Двайсет и пета глава


Втурнах се през приемната, а пистолетът в ръцете ми се клатушкаше, докато тичах. Лиъм току-що бе завил покрай ъгъла, от който се влизаше отново в магазина - видях го на земята, по гръб. Бе покрит с дебел слой надробено стъкло. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш някой бе натрошил здраво парче лед върху гърдите му.

Само това ми трябваше. Нещо хладно и безстрастно се намести в мен. Ужасът, който почти ме бе довел до падане на колене, се дестилира в нещо градивно, нещо пресметливо, нещо, което от Детската лига бяха отгледали и възпитали в мен.

Контролирана паника.

Исках да изтичам право в магазина, но вече знаех от безкрайните симулации как протича този сценарий. Вместо това подадох глава, колкото да видя кои хладилници с напитки бяха разбити. Само последният - този, който беше най-близо до мен - бе на парчета.

Стрелецът най-вероятно беше край задната врата - той или тя бе видял за секунда наближаващия откъм ъгъла Лиъм и бе стрелял.

Погледнах надолу, достатъчно дълго, за да забележа как гръдният му кош се издига и спада. Ръцете му се повдигнаха и изпънаха зад него, докато се бореше за въздух. Жив.

Къде беше стрелецът?

Преглътнах изгарящия ме гняв, а ръцете ми задушаваха пистолета ми в търсене на отразяваща повърхност върху предната стена. Точно зад касата имаше едно от онези кръгли охранителни огледала. Колкото и мръсно да бе то, колкото и да се бе влошило зрението ми, нямаше как да я пропусна. Жената бе закръглена, в края на петдесетте или началото на шейсетте - ако трябваше да съм прецизна. Острата й сива коса, която бе само наполовина прикрита от шапката й и яката на зеленото ловно яке, я издаваше.

Тресеше се силно. Ругаеше, докато изпускаше патроните, които се опитваше наново да зареди. Тя изчезна зад щанда с козметика, за да ги намери. Заех позиция над Лиъм и се прицелих през златистата рамка на хладилниците. Когато тя отново се появи, вече бях готова - изстрелях два патрона, които се забиха в стената зад нея.

Не знам дори дали тя погледна към мен, преди да стреля за последно и да хукне. Наведох се инстинктивно, макар да бе повече от ясно, че не се бе прицелила добре. Предният прозорец на магазина се разби, когато сачмите от пушката го пронизаха. Всичко се превърна в гръм и екот, шок и ужас... и стъкло. Толкова много стъкло.

Лиъм изпъшка в краката ми. Аз се наведох, за да изчистя парчетата стъкло от косата и горната част на тялото му. Ръцете ми отново се приплъзнаха под якето му, опипвайки за кръв. Подът бе чист, а и пръстите ми се оказаха такива. Не беше ранен. Тази мисъл ми мина набързо, докато го изправях да седне. Той се свлече по рамката на хладилника - очевидно зашеметен. Явно в ушите му звънтеше нещо ужасно.

Хванах лицето му между ръцете си с облекчение, притискайки устни към челото му, към бузата му.

- Добре ли си? - издишах аз.

Той кимна и плътно допря ръката ми до своята. Падането му бе изкарало целия му въздух.

- Наред съм.

Някакъв двигател на автомобил оживя отвън. Избутах се назад и грабнах пистолета от земята.

- Руби! - извика Лиъм, но аз вече тичах, удряйки силно с рамо счупената задна летяща врата. Задните светлини на колата светеха в яркочервено и се смаляваха все повече и повече в съответствие с разстоянието, което жената поставяше помежду ни. Тичах колкото можах след нея, носеща се напред върху прилива на гнева. Тя бе на крачка от това да го нарани, да го убие.

Застанах стабилно на крака и насочих пистолета за един последен опит. Прицелила се бях точно в задната й лява гума. Ако тя бе видяла единия от нас и все още имаше достатъчно мозък, останал й, за да докладва...

Не. Ръката ми падна тежко отстрани и аз приплъзнах предпазителя с палец. Дори да ни беше забелязала, дори да бе схванала какви сме, ние се намирахме в туптящото сърце на по-средата-за-никъде. Това не беше град или пък място, което преследвачи или дори агенти на СОП биха си помислили да посетят. Тя можеше и да се обади, но щяха да минат часове или може би дни, преди някой да отговори.

