Неизчезваща

Трета глава

Незнайно по каква причина, но Джуд се бе самопровъзгласил за едночленен комитет по посрещането на екипа ни. Когато се прибрах в Щаба след първата си Операция с Лигата, именно неговата върлинеста, крачеща фигура ме очакваше в края на антрето, втурвайки се към мен и погребвайки ме под лавина от въпроси. Шест месеца по-късно той все още бе единственият, който ни чакаше, награждавайки успешното ни завръщане с усмивка, прорязваща лицето му.

Стегнах се, за да поема удара, а през това време Вида притисна пропуска си към вратата. Роб и останалите от тактическия екип бяха ескортирали преди няколко минути вътре Коул Стюарт, но аз си бях наложила да изостанем малко и да не бързаме с преминаването през тунела. Беше важно Роб да се сдобие изцяло със заслугите за тази Операция, да бъде оставен да се отъркаля в славата си, както куче би го сторило в трева. Дочули бяхме как овациите се засилиха в момента, в който те преминаха през вратата. Видяхме как изправиха юмруци нагоре, докато влизаха в Щаба и почти изоставиха Коул в инвалидната количка.

Вече нямаше никого в дългото бяло антре. Зад агентите се стелеше пътека от празничен шум. Тя намаляваше с всяка стъпка, с която те напредваха, докато накрая можех да доловя единствено собственото си дишане и да видя празното пространство в края на коридора... там, където трябваше да е Джуд.

- О, благодаря ти, Господи! - каза Вида, протягайки ръце над главата си. - Поне днес няма да се налага да ми изправят гърба след смъртоносния му захват. Адиос, Бу!

Мисля си, че повечето хора използваха „Бу" като прякор на човек, за когото им е мило. Вида пък го употребяваше, за да те накара да се почувстваш като едно от онези малки кученца, които имат мозъчета с размера на палец и се опикават целите - особено когато се развълнуват.

Оставих я, без да обеля и дума, и се запътих наляво към квартирите на Кейт и другите старши агенти, за да съобщя за пристигането ни. След петминутно безплодно тропане по врати си подадох главата в атриума, за да проверя дали не е там. „Най-вероятно е с другите", помислих си, докато оглеждах почти празната стоя. И въпреки че не зърнах бяло-русата й коса на някоя от масите, разпознах гъстите рошави червеникавокафяви къдрици, паркирани пред един от телевизорите.

Нямах достатъчно късмет, за да успея да се изнижа незабелязано. Две секунди му бяха достатъчни, за да улови погледа ми. Джуд стрелна очи надолу към стария си пластмасов ръчен часовник, а после с ужас се обърна обратно към мен.

- Руу! - извика той и ме призова с ръка. - Толкова съжалявам! Ама наистина! Въобще изгубих представа за времето. Всичко наред ли мина? Току-що ли се прибирате? Къде е Вида? Да не е...?

Не съм достатъчно добър човек, за да мога да призная, че нито една част у мен не искаше да се обърне и да избяга, преди той да може да дойде и да ме хване под ръка, за да ме задърпа със себе си из стаята.

Но едва след като я прекосихме, забелязах, че и Нико е там. Седеше на противоположния край на масата. Една от циментовите колони го бе скрила откъм вратата, а фактът, че детето привидно не помръдваше, също не помагаше особено за невидимостта му. Даже въобще. Последвах безизразния му поглед надолу, за да стигна до малко устройство върху масата. Разговорник.

Той бе с размер на телефон и лесно би могъл да мине за такъв, ако не се загледаше човек. Успели бяха да спасят някаква по-стара генерация телефони - с истински бутони, а не с елегантен сензорен екран. Новите корпуси, които бяха създали за тях, бяха овални и достатъчно тънки, че да могат да все пъхнат в заден джоб или нагоре в ръкава по време на урок.

Някои от Зелените бяха разработили това малко бижу с идеята чрез тях агентите да предават до Щаба дигитални съобщения, снимки или кратки клипчета, без да има нужда да изхвърлят телефон след телефон от тези с предплатените карти. Технологията, стояща зад тях, беше мистерия за мен, но схващах, че си комуникират помежду си чрез някаква неподатлива на хакерска атака мрежа, която Зелените бяха измислили. Те можеха да бъдат ползвани само за да се свързват с други включени в мрежата Разговорници, и това само при условие, че имаш тайния ПИН номер на другия Разговорник. Бяха безполезни обаче, ако ти се налагаше да изпратиш големи снимки или видеофайлове по-дълги от трийсет секунди. Албан именно затова бе отказал да ги раздаде на полевите агенти и ги бе отхвърлил, приемайки ги като занимавка на дете, на което му е скучно. Доколкото знаех, Зелените вече ги ползваха единствено за да си говорят в Щаба, когато бяха на различни тренировки или нощем, след като изгасяха лампите.

- ... наистина ли се върнахте? Успяхте ли да се срещнете с агента? Толкова ли е страшен, колкото казват всички? Може ли да...?

- Какво става? - попитах, поглеждайки ту към Нико, ту към телевизионния екран. Бяха избрали онзи, по който даваха местното време и новините в Калифорния.

Сякаш бях изсмукала думите от него. Джуд се напрегна по онзи негов начин, при който разшири очи, а после бързо пусна ослепителна усмивка, която бе малко пресилена за случая.

- Какво става? - повторих аз.

