Окото на времето

10 Геометрия

За Бисиса първата сутрин бе най-тежка.

Предполагаше, че комбинацията от възбуда и последствията от шока й бяха позволили да издържи до края на първия ден след онова, което бяха нарекли Хроносрив. Но късно вечерта, след като ги настаниха в една стая, отделена им по нареждане на капитан Гроув, тя почти не можа да заспи. Все пак накрая се унесе — и на сутринта се събуди и осъзна, че все още е тук и случилото се не е само кошмарен сън. На втората нощ, по настояване на Абди, отвори пакета си с неприкосновен запас. Напъха си тапи в ушите, сложи си превръзка на очите и глътна цяла таблетка „Халцион“ — Кейси го наричаше „Синият бомбардировач“. След това спа непробудно цели десет часа.

Но дните се нижеха един след друг, а Бисиса, Абдикадир и Кейси продължаваха да стоят в крепостта Джамруд. Никой не отговаряше на повикванията им на военните радиочестоти, телефонът на Бисиса все така се оплакваше от липса на връзка с мрежата, не се появяваха спасителни екипи в отговор на автоматичните сигнали на радиофаровете, нямаше надежда Кейси да получи квалифицирана медицинска помощ. А и в небето не се виждаше зловещата гъба на радиоактивен облак.

През по-голямата част от времето тя тъгуваше за дъщеря си Мира. Нямаше с какво да запълни времето си, за да забрави болката.

А междувременно животът си течеше. През първите няколко дни, след като стана ясно, че екипажът на Птичката няма враждебни намерения, войниците престанаха да ги държат под наблюдение, но Бисиса подозираше, че капитан Гроув е твърде предпазлив, за да ги остави без надзор. Във всеки случай не им позволяваха да припарват до склада, където държаха всички техни оръжия — пистолетите, автоматите и сигналните ракети, взети от Птичката. Изглежда, помогна фактът, че Кейси е белокож американец, а те са от „съюзнически“ на Британия нации. Щеше да им е много по-трудно, ако бяха руснаци, китайци или германци, каквито имаше доста в базата на ООН. Не беше никак лесно непрестанно да се съобразява с всички тези странни противоречия, произхождащи от различията между хората от деветнайсети и от двайсет и първи век. Всичко това й се струваше нереално, имаше чувството, че се намира в някакъв гигантски мехур. Още по-странно бе как всички останали приемаха положението, сякаш е нещо естествено — дори присъствието на австралопитека и малкото.

Абдикадир обясни нещата така:

— Не смятам, че англичаните разбират какво става. Всъщност, в интерес на истината, ние също нямаме никаква представа. Знаеш ли, когато Хърбърт Уелс през 1895 година публикувал „Машина на времето“, което в тази времева зона ще стане след десет години, — му трябвали цели двайсет страници, за да обясни какво точно прави машината. Не как го прави, разбираш ли, а какво представлява. Ние имаме зад гърба си известен период на културизация. След век и половина научна фантастика двамата с теб сме добре запознати с идеята за пътуване във времето и можем веднага да приемем всички произхождащи от нея последствия, колкото и странни да са те. Но това не важи за тези англичани от Викторианската епоха. За тях дори „Модел Т2“ на форд ще е приказна машина от бъдещето.

— Сигурно си прав. Вероятно умовете им просто не са в състояние да схванат това разместване във времето… Но ако Уелс беше тук… чакай, той не е ли посещавал Индия? Та имам предвид, че сигурно щеше да приеме последствията, за които говориш.

Но и тези разговори не бяха в състояние да й помогнат. Може би и Абдикадир се чувстваше странно като нея, но умееше по-добре да го скрива.

От друга страна, Ръди й съчувстваше за обърканите мисли. Дори й призна, че понякога и той имал халюцинации.

— Когато бях малък, веднъж ме завариха на двора да ритам едно дърво. Никой не можа да разбере защо го правя, а аз просто исках да проверя дали то не е баба ми! А когато бях в Лахор, пипнах малария и в пристъпите на треска ме спохождаха „сини дяволи“. Така че и аз като теб съм преследван от свръхестественото. Но ти — той се наведе напред и я погледна през кръглите си очила, — ти си напълно реална за мен. Ще ти кажа какво е спасението — работи! — Той вдигна изцапаните си в мастило пръсти. — Често работя по шестнайсет часа на ден. Работата е най-добрата защита от ударите на живота…

Какво по-странно от това — да получава съвети, като в кабинет на психотерапевт, но от самия Ръдиард Киплинг. Тази мисъл само я накара да се чувства още по-объркана.

Постепенно дори капитан Гроув започна да изпитва безпокойство заради липсата на връзка с външния свят. Зад това стоеше съвсем практична причина — запасите им бяха ограничени. Всъщност Гроув бе само тухла в сложната пирамида на британската имперска администрация, чиито мащаби Бисиса взе да осъзнава, след като подслуша един разговор между Ръди и Джош. Дори сред цивилните служби съществуваха местни търговски представители, подпомагани от заместници и помощници, които отчитаха дейността си пред заместник-губернатора, който на свой ред докладваше на вицекраля, той на държавния секретар, а той — в края на краищата — на самата кралица Виктория в далечния Лондон. Англичаните черпеха увереност от представата, че са обединени от тази социална структура — където и по света да се намираха, те винаги бяха на служба на своята кралица и бяха част от световната империя. За Гроув да бъде изолиран от тази структура бе също толкова смущаващо, колкото за Бисиса да е отрязана от мрежата на телекомуникациите през двайсет и първи век.

Ето защо Гроув започна да изпраща разузнавателни патрули, като за целта се опираше на своите сури — индийски кавалеристи, които, изглежда, умееха да покриват големи разстояния за кратко време. Те стигнаха Пешавар, където трябваше да има гарнизон и армейски щаб, но не откриха и следа от града. Нямаше никакви признаци за разрушение, нито дори кратер от ядрена експлозия, който Бисиса старателно бе описала на войниците. Само безжизнена скалиста земя и няколко големи животни, наподобяващи лъвове — бяха ги зърнали в далечината. Същият резултат последва и когато ги пратиха да търсят „Клавиус“ — лагера на ООН. Нито лагер, нито следи от разрушение.

Притиснат от обстоятелствата, Гроув се реши да разшири разузнаването на по-голяма територия — на север и надолу по поречието на Инд.

Междувременно Кейси, който все още бе прикован към леглото, реши да търси контакт с останалия свят по друг начин. С помощта на няколко войници от сигналния отряд той демонтира радиостанцията на Птичката и я премести в малка стая, която нарече с гръмкото название „радиорубка“. Но колкото и да се опитваше, не получи никакъв отговор на призивите си.

Абдикадир също имаше идеи — бяха свързани със странната сфера. Бисиса завиждаше и на двамата за лекотата, с която си намериха занимания, които им помагаха по-лесно да прекарват времето.

На четвъртата сутрин тя излезе от крепостта и видя Абдикадир, стъпил на един стол. Държеше очукана ламаринена кофа. Кейси и Сесил де Морган бяха седнали на сгъваеми столове и се наслаждаваха на шоуто. Кейси й помаха.

— Здрасти, Бис! Ела да гледаш!

Въпреки че де Морган веднага й предложи стола си, Бисиса предпочете да седне на земята до Кейси. Не харесваше де Морган и не искаше да му предоставя каквито и да било възможности да се сближава с нея.

Кофата, която държеше Абдикадир, беше пълна с вода. Той я повдигна на рамото си и отбеляза с молив нивото на течността. След това я свали и отвътре се показа летящата сфера, Злото око, от чиято гладка повърхност се стичаше вода. Абди се постара и последната капка да капне в кофата. Палатката с маймуночовеците бе на десетина метра от тях.

Кейси се изкиска.

— От половин час я топи в тая проклета кофа!

— Защо, Абди?

— За да й измеря обема — промърмори Абдикадир. — Вече го направих — сега повтарям, за да сверя резултата. Благодаря ви за поддръжката. Това, ако не знаете, се нарича научно изследване. — Той отново вдигна кофата към сферата.

Бисиса се обърна към Кейси.

— Полевият хирург каза, че трябва да си в леглото.

Кейси изсумтя презрително и изпъна напред бинтования си крак.

— Чак пък в леглото! Счупването беше закрито и го наместиха добре.

„При това без упойка“, помисли си Бисиса.

— А вие, господин де Морган? Какъв интерес имате към всичко това?

Сесил разпери ръце.

— Аз съм търговец, госпожо. Затова съм тук, на първо място. Всъщност бях ужасно заинтригуван от вашата летяща машина. Разбирам, че както вие, така и капитан Гроув, държите да не повдигате тази тема. Но сферата, това идеално гладко тяло — то не е ваше, нито негово. Странно как всички престанаха да й обръщат внимание. Тя лети, без да се опира на нищо — сама виждате. Колкото и силно да я удряте — дори с куршум, — остава без драскотина. Кой я е направил? Какво има вътре? Какво я държи във въздуха?

— И колко може да струва… — подметна Кейси.

Де Морган се изсмя безгрижно.

— Не можете да ме вините — с това си изкарвам хляба.

Джош бе разказал на Бисиса малко от биографията на де Морган. Той произхождаше от семейство на обеднели аристократи, с корени чак във времето на Уилям Завоевателя, тоест отпреди близо осемстотин години. Навремето предците му заграбили множество замъци в саксонските кралства, но през следващите векове, завладени от „алчност и глупост“, пропилели натрупаното богатство. Ръди каза, че сред съветниците на раджата имало много авантюристи като де Морган. Що се отнасяше до Бисиса, тя изпитваше недоверие към този човек и към лъскавите му черни очи.

Абдикадир най-сетне слезе от стола. Мрачен, сериозен, съсредоточен, той превключи часовника си на калкулатор и въведе данните, които бе получил.

— И какво научи, умнико? — попита го подигравателно Кейси.

Абдикадир седна в прахта до Бисиса.

— Окото не позволява да проникнем в него, но има неща, които могат да бъдат измерени отвън. Първо, сферата е обкръжена от магнитна аномалия. Проверих го с компаса от чантата за аварийни случаи.

— Моят компас се побърка още щом паднахме — изсумтя Кейси.

Абдикадир поклати глава.

— Истина е, че не можем да намерим магнитния север — нещо странно става с магнитното поле на Земята, но не и със самите компаси. — Той погледна Окото. — Магнитните линии около това нещо са сбити една в друга. На диаграма това би изглеждало като чвор в дърво.

— Защо?

— Нямам представа.

— Какво друго, Абди? — Бисиса се наведе заинтригувано напред.

— Направих някои геометрични изчисления — продължи той. — На ниво гимназиални познания. Потапянето на сферата в кофата бе един от начините да измеря обема й чрез количеството вода, което измества.

— Еврика! — извика игриво де Морган. — Господине, вие сте Архимед de nos jours2…

Абдикадир не му обърна внимание и продължи:

— Направих десет измервания с надеждата да намаля до минимум грешките, но въпреки това става дума за приблизителен метод. Просто не мога да измисля никакъв друг начин, за да определя повърхността на сферата. Но все пак вярвам, че радиусът и обиколката, които получих, са достатъчно точни. — Той им показа един пергел, сглобен от подръчни средства. — Пригодих и лазерния далекомер на вертолета…

— Не разбирам — изсумтя Кейси. — Това е само една сфера. Ако й знаеш радиуса, това не е ли достатъчно, за да определиш всичко останало по формули? Каква беше формулата за повърхността — четири пи ер квадрат?

— Така е, ако изхождаш от предположението, че тази сфера е като всяка друга — отвърна спокойно Абди. — Но тази тук има едно съществено отличие. Не ми се щеше да правя каквито и да било предположения за него, докато не приключа с всички измервания и изчисления.

— И какво установи? — попита нетърпеливо Бисиса.

— Първо — че това е идеална сфера. — Той ги изгледа бавно. — Имам предвид наистина идеална, в границите на моите лазерни измервания. Дори през 2037 година все още не сме в състояние да оформяме какъвто и да било материал с подобна фантастична прецизност.

Де Морган кимна сериозно.

— Така — продължи Абдикадир. — Но това е само началото. — Той им показа часовника си. Бисиса едва виждаше малкия екран. — Кейси, отново от гимназиалния урок по геометрия. Съотношението на обиколката на кръга към диаметъра е… колко?

— Пи… — изръмжа Кейси. — Дори ние, тъпите американци, го знаем.

— Да, но не и в този случай. При Окото съотношението е три. Не приблизително три, не малко повече от три, а точно три — с лазерна точност. Така че, Кейси, в този случай твоята формула не действа. Получих същата стойност за пи и от измерването на обема. Макар че естествено двата метода са несравними — кофа с вода и лазер.