Избърсах потта от челото си с китка. Боже! Тази жена най-вероятно бе дошла да търси храна или подслон. Тя не бе тренирана, а небрежният начин, по който стреля, ме накара да се зачудя дали пък не бе изстреляла тези патрони случайно. Аз и Лиъм не бяхме особено тихи в гаража. Може би тя ни бе чула, а после го беше усетила, че приближава, и се бе паникьосала от мисълта, че ще я хванат как краде.

Не си заслужаваше да се мъча да наредя пъзела, а и нямах енергия за това. Проблемите ми вече не бяха някъде пред мен. Те стояха точно до мен.

Бавно се завъртях на пети и поех обратно към бензиностанцията, където ме очакваше Лиъм. Слънцето продължаваше да се издига зад гърба му, а лицето му оставаше в пълна сянка. По раменете му все още имаше натрошено стъкло, но аз задържах очи върху раницата, която пръстите му стискаха. Неговите напукани, побелели кокалчета на пръстите.

Имаше ново нараняване на извивката на носа си, а от отворената рана на брадичката му се процеждаше кръв, но това бе най-лошото, което хвърчащото стъкло можеше да ти причини. Наложи се само веднъж да погледна лицето му, за да разбера, че онова, което бях направила, го бе прерязало дълбоко.

Той изчака да го достигна - мъчителна стъпка по стъпка. Усетих приток на горещ срам, който премина надолу през мен, сви гърлото ми и измъчи очите ми със сълзи. Руменина превзе и неговата шия, лицето му и стигна до краищата на ушите му. Лиъм ме наблюдаваше, а копнежът му беше гравиран дълбоко върху лицето му. Знаех каква битка води с това, тъй като и аз самата се борех с всичко, за да не се пресегна и да взема ръката му, да не прекарам палец по топлия пулс на китката му. Това нещо помежду ни бе непоносимо. Колко много ми се искаше да се престоря, че не бяхме имали друг живот извън този момент.

- Ти... - Лиъм притисна юмрук към устата си, борейки се със следващите думи. -Ти просто не искаше да си с мен ли?

Беше ми почти непосилно да преживея това.

- Как можа да си помислиш подобно нещо?

- Какво друго мога да си помисля? - попита той. - Чувствам се така, сякаш съм бил... под вода. Нямам една нормална мисъл, но си спомням това. Спомням си тайната квартира. Бяхме заедно - всичко щеше да е наред.

- Знаеш, че нямаше да е така - прекъснах го аз. - Това бе единственото нещо, което можех да направя. Само по този начин щяха да те пуснат да си идеш, а аз не можех да те оставя там.

От самото начало с Лиъм имахме някаква договорка помежду си, която живееше без думи и се поддържаше единствено от погледи и чувства. Аз знаех инстинктивно защо той взима своите решения, а той успяваше да довърши мисловните ми пътеки, все едно следваше добре осветена диря. Никога не си бях мислила, че този момент ще премине, но също така и никога не бих повярвала, че той просто не би разбрал защо съм взела подобно решение.

- Та ти дори не съжаляваш - издиша той.

- Не... - успях да отвърна покрай буцата, заседнала в гърлото ми. - Защото единственото нещо по-лошо от това да съм без теб щеше да е да наблюдавам как те те пречупват ден след ден, докато най-накрая не престанеш да бъдеш себе си или пък те изпратят на Операция, от която не се завърнеш.

- Както са направили с теб ли? - попита остро Лиъм. - И сега аз просто трябва да го приема ли? Ти ми отне правото на избор, Руби, и защо? Защото си решила, че аз не съм достатъчно силен, за да преживея участието си в Лигата?

- Защото аз не съм достатъчно силна, за да оцелея, гледайки те в Лигата! -отвърнах аз. - Защото исках след всичко, което преживя, да имаш шанс да откриеш родителите си и да изживееш живота си.

- По дяволите! Та аз исках теб! - Той хвана ръцете ми, а пръстите му така ме притиснаха, сякаш по този начин щях да успея да разбера болката му. - Повече от всичко! А ти просто... влезе с взлом в ума ми и запечата всичко, все едно си имала това право или аз не съм имал нужда от теб. Това, което ме убива, е, че ти имах доверие, бях убеден, че и ти знаеш това. Всичко щеше да е наред с мен, защото ти щеше да си там... до мен!

Колко пъти си бях повтаряла и тази версия? Но чувайки я сега, беше като да притиснат нож в гърлото ми - острие на бръснарско ножче, върху което нямах избор и трябваше да се облегна.

