Неизчезваща

Осма глава

Всяка дума, която умът ми пропускаше напред, бе ругатня.

- Какво правиш тук?

Триумфалната усмивка, която очаквах да видя, така и не се появи. Вместо това тя ме огледа набързо и изсумтя.

- Леле, инстинктите ти за установяване на опасност са настроени на висока бдителност, нали? А ми казваха, че ще е трудно да те открия.

Бавно издърпах пистолета от колана на панталона си и се прицелих внимателно. Накарах невидимите ръце в главата ми да се разперят, представяйки си как се втурват към нея и навлизат в мислите й. Но... нищо. Абсолютно нищо.

- Колко сладко! - каза тя. - И аз имам един от тези!

Сърцата ни прескочиха по един удар, ала нито една от нас не помръдна. Тъмните й очи ме изучаваха от горе до долу, както го правеше и по време на спаринг тренировките. Измерваше ме. Чудеше се дали наистина ще го сторя.

Никоя от нас не го видя да се помръдва, но в един момент Джуд се криеше зад мен, а в следващия вече беше до Вида с ръка на рамото й.

- Наистина съжалявам за това.

Малка дъга синьо електричество полетя от закаченото за колана й уоки-токи и удари нежно кожата на Вида - като опипващ почвата змийски език. Очевидно бе разбрала какво се кани да направи в същия момент, в който и аз го осъзнах, но не можа да се помръдне достатъчно бързо. Очите й се подбелиха и тя рухна на земята.

- Боже мой! - казах аз, падайки до нея, за да проверя дали има пулс.

- Дадох й малко енергия с обич - оправда се Джуд. Всяко косъмче по главата му бе щръкнало. - Тя ще се съвземе след минута. Руу, кажи ми само, че постъпих правилно. Не искам да я оставям тук. Не смятам, че трябва да продължим без нея, но тя нямаше да ни помогне, а ние трябва да открием Лиъм. Тя щеше да ни предаде, а той е важен...

- Постъпи съвсем правилно - успокоих го аз. - Джуд, благодаря ти. Благодаря ти!

- А сега какво? - прошепна Джуд, следвайки ме надолу по коридора до стая, обозначена със знак САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ.

Един бърз поглед наоколо ме информира, че тактическият отряд се бе разделил - половината бяха горе в стъклените офиси над нас, а другите се отправяха към влаковата платформа. Агентите, които все още не бяха проснати безжизнени на земята, бяха завързани заедно в обезсилен черен куп.

Преминахме през целия коридор и стигнахме до края, пропускайки за малко служител на гарата, който се готвеше да влезе в стаята за персонала. Очите ми бяха върху двойната врата в самия край на ивицата бетон... усещах се твърде уплашена от това, което щях да видя, ако откъснех поглед оттам.

Отворих дясната врата възможно най-тихо и направих жест на Джуд да ме последва. Тя се затвори с леко щракване. Отне ми две безценни секунди, за да разбера, че гледаме към автобусния перон, и още две, за да забележа възрастния мъж с флотска униформа, който се появи бързешком иззад ъгъла с огромно мокро петно от кафе върху дрехата си.

Всяка кост в тялото ми стана куха. Хванах ръката на Джуд и го придърпах по-близо. Мъжът едва не се сблъска с нас, а и без това вече широко отворените му от паниката очи се разшириха още повече, когато ни огледа. В продължение на един дълъг, ужасяващ момент никой не каза нищо. Чуваше се само пукотът от стрелбата вътре в гарата и стържещият звук от автомобилни гуми, долитащ от паркинга от другата страна на сградата.

Вдигнах ръка към него по инстинкт, но Джуд я хвана и я натисна надолу.

- Те...? - мъжът, който според табелката се казваше Анди, се затрудняваше с оформянето на думите. - Те войници ли са?

- Искат да ни хванат - информира го Джуд. - Моля ви, можете ли да ни помогнете?

И тогава Анди направи нещо, което абсолютно не очаквах да стори.

Той кимна.

