейси Отик управляваше машината небрежно, с една ръка. Бе старши подофицер, прехвърлен в ООН от ВВС и Космическите сили на САЩ, едър и наглед гаден. На синята му каска неуставно беше изрисувано американското знаме. Тъмният визьор скриваше по-голямата част от лицето му и Бисиса виждаше само квадратната му челюст.

— Виждам, че ме зяпаш зад визьора — подхвърли тя.

Абдикадир, пущун с красиви черти, се облегна назад и се разсмя.

— Време е да свикнеш, ако искаш да търпиш компанията на този тип.

— Аз съм истински джентълмен — тросна се Кейси, наведе се и прочете табелката на гърдите й. — Бисиса Дът. Какво е това — пакистанско име?

— Индийско.

— Значи си от Индия? Акцентът ти мяза на австралийски.

Тя стисна устни. Американците изобщо не можеха да разпознават различните акценти.

— Манкунийка. От Манчестър, Англия. Трето поколение британка.

Кейси се опита да заговори като Кари Грант:

— Добре дошла на борда, лейди Дът.

Абдикадир го сръга в рамото.

— Човече, ти си изтъкан от клишета. Бисиса, това първата ти мисия ли е?

— Втората — отвърна тя.

— Летял съм с тоя задник сто пъти и си е все същият. Не му обръщай внимание.

— Няма — обеща тя. — Сигурно и на него му е скучно.

Кейси се изсмя сухо и подметна:

— А ти си един клюнонос муджахидин.

Абдикадир, изглежда, зърна наченки на тревога в лицето на Бисиса.

— О, не се безпокой. Вярно е, че съм муджахидин, или по-точно, бях. Но това не ни пречи да сме най-добрите приятели. Сега и двамата сме ойкуменци. Но не казвай на никого…

Изведнъж отново се озоваха в турбуленция. Вертолетът сякаш внезапно пропадна с няколко метра. Пилотите млъкнаха и се наведоха над приборите.

Бисиса познаваше Абдикадир от седмица. И той като Кейси имаше подофицерски чин, но бе местен. Имаше силно, волево лице и извит нос, а челюстите му бяха обрамчени от тънка брадичка. Очите му обаче бяха изненадващо сини, а косата — русолява. Твърдеше, че ги бил наследил от Александър Велики, който някога минал оттук. Беше кротък и спокоен човек, опитен пилот, свикнал с мисълта, че винаги ще е втори, заради пущунския си произход. Британските войници го бяха кръстили Джинджър.

Птичката продължаваше да се мята. Полетът не беше никак приятен — в кабината миришеше на масло и хидравлична течност, металните части бяха олющени от употреба, а седалката на Бисиса бе залепена със скоч. Шумът от перките, които се въртяха на метър над главата й, бе оглушителен, въпреки подплатения шлем. Тя за хиляден път си даде сметка, че правителствата на различни държави са готови да прахосват повече пари за война, отколкото за мир.

Още щом чу приближаващия се вертолет, Моалим знаеше какво трябва да направи.

Повечето от възрастните обитатели на селото се завтекоха да грабнат оръжията и да се скрият. Но Моалим имаше друго намерение. След като се въоръжи, той изтича при дупката, която бе изкопал преди много седмици, очаквайки да настъпи ден като този.

След броени секунди вече се беше спотаил в дупката, опрял на рамото си РПГ. Беше изгубил доста часове, докато я изкопае достатъчно, за да може да се пъхне вътре целият и да закрие отвора с клони. Гранатометът бе истинска реликва, спомен от съветското нашествие в Афганистан през 80-те, но добре поддържан и редовно почистван и все още бе в идеално състояние. Стига вертолетът да се спуснеше достатъчно ниско, Моалим щеше да успее.

Моалим бе петнадесетгодишен.

Беше само на четири, когато за първи път видя вертолет. Всъщност бяха няколко и дойдоха през нощта, като глутница летящи хищници. Носеха се ниско над планините и вятърът от перките им вдигаше прахоляк. Беше достатъчно силен да обръща сламените покриви на колибите и да прогонва добитъка надалеч. Разправяха, че въздушната вълна изтръгнала детето от ръцете на една майка и го отнесла — така и не го открили след това.

А след това бе започнала стрелбата.

По-късно пристигнаха още вертолети, които обаче хвърляха бюлетини. В тях се „обясняваше“ причината за наказателната акция — имало „сведения“, че през селцето им преминала незаконна пратка с уран. Приложена била мярката „необходим“ наказателен удар с „хирургическа“ точност и „минимална“ сила. Бюлетините бяха накъсани и използвани за тоалетни нужди. Всички мразеха вертолетите, заради тяхната недосегаемост и наглост. На четири години Моалим не разполагаше с достатъчно богат речник, за да каже как се чувства.

А вертолетите продължаваха да прииждат. Тези, които носеха знаците на ООН, трябваше да осигуряват мира, но всички знаеха, че това е нечий друг мир и че „машините за наблюдение“ носят предостатъчно оръжия.

Проблеми, които, както бяха учили Моалим по-късно, имаха само едно решение.

Още щом проходи, възрастните се заеха да го учат как се борави с РПГ. Не беше никак лесно да се уцели движеща се цел. Ето защо детонаторът трябваше да бъде настроен на дистанционно задействане, за да може ракетата да избухне във въздуха. Ако се намираше достатъчно близо до целта, крайният ефект щеше да е същият. Особено ако се целиш в задния ротор, който, изглежда, бе най-уязвимата част на всеки вертолет.

Гранатометите бяха големи, неудобни за работа и трудни за скриване. Ето защо бе особено важно да се осигури подходящо място за стрелба, за да може вертолетът да бъде примамен наблизо. Моалим знаеше, че от въздуха се виждат само клоните, скриващи входа на дупката.

Младежът разкриви устни в заплашителна усмивка.

Небето над тях имаше странен вид. Плътни черни облаци се бяха появили сякаш изневиделица, скупчваха се в непробиваема стена на хоризонта и закриваха планините. Дори чистият участък от небето изглеждаше някак промит.

Бисиса измъкна дискретно телефона от джоба си, приближи го до устата си и прошепна:

— Не помня в прогнозата да се споменаваха буреносни облаци.

— И аз — отвърна телефонът. Беше настроен на новинарска вълна и веднага започна да проверява един след друг каналите за метеорологични прогнози.

Беше 8 юни 2037 година. Или поне така смяташе Бисиса. Вертолетът летеше напред.

3 Зло око

За Джош Уайт първият признак за странните събития, които предстояха да се случат, бе грубото събуждане: нечия настойчива ръка на рамото, бърборене и бяло лице, надвесено над него.

— Ей, Джош, събуди се бе, човек! Направо не мога да повярвам… ако не са проклетите руснаци… ще си глътнеш езика…

Това, разбира се, беше Ръди. Ризата на младия кореспондент беше разкопчана. Изглежда, и той току-що бе станал. Но широкото му лице бе покрито със ситни капчици пот, а очите му, изпъкнали зад кръглите очила, играеха възбудено.

Джош премигна и седна на леглото. През отворения прозорец нахлуваше слънчева светлина. Беше късен следобед, Джош бе спал почти час.

— За Бога, какво е толкова важно, че да ме лишиш от следобедна дрямка? Особено след снощи… остави ме поне да си измия лицето.

Ръди отстъпи назад.

— Добре де. Давам ти десет минути. Няма да си простиш до края на живота, ако пропуснеш това! Десет минути, човече! — Той изхвърча от стаята.

И Джош като Ръди беше журналист, репортер на „Бостън Глоуб“, пратен тук, за да осигурява свежи новини от Северозападната граница, този далечен край на Британската империя — далечен, но същевременно и вероятно крайно важен за бъдещето на Европа и по тази причина интересен за читателите от Масачузетс. Помещението, което обитаваха, бе тясна стая в ъгъла на форта, затрупана с книги, дрехи и всякакъв багаж, домъкнат тук от него и Ръди, който бе постоянен кореспондент на „Пионер — Граждански и военен вестник“. Всъщност трябваше да са доволни, че разполагат с някакъв покрив над главата си — повечето войници от гарнизона в Джамруд, независимо дали европейци, или индийци, живееха в палатки.

За разлика от тях, Джош беше свободен да спи когато си иска и стига да иска. Но сега вече чуваше съвсем ясно, че навън наистина става нещо: викове и топуркане на тежки обувки. Със сигурност не беше свързано с военни действия, нито пък бе поредната атака на размирните пущуни, защото тогава щеше да има и изстрели.

Чакаше го кана топла вода и до нея — бръснарските му принадлежности. Той си изми лицето и врата и се погледна в огледалото, което бяха окачили на стената. Лицето му бе подпухнало и торбичките под очите бяха доста по-забележими — спомен от многото бира, която бяха изпили снощи. Всъщност той де, защото Ръди предпочиташе да пуши опиум — навик, който поне засега, изглежда, не оставяше никакви странични ефекти върху деветнайсетгодишния кореспондент. На двайсет и три години Джош се чувстваше като истински военен ветеран.

Каната бе оставена от Нур Али, носача на Ръди. Джош изпитваше известно неудобство от Али, особено след като Ръди му бе поръчал да го бръсне, докато спи. Но Ръди беше „англоиндиец“, роден в Бомбай. Тук се чувстваше като у дома си, а Джош бе пратен, за да пише кореспонденции, а не да съди нравите и обичаите на тази страна. Пък и нямаше нищо лошо винаги да разполага с топла вода за миене и чай.

Избърса се и припряно навлече дрехите. Хвърли последен поглед в огледалото, приглади косата си с пръсти и по навик пъхна револвера в колана си. След това излезе.

Беше следобедът на 24 март 1885 година. Или поне така смяташе Джош.

Във форта цареше голяма суматоха. Войниците се трупаха около портата в другия край на сенчестия вътрешен двор. Джош се присъедини към развълнуваната тълпа.

Много от британските войници, настанени тук, в Джамруд, бяха от 72-ри Шотландски полк и докато едни бяха излезли навън небрежно облечени с бричове и разкопчани ризи, други бяха нахлузили яркочервените си куртки. Но белите лица бяха рядкост — гурките и сикхите превъзхождаха британците в съотношение три към едно. Точно днес следобед обаче европейци и азиатци се бяха смесили в единна развълнувана тълпа, която напираше да излезе от форта. Тези хора, пратени далеч от роднини и семейства, биха дали мило и драго в това затънтено място да се случи нещо интересно. Докато бързаше към портата, Джош забеляза коменданта на форта, капитан Гроув, който си проправяше път през тълпата — лицето му беше зачервено.

