Неизчезваща

Двайсет и първа глава

Родила съм се в тъмното сърце на една свирепа зима.

Това са думи на родителите ми и на баба. Не са мои. Вечер, когато не исках да се успокоя или пък започнех много да шавам и да скучая на семейните вечери, тя и татко обичаха да изкарват наяве историята с пътуването от болницата до вкъщи, което се бе превърнало в предизвикателство към смъртта. Виелицата ме печелеше всеки път. Оставях се да ме увият с думите си, от които сякаш се процеждаше опасност. Наслаждавах се на жестовете им с ръце, с които се опитваха да ми покажат докъде бил стигнал снегът. Едва съумявах да следя историята. Всеки път се опитвах да попия всяка дума. Поемах словата толкова навътре, че когато най-после заспях, сънувах именно тях. Сега просто изпитвах съкрушително чувство на срам. Мразех глупостта си да вярвам, че щом бях оцеляла в това, вероятно съм някак по-специална, че някога си бях помисляла, че това е неоспоримо доказателство, че има нещо, което трябва да свърша по-нататък.

„Небето бе с цвят на пепел - започваше баща ми - и в секундата, в която напуснах паркинга, облаците като че ли паднаха. Трябваше веднага да се върна, но майка ти искаше да се прибере при баба ти. Тя бе подготвила шумна веселба за посрещането ни у дома, знаеш ли?"

Стигнали дотам, докъдето успели - татко бил на шофьорското място и се опитвал да ускори преминаването ни през задушаващото перде от белота. Мама пък била на задната седалка с мен и му крещяла да спре, преди да излетим от някоя несъществуваща урва. Той най-много обичаше да разказва тази част от историята. Татко бе единственият, който можеше да имитира извисяващия се, задъхан глас на майка ми, когато тя бе на ръба на нервна криза.

Фаровете на колата не могли да се мерят със снега, но по този участък от магистралата все още имало хора, които се опитвали да го преминат. Татко отбил встрани, но някой, който идвал от противоположната посока, прескочил в нашата лента и се разбил в предницата на колата ни. Не знам къде са отивали те или защо са се движили с такава висока скорост при мощни ветрове и нулева видимост, но, така или иначе, нацелили колата ни, като ни избутали от платното и ни запратили в постоянно нарастващ снежен насип. Успели да повредят мотора и акумулатора.

Мобилните телефони нямали покритие. Нашите не могли дори да хванат радио. Мама винаги разказваше тази история с доста напрегнат глас. Очевидно въображението й се фокусираше над всичко, което бе могло да ни се случи по време на тази буря, ако тя беше продължила доста по-дълго от реалното. Ние тримата сме се били сгушили на задната седалка. Стояли сме цели три часа, стараейки се да не се паникьосваме, като сме се притискали плътно един до друг, за да се затоплим. Аз съм проспала цялата случка.

Мисля, че баба харесваше тази история, тъй като на нея се падаше ролята на герой. Тя мобилизирала съседите да тръгнат да ни издирват, а и с камиона си успяла да изтегли колата на родителите ми обратно на магистралата.

„Такъв ще е и животът за теб, малка пчеличке - казваше ми тя години по-късно. - Понякога ти си този, който кара с превишена скорост, изпаднал е в паника и прави твърде много неща, без да внимава, чупейки неща, които не е искал. А понякога животът просто ти се случва и ти не можеш да го избегнеш. Той се разбива в теб, защото иска да види от какво си направен."

Независимо от това колко ужасяваща бе тази история за мен като дете, докато растях, все пак обичах зимата. Студът не ме притесняваше, тъй като знаех, че след няколко месеца, седмици или дни сезонът отново ще се промени. Лесно е да преживееш и най-студените дни с нищо повече от това обещание и топлината на хората около теб.

Но този хлад, който усещах сега, проникваше чак до костите ми. Това бе вид безчувственост, от която трудно щях да се отърся. Нямаше бягство от нея.

Земята под гърба ми се пързаляше. Парчета кал отстъпваха мястото си на лед, а после пък на камъни, които се забиваха в опашната ми кост и после разрязваха гръбначния ми стълб по дължина. Чух пращенето на заскрежени листа, които преминаха покрай ушите ми, и почувствах рязко подръпване, когато косата ми се закачи в нещо. Опитах да се хвана с една ръка за някакъв корен, исках да забия котва в тази река от мръсотия, но се движех прекалено бързо. Слънцето зад клепачите ми светеше в червено и пробиваше дори пулсиращата болка вътре в черепа ми. Не усещах десния си крак. В действителност не чувствах почти нищо от дясната си страна. Чак след като светлината намаля и можах да отворя очите си, умът ми най-после направи връзката, че всъщност аз се движех, а не земята.

