Окото на времето

37 Лабораторията

Трудно можеше да се нарече клетка.

Пет години след Хроносрива и залавянето им маймуночовеците все още бяха затворени зад мрежата, метната върху увисналото над земята Око и затисната с камъни. Никой не бе помислял за нещо по-подходящо — въпреки че по волята на нечие извратено началническо съзнание бяха боядисали камъните в бяло — по-скоро за да се създава работа на войниците.

Търсеща прекарваше дните си в усамотение — като се изключеше Вкопчващо, което скоро щеше да навърши шест години. Вкопчващо беше женска, с едва оформящ се ум, но бе напълно нагодена към околната действителност. Търсеща не можа да свикне с нея. Но трябваше да я приеме.

Войниците идваха веднъж дневно да им донесат храна и да измият фекалиите от пода на клетката. Понякога я натискаха на земята и пъхаха в тялото й дебелите си пениси. Търсеща не се интересуваше от това. Не я болеше, а и бе свикнала да позволява на своите тъмничари да правят с нея каквото искат — стига да не закачат Вкопчващо. Нямаше никаква представа защо войниците вършат едно или друго. Но дори да знаеше, това едва ли щеше да промени нещо.

Би могла да се измъкне, разбира се. Понякога дори й се приискваше да го направи. Беше по-силна от войниците. Можеше да разкъса мрежата със зъби, с ръце, дори с крака.

Но не бе виждала нито един друг маймуночовек, с изключение на Вкопчващо, от деня, когато ги заловиха. Нямаше нито едно дръвче, нито зеленинка, докъдето й стигаше погледът. Дори да избягаше, нямаше къде да иде, не я очакваше нищо друго освен тояги, ритници и викове. Вече бе получила на няколко пъти този жесток урок.

В полусъзнателното състояние между маймуна и човек тя имаше съвсем смътна представа за минало и бъдеще. Спомените й бяха като галерия с неясни изображения — лицето на майка й, топлината й, натрапчивата миризма на първия мъжки, който я бе обладал, сладката агония на раждането, ужасната безжизненост на мъртвороденото дете. А представата й за бъдещето се доминираше от недовършеното видение на нейната смърт и страха от мрака, който надзърташе иззад жълтеникавите очи на големите котки. Но в спомените и мислите й нямаше последователност, нито логика, нито ред — като повечето животни, тя живееше в настоящето, защото ако не оцелееше в него, за нея нямаше да има нито бъдеще, нито минало. А настоящето й бе това безпомощно пленничество, което почти винаги изпълваше цялото й съзнание.

Тя беше пленничка. Само това и нищо повече. Но поне имаше Вкопчващо.

После, една сутрин, нещо се промени.

Първа го забеляза Вкопчващо.

Търсеща се пробуди бавно, както винаги погълната от съня, в който виждаше дървета. Прозя се и протегна дългите си ръце. Слънцето вече беше високо и лъчите му се процеждаха на снопове през мрежата.

Вкопчващо гледаше към върха на клетката. На лицето й трепкаше светлина. Търсеща също погледна нагоре.

Окото сияеше. Беше като миниатюрно, уловено в мрежата слънце.

Търсеща се изправи, застана до дъщеря си и двете втренчиха погледи в Окото. Търсеща вдигна ръка. Не можеше да докосне сферата, но сиянието й хвърляше две дълги сенки върху изпотъпканата земя. Не излъчваше топлина — само светлина.

Търсеща току-що се бе събудила. Пикаеше й се, из козината й щъкаха гадинки, които искаше да изпощи, а после да се нахрани и да пие вода. Но не можеше да помръдне. Стоеше съвсем неподвижно, ококорила очи, с една вдигната ръка. Очите започнаха да я смъдят от праха и студения въздух, но тя дори не можеше да мигне.

След това дочу тихо хленчене. Беше Вкопчващо, но нямаше как да я погледне. Не знаеше колко време е минало.

Имаше чувството, че ръката й не е нейна, че е ръката на някой друг. Пръстите й се свиха и разтвориха, палецът й се размърда.

След това невидимата сила я накара да изпъне нагоре и двете си ръце, да ги извие в раменете, да ги сгъне в лактите и китките, да се наведе и да свие колене. Тя започна да се разхожда напред-назад, докъдето й позволяваше мрежата — първо изправена, след това и на четири крака. Пръстите й опипаха всички отвори на тялото й. Плъзнаха се по гръдния кош, проследиха очертанията на черепа й, после на таза. Сякаш го правеше някой друг, а не тя.

После невидимата сила ги освободи, съвсем за кратко. Задъхани, те протегнаха ръце една към друга.

Този път, когато светлината от сферата отново започна да пулсира, Вкопчващо застана на колене и се зае да изучава пода и да разравя земята. Откри клечки и слама. Потърка клечките една в друга, сгъна и разгъна тръстиковите стебла, чукна едно в друго камъчетата.

Междувременно Търсеща се приближи към мрежата, улови се за нея и започна да се катери. Но докато го правеше, в душата й се породи страх, защото знаеше, че не е разрешено.

И наистина скоро един от войниците дотича.

— Ей! Слизай оттам! Веднага!

В лицето я блъсна приклад. Не можеше дори да изпищи. Въпреки че ръцете не я слушаха и продължаваха да стискат мрежата, тя полетя назад и тупна на земята. Устата й се напълни със солена кръв. Тя се опита да вдигне глава.

Виждаше Вкопчващо, седнала на разровената земя. Държеше вързана на възел тръстика. Никога досега Вкопчващо не бе правила подобно нещо.

Тя отново бе принудена да стане и да вдигне поглед към Окото. От устата й се стичаше кръв.

Нещо се беше променило, осъзна тя замаяно. Сиянието на Окото вече не беше равномерно: от него извираха няколко ярки хоризонтални слоя — един цивилизован човек би ги оприличил на паралели върху земния глобус. Линиите се зараждаха в „екватора“ на Окото и постепенно се смаляваха и изчезваха в областта на „северния полюс“. Междувременно се появиха други, вертикални линии, които изникваха и изчезваха по същия начин — движеха се от „полюса“ към „екватора“. Имаше и трета вълна сияещи линии. Всичко това бе необичайно красиво и завладяващо.

И тогава се появи четвърта мрежа от линии — Търсеща се опита да проследи движението им, но изведнъж почувства остра болка в главата и извика.

Невидимите ръце я пуснаха и тя се строполи на пода. Избърса очите си. Едва сега почувства топлина по вътрешната страна на бедрата си. Беше се изпуснала, без да усети кога.

Вкопчващо продължаваше да стои, цялата разтреперана, загледана в мигащите светлини, които хвърляха местещи се сенки върху дребното й личице. Вече имаше пета и шеста вълна линии, изчезващи в невероятни посоки…

Тялото на Вкопчващо се вцепени, главата й се отметна, пръстите й сграбчиха въздуха и тя се строполи по гръб. Търсеща я дръпна и я нагласи в мокрия си от урината скут. Вкопчващо постепенно се отпусна и Търсеща й даде да суче, въпреки че плоските й гърди бяха изсъхнали още преди години.

А Окото продължаваше да ги наблюдава, да записва всичко, което правеха, да следи чувствата им. Всичко това бе част от теста.

Но почивката бе кратка. Скоро Окото възвърна равномерното си сияние и сякаш невидими ръце задърпаха крайниците на Търсеща. Тя избута настрани детето си, изправи се и вдигна лице към неземната светлина.

38 Окото на Мардук

Бисиса се бе преместила в храма на Мардук. Направи си тук легло, нареди да й носят храната, дори пренесе една портативна химическа тоалетна, която взе от Птичката. По-голямата част от времето си прекарваше в това помещение, съвсем сама, ако не се броеше компанията на телефона — и надвисналата маса на Окото.

Усещаше, че в него има нещо, постоянно присъствие зад непроницаемата бариера. Долавяше го със сетива отвъд нормалните, същите, които те насочват, когато се движиш из стая със завързани очи.

Но присъствието не произхождаше от конкретна личност. Понякога бе само внимателно наблюдение, сякаш Окото бе просто камера. Друг път й се струваше, че има нещо отвъд Окото. Дали не беше някакъв Наблюдател, който се намираше — в преносния смисъл на думата — зад всички Очи на света? На моменти имаше чувството, че съществува цяла сложна йерархия от разумни съзнания, ескалиращи от най-примитивните конструкции на Очите и Наблюдателите, които можеше да си представи, нагоре в някаква невъобразима посока, филтриращи и класифициращи всяко нейно действие, реакциите й, собствената й личност.

Напоследък прекарваше все повече време в изучаване на тези усещания. Избягваше всички — хората от своето време, дори Джош. От време на време, когато имаше нужда от човешка топлина, го търсеше, но после пак се връщаше при Окото, с угризенията, че го е използвала.

Стараеше се да потиска чувствата си, да не мисли за това дали обича Джош, или не. За нея сега Окото бе центърът на целия свят. Или поне трябваше да бъде. Не би го разделила с никого, дори с Джош.

Освен това не се отказваше от опитите си да изследва Окото.

Започна с прости геометрични измервания, като онези, които бе направил Абдикадир с по-малкото Око на Северозападната граница. Използва лазерни инструменти, за да потвърди, че и при тази сфера е нарушено прочутото съотношение от три и една седма и е заменено с точното число три. Също като останалите Очи, и това тук бе гост от някоя друга вселена.