Джуд преглътна и погледна към Нико, преди да се наведе към ухото ми. Очите му огледаха атриума, търсейки тъмни ъгли, които не съществуваха.

- Изпратиха Блейк Хауард навън на Операция - каза той. - Ние просто...

- Блейк Хауард ли? Зеленото хлапе от Екип едно? - онова, което изглеждаше така, все едно можеше да го обезвредиш само с някакво си добре насочено кихане?

Джуд кимна и отново погледна нервно зад себе си.

- Аз просто... леко съм притеснен... Нико също.

Шок и ужас. Нико не подминаваше никоя добра теория на конспирациите, особено когато се отнасяше за Лигата. Всеки агент за него бе двоен агент. Албан всъщност работеше с Грей, за да свали Федералната коалиция. Някой тровеше с олово водата, която пиехме. Не знам откъде ги намираше или просто това беше начинът, по който мозъкът му обработваше всичката информация, която попиваше и явно не знаеше как да изолира.

- Най-вероятно го заменят за нещо - каза Нико, хващайки Разговорника. - За информация? За да си върнат друг агент? Това май никак не звучи откачено, нали? Тук и без това вече има толкова Зелени. Те се дразнят, че сме много. Мразят ни.

Постарах се да не врътвам очи.

- Операцията включва ли техника? - попитах аз.

- Ами... да, но... - отвърна Джуд. - Кога са пращали хлапе от Екип едно? Нормално ги използват само в рамките на Щаба.

Той не грешеше. Вида ги наричаше Пискуните и бе успяла да им лепне този прякор, който сега повтаряха всички. Зелените със своите прекомерни умения в областта на логиката и разсъжденията, които Лигата използваше в разшифроването на кодове и изработването на компютърни вируси, както и при създаването на тези луди устройства. Те всички имаха спъната походка, Нико също. Някаква странна полустъпка, при която си влачеха краката по плочките и караха маратонките си да издават леко пискливи звуци. Убедена съм, че си го предаваха един на друг на подсъзнателно ниво. Винаги се движеха в синхрон -така както го вършат частите на добре смазана машина.

- Той е пълнолетен и има умения, с които да им помогне - казах им аз. - Знам със сигурност, че другите Зелени екипи са заети тази седмица. Може той да е бил последната възможност.

- Не - отвърна Джуд. - Мислим, че го избраха нарочно. Искаха него.

Мина известно време, преди Джуд да събере куража да ме погледне отново. Щом го направи, изражението му бе толкова засрамено и ужасено, че усетих как лекичко омеквам, колкото да попитам:

- Има ли нещо, което не ми казвате? Какво точно пропускам?

Джуд сучеше разтегнатия подгъв на ризата си на възел. Нико само гледаше напред с немигащи очи, които се бяха фиксирали в Разговорника.

- Аз, Нико и... Блейк... - започна Джуд. - Преди три дни ние тримата нещо се занасяхме тук. Опитвахме се да построим кола с дистанционно от изостанали части за компютър.

- И...

- Нико трябваше да отиде да поговори с Кейт, но аз и Блейк взехме колата да я изпробваме по етажа. Беше около два следобед и тук нямаше никого, затова решихме, че не е проблем и няма да пречим. Но... нали знаеш онези стаи, в които слагаме неща за Операциите? Където държим елечетата, боеприпасите и другите работи?

Кимнах.

- От една от тях да се дочуваха гласове. Допуснах, че е възможно момчетата да играят карти или нещо подобно. Понякога го правят тук, долу, защото така могат да критикуват Албан или някого от съветниците - каза Джуд, който вече видимо се тресеше. - Но когато ги чух и долових какво говорят, разбрах, че не е игра. Руу, те приказваха за нас. Бяха Роб, Джарвин и няколко техни приятели. Те постоянно повтаряха неща като „Да намалим изродското поколение" и „Да върнем Албан обратно в релсите". Разбираха се как ще докажат каква загуба на време и ресурси сме ние.

Костите ми бяха превзети от внезапен хлад. Издърпах най-близкия стол и го доближих по-близо до Нико. Джуд направи същото и започна да кърши ръце.

- И те те хванаха, че ги подслушваш ли?

- Знам, че е глупаво, но като ги чух, така се стреснах, че без да искам, изпуснах колата. Избягахме, преди да отворят вратата, но съм убеден, че са успели да ни видят. Чух как Роб ме вика по име.

- И после? - настоявах аз. Умът ми бе започнал да прави връзки. Опасни съвпадения.

- После Блейк получи назначение за тази Операция, макар да е в Екип едно. Джарвин каза, че имали нужда от Зелен, който да хакне стаята със сървъри на компанията. Той просто нямаше избор.

Бавно се облегнах назад. Да намалим изродското поколение. Ухото ми, което бе поело ударната вълна при избухването на гранатата, сякаш имаше свой собствен пулс.

„Това бе случайност - повтарях си аз. - Роб просто действаше безразсъдно." Но втората лъжа звучеше още по-неубедително и от първата. Да намалим изродското поколение. Как? Като ги поставяме в смъртоносни ситуации по време на Операции, които биха могли да минат за инциденти? Роб и преди бе убивал деца. Знаех само за онези две, които бях видяла в спомените му, но кой можеше да каже дали не са били повече?

Господи! Ослепителна вълна от гадене избухна нагоре по стомаха ми. Дали не ги бе убил, за да намали броя на децата тук, долу?