Небето над мен бе синьо зад късчетата струпващи се бели облаци. Можех да го зърна през голите сиви ръце на дърветата. След като долових острата воня на телесна миризма, сбърчих вежди. Чух сумтене като от усилие, когато под гърба ми премина широката груба повърхност на нещо. Последва отново гладка земя и една падина, която дойде бързо, без предупреждение, като първоначалното гмуркане на низходящо захождащ самолет. Стомахът и очите ми се преместиха надолу.

Мъжът носеше тъмночервено пухено яке, което бе износено и протрито от годините. Подгъвът на кръста му бе разшит, а през дупката напираше да излезе белият пълнеж. Дънките му му бяха прекалено тесни. Те протестираха всеки път, когато той се обърнеше, за да ме хване по-добре за крака.

- Н-недей... - гласът ми бе изчезнал. Опитах се да вдигна другия си крак, за да го изритам в захвата, но никой от крайниците ми не реагираше.

Мъжът явно бе усетил как се напрягам, защото погледна назад към мен през рамо.

- Събуди ли се?

Виждах го раздвоен, после разтроен, разчетворен. „Фокусирай се", наредих си аз. Мъжът изглеждаше точно толкова заплашителен, колкото бе Дядо Коледа от някой мол - брадата му беше дълга и неравна, но усещането бе живо. Татко ми четеше книги, разказващи за пламъчето в очите на Дядо Коледа и розовите му бузи. Е, и очите на този светеха със сигурност. В очакване на доларови банкноти.

- Само да опиташ нещо странно, и ще ти прекърша врата. Чуваш ли ме?

„Мръдни!" Пробвах да повдигна хълбоците си. Инструктор Джонсън няколко

пъти ме бе учил как да се освобождавам от подобна хватка. Насилих се да напипам някой камък, който да запратя на онова нежно място, в което основата на черепа му се срещаше с врата му, тъй като швейцарското ми ножче вече не беше в ботуша ми. Тялото ми не отговаряше. Бях си ударила главата - но не чак толкова здраво, нали? Предната нощ бе обвита в някаква сянка. Спомнях си дългото ходене, Джуд, пренастройващ охранителната система, всички онези кашони и кошове, подпечатани със знамена и странни езици. И Нокс. Нокс също бе там, нали?

Зад очите ми избухна главоболие и аз отново ги притиснах и затворих. Слънцето грееше. Защо ми беше толкова студено?

- Има един човек, който ще е супер заинтригуван да те види - продължи мъжът. - Сутринта дойде да разпитва. Задаваше въпроси за това дали сме видели някакви деца. Каза, че имало голям арест край летището, но няколко успели да избягат. И аз си помислих: Джо Хидъл, този мъж може да е луд, но може и да е прав. Затова излязох както обичайно на лов... и какво открих!

Отпуснах хълбоците си, опитвайки се да окажа възможно най-голямо съпротивление, докато вървяхме надолу по следващия хълм. Може и да не можех да се преборя с него, но поне нямаше да го улеснявам.

- Какво - започна той, като изкриви крака ми в доста неестествен ъгъл - казах току-що?

Използвах малкото гъвкавост, която бе останала във врата ми, за да го раздвижа нагоре, докато слизахме по последния хълм. Палатки, дори повече от тези, които бях видяла в склада. Повечето бяха бели или с надписи СОБСТВЕНОСТ НА АРМИЯТА НА САЩ. През мен премина шок от ужас, който ми даде силата да сритам задната част на коляното на този мъж. Избликът на болка, който разсече дясната ми страна, не беше нищо в сравнение с ритника на мъжа право в ребрата ми.

Успокоих се, защото нямах избор. И най-малкият намек за енергия, който бях почувствала в себе си, вече бе изтекъл и почти можех да си представя как се влачи зад нас като кърваво петно.

- Сандра! - извика мъжът. - Сенди, тук ли е още онзи мъж?

Откакто бяхме навлезли сред палатките, около нас постоянно имаше крака и лица. Миризмите тук прииждаха на талази - пушено месо, мръсно бельо, застояла вода. Около входовете на палатките имаше само кал, но вътре се забелязваха килими, свещи, стари матраци и чаршафи.

- Джо, това...? - започна някой.

- Дръпни се, Ава - предупреди Джо. - Аз я открих. Сандра!

- Той току-що си тръгна - дочу се гласът на една друга жена. Акцентът й бе почти неразпознаваем. - Ще ида да видя дали камионът му все още е на шосето. Ти... Ти просто задръж тази тук.