Но не спря само до геометричните измервания. Придружена от отряд македонци и неколцина британци, тя се върна на Северозападната граница, при мястото, където се бе разбил Птичката. Останките й бяха пострадали сериозно след месеците киселинен дъжд. Ала електромагнитните сензори, тези електронни очи от двайсет и първи век, които улавяха всички спектри на видимата, инфрачервената и ултравиолетовата светлина, все още функционираха. Откри също всевъзможни химични датчици — „носове“, „душещи“ за експлозиви. Демонтира и други прибори, резервни части, кабели и всичко, което можеше да й е от полза — включително малката химическа тоалетна.

Цялата тази апаратура бе разположена в храма. Бисиса нареди да построят скеле около Окото и разположи върху него инструментите от Птичката, като ги нагласи под различни ъгли и ги остави да работят денонощно. Накрая свърза всичките със своя телефон, който се превърна в нещо като главна командна станция. Разполагаше с ограничени запаси енергия — само акумулаторите от Птичката и батерията на телефона. Ето защо за осветление използваше лампи с животинска мазнина, които контрастираха причудливо със свръхмодерното оборудване в храма.

Но все пак получи някои отговори.

Радиационните датчици от Птичката, предназначени да засичат скрити атомни оръжия, откриха следи от високочестотни рентгенови лъчи и много високоенергетични частици, излъчващи се от Окото. Тези резултати бяха вълнуващи и загадъчни, но тя предполагаше, че са съвсем повърхностни, че от Окото се излъчва цял спектър от непознати високоенергетични лъчения, надхвърлящи капацитета на инструментите от Птичката. Може би радиацията бе само страничен продукт на енергията, използвана, за да се задържи Окото тук — на това място и в това време.

Всъщност въпросът с времето бе много по-интересен.

С помощта на висотомера на Птичката тя извърши няколко опита с лазерни лъчи, отразяващи се от повърхността на Окото. Лъчите се отразяваха със стопроцентова ефективност — повърхността на Окото действаше като съвършено огледало. Но се връщаха обратно със значителен Доплеров ефект. Сякаш повърхността на Окото се отдръпваше, при това със скорост от сто километра в секунда. Изследва различни точки от повърхността, но получи едни и същи резултати. Според тях Окото се свиваше.

На пръв поглед то си оставаше същото — неподвижна сфера, увиснала насред помещението. Невъзможно бе да повярва, че се движи. Бисиса подозираше, че по някакъв необясним начин Окото съществува и в по-горни измерения, отвъд нейните възможности да го види или да го засича с помощта на инструментите.

Освен това постепенно я изпълваше увереността, че има само едно Око, проекция в нейния свят от някакво по-висше измерение — като пръсти на ръка, подаващи се от повърхността на езеро.

Друг път й се струваше, че всички тези експерименти и изследвания целят да я отклонят от главния въпрос — а именно онова, което чувстваше към Окото.

— Понякога си мисля, че съм прекалено антропоморфична — оплака се тя на телефона. — Защо трябва да има разум или нещо подобно на разум, което да стои зад всичко това?

— Дейвид Хюм си е задавал същия въпрос — отвърна телефонът. — „Трактат за човешката природа“. Хюм се е питал необходимо ли е да съществува „разум“, като организиращ принцип на вселената. Имал е предвид естествено традиционната Божествена структура. Може би редът, който ние възприемаме, се появява от само себе си, може би той е заложен поначало в неживата природа и възниква спонтанно, както възниква и разумът. Написал го е цял век преди Дарвин да докаже, че неживата материя може да бъде организирана в някакво подобие на ред.

— Значи и ти смяташ, че съм прекалено антропоморфична?

— Не — отвърна телефонът. — Не познаваме друг начин за създаването на подобен обект, освен по пътя на целенасочени и разумни действия. Най-лесно е естествено да се предположи, че зад тях стои разум. А и „усещанията“, за които говориш, сигурно също се базират на някакви физични характеристики, които не си в състояние да определиш. Тялото и умът ти са сложни инструменти, които следват свои принципи. Може би неуловимите електрохимични импулси, които възникват в ума ти, са породени от нечие външно въздействие. Не говоря за телепатия — за нещо друго.

— Ти усещаш ли, че зад Окото се крие нещо друго?

— Не. Но аз не съм човек. — Машинката въздъхна.

Понякога я изпълваха подозрения, че Окото я навежда на всички тези мисли преднамерено.

— Сякаш ми прехвърля информация, но малко по малко, защото мозъкът ми не е в състояние да я възприеме наведнъж. Все едно да се опитваш да натъпчеш съвременна програма за виртуална реалност в допотопна изчислителна машина.

— Виж, това го разбирам и мога да ти съчувствам — рече телефонът.

— Не исках да те обидя.

Друг път просто седеше, облегната на стената, и оставяше мислите си да се скитат на воля.

Мира не й излизаше от ума. Времето течеше, месеците се превръщаха в години и Хроносривът, това уникално и невероятно събитие, се отдалечаваше в миналото, и тя се обвързваше все повече с този нов свят. Имаше моменти, в които спомените й от двайсет и първи век й се струваха абсурдни, прекалено ярки, като някакъв фалшив сън. Но чувствата й към Мира не отслабваха.

Едва ли можеше да я успокои мисълта, че Мира може би все още съществува — в някакъв друг свят. Не намираше никаква утеха, когато се опитваше да си представи колко е пораснала, как изглежда, какво прави. Нито един от тези чисто човешки импулси не бе приложим в настоящото положение, защото тя даже не знаеше дали двете с Мира споделят един и същи времеви период. Възможно бе дори да съществуват множество копия на Мира в различни светове, също както и нейни копия. Какво трябваше да чувства тогава? Хроносривът беше свръхчовешко явление и загубата, от която страдаше, също бе свръхчовешка — нямаше „човешки“ начин да се справи с нея.

Докато лежеше в койката, потънала в тези и други тъжни размисли, изведнъж й се стори, че Окото не само я наблюдава, но и попива мъката й. Съзнанието, което я наблюдаваше, несъмнено бе разумно, но то не познаваше нито състраданието, нито жалостта — само някаква безмерна и проницателна бдителност.

Тя скочи и запокити първия предмет, който й попадна, срещу сферата.

— Това ли искаше, а? Затова ли си дошъл, затова ли разкъса нашия свят на парчета? За да ми съсипеш живота, така ли? Защо просто не ме върнеш у дома?

Почти бе сигурна, че посланието й е прието. Усещането бе като под купола на гигантска катедрала, където гласът на всеки, макар слаб и немощен, достига до най-отдалечената точка.

Дали наистина някой я слушаше?

Ако бе така, би ли отвърнал на молбите й?

Един ден телефонът й прошепна:

— Време е.

— За какво.

— Да премина в „безопасен режим“.

Очакваше го. В паметта на телефона се съдържаше огромно количество информация — не само наблюденията върху Окото и записите след Хроносрива, но и истинска съкровищница от сведения за стария, изчезнал свят, между които и творбите на покойния Ръди Киплинг. Нямаше къде да прехвърли тази информация, нито някакъв начин да я разпечата. Докато спеше, оставяше телефона на Абдикадир и той диктуваше различни важни документи, диаграми и карти на неколцина британски писари. Бавен и непроизводителен процес, но по-добре от нищо. Ала това бе само капка в морето за паметта на телефона.

Ето защо Бисиса и машинката се бяха уговорили, когато батериите спаднат до определено критично ниво, телефонът да се изключи. Съхраняването на информацията в него изискваше минимални количества енергия и така той можеше да почака, докато новата цивилизация на Мир не напредне достатъчно, за да си осигури достъп до безценните сведения, които съдържаше.

— Ще те върнем към живот — бе обещала Бисиса на телефона.

Тогава всичко изглеждаше съвсем логично. Но сега, когато й предстоеше да се раздели с малката машинка, нейна вярна спътница още от дванайсетгодишна възраст, Бисиса бе объркана и потисната.

— Ще трябва да натиснеш няколко копчета, за да ме изключиш — предупреди я телефонът.

— Зная. — Тя вдигна телефона и през сълзи избра необходимата комбинация. Преди да натисне последното копче направи пауза.

— Съжалявам — рече телефонът.

— Вината не е твоя.

— Бисиса, страх ме е.

— Няма от какво. Ако се наложи, ще наредя да ти построят гробница, за да те открият след време археолозите.

— Нямах предвид това. Никога досега не са ме изключвали. Как мислиш, дали ще сънувам?

— Не зная — прошепна тя. След това натисна копчето и миниатюрното екранче, което сияеше в бледозелено, бавно угасна.

39 Изследователи

След половингодишно изследователско пътуване из Южна Индия Абдикадир се върна във Вавилон.

Евмений го изведе на разходка из възстановяващия се град. Денят бе студен и ветровит, макар да бе средата на лятото — според изчисленията на вавилонските астрономи.

След няколкомесечно отсъствие Абдикадир бе поразен от промените — жителите на града бяха извършили огромна работа. Освен вавилонци в града се бяха настанили и част от ветераните от македонската армия, както и офицерите на Александър. Експериментът се оказа успешен — двете страни, изглежда, се разбираха добре.

Имаше доста спорове относно това как да постъпят с квартала на западния бряг, превърнат в руини от времето. За македонците той бе пустош, а съвременниците на Бисиса го смятаха за археологическа ценност, която може би криеше интригуващи сведения за миналото на Вавилон. Засега бе намерено компромисното решение да не го закачат.