В първия миг, когато се озова от другата страна на портала, Джош бе заслепен от ярката светлина. Въздухът бе студен и пронизващ и той почувства, че трепери. Небето бе синьо, безоблачно и кристалночисто, но далеч на запад се виждаха струпани черни облаци, като предния фронт на задаваща се буря. Доколкото Джош имаше представа, бурите бяха нетипични за това време на годината.

Това беше Северозападната граница, мястото, където Индия се срещаше с Азия. За имперска Британия този просторен коридор, виещ се от североизток на югозапад между планинските вериги на север от Индия, бе естествена граница на азиатските британски колонии, но тя преминаваше през размирни страни, където редът се поддържаше единствено със здрава ръка. Джамрудският форт бе разположен точно в средата на коридора.

Самият форт бе мрачна постройка, заобиколена от криволичеща каменна стена с наблюдателни кули по ъглите. Джамруд бе основан в далечното минало от сикхи, които още оттогава бяха в постоянна война с афганистанците, но сега бе в ръцете на британците.

Днес обаче не съдбата на империята бе в умовете на присъстващите. Войниците тичаха през отъпканата камениста поляна, която заобикаляше стените, към едно място на петдесетина метра по-нататък. Едва сега Джош забеляза, че вниманието им е привлечено от сияеща топка, увиснала във въздуха като циркаджийска атракция. Тълпа от петдесетина войници и цивилни я заобикаляше, а в средата на цялото това възбудено множество, както и следваше да се очаква, бе Ръди. Той очевидно се чувстваше в свои води, защото крачеше важно-важно под топката и от време на време я разглеждаше през очилата си, като някое насекомо под погледа на природонаучник. Войниците често се подиграваха на Ръди заради импозантното му поведение и натруфените маниери, неприсъщи на тях — грубоватите хора, отдадени на военния занаят. Но същевременно го обичаха, заради умението да разказва всякакви интересни случки, особено ценно тук, далеч от дома, в монотонния живот на тази пустош.

Джош си проправи път през тълпата и застана до Ръди.

— Не разбирам какво толкова странно намирате в тази топка. Това да не е някое тукашно магьосничество?

Ръди се засмя.

— По-скоро поредната измишльотина на руския цар. Сигурно ще да е нов тип хелиограф.

Към тях се присъедини пълномощникът Сесил де Морган.

— Каквото и да е, трябва да го разберем час по-скоро — рече той. — Ей, ти — обърна се към един от войниците. — Я ми подай тази бухалка за крикет. — Взе бухалката и я размаха във въздуха. След това застана под топката. — Виждате ди? Изглежда, нищо не я подкрепя отдолу.

Азиатците бяха завладени от суеверен страх.

— Асли нахиб! — развикаха се те. — Фареиб!

— Казват, че е око — преведе шепнешком Ръди. — Зло око.

— Приятелю — Джош постави ръка на рамото му, — струва ми се, че Индия е започнала да въздейства твърде много на ума ти. Това трябва да е някакъв балон, напълнен с горещ въздух. Нищо толкова странно не виждам в него.

Но Ръди гледаше един от младшите офицери, който се озърташе и търсеше някого в тълпата, и изтича при него.

— Балон, казвате — обърна се де Морган към Джош. — И как тогава стои неподвижно, след като духа вятър? А и вижте това — той замахна с бухалката и я стовари върху долния край на сферата. Чу се трясък и бухалката отскочи, но сферата не помръдна дори и милиметър, сякаш бе издялана от камък. Де Морган вдигна бухалката към очите на Джош и той видя, че краят й е нащърбен. — Ръката ме заболя от удара! Кажете ми, драги ми господине, как е възможно подобно вещо?

— Нямам представа — призна Джош. — Но ако има някакъв начин да се припечели нещо от това, сигурен съм, Морган, че вие сте човекът, който ще го открие.

— Де Морган, Джошуа. — Де Морган бе търговски представител на една от компаниите и си изкарваше хляба с продажба на стоки в джамрудския и останалите фортове. Беше около трийсетгодишен, подпухнал и мазен и дори тук, на много мили от най-близкия град, носеше нов костюм в цвят каки и тропически шлем. Беше от онзи тип хора, които се препитаваха в покрайнините на големите цивилизации, далеч от твърдата ръка на закона. Офицерите не го обичаха, но де Морган си запазваше известна популярност благодарение на редовните доставки на бира и тютюн, а и жени, когато това бе възможно, както и на хашиш за любители като Ръди.

Представлението, изглежда, бе на приключване. Тъй като сферата нито се движеше, нито предприемаше някакви агресивни действия, тълпата изгуби интерес и започна да се разпръсква. Пък и вятърът ставаше все по-студен.

Сега обаче се дочуха викове от другия край на тълпата. Там също, изглежда, ставаше нещо необичайно. Сякаш подушил плячка, де Морган се втурна натам.

Ръди тупна Джош по рамото.

— Стига с тия факирски номера. Да се прибираме. Опасявам се, че скоро ще имаме доста работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що говорих с Браун, който разговарял с Таунзенд, който подочул Харли да казва… — Капитан Харли бе политически офицер и отговаряше направо пред Политическия отдел в Кибер — основния инструмент на администрацията на провинцията, предназначен да решава различни дипломатически въпроси, свързани с вождовете и хановете на пущуните и афганистанците. Не за първи път Джош завиждаше на Ръди за връзките му с младшите офицери. — Изгубили сме връзка с останалите — довърши младият кореспондент.

Джош се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Пак ли са прерязали телеграфната жица? — Джош бе притеснен, защото това би означавало кореспонденциите му да се забавят и със сигурност щеше да предизвика гнева на редакцията.

— Не само това — отвърна Ръди. — А също и хелиографите. От зори не сме получавали никакви светлинни сигнали от постовете на север и на запад. Каквото и да е станало, вероятно е добре координирано и с широки мащаби.

Хелиографите бяха просто устроени преносими сигнални прибори, нищо повече от огледала върху триножници. Бяха разположени на върховете на всички околни планини, както и в посока към Пешавар. Ето значи защо капитан Гроув изглеждаше толкова обезпокоен.

— Нищо чудно — продължи задъхано Ръди — пущунските диваци или убийците на Амир да са прерязали гърлата на поне стотина британски войници. — Намести си очилата. Ръката му трепереше.

— Радваш се, че войната наближава и ще има за какво да пишеш, а?

— Ако е необходимо, и аз зная как се държи оръжие — възпротиви се Ръди. — Но за момента думите са моите куршуми, както и за теб, Джошуа, така че не ми чети лекции. — Той сякаш изведнъж бе изгубил чувството си за хумор. — Не е ли вълнуващо, кажи ми? Не можеш да го отречеш. Най-сетне нещо се случва! Хайде, да се захващаме за работа! — Той се обърна и се затича към форта.

Джош го последва. Стори му се, че чува пърхане на криле, и машинално вдигна глава. Но не видя нищо.

Някои от войниците все още се забавляваха с Окото. Един от тях се бе покатерил на раменете на друг, беше се вкопчил в сферата и сега се поклащаше под нея.

Щом влезе в стаята, Ръди се настани зад бюрото, извади перо и мастилница и започна да пише.

— И какво толкова имаш да им кажеш? — попита учудено Джош.

— Остави ме за малко — тросна се Ръди. От ъгъла на устата му стърчеше турска цигара. Той пишеше почти със същата скорост, с която говореше. Имаше моменти, в които Джош му завиждаше за бързината, с която умее да съчинява репортажи.

Джош се изтегна на леглото. За разлика от Ръди, той трябваше да си подреди мислите, преди да се заеме с творческа работа.

Границата имаше жизненоважно стратегическо значение за британците — също както и за предишните завоеватели на тази страна. На север и на запад от това място се простираше Афганистан, в средата на който се издигаше Хиндукуш. Някога през проходите на тази планина бяха преминавали армиите на Александър Велики и ордите на Чингис хан — и едните, и другите привлечени от тайнствената и богата Индия. Тъкмо Джамруд заемаше ключовата позиция — охраняваше пътя към Киберския проход между Кабул и Пешавар.

Но тази изостанала провинция не бе само коридор за чуждестранни войници. Тя имаше свой народ, който смяташе тукашната земя за своя собствена. Пущуните, войнолюбиво племе, свирепи, горди и хитри. Ръди ги наричаше патани — фанатични мюсюлмани, обвързани със своя код на честта пакхтундвали. Сами по себе си пущуните естествено бяха разделени на по-малки племена и кланове, но това не им пречеше да се обединяват при първия признак за опасност. Повечето от тях бяха въоръжени със стари дългоцевни пушки — наричаха ги джезали. Джош бе виждал отблизо няколко пущуни, пленени от британските войници. Никога не се бе изправял пред по-странни същества. Британците определено изпитваха уважение към тях. Някои шотландци дори твърдяха, че пущунският код на честта не се различавал особено от този на тяхната страна.

Много нашественически армии бяха оставяли костите си по тези размирни места. Дори в тези времена на британско владичество войниците на Нейно величество можеха да се похвалят, че контролират само няколко укрепени участъка и пътищата между тях. Навсякъде другаде управляваше законът на племето.

Днес границата отново бе сфера на интересите на различни държави. Още една алчна и ненаситна империя искаше да постави ръка върху богатствата на Индия: този път това бе царска Русия. По този въпрос британците имаха твърдо становище. При никакви обстоятелства нито Русия, нито подкрепяната от нея Персия, не биваше да изграждат свои опорни пунктове в Афганистан. Но докато британците полагаха всякакви усилия да настроят добронамерено към себе си афганистанския емир, руснаците се прокрадваха все по на юг. Миналия месец бяха пристигнали тревожните сведения, че са завладели Туркменистан и се приближават към Панджех, последния оазис преди афганистанската граница — забравен от Бога кервансарай, който изведнъж се бе озовал във фокуса на всеобщия интерес.

За Джош тази международна шахматна игра бе наистина интригуваща. Заради географското си разположение мястото, на което се намираше, открай време беше точка на сблъсък между различни могъщи империи, а местното население, колкото и издръжливо да бе, трябваше да понася последствията от несекващата борба на чужди интереси. Понякога се питаше дали това съперничество ще продължи и в бъдеще и дали това място не е обречено да съществува във вечна война — въпреки липсата на каквито и да било богатства.

След около половин час Ръди приключи с писането, облегна се в стола и втренчи поглед в прозореца, където слънцето бързо се скриваше зад хоризонта.

— Ръди, ако положението стане напечено, дали ще ни пратят в Пешавар?

Ръди изсумтя презрително.