- В главата ми е толкова кално, че нищо не се връзва - той направи крачка назад и падна долу, свивайки се. - Дунди бе ранен, Зу е някъде там, „Ийст Ривър" изгоря и всичко след това е като един кошмар. А ти... Ти си била при тези хора през цялото това време. Можеше да ти се случи какво ли не и аз така и нямаше да разбера за него. Знаеш ли какво е да почувстваш подобно нещо?

Аз също се свлякох на колене пред него. Ударих земята толкова силно, че сълзите, които се бяха вкопчили в миглите ми, най-после се раздрусаха. Чувствах се изтощена. Празна.

- Не мога да поправя това - казах му аз. - Знам, че обърках всичко, но няма как да се върна назад, нали? Наясно съм. Но твоят живот за мен беше по-ценен от онова, което исках, и това беше единственият начин, който можах да измисля, гарантиращ ми, че няма да ти щукне да се върнеш да ме търсиш.

- Кой казва, че щях да го сторя? - знаех, че го изрича с жестокост, че беше проява на слабост. Онова, което желаеше, бе да изпитам същата болка, която беше повалила и него. Но в думите му нямаше достатъчно отрова, за да ме ужилят. Той просто не бе способен на нея.

- Аз щях да разруша цялата скапана държава, за да те намеря - казах нежно аз. - Може би ти наистина щеше да си тръгнеш. Може би ти наистина нямаше да се върнеш да ме търсиш. Може би наистина съм изтълкувала всичко погрешно. Но ако усещаше дори четвърт от това, което изпитвах аз... - Гласът ми трепереше. - Знаеш ли, че през цялото време се чудех дали всичко не стана, тъй като изпитваше жал към мен. Тъй като ме съжаляваше или пък си имал нужда от друг човек, когото да защитаваш.

- И не можа ли да откриеш друга причина? - прошепна той свирепо. - Дали не можеше да е защото те уважавах заради това как се бориш, за да оцелееш? Защото виждах колко добро е сърцето ти? Или пък защото беше забавна и смела, и силна, и ме караше да се чувствам така, сякаш и аз бях всичките тези неща, дори и когато не бях сигурен дали го заслужавам?

- Лиъм...

- Не знам какво да кажа или да направя - каза той, клатейки глава. - Имам чувството, че това така и не е приключило за мен. Разбираш ли ме? Не мога да забравя, че това се е случило. Не мога да те мразя. Не мога! Не и когато толкова искам да те целуна. - После продължи, но толкова неясно, че почти не успявах да го разбера. - Защо не ми отне всичко? Защо освен спомените не ми отне и чувствата?

Взрях се в него, а от объркване умът ми се изпразни.

- Ужасно е - ужасяващо е - да срещнеш непозната и да изпитваш към нея нещо толкова силно, което всъщност кара сърцето ти да спира, а ти нямаш и идея защо. Никакво обяснение. Чувствата са тук и дращят по гърдите ти, искат да излязат навън. Дори сега, дори само като погледна към теб, усещам как те ме смачкват - заради това колко много те искам, колко се нуждая от теб и колко те обичам. Но ти дори не съжаляваш. Ти просто очакваш да се съглася с факта, че си избрала да пожертваш живота си за моя.

Светът около нас се бе оттеглил толкова надалеч от нашата капсула нещастие, че бях забравила, че някога е съществувал, че ние сме покрай магистралата на открито, изложени на смразяващия студ и на преминаващи очи. Реалността се завърна под формата на мотор на кола, свирещ клаксон и фарове, насочени право към нас.

Изправих Лиъм на крака, пресягайки се към закътания в джоба на палтото ми пистолет, но вече можех да видя колата - познатия мръсен жълто-кафяв ван на Дунди. Той поднесе и спря на няколко метра от нас, изхвърляйки експлозия от сняг.

Дунди изскочи от шофьорската седалка и остави двигателя да работи.

- О, слава на господ! Видях ви двамата на земята и реших, че сте се изпозастреляли.

Обърнах гръб и на двама им, избърсвайки бузите си с ръкавите на палтото. Долових как зад мен Дунди вдишва рязко. Пръв проговори Лиъм, а гласът му бе плашещо спокоен.

- Ела вътре за секунда. Има малко храна, която можем да вземем.

Не исках да ги последвам. Не исках да влизам и в колата. Не можех да помръдна. Караницата, ако дори можех да я нарека така, ме бе изтощила толкова, че виждах двама Джудовци, които изскочиха от колата и тръгнаха към мен.

- Руу? - той звучеше изплашено.