Суитшъртът се бе повдигнал на гърба ми и усещах калта отдолу... тинеста и смразяващо студена. Нещо - някой - докосна лявата ми ръка с обувката си.

- Тя... Това дете...

Зачервеното лице на жена на средна възраст се наведе близо над моето. Тя махна една от разноцветните си ръкавици и сложи ръка на челото ми. Джо почти й изръмжа и я принуди да се отмести назад. Очите ми отново се затвориха, а щом ги отворих, на нейното място вече имаше други лица. Това беше като стена в галерия, на която бяха подредени снимки на невъздържани емоции. Портрети на уморен страх, пейзажи на тъга, миниатюри на любопитство. Опитах се пак да помръдна, но не можех да облекча сковалата ме в главата болка.

- Тя се тресе - отбеляза един от мъжете. Видях пожълтелите му маратонки „Найк". - Чакай да й донеса едно одеяло.

- Тя болна ли е? Толкова е бледа - този път бе жена. - Боже, та тя не може да е на повече от шестнайсет. Виж я, Джо! И ти ще я предадеш на онзи мъж?

Ето една истина за оръжията - те бяха като говорещата пръчица, която учителката ни в първи клас ни раздаваше по време на час. Само на този, който я имаше, бе разрешено да вземе думата.

- Прибирайте се в скапаните си палатки! - Оръжието на Джо бе блестящ сребрист револвер и очевидно никой не смяташе да провери колко патрона са му останали в барабана.

Една жена - Сандра - извика нещо като „Ето го! Ето го!" и викът й бе донесен до нас от вятъра. Последва несъмнено звук от мотор на кола. Ръмженето му ставаше все по-силно и доловимо с доближаването му около периметъра на палатковия град.

Облизах напуканите си устни, стараейки се да си поема дълбоко въздух, който така и не идваше. Който и да беше този мъж, той бе като камък, хвърлен в спокойно езеро. Дори и хората, които бяха разпитвали Джо, се разпръснаха. Кракът ми беше пуснат обратно на земята. Усещах кръвта, която се завърна обратно в него, като изпълнена с натрошено стъкло.

- А парите ми? - казваше Джо. - Искам да знам как Грей ще ми даде парите. Той със сигурност не предприе нищо, когато реката ми отне всичко, което притежавах!

- Името ти влиза в системата на преследвачите. Те ще те намерят. Аз съм просто транспорт. Би ли я хванал за малко?

Мъглата сякаш се изтегли от мозъка ми. Един крак застана върху китката ми и ме затисна.

- Не! - извиках аз, а очите ми претърсваха входовете на палатките за лице, издаващо поне минимална симпатия, дори и да бе нерешително... всеки друг, но не и Роб Медоус.

Те гледаха. Всички до един. Всеки човек от този палатков град. Безпокойство им разрови въздуха и разбърка ума ми. Но мълчанието им - то бе оглушително.

Ако си отворех очите, това щеше да се превърне в реалност, а той искаше тъкмо това. Ръката му хвана в юмрук онова, което бе останало от конската ми опашка. Сграбчи ме здраво и ме извъртя назад, за да ме види по-добре. Усмихна се.

- Здравей, съкровище! - озъби се Роб. - Доста време мина.

Задавих се с думичката не.

- Ето. - Той разсеяно бутна един таблет към мъжа. - Напишете името си и номера на социалната си осигуровка. Наградата се дели шейсет на четирийсет.

- Шейсет-ч-чч-етирийсет! - заломоти Джо. - Ама това е, боже мили... Тези числа верни ли са?

- Колко? - извика някой отдалеч. - Не забравяй, че ти дадох да ползваш пистолета ми. Дължиш ми и за дажбите за миналия месец!

- Дръж я! - излая Роб. - Тя се нуждае от подходящо обезопасяване!

Ръцете ми бяха захванати заедно и не можеха да помръднат, но не заради допира на пластмаса, а от притискането на метал. Чух как веригата дрънчи и усетих, че той ми вдига главата. Вдъхнах миризмата на кожа.

Извиках. Дрезгав и грозен звук, който разби гърлото ми.

- Не! - примолих се, като мятах глава и извъртах врата си, за да го избегна. Коленете на Роб паднаха върху гръдния ми кош и следващото ми вдишване излезе като ридание.

- О, да! Май си спомняш за това, нали?

- Не! - хленчех аз. - Моля...