През първите двайсет минути от пътуването, докато гарата, СОП и Вида все още се открояваха в огледалото му за обратно виждане, ние се возехме в багажното отделение в долната част на автобуса. Бе доста студено и неудобно да бъдеш подмятан по този начин тук, долу. Пързаляхме се по хладния метал при всеки завой - свити на колене и напълно объркани. Оставих Джуд да прокара ръка през моята, като пробвах да добавя малкото си телесна топлина към неговата.

Той нещо си мърмореше под нос. Усетих, че клати глава. Къдриците му докоснаха рамото ми. Накрая, когато пътят притихна, успях да чуя какво си повтаря.

- Тя никога няма да ни прости.

- Кой? - попитах, стискайки го за рамото. - Кейт ли?

- Не. Вида.

- Джуд... - започнах аз. Вината се бе настанила за рекордно кратко време.

- Постъпихме с нея така, както е направила и сестра й - обясни ми Джуд, като ме прекъсна. - Ние я изоставихме. Тя ще ни намрази за вечни времена.

- Ти за какво говориш?

Той се обърна отново към мен, търкайки очи с горната част на ръката си.

- Нали знаеш за Кейт? Как тя беше служителят от СЗД, отговарящ за нас?

Нещо тежко и лепкаво се издигна в стомаха ми.

- Нали си чувала? - каза бързо той. - Служба за защита на децата? Е, може и да не си.

- Ти и Вида... и двамата ли?

- Да - отвърна той. - Ама наистина ли не знаеш за това? Кейт никога ли не ти е казвала какво е правила?

Не, но пък и аз така и никога не бях попитала.

- И тя ви изведе от тези сиропиталища и ви закара в Лигата ли?

- Общо взето - той се облегна на вратата, а при следващия завой започна наново да се плъзга надалеч от мен. Сега вече се напрягах, за да го чуя. - Когато се появи ОМИН, много от децата бяха предадени от сиропиталищата, в които живееха. Поне онези, които не бяха умрели. Положението и без това бе доста скапано, тъй като дори нямаше кой да поиска телата им и да ги погребе... или да направи нещо подобно. Кейт каза, че доста от колегите в службата й не са успели да открият какво се е случило с децата, за които са отговаряли. Тя ме намери, преди да ме предадат за награда или да ме вземат за Събирането.

Събирането представляваше серия от масови подбори на оцелели от ОМИН, които все още не бяха изпратени в лагери. Всички родители, които усещаха, че не искат повече да се грижат за изродските си деца или пък желаеха те да бъдат вписани в „рехабилитационните" програми на лагерите, просто трябваше да ги изпратят на училище, откъдето СОП минаваха и ги прибираха. Това бе първото организирано прибиране на деца. Следващата стъпка бе насилственото им вкарване в лагери - без значение дали родителите им искаха да се махнат, или пък не. Принудително Събиране.

- Тези времена са били доста страшни.

Долових как повдигна рамене, но се затрудни да извади на бял свят следващите си думи.

- Ами... Поне свърши. При всички положения беше по-добре, отколкото да си вкъщи. Баща ми е истински победител.

Насочих погледа си към пътя. Начинът, по който го каза, с тази престорена веселост...

- А Вида?

Все едно завъртях ключ някъде вътре в него или просто вече бе прекалено изтощен, за да продължава да държи всичко заровено.

- Не знам нищо за семейството й. Но тя имала по-голяма сестра на име Надя, която известно време се е грижела за нея. Кейт не успя да я открие. Явно са се били подслонили в някаква сграда. Вида се събудила една сутрин, за да установи, че сестра й я няма, а около нея са агенти на отряда „Пси". Тя смята, че сестра й се е обадила да я предаде, за да вземе парите от наградата.

- Как тогава Кейт е успяла да стигне до нея? - попитах аз.

- От отряда били събрали в един автобус около десет деца, които се готвели да изпратят на изток в лагера в Уайоминг, но Лигата се добрала до тях преди това. Чувала си за тази история, нали?