Не, не. Трябваше да спра. Мислите ми се въртяха в кръг и излизаха извън контрол. Това бяха просто Нико и Джуд - две деца с прекалено много свободно време, през което да стоят и да си измислят страхотии. Те постоянно сръчкваха неприятностите, а после се правеха на шокирани, когато те се обръщаха и ги захапваха за задниците.

- Вероятно е просто съвпадение - успокоих ги аз. Убедена съм, че имах да им кажа още нещо, но то се отвърза от веригата на мислите ми в момента, в който долових как някой извика името ми през стаята. Един от съветниците на Албан, добрият стар господин Енотско лице, стоеше пред входа на атриума.

- Той иска да говори с теб в офиса си след час.

След което се обърна на петите си и изчезна, очевидно сърдит, че бе изпратен да послужи като вестоносец.

- Какво ли пък иска? - попита Джуд, очевидно объркан.

Човек почти никога не можеше да види ходещите костюми на повече от няколко сантиметра от Албан. Нямаше да се учудя, ако те проникваха всяка нощ край леглото му и се редуваха да му шептят планове на ухо, докато той спеше.

Общо бяха десет души - всичките на възраст над петдесет. Разделили си бяха областите, върху които Албан следваше да се фокусира, и бяха поели контрол над всяка от тях. Координираха и одобряваха Операциите, уреждаха докарването на нови припаси и агенти, набираха нови треньори, ръководеха финансите на Лигата. За да може Албан да се съсредоточи върху „голямата картина" и задачите и целите в нея.

Джуд твърдеше, че те са тук само защото Грей бе пожелал да ги убие по някаква причина и следователно нямаха друг избор освен да дойдат при нас под земята. Аз все още не знаех името и на половината от тях, тъй като повечето държаха никога да не контактуват директно с „Пси" изроди като мен. Затова бе по-лесно да си набележа някоя тяхна характерна особеност и да им лепна прякор, произтичащ от нея. Енотско лице, Маймунски уши, Конски зъби и Жабешки устни бяха сред тези, които срещах най-често.

Това, което липсваше на имената в творчески аспект, те наваксваха като точност на определението.

- Тренировка? Вече? - попита Джуд, поглеждайки отново към телевизора.

Аз се пресегнах и изключих апарата.

- Ей!

- Закъснявате - казах и посочих към часовника на стената. - Още две минути и инструктор Джонсън ще ви пише наказателна точка.

- Е, и? - контрира ме Джуд. - Това е по-важно.

- По-важно, отколкото евентуалната ти активация? - попитах аз. - Защото последния път, когато проверих, беше на две наказателни точки от това завинаги да си останеш като поддръжка в Щаба.

Бе долно от моя страна да прилагам подобна тактика и успях да го прочета в изпепеляващия поглед на Нико. Но той знаеше дори по-добре от мен, че едно бъдеще, в което Джуд така и не излиза навън на Операция, беше това, заради което той би продал и двете си ръце, само и само да го избегне.

Изведох ги навън и вървях след тях чак до залата за тренировки, в случай че им хрумнеше някоя идея да свърнат по пътя. Екипите, с които обичайно тренирахме - Две, Три и Четири, - бяха вече на място, загряваха се и затъмняваха с присъствието си стената от огледала. Това бе единствената част в Щаба, която миришеше наистина на нещо човешко. Вонята на пот и сгорещени тела разтърсваше помещението с усещането за реален, доловим живот. Поне беше по-добре от миризмата на плесен.

Инструктор Джонсън кимна към мен, докато държах вратата отворена, а флуоресцентната светлина избелваше неговата и без това вече руса коса. И двете с Вида днес бяхме освободени от уроци и тренировки, но утре всичко щеше да започне наново. Пак щях да се потопя в познатото ежедневие, благодарна за облекчението да не ми се налага да мисля за нищо друго освен за това да минавам от час в час и от врата на врата. Жизнен урок на тема как да оцелеем -с любезното съдействие на Търмънд.

Джуд и Нико можеха да ме намразят заради това, но на мен не ми пукаше. Не можех да си позволя да се храня от страха им, нито да му разреша да завихри и моя. Бях работила толкова усърдно, за да успея да се вцепеня до безчувствие, за да мога да приема това място, че не бях готова да ги оставя да го разрушат. Определено привлякоха вниманието ми, загрижеността ми и закрилническото ми чувство, но точно това нямаше да им дам.

Изкъпана, нахранена, облякла чисти дрехи и със събрани мисли, вече бях готова да се срещна с Джон Албан. Но той не бе готов за мен.

Много неща можеха да се кажат за основателя на Лигата, но може би само две от тях всъщност бяха ласкателни. Никой не можеше да отрече, че той бе умен мъж. Лигата бе това, в което се бе превърнала днес, единствено заради него. Проблемът се криеше във факта, че някои смятаха, че атаките към Грей следва да минат на съвсем „ново ниво", докато други пък го притискаха да запази досегашния курс, тъй като и без това даваше резултати.

Мислех си, че той има правото да изисква да си помисли по-дълго за подобно отговорно решение, но разбирах и тяхното нетърпение. Знаех, че им се ще да осребрят нарастващото недоволство и протестите, за които се говореше под сурдинка, но ние наблюдавахме.