В края ня краищата всички тези тренировки не помогнаха. Можех да се дърпам, да рева, да се опитвам да викам, но долавях как ребрата ми сякаш се свиват навътре. Целият свят се разпадаше, срутваше се и разтваряше лицата на всички, които стояха отстрани и гледаха. Роб си сложи чифт дебели гумени ръкавици, преди да избута намордника над устата ми и да затегне каишките зад главата ми. Отново бях малко момиче. Аз бях чудовището в историята.

Дъхът ми бе горещ и отделяше пара. Джо върна таблета на Роб и направи няколко крачки назад. Погледна към беловласата жена от дясната си страна и каза:

- Боже, ако знаех... въобще нямаше да го докосна това нещо.

Роб се наведе и пробва да ме изтегли от калта чрез веригата, която свързваше белезниците с намордника. Не мръднах по-далеч от коленете си. Останалата част от тялото ми все още не се бе втвърдила под мен. С цветиста ругатня и сумтене, изразяващо отвращение, той ме вдигна и ме понесе под едната си ръка, като оставяше краката ми да се влачат и да подскачат по земята. Надигнах се назад, опитвайки се да ударя с глава възлите от мускули по ръцете му, но той само се изхили.

- Невинаги разбирам света - каза той. - Но понякога той се държи добре с мен. Изражението на лицето ти, като ме видя, ето това беше нещо различно.

Аз се усуквах, докато той ме натикваше в задницата на стария му червен джип.

- Знаех си, че ако следя мрежата на преследвачите, евентуално ще сгрешиш. Често се чудех за истинската причина, поради която напусна Операцията. За това какво общо имат Коул и Кейт с това? Исках аз да съм първият, който ще те намери, за да те закара обратно в онова ваше малко лагерче и да ги гледам как ще те влачат навътре.

Изкрещях, опряна в кожата, ритайки задната част на седалката му.

- Ти и аз? - каза той, докато вадеше от раницата, която носеше, дълга пластмасова лента, за да ми завърже краката. Опитах се да ритам, което ми спечели още едно изсмиване. - Ще си прекараме чудесно по време на това пътуване обратно към Западна Вирджиния. Няма дори и да поискам наградата.

Вратата се тресна в лицето ми, закривайки ме най-после от групата възрастни, които седяха в редица пред домовете си и наблюдаваха. Колата се раздруса, когато той отвори шофьорската врата и седна.

- Значи, искаш да знаеш защо убих онези деца, кучко? - кресна към мен. - Те не бяха бойци. Никой от вас не е, но в наши дни вие сте тези с цялата власт в Лигата. Вие имате право да ни прегазвате, да решавате Операциите, да превръщате Албан в безполезна купчина гукащи лайна. Но вие не разбирате. Никой от вас. Не схващате какъв трябва да е този свят, ако искаме да оцелеем. Та дори и тези преследвачи не проумяват, че вие струвате много повече за тази държава мъртви, отколкото живи.

Роб караше с превишена скорост въпреки трескавия протест от страна на джипа, надувайки скапаните ZZ Top толкова силно, колкото стереоуредбата можеше да понесе. Изкрещя ми, че му било писнало да чува как подсмърчам и ридая. Какво съвпадение! И на мен ми бе писнало от "La Grange" и миризмата на ауспуха.

Пробвах всичко, за което се сетих, за да махна намордника. Каишката, която бе закрепена отзад на главата ми, така и не помръдна. Той я бе затегнал до болезнен предел и ако съдех по звука, бе ползвал и малка пластмасова свинска опашка, за да я подсили. Изсумтях, мъчейки се да достигна до ботуша си.

Нещо ме подръпна в долната част на гърба ми и усетих някакво скъсване. Прехапах устна, пренебрегвайки топлото изобилие от течност, което се просмука в дънките ми.

Майкъл. Бях забравила как ме бе наръгал. Ясно защо се чувствах така, сякаш бях премазана от камион. Бях видяла острието - беше малко, като едно от онези на швейцарското ми ножче. Трябваше да избутам болката някъде встрани и да продължа да се плъзгам по адреналина, за да не взема отново да припадна.

Пространството беше тясно и твърде ограничено, за да съм в състояние да работя, но все пак можех да съм дребна, когато исках да бъда такава. Промуших пръстите си отвъд връзките - в стегнататата кожа. Свих се около коленете си, за да мога да достигна по-добре, преди да се сетя, че всъщност нямаше какво да взимам - така и не си бях получила обратно швейцарското ножче. Не бях успяла да го открия сред припасите. Преглътнах тежко. „Всичко е наред. Наред е! Не се паникьосвай!" Но вече го правех. Долавях как паниката се надига в гърдите ми и знаех, че ако я изпусна извън контрол, щеше да ме удуши.

„Добре си!"

Песента най-после - най-после - завършваше.

Роб изключи станцията.