Бисиса стана и заобиколи Окото — разглеждаше го от различни страни.

— Това е невъзможно. Пи си е пи. Тази стойност е неразделна част от строежа на вселената.

— На нашата вселена — каза Абдикадир.

— Какво искаш да кажеш?

Абдикадир сви рамене.

— Изглежда, тази сфера — въпреки че се намира тук — не произхожда от нашата вселена. По-рано се натъкнахме на аномалия във времето. Може би това е аномалия на пространството.

— Ако е така — обади се Кейси, — кой или какво я е предизвикало? И какво можем да направим ние?

Естествено, отговор нямаше.

В този момент се появи капитан Гроув.

— Извинявайте, че ви безпокоя, лейтенант — обърна се той към Бисиса. — Сигурно си спомняте разузнавателните патрули, които разпратих. Един от тях докладва, че се е натъкнал на нещо чудато на север оттук.

— „Чудато“ — повтори натъртено Кейси. — Божичко, как обичам тази английска префърцуненост.

Гроув не му обърна внимание.

— Сигурно ще сте по-наясно от моите войници. Питам се дали не бихте искали да предприемете една малка разходка?

11 Изоставени в космоса

— Ей, задник, пикае ми се. — Това беше Сейбъл, разбира се: викаше от спускателната капсула. Коля се събуди. Беше поредният ден на орбита.

Беше сънувал дома си, Надя и момчетата. Увиснал в спалния чувал като прилеп, заобиколен от мъждукащото сияние на аварийните светлини, той изгуби няколко секунди, преди да се ориентира. „Ох, още съм тук!“ В разпадащия се кораб на околоземна орбита, в полет, който сякаш никога нямаше да приключи. За един кратък миг му се дощя да се върне в съня.

Намираше се в жилищния отсек на кораба, където бяха струпали скафандрите, заедно с ненужните вещи и отпадъците от станцията, които така и не бяха изхвърлили. Нарочно се бе върнал тук, защото долу в капсулата бе твърде тясно и от това напрежението помежду им само нарастваше. Самотата бе известно удобство въпреки тежката миризма на „казашки ботуши“, както я бе определила Сейбъл.

Той изпъшка, извъртя се на една страна, измъкна се от спалния чувал и се придърпа до тоалетната. Отвори я от стената, където бе вградена, и включи помпата, която трябваше да изсмуче отходните продукти и да ги изхвърли в космоса. След като си дадоха сметка, че ще се наложи да останат на орбита по-дълго, отколкото предполагаха, първата им работа бе да изровят тази сгъваема тоалетна изпод купчината боклуци — спускането им до повърхността трябваше да продължи само няколко часа, в които не се предвиждаха почивки за прескачане по нужда. Но тази сутрин му отне малко повече време, за да свърши работата. Беше дехидратиран, урината му бе гъста, почти болезнено кисела и сякаш неохотно излизаше от тялото му.

Беше само по бельо и се разтрепери. За да спести от енергийните запаси на „Союз“, Муса бе наредил да изключат всички системи освен животоподдържащите, които също работеха в минимален режим. Ето защо корабът ставаше все по-студен и влажен, а по стените се отлагаше черна плесен. Въздухът бе тежък, изпълнен с непоносима смрад и множество микрочастици, които се рееха свободно и дразнеха очите и носа. Коля смъркаше непрестанно — веднъж преброи двайсет подсмърквания за една минута.

Десетият ден. Днес щяха да изпълнят поредните шестнайсет безсмислени завъртания около Земята, с което общият им брой, откакто бе замлъкнала станцията и наземният екип, щеше да достигне сто и шейсет.

Нагласи еластичните гривни върху глезените си. Целта им бе да забавят кръвотока към периферията и да компенсират някои нарушения в разпределението на телесните течности, дължащи се на липсата на гравитация. Пъхна се в комбинезона — не своя, а нечий чужд, който бе открил сред купчината изхвърлени отпадъци на борда.

Когато най-сетне се появи в спускателната капсула, нито Муса, нито Сейбъл го погледнаха. Обстановката си оставаше все така нажежена. Щом се настани в креслото си, Сейбъл се измъкна нагоре през люка и Коля я чу да тропа в жилищния отсек.

— Закуска — изръмжа Муса и побутна един поднос във въздуха към Коля. Върху подноса бяха подредени тубички и консерви с храна, някои отворени и полуизядени. Отдавна бяха привършили ограничените запаси, с които разполагаха на борда на капсулата, и бяха преминали на неприкосновения запас.

Всъщност никой от тримата не изпитваше особен глад. Една от причините беше безтегловността. Коля жадуваше за топла храна, каквато не бе вкусвал, откакто напуснаха станцията.

Муса отново се бе захванал с неуморните призиви по радиостанцията:

— Стерео-едно, тук Стерео-едно…

Естествено отговор нямаше, колкото и часове да отделяше за тази задача. Но какъв друг избор имаха?

Междувременно Сейбъл щъкаше на горния етаж. Беше открила частите на един стар радиопредавател, използван от някой от космонавтите за връзка с радиолюбители, най-вече младежи. Общественият интерес към станцията отдавна беше намалял до минимум и остарялата екипировка се демонтираше и сваляше на Земята. Сега обаче Сейбъл се опитваше да вдъхне живот на радиоапарата. Надяваше се да улови някакви сигнали, дори да може да излъчва на вълни, на каквито конвенционалните радиопредаватели не работеха. В началото Муса естествено взе да мърмори за необходимостта да се пести енергия, но после, изглежда, осъзна, че това е един от начините да се отърве поне за известно време от досадното присъствие на американката. А и Коля този път я подкрепи:

— Кой знае, може пък да се получи нещо.

Коля се наведе напред и натисна клапата на резервоара с питейна вода. Мехур с диаметър няколко сантиметра се отдели от крана и се понесе плавно към лицето му. Муса го следеше намръщено — със сигурност щеше да му се скара, ако похаби дори една-единствена капка, тъй като запасите им бяха ограничени. Коля отвори широко уста и мехурът се прилепи върху езика му и бързо започна да се топи. Тъй като бе предназначен за кратковременни полети, „Союз“ не разполагаше с инсталация за рециклиране на течностите. Сейбъл предложи да въведат воден режим, но Муса се възпротиви. „Дори когато си в пустинята, не пестиш водата. Пиеш толкова, колкото ти е нужно. Няма друг начин…“ Може да беше прав, може би не, но водата лека-полека привършваше.

След като утоли жаждата си, Коля размаза на върха на показалеца си няколко капки паста и почна да си почиства зъбите. Пастата беше сладникава и той я поглъщаше с удоволствие на малки порции. Единственото, което го измъчваше, бе, че не може да се измие. Не се съмняваше, че се е вмирисал като „казашките ботуши“ на горния етаж.

Муса продължаваше с напразните усилия да се свърже с наземния екип. Коля се върна към заниманието, което сам си бе измислил — да наблюдава и изучава Земята. Правеше го още докато бяха на станцията и това му помагаше да се бори с усещането за изолация. Нещо, на което не можеха да разчитат например членовете на Мароканската експедиция. За Коля Земята бе голяма… и почти пуста.

Половината на всяка обиколка ги откарваше над огромната водна шир на Тихия океан, наподобяваща небесна синева, но обърната наопаки, прекъсвана от малките точици на разпилени острови или зареяни кораби. Дори континентите не показваха признаци за човешка дейност — Азия и Северна Африка бяха покрити от пустини, сред които преди понякога мъждукаха пламъчетата на лагерни огньове. Човешките поселения бяха ограничени в крайбрежните райони или речните долини. Големите градове като Москва, Париж или Ню Йорк бяха изчезнали от лицето на Земята, на тяхно място се виждаха само гъсти непроходими гори.

Това, което го впечатли най-много, бе тази почти непозната планета, която сякаш очакваше да бъде завладяна и покорена отново. В сравнение с нея се чувстваше мъничък и нищожен.

Очертанията на континентите, такива, каквито ги виждаше от орбита, изглеждаха непроменени. На всеки деветдесет минути той можеше да наблюдава как слънцето се издига над извивката на планетата и лъчите му менят цветовете си от червени до оранжеви и накрая светложълти.

Но същите тези лъчи озаряваха много странни и необясними неща.

Имаше промяна във формата на полярните шапки. Виждаше съвсем ясно огромни глетчери, които се спускаха от Хималаите към околните долини, проправяйки си път през планините. Сахара, на свой ред, бе изгубила монолитността си. Тук-там се виждаха зеленикавожълтите петна на просторни оазиси, които може би достигаха до петдесет километра дължина и имаха почти прави страни. По същия начин Коля откри светложълти петна на пустинни участъци сред джунглите на Южна Америка. Светът изведнъж се бе преобразил в несръчно съшито палто. Но той скоро забеляза, че странните зеленикави петна в пустинята започват да избледняват и че с течение на дните растителността в тях повяхва.

И ако промените в природата бяха относително незабележими, въздействието, което същите тези промени оказваха върху човечеството, бе драматично.

И преди дневно време от орбита трудно се различаваха големите градове. Но сега не се виждаха дори пътищата, които прорязваха червения център на Австралия, а Англия и Европа бяха скрити от гъсти гори. Коля успя да разпознае устието на Темза — изглеждаше по-широко, но нямаше и следа от Лондон. Веднъж обаче мярна яркооранжево сияние насред Северно море, което можеше да е от пламъка на нефтена платформа. Димът от него се стелеше в посока към Западна Европа. Но най-потискащото бе пълното радиомълчание. Нямаше никакъв отговор на запитванията на Муса, нито следа от кораби или самолети.

И ако дневната страна на света изглеждаше променена до неузнаваемост, гледката на нощната бе направо потискаща. Изчезнали бяха заревата на мегаполисите, които обхващаха като сияещи огърлици по-голямата част от континентите. Сякаш нечия невидима, но гигантска ръка ги бе угасила в миг.

И все пак с времето Коля откри известни признаци на човешка дейност. Освен лагерните огньове в Сахара забеляза и други, по-гъсти, в Централна Азия, близо до границата с Монголия. Имаше дори някакъв град на територията на Ирак, но беше малък, изолиран и нощните му светлини едва се забелязваха, което сочеше, че са от фенери и огньове, а не от електричество. Сейбъл се кълнеше, че забелязала някакво селище в района на Чикаго, а веднъж целият екипаж на „Союз“ имаше възможност да наблюдава поредица от ярки проблясъци по западното крайбрежие на Щатите, но те се оказаха реки от лава, бликащи от тектоничен разлом, които скоро бяха скрити под огромни облаци пепел.

На пръв поглед изглеждаше, че човечеството е изчезнало, това бе всичко, което можеха да кажат, наблюдавайки Земята от орбита. За Коля това означаваше, че е изгубил семейството си.

Екипажът обсъждаше предпазливо причините, които биха могли да доведат до тази метаморфоза. Най-вероятната бе глобален военен конфликт, но ако беше така, трябваше да уловят предавани по радиото военни команди, да забележат блясъците на изстреляните в небето междуконтинентални ракети, да чуят призиви за помощ, да видят горящи градове. И каква бе тази сила, която би преместила гигантски ледени блокове или цели райони от джунгла и пустиня на други места?

Подобни разговори обикновено не стигаха доникъде, може би защото не им достигаше въображение да измислят други причини, или понеже се бояха, че като обсъждат промените, ще ги превърнат в реалност.

Коля полагаше усилия да мисли аналитично. Външните камери на „Союз“ работеха безупречно. Предназначението им бе да заснемат станцията, но с лека настройка Коля успя да ги извърти така, че да се обърнат към Земята. Орбитата на „Союз“ не покриваше цялата повърхност, но въпреки това обхващаше достатъчно голяма площ, която да бъде наблюдавана, изследвана и заснета. Коля се зае да създаде обширно фотографско досие на всичко, което ставаше там долу. Освен това работата му помагаше да забрави чувствата си. Въпреки това понякога му се струваше странно, че в електронната памет на „Союз“ се съдържат и снимки от станцията — същата тази станция, която бе изчезнала, изгубена сред странните промени, на които бяха свидетели.

Сейбъл настояваше да й каже какъв е смисълът на подобни детайлни проучвания. Тя например работеше върху радиото със съвсем практична цел — да открие долу някой, който да е оцелял. Но каква полза щяха да имат от снимките? Коля не намираше за нужно да й обяснява. Бе изпълнен с увереността, че това, което върши, е важно.

Пък и какво друго му оставаше да прави, след като бе изгубил жена си и децата?