Чух гласове зад вратата. Първо бяха приглушени, а после избухнаха и привлякоха вниманието ми. Колкото повече стоях и слушах, толкова повече се изпаряваше намерението ми да почукам.

- Не! - говореше Албан. - За бога, не! Не! Колко пъти трябва да повторя тази дума, за да й намерим място в речника ти? Такъв бе отговорът първия път, когато представи тази идея на висшите служители, когато придума Джарвин да я изложи пред съветниците - и сега.

- Не обмисляш добре нещата...

Инстинктивно се дръпнах назад, подгонена от грубия глас на Роб.

- Мислиш си, че можем да поддържаме това, без да направим голямо изявление? Колко от тези неща по цял ден стоят из Щаба, губейки нашето време и енергия?

Албан го прекъсна.

- Те не са неща и съм убеден, че това е добре известно дори и на теб. Въпросът не подлежи на обсъждане. Целта никога няма да оправдае средствата, колкото и да се опитваш да ми го пробуташ. Никога. Те са деца!

В едно ъгълче на ума ми някаква мисъл започна да се оплита с друга - по-тъмна, - но насилвах вниманието си да остане тук. И сега.

- Нали ти винаги казваш, че си готов на всичко, за да разкараме Грей? Това отвличане на вниманието ще ни е повече от достатъчно, за да успеем да влезем и да разрушим лагерите. Даже ще съумеем и да разпространим новината за това из цялата останала скапана страна. Само така вече можем да проникнем. Те са наясно с нашите фалшиви документи. Сега дори не сме способни да припарим вътре, за да изведем агентите, които бяхме вкарали в лагерите. Те ни очакват! А ние всички чакаме ти да направиш нещо! Да решиш нещо!

Последва дълго, горчиво мълчание. Каквито и думи да търсеше Албан, той така и не ги намери. Не можех да държа ума си под контрол. Какъв план би могъл да го развълнува чак толкова?

- Само те предупреждавам - продължи Роб, звучейки вече по-спокойно, - че дори аз съм чувал агенти, които се чудят всъщност към каква политика ще се стремим. Голяма част от тях все още си мислят, че в края на краищата искаш отново да се сдобриш с Грей, че ти е мъчно за приятелчето.

Затворих очи. Имаше неписано правило, според което, каквото и да ставаше, никога не споменавахме бившето приятелство между Албан и президент Грей и първата дама. Кейт дори ми каза веднъж, че Албан не обичал да му напомнят за заеманата от него длъжност на Секретар по вътрешната сигурност. Така че предполагам, че в момента той не бе особено приятно развълнуван от напомнянето за това, че е бил част от малък кръг хора, които са се наслаждавали на частни вечери в официалната резиденция на Белия дом.

Изведнъж се намеси нов глас.

- Джон, да не отхвърляме идеята изцяло. Това е тактика, която е била ползвана и преди и е доказала ефективността си. Те не биха разбрали. Имаме си начини да скрием механизма...

Бях толкова фокусирана върху разговора, провеждан пред мен, че не чух човека, който докуцука до мен. Поне не и докато той не се завъртя край гърба ми и не ме потупа по рамото, за да привлече вниманието ми.

- На твое място ще си трая за това, малка клюкарке - каза ми Коул. - Или е нужно да ти напомня историята за убитата заради любопитството си котка?

Вече бе прекалено късно да скачам назад и да се преструвам, че не бях слушала, а пък и бях твърде объркана, за да се насилвам да играя сценки.

Докторът в екипа на Роб бе свършил добра работа в зашиването на по-дълбоките рани по лицето на Коул и в почистването на мръсотията от кожата му. Той носеше риза, която му стоеше свободно, и панталони, които бяха по-голям размер от неговия, но поне вече не беше в старите си парцали, изцапани с повръщано. Изглеждаше като нов човек и аз бях благодарна за това. Така ми бе по-лесно да го огледам.

Най-после ми се отдаваше подобна възможност.

Когато Лиъм ми бе казал, че има по-голям брат, си го бях представяла доста по-възрастен - на двайсет и пет или двайсет и шест. На възраст като Кейт. Но бях дочула някой от тактическия екип на Роб да се оплаква от него по време на полета към дома. За пънкарското му поведение на задник, за това, че бил едва на двайсет и една, а пък Албан пилеел всичките добри Операции по него. Малкото златно момче.

Само три години го разделяха от Лиъм. И от ОМИН. Коул бе част от това поколение, което се измъкна на ръба от хватката на болестта.

- Май нямахме особена възможност да си поговорим в самолета, нали? - попита той, докато бинтованите му пръсти подбутваха влажната ми коса зад рамото ми.

Бе няколко сантиметра по-висок от брат си. Усетих ги, когато се наведе към мен, за да изучи лицето ми, а по неговото се разля пиратска усмивка. Коул може би имаше по-тесни рамене и кръст, но в позата му определено се криеше нещо познато...

Разтърсих глава в опит да се отърва от изчервяването по бузите си и почуках по вратата. Това доведе до внезапен край на спора вътре. Когато влязох, Албан се изправи зад бюрото си от тъмно дърво, затвори лаптопа си и прекъсна тихото жужене на радиоскенерите от съседната маса. Роб и съветникът с устни като на жаба вече ставаха, а лицата и на двамата бяха зачервени от препирнята. Щом ни зърна, Роб извъртя очите си нагоре и се облегна на една от многото полици на Албан, запълнена с безсмислени дребни украшения от стария му живот.