Физически се разтресох, за да си избистря главата.

- Всичко е наред.

- Какво стана? - прошепна той, като притисна утешително ръка към гърба ми. -Вие двамата карахте ли се?

- Не - успокоих го аз. - Той просто вече си спомня.

Обърнахме се и видяхме как Дунди се спъна, докато се опитваше да не изостава от Лиъм, който го дърпаше към бензиностанцията. Той погледна назад към мен с широко отворени очи, а Лиъм ритна вратата с крак, за да я отвори. Трясъкът, който издаде при удрянето си в противоположната стена от бетонни блокчета, бе достатъчен, за да изкара и Вида от колата.

Отне две или може би цели три секунди и след това крещенето започна. Навлезли бяха достатъчно навътре в магазина, така че не можехме да разберем какво точно казват, ала някои особено щекотливи думи изскачаха и се повтаряха от време на време - Как можа?... Защо?... Тя, тя, тя.

- По дяволите! - Вида се обърна към мен, а ръцете й непоколебимо се мъдреха на кръста й. - Казах ти да оставиш хлапето на мира. Какво си му направила?

От усилието да не избухна в сълзи усещах кожата на лицето си опъната и гореща.

- ... пълен идиот! - крещеше Лиъм. - Защото аз се чувствам като пълен тъпак!

- Той знае ли? - попита Вида. - Каза ли му?

- Не... Мисля, че си спомня. Или аз му върнах спомените. Или пък в действителност не съм му ги и взимала. Не знам. Не иска да говори с мен. Вероятно никога вече няма да ми проговори.

- Не смятам, че това ще стане така - изрази мнение Джуд. - Просто сигурно е изумен. Като че ли...

- Като че ли какво? - прекъсна го Вида.

- Някаква част от него те е помнела. Той толкова се разстрои, когато те открихме, и бе решил, че ще умреш. Помните ли?

- Защо наистина тогава се държеше като такъв кретен? - попита Вида.

- Помисли само. Той знаеше, че Руу е от Лигата, но с нея се държеше по-различно, отколкото с нас, нали? Може би, когато е край теб, доста се обърква. Мозъкът му му говори едно, а инстинктите му - нещо напълно различно.

По този начин ми го бе обяснил и Лиъм. Джуд бе проявил достатъчно прозорливост, за да долови нещо, което аз никога не бих сметнала за възможно. С родителите ми и Сам... Те бяха студени, след като им бях изтрила спомените -или по-скоро запечатала спомените, или каквото там вършех в действителност. Тогава бях толкова малка, че просто бях приела, че някаква част от тях разбира каква съм аз и ме мразят заради това.

Може би тогава не бях напълно на грешен път. Ако бях премахнала спомените им за себе си, но не бях докоснала чувствата, които имаха, дали и те щяха да се усещат като Лиъм? Дали просто и те не бяха уплашени и объркани от това, което изпитваха? По това време майка ми не бе особено стабилна психически, получаваше пристъпи на паника дори и ако закъснеех със секунда на прибиране от училище. Може би в онази сутрин ме бе видяла и всичко й бе дошло твърде много. А татко - спокойният ми татко, моята опора, - той може би се бе притеснявал за нея и затова не ме бе извикал да се върна обратно вътре.

„Вероятно можех и тях да поправя." Гласът бе тих, но бе там. Звучеше в ушите ми.

- Но това не променя нещата, които Лиъм усеща в момента - отбелязах аз. Или пък начина, по който щяха да се почувстват родителите ми, ако откриеха каква всъщност бе дъщеря им.

Оставих се другите да ме заведат обратно в колата и се настаних на задната седалка. Преди да дойдат да ни вземат, те вече бяха събрали палатката и прочистили периметъра на лагеруване. Не само защото се бяха притеснили за нас, а защото и Вида най-после бе смогнала да изпрати съобщението си до Кейт.

И бе получила друго в отговор.

Вместо да седне на една от предните седалки, Вида се приплъзна до мен. Джуд бе започнал да се качва след нея, но тя го избута обратно с крак и каза:

- Ще идеш ли да извикаш бабчето? И му кажи да си размърда задника!

Джуд запротестира, но Вида вече затваряше вратата.

- Какво има? - попитах, чувствайки се доста по-разтревожена при вида на Разговорника в ръката й. - Какво каза тя?

- Не знам... Има нещо гнило... - отвърна Вида. - Прочети сама.

