Неизчезваща

Единайсета глава

„Изчакай я да се върне", нашепваше разумът ми. Изненадай я тук.

Но аз вече тичах още преди мисълта за това да се е оформила напълно в ума ми. Всичките тренировки, които от Лигата се бяха опитали да ми наложат, способността ми за преценка и всякаква логика бяха изтръгнати с първото примигване на тази странна светлина. Ако тя се свързваше с Коул, защо й се налагаше да се крие от нас? Защо би му пращала съобщение, усамотявайки се?

Защото не се свързваше с Коул!

Завих покрай колата. Настъпващата зима бе разсъблякла близките дървета, голите клони ме удряха по лицето и ръцете. Фините кръпки от лед и скреж, които покриваха туфите трева, жилеха краката ми като оси, но това не бе нищо в сравнение с проправянето на път през гъсталаците от мъртви храсти.

Нямаше значение колко шум вдигам. Не очаквах да я изненадам. Никой не можеше да изненада Вида. Просто се борех за колкото се може повече надмощие в момента, в който я съборих на земята.

Тя все още бе сграбчила устройството, когато наведох глава и врязах рамо в нея. Вида имаше достатъчно време да замахне с коляно нагоре и да ме уцели право в гърдите. Заради това, че бях отпуснала цялата си тежест върху нея, а тя от своя страна се крепеше само на единия си крак върху неравния хълм, и двете се озовахме на земята.

Захванах крака й с моя, а тя се протегна, за да ме сграбчи за врата. Нито една от двете ни не възнамеряваше да пусне. Дори докато се търкаляхме надолу по склона, удряйки се в храсталаците и успявайки да уцелим всеки самотен камък в тази скапана планина. Не спирахме - не бяхме способни. Докато накрая не се блъснахме в едно дърво и не предизвикахме дъжд от умрели кафяви листа върху себе си.

Зрението ми блуждаеше - и от въртенето, и от ударите, - но аз се бях озовала отгоре. Имах предимство и се възползвах. Топъл прилив от дъха на Вида замъгли въздуха. Прихванала бях кръста й с двата си крака. Опитвах се да я задържа намясто и се запресягах към тъмния уред, лежащ край врата й.

Никога през живота си не бях виждала ужас като този в очите на Вида.

Тя се повдигна изпод мен и освободи досега заклещената под тялото й ръка. Удари ме толкова силно, че за секунда пред погледа ми всичко стана бяло.

Ръмжейки, тя пак засили разтворената си длан и ме фрасна в ухото, успявайки да ме свали от себе си.

Скочи на крака, а аз се запрепъвах зад нея. Зрението ми се разполови и не бях сигурна кой от двата й крака в действителност летеше към стомаха ми, докато не установи контакт. Прикрих лицето си с ръце, за да блокирам следващия удар.

- Как можа...? - изпъшках аз.

Пръстите ми хванаха китката й, но тя се освободи. Засилих юмрук към нея и с изумление зърнах как полита назад във въздуха и изминава около шест-седем метра в гората още преди да съм успяла да я докосна.

- ... ете! Спрете!

Дишах тежко и съумях да остана на краката си едва за секунда. Поддадох странично в грубата прегръдка на едно дърво и се свлякох до долу на колене. Думите бяха трудно доловими под рева на кръвта, която пулсираше в ушите ми. Обърнах се и видях как Джуд се клатушка надолу по хълма, препъвайки се през гъстия куп от клони и влажни листа, докато не падна на колене покрай Вида.

Дунди стоеше настрани на известно разстояние, а ръцете му все още бяха изпънати в посоката, в която я бе захвърлил.

- Какво... - извика той - ... по дяволите, става?

- Т- тя... - заломотих аз, разпервайки треперещата си ръка, за да успокоя устата си. Той тръгна към мен, светейки с фенерчето си в моята посока. - Тя имаше... устройство... обаждане... централа...

Щом Дунди най-сетне стигна до мен, се наведе и ме хвана за ръката. Извърнах се от силната светлина, с която се опитваше да светне право в лицето ми. Залитнах настрани от него и земята се повдигна, за да ме посрещне.

- Виждаш ли го? - чух се да го питам. - Виждаш ли го? Дай ми... Дай малко светлина.

- ... питай я! - крещеше Вида. - Тя ме нападна!

Дунди чинно насочи фенерчето натам, накъдето сочех.

- Ти трябва да седнеш. Ей! Ти чуваш ли ме въобще?

Опипах земята, пръстите ми претърсваха шумата, камъните и корените. Усетих го веднага щом го докопах. Черната обвивка бе неестествено гладка и все още гореща на допир. По време на боя екранът бе паднал с лице към земята и светлината бе приглушена.