- Сър - казах аз, - искали сте да ме видите.

- За бога, седни. Заповядай. - Каза Албан, сочейки с ръка към един от сгъваемите столове насреща му. - И двамата изглеждате така, сякаш едва се държите на крака.

- Добре съм - отвърнах и добавих: - Благодаря ви. - Хрумна ми като допълнение. Мразех колко тъничко звучеше гласчето ми около него. Ненавиждах това.

Албан се настани обратно в стола си. Устните му се отдръпнаха, за да разкрият усмивка от предимно пожълтели зъби. Този мъж вече почти не излизаше на обществени места. За главата му бе обявена щедра награда. Ако им бе нужно да запише видео обръщение, то след това - по време на постпродукцията - те винаги почистваха сипаничавата му кожа и избистряха тена на лицето му. Обичаха също така и да го изтипосват чрез Фотошоп в снимки на американски пейзажи и градове, за да предадат впечатлението, че е доста по-безстрашен в разходките си навън, отколкото бе в действителност.

- Бих искал да си поговорим неофициално за снощната операция по спасяването на Агент Стюарт, ако и тримата нямате нищо против. Не мисля, че е възможно да отложим разговора.

Той изчака, докато Коул се настани на стола до моя, преди да се протегне през бюрото и да се здрависа с него.

- Не мога да ти опиша колко се радвам отново да видя лицето ти, мило мое момче.

- Значи сте щастливец - Коул провлачи думите, без да се опитва да прикрие горчивината в тях. - Изглежда, че от тук нататък ще виждате често това красиво момче.

„Престани - казах си още преди да успея да се напрегна. Коул не беше Лиъм, независимо от това колко си приличаха, без значение колко подобни бяха гласовете им. - Фокусирай се върху разликите."

Коул имаше по-здраво телосложение от Лиъм и бе някак по-изтупан. Косата му бе остригана по войнишки за разлика от последния път, когато го бях видяла. Така изглеждаше два нюанса по-тъмно русо, отколкото я помнех. Онзи Лиъм, когото познавах, бе много по-небрежен във външния си вид, но същевременно приветлив по всякакъв възможен начин. А пред мен бе по-големият му брат -корав и пребит почти до смърт, но приличащ на издялан от лед. Все пак не изглеждаше много по-различно от състоянието, в което бях оставила Лиъм. Чувствах се ужасно гадно заради бързината, с която мозъкът ми замени единия брат с другия. Колко много това, че си представях, че Лиъм е отново тук до мен, повдигаше духа ми и отпускаше напрежението в гърдите ми.

„Престани."

Жабешки устни затвори вратата на кабинета и се оттегли в ъгъла на малката стая, плъзгайки се в сянката на Албан.

- ... нормално никога не бих прекъснал процеса на оздравяването ти -обясняваше Албан, - но след като чух устния доклад на Агент Медоус, имам чувството, че има някакво объркване. Ще ми е интересно да чуя какво се случи от твоя гледна точка, Руби.

Въобще не схващах, че говори на мен, докато Роб не се оттласна от полицата, а широките му рамене не се разпериха при поемането на поредната глътка въздух. Преди да тръгнем на Операцията, той отново бе подстригал късо тъмната си коса. Тази прическа караше скулите му да изпъкват, променяше начина, по който сенките падаха върху кожата му.

Господи, защо трябваше да правим това? Къде беше Кейт? Никога не ме бяха разпитвали без нея и никога тук - в офиса на Албан - зад затворена врата. Изненадах се от това колко неспокойна бях. И на нея не вярвах, но очевидно, някъде по пътя, бях свикнала с тихото й, постоянно присъствие и с очакването да ме подхване, ако се подхлъзна.

- Дали... изчакваме още някого? - попитах аз, стараейки се да запазя гласа си спокоен.

Албан разбра въпроса ми.

- Това е просто неофициален разговор, Руби. Нивото на секретност, под което попада тази Операция, не ни разрешава да водим разговора пред цялата организация. Не се притеснявай да говориш свободно.

Притиснах ръце върху коленете си. Опитвах се да им попреча да подскачат.

- Агент Медоус - започнах с глас, който в моите уши прозвуча много силно - ни запозна с параметрите на мисията по време на полета. Разкри ни целта и какво знаем за разположението на бункера. Той също така ни припомни и плановете за отстъпление, които вече бяхме обсъждали преди тръгване.

Устата на Албан бе открехната широко. Очевидно не бе свикнал да прикрива чувствата си. Едно от ъгълчетата й се дръпна нагоре.

- Някой от тези планове за отстъпление включваше ли вие с Вида да напускате бункера?

- Не, сър - отвърнах аз. - Агент Медоус ни заповяда да стоим на позиция в стълбището и да ги покриваме оттам.

Албан постави лактите си на масата и облегна брадичка на пръстите си.

- Тогава как ще обясните напускането си?

Не се обърнах да погледна към Роб, но усещах, че зяпа към мен. Всички се бяха вторачили. И от тежестта на погледите им останах с впечатлението, че Медоус вече бе отговорил на този въпрос.