Климатът също търпеше непрестанни промени — огромни циклони от ниско налягане развълнуваха океаните и ги вдигаха срещу бреговете, озарявани от блясъците на електрически бури. Тези бури също бяха малки чудеса, светкавиците им понякога се разпалваха като верижна реакция и обхващаха територията на цели континенти. Облаците, които нерядко закриваха екватора, се издигаха нагоре толкова високо, че на Коля му се струваше, че могат да стигнат до тях.

Когато гледката долу ставаше твърде непоносима или неразбираема, Коля се обръщаше към своето лимоново дръвче. С размери на бонзай, това дръвче бе един от малкото му успешни експерименти на „Союз“. Някой ден, мечтаеше си преди Коля, хората ще летят в космоса и ще се наслаждават на пресни плодове благодарение на неговите опити. Всъщност след промените подобни полети изглеждаха невъзможни, но дръвчето бе останало. Коля го повдигаше към илюминатора, за да го окъпе в лъчите на слънцето, а след това разпръскваше от скъпоценната вода върху листата му. Като се наведеше към тях, усещаше свежото им ухание и това го изпълваше със спомени за Земята.

Причудливият променил се свят под тях контрастираше с познатата до болка и по кухненски уютна вътрешност на „Союз“ и това пробуждаше в него неуловимото усещане, че гледката зад илюминатора е по-скоро представление, отколкото жестока реалност.

По обед на десетия ден Сейбъл подаде глава през долния люк на жилищния отсек и каза:

— Искам да поговоря с вас двамата, освен ако нямате някоя неотложна работа.

Тримата се настаниха на тесните скамейки под тънките сребристи термоизолиращи одеяла, като избягваха да се поглеждат.

— Скоро ще свършат… — поде направо Сейбъл. — Ще ни свършат храната, водата и въздухът, а на мен ще ми свършат и тампоните.

— Но положението на Земята още не се е нормализирало — побърза да възрази Муса.

— О, стига вече, Муса! — сряза го тя. — За всички е повече от ясно, че положението на Земята няма да се нормализира! Каквото и да е станало там долу, изглежда, ще е завинаги. А ние се въртим безпомощно в космоса.

— Не можем да кацнем — намеси се Коля. — Не и без наземен контрол.

— Технически — отбеляза Муса — ние сме в състояние да управляваме кораба до навлизане в атмосферата. Автоматичните системи на „Союз“…

— Да — кимна уморено Сейбъл. — Малкият кораб, който може всичко, нали?

— Няма да има спасителни отряди — настояваше Коля. — Нито вертолети и доктори. Прекарахме в космоса три месеца плюс десет неочаквани дни. Ще сме безпомощни като новородени. Може би дори няма да ни стигнат силите да излезем от капсулата.

— В такъв случай — изръмжа Муса — ще трябва да се постараем да кацнем някъде, където има хора. И да се оставим на тяхната милост.

— Така е — съгласи се Сейбъл. — Всъщност какви други шансове имаме? Да останем на орбита. Това ли искаш, Коля? Да си седиш тук и да събираш снимки на Земята?

— Може да е по-добър край от онзи, който ни очаква долу — възрази Коля. Тук поне бяха в познато обкръжение. Той нямаше никаква представа какво може да ги очаква на Земята.

Муса се пресегна и окуражаващо го стисна за коляното.

— Вярно е, че не са ни готвили за подобна възможност. Но ние сме руснаци. И ако сме последните живи руснаци на Земята, трябва да живеем — или да умрем — с чест.

Този път Сейбъл поне прояви достатъчно такт да си затвори устата. Коля кимна неохотно.

— Добре, решено е. Кацаме.

— Слава Богу! — въздъхна Сейбъл. — Сега въпросът е — къде?

За техен късмет „Союз“ бе проектиран да каца на сушата, за разлика от американските кораби, които обикновено се приводняваха. В противен случай, без помощ от Земята, щяха да са обречени на смърт в океана.

— Ще решим, когато навлезем в атмосферата — каза Муса.

— Защото увиснем ли на парашутите, няма да разполагаме с никакъв контрол над съдбата си. Дори не знаем каква е прогнозата за времето и накъде ще духат ветровете. Предполагам обаче, че ще е някъде в Централна Азия — както беше и според предварителния план.

Той млъкна, сякаш очакваше възражения от страна на Сейбъл, но американката само сви рамене.

— Идеята не е чак толкова лоша. В Азия поне видяхме признаци на човешко присъствие. След като ще търсим хора, мястото не е по-непригодно от всяко друго.

Муса плесна с ръце.

— Чудесно тогава. Няма какво повече да чакаме. Да се захващаме за работа…

Откъм жилищния отсек долетя тих сигнал.

— По дяволите! — подскочи Сейбъл. — Това е моето радио.

— Тя скочи и се шмугна през отвора на люка.

Простичкият датчик, който бе поставила Сейбъл, всъщност бе засякъл два сигнала. Единият наподобяваше ритмично пулсиране, силно, но с характер на автоматичен сигнал, което идваше от един район в Близкия изток. Вторият обаче бе човешки глас — дрезгав и едва доловим.

— … Отик. Говори старши подофицер Кейси Отик от миротворческия отряд на ООН в крепостта Джамруд, Пакистан. Моля, отговорете. Аз съм старши подофицер Кейси Отик…

Сейбъл се захили доволно.

— Американец! Знаех си! — И започна да настройва радиото за предаване, преди „Союз“ да се е отдалечил твърде много.

12 Лед

Бисиса трябваше да поеме на разузнавателен обход със своя малък отряд. Тръбата я разбуди още в ранни зори и тя се надигна сънено: тялото й все още не беше привикнало към промяната на тази времева зона.

След кратка закуска отрядът, който се бе снабдил само с най-необходимата екипировка, се строи на двора. Бяха двайсетина войници, повечето сепои, под командването на новоназначения капрал Батсън, които трябваше да придружават Бисиса, а също и Джош и Ръди — те бяха настояли да се присъединят към отряда. Всички бяха пешаци: капитан Гроув, изглежда, нямаше никакво намерение да излага на риск ограничения брой мулета, с които разполагаше в крепостта. Всъщност в началото Гроув не прояви особено желание да позволява на журналистите да тръгнат с отряда. Но от известно време нямаше никакви признаци от размирните пущуни, не се виждаха и селата им на изток. Накрая Гроув склони да пусне Ръди и Джош, но подчерта, че в отряда ще се спазва строга дисциплина.

И така, те тръгнаха. Не след дълго Джамруд изчезва зад хоризонта и отрядът се озова сред безжизнената пустош. Беше десетият ден от катастрофата на вертолета.

Местността бе трудно проходима. Налагаше се да катерят голи хълмове, които не бяха нищо повече от планински пустинни участъци. По обед жегата стана непоносима, въпреки че беше март — ако действително беше март, разбира се. Войниците казаха на Бисиса, че въпреки жегите нощите в пустинята са ужасно студени. Можеше да разчита единствено на своя летателен комбинезон, който бе пригоден за всякакви условия. За разлика от нея, войниците бяха зле екипирани, с техните шевиотни куртки, тропически шлемове и тежки шинели, на всичко отгоре натоварени с пушки, амуниции, храна и вода. Но мъжете не се оплакваха. Изглежда, бяха свикнали и с екипировката си, и с несгодите на природата.

Според предварително установения начин на действие Батсън изпращаше регулярни съгледвачески двойки, които разузнаваха местността напред и встрани. Това значително забавяше придвижването им на север, но Батсън бе твърдо убеден, че трябва да се пазят от набезите на пущуните.

Докато се придвижваха, се натъкнаха на още Очи. Имаше по едно на всеки няколко километра — висяха на еднакво разстояние над земята и поне на пръв поглед изглеждаха също като онова в Джамруд. Батсън отбелязваше грижливо положението им на картата. Никой освен Бисиса не им обръщаше внимание. Тя откри, че се чувства някак странно, когато се извръща с гръб към тях, сякаш наистина бяха очи, които я гледаха.

— Какво място само! — оплака се Ръди, когато пресичаха една особено потискаща местност. — А ние сме шепа нещастници, захвърлени на края на света. Не мога да разбера за какво й е на Империята да завладява подобни страни?

— Трябва да се научиш да мислиш като военните, Ръди — отвърна тя. — В армията дисциплината стои над всичко. По-важно е изпълнението на заповедта, отколкото онова, което тя ще донесе. Пък и британската армия винаги се е славила с добра дисциплина. Както и с напредничаво оборудване. Дори във ваше време сте разполагали с телеграфи и железници — все неща, необходими, за да може да се осъществява така нареченото „бързо реагиране“.

Той кимна.

— Нещо, което дълго е позволявало на обитателите на един малък остров да доминират над целия свят.

Ръди беше наистина приятен събеседник. Не беше войник, нито ставаше за войник. Непрестанно се оплакваше — че го болят краката, очите или сърцето, че го стяга гърбът, че го измъчват бъбреците. Но това не му пречеше всеки път, когато спираха за почивка, да си намери сянка и да продължи с нахвърлянето на записки или стихчета в джобния си бележник. Нерядко, когато съчиняваше стихове, си тананикаше някаква мелодия, която му служеше за ритъм.

Бисиса все още не можеше да повярва, че това е той. От своя страна, Ръди непрестанно упорстваше да научи повече за бъдещето си.

— Нали вече го водихме този разговор — отвръщаше уморено тя. — Защо трябва да ти обяснявам всичко отначало? Не разбираш ли, че и за мен е трудно да свикна с мисълта, че си тук — пред мен?

— Защо?

— Защото виждам двама души, Ръди. Единият си ти — от плът и кръв. А вторият е сянката на Ръдиард Киплинг, погледната от бъдещето.

— Божичко! — намеси се Джош. — Не бях помислял за това.

— А освен това — тя махна с ръка — сега всичко се е променило. Никой не знае какво бъдеще те очаква. И нас също.

— Така е — съгласи се Ръди. — Но ако моето бъдеще се е превърнало в химера, защо да не ми разкажеш какво е било?

Бисиса поклати глава.

— Ръди, не ти ли стига, че те познавам, макар да идвам от сто и петдесет години в бъдещето?

— Вярно, много хора биха дали мило и драго да им кажат същото и сигурно трябва да съм ти благодарен, задето ми го разкриваш.

— Знаеш ли, Ръди — намеси се Джош. — Не ти дава мира суетата, това е. Бисиса, откакто го познавам, той живее с дълбоката увереност, че е предопределен за велики дела. Сега просто иска да разбере какви са били тези дела. Няма да се учудя, ако си въобразява, че цялата тази грандиозна промяна е станала заради него.

Ръди обаче не му се разсърди.

По някое време през първия ден се натъкнаха на още едно странно явление. Стигнаха разлом, който прорязваше земята и наподобяваше стъпало, защото от другата страна теренът бе с около половин метър по-висок. Вертикалната стена на „стъпката“ бе идеално гладка и полирана, а разломът се простираше в права линия от хоризонт до хоризонт. Не беше никак трудно да се покатерят върху него, но войниците се колебаеха суеверно.

Джош застана до Бисиса и попита:

— Какво според теб е това? Изглежда, сякаш някой е залепил два различни свята един за друг.

— Мисля, че е точно това, Джош — промърмори тя и се наведе към стената на „стъпката“. — Намираме се в тектонично активен регион — Индия настъпва към Азия. Ако вземеш две късчета земя, отделени едно от друго с няколкостотин хиляди години във времето, ще се натъкнеш на точно такава разлика в нивата…

— Не те разбирам — призна Джош.

Тя се изправи и отърси прахта от панталоните си. След това, без никакво колебание, скочи върху следващия пласт и измина няколко крачки навътре — в бъдещето, или в миналото.

— А ти какво очакваше? — промърмори си под нос. — Да ги дели силово поле?

Джош и останалите я последваха.

Към четири следобед Батсън даде заповед да спрат.

Започнаха да вдигат лагер в подножието на един невисок хълм. Струпаха оръжията на пирамиди в центъра, свалиха си обувките и шинелите и си сложиха „чапли“ — сандали, които носеха в раниците. Раздадоха малки лопатки и всички — включително Бисиса, Джош и Ръди, трябваше да помогнат при построяването на ниска стена от камъни и пръст. Всичко това като защита от евентуални нападения на пущуните, въпреки че не бяха видели нито един пущун през целия ден. Беше доста тежка работа, особено след цял ден марш, но след около час успяха да приключат, Бисиса изрази желание да я включат в смяната на часовоите, но Батсън отказа вежливо и твърдо.

За вечеря си сготвиха ориз и сушено месо, простичка храна, която им се видя вкусна след изнурителния ден. Джош непрестанно се навърташе около Бисиса. Видя я, че добавя във водата си таблетки, но не посмя да попита за какво служат. Тя се усмихна — сигурно си бе помислил, че това е поредното чудо на науката от двайсет и първи век.