Всъщност наистина я знаех. Така от Лигата се сдобили с пет деца, с които си нямали идея какво да правят, затова започнали тренировъчната програма. Наясно бях, че Вида е в Лигата от доста време, но нямах представа, че тя е едно от Петте деца от Уайоминг.

- Еха.

- Нали?

Въобще не се сещах какво да кажа, затова се задоволих с едно:

- Съжалявам.

Джуд направи физиономия.

- За какво съжаляваш? Та ти нищо не си сторила. А освен това ние сме щастливци. Кейт е тази, която е преминала през най-големите трудности. Лично аз смятам, че тя така и не успя да преодолее загубата на децата. Особено на онези, които са умрели в пожара.

- Какво? - издишах аз.

- Била е отговорна да наблюдава някаква обща квартира - обясни ми Джуд. -Някои от децата започнали да проявяват признаци на „Пси" способности и жената, която ги пазела, се побъркала от страх. Кейт не е сигурна дали някое от децата случайно не е причинило пожара, или пък го е направила самата жена. Доколкото знам, тя е била доста религиозна. Ама направо фанатично религиозна. Когато полицията я открила, започнала да им обяснявала как е свършила Божието дело.

- Това е... - нямаше дума, с която да опиша колко ужасно бе чутото, затова и не се опитах.

- Както и да е, това е цялата история - повдигна рамене Джуд. - Поне началото й.

Задържах дъха си, когато автобусът спря на пропускателен пункт - поне по мои предположения - и някой, вероятно от СОП, се качи. Не можехме да чуем разговора, а само тежките им стъпки, които обхождаха по дължина напред-назад пътеката на автобуса над главите ни. Някой по-старателен войник щеше да поиска да се отвори и отделението за багаж, но бяхме пуснати и скоро единственият звук, който се носеше, беше ръмженето на пътя под нас.

Въпреки всичко, когато ни отби за проверка, служителят ни се извини няколко пъти. Имах намерението да му изтрия паметта и да продължим, но около нас нямаше коли. По тази отсечка от шосето нямаше нищо освен дървета и сняг. Трябваше да избираме между Анди и още един весел ден или два, отдадени на мотаене с Джуд из тази снежна приказна страна в търсене на цивилизация.

- Сигурен ли сте, че няма проблем? - Джуд и аз се бяхме настанили на една от предните седалки, за да може да оглеждаме по-добре пътя, по който напредвахме. - Може ли някак да ви се отплатим?

- Не ме разбирайте погрешно - отвърна Анди. - Това е впечатляваща загуба на бензин, но аз нямам нищо против от време на време да си го връщам на любимия ми работодател. Те ми отрязаха всички допълнителни придобивки още в секундата, в която нещата започнаха да се влошават, така че и аз самият не съм настроен много щедро към тях. Освен това пътуването надолу обичайно е доста празно, но аз трябва да закарам автобуса в Ричмънд, независимо от това дали имам пътници, или не. Пътуването в обратната посока обаче почти винаги е запълнено. Някои хора очевидно си мислят, че горе на север има повече работа, отколкото долу на юг. А вече никой не може да си позволи скапаните влакове...

През изминалия ден Джуд вече ми бе доказал около шест пъти точно колко е наивен, затова бе цяло чудо, че все още можеше да ме учуди с нехайството си. След няколко минути той се бе отдал на спокоен, доверчив сън. Все едно нямаше никаква опасност този шофьор на автобус да използва радиото си, за да ни предаде, или пък да ни закара в първия действащ полицейски участък, през който преминехме.

- Млада госпожице, изглеждате така, сякаш всеки момент ще изпаднете от тази седалка и ще се ударите в пода - каза Анди, като ме погледна в голямото огледало над главата си. - Може би ще обмислите дали да не последвате примера на приятеля си и малко да си починете?

Знаех, че се държа грубо, нелогично и доста кисело, но задържах очите си върху радиото на автобуса и се намръщих. Анди надзърна надолу, следвайки погледа ми, и прихна да се смее.