„Ако вкарам Роб в неприятности - мислех си, - точно колко пък ще загазя аз самата?" Той се палеше бързо. Знаех, че ще се ядоса още когато направих избора с Вида да останем навън, но това щеше да е нищо в сравнение с яростта му, ако го предадях и кажех на другите какво точно се бе случило на стълбите. Не биваше да ги оставя да забележат върху лицето ми обземащите ме пълзящи подозрения. Не можех да задам въпросите, които исках. Защо не ни предупреди? Тогава устройството ми за свръзка все още работеше. Щях да го чуя.

- Стълбището беше... изложено на риск. Дадох заповед на Вида да напуснем, за да наглеждаме ситуацията от външна позиция.

- И не ми предадохте това, защото...? - попита Роб, чийто гняв бе започнал да го издава.

- Устройството ми за свръзка бе счупено - отвърнах аз. - Сам видя, когато се събрахме.

Той изсумтя.

- Добре - каза Албан след момент. - Стълбището било изложено на риск? Как така?

Имаше граната. Роб хвърли граната. Пет думи. Перфектен начин, който да се погрижи Роб да бъде принуден да преглътне всеки грам горчиво порицание, което заслужаваше. Албан щеше да ми повярва. Той никога - нито веднъж - не се бе усъмнявал в думите ми. Даже ги бе защитавал пред съветниците си, когато бях извадила някакви нежелани новини от нечий нещастен ум. Пет думи, които да разкрият истината: че Роб бе застрашил собствената си Операция - дали от глупост, или пък нарочно - и почти бе успял да убие и двете ни с Вида.

Не знам точно как знаех или дори защо бях толкова убедена в това, но бях толкова уверена, колкото кръвта, която гърмеше в ушите ми. Ако сега го предадях и го поставех в неловко положение, следващия път, когато попаднех в обхвата му, той нямаше да пропусне.

- Не беше... добре построено и просто се срути - обясних аз. - Очевидно не е могло да понесе тежестта на всички ни. Скапана конструкция.

- Добре - каза Албан, нижейки думите една след друга. - Агент Стюарт докладва, че вие двете с Вида всъщност сте го спасили. Как стана това?

- Тя и другата напълно игнорираха заповедта ми да се върнат в бункера! Ето така! - извика Роб. - Знам със сигурност, че ме е чула. И знам, че именно ти си отказала да се върнеш.

И четиримата мъже се бяха обърнали към мен. Зрението ми намаля. Черното отново бе започнало да го превзема, просмуквайки се от краищата навътре. Притиснах ръка към гърлото си, дърпайки стегнатата яка, опитвайки се да освободя дъха, който бе заседнал там.

Исках Лиъм. Мечтаех си Лиъм да бъде тук, стоящ достатъчно близо до мен, за да мога да вдъхна кожата, дима, сладката трева.

- Руби - каза Албан с глас, който бе спокоен, дълбок и търпелив като морето, -би ли отговорила на въпроса ми?

Исках само това да свърши. Да се върна в спалното помещение, да изпълзя в студената тъмнина до леглото си и да се отнеса в нищото.

- Той е прав. Аз наредих на Вида да не последва заповедта му. Когато се качихме горе, видяхме, че служителите на Националната гвардия местят затворниците и ги изкарват от вход, за който не знаехме нищо. Не поисках позволение да продължа. А трябваше.

- Защото много добре знаеш, че единственото нещо, което следва да правиш, е да се подчиняваш на заповедите на своя Водач! - излая Роб. - Мислиш ли, че щяхме да загубим толкова много мъже, ако беше там, за да покриваш бягството ни?

Телевизорите зад Албан бяха изключени, но мога да се закълна, че чувах статичното им дихание, което се учестяваше, докато мъжете стояха притихнали. Той притисна ръка към горната част на главата си, но нито веднъж не извърна поглед от мен.

И тогава се чу гласът на Коул - толкова южен, колкото сладък чай.

- Ами, слава на бога, че не си се подчинила. Иначе към момента най-вероятно щях да съм на половината път към ада.

Очевидно бях подценила влиянието на Коул в организацията. Даже „влияние" май не бе правилната дума. По-скоро вид контрол, подплатен от чар и смъртоносни резултати. Албан повдигна веждите си и само кимна, оставяйки Коул да продължи.

- Хайде да говорим за нещата откровено - каза Коул и се облегна назад, за да се настани по-удобно. - Тя е тази, която ме спаси. Защо въобще би следвало да е загазила?

- Тя не се подчини на преките ми заповеди!

Коул прекъсна Роб с отегчено помахване на ръката.

- За бога, погледнете горкото момиче! В момента й се карате, защото ме е спасила. Ако си мислите, че просто ще стоя и ще гледам как я карате да поема вина за мисия, която, между другото, дори не бе провал, доста сте се объркали.

Никой не проговори. Взирах се в самодоволното изражение на Коул, сетне в убийствения поглед на Роб. Късчето пространство помежду им бе пълно с нещо повече от недоверие и раздразнение - тук се усещаха години на обща история, обагрена с омраза, която не разбирах.

Напрежението в лицето на Албан се оттече като падащ дъжд и в един момент и той започна да се усмихва.

- Тук съм склонен да се съглася с агент Стюарт, Руби. Благодаря ти за проявеното бързо мислене - Албан премести някакви хартии на бюрото си. -Агент Медоус, довечера ще прочета цялостния ви доклад. Засега сте свободен.

Когато старшият агент се изправи, аз също го последвах и се наклоних към вратата, очаквайки бързото си бягство. Вместо това гласът на Албан ме задържа.