- Какво е това? - Дунди се сви и клекна долу до мен. - Телефон?

Беше близко, но и не съвсем.

- Разговорник? - дочу се стреснатият глас на Джуд. - Откъде го взе?

Той стоеше зад нас и поддържаше олюляващата се Вида. Не, не я подкрепяше. Държеше я с едната си ръка през гърдите, за да й попречи да се хвърли на

гърлото ми.

„Глупаво, храбро хлапе", помислих си за хиляден път. Обърнах очи надолу към екрана и го активирах.

Прекъснала я бях насред писането на съобщение. Добре. Доближих дисплея до очите си, разглеждайки набързо серията от безсмислени цифри и букви. Малката черна линийка още примигваше и очакваше тя да завърши започнатото.

- Ах, ти, кучко! - казах и погледнах нагоре. - Значи, наистина си мислела, че ще успееш да ни изработиш? И да ни предадеш на Лигата? Какво ти обеща Албан? Че ти ще станеш Водач на екипа ли?

Почти бях ослепяла от ярост, твърде ядосана, за да й разреша да отговори. Изправих се и хвърлих устройството на земята. Вида и Джуд отстъпиха назад. Мозъкът ми бучеше от нужда, от желание да навлезе в нейния и да го остави обезобразен и разрушен. Гневът ми увеличаваше силата си и си помислих, при това съвсем сериозно, че ако ги пусна на свобода, този път ръцете ми щяха да я превземат без дори да се налага да я докосвам. Обърнах се, готова да ги оставя да излетят.

Но вместо това усетих как една ръка се свива около китката ми и ме дърпа назад. Дунди също беше на крака, а очите му бяха фиксирани върху екрана. Чух как натисна някакъв бутон и изведнъж Разговорникът се понесе пред лицето ми, а аз четях старо, вече получено съобщение.

- Кажи й, че съжалявам? - обърнах се обратно към Вида, която се бе извърнала настрани. Лицето й бе като каменна маска. - Кой е това? Коул ли?

Подутата й устна правеше говора й неясен, а когато промълви нещо, бе толкова тихо, че ми се наложи да се напрегна, за да я чуя. Нежеланието й доказваше теорията, която се бе зародила в ума ми. Все пак имаше само един човек, когото тя защитаваше така.

- Не - отвърна тя. - Беше Кейт.

Бях готова да чуя всичко още там, но Дунди настоя да се върнем в лагера и да накладем огъня отново, заявявайки остро нещо от рода на: „Предпочитам да не

разбирам лоши новини насред смразяваща нощ, за което много ви благодаря".

Той ме насочи към единия край на догарящия огън и пое към колата си. Бегло дочух, че вратите й се отключиха, а после една от тях се затвори. Когато отново седна до мен, започна да чисти раните по лицето и ръцете ми с пълна липса на съчувствие.

- Някой по-добре да започва да говори веднага - каза той. - Защото, повярвайте ми, не искате и да чуете какво имам аз да кажа по въпроса. Особено в един сутринта.

Вида подсмъркна и придърпа колене към гърдите си. Дясната част на лицето й бе изцяло в тъмнина. Освен ако не бе покрита с огромна синина.

Повдигнах Разговорника към слабата светлина от огъня, като го размахах наляво и надясно.

- Кой ти даде това? Нико ли?

Тя толкова се забави с отговора, че реших, че няма да го получа. В действителност само ми кимна. Ноктите й се забиваха в земята и извлачваха буци пръст в свитите й юмруци.

- Значи, той и Кейт са също в това? - попитах аз. - Кой друг?

Вида скръсти ръце пред гърдите си и впери поглед в тъмната далечина.

- Защо не ни каза? - попита я Джуд. - Тя ли те накара? Това няма никакъв смисъл, а още по-малко пък има смисъл да не искаш да говориш. Беше хваната и сега Операцията е компрометирана. А какво трябва да правиш, ако това се случи?

Приеми, приспособи се и действай. Бързо. Тези думи бяха надраскани на една от стените в залата за тренировки. Все едно ги бяха татуирали директно върху мозъците ни.

- Добре де - рече тя, докато описваше кръгове назад с раменете си, като че ли за да разпусне напрежението там. „Ядосана е", осъзнах аз. Вида беше бясна на себе си. Перфектният малък войник бе провалил собствената си Операция -онази, специалната, която й бе поверена от Кейт. Тя дишаше тежко, вдишвайки въздух между стиснатите си зъби. Кейт бе единственият и най-важен човек в живота й. Единственият, който наистина имаше значение за нея. Имах си нещо наум защо не беше споделила тази информация, но желаех да го чуя като признание лично от нея. - Кейт и Коул са планирали всичко това още от момента, в който му върнахме задника обратно в Щаба. - Обясни ни Вида. - Те са приятели отдавна. Тя го е взела под крилото си, когато е дошъл в Лигата. Помогнала е за обучението му. Той й е разказал истината за твоя Очарователен Принц и флашката, а ти си била единственото решение, което са измислили. Не ми е ясно защо, но Кейт ти има глупашко доверие, че ще се справиш с нещата.