Синьо-бялата светлина на Разговорника изпълни пространството около задната седалка, докато превъртах разговора нагоре, за да видя последните съобщения.

РАДВАМ СЕ, ЧЕ СТЕ ДОБРЕ // ТРЯБВА ДА СЕ СРЕЩНЕМ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО // НАСТОЯЩО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ?

НАСТОЯЩО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ ДОБРО // УТРЕ МОЖЕМ ДА СМЕ В КАЛИФОРНИЯ

Отговорът бе мигновен:

ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ И ЩЕ ВИ ЕСКОРТИРАМ // ПУЕБЛО, КОЛОРАДО // ОТЪРВИ СЕ ОТ ЦЕЛТА

Знаех, че в кратките отсечени съобщения се губеше гласът на човека. В това се криеше и целта на Разговорника - да предава нужната информация максимално бързо. „Отърви се от целта" обаче звучеше доста грубо. Не само това, но защо щеше Кейт - или пък Коул - да рискува да напуска Щаба, привличайки излишно внимание към плана си?

НЕ СПОДЕЛЯЙ С ЦЕЛТА МЯСТОТО НА СРЕЩАТА

Под това имаше адрес на улица.

- Мислиш ли, че нещо е станало? - настояваше Вида. - Защо, по дяволите, тя ще рискува да напусне Щаба, при положение че така може да издаде цялата Операция?

- Може да смята, че няма да успеем да прекосим границата на Калифорния без нейна помощ? - това бе доста слаб опит за обяснение, но бе възможен. - Вида, тя лично ли ти даде Разговорника? Искам да кажа, подаде ли ти го физически?

- Да - отвърна Вида. - Нико сам настрои връзката между двата. - Наблюдавах как тъмните й очи постепенно се разшириха, когато в крайна сметка и тя стигна до същата ужасна възможност, на която се бях спряла и аз. - Мислиш, че някой е взел Разговорника от нея ли? Че нещо й се е случило? Или пък е в Коул?

- Смятам, че е възможно някой да е проникнал във връзката между двата ни Разговорника - казах аз, а гласът ми прозвуча доста по-спокойно, отколкото се чувствах. - И през цялото време са прихващали съобщенията ни.

- Няма начин - каза Вида. - При тези устройства просто не можеш да хакнеш линията. Има ли начин да проверим?

Може би - един. Стиснах челюст и изписах всяка дума внимателно,

ЩЕ СЕ СВЪРЖЕМ ПРИ ПРИСТИГАНЕ // ДО СКОРО,

АЛИГАТОР

Секундите се провлачваха, а екранът изгасна от липса на активност, но аз не го изключих, а Вида не се отдръпна, докато той не светна отново с пълната си светлина. Вибрацията сякаш пробягваше по целия ми скелет и изпращаше зад себе си вълна от настръхване.

ДОБРЕ // ДО СЛЕД МАЛКО, КРОКОДИЛ

Минаха още десет минути, преди момчетата да се появят на вратата на магазина. Всеки носеше нещо различно в ръце. Дунди бе притиснал към себе си пакет тоалетна хартия. Джуд балансираше с пет различни вида пакетчета чипс, а Лиъм се бореше да не изпусне своите десет бутилки с безалкохолно.

- Ехо, дишай! - напомни ми Вида. - Прави се на спокойна. Трябва само да стигнем до Колорадо.

И да лъжем през целия път дотам, си казах наум, облягайки чело на вратата. Това не бе някакво особено решение. Ако там не ни чакаше Кейт или Коул, това означавше, че нещо им се бе случило - или планът им с флашката беше разкрит, или някой бе открил, че те знаят точно къде сме, а не правят нищо, за да ни накарат да се приберем. Толкова много възможни заподозрени проблеснаха в ума ми: Албан, съветниците му, Джарвин, всичките му приятели. Не можех да се отърва от чувството, че всичко водеше до флашката. Не можех да се отърва от мислите за това как някой като Джарвин би използвал информацията по-скоро за собствени цели, отколкото за да ни помогне. А най-лошото от всичко беше, че не можехме да научим дали е безопасно да се приберем заедно с флашката обратно в Щаба, освен ако не ни бъдеше потвърдено първо от онзи, който ни чакаше в Колорадо.

Ако това наистина бе Кейт - тогава супер. Пуебло, Колорадо, бе достатъчно добро място, за да се разделим с момчетата. Чувствах се така, както Вида бе казала - нямаше смисъл да се прилепваме към тях, след като евентуално щеше да се наложи да срежем пъпната връв.