— В никакъв случай! Нали за това сме тук? — Той зачете написаното: — Помислете си само, драги читатели! Те идват, вече са съвсем близо, от другата страна на Хиндукуш. Облечени са със зелените царски мундири и развяват знамената с двуглавия орел. Скоро ще започнат да се катерят към Киберския проход. А от юг, откъм Делхи и Калкута и още по-далеч, от Дъблин и Колчестър, ще прииждат други войници, с червени мундири, също готови да дадат живота си за отечеството… или за Уиндзорската вдовица. Играчите са заели позиции и са готови да нанесат първите удари. А ние сме тук, на мрежата на игрището!… Какво ще кажеш, Джош?

— Не е ли малко грубичко, Ръди?

Но преди Ръди да успее да отговори, в стаята нахлу Сесил де Морган. Лицето му бе зачервено, а дрехите — покрити с прах.

— Елате веднага! Трябва да видите какво намерихме!

Джош въздъхна и се надигна от леглото. Нямаха ли край странните събития днес?

Нищо и никакво шимпанзе — това бе първата мисъл на Джош. Шимпанзе, уловено в мрежа, което лежеше, без да се съпротивлява, на пода. До него бе овързано друго животно, вероятно малко. Неколцина войници развързваха голямото.

— Уловили са ги на север — каза де Морган. — На миля оттук. Наш патрул.

— Най-обикновено шимпанзе — заяви Джош.

Ръди замислено си приглади мустаците.

— Не бях чувал да се срещат шимпанзета в тази част на света — подметна той. — Да не би в Кабул да има зоологическа градина?

— Това животно не е избягало от зоологическа градина — подсмихна се де Морган. — И не е шимпанзе. Внимавайте, момчета…

Войниците най-сетне смъкнаха мрежата от животното. Козината му бе подгизнала от собствената му кръв. Беше се свило на топка, с притиснати към гърдите крака. Мъжете около него държаха тояги и Джош едва сега забеляза раната на главата му.

Животното, изглежда, осъзна, че вече не е оплетено в мрежа, отпусна ръце и с едно внезапно и плавно движение се претърколи и застана на четири крака, опряло юмруци на пода. Мъжете отстъпиха предпазливо. Животното ги оглеждаше.

— Женска е, Бога ми! — възкликна Ръди.

Де Морган сръга един от войниците.

— Накарай го да се изправи.

Войникът, едър мъж с грубовати азиатски черти, пристъпи, посегна с пръчката си и побутна животното в гърба. Женската изръмжа и оголи зъби. Но войникът продължаваше да упорства. Накрая животното се подчини с видима неохота. За изненада на Джош, женската разгъна грациозно крайниците си и застана на два крака — съвсем изправена.

Ръди не можа да сдържи учуденото си възклицание.

Женската имаше тяло на шимпанзе, в това нямаше никакво съмнение, а седалището й бе уголемено и розово. Но стоеше права и краката й се свързваха с таза съвсем както ори хората.

— Божичко! — не спираше да се чуди Ръди. — Тя е като карикатура на жена. Какво чудовище!

— Не е чудовище — възрази Джош. — Това е получовек-полумаймуна. Биолозите разправят за подобни създания, които лежат между нас и животните.

— Виждали ли сте някога нещо подобно? — продължаваше да подскача развълнувано де Морган.

— Внимавайте, сахиб — предупреди го едрият войник. — Може да е висока само четири стъпки, но умее да рита и да дращи.

— Това не е маймуна, а маймуночовек… ще я откараме в Пешавар, оттам в Бомбай и накрая в Англия. Помислете си само каква сензация ще предизвика! Ще я показваме в зоопарка, а може би дори в театрите!

Изведнъж по-малкото животинче, което все още бе усукано в мрежата, се размърда, надигна се и изврещя дрезгаво. Майката реагира мигновено, сякаш досега не бе подозирала, че малкото й е тук: скочи към детето си, протегнала ръце.

Войниците се нахвърлиха върху нея с тояги и с няколко удара я повалиха на земята.

— За Бога, спрете! — викна Ръди. — Не виждате ли — тя е майка! Погледнете й само очите! Вижте де! Какво изражение… истинска мъка… — Но мъжете продължаваха да налагат нещастното животно, докато Морган не им кресна да спрат.

Джош бе първият, който чу равномерния вибриращ звук, и се извърна на изток, където от земята се надигаха прашни облаци.

„Ето го пак… същия звук…“

— Това пък какво е? — попита Ръди.

4 РПГ

— Почти над лагера сме — извика Кейси. — Спускам се за капак…

Вертолетът се снижи. Въпреки че бе летяла много пъти, Бисиса почувства, че стомахът й се свива.

Минаваха съвсем близо край селото. Пред погледа й се мяркаха покриви, ръждясали тенекиени варели, скупчени клони. Вертолетът се наклони и започна да се върти в обратна посока. „Капак“ на пилотския жаргон означаваше наблюдение от бръснещ полет. Но като се имаше предвид начинът, по който се бе свряла в задната част на кабината, Бисиса не виждаше нищо друго освен синьо небе. Въздъхна и погледна миниатюрното контролно табло, монтирано на стената до нея. Гайгеров брояч, термометър, радар и дори химично чувствителен „нос“, всичките в момента насочени към земята, към която се приближаваха стремително.

Птичката естествено не беше сама — в тези модерни времена тя бе само звено от обхващаща целия свят комуникационна мрежа. Някъде високо над главите им се рееше друг, по-голям вертолет, К2 — от командване и контрол, но и той бе само върхът на обърнатата наопаки пирамида от високи технологии, включваща стратосферни наблюдателни сонди, разузнавателни и патрулни самолети и дори фотографски и радарни спътници. Сега всички електронни сетива бяха съсредоточени върху този район. Потоците информация, събирани от Птичката, се анализираха мигновено от невероятно интелигентни системи и се предаваха директно в оперативния център в базата. Всяко отклонение от нормата щеше незабавно да бъде пратено за потвърждение до Бисиса, тъй като тя разполагаше с автономна връзка, независеща от тази на пилота.

На пръв поглед всичко изглеждаше сложно, но в действителност сборът и анализирането на информацията бяха напълно автоматизирани. При „капак“ машините вършеха цялата работа, а хората можеха да се отпуснат и да наблюдават.

Някои се дразнеха от това, но Бисиса бе на друго мнение. Тя самата бе получила подготовка за ОБК — оператор боен контрол, специалист по координацията на наземните и въздушни комуникации по време на конфликт. По принцип целта на подготовката й бе да бъде хвърлена в някое опасно място, откъдето да насочва огъня на далечните батареи и ракетните установки. Никога не й се бе налагало да използва наученото, но за щастие то й помагаше в текущата работа.

Бяха я пратили на тази мироопазваща мисия преди седмица, но й се струваше, че е минало много повече време. Войниците бяха настанени в хангари, предназначени за самолети. Високи и празни, вмирисани на керосин и смазочни материали, прекалено горещи през деня и твърде студени нощем, истински гигантски консервени кутии. Нищо чудно, че обитателите им наричаха базата „Клавиус“ — на името на международната станция на Луната.

Ежедневието се състоеше от патрулни обиколки, поддръжка на екипировката и други занимания. Личният състав бе разделен поравно — мъже и жени. Последното естествено бе предпоставка за буен сексуален живот. Мъжете особено се надпреварваха да си съперничат по завоювани бройки, хит от последната седмица бе да „чукнат“ някоя, докато скачат с парашут.

Нищо чудно, че в подобна атмосфера мъже като Кейси Отик губеха реална представа за света.

Бисиса се държеше настрана от другите. Не би се затруднила да се справи с Кейси, ако станеше твърде нахален. Всъщност дори се наложи да отклони вежливия интерес, проявен от Абдикадир. В края на краищата тя имаше дъщеря, Мира, осемгодишна сладурана, която обичаше повече от всичко на света. Не я интересуваха нито безразборните сексуални връзки, нито обърканата съвременна политика.

Пък и важността на мисията я мотивираше предостатъчно.

Също както много пъти по-рано, през 2037 година граничният регион между Пакистан и Афганистан представляваше епицентър на напрежение. От една страна, това място бе фокус на тлеещата из много други райони на света борба за надмощие между християнството и исляма. За облекчение на всички поне засега това „последно сражение на цивилизациите“ изглеждаше отложено в необозримото бъдеще. Но въпреки това тук и в други подобни райони войскови части, пратени предимно от християнски страни, извършваха полицейска дейност сред предимно мюсюлманско население, което бе достатъчно някой някъде да призовава за джихад, тоест свещена война.

Но освен това тук кипеше и местно напрежение. Съперничеството между Индия и Пакистан само преди 12 години бе довело до ядрената атака срещу град Лахор, въпреки че след това враждуващите фракции се бяха поуспокоили. Към всичко това трябваше, разбира се, да се добавят и местните племена — пущуните — с техните обичаи и разбирания, винаги готови да защитават земята си до последна капка кръв.

Накрая естествено, но не на последно място по важност, идваше и нефтът. Въпреки широкото навлизане в последно време на технологиите, базирани на студения синтез, светът все още разчиташе твърде много на черното злато и го гореше почти със същата скорост, с която го изсмукваше от недрата на планетата. Ето защо на същото място, където някога бяха мерели сили Британската империя и царска Русия, протягайки алчни ръце към богатствата на Индия, сега Съединените щати, Китай, Африканският и Евро-азиатският съюз се бяха вкопчили в мълчалива и засега безкръвна, но напрегната борба.

Целта на мисиите на ООН бе да се поддържа мирът чрез наблюдение и полицейски акции. По всеобщо мнение районът бе сред най-внимателно наблюдаваните от всички горещи точки на Земята. Миротворческите операции, според Бисиса, бяха тромави, управлявани от бюрократи и често сами по себе си причина за нарастване на напрежението. Но може би това бе най-доброто, което бе по силите на ООН.

Всички в „Клавиус“ разбираха важността на работата си. Но за младите войници едва ли имаше нещо по-досадно от това да участват в мироопазващи операции.

Изведнъж хеликоптерът се разтресе и Бисиса подскочи — изглежда, тази акция нямаше да е чак толкова рутинна, колкото си представяше.

Абдикадир се мъчеше да се свърже с базата:

— Алфа четири-три, тук Примо пет-едно, приемам. Алфа четири-три…

Кейси ругаеше: изглежда, бяха изгубили сателитната връзка.

— Ох! — изпъшка телефонът на Бисиса.

Тя го приближи към лицето си.

— Какво ти е?

— Изгубих сигнал. — Върху екранчето мигаха диагностични програми. — Никога не ми се е случвало. Чувствам се… странно.