- Тогава защо Коул ми пробута тази история?

- Наблюдават я. Роб и другите. Тя е знаела какъв е той или поне го е била разбрала преди няколко месеца, но се е постарала да остане край зловещия му задник, за да е сигурна, че няма да ни подгони. Не е могла да иде при Албан или при някого от съветниците му, защото се е страхувала, че ще я изтеглят от нас, тъй като щели да решат, че създава „проблеми". Нико ни показа на нас с Коул и Кейт видеото с убийството на Блейк... тя почти превъртя.

- Кога бе това?

- Тъкмо след като напуснахте Щаба - Вида захвана кичур коса зад ухото си, поглеждайки към мен. - Нико обясни, че си му наредила да не го прави, но нещо, което си казала на Коул, го накара да настоява. Те няма да разгласяват видеото, докато не върнем информацията.

Разбира се. Тъй като основният ни приоритет бе запазването на Лигата цяла. Не защитата на деца. Не справянето с психопати.

- Дайте да видим дали разбирам добре - започна Дунди. - Кейт е била наясно с всичко от самото начало, но си е мълчала? Да не би идеята да е била тя да е нещо като допълнително подсигуряване?

- Не е зле, бабче! - възхити се Вида. - Коул каза, че ролята на Кейт трябва да остане тайна. Дори от теб. Ако ви хванеха и ви доведяха за разпит, той не искаше да можете да я издадете. Ако той паднеше, поне Кейт щеше да остане да се грижи за нас. На нея това не й хареса, но й казах, че ще трябва да се съгласи, иначе аз няма да ви помогна. Тя не каза „да", докато не разбра, че няма начин Джуд да бъде махнат от участниците в мисията, без останалите да станат подозрителни. Роб лично го беше изискал.

Джуд сякаш го делеше един дъх от това да се изповръща върху себе си. Светлината от огъня издърпваше червенината от паниката, избила върху бузите му.

Вида му хвърли доста състрадателен поглед.

- Кейт каза, че той е избягал, след като ти го издаде. Напълно е изчезнал от мрежата, преди Бартън да успее да го хване и да го докара за разпит.

- Значи, той няма да е там, когато се приберем - каза Джуд, въздъхвайки с облекчение.

Не, но това означаваше, че бях освободила в света едно яростно чудовище, което можеше да го разкъса и да го съшие отново по собствено желание.

- Това е всичко, което знам - приключи Вида. - Край. Но да ви кажа още отсега - ако някой от вас спомене дори само думичка по адрес на Кейт, така ще го нападна, че на мен ще кръщават урагани поне още столетие.

Отворих уста, за да отвърна на обстрела, но накрая се отказах. Откакто познавах Вида, винаги бях усещала остро чувство на съжаление към нея заради явния начин, по който боготвореше Кейт. Мислех си, че бях доловила частица от истинската Кейт, която живееше под излъсканата външност. Но сега ми ставаше все по-трудно и трудно да вярвам, че която и да е от нас бе напълно права за това коя беше Кейт. За мен вярата й в Лигата винаги бе изглеждала наивна. Досега си бях мислила, че просто си затваря очите за всичко, което се случва около нея, за да си остане в този щастлив свят, съществуващ само в ума й. Може пък Джуд наистина да бе прав и днешната Лига по нищо дори да не напомняше на онази, в която тя се бе вляла по желание преди години.

Тогава защо ми се бе представила толкова откъслечно? И защо ми беше отнело толкова дълго време, за да напасна парчетата в пълна картина?

- Предполагам, че си в директна връзка с Кейт? - Дунди взе Разговорника от отпуснатата ми ръка и го превъртя. - През цялото време тя ли те упътваше?

- Да - призна Вида. - Тя ми изпрати пътя, по който да стигна тук. Жалко, че не може просто да му качи задника в Гугъл Мапс. Дори Нико не успя да го открие.

Екранът между пръстите на Дунди оживя, просветвайки, и издаде тихо, вибриращо ръмжене. Светлината, която отдели, бе достатъчно ярка, за да можем всички да видим как веждите му подскочиха над рамката на очилата му.

- Ами... вероятно е тя и да не може да ни изпрати точните координати - каза той, въртейки го в ръцете си. - Но все ще има идея откъде бихме могли да започнем.