След като се нахрани, Бисиса се изтегна уморено под одеялото и положи глава на чантичката, която използваше за възглавница. Извади телефона, който не беше изключила, и го сложи на земята до себе си.

— Искаш ли музика, Бисиса? — попита я машинката.

— Нещо да ме поразсее.

Телефонът изведнъж засвири и това предизвика всеобщ смут и уплаха сред войниците.

— За Бога, спри това нещо! — извика й Батсън.

Бисиса се подчини, но само донякъде — телефонът продължи да свири, но по-тихо.

Ръди се приближи засмян до нея и възкликна:

— Божичко! Що за диващина е това?

— О, стига, Ръди — отвърна Бисиса. — Това са оркестрови преработки на класически гангстерски рап от двайсети век. Сигурно баба ми е слушала такива неща.

— Не мога да повярвам — каза Ръди и поклати глава, — че европеец ще слуша подобни ритми. — След което си взе одеялото и се премести в другия край на лагера.

Джош остана сам с Бисиса.

— Той те харесва. Сигурно го знаеш, нали?

— Ръди?

— И преди се е случвало — да го привличат по-възрастни, силни жени. Може да те избере за някоя от своите музи, както ги нарича. Пък и всичко, което ни се случва сега, ще е чудесен материал за бъдещи творби.

— Струва ми се, че беше писал и футуристични произведения, но не съм сигурна.

— Е, значи няма нищо лошо в това, което става…

Тя протегна ръка и взе телефона. Лицето й беше замислено.

— Дъщеря ти харесва ли тази музика? — попита я Джош.

— Като беше по-малка — отвърна Бисиса. — Двете танцувахме заедно. Но сега вече е голяма — почти осемгодишна. Предпочита новите синтетик-звезди, те са създадени изцяло от компютри, тоест от машини. Малките момичета предпочитат идолите им да са перфектни, а какво по-перфектно творение от една симулация?

Той почти не разбираше за какво му говори, но му беше приятно да я слуша.

— Сигурно има и някой друг, за когото тъгуваш — някой от твоето време?

Тя извърна глава и го погледна право в очите.

— Джош, аз съм сама. Бащата на Мира умря, а друг човек няма. — Тя се подпря на ръка. — Знаеш ли какво друго най-много ми липсва след Мира? Този малък апарат тук — телефонът — ме свързва с целия свят. Чрез него постоянно получавам картинки, образи, звуци. Двайсет и четири часа на ден. Ето това ми липсва — непрестанният поток информация.

— Всичко това не е ли твърде шумно и досадно?

— Може би. Но съм свикнала.

— Но тук също има неща, които могат да ти доставят удоволствие. Поеми си дъх. Подушваш ли? Във въздуха мирише на слана… на изгорели съчки. Скоро ще се научиш да разпознаваш мириса на различните дърва.

— И още на нещо — добави тя. — Мирише ми на животни. Като в зоологическа градина. Само че тези животни не трябва да са тук. Те не са от това време.

Той се пресегна импулсивно и я улови за ръката.

— Не се безпокой — тук сме в безопасност. — Тя не отговори, но и не си дръпна ръката. — Аз съм градско чедо. Роден съм в Бостън. За мен природата е нещо странно и непознато.

— Какво те доведе тук?

— Не беше планирано. Винаги съм следвал любопитството си — все исках да видя какво има зад ъгъла. Бях първи доброволец за всяка опасна командировка, докато не се озовах тук — на края на света.

— О, Джош, отишъл си много по-далеч от края на света. Но ако питаш мен, си получил точно това, за което си мечтал. — Тя го погледна внимателно.

— Знаеш ли — каза той замислено, — не ми приличаш на войник. Не и на войниците, които познавам.

Тя се прозя.

— Родителите ми бяха фермери. Имаха голяма екологична ферма в Чешир. Израснах със селската работа — бях единственото им дете. Но когато станах на шестнадесет, баща ми продаде фермата. Сигурно никога не е смятал да остарее в нея.

— Но не и ти.

— Ами аз дори я бях обикнала. Подадох си документите в земеделски колеж. Само че това предизвика раздори вкъщи. Реших, че е време да си опитам късмета сама. Преместих се в Лондон. Бях достатъчно голяма и постъпих в армията. Тогава, разбира се, нямах никаква представа какво ме очаква — физическата подготовка, ученията, оръжията — всичко това ми беше чуждо.

— Не те виждам като убиец — рече той. — А нали това е воинският занаят.

— Не и в моето време — отвърна тя. — Не и в британската армия. Пращаха ни на миротворчески операции. Разбира се, понякога се налага и да убиваш — или дори да започнеш война, в името на мира — но това е съвсем друга тема.

Той се изтегна по гръб и зарея поглед към звездите.

— Знаеш ли, странно ми е, като те слушам да ми разказваш за проблеми с родителите, изгубени амбиции, неразбирателство. Все си мислех, че хората от бъдещето ще са достатъчно помъдрели, за да надживеят тези неща. Ще „еволюират“ — както казваше професор Дарвин!

— О, Джош, съмнявам се, че сме успели да „еволюираме“ дори малко. Е, може да сме поумнели, що се отнася до някои неща. Религията например. Ето, вземи Абдикадир и Кейси. Единият е фанатично вярващ мюсюлманин, другият — циничен християнин. Би казал, че са на двата полюса. А и двамата са ойкуменци.

— Тази думата от гръцката екоменикалос ли произлиза?

— Да. През последните десетина години живеехме на ръба на глобална война между християнството и исляма. Ако погледнеш нещата отстрани, ще ти се стори абсурдно — тези две религии са се развивали успоредно, имат общи корени: и двете се основават на идеята за мир. Но всички опити на високопоставени религиозни служители да помирят религиите досега се оказваха напразни. Ойкуменците са ново движение, опитващо се да постигне онова, в което се провалиха чиновниците. Не се набиват в очи, дори по-скоро наподобяват някоя нелегална организация, но съществуват и продължават да упорстват.

Докато тя говореше, Джош се замисли колко различни са световете, от които идваха двамата.

— Да не би във вашето време Господ Бог да е пратен в изгнание — както предсказват някои от моето време?

Тя се поколеба.

— Не е в изгнание, Джош. Но ние разбираме себе си по-добре, отколкото се разбирате вие. Вече знаем защо се нуждаем от богове. Има някои мои съвременници, които сравняват религията с психопатология. Но има и други, които твърдят, че опитите да се постави под съмнение значението на религията подкопават основите на цялото общество. Въпреки че не допринасят с нищо за това да разберем по-добре какво е Бог, те ни помагат да проумеем какво е да си човек. Ойкуменците се надяват, че обединяването на религиите няма да доведе до тяхното унищожаване, а до обогатяването им — сравняват го с разглеждането на скъпоценен камък от различни ъгли. Може би те са единствената надежда за едно по-добро и мирно бъдеще.

— Звучи ми като утопия. Но дали ще стане?

— Бавно, като миротворческите операции. Ако наистина строим утопия, засега го правим на тъмно. Но поне се опитваме.

— Какво красиво видение — въздъхна той. — Бъдещето сигурно е много странно. Пълно с чудеса. Нямаш представа колко се радвам, че те срещнах и научих всичко това!

Тя се пресегна и докосна устните му с пръсти.

— Лека нощ, Джош. — После се обърна на другата страна и се зави с одеялото.

Той остана да лежи, с разтуптяно сърце.

На следващия ден теренът пред тях започна постепенно да се издига, макар че си оставаше все така пустинен и лишен от растителност. Въздухът се разреди и стана студен въпреки яркосияещото слънце. Вече никой не се съмняваше, че заплахата от внезапни нападения на пущуните е отпаднала и Батсън отмени бавната процедура по разузнаване на районите, из които се придвижваха.

Комбинезонът на Бисиса, който бе предназначен за всякакъв климат, я пазеше от студа, но останалите се измъчваха. Войниците се увиваха с одеялата си, за да спрат хапещия вятър, и непрестанно мърмореха, че не са им позволили да си вземат зимните униформи. Ръди и Джош изглеждаха потиснати и унили. Никой не бе очаквал подобна промяна в климата — когато напуснаха крепостта, бе началото на март. Ала въпреки това продължиха да се придвижват напред.

Четиринайсет от двайсетимата войници бяха индийци. На Бисиса й се струваше, че европейците странят от сепоите и че индийците имат по-лошо въоръжение и снаряжение.

— Навремето — обясни й някои неща по този въпрос Ръди — съотношението на индийци към европейци е било десетима към един. Сега се пада по един европеец на всеки трима индийци. Англичаните все още получават най-доброто оръжие и екипировка, а индийците най-често се използват за мулетари. Нищо чудно — кой би дал оръжие в ръцете на потенциални бунтовници? Спомни си, че индийската гражданска служба разполага с не повече от хиляда служители — от които се очаква да управляват страна с население от четиристотин милиона души!

— Тъкмо по тази причина — посочи тя — трябва да бъдат обучавани още хора. Индия не е Америка, нито Австралия. Няма начин британските колонисти да станат повече от местното население.

Ръди поклати глава.

— С цялото ми уважение към теб, ще си позволя да възразя. Нима си представяш, че ние собственоръчно ще увеличим броя на бабу? Такива идеи могат да минат в Лондон, но не и тук. Сигурно си чела за Лъкнау, където белите бяха изтребени до крак. Ето на каква бомба със закъснител седим. Като пълниш главите на бабу с подобни идеи, ти ги въоръжаваш с най-опасното от всички оръжия на света. Оръжие, за което те все още не са узрели достатъчно.

Подобно тесногръдие изправяше Бисиса на нокти. Но тя си даваше сметка, че Ръди не е нищо повече от представител на своята класа, макар и по-образован от останалите. Донякъде се успокояваше от мисълта, че в своето бъдеще Ръдиард Киплинг ще претърпи известно развитие и промяна на консервативните възгледи. Всъщност представите му за развитието на нещата не съвпадаха с онова, което бе станало в действителност. Опасенията от конфронтация с имперска Русия не се бяха потвърдили. Нещо повече — Англия и Русия се бяха съюзили срещу един нов враг — немския кайзер. Британия щеше да напусне Индия завинаги, като я остави с малочислена образована класа и огромно по брой невежествено население. Въпреки това по нейно време Индия беше втората по големина демокрация на света — след Европейския съюз.

Дори сега, само няколко дни след промените, настъпили в света, сепоите проявяваха склонност да се държат по различен начин. Вече не се отнасяха толкова почтително към белите и сякаш се досещаха за онова, което щеше да се случи в бъдещето — че бабу, като Ганди и Бисиса, в края на краищата ще победят.

Скоро започнаха да се катерят по склоновете на един по-стръмен хълм и северният вятър се усили. Върховете, които постепенно изникваха пред тях, бяха покрити със сняг, а между тях се извиваха сивкавобели глетчери. След още няколко километра започнаха да чуват пукота на ледените реки. Малко след това групата спря.

— Сепоите — уведоми я Ръди — отказват да продължат. Разправят, че никога не са виждали нещо подобно.

Бисиса извади от раницата си очилата за нощно виждане и ги нагласи на бинокулярен режим. След това огледа подножието на планината. Снежната покривка се простираше докъдето й стигаше погледът.

— Струва ми се — промърмори тя, — че този отрязък е от Ледниковата епоха.

— Ледниковата епоха — повтори Ръди и потрепери. — Да… май съм чувал този израз. Споменавал го е професор Агасиз… недоказана теория, впрочем.

— Още един отрязък от друго време? — попита Джош.

— Погледни. — Бисиса посочи подножието на планината. Там глетчерите свършваха внезапно, сякаш бяха отрязани. Но продължаваха да се спускат от планината, следвайки своя бавен и неумолим ход. Ледът в подножието на планината вече се топеше и около него се образуваха езера и начала на реки.

— Изглежда, това е поредната граница между различни светове. Като онази, на която се натъкнахме насред степта. Нищо чудно тази да датира от милиони години в миналото.

— Време е да се връщаме — намеси се Батсън; зъбите му тракаха от студ. — Видяхме всичко, заради което дойдохме.

Радиопредавателят на Бисиса изписука. Тя извади слушалката от джоба си и си я пъхна в ухото. Беше късовълново предаване от Кейси. Един от разузнавателните отреди на Гроув засякъл нещо, което наподобявало армия, доста многобройна, в долината на Инд. Освен това Кейси бе уловил и радиосигнал. Емисия от космоса. Сърцето й забумка.

Наистина беше време да се връщат.