- Доста е смешно, нали? - извика към мен. - Че президентът изведнъж се оказа много по-революционно настроен от Албан? Че иска нещо ново?

„Да - исках да му отвърна, - много забавно." Човекът имаше нещастието да оглавява организация, която бе успяла да си отгледа нов предводител с неимоверно по-остри зъби.

- На Албан му отне цяла вечност, за да разбере каква грешка беше докарването ви сред нас. Да не говорим, че все още изпраща вас, тъпанарите, да вършите работа, която всеки от нас би могъл да свърши. Може да си задържи миналото, но няма да му разреша да промени бъдещето ми.

Огледах се, стараейки се да открия нещо потенциално остро, което да среже пластмасовата опашка около китките ми.

- А Конър... Тя просто искаше да се грижи за вас, но ние нямаме време за това. Нямаме място за вас - тук или където и да е другаде. Единственото място за вас е в тези лагери или заровени с останалите. Чуваш ли ме? - Той вече крещеше. - Не ми трябва извинение за онова, което сторих! Аз се присъединих, за да разкараме Грей, а не да си играя на семейство с човек, който толкова се страхува, че дори не си показва носа навън. Той да не мисли, че сме се присъединили заради вас? Искал да знае защо не можем да ви уважаваме? Но иначе не ни оставя да ви ползваме за единственото нещо, за което ставате!

„Да умираме за хора като него - помислих си аз. - Това има предвид."

- Направих онова, което бе нужно, за да се свърши, и бих го направил отново. Бих го причинил на всяко скапано дете в Лигата, докато не започнат пак да мислят трезво... и бих започнал с твоя екип.

През мен пулсираше гняв, сражаващ се с отвращение.

„Дръж се - заповядах си. - Той не знае." Не ми се налагаше да го докосвам. Можеше и да ме накара да мълча, но Роб нямаше власт над ума ми.

- Какво би сторил Джуд с електрическата ограда в стария ви дом, Руби? -запита се той на висок глас. - Какво биха сторили пазачите на Вида, когато забележеха точно колко красива е, как добре е развита за момиче на нейната възраст? А Нико - той е доста лесна мишена, нали?

Затворих очи. Насилих се да се отпусна, да си спомня, че тук, сега и завинаги аз бях хищникът. Това бе имал предвид Кланси, когато бе твърдял, че никога не ще успея да контролирам способностите си, защото бях твърде уплашена от факта в какво щеше да ме превърне всичко това. Преди не бях съумяла да го направя - не поради липса на желание или опит, а защото не можех да се откажа от нуждата да контролирам мястото, на което щях да се озова.

Не ми се бе наложило да докосвам Мейсън или Нокс, за да се плъзна в умовете им. Не се бях опитвала да обуздавам способностите си от страх, а в замяна те ми бяха дали каквото исках.

А сега държах само да се махна от тази скапана кола. Щеше ми се да покажа на Роб какво ужасно, ужасно решение бе взел, когато беше дошъл да ме търси. Да заплашва хората, които обичам.

Започвах да разбирам, че след като веднъж вече се бях вмъквала в нечий ум, новото проникване беше доста по-гладко и лесно отпреди. Единственото, което сега ми се налагаше да предприема, беше да канализирам желанието, което прогаряше дупка в центъра на гръдния ми кош, и да си представя лицето на Роб. Невидимите ръце кротко се разгръщаха и се плъзгаха под седалките, които ни разделяха като струи дим. Хванах го. Паднах в ума му с грацията и устойчивостта на котва, цопваща във вода.

Преди спомените и мислите му разцъфваха малко бавно, криволичеха и се набъбваха с всеки завой. Сега те изригнаха като пръски от черен катран, разбъркана каша от лица, числа, ръце и оръжия.

Много добре помнех как изглеждаха тези деца - не бе необходимо да си представям детайлите. Трябваше просто да наложа образа на децата, които седяха в колата с него. Момичето се беше настанило до него на предната седалка, а момчето зад нея.

- Чакай... Какво по...?

Наложих му образа на момичето, което се взира в него по начина, по който го бе направила секунда преди той да дръпне спусъка. Колата поднесе наляво, после надясно, а Роб изпсува. Сега се фокусирах над момчето и го доведох до предната част на съзнанието и на двама ни.

„Още."

Това не бе достатъчно - не и за него! Убиец, престъпник, животно - някой, който изпитваше болно удоволствие от лова... и дори още повече от действителното изкормване. Бях видяла лицето му в онази нощ, в която бе убил децата. Доволна усмивка, обагрена леко от глад, който до този момент така и не бях успяла да разбера. Още.