Но от другата страна на градските стени армията на Александър бе разширила залива достатъчно, за да могат да акостират и по-големи кораби, каквито вече се строяха в набързо вдигнатите сухи докове. Имаше дори малък морски фар, оборудван с газена лампа и огромни полирани огледала, които хвърляха светлината надалеч.

— Това е великолепно! — не сдържа възхищението си Абдикадир. Стояха на стената на новото пристанище, от която се виждаха десетки малки кораби, щъкащи из залива.

Александър, обясни Евмений, оценявал необходимостта от бърз транспорт за поддържането и развитието на една империя.

— Царят изпита тези неща на гърба си — рече той сухо. През изминалите пет години Евмений бе понаучил английски, Абдикадир пък бе напреднал донякъде с гръцкия и двамата вече се разбираха добре и без преводачи. Евмений продължи:

— Напредването на Александър в Персия зависеше до голяма степен от състоянието на пътищата. Когато стигнахме края на пътя, при източната граница на Персия, си дадохме сметка, че не можем да продължим нататък, каквито и усилия да полагаме. Ето защо се наложи да спрем. Но океанът е пътят на боговете и не изисква робски труд, за да бъде прокарван или поддържан…

— И така да е, направо не мога да повярвам, че сте постигнали толкова неща за съвсем кратко време — рече Абдикадир, докато се любуваше на кипящата активност на пристанището. Струваше му се, че е отсъствал цяла вечност.

Затова пък имаше приятни спомени от пътешествието. В Индия групата му трябваше да си проправя път през гъсти джунгли, почти безлюдни, обитавани от странни животни и пълни с непознати растения. Подобни експедиции бяха пратени на изток, запад, север и юг, из Европа, Азия и Африка. Картографирането на новия свят попълваше донякъде огромната празнота в душата на Абдикадир, останала там след изчезването на стария.

Той обърна гръб на града и се загледа на юг — където из равнината блещукаха водите на напоителните канали. Ето я истинската, стойностна работа — отглеждането на храна. В края на краищата това бе люлката на света, центърът на ранното земеделие, осигурил величието на Персийската империя. Със сигурност нямаше по-подходящо място за възраждане на земеделските умения. Но Абдикадир бе инспектирал полетата около града и знаеше, че нещата не вървят на добре.

— Всичко е заради проклетите студове — оплака се Евмений. — Астрономите твърдят, че сме в средата на лятото, но ако това е лято… А и тези непрестанни нашествия на скакалци — истинска напаст.

Възстановителната програма бе наистина внушителна, макар началото и да бе доста трудно. Монголската заплаха срещу Вавилон бе само спомен от миналото и поне засега нямаше опасност да бъде подновена. Пратениците на Александър докладваха, че монголите били стреснати и уплашени от внезапното обезлюдяване на Китай — петдесетмилионно население, изпарило се в миг. Всъщност за Александър войната с монголите беше едно голямо приключение. Но след като я бе спечелил, трябваше да се справи с настроенията на хората си, тъй като това бе първият поход, от който никой нямаше да се завърне у дома. Същото естествено важеше и за британците, и за хората от бъдещето.

Трябваше да мине известно време, преди всички да се обединят около следващата цел: изграждането на новия свят. Със своята нескончаема енергия и несломима воля Александър застана начело на този процес.

— С какво се занимава царят сега?

— С това. — Евмений посочи с величествен жест церемониалния център на града.

Там бе разчистен просторен район и върху него вече се издигаха широките основи на нова пирамида.

— Тази май ще надмине старата — изхъмка Абдикадир.

— Възможно е. Всъщност това е паметник на Хефестий, но освен това ще е и паметник на света, който сме изгубили. Македонците винаги са разбирали от изящни изкуства! Само че сега голяма част от работната ръка е по нивите, та не им остава много време да градят величие.

Абдикадир втренчи поглед в лицето на гърка.

— Имам усещането, че се готвиш да ме попиташ нещо.

Евмений се засмя.

— А аз имам чувството, че някой от предците ти е бил грък. Абдикадир, въпреки че Роксана — съпругата на Александър — му роди момче, което вече е четиригодишно и следователно имаме наследник — през изминалите години здравето на Александър си остава наша първостепенна грижа.

— Естествено.

— Но това — натърти Евмений и посочи пристанището и нивите — не е достатъчно за него. Царят е сложен човек, Абдикадир. Аз поне го зная. Той е македонец, разбира се — и пие като македонец. Но е надарен с хладен и пресметлив ум като персийците и може да е прозорлив като истински грък! Ала въпреки мъдростта си Александър има сърце на воин и в него кипи постоянна борба между желанието да гради и жаждата да завоюва. Не смятам, че той разбира какво става в душата му. Той е създаден да се сражава с хора, а не със скакалци, нито да копае канали. А както сам виждаш, сега няма с кого да си премери силите. — Гъркът се наведе към Абдикадир. — Истината е, че е оставил управлението на Вавилон на най-близките си помощници. Това сме аз, Пердика и капитан Гроув. — Пердика бе един от старите офицери на Александър и един от най-близките му приятели. Беше наследил поста главен военачалник на пехотата след смъртта на Хефестий. Евмений му намигна. — Те, разбира се, се нуждаят от моята гръцка хитрост, но и аз имам нужда от тях, за да продължавам да работя. Държим се един за друг, но мисля си, че това е само защото Александър стои над нас. Имаме нужда от него — Нови Вавилон има нужда от цар.

— Обаче… не от цар, който стои тук от нямане какво да прави и използва скъпоценен човешки труд, за да вдига паметници, когато няма кой да обработва нивите. — Абдикадир се засмя. — Искаш от мен да му намеря занимание, нали?

— Не бих го казал по този начин. Но Александър открай време проявява любопитство какво става по широкия свят. А и ми се струва, че иска да навести баща си.

— Да навести баща си ли?

— Божествения си баща — Амон, наричан още Зевс — в неговото светилище в пустинята.

— Това ще е знаменателно пътуване.

Евмений се засмя.

— Толкова по-добре. Остава обаче и въпросът с Бисиса.

— Зная. Тя все още седи при онова проклето Око, нали?

— Сигурен съм, че изследванията й са полезни. Но не бихме искали да я изгубим — вие, „хората от бъдещето“, сте наистина много ценни. Чух, че Джош се завърнал от Юдея. Може би той би могъл да й отвлече вниманието…

— Голям хитрец си, Евмений.

— Всеки прави каквото може — въздъхна Евмений. — Ела да те разведа из корабостроителницата.

Подът в криптата на храма бе скрит под плетеница от кабели, навсякъде се виждаха прибори, демонтирани от кабината на сваления вертолет. Беше като мрежа, заплела Окото, сякаш Бисиса се надяваше някой ден да го улови в капана, а не да го изучава. Но Абдикадир знаеше, че тя е тази, която е паднала в капана.

— Хроносривът беше чисто физическо явление — заяви уверено Бисиса. — Независимо от силите, които стоят зад него. Физическо, не магично или свръхестествено. Ето защо е обяснимо с термини от физиката.

— Но не точно с термини от нашата физика — посочи Абдикадир.

Тя хвърли замаян поглед към отсрещната стена. Съжаляваше, че не може да прибегне до телефона, за да обясни по-нагледно.

Абдикадир и ококореният от почуда и малко изплашен Джош се бяха настанили в единия ъгъл на помещението. Тя знаеше, че Джош ненавижда това място — не само заради присъствието на Окото, но и защото тук бе изгубил близък приятел. Докато разговаряха с Абдикадир, той надигаше манерка с чай.

— По време на Хроносрива е имало разкъсване на пространството и времето — продължи Бисиса, — с последващото им съединяване. Дотук всичко е ясно и дори донякъде обяснимо. В известен смисъл пространството и времето са напълно реални. Те подлежат на изкривяване, например със силно гравитационно поле. Трудно е, като със стоманата, но става… Но ако пространство-времето е материално, от какво е направено? Ако се вгледаме внимателно — или ако го подложим на достатъчно по сила въздействие, — бихме могли да различим неговите частици. Времето и пространството могат да се оприличат на гоблен, на плетка от нишки, или струни, които трептят. Честотата на тези вибрации, или звуците на струните, определя свойствата и характеристиките на частиците или енергийните полета, които наблюдаваме — като например тяхната маса. Има много начини, по които нишките биха могли да вибрират — много звуци, които да свирят — но някои от тях, най-високите енергийни звуци, не са се проявявали от раждането на вселената насам. И така, струните се нуждаят от пространство, в което да трептят — не нашето пространство-време, което е музиката на струните, а нещо като абстракция, междинен слой. В множество измерения.

— Продължавай — рече Джош. Очевидно с мъка следеше мисълта й, но полагаше усилия.

— Начинът, по който е организиран този междинен слой, неговата топология, определят и поведението на струните. Междинният слой е като дървения корпус на цигулка. Тоест той оказва въздействие както върху големите, така и върху най-малките звуци. Представете си сега, че пробием дупка в корпуса, тоест извършим промени в структурата на междинния слой. Това неминуемо ще доведе до промяна в начина, по който трептят струните.

— И крайният резултат от тази промяна е светът, който наблюдаваме… — довърши Абдикадир.

— Трептенето на струните обуславя съществуването на частиците и полетата, от които е изграден нашият свят, и техните свойства. Логично е при подобна глобална промяна те да се променят. — Тя сви рамене. — Например скоростта на светлината. — Тя им разказа за опитите с Доплеровия ефект и отраженията на лазерния лъч в Окото на Мардук.

Джош я слушаше. Лицето му беше сериозно.