Абдикадир погледна през рамо.

— Нашата радиостанция също замлъкна. Нямаме достъп до командната мрежа.

Бисиса погледна своята радиостанция — тя също нямаше връзка с командния център — и каза:

— Никакъв достъп до интелнет.

— Значи са изчезнали и цивилната, и военната мрежа — изсумтя Абдикадир.

— И каква може да е причината? Електрическа буря?

— Не и според онези задници от метеорологичната служба — изръмжа Кейси. — Да не говорим, че сто пъти съм прелитал през електрическа буря и никога не съм губил връзка.

— Тогава какво може да е?

За няколко секунди се възцари пълна тишина. Изведнъж всички си спомниха, че се намират в район, където само преди десетина години е било използвано атомно оръжие. На няколкостотин километра от тях центърът на цял един град бе превърнат в разтопено стъкло. При изчезнала връзка и внезапно появил се ураганен вятър не беше трудно да се предположи най-лошото.

— Всъщност — подметна Абдикадир, който, изглежда, се опитваше да разведри напрежението, — би могло да е най-обикновено заглушаване.

— Ох! — изписука отново телефонът.

Бисиса го погали. Имаше го още от съвсем малка: стандартно изпълнение, каквото Обединените нации раздаваха безплатно на всички дванайсетгодишни деца от времето, когато все още се надяваха, че комуникациите са единственият начин да се обедини светът. Повечето деца след някоя и друга година обикновено захвърляха тези тромави и досадни машинки, но Бисиса бе запазила своята, защото разбираше и подкрепяше идеята, която се криеше зад този грандиозен проект. С времето бе приела телефона като истински приятел.

— Успокой се — прошепна му тя. — Мама ми е разказвала, че навремето телефоните постоянно губели връзка с мрежата.

— Да де — измърка телефонът. — Лесно ти е да го кажеш. Нали не си лоботомизирана ти.

Абдикадир се намръщи.

— Как го търпиш това нещо? На моя отдавна му изключих програмата за интелигентност. Дразни ме.

— Не зная. — Бисиса сви рамене. — Така се губят и половината от диагностичните възможности.

— Освен това губиш приятел за цял живот — добави телефонът.

— Само не започвай да го съжаляваш — посъветва я Абдикадир. — Телефоните са като католически свещеници — непрестанно ровичкат из съвестта ти.

Вертолетът отново се заклати. Кабината се наклони силно и когато отново се изправи, вече се отдалечаваха от селото.

— Излизам от „капака“ — заяви Кейси. — Не мога да поддържам равен полет на ниска височина.

Абдикадир се ухили доволно.

— Всеки си има граница на възможностите, Кейси.

— Пъхни си тая граница отзад — посъветва го ядосано Кейси. — Вятърът духа едновременно от всички посоки. Погледни само какви вихри има ниско над земята… ей, какво е това? — Той посочи надолу.

Бисиса се наведе към прозореца. Въздушната вълна от роторите разпръскваше сухата растителност, под която се бе показало нещо. Тя различи човек, сврян в дупка — държеше някаква дълга черна тръба… оръжие.

Всички извикаха едновременно.

И изведнъж слънцето премигна, като прожектор, който някой е обърнал в друга посока.

Вертолетът описа широка дъга и се насочи право към него, наклони се надолу, опашният ротор се вдигна. Моалим се ухили и стисна с потни пръсти гранатомета. Сърцето му блъскаше, прахолякът, носен от вятъра, го заслепяваше. Но той бе готов да понесе всичко. Това щеше да е първата важна постъпка в живота му. Ако успееше да свали вертолета, щеше да стане герой и всички щяха да му се възхищават… бойците и майка му. А и едно момиче… Но сега не биваше да мисли за това.

Изведнъж обаче видя, че зад прозрачния купол на машината има хора, и тази мисъл го порази. Нима наистина бе готов да отнеме човешки живот, сякаш стъпква насекомо?

Вертолетът внезапно се снижи и вятърът, който вдигаше, разпиля клоните от укритието му. Вече нямаше избор — или трябваше да убие, или да бъде убит.

Той се изсмя и натисна спусъка.

— Обстрелват ни! — извика Абдикадир и Кейси мигновено дръпна щурвала встрани. Бисиса зърна ярък блясък и димна следа, която се носеше право към тях.

Последва удар, сякаш машината се бе сблъскала с невидима преграда насред небето. Изведнъж шумът стана оглушителен и през една цепнатина в купола нахлу вятър.

— Мамка му! — изруга Кейси. — Удариха задния ротор.

Бисиса погледна назад, но видя само разкривен метал и струйка от изтичащо под налягане масло. Роторът продължаваше да работи и вертолетът продължаваше да лети. Но всичко се бе променило за миг и тя изведнъж се почувства ужасно беззащитна и уязвима.

— Показателите в норма с изключение налягането на маслото — докладва Кейси. — Освен че сме изгубили част от управлението.

— Можем да летим и без масло — рече Абдикадир. — Поне малко.

— Да, според наръчника. Но кажи ми как да обърна машината? — Кейси размърда щурвала, сякаш за да провери доколко Птичката му се подчинява, и изведнъж се понесоха настрани.

— Какво става? — попита уплашено Бисиса.

— Удариха ни — отвърна Абдикадир. — Не ми разправяй, че не си чувала за това. За местните е празник, ако убият някой американец.

— Нямам предвид стрелбата, а това. — Тя посочи през прозореца на запад, където слънцето се спускаше към хоризонта.

— Ами… това е слънцето — отвърна Кейси, после изведнъж се втренчи натам. — Брей!

Когато преди трийсетина минути бяха излетели от базата, все още едва наближаваше пладне. А сега…

— Не ми казвайте, че съм проспал шест часа — рече Кейси. — Или че сънувам.

Бисиса се усмихна криво.

— Все още нямам връзка — промърмори телефонът й. — Страх ме е.

Бисиса се изсмя мрачно.

— По-кораво си от мен, малко досадниче. — Дръпна ципа на якето си и прибра телефона във вътрешния джоб.

— Сега ще видим какво ще стане — рече Кейси и завъртя щурвала в кръг.

Двигателят изрева.

Горещата струя от задния отвор на гранатомета го опърли болезнено по гърба, а димът изтръгна кашлица от гърдите му. Но гранатата вече летеше и само след няколко секунди гръмна, като разхвърли безброй шрапнели. Той прикри лицето си с ръце, а когато отново погледна, вертолетът се отдалечаваше от селцето, като оставяше след себе си дълга черна следа.

Моалим скочи и извика от радост. След това се обърна на изток, към селото: не се съмняваше, че все някой от съплеменниците му го е видял как улучва вертолета. Очакваше десетки хора да дотичат и да го поздравят.

Но не видя никого, дори майка си. Всъщност не виждаше и селцето, макар че бе само на стотина метра от западния му край и че само допреди малко съвсем ясно различаваше кирпичените къщички и децата, които търчаха из тесните улички. Сега селото бе изчезнало, сякаш изтрито от лицето на земята, и до самия хоризонт се виждаше само скалиста равнина. Моалим бе съвсем сам, със своята дупка и димящата тръба в ръката му — и с димната следа, която се извиваше над него в небето.

Сам насред огромна равнина.

Някъде отдалеч долетя животински рев. После премина в ниско ръмжене, което постепенно се усилваше, като грохот от чудовищна машина. Моалим потрепери и побърза да се свре в дупката.

Завоят се оказа прекалено труден за повредения ротор. Кабината се тресеше неудържимо, воят на двигателя непрестанно нарастваше.

Не бе изминала и минута, откакто ги бяха уцелили.

— Най-добре ще е да кацнем — подметна Абдикадир.

— Да бе — тросна се Кейси. — Точно тука ли? Абди, по тия места и жените са готови да ни накълцат с ножовете си.

Бисиса посочи напред.

— Какво е това? — Виждаше се някаква каменна постройка, само на километър пред тях. Заради косите лъчи на слънцето не можеха да различат подробности. — Прилича на крепост.

— Не е от нашите — рече Абдикадир.

В следващия миг вертолетът летеше над някакви хора, които подскачаха и бягаха от пътя му. Някои носеха яркочервени мундири. Вертолетът бе достатъчно ниско, за да видят разкривените им от ужас лица.

— Ами нали ти си специалистът — изръмжа Кейси. — Кои са тези, мътните ги взели?

— Нямам представа — отвърна отпаднало Бисиса.

Изведнъж се разнесе силен трясък. Птичката подскочи напред и започна да се върти. Задният ротор се бе откачил и, изгубила равновесие, машината рязко се наклони напред. Кейси натискаше педалите с всички сили, за да овладее въртенето, но очевидно усилията му бяха напразни. Бисиса полетя към отсрещната стена и се блъсна в прозрачната преграда, зад която се мяркаше ту жълтеникавата земя, ту тъмносиньото небе.

Иззад близките хълмове неочаквано се появи някакъв странен предмет. Джош видя блестящ метален корпус и остриета като мечове, въртени от невидим дервиш. Под тях блестеше стъклен мехур, а отдолу се виждаше метална рамка. Несъмнено беше машина — въртеше се, тресеше се и вдигаше неимоверно количество прах, машина, каквато не бе виждал никога. Продължаваше да се издига и вече бе на двайсетина стъпки над земята. От опашката й излизаше черен дим.

— Господи! — възкликна Ръди. — Прав бях! Руснаците, проклетите руснаци…

Летящата машина внезапно се понесе към земята.

— Хайде — извика Джош и се затича.

Кейси и Абдикадир работеха в пълен синхрон — единият държеше управлението, а другият постепенно намаляваше мощността на двигателя. Изведнъж се възцари тишина — останала без тяга, машината полетя право надолу.

Земята пред тях избухна и ги зарина с вълна от камъни, пясък и суха трева. Бисиса си помисли, че това сигурно ще й е гробът. Но пилотите се бяха справили чудесно — кабината само се наклони рязко настрани, после се изправи.

Последното, което видя, бе някакъв мъж, който тичаше към Птичката, вдигнал пред себе си старовремска пушка.

5 „Союз“

За Коля Хроносривът бе почти неуловим. Всичко започна с изгубен сигнал, лоша видимост и тишина.

Беше дошъл моментът за разкачване на товарния кораб „Союз“ от Космическата станция. След прощалните ръкостискания затвориха люковете и макар „Союз“ все още да бе физически свързан със станцията, Коля вече чувстваше, че е напуснал орбиталния комплекс, където бе прекарал последните три месеца. Очакваше ги кратко пътуване до дома, някакви си четиристотин километра през земната атмосфера до повърхността, където щеше да се върне при младото си семейство.