Преди да се обърне, Бисиса плъзна последен поглед по равната блестяща повърхност на глетчера. Нищо чудно, че времето беше толкова объркано и непостоянно. Не му беше мястото тук на това грамадно парче лед. Рязкото снижаване на температурата, което предизвикваше, водеше до появата на ветрове, които нарушаваха равновесието. Как щеше да свърши всичко това оставаше загадка, която щеше да се разреши в бъдещето…

Забеляза някакво движение и даде по-голямо увеличение. Две, три, после четири фигури бавно пресичаха небесноподобната синева на глетчера. Вървяха изправени и бяха облечени в черни тумбести дрехи — вероятно кожени. Държаха някакви тояги или копия. Приличаха на американски футболисти с напомпани рамене. Зад тях се виждаха дребни блещукащи мъниста — върволица сфери.

Една от фигурите спря и се обърна към тях. Дали съществото бе видяло отражението на очилата й? Тя завъртя настройката и даде максимално увеличение. Изображението беше мътно и трепкаше, но Бисиса успя да различи човешко лице. Беше широко, почти лишено от брадичка, с изпъкнали скули и скосено назад чело, а носът бе масивен и стволест, като въздухоуловител на мощна машина. Това все още не беше човек, а нещо атавистично, което го предхождаше в еволюционната стълбица. Миг след това изображението се разпадна на разноцветни петънца.

13 Светлини в небето

Нищо не беше както преди. Вече почти нямаше ден, в който небето да не става арена на странни явления и вихрушки. Джамруд непрестанно беше заливан от поройни дъждове, които се появяваха сякаш изневиделица. Сепоите непрекъснато се оплакваха, че не били виждали такова време.

Британските офицери си имаха достатъчно други проблеми, за да се занимават с времето. Тревожеха ги докладите на съгледвачите, които съобщаваха за придвижване на грамадна армия на югозапад.

Ала въпреки затрудненията си изгнаниците в Джамруд непрестанно научаваха различни неща за този нов свят, благодарение на екипажа на „Союз“, който продължаваше да обикаля в орбита около планетата и да изпраща изображения до импровизираната от Кейси радиостанция. За преработката и подаването на изображенията Кейси бе разглобил половината от таблото на Птичката.

Снимките на този разкъсван от непрестанни бури свят въздействаха по различен начин на всички. За Бисиса, Кейси и Абдикадир, въпреки тревожната информация, те бяха нещо обичайно, още един начин да онагледят света, който обитаваха. Скоро обаче „Союз“ щеше да се приземи и този източник на информация щеше да бъде прекъснат.

Що се отнася до хората от 1885-а година, Ръди, Джош, капитан Гроув и останалите в началото не можеха да откъснат втрещени погледи от това поредно чудо на науката от бъдещето. Но след като попривикнаха, британците бяха запленени от красотата на света, който обитаваха, погледнат от космоса. Макар че „Союз“ се намираше само на няколкостотин километра над повърхността, някои познати гледки като дъгата на извития хоризонт, струпани пухкави облаци или източената линия на Индийския полуостров им подсказваха, че това, което виждат, наистина се предава от космоса.

— Никога не съм си представял, че е възможна подобна божествена перспектива — бе коментарът на Ръди. — О, аз си давах сметка колко е голям светът, но тази представа бе някак абстрактна, лишена от изображение. Никога обаче не съм я чувствал ей тук! — Той се тупна по корема. — Колко дребни и маловажни са хорските дела — колко мънички и незначими са нашите страсти и желания. Та ние сме като мравки!

Но хората от деветнайсети век скоро надмогнаха първоначалното си смущение и се научиха да интерпретират онова, което виждаха — дори скованият и резервиран на пръв поглед капитан Гроув изуми Бисиса с гъвкавостта си. Само след няколко дни възбудената и шашардисана тълпа около Кейси стана много по-спокойна и уравновесена.

Бисиса се постара да прехвърли по-интересните изображения в паметта на телефона си. Разбираше колко скъпоценна е подобна информация. Много дълго тези изображения щяха да са единственото, с което щяха да разполагат, за да знаят какво става отвъд хоризонта. Освен това бе съгласна с космонавта Коля, че трябва да разполагат с достоверни записи на онова, което става. В противен случай хората можеха да се усъмнят, че някога светът е бил различен.

Но телефонът си имаше своя програма.

— Искам да ми покажеш звездите — настояваше той с едва доловим шепот.

Ето защо всяка вечер тя го поставяше на една издатина, откъдето камерата му да следи нощното небе. Тези наблюдателни сеанси продължаваха дълги часове, през които телефонът очакваше търпеливо иззад скупчените облаци да надникнат звездите.

Една вечер, когато Бисиса седеше до телефона, откъм крепостта се приближиха Абдикадир, Джош и Ръди. Абдикадир носеше поднос с напитки, лимонада и подсладена вода.

Ръди вече беше свикнал с идеята за телефона и онова, което правеше той. Като сравняваше позициите на звездите спрямо астрономическите карти, които се съдържаха в паметта й, малката машинка беше в състояние да определи датата.

— Също като звездобройците от Вавилон — подметна той.

Джош седна близо до Бисиса. Очите му бяха черни като спускащата се нощ. Не беше красавец — имаше слабо лице, щръкнали уши и на бузите му излизаха трапчинки, когато се усмихваше, но устните му бяха пълни и чувствени. Бисиса го харесваше като мил и загрижен спътник, но същевременно я глождеше неясно чувство за вина пред Мира. Сякаш я предаваше с това, че поне за момента му отдаваше предпочитания.

— Как мислиш, дали и звездите в небето са си сменили местата? — попита той.

— Не зная, Джош — отвърна Бисиса. — Може би онова горе не е нашето небе, нито вашето. Може да не е ничие всъщност. Точно това се опитвам да разбера.

— Но сигурно през двайсет и първи век имате по-ясна представа за строежа на космоса — намеси се Ръди. — А също и за времето и пространството.

— Да — каза Джош. — Може да не знаете защо се е случило всичко това, но поне бихте могли да изясните как е станало.

— Прав си — съгласи се Абдикадир, — но ще ни е малко трудно да ви обясним доста неща, след като не сте чували за теорията за относителността, особено специалната й част.

— Специалната какво? — погледна го объркано Ръди.

Този път се намеси телефонът, с дрезгав глас:

— Опитай с преследването на светлинен лъч. Било е достатъчно дори за Айнщайн…

— Точно така — рече Бисиса. — Джош, помисли върху това. Когато те гледам, не те виждам точно такъв, какъвто си сега. Виждам те какъвто си бил в съвсем близкото минало, преди нищожни частици от секундата — времето, необходимо на лъча да достигне до мен.

— Дотук е съвсем ясно — отвърна Джош.

— Да предположим сега — продължи окуражено Бисиса, — че проследя светлинния лъч, който се отразява в лицето ти, и се понеса все по-бързо и по-бързо. Какво ще видя?

Джош сбърчи вежди.

— Ще бъде като два бързи влака, от които единият надминава другия. Само че от гледна точка на всеки от тях другият ще се движи бавно. — Той се усмихна. — Тогава щеше да видиш как устните ми се местят като глетчера горе в планината.

— Точно така — потвърди тя. — Дотук схвана всичко. И тъй, Айнщайн — той е бил физик от началото на двайсети век, при това велик — Айнщайн пръв е доказал, че това не е само оптически ефект. Светлината, Джош, е основен инструмент за измерване на времето. В конкретния случай колкото по-бързо летя аз, толкова по-бавно ще минава времето за теб.

— Защо? — попита Ръди и си помръдна мустака.

Абдикадир се засмя.

— Ръди, пет поколения учени след Айнщайн си блъскат главите над този въпрос, но така и не разполагат с подходящ отговор. Просто така е построена вселената.

Джош се ухили.

— Колко интересно — че светлината е вечно млада, неостаряваща. Значи е вярно, че Божиите ангели са създания от чиста светлина!

Ръди поклати глава.

— Ангели или не, всичко това ми се струва невероятно объркано. И какво общо има, ако смея да попитам, с нашето положение?

— Защото — продължи невъзмутимо Бисиса — в една вселена, където времето се нагласява към теб в зависимост от скоростта, с която пътуваш, представата за едновременност на събитията губи смисъл. Това, което е едновременно за Джош и Ръди например, може да не е за мен. Всичко зависи от това как се движим и как минава между нас светлината.

Джош кимна, но този път не изглеждаше толкова сигурен.

— И това не е само въпрос на време…

— Не на време, а на физика — прекъсна го Бисиса.

— Мисля, че разбирам — рече Джош. — С други думи, точно тази теория обяснява как две събития — едното да речем от 1885 година, а другото от 2037-а, могат да се случват едновременно, да се докоснат, да се сближат…

— Като целуващи се влюбени? — прекъсна го подигравателно Ръди.

Бедният Джош се изчерви до уши.

— Но всичко това — взе думата Ръди — се описва от гледна точка на единия или другия наблюдател. От каква гледна точка обаче трябва да бъде наблюдаван нашият нов свят? От тази на Бога или от тази на Окото на времето?

— Не зная — призна Бисиса.

— Трябва да съберем повече информация — заговори неочаквано разпалено Джош. — Ако искаме някога да оправим нещата…

— Да бе — изсмя се презрително Ръди. — Точно така. Да оправим нещата! А защо да не предположим нещо друго? Например, че вашите шумни машини са нарушили катедралното спокойствие на вечността. Че вашите ужасни, унищожителни войни са разтърсили устоите на света такъв, какъвто го познаваме.

— Нима смееш да твърдиш — погледна го стреснато Джош, — че всичко това не е дело на природата, а на някакви свръхмогъщи същества? Дори че е наша грешка?

— Не е изключено — рече Бисиса. — Но лично аз се съмнявам. Джош, знаем все още твърде малко неща за строежа на света. Тъй че отговорът на този въпрос ще бъде отложен за далечното бъдеще.

Ръди обаче все още не смяташе темата за приключена.

— Кой беше онзи учен — Айнщайн ли казахте? Прилича ми на германско име.

— Бил е немски евреин — уточни Абдикадир. — По ваше време е бил — чакай да пресметна — пет-шест годишно момче. Ученик в Мюнхен.

— Времето и пространството не могат да бъдат изкривявани — продължаваше да упорства Ръди. — В противен случай излиза, че на този свят няма нищо сигурно. Този Айнщайн влече света към разпадане. А сега ми казвате и че бил евреин, при това немски. Направо ще се пръсна от смях!

— Има едно нещо, Бисиса — обади се телефонът.

— Какво?

— Тау Кит.

— Какво е това? — подскочи Джош. — Аха, някаква звезда.

— Звезда, също като слънцето, на около дванайсет светлинни години от нас. Видях я да се превръща в свръхнова. Когато това стана обаче светлината й вече избледняваше, във всеки случай бе прехвърлила пика си. Продължи само няколко нощи, но…

Абдикадир дръпна замислено брадата си.

— И какво толкова странно намираш в това?

— Ами например, че е невъзможно — отвърна телефонът.

— Защо?

— Само двойните звезди се превръщат в свръхнови — необходима е допълнителна маса, за да бъде задействан процесът, който да доведе до избухване.

— А Тау Кит е единична звезда — каза Бисиса. — Как тогава се е превърнала в свръхнова?

— Ако искаш, провери в архивите — предложи телефонът.

Бисиса разглеждаше неуверено небето.

— Всичко това очевидно е отвъд нашите възможности в момента — заговори Ръди. — Затова ще е най-добре да се заемем с конкретните проблеми. Нали разчитахме този твой телефон да определи астрономическата дата? Кога ще се случи това чудно събитие?

— Ами попитай телефона. Той си има свои разбирания по въпроса.

Ръди се разсмя.

— Многоуважаема машино! Кажете ми, ако обичате, докъде ви доведоха изчисленията? Всъщност нареждам ви да го сторите!

— Бисиса… — промърмори телефонът.

Беше му въвела някои ограничения, за да не се раздрънка прекалено пред англичаните. Тя въздъхна.

— Ох, добре.

— Тринайсети век — отвърна телефонът.

— Какво? — Ръди подскочи.

— Не беше никак трудно да го изчисля. Измененията в позициите на звездите са почти незабележими, измъчваха ме само облаците, а очаквах някое лунно затъмнение, с което да определя точния ден.

— Тринайсети век, Бога ми — въздъхна Ръди и погледна към забуленото от облаци небе. — На шест века от къщи!

— А за нас — на осем — допълни мрачно Бисиса. — Но какво значение има това? Небето може да е от тринайсети век, но светът, в който се намираме, не отговаря на този период от историята на Земята. Джамруд например не би трябвало да го има тук.

— Може би — каза Джош — тринайсети век е само основата. Като долен пласт, върху който са подредени останалите фрагменти на времето.

— Съжалявам, че бях приносител на лоши новини — рече телефонът.