— Но, Бисиса — прекъсна я той, — какво ще стане с причинно-следствената връзка? Спомни си за будистския монах, за когото ни разказа Коля — който живеел със своето по-младо „аз“. Какво ще стане, ако старецът удуши детето — нима и той ще престане да съществува? Ами нещастният Ръди — мъртъв, а романите и поемите му се съхраняват в твоя телефон! Как ще обясни тези феномени твоята физика на струните и мелодиите?

Тя въздъхна и потърка уморено очи.

— Говорим за разкъсано пространство-време. При него правилата са различни. Джош, знаеш ли какво е черна дупка? Представи си една звезда, която се свива и става толкова плътна, че се обгръща в огромно по сила гравитационно поле — в края на краищата от нея не би могла да се спаси не само най-мощната ракета, а дори светлината не може да й избяга. Джош, черната дупка е като разкъсване в тъканта на пространствено-времевия гоблен. Тя поглъща информация. Ако запокитиш по нея какъвто и да било предмет — камък или последното копие от пълните съчинения на Шекспир, — цялата информация ще бъде безвъзвратно изгубена. Но какво става на Мир? Взаимодействието между отделните времеви отрязъци, или фрагменти, със сигурност не е като при хоризонта на събитията, или черните дупки. Но е имало пространствено-времеви цепнатини. Там вероятно също е била изгубена информация. Ето защо е била нарушена причинно-следствената връзка. Според мен новосъздадената реалност на Мир възстановява доста бързо разрушената си цялост. Създават се нови причинно-следствени вериги, но те са неразделна част от този свят, от тази реалност, и нямат нищо общо със стария… — Тя отново заразтрива слепоочията си. — Това е всичко, което измислих. Обезсърчаващо, нали? Най-напредничавите ни физични теории се градят върху метафори.

— Трябва да го напишеш — заяви Абдикадир. — Накарай Евмений да ти назначи двама секретари.

— На гръцки? — Бисиса се изсмя.

— Досега — рече Джош — говорихме за това как се е получил Хроносривът. Но все още не знаем защо е станал.

— О, със сигурност е имало някаква причина — рече Бисиса и хвърли гневен поглед на Окото. — Въпросът е, че все още не сме я открили. Но те са там някъде, зад Окото… и ни наблюдават. Може би дори си играят с нас.

— Играят си с нас?

— Не знаеш ли за експериментите на Окото в мрежата на маймуночовеците? Тичат като лабораторни мишки със забодени в мозъците жички.

— Може би… — поде колебливо Джош — Окото се опитва да… — Той разпери ръце. — Да ги стимулира по някакъв начин. Да подтикне в тях процеса на еволюция към по-висш разум.

— Вгледай се в очите им — рече Бисиса с хладен тон. — Това няма нищо общо с еволюцията или висшия разум. Окото буквално изсмуква клетите създания. То не е тук, за да дава, Джош. Дошло е, за да взема.

— Ние не сме маймуночовеци — заяви Абдикадир.

— Вярно, не сме. Но може би изпитанията, на които ни подлагат, са по-незабележими. Може би Очите присъстват тук тъкмо за да ни предизвикват с неевклидовата си геометрия. И друго. Как мислиш, случайност ли е, че бяха събрани Александър Велики и Чингис хан? Двамата най-велики пълководци в историята на Евразия, изправени един срещу друг по волята на случая? Не! Те ни се присмиват. Може би тъкмо това е идеята на цялата тази налудничава въртележка.

— Бисиса! — Джош я улови за ръцете. — Ти вярваш, че Окото е ключът към всичко, което се случва. Аз също. Но струва ми се, че се преуморяваш от работа. И каква полза от това?

Тя погледна разтревожено Абдикадир.

— Какво сте намислили вие двамата?

Абдикадир й разказа за плановете на Александър за експедиция към Европа.

— Ела с нас, Бисиса. Ще е страхотно приключение!

— Но Окото…

— Ще си е тук, когато се върнем — успокои я Джош. — Имаш нужда от почивка и смяна на обстановката.

— Глупости! — тросна се тя, но вече обмисляше предложението. — Хм. Кейси.

— Какво?

— Ще го оставя да движи нещата тук. Не македонците. Не и британците, които си мислят, че разбират от всичко.

Абдикадир и Джош се спогледаха.

— Стига да не му казваме, че трябва да го прави — каза Джош.

Бисиса погледна Окото и изсумтя:

— Ще се върна, копелдако. И да се държиш добре с Кейси. Не забравяй — зная за теб повече неща, отколкото им казах…

— Бисиса? — Абдикадир я погледна намръщено. — За какво говориш?

„Че може би зная как да се върнем у дома“ — отвърна мислено тя. Но не им го каза. Още беше рано. Вместо това се изправи и попита:

— Кога тръгваме?

40 Вътрешното езеро

Пътешествието трябваше да започне от Александрия. Щяха да плават по посока обратна на часовниковата стрелка, следвайки извивките на Средиземноморския бряг — покрай Египет, покрай южния европейски бряг, през Гибралтарския проток и накрая покрай Северна Африка.

Александър бе страшно разочарован, когато разбра, че градът, който бе основал при устието на Нил, е унищожен от Хроносрива, но без да губи присъствие на духа, незабавно нареди войниците да започнат изграждането на нов град, придържайки се към плановете на изчезналия. Освен това постави пред инженерите си задачата да построят канал между Суецкия залив и Нил. Беше започнат и строежът на пристанище в залива на Александрия, а построените в Индия кораби бяха разглобени и пренесени тук по суша.

За изненада на Бисиса бяха необходими само няколко месеца да бъде прехвърлен целият флот. Когато обявиха работата за приключена, Александър заповяда да се организира голямо празненство с жертвоприношения. Веселбата продължи два дена, след което флотът отплава.

През първите дни, откъсната най-сетне от постоянното присъствие на Окото, Бисиса намираше пътешествието за приятно развлечение. По-голямата част от времето си прекарваше на палубата — наблюдаваше брега, покрай който се движеха, или слушаше разговорите между хора, принадлежали към различни култури. А морето бе наистина интересно. В нейно време то едва се възстановяваше след десетилетия на замърсяване с промишлени отпадъци. А това море бе диво и кипящо от живот. В него имаше делфини и китове, на няколко пъти дори зърна издълженото тяло на акула, по-голяма от тези, които се срещаха в бъдещето.

Само дето топлите дни си бяха отишли. Почти всяка сутрин палубата бе покрита със скреж. С всяка година климатът като че ли захладняваше, макар че не можеха да определят със сигурност дали е така — никой не бе извършвал обстойни метеорологични наблюдения. Ала въпреки студа тя откри, че трябва да се пази от слънцето. Британците завързваха носни кърпи на лицата си и дори загорелите македонци предпочитаха да се крият на сянка. Лекарите раздаваха мехлеми от животинска мас. Бурите от първите дни на Хроносрива бяха отминали, но времето продължаваше да е объркано.

Нощите бяха не по-малко интересни. Съзвездията бяха сменили, макар и едва забележимо, местоположенията си. Доста често се появяваха северни сияния, каквито по нейно време бе изключено да се наблюдават на подобни ширини. Всичко това според нея бе доказателство за дълбоките промени, които Хроносривът бе извършил с тъканта на света.

Понякога Джош сядаше до нея. А в по-късни часове, когато македонците се унасяха в сън, двамата се сгушваха в някой тъмен ъгъл, за да се любят.

Но през по-голямата част от времето Бисиса предпочиташе да е сама. Изглежда, наистина бе останала твърде дълго време в компанията на Окото. Имаше нужда от опорна точка, от здрави връзки с този нов свят и дори Джош понякога я дразнеше със своята наивност.

Тъй като очевидната цел на пътешествието бе да се изучава новият свят, всеки ден Александър пращаше разузнавателни отряди към сушата. Подбираше малки групи от иранци и гърци и прикрепяше към тях по някой британец. Във всяка група имаше носачи и картографи.

Първите доклади бяха обезкуражителни. Изследователите често се натъкваха на необясними промени в терена, причудливи скални образувания и гъста непозната растителност. Срещаха се и различни непознати животни. Всичко това бяха нормални прояви на живия свят — но от човешката цивилизация нямаше и следа. Изчезнало безследно бе древното египетско царство. В Долината на царете — там, където трябваше да се издигат огромните каменни пирамиди — имаше само скали, пясък и малко стадо от същества, които британците наричаха маймуночовеци.

Сетне се отправиха към Юдея. Назарет и Витлеем също бяха изчезнали, а заедно с тях и Христос и Неговото учение. Но близо до мястото, където трябваше да е Йерусалим, под командването на британски инженери бе започнала малка индустриална революция. Джош и Бисиса обиколиха няколко работилници и леярни, където бодри британски инженери, облети в пот македонски работници и неколцина гръцки чираци строяха наподобяващи гигантски чайници парни машини и експериментираха с прототипове на парни кораби и локомотиви. Инженерите се учеха на гръцки, а на свой ред гърците бяха усвоили някои чисто технически термини като „парно налягане“ и „колянов вал“.

И навсякъде се строеше трескаво — преди спомените и уменията, пренесени тук от други времена, да потънат в забрава. Оказа се, че Александър се отнася скептично към постиженията на науката и техниката. Наложи се да му покажат един от прототиповете, за да го спечелят за каузата. Машината, която подбраха, бе съвсем примитивна — парен котел с два наклонени струйника, който се въртеше като побеснял всеки път, когато от струйниците бликаше пара. Но Евмений веднага схвана възможностите на този нов източник на енергия.