Пълното име на Коля бе Николай Константинович Криволапов. Четиридесет и една годишен, за четвърти път на Международната космическа станция.

Коля, Муса и Сейбъл, екипажът на товарния кораб, се спуснаха надолу през жилищния отсек, под който се намираше спускателната капсула. Движеха се тромаво, заради тежките скафандри, които бяха облекли, и заради натъпканите в джобовете им сувенири, които се надяваха да скрият от неземния екип. Жилищният отсек щеше да бъде изхвърлен в атмосферата по време на навлизането в горните слоеве, където щеше да изгори, и затова бе зареден с отпадни продукти от станцията. Това включваше медицински отпадъци и мръсното бельо. Сейбъл Джоунс, единствената американка на борда, се движеше най-отпред и непрестанно мърмореше с южняшкия си акцент:

— Божичко, на какво мирише тук — на казашки ботуши ли?

Муса, командирът на „Союз“, метна многозначителен поглед на Коля.

Спускателната капсула бе съвсем миниатюрна и вътре едва бяха побрали три пилотски кресла. Сейбъл имаше подготовка за пилот на совалка, но тук, на борда на спускателната капсула, бе само пасажер. Влезе първа в капсулата и се намести в креслото отдясно на люка. Коля я последва и зае лявото кресло, където бе контролното табло на полетния инженер. Помещението бе толкова тясно, че докато се наместваше, без да иска, изрита Сейбъл и тя го стрелна с поглед.

Но ето че след тях влезе Муса — прикрепяше шлема си с ръка. Муса бе едър мъж и изглеждаше още по-огромен заради скафандъра. Креслата бяха така прилепени едно към друго, че се налагаше да си опират краката в гърдите на отсрещния и докато Муса се пристягаше с колана, побутваше ту Коля, ту Сейбъл.

Реакцията на Сейбъл беше напълно предсказуема.

— Къде, по дяволите, са сглобили тази кутия — в някой завод за трактори ли?

Това бе моментът, който Муса очакваше с нетърпение.

— Сейбъл, последните три месеца те слушах да си чешеш езика и тъй като там горе ти бе командирът, не можех да направя нищо. Но на „Союз“ командир съм аз, Муса Кироманович Иванов. И докато люкът не се отвори и не ни измъкнат, ти, мадам — както казвате вие, американците, — ще си затваряш шибаната уста.

Лицето на Сейбъл стана като камък. Муса бе опитен петдесетгодишен ветеран, дори бе летял до Луната, макар и само като член на екипаж на международната станция. И тримата знаеха, че разговорът им е достояние на целия наземен екип, както и на станцията. Сейбъл изскърца със зъби и едва успя да изпъшка:

— Муса, ще си платиш за това!

Муса се ухили и се обърна на другата страна.

Освен приборите за управление в капсулата бяха натъпкани всички други неща, които щяха да са им нужни, за да се върнат невредими на Земята: парашути, надуваеми пояси, неприкосновен запас, радиостанция. Притиснати с гумени ленти, на тесни рафтове покрай стените бяха подредени образци от биологични материали, включително и от тяхната собствена кръв и урина, а също от растенията, които Коля се бе опитвал да отглежда на станцията. Всичко това допълнително намаляваше и без това ограниченото свободно пространство.

Но сред целия този безпорядък се мъдреше малък илюминатор, разположен от лявата страна на Коля. А през него се виждаше черният космос, част от озарената повърхност на Земята, надстройките и покритата с вдлъбнатини от микрометеорити стена на станцията, която сияеше с ярка отразена светлина. „Союз“, който все още бе скачен със станцията, следваше бавното й въртеливо движение.

Муса плъзгаше пръст по листа за предстартова подготовка и разговаряше с наземния екип и станцията. Коля нямаше почти никаква работа, всъщност единствената му задача бе да провери херметичността на собствения си скафандър. Корабът беше руски и за разлика от американските космически кораби, където пилотът имаше много по-голяма свобода на действие, тук всичко бе напълно автоматизирано. Сейбъл продължаваше да мърмори, докато се пресягаше към различни копчета, разположени навсякъде по стените. Някои от тях бяха толкова неудобни за достъп, че по-опитните космонавти използваха за целта дървени показалки. Но Коля изпитваше някаква перверзна гордост от нискотехнологичната, утилизирана конструкция на кораба.

„Союз“ приличаше на тромава птица — с тънки разперени от слънчевите колектори криле и масивно цилиндрично тяло. По нищо не можеше да се сравни с елегантните американски кораби от по-ново поколение, но затова пък бе изпитан в боя ветеран. Беше построен още във времето на Студената война и на „Аполо“ и бе проектиран за далечни полети до Марс. Възрастта му надхвърляше дори тази на Коля. Ветеранът, разбира се, не можеше да разчита на полети до Луната, където вече съществуваше Международната станция, но въпреки това все още оставаше на орбита — благодарение на инерцията на мисленето и политическата конюнктура.

Най-сетне настъпи моментът, когато „Союз“ се разкачи от станцията. Чуха се няколко приглушени удара, корпусът едва забележимо се разтресе и изведнъж Коля почувства в сърцето си тъга. Междувременно Муса продължаваше да се обръща ту към станцията, ту към наземния екип.

— Стерео-едно, тук Стерео-едно… — „Стерео-едно“ естествено бяха позивните на „Союз“.

До началото на спускането оставаха цели три часа и вниманието на тримата бе съсредоточено върху външния изглед на станцията. Муса включи бордовия компютър и „Союз“, движен от маневрените двигатели, направи няколко пробни обиколки около нея. Запалването на всеки от ракетните двигатели звучеше като удар с чук по корпуса и Коля се забавляваше да наблюдава реактивната струя, която наподобяваше фонтан от кристали, бликащ в геометрически безупречна права линия. Земята и станцията се въртяха около тях в бавен танц. Но Коля почти нямаше време да се наслаждава на гледката — настанени до илюминатора, двамата със Сейбъл снимаха станцията ръчно, в случай че автоматичната камера на кораба не се справи със задачата. Доста неудобно упражнение, най-вече заради тежките тромави скафандри.

Всяка маневра отдалечаваше по малко „Союз“ от станцията. Пряката радиовръзка започна да се влошава и на прощаване от станцията им пуснаха музика. Под звуците на един от прочутите валсове на Щраус Коля си позволи малко носталгична тъга. Едва сега осъзна, че неусетно е обикнал станцията. Беше се научил да следи въртеливото й движение и вибрациите при настройката на големите соларни колектори, бе свикнал с равномерния шум на сложната вентилационна система. Станцията се бе превърнала в негов втори дом. Пък и в края на краищата има ли такъв дом, който да се грижи за живота ти денем и нощем, всеки миг?

Музиката секна.

Муса се намръщи.

— Стерео-едно, тук Стерео-едно. Земя, говори Стерео-едно. Обади се, Земя…

— Ей, Коля — подвикна му Сейбъл. — Виждаш ли станцията? Би трябвало вече да се е показала.

— Не — отвърна Коля и пак надзърна през илюминатора. От станцията нямаше и следа.

— Може да е скрита в сянката — каза Сейбъл.

— Не би трябвало. — Всъщност „Союз“ бе по-близо до сянката от станцията. — А и тогава пак щяхме да виждаме светлините. — Изведнъж го обзе неясно безпокойство.

— Няма ли да млъкнете вие двамата? — скастри ги Муса.

— Пуснал съм диагностичната програма и проверявам всички системи. Земя, тук Стерео-едно…

Сейбъл затвори очи.

— Вашите колхозници пак оплескаха работата.

— Млъквай! — сряза я заплашително Муса и продължи да търси ту станцията, ту Земята. Коля и Сейбъл го слушаха мълчаливо.

Заради бавното въртене на кораба вече имаха много по-добра възможност да се любуват на Земята. Летяха над Индия, в посока към залеза — сенките на планинските вериги на север от полуострова бяха издължени. Но нещо като че ли ставаше долу на повърхността: блещукаха странни светлини — като слънчеви отблясъци върху развълнувано езеро.

6 Срещата

Джош и Ръди стигнаха свалената машина с първата група войници. Някои от тях държаха пушките готови за стрелба и обикаляха около машината, ококорили очи. Никой никога не бе виждал нещо подобно.

Зад прозрачното стъкло на кабината се виждаха трима души: двама мъже на седалките отпред и отзад една жена. Когато забелязаха войниците, и тримата вдигнаха ръце. После предпазливо си свалиха шлемовете. Жената и единият от мъжете имаха индийски черти, другият мъж беше бял. Джош виждаше съвсем ясно изкривеното му от болка лице.

Машината изглеждаше забележително запазена, като се имаше предвид с каква сила се бе ударила в земята. Стъкленият купол в предния й край бе съвсем здрав, ако се изключеха няколко пукнатини; острите перки все още бяха прикрепени към сложната желязна конструкция отгоре, при това не бяха нито изкривени, нито счупени. Но задната част, която наподобяваше опашка, бе пострадала сериозно. От отвора в разкривения метал струеше дим и изтичаше някаква черна течност. Нямаше съмнение, че механичната птица няма да може повече да се вдигне в небето.

— Нищо не ми говорят цветовете на каските им — прошепна му Джош. — Светлосини — коя армия е с такива? Руската?

— Може би. Но я погледни, раненият мъж отпред носи звездното знаме на шлема си!

Изведнъж се чу щракане на затвор.

— Не стреляйте! Не стреляйте! — извика жената, наведе се към предната част на прозрачния купол и закри ранения пилот с тяло.

Един от войниците — Джош се сети, че се казва Батсън, простодушен момък от Нюкасъл — се прицели в главата на жената.

— Говориш ли английски? — извикай той.

— Аз съм англичанка.

Батсън вдигна вежди.

— Кажи тогава на приятеля си да си вдигне ръцете така, че да ги виждам. Веднага!

— Послушай го, Кейси — прошепна тя. — Тази пушка може да е антика, но е заредена антика.

Кейси се подчини неохотно. В лявата си ръка държеше непознат предмет.

— Това оръжие ли е? — Батсън пристъпи напред. — Дай ми го.

Кейси се намести на седалката, потръпна от болка и изглежда, осъзна, че няма да може да се измъкне без чужда помощ. Подаде оръжието си на Батсън с дръжката напред.

— Вие, диваци, едва ли сте виждали подобно нещо — процеди той през стиснати зъби. — Това е МП-93, деветмилиметров картечен пистолет. Германците правят…

— Германците — повтори презрително Ръди. — Знаех си.