Бисиса повдигна рамене.

— Струва ми се, че всичко е много по-сложно, отколкото си го представяме.

Ръди се облегна на един камък, сплете пръсти зад тила си и погледна нагоре; облаците се отразяваха в кръглите му очила.

— Тринайсети век — повтори той замислено. — Какво чудесно пътешествие! Аз си мислех, че идвам на Северозападната граница и го смятах за голямо приключение, а се озовах в Средните векове! Признавам си обаче, че за момента не ми се струва чак толкова невероятно. Дори не ме е страх, че съм се изгубил. Като малък ме пратиха да прекарам лятото при настойници в Саутсий. Бях ужасно обиден, че родителите ми ме изоставят по такъв начин. Веднъж ме изоставиха родителите, а сега ме изостави Господ Бог! — завърши той огорчено.

За известно време се възцари тишина. Облаците постепенно изчезнаха и небето се покри с безброй звезди.

Абдикадир се обади пръв.

— Ръди, но ти сигурно си даваш сметка, че родителите ти са го направили за твое добро?

— Да не искаш да кажеш — сети се Джош, — че този, който е виновен за всичко това, Бог или някой друг, ни мисли доброто?

Абдикадир завъртя глава.

— Ние сме хора, а светът е променен от сили, които очевидно са свръхчовешки. Какъв смисъл да се опитваме да разберем мотивите, които се крият зад подобни сили?

— Е, добре! — Ръди махна с ръка. — И все пак има ли някой тук, който наистина вярва, че зад подобна промяна могат да се крият добри намерения?

Никой не отговори.

14 Последна обиколка

Изведнъж навлязоха в последната обиколка: може би последната обиколка около Земята, която въобще някога щяха да извършат човешки същества, помисли си Коля. Но беше време да се заемат с процедурите по подготовката за приземяване и тримата се захванаха за работа с такъв синхрон, с какъвто не бяха действали от началото на това странно пътешествие. Коля дори подозираше, че всички се радват на близкия край на полета.

Първата задача бе да натъпчат жилищния отсек с всичко, с което смятаха да се разделят — включително и почти изядените хранителни запаси. Сейбъл смъкна в спускателната камера малкия радиопредавател, тъй като можеше да им потрябва и след кацане.

След това дойде време да си сложат скафандрите. Коля нахлузи еластичните панталони, достатъчно плътни, за да ограничават кръвотока и да му попречат да изгуби съзнание, след като се приземят — неизбежен и крайно неудобен. След това дойде време на самия скафандър. Първо си пъхна краката през отвора в средата на предната част. Вътрешният гумиран пласт бе въздухонепроницаем, а външният, изработен от по-твърда материя, съдържаше множество джобове, ципове и копчета. В условия на земно притегляне би било почти невъзможно да си сложи всички тези закопчалки и подплънки, но в безтегловност задачата не се оказа толкова трудна. Беше свикнал със скафандъра, а и в случай на непредвиден инцидент той можеше да му спаси живота. Но след свободното реене из кораба сега му се струваше, че е прикован към вътрешността на тракторна гума.

След като нагласи скафандъра, той слезе в капсулата. Тримата отново заеха тесните кресла и се пристегнаха с коланите. Муса ги накара да нахлузят дори шлемовете и ръкавиците, след което направи проверка за херметичност на всички скафандри.

За последен път „Союз“ прелетя над Индия и се свързаха по радиото с Джамруд. Миниатюрният говорител, който Сейбъл бе прикачила към апарата, пропука и се оживи:

— … Отик вика „Союз“, обадете се. „Союз“, Отик, обадете се…

— Тук е „Союз“, Кейси — отвърна Муса. — Как е обстановката при вас?

— Вали проливно, но това няма значение. По-важното е как е при вас?

Муса огледа членовете на екипажа.

— Вързани сме като ярета за заколение. Проверката на системите приключи успешно. Готови сме за спускане.

— Не се тревожете. „Союз“ е стара бойна машина.

— Така си е. Ще ми е мъчно да се разделя с нея.

— Муса, сигурно знаете, че няма никакъв начин да ви проследим. Няма да знаем къде сте се приземили.

— Затова пък ние знаем къде сте — отвърна Муса. — Не се тревожи, приятелю, ще ви намерим.

— Ако Господ и Карл Маркс позволят.

На Коля изведнъж му се дощя връзката никога да не прекъсва. Те знаеха добре, че Кейси и останалите са изгнаници във времето също като тях и че са почти толкова безпомощни. Но Кейси поне беше човек от двайсет и първи век — гласът му сякаш идеше от дома.

— Трябва да кажа нещо — заговори Муса тържествено. — Кейси, Бисиса, Абдикадир — а също Сейбъл и Коля, — слушайте всички. Ние сме далеч от дома. Тръгнали сме на пътешествие, чийто характер ни е непонятен. За всички, струва ми се, е ясно, че този нов свят, съшит от различни парчета от времето и пространството, не е нашият свят. Той съдържа късчета от Земята, но това не е Земята, която познаваме. Така че е редно да го наречем с ново име.

— Какво например? — попита Кейси.

— Мислих за това — отвърна Муса. — Какво ще кажете за Мир? Да наречем тази планета Мир.

Сейбъл изпръхтя.

— Искаш да наречеш планетата на името на някаква стара руска станция?

Но Коля се намеси.

— Мисля, че разбирам. На руски „мир“ означава също и свят.

— Тук долу идеята се одобрява — рече Кейси.

— Тогава нека бъде Мир — каза Муса.

— Щом настояваш. — Сейбъл сви рамене. — Ето, че си кръстник на цял един свят. Какво значение има името, по дяволите?

— Знаете ли — промърмори Коля, — чудя се, къде ли щяхме да бъдем сега, ако не се намирахме високо в небето?

— Уф… — чуха гласа на Кейси, — стига сме… при… звали, че дъждът… ми… напълни яката.

— Губим сигнала — подхвърли Муса на Коля.

— Да… май… ви… губим…

— До скоро виждане, Кейси…

— … да ви посрещнем. Добре дошли във вашия нов… дом… добре… дошли на… Мир!

Сигналът прекъсна.

15 Нов свят

Малко след зазоряване Бисиса и Абдикадир се отправиха към лобното място на вертолета. Дъждът, започнал по някое време предната вечер, продължаваше да плющи — разравяше миниатюрни кратери в песъчливата почва. Абдикадир отметна качулката си, вдигна лице нагоре и си облиза устните.

— Солен е — рече той. — Някъде има голяма буря.

До една от стените на разбития вертолет бе построен платнен навес. Под платнището се бяха сгушили Кейси и неколцина англичани, които също бяха вир-вода. Единствено Сесил де Морган, който както обикновено бе издокаран в тъмнозеления си костюм, изглеждаше относително сух. Бисиса така и не се научи да го харесва, макар че понякога се възхищаваше на авантюристичната му натура.

Капитан Гроув бе поискал от Кейси да му докладва какво са открили до момента. Американецът бе надраскал върху стената на вертолета схематично изображение на света, а отпред, на един плетен стол, бе поставил екранчето на сваления от командното табло компютър.

— И така — поде той с делови тон на преподавател в колеж, — първо, голямата картина. — Десетината офицери и войници, които се бяха скупчили под платнището, не сваляха погледи от менящото се изображение на екранчето. Очертанията на континентите бяха сравнително познати. Но земята между тях беше истински пъзел от разноцветни парчета — от тъмнозелени, през кафяви и черни, до снежнобели, съответстващи на причудливата подредба на различните фрагменти от време, които се бяха появили върху повърхността на планетата. Съвсем малко хора бяха успели да преживеят Хроносрива. Нощната страна на Земята тънеше в почти пълен мрак и само тук-там мъждукаха слаби светлинни. Атмосферата пък не можеше да намери покой. Огромни въздушни маси се носеха над океаните, завихряха се около полюсите или се спускаха към вътрешността на континентите.

Кейси чукна с пръст по картата.

— Ние смятаме, че това тук са земни маси, които са били заменени, на фрагменти или отрязъци, от също такива земни маси, само че в друг период от времето. Доколкото можем да определим от тези изображения — „Союз“ за нещастие не е бил оборудван с апаратура за по-детайлно наблюдение, — почти няма промяна в разположението и формата на континентите. Въпреки това не е изключено в най-скоро време да станем свидетели на бурна вулканична активност от недрата на планетата.

Ръди вдигна ръка.

— Защо смяташ, че земните маси биха могли да се преместят?

— Уф, как да ти обясня. — Кейси поклати глава. — За теб германският учен Алфред Вегенер е още петгодишно момче. Тектонични плочи. Плъзгащи се континенти. Това е дълга история. Просто ми повярвай.

— А какъв период обхващат, Кейси? — попита Бисиса.

— Не повече от два милиона години.

Ръди се засмя.

— Само два милиона години — и това ако не звучи обнадеждаващо!

— Отрязъците — продължи невъзмутимо Кейси — включват както атмосферата над тях, така и подлежащите земни пластове на дълбочина, която за момента не можем да определим. Не е изключено да достигат до самия център.

— И всеки от тези отрязъци — обади се Гроув — е със съответстващата растителност, животни и дори въздух отгоре?

— Нещо такова. Резките промени във времето се получават от взаимодействието между тях. — Той чукна с пръст по екрана, на който се виждаше зараждането на огромна тропическа буря над Атлантика близо до Централна Америка. — Някои от тези отрязъци са от зимни периоди, други от летни. Земният климат е минавал през най-различни цикли — от ледени епохи до тропическо лято, — но сега всичко това е смесено. Топлият въздух се издига над студения и това поражда силни ветрове; освен това в него се съдържа по-голямо количество пара, която при охлаждането си се превръща в дъжд. И така нататък — все причини времето да се разваля непрестанно.

— На каква височина достигат промените? — попита Абдикадир.

— Това също не знаем — отвърна Кейси.

— Но не до Луната — подметна Батсън. — Инак тя отдавна щеше да се разпадне и да се разлети във всички посоки.

— Правилна мисъл. — Кейси учудено повдигна вежди. — Не бях помислял за това. Знаем обаче, че достигат ниската околоземна орбита.

— „Союз“ — обади се Бисиса.

— Точно така. Бис, техните часовници показват същото, каквото и нашите — с точност до секунда. Вероятно, по някаква случайност, са били точно над нас, когато ни е ударил Хроносривът, и затова сега сме заедно. — Той почеса месестия си нос. — Опитваме се да картографираме отделните фрагменти и на някои места вече можем да се похвалим с известен успех. Ето, Сахара например… — Той показа зеленикави петна насред жълтата пустиня, повечето с неравни очертания, но някои с геометрически правилни страни. — Някои парчета в пустинята си приличат ужасно, въпреки че датират от съвсем различни периоди. И все пак е възможно да се определи точната им възраст, ако се съди по геоложките промени.

Той се обърна и нарисува върху Централна Африка голяма тебеширена звезда.

— Това, изглежда, е най-старият от всички фрагменти. Личи си по ширината на Разломната долина… И вижте тук — Сахара не се простира толкова на юг, колкото по наше време, освен това има езера и зелени петна. — Заредиха се още изображения. — Изглежда, по-голямата част от Азия е от последните няколко хиляди години. Из степите се виждат разпръснати човешки поселения, но все от отминали епохи — само дим от лагерни огньове и никакви електрически светлини. Най-голямата концентрация на хора е тук. — Той чукна с тебешира върху един район северно от Китай, в Източна Азия. — Но не знаем кои са те.

Кейси продължи със странния урок по география пред смълчаната и объркана публика. Австралия имаше екзотичен изглед. Централната й част бе изгоряла червеникава пустош, също както във времето на Бисиса, а по крайбрежието и по долините на реките имаше гъста зеленина. Ала няколко снимки, направени с максимално увеличение, показваха странни обитатели на този откъснат континент — нещо подобно на хипопотам насред обрасла с храсти река, както и стадо непознати високи животни, които, изглежда, бягаха, подгонени от невидим хищник. „Дали пък не е някакво гигантско кенгуру?“, помисли си Бисиса. Австралия очевидно се бе върнала към девствения си период преди появата на хората. От своя страна, Южна Америка бе окъпана в зеленина — дъждовната гора, която във времето на Бисиса почти бе изчезнала, сега се простираше от единия бряг до другия.

В Северна Америка огромен леден къс захлупваше северната и източната част — от полюса до Големите езера.

— Ледът в този регион — обясни Кейси — произхожда от различни периоди. Ако се вгледате, ще видите цепнатините между отделните фрагменти. — Той им показа увеличени снимки на полярната шапка, която наподобяваше накъсан и смачкан лист хартия. Виждаха се глетчери, надвиснали над отвесни ръбове, езера от разтопени снегове и мътни реки — всичко това се спускаше неумолимо на юг. Нямаше и следа от човешка дейност, но Бисиса си спомни, че хората бяха заселили американския континент доста по-късно.