Струя студен въздух ни удари, когато те отвориха багажника и сложиха провизиите там. Джуд изпълзя вътре до Вида, опитвайки се да възвърне поне малко чувствителността в ръцете си. От гънките на якето му се освободи леден въздух, когато той се наведе напред към отворите на парното и ги завъртя във всички посоки.

Дунди си възвърна шофьорското място и погледна назад към нас все едно бе изненадан, че го бе открил празно. Срещнах очите на Лиъм точно преди да отвори пасажерската врата и да се издърпа навътре.

Нямах идея какво точно чакаше Дунди, но той постоя в тишина близо пет минути, преди Лиъм най-накрая да каже:

- Може ли за секунда да се престорим, че всичко това не е душеразмазващо-неловко, и дали ще е удобно някой, моля, да ми обясни какво става всъщност?

Дунди най-после спусна ръчната спирачка.

- По-късно. Не мога да карам безопасно и да се ориентирам добре по пътищата, ако не е тихо.

- Бабче - каза Вида, - това е покъртително, дори и за теб. Искаш ли някое от големите деца да кара?

- Аз мога! - предложи Джуд, като щракна капачето на компаса си и застана прав. - Изкарах няколко урока в Щаба.

- Мина един-единствен урок - казах аз - и той завърши, когато ти забърса странично три други коли, докато се опитваше да паркираш.

- Ти размаза онзи красив мерцедес - напомни му Вида. - Онази така красива кола.

- А, онова не беше моя грешка!

Дунди не ни обръщаше внимание и ние се върнахме обратно на магистралата, напредвайки с неговата умерена скорост. Аз се заех отново да разказвам историята по най-добрия начин, по който можех, завършвайки с това, което Коул бе планирал да направи с флашката веднъж щом се озовеше в него. Всичко започна да се излива - от момента, в който бяха донесли тялото на Блейк, бягството в Бостън, срещата с Дунди, откриването му в Нашвил. Лиъм имаше въпроси - удачни - за това как Коул и Кейт смятаха да се опитат да използват изследването като инструмент за връщане на Лигата в правия път.

- Добре - измънка Лиъм, след като свърших, но някак повече на себе си, отколкото на мен. - Значи... Имам само още един въпрос. След като си била готова да рискуваш главата си в тази Операция, за да се опиташ да ме откриеш, какво има в това за теб?

Не беше ли ясно?

- Вече ти обясних. Коул каза, че ако успея да върна флашката, Албан ще му даде каквото поиска. Включително и подготовка по освобождаването на лагерите - казах аз. - А междувременно така щях да съм сигурна, че ти си в безопасност и че Албан няма да има причина да те издирва и да те върне в кошарата.

Когато Лиъм най-накрая проговори, гласът му бе пресипнал.

- А не... че ще развалят сделката с теб? И ще те пуснат да си идеш?

Той прие мълчанието ми като „не", каквото то наистина представляваше.

- Ти въобще сети ли се да поискаш това? - прошепна той, а първите следи на гняв бяха започнали да се промъкват обратно. - Ще се върнеш обратно... просто ей така. Все едно тези агенти не са твърдо решени да убиват други деца?

- Трябва да довърша това - казах аз.

- Така ли? А теб кой ще те защити? - изстреля той. - Просто ще им дадеш информацията и ще се надяваш на най-доброто. Ще се надяваш, че няма да се откажат от обещанията си или че няма да те убият просто защото така са го решили? Искам само да знам защо. Защо ще го даваш на тях, при положение че имаме възможност сами да използваме информацията, за да си помогнем? Ако това, което Коул казва, е вярно и са открили причината за всичко, не заслужаваме ли именно ние да я разберем? Да решим какво да направим с тази информация?

Лиъм бе толкова убеден и толкова пламенен, докато изричаше това, че сякаш разцъфваше обратно в старата си личност. Дори и цветът се завръщаше върху лицето му.

- Въпросът не подлежи на дискусия - казах аз. - Съжалявам, но трябва да сме реалисти. Преди... Преди си мислехме, че можем да се справим сами и че не се нуждаем от помощ. Виж какво стана. Имаме необходимост от помощ. Пак можем да постигнем каквото искаме, но не можем да го осъществим абсолютно сами.

- И помощта, която си избрала, е Лигата? - попита той.

Продължих, без да обръщам внимание на това, както и на звука на възмущение, който Вида издаде.