Ала на всяка стъпка се натъкваха на неимоверни трудности. Британците разполагаха със съвсем малко инструменти, липсваше каквато и да било индустриална инфраструктура — трябваше да се започне от мините за въглища и желязна руда. Вероятно щяха да минат поне двайсетина години, преди да създадат нещо достатъчно мощно и ефективно, че да се сравнява с парната машина на Джеймс Уат.

— Важното е, че е положено началото — бъбреше изпълненият с оптимизъм Абдикадир. — Ще мине време и в царството на Александър мощни машини ще се заравят все по-надълбоко в земята, а парни кораби ще кръстосват Средиземно море. Ще построим и железопътни линии — през Азия, чак до столицата на монголите. Този нов Йерусалим ще стане работилницата на света.

— Ръди щеше да го хареса — обади се Джош. — Той винаги се възхищаваше на машините. Казваше, че транспортът е цивилизацията. Ако континентите се свържат с железопътни линии и параходи, може би този нов свят няма да види повече войни и различни нации — ще има едно обединено човечество!

— Аз пък си мислех, че основата на модерната цивилизация е канализацията — рече Абдикадир.

— И тя също!

Бисиса улови Джош за ръката.

— Джош, оптимизмът ти е като глътка ароматно кафе.

— За комплимент ли да го приема?

— Новият свят няма да е като нашия — продължи да разсъждава на глас Абдикадир. — Те са много повече от нас — говоря за македонците. Ако възникне нова държава, в нея ще се говори на гръцки… или на монголски. И нищо чудно религията да е будистка…

— Уф! — Джош завъртя глава. — Как ми се ще да прескоча сто-двеста години напред и да видя какво ще израсте от семето, което посаждаме днес!

Но докато обикаляха обезлюдения континент, все повече се уверяваха, че надеждата за изграждане на могъща и развита империя все още граничи с непосилна мечта.

Гърция беше пуста. Пратениците на Александър я кръстосаха на шир и длъж, но не откриха и следа от големите градове — Спарта, Атина, Тива. Натъкнаха се само на малобройни племена диваци, които изследователите определиха като „получовеци“. В изблик на последна надежда Александър прати един отряд към земите на родината си, но и те се върнаха с тъжни вести.

— Изглежда — бе коментарът на Александър, — сега в Гърция има повече лъвове, отколкото философи.

Но дори лъвовете не се чувстваха добре.

Навсякъде, където пътуваха, забелязваха следи от екологическа катастрофа. Гръцките гори бяха пожълтели и повехнали и постепенно се изместваха от шубраци. Във вътрешността на Турция растенията и животните бяха изпепелени, имаше огромни райони, покрити с неплодородна червеникава почва.

— Червено като Марс — отбеляза Абдикадир.

— Забелязахте ли колко рядко се срещат птици? — попита Джош, след като се върнаха от обиколка на Крит.

Трудно беше да се преценят мащабите на поразяването на флората и фауната. Но Бисиса предполагаше, че измират цели видове. Можеха само да гадаят какви са причините.

— Навярно е заради смесването на огромно количество фактори — заяви Бисиса.

— Но, Бисиса — възрази Джош. — Не е ли очарователно — мамути в Париж! Саблезъби тигри около Колизея в Рим! Истински калейдоскоп от странни явления.

— Така е. Но когато се смесят популациите, голяма част от животните измират. Представи си само — съвместно съществуване на животни от Ледниковата епоха, съвременни градове, растения кой знае от какви времена и климат, който не отговаря нито на едното, нито на другото. Тези, които са оцелели след Хроносрива, имат само две възможности — да изядат съседа си или да бъдат изядени.

— Също като нас — обади се Абдикадир. — Ние също не можем да търпим да се смесваме, нали?

— Сега едни видове ще се размножават, а други ще изчезват — продължи Бисиса. — Затова претърпяхме и онова нашествие на насекоми. Чудя се как още не ни е споходила някоя епидемия?

— Защото хората сме малко и разпръснати — обясни Абдикадир. — Поне в това извадихме късмет…

— Но птиците ги няма! — пак се върна на любимата си тема Джош.

— Птиците, Джош — рече Бисиса, — са чувствителни на всякакви промени. Те обитават влажни региони и крайбрежието — все места, които най-силно са пострадали от промяната. Но все пак загубата им е лош знак.

— Дали да не предприемем нещо? — попита Джош.

— Какво например? — засмя се Абдикадир.

— Подиграваш ми се, нали? — ядоса се Джош и размаха ръце, сякаш търсеше из въздуха идеи. — Ами… да съберем оцелелите видове в зоопарк. А също и растенията. Птиците и насекомите — особено птиците! А после, когато климатът се успокои, да ги пуснем на свобода…

— И да оставим на Райската градина да израсте отново? — Бисиса се подсмихва. — Мили Джош, никой не ти се подиграва. Трябва да го предложим на Александър — сигурно и той ще се съгласи. Но виж, съхраняването на екосферата е почти невъзможен процес. И преди не сме я разбирали из основи. Това са огромни по мащаби динамични процеси. Измирането на видовете е неизбежно, то се случва във всички времена и периоди. Колкото и да се стараем, няма да успеем да запазим всички.

— Тогава какво да направим? — не се предаваше Джош. — Да вдигнем ръце и да се откажем?

— Не — отвърна Бисиса. — Но трябва да се примирим с ограничените си възможности. Ние сме наистина много малко. Не можем да спасим този свят, Джош. Не знаем дори как да го направим. По-важното сега е да спасим себе си. Трябва да сме търпеливи.

— Търпеливи, да — повтори Абдикадир. — Хроносривът разкъса този свят за частици от секундата. А възстановяването му ще отнеме векове…

— И това няма нищо общо със съдбата — въздъхна Джош. — Ако боговете на Окото са били толкова мъдри да разкъсат пространството и времето, как не са предвидили последствията?

Замълчаха, загледани в джунглите на Гърция — гъсти, негостоприемни, страховити.

41 Зевс-Амон

Италия беше безлюдна като Гърция. Не намериха и следа от градовете държави, за които знаеха македонците, нито от съвременни градове от времето на Бисиса. Нямаше го и пристанището в устието на Тибър, където римските корабостроители бяха създали могъщия имперски флот.

Александър бе заинтригуван, когато му разказаха, че Рим — по негово време само един амбициозен град държава — ще се превърне в империя, която да съперничи на неговата. После нареди да сковат няколко лодки, с които се отправиха нагоре по реката.

Седемте хълма на града се виждаха отдалеч. Но районът беше пуст, ако се изключеха няколко паянтови укрепления на един от хълмовете — там, където щяха да се издигнат дворците на цезарите. Александър сметна всичко това за шега на историята и реши великодушно да подари живота на бъдещите си съперници.

Прекараха нощта на лагер край едно тресавище, на мястото, където трябваше да се издига Римският форум. Същата нощ видяха още едно ужасно красиво северно сияние, което накара македонците да зяпнат от възхищение.

Бисиса не разбираше много от геология. Понякога се чудеше дали промените на повърхността на планетата засягат и вътрешността й. Земното ядро представляваше кипящ котел от желязо с размерите на Луната. Ако отделните фрагменти бяха променени навътре чак до сърцевината, сега под кората кипеше трескава активност, същата като в атмосферата. Образуваха се нови могъщи течения, огъваше се мантията, бликаха фонтани от лава, дълги стотици километри, и се блъскаха един в друг.

Магнитното поле на планетата, генерирано от това гигантско желязно динамо, навярно също бе нарушено. Може би това обясняваше сиянията и проблемите с компасите. Освен това магнитното поле бе сигурна защита за крехките животински форми, обитаващи планетата — то бе като щит за космическите прашинки и по-тежките слънчеви частици. Ако бе разрушен и озоновият слой, това щеше да доведе до тежки радиационни поражения — ракови заболявалия, мутации.

Но имаше и едно друго изложено на риск животинско царство. Обитателите на морските дълбини и подземните пластове също страдаха от нарушенията в околната среда. Дали и там сега не загиваха цели видове? Имаше ли в недрата на планетата Очи, които да наблюдават този ужасяващ процес?

Флотът продължи покрай бреговете на Южна Франция, след това изви към Испания и се насочи към Гибралтар.

Едва тук разузнавачите се натъкнаха на обитатели. Бяха ниски, с малки черепи и големи носове. Бисиса си спомни, че някога тези земи били населявани от неандерталци — след като първите сапиенси се отправили към Западна Европа. Във всеки случай тези същества бяха ужасно страхливи — навярно вече бяха научили горчивия урок да не пресичат пътищата на човеците.

Александър остана очарован от Гибралтарския проток, който гърците наричаха Херкулесовите стълбове. Океанът отвъд него не бе напълно непознат за съвременниците на македонския цар. Двеста години преди неговото време картагенецът Хано бе дръзнал да отплава на север от атлантическия бряг на Африка. Беше се завърнал с чудни разкази за нетопящи се ледове и сковани от студ страни. Александър като че ли едва сега започваше да схваща размерите на света, който обитаваше. Дори бе готов да продължат през океана. Джош също жадуваше да узнае каква е била съдбата на индустриалната цивилизация в околностите на Чикаго, която вероятно съвпадаше с неговото време. Освен това бяха заинтригувани от новия остров, образуван насред Атлантическия океан, който бяха наблюдавали от „Союз“. Но дори царят осъзнаваше, че на този свят съществуват ограничения. Корабите му бяха твърде малки и слаби, а и трябваше да се отбиват през няколко дни до брега, за да попълват ограничените си запаси. Съветниците му побързаха да го уверят, че новият свят може да почака още известно време, преди да бъде завладян, и Александър се съгласи.