— Внимавай да не ти отнесе главата. — Кейси без съмнение бе американец, но говореше с непознат за Джош акцент.

Жената беше англичанка, личеше си по произношението, макар че и в него имаше нещо странно.

Жената се наведе и огледа краката на Кейси.

— Мисля, че ти е счупена тибията. Кракът ти се е заклещил под седалката… Знаеш ли, ако искаш, можеш да съдиш производителите.

— Майната ти, твое величество — изруга Кейси.

— Мога ли да сляза? — попита жената.

Батсън кимна, сложи „картечния пистолет“ на земята, отстъпи назад и я подкани с ръка. Действаше като истински войник — държеше и тримата на мушка и следеше хората му да правят същото.

Жената се измъчи доста, докато се измъкне от задната седалка, но най-сетне скочи на каменистия терен. Вторият пилот, също индиец, я последва. Кожата му бе мургава като на сепоите, но имаше изненадващо сини очи и руса коса. Дрехите и на тримата бяха широки и издути на разни места и им придаваха нечовешки вид, още повече заради странните устройства по лицата им.

— Е, можеше да е и по-лошо — промърмори жената. — Поне сме на крака след катастрофата.

— Но не и Кейси — отвърна мъжът. — Хубаво, че тези вертолетчета ги правят да издържат при падане, подът е подсилен, а седалките са снабдени с антишокови устройства. Ако не се бяхме завъртели в последния момент, и Кейси нямаше да пострада. Жалко, не извади късмет…

— Стига сте дрънкали — прекъсна ги безцеремонно Батсън. — Кой от вас е най-старши?

Жената огледа другите двама и повдигна рамене.

— Май съм аз. Този до мен е старши подофицер Абдикадир Омар, а във вертолета е старши подофицер Кейси Отик. Аз съм лейтенант Бисиса Дът от Британската армия, но в момента съм командирована към специалните сили на Обединените нации…

Ръди се разсмя.

— В името на Аллаха! Лейтенант от Британската армия! Ами че тя е бабу!

Бисиса Дът се извъртя и го смрази с поглед. Джош забеляза, че Ръди дори се изчерви. „Бабу“ беше презрително прозвище за англоиндиец, успял да получи известно образование и заемащ някакъв чиновнически пост.

— Трябва да измъкнем Кейси — каза Бисиса. — Имате ли лекар?

„Опитва се да вземе нещата в свои ръце — помисли си Джош — и го прави доста добре“. Като се имаше предвид, че току-що бе преживяла толкова необичайна катастрофа и стоеше под дулата на оръжия. Но въпреки това усети, че тя се страхува.

— Макнайт, изтичай да повикаш капитан Гроув — нареди Батсън.

Ръди побутна Джош.

— Ей, Джошуа, време е да се намесим. — Той пристъпи напред. — Госпожо, ако ми позволите, ще ви помогна.

Бисиса огледа Ръди от главата до петите, като не пропусна покритото му с прах чело, сламенорусите му вежди и едва наболите мустачки. Беше по-висока от него и го разглеждаше отгоре. Джош забеляза в погледа й нещо като презрение.

— Вие? Ще помогнете на една бабу?

Сега и Джош застана до него.

— Не бива да му придиряте на Ръди, госпожо. Пада си малко ексцентричен, но иначе е добро момче. Хайде, да се захващаме за работа. — Той закрачи към „вертолета“, като си навиваше ръкавите.

Абдикадир даде знак на Ръди и Джош.

— Помогнете ми да го вдигнем. — Той улови Кейси от едната страна, Ръди го повдигна отзад и тримата внимателно го измъкнаха от кабината. Кейси извика от болка, но само след минута вече лежеше на постланото от един войник одеяло.

Застанал до Абдикадир, Джош го разглеждаше. После попита:

— Индиец ли си?

— Афганистанец — отвърна безизразно Абдикадир. Забеляза изненадата на Джош и добави: — В действителност съм пущун. Предполагам, че нямате такива във вашата армия.

— Май нямаме — отвърна Джош. — Всъщност това не е „моята“ армия. — Абдикадир не каза нищо, но Джош подозря, че знае нещо или се досеща повече от другите за странното положение, в което се намираха.

Дотича редник Макнайт и спря да си поеме дъх.

— Капитан Гроув иска да ви види и двамата в канцеларията си — каза той на Бисиса и Абдикадир.

— Мърдайте! — нареди Батсън.

— Не! — спря ги Кейси. — Не бива да се отдалечавате от вертолета. Знаете какви са инструкциите. Абди, първо да изтрием всички записи. Не знаем кои са тези хора…

— Тези хора — прекъсна го заплашително Батсън — са насочили срещу вас оръжия! Мърдайте, казах!

— Май нямаме избор — въздъхна Бисиса.

— А ти, приятелче — обърна се Батсън към Кейси, — отиваш право в лазарета. — Джош забеляза, че Кейси е видимо разтревожен от това решение.

Бисиса последва Макнайт. Неколцина от войниците тръгнаха след тях.

— Ще се върнем при първа възможност, Кейси — подвикна тя през рамо.

— Да — каза Абдикадир. — Междувременно не им позволявай да свалят нищо от машината.

— Да бе, твойта мамица! — изръмжа Кейси.

— Виждам, че войнишкият хумор е универсален — прошепна Ръди. Двамата с Джош направиха опит да се присъединят към групата, но Батсън ги отстрани.

7 Капитан Гроув

Отведоха Бисиса и Абдикадир в крепостта, която бяха зърнали от въздуха. Беше правоъгълна сграда със солидни каменни стени и с наблюдателници на ъглите. Изглеждаше добре поддържана.

— Не съм виждала нищо подобно на нито една от картите — оплака се Бисиса. Абдикадир не каза нищо.

По стените се разхождаха войници с яркочервени куртки и бричове. Някои носеха шотландски поли. Повечето бяха ниски, с жилести тела и голямо разнообразие от кожни инфекции. Някои дори имаха превръзки, които, изглежда, отдавна не бяха сменяни.

— Никакви жени… — промърмори Абдикадир. — Не им позволявай да ти досаждат.

— Няма — обеща тя. Беше преживяла твърде много за един ден, за да допусне някакви измършавели от недохранване войници с поли да й се натискат. Но истината бе, че се страхуваше. Даваше си сметка каква може да е съдбата на една пленена жена.

Портата се разтвори и отвътре излязоха няколко натоварени мулета — пренасяха нещо, което приличаше на части на допотопно оръдие. Яздеха ги индийски войници — същите, които белите наричаха сепои.

В крепостта цареше привидна суматоха, зад която се усещаше установен ред. Това, което направи впечатление на Бисиса обаче, бе пълната липса на каквито и да било моторизирани превозни средства, радиоантени или сателитни чинии.

Отведоха ги в централната сграда, в някакво помещение като преддверие, и Макнайт им нареди безцеремонно:

— Събличайте се! Няма да ви пусна при капитана, преди да проверя какво носите под тези широки дрехи.

— Аз пък си мисля, че искаш да ми видиш задника — засмя се пресилено Бисиса, но за нейна изненада Макнайт я погледна шашардисано. Тя кимна и започна да си изува обувките. След това свали комбинезона и бойната жилетка под него — в джобовете й бе натъпкала различни полезни вещи, като манерка с вода, карти, очила за нощно виждане, няколко пакетчета дъвка и малка аптечна, както и телефона, който имаше достатъчно здрав разум да не се обажда. Бисиса пъхна ненужния вечен микрофон в един от външните джобове на комбинезона. Скоро двамата с Абдикадир останаха по гащи и фланелки.

Не носеха оръжие, ако се изключеше ножът на Абдикадир, затъкнат в ботуша му. Афганистанецът се раздели с него с видима неохота. Макнайт взе очилата за нощно виждане, повъртя ги учудено в ръце, после ги остави. След това отвори всички кутийки и провери какво има вътре.

Накрая им позволи отново да се облекат и им върна почти всички вещи, с изключение на ножа и — за изненада на Бисиса — на дъвките. А после, за още по-голяма изненада и на двамата, капитан Гроув ги накара да чакат.

Седяха на една дървена скамейка, под охраната на въоръжен с пушка войник. Канцеларията на капитана се отличаваше с аскетичен и до известна степен елегантен комфорт. Стените бяха белосани, подът бе застлан с килим, още един килим, кашмирски, висеше на една от стените. Това очевидно бе канцелария на човек, отдаден на работата си. Върху масивното лакирано бюро бяха струпани документи и писма, а от мастилницата се подаваше перодръжка. Имаше и някои лични вещи, като топката за поло в единия край на бюрото и големия часовник с махало, който тиктакаше приспивно. Но нямаше електрическо осветление, само газени лампи, чиято светлина постепенно изместваше гаснещите лъчи на слънцето зад прозореца.

— Прилича ми на музей — прошепна Бисиса. — Къде е компютърът, радиото, телефонът? Няма нищо освен документи.

— Представяш ли си, че са управлявали по този начин цяла империя — отвърна загадъчно Абдикадир.

— Кои са я управлявали? Къде си мислиш, че сме попаднали?

— В Джамруд — отвърна без колебание афганистанецът. — Една крепост от деветнайсети век, построена от сикхите и поддържана от англичаните.

— Идвал ли си тук?

— Не, виждал съм картини. Изучавал съм историята на този район. Но в книгите крепостта изглеждаше като руина.

— Да, ама сега не е руина — каза тя намръщено.

— Обърна ли внимание на униформите им? — попита той.

— Кожени гети, червени мундири. И оръжията им — тези пушки са еднозарядни, „Мартини-Хенри“ и „Шнайдер“. Ужасно остарели. Били са използвани през деветнайсети век, преди да ги заменят с „Лий Метфорд“, „Гатлинг“ и „Максим“, които били по-надеждни.

— Кога горе-долу е било това?

Абдикадир сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Около хиляда осемстотин и деветдесета година.

— Хиляда осемстотин и деветдесета година?

— Направи ли опит да се свържеш чрез аварийния предавател? — И двамата носеха аварийни микропредаватели, а в жилетките им бяха зашити позициониращи радиофарове. Макнайт не им бе обърнал внимание.

— Не. Телефонът ми нали каза, че няма връзка. — Тя потрепери. — Никой не знае къде сме паднали. Не знаят дори, че сме живи. — Не я плашеше мисълта за катастрофата, а за изгубената връзка с останалия свят. За човек от двайсет и първи век мисълта за подобна пълна изолация бе трудно поносима.

Абдикадир я улови за ръката да я успокои и тя изпита благодарност за подкрепата му.

— Сигурно вече са започнали да ни издирват. Птичката е достатъчно голям обект. Жалко, че вече се стъмва.