- Всички племена са разпокъсани и няма начин да ги съберем заедно в някакъв вид сила, който да респектира. А дори и да успеем да го направим, ще подействаме само като примамка на СОП, за да дойдат и да ни приберат. Знам. Знам, че мразиш това, че ти не би го избрал, но какво си мислиш, че бихме могли да постигнем с подобно изследване? Да го излъчим по целия свят? Ти имаш ли техника за това? Средства? Опитвам се да измисля какво ще е най-добре за онези деца в лагерите...

- Не - прекъсна ме той студено. - Не, ти въобще не мислиш.

- Решено е, Лиъм - отвърнах аз. - Те може и да нарушат дадената дума, но аз не желая да наруша моята. Не и когато залогът е толкова голям. Ако... Това няма да ми хареса, но ще разбера, ако искате да се разделим сега вместо в Колорадо. Въобще не се налага да се занимавате с всичко това.

- Колорадо? - запитаха в един глас Дунди и Лиъм.

- Най-после получихме съобщение от Кейт - казах аз, като повдигнах Разговорника. - Иска да се срещнем в Пуебло, Колорадо.

- Така ли? - започна Джуд. - Ама защо...

- И кога щяхте да ни кажете на нас? - прекъсна го Дунди.

И независимо от това колко сърдит беше доскоро на приятеля си, Лиъм бе повече от щастлив да го подкрепи сега.

- И ти очакваш просто да ви оставим там? Какво стана с това, че ще сме заедно, докато стигнем до Калифорния?

- Ако тя идва да ни вземе, това е най-вероятно защото си мисли, че няма начин безопасно да преминем границата на Калифорния - излъгах и се намразих заради това. - Вероятно иска да ни прибере със самолет. Убедена съм, че ще се съгласи да ви остави...

- Недей дори да си даваш труда да довършиш това изречение! - каза Лиъм.

- Добре, добре, добре! - надвика ни Дунди и направи рязък завой надясно. - За бога, моля ви, може ли само за пет скапани минути да млъкнем и да сме наред, и да си спомним, че всъщност сме приятели, които се обичат и не биха желали да се хващат един друг за гушите? Защото точно в момента това ми звучи изключително приятно!

- Някак - поде Вида, след като бяха изминали пет дълги, неудобни и тихи пет минути - това е дори още по-зле.

Лиъм вероятно бе съгласен с изреченото, тъй като се пресегна и включи с кокалчето на пръста си радиото. После продължи да си мънка нещо, докато въртеше и преминаваше през статичен шум, разговор на испански, реклами, докато най-накрая не се приземи на дълбокия и равен глас на една жена.

- ... Детската лига разпространи следното изявление, касаещо Коледната среща на върха...

- А, не. Няма да стане! - каза Дунди, докато се пресягаше да го изключи. -Няма отново да влизаме в това.

- Не! - извикахме в протест и тримата от задната седалка. Джуд притисна лице към металната решетка между себе си и радиото, а в момента, в който от колоните се разнесе и гласът на Албан, Вида се озова до него.

- Ама това е... - започна Джуд с развълнуван глас.

- Ние не вярваме, че мирът, който Грей се старае да установи, е в нечий друг интерес освен в неговия. Ако тази лицемерна среща на съглашателството наистина се състои, тя ще разруши добрата работа, свършена от обикновените американски граждани по възстановяването на живота, който той разсипа. Ние няма да стоим безучастно и да наблюдаваме отстрани, докато истината се погребва под купища лъжи. Времето за действие е сега и ние ще го предприемем.

Това бе една страхотна малка реч. Достигнала до нас благодарение на Жабешки устни - убедена бях. Този мъж пишеше почти всяка дума, която Албан се насилваше да изкара измежду разтеглените си в усмивка зъби. Дори не ми се налагаше да затворя очи, за да видя плешивата глава на стареца, приведена над ръчно надписаните карти с речта, докато светлините от камерите придават на тънката му кожа син отблясък.

- ... запитан за коментар, прессекретарят отговори: „Всяка дума, излизаща от устата на терорист, е предназначена да изостри страха и несигурността, които все още съществуват и днес. Джон Албан проговори сега, защото се плаши, че американците повече няма да търпят неговите актове на насилие и непатриотичните му действия - сега, когато мирът и редът са отново възстановени.

- Той не се страхува - изсъска Вида. - Те би трябвало да са ужасени.

Джуд й изшътка, махайки с ръце.

- Може ли да го увеличиш?