- Умна сте - отбеляза той. - Но няма и как да е иначе, при положение че в дни като тези, а и на подобна възраст обикаляте наоколо. Ох, наближаваме пункт за плащане. По-добре залегнете.

Приплъзнах се надолу между металния ограничител и седалката, закривайки с одеяло спящото тяло на Джуд. Анди помаха в отговор на човека, който го беше пуснал.

Изведнъж... повече не можех да се сдържам.

- Защо ни помагате? - попитах го аз.

Той отново се изкиска.

- А ти как мислиш?

- Честно ли? - казах и се наклоних напред. - Защото смятам, че искате да ни предадете за парите от наградата.

Чувайки това, шофьорът на автобуса леко подсвирна.

- Трябва да призная, че това би било страхотна промяна. Странно как правителството успява да намира пари за подобни неща, а не може да си позволи никаква помощ за храна. - Той поклати глава. - Не, скъпа. Имам си работа. Свързвам двата края. Не се нуждая от гузна съвест или от кървави пари.

- Тогава защо? - продължавах да настоявам.

Анди се пресегна с лявата си ръка и издърпа нещо от таблото. Тиксото по краищата му се обели, без да протестира, сякаш бе свикнало да бъде вдигано и после отново залепвано на мястото си. Той ми го подаде, очаквайки да го взема.

От проблясващата повърхност на снимката ми се усмихваше малко момче с тъмна лъскава коса. Приличаше на десет или на дванайсетгодишно. Разпознах убитите цветове на фона зад него - училищен портрет.

- Това е внукът ми - обясни Анди. - Казва се Майкъл. Взеха го от училището му преди около четири години. Свързах се с полицията, правителството и училището, но никой не ми каза нищо по случая. Това важеше за всички. Не можех да пиша за това в интернет, освен ако не бях готов да ми спрат достъпа до него. Не можех да се явя по телевизията или да го разкажа във вестниците, тъй като Грей ги бе превзел всичките. Но някои от родителите в училището бяха дочули агенти на Специалния отряд „Пси" да си говорят за място на име Блек Рок.

Избърсах остатъците от отпечатъци от повърхността на снимката и му я върнах.

- Права си - каза той. - Не съм напълно безкористен. Предполагам, че се надявам да можете да ми дадете някаква информация по въпроса. Може би вие знаете какво е или къде е това Блек Рок... и така ще сме квит.

Молбата, която се съдържаше в гласа му, ме спечели. Не можах да я оттласна от изникналата мисъл за баба ми, която също седеше и се чудеше какво ли се е случило с мен. Кожата около гръдния ми кош се стегна.

- Знам. Блек Рок е лагер в Южна Дакота.

- Южна Дакота! - Анди звучеше удивен. - Чак там? Сигурна ли си?

Бях повече от сигурна. Лигата имаше списък с всичките петнайсет лагера, в които бяха разпределени оживелите деца „Пси". Някои бяха съвсем малки - с по няколко дузини деца. Други бяха реконструирани училища, които можеха да приютят стотици. И накрая, имаше и лагери като Блек Рок и Търмънд, които заради отдалеченото си местоположение бяха дом на хиляди.

Лагерът в Северна Дакота бе от специален интерес за Лигата заради слуховете, които се носеха за него. От времето, когато ОМИН вече бе официално призната болест, всички нови раждания трябвало да се регистрират в специална база данни. Тези деца следвало да се водят при местните доктори и учени всеки месец за провеждане на тестове с цел откриване и записване на каквито и да е „аномалии". Всяко дете, което развиеше способности „Пси", преди да навърши десет, беше вкарвано в специална изследователска програма, провеждаща се в Блек Рок. Останалите деца, ако успееха да оцелеят след ОМИН и отключеха способностите си на нормална възраст, бяха откарвани принудително и отвеждани в „нормалните" рехабилитационни лагери.

- Може в някой момент да са го преместили другаде - казах аз. - Знаете ли какъв е той?

- Как така какъв е той? - попита Анди и се извърна към мен леко. - Той ми е внук! Ето такъв е!