По някаква причина тя бе забравила този странен факт.

— Не е ли рано да се стъмва?

— Така е. Да ти кажа, и аз съм малко объркан…

В този момент в канцеларията влезе капитан Гроув, придружен от своя адютант, и двамата се изправиха. Гроув бе нисък набит четирийсетгодишен мъж с насечено лице, облечен в униформа в цвят каки. Обувките и гетите му бяха покрити с прах. „Човек, който поставя работата над външния си вид“, помисли Бисиса. Капитанът имаше дълги увиснали мустаци и беше небръснат.

Той застана пред тях, опря ръце на кръста си и ги изгледа начумерено.

— Батсън ми каза имената ви и званията, които твърдите, че носите. — Говореше някак странно, като британски офицер във филм за Втората световна война. — Освен това ходих да огледам тази ваша машина.

— Ние сме членове на миротворчески разузнавателен отряд — обясни Бисиса.

— Видях и оръжията ви — рече Гроув. — Миротворци!

— Казваме ви истината — обади се Абдикадир.

— Добре, да говорим по същество — прекъсна го Гроув. — Но първо, искам да знаете, че съм наредил да се погрижат за вашия човек.

— Благодаря ви — отвърна Бисиса.

— И така — кои сте вие и какво правите в моята крепост?

Бисиса присви очи.

— Няма да ви кажем нищо повече от имената си, званията и номерата… — И млъкна, забелязала учудването на Гроув.

— Бисиса — взе думата Абдикадир, — имам съмнение, че ситуацията е малко необичайна. При подобно положение ще е най-добре да сме напълно откровени един с друг. — Последните думи бяха предназначени и за Гроув.

Капитанът кимна отривисто, настави се зад бюрото и им даде знак да седнат на скамейката.

— Ще ви призная, че съм готов да се откажа от най-достоверното обяснение — че сте руски шпиони, пратени да всяват смут в района. Казвате, че служите в британската армия и сте тук на временно назначение, за да „поддържате мира“. Добре де, и аз също, ако може така да се каже. Но обяснете ми, какво бихте могли да постигнете с тази ваша тракаща машина?

Бисиса си пое дъх и описа накратко геополитическата обстановка: интересът на великите сили към нефтените находища, сложните местни взаимоотношения. Гроув я слушаше внимателно, въпреки че както изглеждаше, всичко това му беше непознато и дори непонятно; на моменти на лицето му се четеше истинска изненада.

— И казвате, че Русия ви е съюзник? Нека ви обясня как аз виждам обстановката тук. Ние също сме на пресечната точка на различни интереси — в случая на Англия и Русия. От мен се иска да охранявам границата на империята и ако мога, да подпомагам сигурността на раджата. От вашето обяснение единственото, което съвпада, е проблемът с пущуните. Без да се обиждаш — допълни той към Абдикадир.

— Раджата? Империята? — повтори смаяно Бисиса. Изведнъж й се зави свят.

— Лейтенант Дът — продължи Гроув. — Изглежда, сме тук, за да водим различни войни.

Но Абдикадир кимаше, сякаш разбираше всичко.

— Капитан Гроув — не споменахте ли, че и вие сте изгубили средствата си за свръзка?

Гроув млъкна и го погледна. Очевидно се колебаеше дали да признае истината.

— Добре де — така е. Изгубихме както телеграфна връзка, така и сигналите от хелиографските станции. Някъде по обед стана. Още нямаме представа каква може да е причината. А вие?

Абдикадир въздъхна.

— И ние — но в различен смисъл. Нямаме радиовръзка от момента преди катастрофата — което е само преди няколко часа.

— Радио…? Няма значение — Гроув махна с ръка. — Значи имаме сходни проблеми, вие с вашата летяща машинария и аз в крепостта. И каква според вас е причината?

— Война — каза лаконично Бисиса. Обмисляше тази възможност от момента на катастрофата, въпреки преживяното. Обърна се към Абдикадир. — Силен електромагнитен импулс, какво друго би прекъснало всички комуникации — граждански и военни — едновременно? Помниш ли странните светлини, които видяхме в небето, внезапния вятър…

— Но не видяхме никаква инверсионна следа — отвърна спокойно Абдикадир.

— Нека ви напомня — намеси се Гроув, — че отново не разбирам за какво говорите.

— Ами… — запъна се Бисиса, — опасявам се, че е започнала термоядрена война. И заради нея са прекъснати комуникациите. В края на краищата само преди седемнайсет години Лахор бе унищожен при атаката на индийците.

— Унищожен? — повтори Гроув.

— Напълно — намръщено отвърна тя. — Не може да не го знаете.

Гроув се изправи, приближи се до вратата и даде кратко нареждане на адютанта. След няколко минути на вратата се появи младежът, който им се бе представил като „Ръди“. С него беше и вторият цивилен, Джош, който бе помогнал на Абдикадир да измъкнат Кейси от кабината. Гроув го стрелна с ядосан поглед.

— Трябваше да се досетя, че и вие ще се домъкнете, господин Уайт. Но както и да е. Вие… — Той посочи Ръди. — Кога за последен път бяхте в Лахор?

Ръди се замисли за миг.

— Преди три седмици.

— И как изглеждаше?

Ръди повдигна учудено вежди, но продължи:

— Старо селище, скрито зад стена. Жителите му са няколко хиляди души, повечето пенджабци, но има и европейци и мугали. След последното въстание Лахор е на път да се превърна в административен център на района и база за военни походи срещу руснаците. Но не разбирам, сър, защо трябва да ви казвам нещо, което знаете?

— Просто така. А дали Лахор е бил разрушаван? Преди седемнайсет години например?

— О, едва ли — отвърна Ръди. — Баща ми работеше там. Построи няколко къщи.

— Защо лъжете? — нахвърли се Гроув върху Бисиса.

Тя едва преглътна сълзите си. „Защо не ми вярват?“ Обърна се за помощ към Абдикадир, но той мълчеше.

— Абди? Подкрепи ме де.

— Изглежда, още не разбираш какво става — въздъхна той.

— Какво да става?

Той затвори очи.

— Не си виновна. Аз също нищо не разбирах отначало. — Той се обърна към Гроув. — Капитане, знаете ли кое бе най-странното нещо днес? Слънцето — беше на едно място в небето, сетне изведнъж се премести на друго. — Абдикадир погледна часовника. — Точен ли е?

— Предполагам. Сверявам го всяка сутрин.

Абдикадир вдигна ръка и погледна своя часовник.

— Но моят показва 15:27. Три и половина следобед. Бисиса, твоят как е?

Тя провери.

— Същото.

Ръди сбърчи вежди, приближи се до Абдикадир и го улови за ръката.

— Не съм виждал такъв часовник досега. Със сигурност не е „Уотърбъри“! Има цифри, вместо стрелки. Не виждам дори циферблат. И числата се топят едно в друго!

— Това е дигитален часовник — обясни търпеливо Абдикадир.

— А това тук какво е? — попита заинтригувано Ръди. — Осем, шест, две нула три седем.

— Това е датата — отвърна Абдикадир.

Ръди се намръщи още повече.

— Дата от двайсет и първи век?

— Да.

Ръди заобиколи капитана и се наведе над бюрото.

— Извинете, сър — подметна през рамо, докато се ровеше из документите. Гроув само въртеше глава объркано. — Отпреди няколко дни е, но ще свърши работа. — Той се върна при Абдикадир и Бисиса и им показа това, което бе взел. Беше вестник. — Нарича се „Пионер — Граждански и военен вестник“. Бихте ли погледнали датата?

Беше от март 1885 година. Настъпи продължителна и тягостна тишина.

— Знаете ли — обади се пръв Гроув, — мисля, че на всички ще ни дойде добре по чаша чай.

— Не! — възкликна неочаквано вторият младеж, Джош Уайт. Изглеждаше страшно възбуден. — Извинете, сър, но мисля, че всичко съвпада. Да, сега всичко се подрежда!

— Успокой се. — Гроув го погледна строго. — Какви ги дърдориш?

— Маймуночовекът — продължи задъхано Уайт. — По-късно ще пием чай. Покажете им маймуночовека!

Минута по-късно, с въоръжена охрана, всички излязоха навън.

Отведоха ги до нещо като примитивен лагер на стотина метра извън стените на крепостта. Тук бе издигната конусовидна палатка с мрежести стени. Неколцина войници се навъртаха наоколо и пушеха цигари с отвратителна миризма. Слаби, мършави, но жилести, те оглеждаха Абдикадир и най-вече Бисиса.

Нещо се движеше зад мрежата. Приличаше на животно, но вече се здрачаваше и Бисиса не можеше да различи подробности.

По команда на Уайт мрежата бе вдигната. Бисиса очакваше да види в центъра стълб, но вместо това там, насред въздуха, висеше сребриста сфера, която очевидно не се държеше за нищо, а беше придържала горния край на мрежата. Абдикадир пристъпи напред и размаха ръце под нея, за да се увери, че не е монтирана на невидим пилон.

— Знаете ли — подметна той, — днес някак престанах да се учудвам на подобни неща.

Бисиса не можеше да откъсне поглед от светещото кълбо. „Това е ключът“ — мина й през ума.

Джош я улови за ръката.

— Бисиса, добре ли сте?

— Доста добре — изсмя се тя, — като се имат предвид всички обстоятелства.

— Друго искахме да ви покажем — добави той меко и посочи с ръка животните на земята.

Отначало Бисиса ги взе за шимпанзета, но с тънки, почти грацилни тела. Едното беше съвсем малко, другото, по-едрото, го държеше в ръце. По знак на Гроув двама от войниците пристъпиха и дръпнаха малкото, след това уловиха майката и я вдигнаха от земята, въпреки че се дърпаше и ръмжеше.

„Шимпанзето“ беше двукрако.

— Майчице мила! — възкликна Бисиса. — Дали не е австралопитек?

— Как ли пък не! — подсмихна се Абдикадир. — Те са изчезвали преди милиони години.

— Може някой екземпляр да е оцелял в планините…

Той я смрази с поглед.

— Сама не си вярваш.

— Така е.

— Видяхте ли? — развълнувано възкликна Уайт. — Видяхте ли маймуночовека? Дали и той не е от някое… друго време?

Бисиса пристъпи напред и надзърна в тъмните очи на животното. Едва сега забеляза, че то не откъсва поглед от малкото.

— Чудя се какво ли си мисли.

— „Не случих на съседи“ — подметна Абдикадир.

8 На орбита

След часове безплодни усилия да установи връзка Муса се отпусна в креслото.