— А какво ще кажеш за Аляска? — попита Абдикадир. — Очертанията й ми се струват малко странни.

— Защото се простира през Берингово море. Нали знаете, че някога Азия и Америка са били свързани със суша. По такъв начин хората за първи път са попаднали в Северна Америка. Но сега провлакът е прекъснат — морето си е пробило отново път.

— А Европа? — сети се Ръди. — Къде е Англия?

Кейси им показа Европа. По-голямата част от континента бе покрита с гъста зелена гора. Само в по-откритите южни части на Франция, Испания и Италия се мяркаха селища, но това бяха само малки, разпръснати селца. Може би дори не бяха заселени от хора, а от техните далечни предци — неандерталците. И тук ледената шапка достигаше почти до средата на континента и отрязваше Шотландия от останалата част на британския остров.

— Няма я. — Ръди увеси нос. Бисиса се изненада, когато зърна в очите му сълзи.

— Стегни се, младежо — скастри го капитан Гроув. — Ще прочистим тази проклета гора и ако трябва, ще създадем нова история. Ще видиш.

Ръди кимна, но изглежда, не можеше да отрони нито дума повече.

Кейси наблюдаваше тази мелодрама с ококорени очи. След това продължи:

— Ще премина към най-същественото. По данни от „Союз“ има само три места върху цялата проклета планета, където се забелязват признаци за развита технологична цивилизация — и едното от тях е тук. Това е второто… — Той чукна с тебешира върху южната част на езерото Мичиган.

— Чикаго! — подскочи Джош.

— Точно така. Но не храни кой знае какви надежди. Вижда се плътно заселен град — доста дим, вероятно от заводи, дори нещо като параходи в езерото. Но никакъв отговор на сигналите от „Союз“.

— Може да са от някой период преди откриването на радиото — отбеляза Абдикадир. — Освен това си имат предостатъчно проблеми. Районът им е заобиколен от лед. Нямат плодородна земя, нито някой, с когото да търгуват.

— А къде — сети се Бисиса — е третото място?

Кейси извика на екрана изображение на Близкия изток.

— Тук. Това е малко градче и вероятно по-старо от Чикаго. Интересното обаче е, че точно от него „Союз“ е засякъл радиосигнали. Единственото място на планетата, освен нас. Сигналът е бил доста мощен, с периодичен характер.

— Радиофар може би? — рече Абдикадир.

— Може би. Но не от нашето време.

Бисиса се наведе към екрана. Градчето бе разположено сред зелена долина, вероятно обработена земя, защото бе нашарена от прави синкави канали.

— Мисля, че това е Ирак — рече тя.

— Това — намеси се Сесил де Морган — е Вавилон.

— Вавилон живее отново! — провикна се Ръди.

— И това е всичко — приключи Кейси. — Ние и сигналът от Вавилон.

Всички потънаха в мълчание. Вавилон — самото название се струваше на Бисиса странно. Зави й се свят от неизмеримите възможности на чутото.

Капитан Гроув реши, че е негов ред да вземе думата.

— Е, благодаря ви, господин Отик. Ето какво ще ви кажа аз. Трябва да се съсредоточим върху нашето положение, тъй като е повече от ясно, че няма кой да ни се притече на помощ. И не само това — трябва да си намерим някаква цел, нещо, което да се превърне в смисъл на съществуванието ни. Време е да престанем да питаме защо Бог е решил да ни постави пред това изпитание и да вземем нещата в свои ръце.

— Чуйте го само! — промърмори Ръди.

— Очаквам предложенията ви.

— Трябва да стигнем до Чикаго — рече Джош. — Там има хора, промишленост, потенциал…

— Те не знаят, че сме тук — прекъсна го Кейси. — Може да са видели преминаващия отгоре „Союз“, но дали осъзнават какво представлява?

— А и няма никакъв начин да стигнем до тях — подчерта капитан Гроув. — Все още не сме в положение да организираме трансатлантическа експедиция… Може би по-нататък. За момента Чикаго е извън нашите възможности.

— Вавилон — предложи Абдикадир. — Това е очевидната ни цел. А и там има радиопредавател — може би ще научим повече за онова, което ни сполетя.

Гроув кимна.

— Освен това обичам зеленината. Вавилон не беше ли център на ранната земеделска култура? Дали да не се преместим там? Експедицията ще е напълно по силите ни.

Абдикадир се засмя.

— Да не мислите да ставате фермер, капитане?

— Не бих го нарекъл мечтата на живота ми, но понякога нуждата ни налага какво ли не, господин Омар.

— Но там вече живее някой — рече Бисиса.

Лицето на Гроув се изпъна.

— Ще му мислим, като стигнем на място. — За миг Бисиса долови в тона му онази стоманена решителност, която вероятно бе помогнала на Британия да завладее почти половината свят.

Други предложения нямаше. Изборът падна на Вавилон.

Събранието започна да се разпада на малки групи, които обсъждаха тихо предстоящата работа. Бисиса остана изненадана от рязката промяна в настроенията, след като бе избрана нова цел.

Джош, Ръди и Абдикадир тръгнаха с нея. Абдикадир отбеляза:

— Гроув е голям хитрец.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами този негов мерак да тръгнем за Вавилон. Не е само заради земеделието. Може да има и жени там…

— Преди мъжете тук да започнат да се бунтуват — това ли имаш предвид?

— Ами помислете си само — намеси се засмяно Джош. — Петстотин Адамовци и петстотин Еви…

— Прав си, Гроув е кадърен офицер — съгласи се Ръди. — Винаги мисли за войниците си. Пък и доста от тях са тук вече близо три години. Сигурно са очаквали скоро да ги сменят. Трябва да призная, че засега се държат доста прилично за хора, стояли толкова дълго далеч от дома. Но тези настроения едва ли ще се задържат, когато започнат наистина да си дават сметка колко са далеч от дома. Тъй че Вавилон може да се окаже спасителната сламка.

— Знаете ли — заговори Абдикадир, — големи късметлии сме, че имаме „Союз“ и цялата тази информация. Но въпреки това остават много въпроси, чиито отговори все още не знаем. Ето например този период от два милиона години…

— Какво по-точно?

— Ами, случайно два милиона години се смятат за времето, преди което се е появил Хомо еректус. Някои негови предшественици, като питекантропите, уловени от англичаните, са просъществували още известно време, но…

— Да не искаш да кажеш, че периодът от два милиона години има нещо общо с нас?

— Може да е само съвпадение. Но защо не един милион години, или двайсет, петдесет, сто? Все си мисля, че този нов свят е нещо като представителна извадка на човека, на човешката история.

— Но защо по-голямата част от света е безлюдна?

— Историята на Хомо сапиенс е само последната глава на далеч по-продължителната история на човешката еволюция. Бисиса, ние сме само тънък прашен слой върху повърхността на тази история. Може би точно това ни показва светът, в който се озовахме. Нещо като сонда във времето.

Джош дръпна Бисиса за ръкава.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо. Може би не ви е правило впечатление, но погледът на човек от деветнайсети век е различен…

— Казвай, Джош.

— Като гледаме този нов свят, ние виждаме парчета от нашето минало. Но във вас аз виждам част от своето бъдеще. Защо обаче вие сте последните, Бисиса? Нима след вас няма бъдеще?

Тази мисъл досега не й бе минавала през главата и тя замръзна от изненада. Не знаеше какво да отговори.

— Капитан Гроув! Елате тук! — Капрал Батсън махаше развълнувано с ръка. Гроув забърза към него, Бисиса и останалите го последваха.

Батсън бе заобиколен от малка група войници, още един британски напрал и неколцина сепои, които държаха двама мъже. Ръцете на непознатите бяха завързани отзад. Бяха по-ниски и набити от сепоите и доста по-мускулести. И двамата носеха дълги до коленете и пристегнати в кръста ризи от избеляла оранжева тъкан и плетени от кожа сандали. Имаха широки смугли лица, обрасли с гъста брада, и черни къдрави коси. И двамата бяха изцапани със засъхнала кръв и очевидно изпитваха ужас пред оръжията на сепоите, защото когато един от тях насочи дулото към пленниците, те извикаха уплашено и коленичиха.

Гроув застана пред двамата, опрял юмруци на кръста си.

— Оставете ги на мира, за Бога! Не виждате ли, че са изплашени?

Войниците отстъпиха покорно назад. Ръди разглеждаше новодошлите с нескрит интерес.

— Е, Мичъл, какво си ни докарал? — продължи Гроув. — Тези не ми приличат много на пущуни.

— Не зная, сър — отвърна другият капрал. — На мен също не ми мязат на пущуни. Обикаляхме значи с патрула на югозапад… и ги видяхме — Патрулът на Мичъл бе пратен от капитан Гроув да следи движението на „голямата армия“. Изглежда, другата страна бе пратила съгледвачи със същата цел. — Всъщност бяха трима и яздеха дребни кончета, като петнисти понита. Бяха въоръжени с копия и ги хвърлиха по нас, а после ни нападнаха с ножове — трима срещу половин дузина! Трябваше да застреляме конете, а после и единия от тримата, та другите двама да се усмирят. Като им повалихме кончетата, те взеха да ги дърпат и ръчкат, сякаш въобще не знаеха, че са застреляни.

— Ако не си виждал пушка, капрал, и ти щеше да се държиш така — отбеляза мрачно Ръди.

— Какво искате да кажете, господине? — обърна се към него капитан Гроув.

— Че тези хора произхождат от друго време и нямат нищо общо с пущуните.

Двамата непознати следяха разговора им със зяпнали уста. По едно време забърбориха на непознат език, без да откъсват втрещени погледи от оръжията на войниците.

— Прилича ми на гръцки — промърмори Ръди.

— Гръцки? В Индия? — Джош повдигна вежди.

Бисиса протегна телефона към непознатите.

— Я виж ще можеш ли да…

— Може да съм интелигентна машина, но си оставам машина — прекъсна я телефонът. — Струва ми се, че това е някакъв архаичен диалект.

Сесил де Морган пристъпи напред и се изпъчи лекичко с новите си дрехи.

— Навремето ме пратиха да уча разни неща, за които бях дълбоко уверен, че са ненужни. За щастие съм позапомнил това-онова… — Той се обърна и заговори на непознатите. Те му отвърнаха. Де Морган вдигна ръка — очевидно ги приканваше да говорят по-бавно — и отново им каза нещо.

След около минута се обърна към капитан Гроув.

— Струва ми се, че схващам по малко, капитане. Но не съм съвсем сигурен.

— Попитай ги тогава откъде са. И от кое време — рече капитанът.

— Едва ли ще схванат въпроса, капитане — посочи Ръди. — А и дори да го схванат, ние няма да разберем отговора.

Гроув кимна. Бисиса се възхити на самообладанието му.

— В такъв случай ги попитай кой им е водачът.

Де Морган направи няколко опита, преди да го разберат. Но Бисиса разбра отговора и без превод.

— Ал-е-хан-дер! Ал-е-хан-дер!

Абдикадир поклати невярващо глава.

— Господи! Не може да бъде!

16 Приземяване

Изригването на маневрените двигатели бе съвсем краткотрайно, като тласък в гърба. Но беше достатъчно да ги изведе от орбита.

И така, решението бе взето и първата стъпка бе направена. Оттук нататък животът им зависеше само от поредица случайности.

След изстрелването приземяването бе втората най-опасна маневра на космическия полет, тъй като огромната енергия, която бяха изразходвали, за да се озоват на орбита, сега предстоеше да се срещне с триенето на въздуха. Почти всички катастрофи в съветската космическа програма бяха ставали при приземяване. Но не им оставаше друго, освен да чакат. „Союз“ бе конструиран така, че да може да прибере екипажа долу и без поддръжка от Земята, в напълно автоматичен режим. Коля, като бивш пилот, предпочиташе да разполага поне с мъничка част от управлението, за да не е безпомощен пътник, като останалите.

Надзърна през илюминатора. Под тях бяха гъстите джунгли на Южна Америка, скрити от ниски стелещи се облаци. Зачуди се дали някой ги вижда. Скоро „Союз“ се озова над Атлантическия океан, където бушуваше буря, извита като огромна спирала — достигаше чак до Мексиканския залив. Други, по-малки бури се вихреха над Тексас и Мексико. Бяха като малки деца на чудовището от океана, но също толкова опасни и разрушителни.