- Само още нещо, Руби. Надявам се да нямаш нищо против. Бих искал да обсъдя нещо с теб и Коул.

„Пуснете ме. Нека си ида. Моля ви..."

Стана ясно, че това не се харесва и на Роб, но и той нямаше избор. Вратата зад него се затвори толкова силно, че успя да раздрънка старите стъклени бутилки от кока-кола, които красяха полицата над нея.

- Сега, малко по-спокойно вече... - Албан погледна към мен. - Да започна с това, скъпа, че тук ти се доверява информация, която е доста над нивото ти на разрешен достъп. Ако чуя и една дума от този разговор, издишана някъде извън тези стени, ще има последствия. Тук важат същите правила като онези долу.

„Не, само не това. Моля ви, нека не е това."

- Да, сър.

Задоволен, той се обърна към Коул.

- Държа на онова, което казах преди малко. Съжалявам, че трябва да ти причиня това, преди напълно да си се възстановил. Но както знаеш, налага се да си върнем информацията, която е била взета от теб.

- Напълно съм наясно - отвърна Коул, - но както вече ви съобщих, не знам у кого е тя. Бях в безсъзнание, когато я взеха и, честно казано, сър, не си спомням много от случилото се, след като ме заведоха в бункера. Не съм сигурен дали е била взета от връзката ми.

Наблюдавах го как прокарва бинтована ръка над късо подстриганата си руса коса, чудейки се дали и за Албан бе толкова очевидно, колкото и за мен, че той лъже.

- И това е напълно разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата - рече Албан, облягайки се назад в стола си. Той сключи пръсти и ги положи върху стомаха си. - Ето тук на помощ идва Руби. Тя ни служи като инструмент, който помага... да разчитаме спомените на нашите агенти. Тя вече ни съдейства да намерим доста данни, които бяха попаднали в неправилните ръце.

„Моля ви се. Моля ви се. Моля ви се. Не и него!" Не исках да прониквам в ума му. Не исках да виждам проблясъци от спомени с Лиъм... или пък за техния живот. Исках просто да се махна от него, преди смаляващият ми се гръден кош да разкъса сърцето ми.

Коул видимо пребледня - от гънките между веждите чак долу до пръстите, които бяха обхванали подлакътниците на пластмасовия стол.

- О, я стига - засмя се Албан. - Казвали са ми, че е напълно безболезнено. А ако не е, обещавам, че веднага ще я накараме да спре.

В това не се съмнявах. Дори и да подивеех и да не отпуснех ума на Коул, всички съветници и старши агенти носеха малки ръчни тонколони, които функционираха като миниатюрни машини за Бял шум.

- Ти винаги си първи като доброволец за скачане от мостове и инфилтриране в „Пси", а не можеш да оставиш едно момиче да надникне набързо в спомените ти, и то, като се има предвид, че това ще е от полза на семейството ти тук - в полза на Родината ти? - усмивката на Албан така и не заигра, независимо от цялото му нервничене.

„Умно", помислих си аз. Речта в стил Направи го за Великата си Родина бе едно ниво над директна заповед, а Коул бе достатъчно умен, за да разбере колко по-добре ще изглежда, ако се съгласеше на това по „собствено желание".

- Съгласен съм - каза Коул, обръщайки се най-накрая към мен. - Какво трябва да направя?

Минаха няколко минути, преди да открия гласа си, но се гордеех с това колко силен се оказа той.

- Дай ми ръката си.

- Бъди мила с мен, сладурано - помоли Коул, а пръстите му леко потръпнаха, когато докоснаха моите. Албан се засмя неприкрито на това, но Коул издиша набързо и затвори очи.

Ръката му бе леденостудена и хлъзгава на допир. Опитах се да игнорирам настоятелното притискане на палеца му към моя. Ръката на Лиъм винаги бе поглъщала моята, когато той я бе държал, но тази бе някак по-голяма. Дланите бяха по-груби и с мазоли, каквито се появяваха след години на боравене с тежести, оръжия и водене на боеве. Различен бе и начинът, по който пръстите на лявата му ръка потреперваха от време на време.

Не исках да мисля за нищо от това. Държах очите си фиксирани върху лявата му ръка и двата пръста, които тръпнеха, докато той кротко се бореше с болката от нараняванията си.

- Опитай се да се успокоиш - казах. - Можеш ли да ми обясниш какво трябва да търся? Как изглежда? Какъв размер е? Цвят? Дай ми възможно най-много детайли.

Очите на Коул все още бяха затворени.

- Стандартна флашка. Малък черен стик с дължината на палеца ми.

Бях повтаряла тази процедура толкова много пъти през изминалите шест месеца, че вече не чувствах никаква болка, но, така или иначе, се стегнах. Ръката му трепереше леко или пък това беше моята? Засилих захвата си върху пръстите му, като се опитах по този начин да успокоя и двама ни.

- Сети се за последния момент, в който е била у теб. Пробвай се да си го припомниш.

Коул издиша насечено два пъти.

Почувствах се така, сякаш се промъквах под заспалата повърхност на затоплена от слънцето река. Въпреки всичките усилия, които ми се наложи да впрегна, за да премина през естествената му защита, нямаше нищо студено или неподвижно в петната от цветове и форми, които преминаваха край мен. Но те се движеха прекалено бързо. От време на време виждах лица или предмети - зелена ябълка, самотна люлка, малко плюшено мече, което гореше в суха трева, врата с нацапан знак НЕ ВЛИЗАЙ!, изписан с пастели. Като че ли той се опитваше да мисли за всичко друго освен за нещото, за което изрично го бях помолила.