Какво ли щеше да причини на Джуд, ако му бях разрешила? Дали щеше да го застреля като другите? Да му пререже гърлото? Да го души с огромните си ръце, докато не види най-после, че е потушил и последната искрица живот в него?

Накарах момичето да се протегне към него и той го видя отново как се случва, точно като мен преди малко. Начинът, по който дясното й око се бе напукало, когато куршумът го бе разкъсал. Фонтан от кръв оплиска лицето му и предното стъкло, а халюцинацията беше толкова истинска, толкова възхитително мощна, че колата се килна встрани и чух чистачките да се включват.

- Престани! - извика той. - По дяволите, спри!

Представих си как момичето се протяга и прокарва ръка по неговото рамо и тъй като мозъкът му му каза, че я усеща, той наистина го стори. Колата мощно занесе отново вляво, когато той се помъчи да й се изплъзне. Още.

Той бе убил тези деца, но въобще не ставаше дума само за това. Първо им бе помогнал да избягат от лагера. Дал им беше надеждата на свободата, на това отново да видят семействата си някой ден. Взел беше мечтите им и ги бе разбил.

- Знам какво правиш - озъби се той. - Знам, че си ти!

Тръпка на задоволство пееше в мен още от първото му дрезгаво ахване. Накарах момчето да се промъкне от задната седалка над облегалката, за да увие ръце около врата на Роб. То намаза с кръв предната част на ризата му и зарови лице в нея. Роб трябваше да усети топлия му пулс, една лепкава, горяща течност, която никога нямаше да се отмие от плата, да не говорим пък за кожата му. Момчето и момичето започнаха да ридаят, да вият и да се мятат - излях в това всеки последен грам от яростта, страха и опустошението си.

Пистолетен изстрел от шофьорската седалка разби страничния прозорец от другата страна. Роб се опита да изпразни целия си пълнител в момичето, седящо там, но с всеки нов изстрел аз я докарвах още по-близо до него, докато накрая ръката й се озова върху пистолета, върху ръката му, а тя ги обърна обратно към гръдния му кош.

„Мога да го приключа по този начин - помислих си - със собствената си ръка." Така щеше да е правилно. Сега имах силата да го накажа. Не мъжът с пистолета, не тренираният убиец или войниците, или охраната, която се разхождаше край електрическите огради на Търмънд. Аз. Мисълта бе достатъчна, за да изпомпа наелектризирана кръв във вените ми. Вече не усещах болката в гърба си или в главата. Чувствах се лека и силна... и напълно свободна. Можех да сложа край на живота му със собствената му ръка и с един-единствен изстрел в сърцето му. Същата ръка, същото сърце, което бе разбило толкова много животи и ме бе докарало до това... място на болка и мъчителен страх. Същият, който ме бе завързал като животно.

Той беше животното. Глупав насилник - досущ като Нокс. Те се нуждаеха от ръководител, от някого, който да взема решения вместо тях, за да е сигурно, че те никога повече нямаше да наранят когото и да е.

- Спри... Спри... - изхълца той и сам прозвуча като дете. - За бога, моля те...

Ужасът се изливаше през порите му, а миризмата на киселата му пот и

задъханото му пухтене се впиваше дори в кожата на седалките. Носът ми гореше от нея, докато засилвах захвата си върху него, доближавайки момичето до него отново и отново, докато накрая призрачната й ръка се вдигна нагоре и започна да чертае по лицето му детски рисунчици с въобръжаемата кръв и мръсотия.

„Трябва да ги използваме, за да държим другите на мястото им."

- Ти си... Ти си чудовище - изрече Роб, давейки се. - Всички вие ще ни погубите. Ще опропастите всичко! По дяволите! По дяволите! Вървете по дяволите!

Експлозия от шум и разтрисане превзе задната част на колата и ме захвърли към седалката. Тогава се чу лек взрив и изведнъж се заобръщахме - въртяхме се -докато спряхме.

Силата на удара изби задните прозорци и ме засипа със стъкло. Чух един последен писък от Роб преди удара и после нищо освен дразнещо хрущене на метал, когато предната час на колата заора в гъсталака от дървета край пътя.

Забих се в задната седалка. Зъбите ми тракаха. Ударът в челото ми изчисти всяка мисъл до заслепяващо бяло. Образите на момчето и момичето бяха изтръгнати иззад клепачите ми. Изчезнаха. Махна се и лицето на Роб. Останах само аз - аз и това, което бях сторила.