- С мен на линията е Боб Нюпорт, главен политически съветник на сенатор Джоан Фрийдмонт от Орегон. С него ще дискутираме как Федералната коалиция се отнася към Срещата на върха „Единство". Боб, чуваш ли ни?

Линията изпращя и няколко секунди единственото, което пълнеше ушите ми, бе тихото бучене на гумите на вана по настилката на магистралата.

- Здравейте. Да... Мери? Простете. Силата на сигнала ни в Калифорния не е... - гласът му прекъсна, ала само за да се появи отново, но този път звучащ по-силно отпреди. - Последните няколко месеца.

- Клетъчните мрежи и сателитите в Калифорния напоследък не са много надеждни - обясних аз на момчетата на предната седалка. - Албан си мисли, че Грей нарочно ги заглушава.

- Боб, преди да те изгубим, би ли ни разказал за плановете на ФК и за подхода ви към тази среща? Би ли ни разкрил основните точки, които сенатор Фрийдман и останалите ще се надяват да обсъдят на масата?

- Разбира се. Не мога да се впускам в големи подробности - линията отново прекъсна, но веднага се завърна обратно. - ... определено ще обсъдят признаването на Федералната коалиция като национална партия и разбира се, ще настояваме за серия от избори през следващата пролет.

Новинарката Мери леко се засмя.

- И как смятате, че президентът ще отговори на исканията ви да прекрати предсрочно третия си мандат?

Боб също успя да докара леко пресилен смях.

- Ще изчакаме да видим. Военната повинност, естествено, също ще бъде една от главните дискутирани теми. Бихме искали да разберем дали президентът има планове да я преустанови... и по-точно програмата за Специален отряд „Пси", който, както знаем, е основен източник на раздори из цялата страна.

При тази реплика и петимата се наклонихме към светещия в зелено дисплей на радиото. Джуд ме хвана здраво за ръката.

- Мислиш ли...? - прошепна той.

- Ще обсъждате ли също така и рехабилитационните програми? - Мери бе попаднала на едва доловима следа от кръв и сега носът й бе прилепен към земята в търсене на дирята. - Напоследък има пълна липса на информация относно статуса на тези програми и децата, които бяха вкарани в тях. Например правителството вече не изпраща писма до родителите на регистрираните, с които да ги информира за прогреса на тяхното дете. Мислите ли, че това е знак, че програмата следва да премине през някакъв вид трансформация?

- Те наистина ли са изпращали писма? - попитах аз. За пръв път чувах нещо подобно.

- В самото начало... просто едно напечатано писмо, гласящо: „Вашето дете прогресира успешно и не причинява проблеми" - информира ме Лиъм. - Всички получаваха едно и също.

- В момента нашият фокус е поставен върху плановете, които бихме искали президентът Грей да осъществи, за да стимулира икономиката и да възстанови наново разговорите с нашите бивши международни партньори.

- Но да се върнем обратно на въпроса за отряд „Пси"

- гласът на Мери започна да трепери и да припуква с неестествено металическо пищене.

- Отбий! - нареди Вида. - Иначе ще изгубим сигнала.

- ... ще поискате ли от него да излезе ясно и открито да заяви какви изследователски програми са в сила и дали те са успели да постигнат някакъв напредък в процеса на анализиране на причината за ОМИН? Лично аз, като майка на бебе, съм особено заинтересована да разбера дали синът ми, който вече ходи на седмични тестове и наблюдателни сесии, ще трябва да бъде взет в някоя специализирана програма съгласно инструкциите на Регистъра на ОМИН. Вярвам, че доста политици и от двете страни са били в подобно положение, за да съчувстват на хилядите родители, които бяха оставени без отговор - в някои случаи и с години. Мисля, че говоря от името на всички, когато казвам, че това не е приемливо.

- Правилно! - въодушеви се Джуд. - Дай му да разбере, Мери! Не му позволявай да промени темата!

- Вярвам, че ФК би искала да промени... тази програма... - статичен шум отново. Но дори и той не можеше да прикрие колко неудобно му бе на Боб да говори по въпроса. - Ние бихме искали да продължим с едногодишното наблюдение на петгодишни деца в едно от нашите съоръжения, но ако те не покажат... опасните странични ефекти на ОМИН, бихме предпочели да се връщат у дома, отколкото автоматично да отиват в един от тези рехабилитационни лагери...

След рязко щракване линията напълно заглъхна. Новинарката повтаряше името му „Боб? Боб? Боб?" отново и отново, сякаш беше възможно някак да издърпа гласа му обратно през замрелия въздух.

Загрузка...