Малко след това и точно според програмата, над главите им се чуха няколко приглушени трясъка. Корабът се разтресе и изведнъж олекна. Бяха се взривили част от експлозивните снадки, прекъсващи връзката на спускателната капсула с останалата част на кораба: сега ракетните двигатели и отпадъците от станцията щяха да изгорят в атмосферата — щяха да се превърнат в ярки метеори за всеки, който ги наблюдаваше от долу.

През следващите няколко минути се възцари почти пълна тишина, ако не се брояха слабите сигнали на уредите и свистенето на въздухоподаващата инсталация. Коля изведнъж осъзна, че е привикнал с тези шумове, както човек свиква с шумовете на къщата си, и че скоро те ще му липсват.

Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-голямо ставаше съпротивлението на въздуха отвън. Скоро тялото му започва да усеща натоварването. Гърбът му се притисна по-плътно към облегалката и той стисна дръжките на креслото. Но покачването на налягането не беше равномерно — изглежда, в атмосферата имаше разредени участъци, защото от време на време капсулата потрепваше и променяше рязко скоростта си, като преминаващ през турбуленции пътнически самолет. Не за първи път Коля си даваше сметка колко крехка и неустойчива е металната капсула, с която се носеха към Земята.

Сега вече люкът бе обърнат нагоре и над тях се виждаше чернотата на космоса. Скоро обаче тя бе заменена от други цветове — първо кафяво, като засъхнала кръв, сетне нагоре през спектъра — червено, оранжево, жълто. Натоварването бързо достигна 1 g, после 2… 3… Светлината отвън, породена от сблъсъка на атоми, стана съвсем бяла — хвърляше ярки отблясъци през дебелото стъкло на илюминатора. Все едно че се намираха във вътрешността на флуоресцентна крушка, помисли си той. Но скоро стъклото потъмня от йонизирания въздух, който покри обшивката на капсулата, и светлината изчезна.

Ала клатушкането продължаваше. Капсулата се тресеше и ги подмяташе във всички посоки въпреки коланите, с които бяха пристегнати. Преживяването бе по-страшно дори от излитането и след три месеца в космоса Коля го понасяше по-трудно. Едва си поемаше въздух и сигурно щеше да е невъзможно да раздвижи пръсти, дори ако от това зависеше животът му.

Най-сетне полетът се поуспокои. Отвън се разнесе още един оглушителен трясък, който го изплаши, защото не беше предвиден. Беше се откъснал един от щитовете на илюминатора и зад него се видя удивително синьо небе. Не беше земното небе, а синевата на новия свят — на Мир.

Разтвори се първият парашут и ги дръпна рязко нагоре. Капсулата се разлюля няколко пъти, после се отвори и главният парашут и скоростта им рязко се забави. Коля не сваляше втренчен поглед от оранжевия купол на парашута. Трудно му беше да повярва, че само преди десет минути се бяха отделили от кораба, а преди пет бяха навлезли в атмосферата. Вече усещаше невидимите пипала на гравитацията с вътрешните си органи — дори главата му натежа, сякаш бе натъпкана с камъни и се полюшваше безпомощно на шията. Ала въпреки това изпитваше огромно облекчение — най-опасната част от спускането бе преминала.

С наближаване на повърхността въздушната система започна да повишава налягането в капсулата. Седалката на Коля се издигна нагоре от задействаната отдолу пружина на абсорбера.

— Божичко! — изсумтя Сейбъл, която също се бе издигнала. — Как ще се радвам, когато най-сетне напуснем този трактор.

— Който ти служи вярно и докрай — отбеляза почти равнодушно Муса.

Но Коля все още не можеше да се успокои — оставаха още няколко минути полет. Може би последните минути на живота му.

— Сигнал за приземяване — обяви Муса.

Коля се стегна. Чу се резкият рев на спирачните ракети, само на няколко метра над земята. После капсулата се удари в нея и подскочи нагоре. След няколко напрегнати секунди тупна повторно и пак се откъсна от земята. Коля се досети какво е станало — парашутът ги влачеше настрани.

— Майка му! — изруга Сейбъл. — Сигурно духа силен вятър…

— Ако се преобърнем — прекъсна я загрижено Муса, — ще ни е доста трудно да отворим люка и да излезем.

— Дали не трябваше да помислиш за това по-рано! — кресна му Сейбъл.

Още един сблъсък, после стържене от влаченето на металната капсула по камъни. Нищо не можеха да направят, освен да търпят и да се надяват, че капсулата най-сетне ще спре.

И тогава, с последен подскок, металната сфера най-сетне замря — при това с люка нагоре. Те се облегнаха назад; дишаха тежко. Муса побърза да натисне копчето за освобождаване на парашута и изстена:

— Всичко е наред. Кацнахме.

— Забелязах — обади се пресипнало Сейбъл. — Но къде?

Дори сега имаше поредица от задължителни процедури, които трябваше да изпълнят, за изключването на системите на кораба. Коля спря вентилатора и си свали шлема и ръкавиците. Няколко минути преди кацане от външната страна на корпуса се бе отворила изравнителна клапа и той вдиша въздуха — бе доста по-чист от този на „Союз“.

— Мирише ми на пелин — захили се Муса.

— Да — каза Коля: вече бе доловил аромата на степта. Познатата миризма сякаш му вдъхна нови сили. — Изглежда, този твой Мир няма да е чак толкова различен.

— Има само един начин да разберем! — заяви Муса и натисна друго копче. Чу се щракане на скоби. Люкът над главите им се отвори и Коля видя кръг сиво, забулено в облаци небе. През отвора нахлу свеж въздух.

Муса разкопча колана и се надигна бавно, като старец. По принцип на този етап отвън вече трябваше да ги очаква отряд от спасители и лекари, които да ги изнесат на ръце, но сега нямаше на кого да разчитат. Коля и Сейбъл се наведоха напред и се опитаха да помогнат на Муса да се измъкне през люка, но той бе слаб като дете.

— Проклетият скафандър ми пречи — изруга Муса.

Най-сетне успя да се изправи и да провре глава през люка.

Коля го видя как примижава от ярката светлина, видя как косата му се разчорли от вятъра. После очите му се разшириха. Муса внимателно се подпря на корпуса — беше още горещ и трябваше да внимава — и със свръхчовешко усилие се измъкна през люка и седна на ръба.

— Аз съм след него — заяви Сейбъл. Тя също бе много отпаднала, но в сравнение с Коля буквално кипеше от сила и енергия. Изправи се на креслото и протегна ръце към Муса, който я издърпа навън.

— Божичко! — чу възклицанието й Коля.

— Какво има? — попита уплашено той. — Какво е станало?

— Помогни ми — каза Муса на Сейбъл, преобърна се по корем, улови се за нея и бавно се плъзна надолу по капсулата.

Сейбъл надникна засмяно през люка.

— Качи се и ще видиш.

Коля се изправи и изведнъж му се стори, че цялата му кръв се е свлякла в краката. Постоя така, докато преодолее усещането, че всеки миг ще припадне. След това се улови за люка и с помощта на Сейбъл се измъква навън. Намираше се на около два метра височина. Капсулата бе като метална кула, стърчаща сред високата трева. Около тях се простираше безбрежна степ — ако не се броеше дългата кална диря, оставена от капсулата, докато парашутите я бяха влачили.

А точно отпред имаше неголямо селце. По-скоро приличаше на купчина мърляви парцаливи палатки. Между тях стояха хора — мъже, жени и деца, всичките облечени в кожени дрехи. И ги гледаха, зяпнали от изненада. Зад тях пасяха коне, които, изглежда, дори не бяха вързани.

Един мъж се приближи откъм най-близката палатка. Имаше широко лице, дръпнати черни очи и беше нахлупил на главата си конусовидна шапка. Държеше тежка сабя.

— Монголски воин! — прошепна Сейбъл.

Коля я погледна изненадано.

— Очакваше го, нали?

— Помислих си, че може да се случи нещо подобно…

Вятърът внезапно смени посоката си и довя миризмата на немити тела и конски фъшкии. Сякаш се бе вдигнала някаква невидима завеса, отвъд която ги очакваше — в цялата си сурова действителност — реалността на обкръжаващия ги свят.

Муса се изправи мъчително и се подпря на обгорения корпус на капсулата.

— Ние паднахме от космоса — произнесе той, като се усмихваше. — Не е ли чудно, наистина? Моля ви… — Той протегна празните си ръце. — Помогнете ни.

Реакцията на монголския воин бе колкото бърза, толкова и непредсказуема. Сабята блесна във въздуха и изсвистя като перка на вертолет. Главата на Муса се изтърколи в тревата, отсечена с лекотата, с която нож отсича стъбълцето на маргаритка, и се запремята като футболна топка. Тялото на Муса продължаваше да стърчи, с вдигнати ръце, а от шията му бликаха фонтани кръв. После тялото се сгърчи и тупна в тревата.

Коля не можеше да откъсне поглед от отсечената глава — не можеше да повярва в това, което се бе случило.

Воинът отново вдигна сабята — но с другата си ръка подкани двамата да слязат.

— Добре дошли на Мир — промърмори Сейбъл. За свой ужас Коля долови в гласа й триумфални нотки.

17 Тежкият дъжд

Вкопчващо не преживяваше особено факта, че е пленник. Беше твърде малко и доста скоро забрави предишния живот, който бе водило. Забавляваше се, като се разхождаше из клетката, висеше по решетките или се люлееше на една ръка, а с другата изучаваше тялото си и най-вече ушите.

С времето хората зад мрежата, изглежда, ставаха все по-възбудени, но никога не забравяха да им донесат храна и вода. Вкопчващо се прилепяше за мрежата и протягаше ръце през решетките, като се опитваше да ги хване, а хората го окуражаваха с викове или й подаваха вкусни залъци. За разлика от нея, Търсеща изглеждаше все по-потисната. Тя ненавиждаше затвора и странните същества, които се бяха превърнали в техни тъмничари. Никой не й подхвърляше подаръци, нито допълнителни късчета от вкусни плодове — защото нямаше нищо привлекателно в нейната мрачна враждебност.

Стана още по-лошо, след като заваляха дъждовете.

Понякога капките бяха толкова тежки, че блъскаха по телата им като хиляди юмруци. Маймуночовеците бяха непрестанно мокри и унили и дори Вкопчващо забрави за неуморната си любознателност. Понякога водата пареше откритите части на телата им и лютеше на устните и очите.

Дъждът бе силно киселинен заради събития, които се случваха на другия край на света.

Новият свят бе съшит от парчета от стария — но тези парчета бяха изтръгнати от различни епохи, нерядко отделени една от друга с милиони години. Смесването на въздушните маси правеше климата крайно нестабилен. Невидими гигантски течения се срещаха в океаните и мереха сили, търсейки ново равновесие.

А земната повърхност се разкъсваше и пропукваше. На дъното на Атлантическия океан разцъфва цяла поредица вулкани, които се простираха на юг от Исландия, следвайки криволичещата граница на тектоничния разлом, и през гърловините им бълваха неизмерими потоци от лава. Тази зона също бе рожба на Хроносрива. Течението Гълфстрийм, което безброй хилядолетия бе доставяло топла вода до бреговете на Европа, сега се изправяше пред нова преграда — огромен вулканичен остров, който скоро щеше да надмине по размери Исландия.

Междувременно Огненият пръстен в Тихия океан, където си даваха среща други тектонични плочи, полагаше енергични усилия да си заслужи названието. Почти всичките двайсет и седем вулкана в Каскадите се бяха активизирали и кратерите им пушеха като комини на исполински фабрики.

Най-страшна от всички обаче бе експлозията на планината Рейниър. Грохотът й бе толкова силен, че обиколи цялата планета. В Индия той прозвуча като далечна артилерийска канонада и оцелелите представители на деветнайсети и двайсет и първи век се размърдаха неспокойно в съня си. Огромна гъба от прах и пепел се издигна чак до горните слоеве на атмосферата и започна да се разстила, носена от ветрове с ураганна сила. Повечето отломки бяха отмити от дъждовете, но по-ситните прашинки се задържаха, преграждайки пътя на слънчевите лъчи. Температурата бързо започна да се понижава.

Валеше над цялата планета. Валеше, валеше и продължаваше да вали.

До известна степен от дъжда имаше полза. Един истински Франкенщайнов свят полагаше отчаяни усилия да възстанови нарушената си цялост, да осигури ново равновесие във въздуха, морето и на сушата. Този болезнен процес обаче бе изключително унищожителен за голяма част от растенията и животните.

Търсеща нямаше представа за хода на времето. За нея съществуваше само настоящето и то бе подгизнало и студено, зад стените на клетката, в която я бяха натикали странните същества. Когато дъждът ставаше особено силен и пронизващ, Вкопчващо се сгушваше в скута на майка си и тя го притискаше към себе си и го криеше от потоците вода с гърба си.