Просто исках да разбера дали той е някой от по-опасните видове - Червен или Оранжев като мен. Да видя дали не беше възможно вече да е бил изтрит завинаги.

- Тези лагери... - започна Анди, прикривайки очите си от фаровете на преминаващ камион. - Знаеш ли какво са правили в тях? Ти самата виждала ли си такъв?

Погледнах странично към Джуд.

- Да.

- И те са те пуснали, защото са те оправили? - попита той, а надеждата в гласа му направо ми разби сърцето. - Сега по-добре ли си?

- Те не могат да ни оправят - отвърнах му аз. - Всички деца, които отведоха, не правят нищо друго освен да работят и да чакат. Аз успях да се махна, защото ми помогнаха да избягам.

Анди кимна, сякаш и той сам се бе досетил за това.

- Живеем в ужасни времена - каза ми след известно време. - И си напълно права да не се доверяваш на никого от нас. Това, което направихме... което им позволихме да сторят с вас, е срамно. Ужасно срамно нещо. И ние ще отнесем в гробовете си съзнанието за това. Но искам да знаеш, че на всеки човек, който би предал дете от страх или заради пари, се падат стотици и даже хиляди други, които ще се борят със зъби и нокти, за да задържат семейството си цяло.

- Знам.

- Просто... времената бяха толкова лоши, а и правителството постоянно повтаряше, че ако родителите не изпратят децата си да преминат през програмите, то те ще умрат като всички други. При това положение въобще не оставаше място за избор. Те са били наясно, че ние не можем да направим нищо, за да си ги върнем, и това ме убива. Убива ме!

- Хората наистина ли мислеха, че рехабилитационните програми ще помогнат? - попитах аз. Джуд се размърда на мястото си, опитвайки се да се нагласи по-удобно.

- Не знам, скъпа - отвърна Анди, - но допускам, че поне така са се надявали. Човек стига до нищото - без пари, без работа, без къща - и единственото, което му остава, е надежда. Но тя също е ценна стока. Съмнявам се, че все още някой вярва на лъжите им, но... какво можем да направим? Нямаме никаква информация. Разчитаме само на слухове.

И тогава осъзнах точно колко важно беше за мен да открия флашката на Коул... освен да намеря и Лиъм. През цялото време си бях мислила за нея като за малко пластмасово устройство, без да отделям особено внимание на стойността на това, което бе заключено вътре. Откриването на Лиъм беше от огромно значение за мен, означаваше всичко за мен, но да се добера до информацията на Коул... щеше да помогне на всички. Тя имаше потенциала да събере отново семейства и любими.

- Ще се постарая да изкарам всяко дете от всеки един лагер - казах аз. - Няма да се спра, докато всички не се приберат у дома.

Анди кимна, като задържа поглед на пътя отпред.

- Тогава сме повече от квит.

Разговорът замря, а радиото тръгна. Наблюдавах изгрева, цветовете, които озаряваха хоризонта в светлорозово, усещайки чак в стомаха си пълното си изтощение. Но все още не можех да си позволя да заспя.

Дръпнах коженото яке на Лиъм над мен като одеяло и почувствах как нещо падна покрай ръката ми от единия джоб. Двата билета за влака, които жената ни бе купила, се понесоха лениво към земята. Единият падна с лице нагоре, а другият - надолу.

Думата бе надраскана няколко пъти с химикалка на гърба на единия от билетите. Буквите бяха отсечени и назъбени, а с всяко ново дописване бяха станали по-тъмни и по-дълбоки.

Вдигнах ги и проверих и другия билет.

Очевидно не бях упражнила над жената такъв контрол, какъвто си мислех. Беше доста глупаво да се чувствам уплашена и притеснена, като се имаше предвид, че тя бе на стотици километри от мен, но не бях в състояние да спра да си представям най-лошото. Можеше да предупреди всички за терористите от задната седалка на колата си. Можеше да влезе в гарата, да изтича и да ни предаде на всеки преследвач в района. Можеше да получи наградата, както и задоволството от факта, че вече не сме на улицата и не можем да я заплашим.