Тримата космонавти лежаха един до друг като гигантски оранжеви насекоми в скафандрите. Но сега необходимостта да се притискат плътно не им се струваше толкова неприятна.

— Нищо не разбирам — въздъхна Муса.

— Това вече го каза — промърмори Сейбъл.

Настъпи мрачно мълчание. Откакто бяха изгубили връзка, атмосферата, която цареше между тях, бе взривоопасна.

Трите месеца, прекарани съвместно на станцията, бяха достатъчни на Коля, за да опознае Сейбъл. Четирийсетгодишна, произхождаща от бедно семейство в Ню Орлиънс, тя бе спечелила уважението на всички със силния си характер. Зад гърба й шушукаха, че ако била рускиня, никога нямало да й позволят да се издигне толкова високо. Самият Коля имаше малко по-различно мнение, а и се беше сближил с нея най-много от всички, може би защото имаха противоположни характери. Коля беше бивш пилот от ВВС със семейство в Москва. За него космическите полети бяха приключение, двигателната сила за тях бе предаността му към родината и към семейството, а кариерата го интересуваше само дотолкова, доколкото да продължи да прави това, което му харесва. За разлика от него, Сейбъл бе движена от неутолима амбиция да расте — амбиция, която нямаше да бъде задоволена, докато тя не достигнеше целите, които си бе поставила: командир на базата „Клавиус“ или може би дори място в експедицията до Марс. Може би Сейбъл го търпеше само защото не виждаше в него заплаха за своя бляскав прогрес.

Но той си даваше сметка, че трябва да внимава с нея. И сега, в тази напрегната обстановка, очакваше, че тя всеки миг ще избухне.

Муса плесна с ръце и отново пое командването.

— Ясно е, че за момента не можем да продължим с процедурата по навлизането в атмосферата. Но няма повод за тревоги. Навремето съветските космически кораби поддържаха връзка с наземния екип за не повече от петнайсет-двайсет минути, докато са на стабилна орбита, и „Союз“ е окомплектован да действа напълно самостоятелно…

— Може проблемът да не е в нас — прекъсна го Сейбъл. — Ами ако е на земята?

— И каква ще е тази причина, заради която да изчезнат от ефир цяла верига наземни станции? — попита намръщено Муса.

— Война — тихо каза Коля.

— Безсмислено е да си блъскаме главите над подобни предположения — отряза го Муса. — Каквато и да е причината, рано или късно наземният екип ще намери начин да се свърже с нас. Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме. А междувременно имаме да вършим още много работа. — Той бръкна под креслото и извади папката с орбиталния контролен лист.

Беше прав, разбира се, поне според Коля. Какво толкова, ако направят още една или две обиколки? По-важното бе да проверят състоянието на кораба. Траектория, скорост, резерви от кислород, работа на животоподдържащата система.

Скоро и тримата бяха погълнати от вдъхващата увереност и добре позната процедура за проверка на всички бордови уреди. Така поне се изпълваха с вяра, че държат съдбата си в свои ръце.

Истината обаче беше, че нещо се е променило — нещо, което не можеха да пренебрегнат.

„Союз“ отново се носеше в сянката на Земята. Коля надзърна през илюминатора, за да види познатото сияние на големите градове.

Но долу цареше мрак.

9 Парадокс

Джош бе запленен от жената от бъдещето — ако наистина бе такава, Бисиса имаше красиво и волево лице, а очите й бяха светли и проницателни. В тялото й, във всички нейни движения се усещаше сила и целеустременост, каквато не бе виждал у нито една жена: изправена пред безпрецедентна ситуация, тя се държеше уверено, въпреки че очевидно бе капнала от умора.

Джош я следваше навсякъде като кученце.

Денят бе дълъг — най-дългият в живота на Бисиса, въпреки че бе изгубила няколко часа от него. По съвет на капитан Гроув на новодошлите бе позволено да си починат и да хапнат. Но двамата настояха първо да свършат работата. Абдикадир искаше да провери как е Кейси — другият пилот. Освен това възнамеряваше да се върне при машината, която наричаше „Птичката“.

— Трябва да изтрия всички записи от паметта — обясни той. — Там има важна информация, особено полетният маршрут… — Джош бе омагьосан от тези приказки за сложни и интелигенти машини; въображението му рисуваше невидими телеграфни жици, които изпълват въздуха и предават загадъчни и важни съобщения до всички краища на света.

Гроув обаче смяташе предпазливостта му за излишна.

— Не виждам кой може да се възползва от нещо, което не разбира — посочи той. — Но щом настоявате, склонен съм да се съглася. Разбирам, че става въпрос за дълг, който стои пред вас като старши подофицер.

От своя страна, Бисиса искаше да разузнаят района около мястото, където бе паднал вертолетът.

— Бяхме свалени, преди катастрофата. Струва ми се, че това стана след като слънцето се премести в небето. Разбирате ли? Ако по някакъв начин сме минали през някаква бариера във времето, тогава онзи, който е стрелял по нас, също трябва…

Гроув смяташе, че тази задача може да почака до сутринта. Той също виждаше колко е изморена Бисиса. Но жената от бъдещето не искаше да почива, сякаш се страхуваше, че ако спре дори за миг, ще трябва да се изправи пред реалността на положението. В края на краищата Гроув одобри експедицията. Джош се изпълни с уважение към него — капитанът явно не разбираше какво става, но очевидно полагаше усилия да се съобразява с обикновените човешки желания на хора, които буквално му се бяха изтърсили от небето.

Сформираха малък отряд, който включваше Бисиса, Джош, Ръди и още неколцина войници, под командването на Джорди Батсън, който, изглежда, бе направил впечатление на капитана с умелите си действия и сега се радваше на повишение.

Навън вече се спускаше мрак. Войниците носеха газени фенери и факли. Отправиха се право на изток, към мястото на катастрофата. Бисиса смяташе, че ще вървят не повече от миля.

Светлините на крепостта изчезнаха и ги заобиколи тъмнината на пустошта, още по-черна заради надвисналите отвсякъде облаци.

Джош се изравни с Бисиса.

— Ако е истина…

— Кое?

— Тази история, с преместването във времето — на вашата група и маймуночовека. Какво според вас може да е станало?

— Нямам представа. Пак ще е по-добре от термоядрена война. Но защо смятате, че само ние сме се преместили във времето, а не и вие?

— Виж, за това не бях помислил — призна Джош. — Честно казано, не мога да повярвам, че водя подобен разговор! Ако тази сутрин някой ми бе казал, че ще видя летяща машина, достатъчно мощна, за да носи трима души, и че тези хора ще твърдят, че идват от бъдещето, щях да му отвърна, че се е побъркал!

— Но е самата истина — намеси се Ръди. — Представяш ли си какви интересни неща могат да ни разкажат? Нашето бъдеще е тяхно минало.

Бисиса поклати глава.

— Виждала съм го на кино. Не сте ли чували за парадоксите на времето?

Джош и Ръди я погледнаха объркано.

— Имаше го в доста филми, но пък вие не сте гледали филми… Вижте — някои хора смятат, че ако се върнете във времето и промените нещо, така че бъдещето, от което идвате, да не може да съществува повече, ще предизвикате гигантска катастрофа.

— Не разбирам — призна Джош.

— Да речем, че ви кажа къде живее сега, през 1885 година, моята прапрапрапрабаба. А после вие отидете и я застреляте.

— Защо да я застрелям?

— Няма значение! Така или иначе го правите — тогава аз не мога да се родя и следователно не бих могла да се появя тук и да ви кажа къде живее прабаба ми, а вие не можете да я застреляте. В такъв случай…

— Това е парадокс на логиката — прекъсна я Ръди. — Наистина интересно! Но ако обещаем да не закачаме прабаба ви, ще ни разкажете ли все пак нещо за нас?

— Че тя откъде ще е чувала точно за нас, Ръди? — захили се Джош.

— Имам чувството, че е чувала — отвърна Ръди. — Поне за мен. Нещо ми подсказва, че ще стана известен!

Бисиса обаче мълчеше.

В тъмнината те неусетно се скупчиха един в друг, войниците престанаха да говорят и вдигнаха по-високо фенерите. Сякаш всички се досещаха, че се намират в нова и непозната страна, помисли си Джош. Изпита облекчение, след като подминаха един невисок хълм, зад който се подаде луната и озари с хладна светлина скалистата равнина. Но из въздуха се усещаха странни течения, а месечината бе оцветена в тъмнооранжев цвят.

— Тук е — каза неочаквано Бисиса и спря при една цепнатина в земята. Джош се приближи и вдигна фенера — почвата бе черна, прясно изкопана.

— Това е дупка — каза Ръди, приклекна, шмугна се в отвора и когато излезе, държеше дълга метална тръба. — С това зловещо оръжие ли ви свалиха от небето?

— Да, това е гранатомет. — Тя погледна на изток. — Там някъде имаше селце. На не повече от стотина метра. — Войниците вдигнаха фенерите. Не се виждаше никакво село, нищо освен скалиста равнина, чак до хоризонта. — Може би границата е някъде наблизо — продължи Бисиса. — Граница във времето. Каква странна мисъл! Какво ли е станало с нас? — Тя вдигна поглед към Луната. — А, „Клавиус“ го няма.

— Клавиус? — попита Джош.

— Базата „Клавиус“. — Тя посочи. — Построена е в един от големите кратери на Южното полукълбо.

— Имате градове и на Луната? — Джош се ококори.

Тя се усмихва.

— Не бих го нарекла „град“. Но светлината му се вижда, като мъждукаща звезда върху лунната повърхност. А сега я няма. На Марс също има експедиция и още една летеше натам… Какво ли е станало…

Един от войниците извика уплашено. Беше се свил на дъното на дупката и сега се подаде, стиснал нещо, от което капеше кръв.

— Ръка — безизразно каза Ръди. После се преви и повърна.

— Прилича ми да е работа на някой хищник — каза Джош.

— Изглежда, този, който ви е нападнал, не е имал време да се порадва на успеха си.

— И той е бил изгубен като нас — замислено каза Бисиса.

— Да. Извинете Ръди. Той не понася добре подобни гледки.

— Сигурно. И няма да свикне.

Джош я погледна заинтригувано.

— Какво искате да кажете?

— Той беше прав. Аз зная кой е. Вие сте Ръдиард Киплинг, нали? Самият Ръдиард Киплинг, Боже мой! Какъв ден!

Ръди не отговори. Беше се навел и продължаваше да повръща.

В този миг земята под краката им потрепери и в далечината блесна светкавица. Внезапно от черните облаци, които закриха луната, рукна проливен дъжд.