Продължиха покрай бреговете на Африка, които бяха също толкова безлюдни.

Бисиса бе потънала в мислите си. Първите няколко седмици от морската експедиция я бяха накарали да забрави напрегнатите месеци, прекарани в едно помещение с Окото, но сега тя най-сетне имаше възможност да преосмисли всичко, което бе научила.

Абдикадир и Джош бяха разтревожени от вглъбеното й състояние и непрестанно се опитваха да я развличат. Една вечер, докато стояха на палубата, Джош я попита:

— Все още не мога да разбера откъде знаеш, че зад Окото се крие някой или нещо. Когато го гледам, не усещам нищо. Готов съм да се съглася, че всеки от нас има свой вътрешен космос — че умовете, самотници сред големия тъмен океан на времето, притежават и други, невидими способности да се търсят и намират. Но за мен Окото си остава една голяма загадка. То несъмнено е средоточие на огромна сила — но това е силата на машина, а не на разумно същество.

— Това не е разум — отвърна Бисиса, — а проводник на разуми. Те са като сенки в дъното на тъмен коридор. Но те присъстват. — Нямаше точна дума, с която да обясни онова, което чувстваше. Сигурно защото хората досега не се бяха натъквали на подобно явление. — Просто трябва да ми повярваш, Джош.

Той я прегърна през раменете.

— Вярвам ти, успокой се. Иначе нямаше да съм тук…

— Знаеш ли, понякога тези различни отрязъци от времето ми се струват като рожба на собственото ми въображение. Като несвързан сън.

Абдикадир извърна глава и я погледна. Лицето му беше намръщено и съсредоточено.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се поколеба, търсеше най-точните изрази.

— Мисля, че по някакъв начин ние се намираме в Окото. Спомнете си какво ви говорех. Фундаменталната структура на нашата реалност се състои от…

— От невидими нишки — довърши Джош.

— Точно така. Или струни. Но не като струните на цигулка, защото има много начини, по които тези струни да се изпъват върху корпуса на междинния слой. Едни ще се движат свободно върху горната му повърхност, а други ще обгръщат корпуса. Ако променим размерите на междинния слой — ако например го направим по-дълбок, — обгръщащата енергия на струните, които го обвиват, ще нарасне, но успоредно с това ще намалее силата на тяхното трептене. И това неминуемо ще окаже някакво въздействие върху обозримата вселена. Ако задържим струните достатъчно дълго в това състояние, двете измерения, късото и дълбокото, ще си разменят местата… Между тях съществува обратна връзка…

— Тук вече изгубих нишката — изсумтя Джош.

— Струва ми се — заговори Абдикадир, — тя се опитва да ни каже, че в този модел твърде големите и твърде малките разстояния са еквивалентни.

— Да — кимна Бисиса. — Точно така. Космосът и невидимите частици на атомно ниво — всеки един от тези светове е инверсия на другия, ако ги гледаме по този начин.

— А Окото…

— В Окото се съдържа моето изображение — рече тя, — също както ретината ми, Джош, проектира твоя образ. Само че в случая с Окото реалността на това изображение, и на целия свят, е много по-сложна от една обикновена проекция.

Абдикадир сбърчи вежди.

— В такъв случай изкривените отражения в Окото не са само сенки на нашата реалност. И като манипулира тези „изображения“, Окото по някакъв начин контролира онова, което става във външния свят. Може би по такъв начин е предизвикало и Хроносрива. Това ли си мислеше?

— Като вуду кукли — подскочи развълнувано Джош. — В Окото се съдържа цял един вуду свят… Но Абдикадир греши, нали, Бисиса? Окото не прави нищо, то е само инструмент и нищо повече. Играчка в ръцете на онези, чието присъствие долавяш зад него. Нещо като… нещо като…

— Команден пулт — прошепна Бисиса. — Джош, знаех си, че ти сече пипето.

— Ах — въздъхна Абдикадир. — Сега вече разбирам. Ти се надяваш, че би могла да си осигуриш някакъв достъп до командния пулт. Че можеш да въздействаш на Окото. И това те плаши, нали?

Тя не посмя да срещне погледа му.

— Ако можеш да въздействаш на Окото — продължи зашеметено Джош, — какво би поискала от него?

Тя скри лицето си в шепи и прошепна:

— Да ни върне у дома. И струва ми се…

— Да?

— Струва ми се, че може.

Настъпи мълчание. Най-сетне им го бе казала. Сега оставаше да се върне и да се изправи срещу Окото. Или щеше да успее, или… да загине.

На няколко дни път от Александрия флотът спря край брега. Според македонците тук трябваше да се намира град Паретоний, посещаван навремето от Александър — но сега от него нямаше и следа.

На брега ги очакваше Евмений. Каза, че искал да придружава царя през последните няколко дена от това знаменателно пътешествие.

Александър прати съгледвачите да натоварят буренца с прясна вода на камили. Беше организиран малък отряд — само от десетина души, — включващ Александър, Евмений, Джош и Бисиса, както и неколцина телохранители. Македонците увиха около главите си бели кърпи и заприличаха на бедуини.

Отправиха се на юг. Пътешествието трябваше да продължи само няколко дни. Следвайки „границата“ между Египет и Либия, навлязоха сред невисоки хълмове. Първата вечер спаха в палатки и под навеси. След продължителния застой на кораба Бисиса се радваше на движението. Физическите усилия й действаха разведряващо. Но на втория ден ги застигна пясъчна буря, истинска виелица, която шибаше лицата им с песъчинки. За да се скрият, навлязоха в една теснина, чието дъно бе покрито с мидени черупки, а сетне продължиха по равно каменисто плато.

Най-сетне стигнаха неголям оазис. Имаше ниски палми и дори няколко птици, макар че не беше ясно с какво се прехранват в тази пустош. Насред оазиса се издигаше порутена изоставена крепост, заобиколена от обрасли с шубраци гробници. Нямаше и следа от обитатели — нищо освен живописните руини.

Александър заобиколи крепостта, следван от своите телохранители. Подмина рухналата стена и се приближи към напуканите стъпала на неголям храм. Изглежда, всичко тук будеше интереса му, защото той се наведе и прокара длан по прашната тераса на храма.

— Последния път, когато бяхме тук — прошепна Евмений, — сградите бяха запазени, макар и доста стари. Бог Амон се появи, настанен в свещената си лодка, върху раменете на пречистени носачи, а хор от девици възпяваше величието му. Царят се спусна в криптата на храма, най-святото място в околностите, за да се съветва с оракула. Не каза на никого за какво са разговаряли — дори на мен, нито на Хефестий. Тук бе мястото, където Александър осъзна божествената си предопределеност.

Бисиса бе чувала тази история. По време на първия поход на Александър македонците бяха оприличили рогатия либийски бог Амон на гръцкия Зевс и Александър решил, че Зевс-Амон, а не Филип Македонски, е истинският му баща.

От този момент той бе приел Амон в сърцето си — до края на краткия си живот.

Царят изглеждаше съкрушен. Може би се бе надявал, че храмът ще бъде пощаден от Хроносрива, че този оазис, най-свещеното място за него на света, ще оцелее. А бе открил тук само мъртвата тежест на времето.

— Кажи му, че няма да е вечно така — също зашепна Бисиса. — Кажи му, че след девет века, когато това място стане част от Римската империя и християнството бъде прието за официална религия на империята, в този оазис все още ще живеят последователи на Зевс-Амон и на самия него.

Евмений кимна и предаде наученото с тържествен глас. Царят му отговори нещо и той се върна при Бисиса.

— Каза, че дори боговете не могат да надделеят над времето, но че деветстотин години са достатъчно за всеки.

Останаха в оазиса, колкото да попълнят запасите си с вода, после се отправиха назад към брега.

42 Последна нощ

Седмица след завръщането им във Вавилон Бисиса обяви, че според нея Окото на Мардук може да я върне у дома.

Думите й бяха посрещнати скептично дори от най-близките й приятели. Тя знаеше какво си мислят — че си въобразява. Че е прекарала твърде дълго време затворена с Окото и сега живее в някакъв свой свят на фантазии.

— Защо точно теб? — попита я някак замислено Джош.

— Защото аз го помолих — отвърна тя.

Той само кимна.

Въпреки скептичното си отношение всички нейни приятели се стекоха да й помагат в приготовленията за заминаването. Дори приеха на сериозно датата, която им каза. Бисиса все още нямаше доказателства, че ще успее, а и не беше сигурна дали правилно възприема онова, което според нея се излъчваше от Окото. Но останалите постепенно се запалиха и тя бе поласкана от внезапната промяна в настроенията им — въпреки че някои от тях може би си шушукаха зад гърба й.

Една вечер, няколко дни преди насрочената дата, Бисиса и Джош седяха в криптата под огромното мълчаливо Око. Бяха се прегърнали, но сега ги владееше не страстта, а тъгата от раздялата.

— Как мислиш, дали ги е грижа за онова, което са направили — цял един свят, разкъсан на парчета? За онези, които трябваше да умрат?

— Не. О, със сигурност изпитват научен интерес към нашите чувства. Но нищо повече от това.

— В такъв случай те стоят по-долу от мен. Защото когато видя убито животно, изпитвам към него жалост, състрадание към мъките му.