Но вместо това бе постъпила така. И Анди бе постъпил така.

Скъсах билетите, преди Джуд да се е събудил и да ги е видял. Не исках да му давам погрешната надежда, че тези хора бяха нещо друго, различно от самотни пламъци на свещ в безкрайно море от тъмнина.

Джуд все още пееше - буквално пееше - възхвали за новия си герой Анди, когато видяхме първите знаци за Уилмингтън. Веднага след като ни остави близо до Ричмънд, шофьорът ни даде подробни инструкции за това кои магистрали да избягваме по пътя си надолу. В този момент бях прекалено объркана и раздразнена от забавянето, за да му благодаря. Но сега всеки чист път, по който летеше откраднатата ни кола, ме изпълваше с остър пристъп на разкаяние.

Уилмингтън целуваше Атлантическия океан от едната си страна и някаква река от другата. Изненадах се да видя колко подобен бе на частите от Вирджиния, които познавах - стила на къщите, начина, по който бяха проектирани кварталите. Дори и начинът, по който небето сивееше над покривите и се смрачаваше, докато накрая облаците не избухнеха и не започнеше да вали, бе същият.

Адресът, който ми даде Коул - „Уест Бакет Роуд" 1222, Уилмингтън, Северна Каролина, - се намираше в малък квартал, наречен „Догуъд Лендинг", и не бе далеч от нещо, приличащо на университетско градче. Това беше тихата част на града, заобиколена от заскрежени гори и изпълнена с множество празни парцели и разкривени, очукани табели

Избрах си една и паркирах до нея зеления фолксваген, който бяхме откраднали, след като се бяхме разделили с Анди точно пред него.

- Това ли е? - попита Джуд, вглеждайки се в най-близката къща.

- Не. Мисля, че е малко по-надолу - поех си дълбоко въздух, чудейки се как е възможно в едно вдишване да усещам и вълнение, и страх. - Искам да минем отзад, в случай че някой следи входната врата.

Нали това бе причината, поради която Лиъм и другите не се бяха прибрали директно по домовете си веднага след като бяха избягали от Каледония? Бях раздвоена по въпроса. Съветниците на Албан постоянно ни напомняха колко пренатоварени и недостатъчни бяха силите на СОП, но Лиъм си оставаше голяма риба. Така че какви бяха шансовете след девет месеца правителството все още да държи хора тук, които да следят родителите му?!

Боже. Родителите на Лиъм. Та какво, за бога, щях да им кажа?

Дадох знак на Джуд да ме последва покрай една от къщите. Повечето бяха тесни, едноетажни, със сиви полегати покриви и тухлени бели фасади. Придърпах Джуд по-близо до мен, докато напредвахме през дърветата и следвахме малката странична алея, вървяща покрай задните дворове на къщите.

Домът на Лиъм бе сгушен надълбоко в падина с дървета и беше на по-голямо разстояние от останалите къщи в квартала. Беше творение, подобно на тези около него - със сладки сини капаци на прозорците и дълга алея, водеща до гаража. Това, от което се нуждаех обаче, бе поглед към предната част.

Задържах Джуд и го накарах да се свие долу до мен. Наблюдавахме, търсехме охранителни камери, следи от стъпки или гуми. Очаквахме агенти под прикритие да се появят уж на разходка, докато всъщност патрулират из района.

- Изглежда ми... - започна Джуд, колебаейки се.

„Празна", довърши умът ми. Изглеждаше така, сякаш у дома нямаше никого. А начинът, по който капаците бяха затлачени с есенни листа и мръсотии, ме караше да мисля, че те отдавна не бяха идвали тук.

- Може пък просто да са излезли да свършат нещо навън - предположи той.

- В четвъртък, в четири следобед? Съмнително е - дочу се нов глас зад нас.

Момичето бе змия. Нямаше друго обяснение за тишината, с която се плъзгаше по листата.