„Боже мой!" Опитах се да вдишам въздух през намордника, но през последните няколко минути той се бе затегнал, и затегнал, и затегнал от пронизителния писък в главата ми. Лицето ми се запокити в стелката, а първото ми ридание се проправи път навън така, сякаш някой се бе протегнал и го бе изтръгнал от гърлото ми. „Боже мой! Боже господи! Милостиви боже!"

Кланси щеше толкова да се гордее с мен заради начина, по който употребих тези хлапета, как ги извъртах и манипулирах, за да поря ума на Роб, докато той не се разби на пух и прах.

Кланси щеше да погледне в лицето ми и да види там собственото си отражение...

„Трябва да ги използваме, за да държим другите на мястото им."

Стомахът ми се надигна, жлъчният сок си прогаряше пътека към устата ми, докато не започнах да се давя от него. Исках да повърна, да изкарам тъмнината от мен. Нуждаех се от въздух. Трябваше да се махна от Роб, от това, в което ме бе превърнал... и което бях извършила.

„Чудовище, чудовище, чудовище, чудовище, чудовище." Ритах с крак вратата на багажника, докато пластмасата не започна да се пука. Къде беше Роб? Защо не казваше нищо?

Дочух свистене на спирачки и звук от затварящи се врати. Започнах да ритам още по-силно - отмерено туп, туп, туп, като ритъм на някое старо рокендрол парче или като откосите на оръжия, стрелящи в нощта.

Все още хълцах, когато задната врата най-после се пръсна и се отвори. Претърколих се навън, удряйки се с лице в земята и издавайки тих болезнен вопъл. Дори и на открито, намордникът все още ме задушаваше. Не искаше да се махне. Никога нямаше да успея да го сваля...

- Тежък ден, приятелко?

Вида стоеше над мен, а плоската й сянка бе на земята до лицето ми.

Борех се колкото можех да махна скапания намордник от лицето си. Усещах кожата и собствените си солени сълзи. Знаех, че дишам твърде учестено, но не можех да потисна надигащата се паника, която най-после бе бликнала, след като джипът се беше разбил. Не исках тя да ме вижда така. Не исках който и да е от тях да ме вижда така. Моля ви, тръгвайте си. Моля ви, оставете ме сама. Не искам да съм около вас. Моля ви. Моля ви. Моля ви, просто ме оставете тук...

- Руби - каза тя, след като ме обърна. - Спокойно! Леко, Руби. Изчакай само да махна това...

Ножът й преряза пластмасовата свинска опашка около китките ми, но долових как пръстите й поддават, докато се опитваше да се справи с каишките на намордника. Крещях й. Молех й се. Остави ме! Остави ме! Но единственото, което се чу, бе тих стон.

- По дяволите! - наложи й се да използва ножа си, за да разреже кожата. Тя се късеше под внимателните й пръсти. Една каишка, а после следващата и тогава вече въздухът проникна в устата ми - студен и с мирис на изгорели газове.

- Не - извиках аз. - Не мога... Трябва да... Трябва да...

- Вида? - гласът на Джуд звучеше много далечен. - Тя добре ли е?

Зрението ми подскачаше напред-назад в море от сиво. Студът бе змия, която се приплъзваше по крайниците ми и се увиваше здраво около гръдния ми кош, докато се опитвах да си възвърна дишането. Имаше надпревара на обувки по асфалта на магистралното платно. Нов чифт ръце върху мен, ново лице, което кръжеше над моето.

- Провери го! - излая Дунди.

- О, с удоволствие - изръмжа Вида, заобикаляйки задницата на джипа.

- Можеш ли да се изправиш? - лицето на Дунди се появи точно над моето. Ръцете му притиснаха бузите ми. - Боли ли те? Можеш ли да говориш?

Помъчих се да се дръпна настрани от него, изкашляйки горчивия, изгарящ вкус, който се отцеждаше от задната част на гърлото ми.

- За бога, Руби! - Дунди ме хвана за раменете и ме задържа намясто. Гласът му се пропука. - Ти си добре. Наистина. Уверявам те. Нали сме тук? Поеми дълбоко въздух. Погледни ме. Само погледни към мен - ти си наред.

Притиснах чело към асфалта в опит да изкарам думите, предупреждението. Зрението ми блещукаше в черно по краищата си, но пък чувствах главата си така, сякаш някой я бе отворил отзад. Ноктите ми се забиха в пътя, като че ли исках да издълбая достатъчно от него... колкото да се погреба там. Чувах гласове, които викаха наблизо и надалеч, но долавях също така и Кланси, чийто кадифен глас шепнеше в ухото ми: „Сега вече си моя".

- Е? - попита Дунди. Очите ми се преместиха върху лицето на Вида, което бе придобило някакъв оттенък на болезнено сиво. Тя избърса уста с горната част на ръката си.