— Така е — съгласи се тя. — Но, Джош, грижа ли те е за милионите бактерии, които умират в червата ти всяка секунда? Ние не сме бактерии, много по-сложни сме от тях, освен това сме независими и надарени със съзнание. Но те са толкова по-развити от нас, че в сравнение с тях ние сме нищо.

— Тогава защо ще те пращат у дома?

— Не зная. Защото им е забавно, предполагам.

— Няма значение какво искат те. Бисиса, по-важното е ти какво искаш. Представи си, че наистина се прибереш у дома. Ами ако Мира не желае да те види?

— Това е нелепо! — Тя го погледна стреснато.

— Така ли? Бисиса, коя си ти? Коя е тя? След Хроносрива всички сме корабокрушенци, разхвърляни из различни светове. Може би частица от теб ще се върне при частица от Мира.

Думите му я разгневиха. Не разбираше защо Джош трябва да говори за това.

— Ти чуваш ли се какво приказваш?

Той въздъхна.

— Не можеш да се върнеш, Бисиса. Това няма да промени нищо. Остани тук. — Той я хвана за ръцете. — Ще строим къщи, ще отглеждаме посеви — ще имаме деца. Остани с мен, Бисиса, стани майка на моите деца. Този свят вече не ни е чужд, той е наш дом.

Тя изведнъж омекна.

— О, Джош! — Притегли го към себе си. — Мили Джош. Искам да остана, повярвай ми. Но не мога. Не е само заради Мира. Джош, разбери, това е може би единствената възможност. Предложиха я само на мен и на никой друг. Длъжна съм да я приема.

— Защо?

— Заради онова, което може би ще науча. Защо се случи всичко това. Каква е тяхната роля. Какво можем да направим за в бъдеще.

— Ах — въздъхна той завистливо. — Трябваше да се сетя. Бих могъл да споря с майката за любовта на нейното дете, но не и с войника за неговия дълг.

— О, Джош…

— Вземи ме с теб.

Тя се дръпна стреснато.

— Не очаквах да го кажеш.

— Бисиса, ти си всичко за мен. Не искам да оставам тук без теб. Искам да съм с теб, където и да отидеш.

— Но там може да загина.

— Ако умра с теб, ще умра щастлив. Какво е животът без щастие?

— Джош… не зная какво да кажа. Каквото и да бъде, все ще те заболи.

— Да — отвърна той. — Мира винаги ще присъства — ако не между нас, то ще стои до теб. Разбирам те.

— И така да е — никой не ме е обичал като теб.

Прегърнаха се и известно време мълчаха.

— Знаеш ли, те си нямат име — проговори първи той.

— Кои?

— Пакостливите разумни създания, които организираха всичко това. Не са Господ Бог, нито други богове…

— Така е. — Тя затвори очи. Усещаше присъствието им дори сега — като слаб полъх от сърцевината на старо умиращо дърво, сухо и напукано. — Те не са богове. И са от тази вселена — родили са се в нея, също като нас. Но са стари — толкова стари, че не можеш да си представиш.

— Живели са твърде дълго.

— Може би.

— Тогава така ще ги наречем. — Той хвърли преценяващ поглед на Окото и вирна брадичка. — Първородните. И нека гният в ада.

Александър нареди да се организира тържество в чест на странното заминаване на Бисиса. Празненството продължи три дни и три нощи. Имаше атлетически състезания, конни надбягвания, танци и музика — и дори монголско бату, разказите за което се бяха понравили на царя.

Последната вечер Бисиса и Джош бяха почетни гости на пиршеството. В нейна чест царят се облече като Амон, своя баща-бог — със сандали, пурпурно наметало и рога. Гуляят, който се развихри, бе шумен, разгорещен и опасен като кръчмарска сбирка на отбор по ръгби. Към три сутринта се наложи да изнесат пияния Джош в спалнята на Александър.

Бисиса, Абдикадир и Кейси се усамотиха около една малка масичка, на която мъждукаше фенер. Кейси отпи от една висока стъклена чаша и я подаде на Бисиса.

— Опитай. Вавилонско вино. По-добро е от козята пикня на македонците.

Тя се засмя и поклати глава.

— Предпочитам утре да съм съвсем трезва.

— От това, което научих от Джош, поне един от двама ви трябва да е трезвен — изсумтя Кейси.

— Ето, че пак се събрахме — рече Абдикадир, — тримата оцелели от двайсет и първи век. Не помня кога за последен път сме били сами заедно.

— Май от деня на катастрофата с вертолета — отвърна Кейси.

— Така ли го наричаш? — изхъмка Бисиса. — Не денят, в който светът се разпадна, а денят на катастрофата с вертолета.

— Аз съм летец. — Кейси сви рамене. — Пилотът, изгубил машината си.

— Ти си добър човек, Кейси — разнежи се тя. — Дай да го пробвам това. — Бисиса взе чашата. Виното бе гъсто, отлежало, богато на аромати.

Абдикадир не сваляше от нея сините си очи.

— Тази вечер, преди да се натряска, Джош ми се оплака. Смята, че криеш нещо от нас — нещо, свързано с Окото.

— Не знаех как да му го обясня — заоправдава се тя. — Все пак той идва от деветнайсети век. И е толкова млад! Божичко!

— Но не е дете, Бис — възрази Кейси. — Войници на неговата възраст гинеха срещу монголите. А ти знаеш, че той е готов да умре за теб.

— Зная.

— И така — продължи Абдикадир, — какво скри от него?

— Най-лошите си предчувствия.

— За кое?

— За някои факти, които ни бодат очите още от първия ден. Момчета, замисляли ли сте се защо нашето малко късче от Афганистан и парчето небе със „Союз“ са всичко, оцеляло от двайсет и първи век след Хроносрива? Колкото и да търсихме, не намерихме никой, който да идва от по-късен период. Ние сме последните образци. Това не ви ли се струва странно? Защо два милиона години история ще свършват точно с нас?

— Ами… — почна Абдикадир, — защото сме последните. След нас няма „образци“. Живели сме в последната година, последния месец — може би дори последния ден.

— Аз мисля — продължи Бисиса, — че в този последен ден се е случило нещо ужасно — за човечеството и за целия свят. Може би затова не бива да се опасяваме от парадоксите на времето. От опасността да променим хода на историята. Защото, изглежда, след нас Земята е лишена от история…

— Може би това отговаря на въпроса, който ми хрумна, докато ни запознаваше с твоите идеи за разкъсванията на пространство-времето. Представете си какво огромно количество енергия е необходимо за подобен процес. Това ли е краят на Земята? Някаква гигантска катастрофа, взрив от енергия, пред който Земята е като снежинка, подхвърляна от вятъра. Енергийна буря, която разкъсва тъканта на пространството и времето… — Абдикадир млъкна.

— Господи, Бис — въздъхна Кейси и отпи от виното. — Ужасно те бива да разваляш купона.

— Ето защо са били нужни образците — продължи Абдикадир, без да му обръща внимание.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Ами, това е като… спасяването на горяща библиотека. Какво ще направиш? Тичаш между рафтовете и сграбчваш каквото ти попадне. А после го струпваш накуп и се появява Мир.

— И защо да е спасяване? — попита Кейси. — Защо да не е кражба?

— Какво?

— Може би Първородните са дошли тук не за да записват всичко, което се случва. Може би те са го предизвикали. И това не ти е хрумвало — нали, Бис?

— И по каква причина реши да го спестиш на Джош? — попита Абдикадир.

— Защото той е пълен с надежди. Не искам да ги разбивам.

Известно време тримата седяха в напрегнато, умислено мълчание. После заговориха за бъдещите си планове.

Абдикадир каза:

— Подозирам, че Евмений ме използва като средство да развлича и забавлява царя. Предложих им експедиция до изворите на Нил. Изглежда, в този регион се намират хора от началната стъпка на човешката еволюция. Всъщност кои според Първородните са били първите човеци? С какви критерии го отсъждат? Това са въпроси, с които си позволих да занимавам Александър. Мисля, че го заинтригувах.

— Хубава идея — каза Бисиса. Съмняваше се обаче Александър да се вълнува от подобни неща. Той бе израсъл с разкази за митични герои и враждуващи божества — това бе неговият вътрешен мир. — Абди, струва ми се, че където и да идеш, ще си намериш мястото.

— Защото съм последовател на суфизма, ако не съм ти го казвал досега — засмя се той. — Няма значение къде се намирам — по-важно е вътрешното усъвършенстване на духа.

— Де да можех да разсъждавам по същия начин — въздъхна завистливо тя.

— Ако питате мен — намеси се Кейси, — не бих искал да прекарам остатъка от живота си в лунапарк с парни машини. Ще се опитам да вдъхновя появата на електрически машини, че дори и на електроника…

— С което иска да каже — поясни сухо Абдикадир, — че смята да стане учител.

Кейси изсумтя недоволно и се почеса по тила.

— Както и да е. Важното е да не изгубим ценните познания, които имаме. Инак ще трябва да се сменят доста поколения, преди да бъдат преоткрити.

— Няма страшно, Кейси. — Бисиса го потупа по ръката. — Смятам, че от теб ще излезе добър учител.

Кейси изруга на английски, гръцки и македонски. Беше доста впечатляващо.

— Момчета… — Бисиса се надигна. — Мъчно ми е да ви го кажа, но трябва да ида да поспя.

Те също се надигнаха, после, споходени от внезапен импулс, всички разпериха ръце и се прегърнаха.

— Имам една молба — прошепна Бисиса. — Пуснете маймуночовеците на свобода. Щом аз ще се измъкна от клетката, нека и те го направят.