Коул бе отмалял в стола си, а главата му бавно падаше към рамото ми. Стори ми се, че го усетих как я разтръсква, а косата му се докосваше до врата ми.

- Покажи ми кога загуби флашката - помолих тихо аз. - Черната флашка.

Споменът изплува бързо, сякаш го бях издърпала от водата. Малко момченце, облечено с гащеризон - на не повече от две-три години, - седящо насред море от тъмносив килим, ревящо толкова силно, колкото му позволяваха дробовете.

- Флашката - повторих отново. Сцената се замъгли и изчезна. Бе заменена от нощно небе и пращящ лагерен огън, който хвърляше топла сянка над близка палатка и мърдащите в нея тъмни силуети.

- Филаделфия! - чух Албан да казва зад мен. - Филаделфия, Коул. Лабораторията!

Коул очевидно бе дочул мъжкия глас, защото долових как потрепна в ръката ми.

Натиснах по-силно, вкарвайки ръцете си в потока, изведнъж притеснена за това, което щеше да ми се случи, ако не можех да подсигуря търсените от Албан резултати. „Флашката - помислих си аз. - Филаделфия."

Споменът се поколеба - черен и неподвижен като капка падащо мастило от върха на писалка. И след едно последно потръпване, той най-после се освободи.

Сцената ме заобиколи, захвърляйки ме насред дъждовна нощ. Сноп светлина проряза черната стена вляво на мен, а после я последва друга. Бяха фарове на кола. Не можех да чуя свистенето на спирачки или рева на мотора, но аз бях Коул и виждах нещата така, както и той ги бе виждал тогава - а точно в този момент той бягаше.

Около глезените ми летеше мръсна вода и разпръснат боклук. Държах едната си ръка на тухлената стена, налучквайки пътя си в тъмнината. Бетонът просветна, като че ли нещо остро го бе ударило. После още веднъж. И още. Докато не разбрах какво се случва. Стреляха по мен и мерникът им се подобряваше.

Засилих се и подскочих нагоре, хващайки една черна противопожарна стълба, която издърпах долу до земята. Ръцете ми бяха безчувствени и замръзнали, едва успявах да ги свия около стъпалата, докато се изкачвах. Стрелбата така и не спираше - до момента, в който се претърколих върху грубата настилка на покрива и в косата ми се заплетоха прах и насипна мазилка. Станах и излетях като куршум, скачайки от този покрив на съседния. Успях да зърна земята в секундата, през която прелитах над нея. Примигващите червени и сини светлини на полицейската кола следяха прогреса ми през покривите като сянка, която ми се подиграваше. Над мен вятърът се завихри и задърпа широката риза, която носех.

Прехвърлих се покрай ръба на следващата сграда и леко сбърчих нос от силната миризма на разлагащ се боклук. Краката ми се стовариха върху гумения капак на контейнера за смет и шокът от удара сякаш смрази коленете ми, а аз се озовах на земята с главата напред.

Сърцето ми изтуптя веднъж, после - два пъти, но бях така зашеметен от болка, че не можех да помръдна. Тъкмо бях успял да вкарам ръце под тялото си, когато алеята се изпълни с чиста, бяла светлина.

С куцукане не можеш да се придвижваш много бързо, а когато зад гърба ти има задънена улица, не можеш и да стигнеш много далеч. Но аз знаех къде отивам и се постарах вратата да се заключи добре след мен.

На очите ми им бяха нужни две ценни секунди, за да се приспособят към мрачния коридор. Запрепъвах се по стълбите към 2А - бледосиня врата, която отворих с рамо.

Апартаментът бе осветен - кафето все още се правеше на плота, но вътре нямаше никого. Проверих всяка стая - под леглото, в килерите, - преди да се върна обратно в коридора и да се пресегна към висящото там черно яке.

Сградата започна да се тресе от силата на тичащи нагоре по тясното стълбище ботуши. Ръцете ми трепереха, докато се опитваха да хванат якето - опипваха подплатата отвътре, долния шев - отново и отново, в абсолютен отказ да приемат истината.

Вратата експлодира с шут край мен и вече нямах възможност нито да помръдна, нито да се бия или пък да тичам. Бях свален на земята. Ръцете ми бяха захванати зад главата и заключени с белезници. Видях как ботушите им стъпват върху мен, докато минават да претърсят другите стаи, с извадени оръжия и готови да стрелят - додето не провериха и последната. И чак тогава - след като се появиха отново при мен - ме завлякоха долу. Покрай шокираните лица на съседите ми - през захабената външна врата, обратно на дъжда, където един черен ван чакаше, за да ме отведе.

Имаше хора от СОП, Националната гвардия и полицията. Нямаше възможност за бягство. Не им оказах съпротива, когато ме повдигаха към задната част на вана и заключиха белезниците ми намясто. Вътре имаше и други хора, но не познавах никого. Никой от тях не бе той.

Не знам защо погледнах нагоре точно в този момент, вероятно бе инстинкт или пък отчаяние. Вратата към живота ми се затваряше и въпреки всичко най-важното нещо за мен бе този половинсекунден образ на ужасеното лице на Лиъм под близката трептяща улична лампа, който изчезна в тъмнината.