- Водач - каза Вида и кимна, преди да се наведе зад нас. - Джудит.

Джуд падна по лице.

- Ти какво... - започнах аз. - Ама как... - Не беше възможно просто да се беше досетила къде ще сме. Беше добра, но не беше чак толкова добра. Вероятно бях пропуснала някое проследяващо устройство, нещо...

- Яката на фланелката - каза Вида и посочи към Джуд. - Следващия път, като решиш да бягаш, постарай се да махнеш всички скапани проследяващи устройства.

- Проследяващи устройства? - повтори Джуд, гледайки ту едната, ту другата.

- Джуд изпържи колата - отговорих й аз. - И всичко електрическо в нея.

Включително, както бях предположила, проследяващите устройства в дрехите му.

- Вероятно именно заради това завиват устройствата на всички Жълти в гума -каза тя, клатейки глава. - Господи! Не знаехте ли?

Очевидно бе много горда със себе си, макар да изглеждаше така, сякаш току-що я бяха центрофугирали и проснали мокра. Синята й коса се увиваше в обичайния си къдрав вид.

Притеглих Джуд към себе си, отворих ципа на палтото му и опипах подгъвите на блузата му. Естествено, усетих малка подутина - не по-голяма от зърно, зашита в яката му. Изрязах я с швейцарското си ножче и му я показах да я види. Преди да посегне към него, разбих устройството с върха на ножа си.

- Те... слагат проследяващи устройства в дрехите ни? - Джуд ни погледна невярващо. Ясно бе, че говори на себе си. - Защо биха направили това? Не е възможно...

Вида като че ли всеки момент щеше да избухне в особения си жесток смях, но изражението й се промени - някак се смали. Цялото й внимание се насочи зад нас. Тя се изправи обратно на крака и извади пистолета от кобура си с едно плавно движение. Аз се обърнах, с коса, разпиляна около лицето ми, и застанах на колене, за да разгледам по-добре.

Светът се срина.

Усетих го как се срути под мен и всяка кост и мускул от гръдния ми кош пропадна с него. Не знам въобще как успях отново да се издърпам нагоре или как се вдигнах на крака, но бях толкова зашеметена от шока, че въобще не ми дремеше дали някой, който би могъл да наблюдава, ме вижда.

След това започнах да тичам. Чувах как Вида и Джуд викат зад мен, но вятърът и дъждът отнесоха гласовете им нагоре и надалеч. Не долавях нищо освен пулсирането на кръвта в ушите ми. Пробих си път надолу през лекото възвишение на хълма, през плетеницата от клони, през падащата ограда - чак до него.

Той се изниза през прозореца, като премина през скъсаната мрежа, прехвърляйки двата си крака един след друг, докато най-накрая обувките му не потънаха в калта отдолу. Косата му бе по-дълга, отколкото я помнех, а скулите на лицето му - по-остри. Бе станал по-едър или пък аз се бях смалила... или пък паметта ми всъщност ме лъжеше. Но това нямаше значение. Той чу приближаването ми и се завъртя. Едната му ръка се стрелна към нещо, намиращо се в тежкото му камуфлажно яке, а другата към нещо, запасано в колана на дънките му. Разбрах кога ме разпозна. Всичко в него застина.

И тогава големите му устни започнаха тихо да се разтягат, за да образуват възможно най-малката усмивка. Краката ми се забавиха, но не спряха.

Дишах тежко. Целият ми гръден кош се надигаше и спадаше в усилие да поддържа въздуха, който циркулираше. Притиснах сърцето си с ръка. Изтощение, облекчение и същият горчив ужас, който бях усетила онзи следобед, в който го бях загубила - те всичките ме заляха наведнъж. Просто вече нямах сили да им се съпротивлявам.

Избухнах в сълзи.

- О, за бога... - Дунди поклати глава и въздъхна, но това не ми попречи да доловя обичта в гласа му. - Това съм просто аз, глупаче.

И без нито дума повече той прекоси оставащите две стъпки помежду ни и ме прегърна здраво.