— Обещавам — отвърна Кейси. — Няма да се сбогуваме, Бис.

— Да. Няма да се сбогуваме.

— Защо се дарява животът, за да ни бъде отнет? — тихо каза Абдикадир.

— Милтън — изръмжа Кейси. — „Изгубеният рай“, нали? Сатанинското предизвикателство към Господа.

— Не преставаш да ме изненадваш, Кейс — каза Бисиса. — Но винаги съм харесвала Сатаната.

— Майната му! — Кейси махна с ръка. — Първородните трябва да бъдат спрени.

След още няколко секунди тя се освободи от прегръдката им и ги остави да допиват виното.

Потърси Евмений и го помоли за разрешение да си тръгне от празненството.

— Разбира се, госпожо — отвърна той на добре отработен английски. Изглеждаше съвсем трезвен. — Ще ми позволите ли да ви придружа?

Излязоха на централната улица на града, придружени от неколцина телохранители. Когато стигнаха караулното, Бисиса помоли да извикат капитан Гроув. Дребният енергичен англичанин я прегърна и й пожела успех. Бисиса и Евмений излязоха от града през Вратите на Ищар и тръгнаха към палатковото селище.

Нощта бе ясна и студена, в небето грееха непознати звезди, в единия му край се виждаше лунният полумесец. Войниците, които срещаха, поздравяваха Бисиса възторжено — заради нея празнуваха вече три дни. Целият лагер, изглежда, бодърстваше — чуваше се музика и смях, светеха фенери, миришеше на дим.

— Мъчно им е, че си тръгваш — подметна Евмений.

— Е, поне получиха възможност да го отпразнуват.

— Не бива да… хъм, подценяваш своя принос. Ние всички се озовахме в един слепен от части нов свят. В началото между нас имаше подозрителност, дори неразбиране. А вие тримата, от двайсет и първи век, бяхте най-самотни и изолирани. Но без вашата помощ Александър едва ли щеше да победи монголите. Станахме семейство — макар и странно.

— Да, вярно е. Според мен това говори много за възможностите на човешкия дух.

— Така е. — Той спря, обърна се и я погледна. — Там, където отиваш, Бисиса, ще срещнеш враг, когото дори Александър не може да надвие. Спомни си тогава за тези възможности на човешкия дух. И се дръж — заради всички нас.

Пред една от палатките седеше майка с мъничко дете в ръце. Лицето на детенцето беше бледожълт диск — като луната. Майката забеляза, че Бисиса я гледа, и й се усмихна.

— Вавилонските астрономи решиха да започнат ново летоброене — от Хроносрива насам. Обявиха го за началото на поредния Голям цикъл. А ето, че вече се радваме и на първите бебета, родени на новия свят. Те не са съществували в света, от който идваме — не биха могли, защото някои от родителите им са от различни епохи — но тяхното минало не е разкъсано като нашето. Те съществуват само тук. Питам се какво ли ще правят, когато порастат?

Тя втренчи поглед в озареното му от лунната светлина лице.

— Ти разбираш толкова много…

Той се засмя.

— Умен като грък и също толкова досаден — нали така казва Кейси? Какво друго си очаквала?

Прегърнаха се и той я задържа в обятията си. После тръгнаха обратно към града.

43 Окото на Мардук

Когато на следващата сутрин Бисиса се появи в храма на Мардук, там вече я очакваха Абдикадир и Кейси. Беше трогната от вярата им в нея и успокоена от увереността им. Окото висеше във въздуха — безразлично, както винаги. Джош също беше тук. Бисиса бе облякла летателния си комбинезон, доста опърпан и позакърпен, а той носеше вълнено сако и чиста риза. „Защо пък не? — помисли си тя. — След като не знаем какво ни очаква, поне да изглеждаме добре“.

Но лицето му бе пребледняло и под очите му имаше сенки.

— Представяш ли си — ще пътувам в безкрая, а имам махмурлук! Каквото и да се случи, по-лошо от това няма.

— Да приключваме с това — въздъхна Бисиса. — Вземи. — И му подаде малък пакет.

Той го огледа подозрително, но не го взе.

— Какво има вътре?

— Вода. Суха храна. Лекарства.

— Мислиш ли, че ще ни потрябват? Бисиса, ще влизаме в Окото на Мардук, не в някаква пустиня.

— Тя е права — намеси се Абдикадир. — Трябва да сте готови за всичко. — Той взе пакета и го тикна в ръцете на Джош.

— Прибери го.

— Ако ще мрънкаш през целия път — скастри го Бисиса, — по-добре остани тук.

Джош се нацупи и измърмори:

— Обещавам да слушам.

Бисиса се огледа.

— Казах на Евмений и Гроув да не допускат никого от останалите тук. Бих предпочела да евакуират целия град, но пък това ще създаде доста затруднения… Нещо да сме забравили? Ах, да, Абди — погрижи се за телефона ми.

— Нали ти обещах — отвърна Абдикадир. — А, и още нещо. — Той й подаде два пергамента, пристегнати с шнурче. — Ако не възразяваш…

— От теб?

— От мен и от Кейси. Ако е възможно, предай ги на семействата ни…

Бисиса взе свитъците и ги пъхна в комбинезона си.

— Обещавам да ги потърся.

Кейси кимна, после извика:

— Нещо става! — Нагласи си слушалките и посочи един електромагнитен датчик, изтръгнат от разбитото радио на вертолета. След това погледна към Окото. — Не виждам никаква промяна в това нещо. Но сигналът се усилва. Изглежда, те очакват, Бисиса.

Бисиса улови Джош за ръката и каза:

— Най-добре да заемем позиция.

— Къде? — Един кичур на челото му трепна.

— Проклета да съм, ако знам — отвърна тя. След това вдигна ръка и му разроши нежно косата. Полъхът се усили и този път усетиха, че духа право към центъра на криптата.

— Окото е — каза Абдикадир. Из въздуха се носеха дребни късчета хартия и прах.

Полъхът прерасна във вятър, който духаше право към центъра на помещението и бе достатъчно силен да премести Бисиса. Тя дръпна Джош до себе си и пристъпи към Окото. Хартийките и прашинките бяха полепнали по огледалната му повърхност.

Кейси си смъкна слушалките.

— Мамка му! Нещо изпука и датчиците замряха. Изглежда, стана късо. Не знам какъв сигнал подава това чудо…

— Време е — заяви Джош.

Така беше, наистина. Някъде дълбоко в себе си Бисиса все още не можеше да повярва, че ще се случи. Но ето, че ставаше. Стомахът й се сви, сърцето й думкаше, тя изпита благодарност, че ръката й е в ръката на Джош.

— Вижте! — извика Абдикадир.

За първи път, откакто го бяха открили, Окото се променяше.

Повърхността му все още бе огледална. Но сега трептеше като повърхността на езеро с живак и по нея преминаваха вълни.

А после сферата изведнъж се сви, като спукан балон.

Бисиса откри, че стои на входа на тунел, чиито стени бяха сребристо-златисти. Все още виждаше своето отражение и това на Джош, но образите им бяха накъсани, като отражения в натрошено огледало. Тунелът сякаш започваше точно пред лицето й, но тя предполагаше, че ако си смени позицията, ако се отдалечи или се покатери към Окото, ще вижда същата картина.

Това не беше тунел, във всеки случай не беше обикновен, триизмерен обект, а пукнатина в нейната реалност.

Тя погледна през рамо. Въздухът бе изпълнен с искри, които се носеха право към свиващото се Око. Зърна Абдикадир, който сякаш се отдалечаваше, защото образът му бе замъглен — все пак забеляза, че се е вкопчил в рамката на вратата. После изведнъж го видя да се търкаля на пода, да се обръща с гръб към нея — накъсани кадри, без видима връзка между тях, всичките в един и същ миг, като бързо прожектиран филм от случайно подбрани картини.

— Върви с Аллах! — извика той. — Върви, върви… — Гласът му се загуби във вятъра. И тогава светлината рязко се усили и я заслепи.

Вятърът я дръпна и я повали на колене. Тя се опита да запази присъствие на духа. Опита се да разсъждава спокойно. Но мислите й също бяха накъсани, вътрешните изречения се разпадаха на отделни думи, на букви, на безсмислени съчетания. „Това е Хроносрив“, помисли си тя. Веднъж вече бе променил цялата планета, а сега действаше само в рамките на тази стая, накъсваше на парчета живота на Абдикадир, а ето че си проправяше път и в нейните мисли, дори съзнанието й бе неразривно свързано с пространство-времето.

Погледна към Окото. Светлината се вливаше право в центъра му. В тези последни секунди Окото се промени отново. Тунелът се издължи, превърна се в кладенец с прави стени, които изчезваха в безкрая — но без да се подчиняват на законите за перспективата, защото не се стопяваха в далечината, а запазваха размера си.

Това бе последната й съзнателна мисъл, преди светлината да я окъпе от главата до петите, да проникне в нея и да отдели съзнанието от тялото й. Изчезна пространството, времето замря и тя се превърна в прашинка, нищо повече от рееща се душа. Но през цялото време усещаше топлата ръка на Джош в своята.

Имаше само едно Око, макар че то разполагаше с многобройни проекции в пространство-времето. Освен това притежаваше множество функции.

Една от тях бе да служи за врата.

Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.

После Окото изчезна. Камерата внезапно опустя — само на пода се търкаляха разбити останки от уреди и двама души със спомени за това, което бяха видели и чули — спомени, които нито разбираха, нито можеха да си обяснят.