Вдигнаха ме от земята заедно. Вида само дето не ме метна на рамо.

- Можеш ли да свалиш белезниците? - попита тя Дунди. Веригата все още бе закачена за намордника и двете се влачеха по земята, като отбелязваха маршрута ни.

- Не е важно. Можеш ли да караш?

- Като истински спец - отвърна тя скромно. - Защо?

- Не! - извиках аз. Захапах яката на ризата си, опитвайки се да попреча на плата да се стегне като задушаващ нашийник. - Не, вие трябва да... Налага се да ме оставите.

- Руу! - крещеше Джуд. - Какво й става?

- Отвори вратата! - нареди Дунди. - Не! Не ти, идиот! Ти си стой вътре.

- Тя добре ли е? Дунди?

Лиъм... Това беше Лиъм, нали? Звучеше като него - предишния Лиъм в другия край на тунела. Как бе възможно това? Лекарствата?

Задната врата се отвори и Дунди се промъкна първи, дърпайки ме през седалката след него. Стиснах зъби от болка. Зрението ми се замъгляваше, когато Джуд също скочи вътре и се плъзна под изпънатите ми крака. Пробвах се да повдигна ръка, за да махна падналата над очите ми коса, но не усещах нищо под раменете си.

Зрението ми отново проблясна в бяло. Болката бе жива. Тя крещеше, давеше вината, опустошението и дори страха. И разбрах, че се отнасям, даже май вече се бях отнесла, защото ми се стори, че Лиъм бе започнал също да крещи.

- Дунди! - обърнах глава и съзрях как една бяла ръка удря по металната решетка. Умоляващият глас на Лиъм бе точно толкова мъчителен за слушане, колкото и грубата кашлица, която последва. - Престани! Нараняваш я!

- А, не! Няма да отваряш тази врата! - извика Вида. - Сядай си на задника, блондинче, да не взема да те упоя!

- Къде? - питаше Дунди, като разчистваше косата ми от гърба и врата ми.

Не разбирах какво имаше предвид, докато Джуд не каза:

- В гърба. Не знам колко е зле, но той я наръга.

Колата свистеше и подскачаше, докато не стъпи отново на гладката повърхност на магистралата и тогава полетяхме напред въпреки изненадания вик на Дунди.

- Тя добре ли е? Ранена ли е? Господи, Дунди! Просто ми кажи!

Дунди повдигна нагоре пуловера и ризата ми и изложи гърба ми на топлия въздух, който духаше от отворите на парното. Последва някакво стъписано просъскване, но не съм сигурна дали дойде от него, или от мен. Усетих пръстите му като лед, когато натиснаха пулсиращия център на болката.

- Боже мой! - извика Джуд. Той държеше краката ми в скута си и ги притискаше към гърдите си. - Рууу, съжалявам. Не знаех...

- Какво? - молеше се Лиъм. - Добре ли е?

Дунди не лъжеше... или поне, ако го правеше, това бяха важни лъжи, които можеха да защитят един от нас или пък всички ни. Но ние двамата по принцип бяхме нещо като Екип Реалност и обикновено не захаросвахме нещата. Вероятно ситуацията изглеждаше доста зле, защото той предпочете въобще да не отговаря.

- Ами онзи? - попита той. Каквото и да ми сложи на гърба, то бе смразяващо студено, а после - без никакво предупреждение - започна и да щипе. Сигурно ми чистеше раната, допусках аз. Зрението ми плуваше.

- Няма да причинява проблеми - каза Вида гърлено. - Никога повече.

- Какво искаш да кажеш? - рече Дунди.

- Джаксън Полък не преживя срещата с предното стъкло - каза просто тя.

- Нали не си... - започна Джуд.

- Не - отвърна тя и долових съжалението в гласа й. - Дърветата и воланът получават благодарности за този шедьовър.

- Ти си чувала за Джаксън Полък? - ръцете на Дунди в действителност спряха за миг.

- Изненада, тъпак! - каза тя. - Даже мога и да чета.

- Дунди! - думата сякаш беше откъснато живо парче от гърлото на Лиъм. Тя бе гола от страх. Сърцето ми направо залитна, когато я чух. - Кажи ми, че тя е добре!

- До... бре - промълвих със сетни сили аз.

Усетих как се отнасям, плъзгайки се по вълна от сковаващ лед, която, докато ме обливаше, извличаше чувствителността от ръцете ми, краката ми, гръбначния ми стълб. Нужно беше само Дунди да притисне върха на иглата към кожата ми, за да може болката да ме достигне отново и да ме завлече обратно надолу в тъмнината.