Неизчезваща

Двайсет и шеста глава

Знаците бяха болезнено искрени, когато наричаха тази част от страната НИЧИЯ ЗЕМЯ. Определено щеше да се усети още по-голямо успокоение в мига, в който щяхме да излезем от територията на Оклахома и да навлезем в Канзас, ако успеехме все пак да различим двете. С часове не бяхме забелязали друго освен някога зелената висока трева, която сега бе полегнала под лед и сняг. Малки градове, които бавно бяха напуснати от живота и хората. Ръждясващи коли и велосипеди, оставени по протежение на магистралата. Зейнало, празно небе.

Виждала бях пустиня в Южна Калифорния, но това... Това пространство изглеждаше безкрайно и болезнено разтворено. Дори небето сякаш се навеждаше, за да пресрещне магистралата. Спряхме само два пъти, за да претърсим изоставените край пътя коли за остатъци от бензин. Наоколо имаше и функциониращи бензиностанции, но при близо двайсет долара за галон, някак не ни се струваше наложително да си напълним резервоара по легалния начин.

В по-голямата си част трафикът покрай нас преминаваше като лек ръмеж. Една самотна полицейска кола профуча изключително забързано, за да стигне там, накъдето бе тръгнала. Дунди кара през целите пет часа с ръце, здраво стискащи волана. Следващия път, когато спряхме, за да идем до тоалетна, Вида открадна шофьорското място и заключи вратата, принуждавайки го да заеме предната седалка до шофьора, а Лиъм бе изпратен отзад до мен.

Напуснахме плоските равнини и се отправихме към планините, покрити от тъмнина. Това бе единственото предупреждение, което получихме, че приближаваме към Колорадо. Щяха да минат още часове, преди да стигнем до Пуебло, но топката в стомаха ми сякаш не се вълнуваше от това. Пред нас светлинните линии придаваха форма на далечните градове, които нарастваха и ставаха по-големи и по-озарени, докато слизахме в долината. Бях прекалено угрижена, за да спя като Джуд и Дунди. Едната ми ръка бе сключена около Разговорника и флашката в джоба на палтото ми. Опитвах се да задържа мислите си фокусирани над това, което предстоеше. Представях си всички различни възможни сценарии и как щяхме да изпълним всеки един от тях.

Вида и аз щяхме да разучим местонахождението. Ако бе само един човек -Джарвин или някой от другите агенти, - щяхме лесно да се справим с него. Тя щеше да го нападне по нейния си начин, а след нея аз да го довърша по моя си.

Ако там ни чакаше група въоръжени агенти, щяхме да се изтеглим, преди да ни забележат. Това трябваше да сработи. Ще сработи, повторих си наум. Единственият сериозен въпрос бе какво щяхме да правим, ако вече не бе безопасно да занесем флашката обратно в Щаба? Ако Коул и Кейт ги нямаше. Ако бяха мъртви.

Очите на Лиъм бяха затворени, а дишането му беше по-спокойно, отколкото през последните дни. От време на време фаровете на някой самотен камион изпълваха прозореца, на който той се бе облегнал, и осветяваха златисторусата му коса. И в тези няколко безценни секунди не забелязвах раните или синините по лицето му. Нито пък тъмните кръгове под очите му.

Носещата се от радиото песен на Beatles постепенно даде път на тихото дрънкане на Fleetwood Mac, което най-накрая избледня, за да премине във веселите начални акорди на Beach Boys и тяхната "Wouldn't It Be Nice".

Не знаех това до момента, в който наистина осъзнах, че краят настъпваше, че след няколко километра и часове щях да оставя тази кола и да затворя вратата зад себе си за последен път. Достатъчно трудно ми беше да им позволя да си идат и преди, а сега... Може би това беше моето истинско наказание за нещата, които бях сторила - бях хваната в капана на свят, в който трябваше да ги напускам отново и отново, и отново, докато в сърцето ми не останеше нищо, което вече да можеше да се счупи.

В този момент не се притеснявах или срамувах да плача. По-добре беше да го излея навън, докато другите спяха, а Вида се бе концентрирала върху тъмния път. Позволих си, само този път, да потъна още по-надълбоко в болката. Позволих си да се зачудя защо всичко това ми се бе случило - на всички нас, - докато почти не бях убедена вече, че формата на флашката ще остане като жигосана върху дланта ми.

Поне сега евентуално щяхме да знаем кой... за какво... бе отговорен. Щях да имам нещо друго, което да обвинявам освен себе си за кашата, в която се бе превърнал животът ми.

А и тази песен, която не свършваше. Тя продължаваше да свири - този тъп оптимистичен ритъм от гласове и изпънати до краен предел струни, обещаващи едно бъдеще, което никога нямаше да е мое.

Докосването първоначално беше толкова колебливо, че си помислих, че той все още спи и се мърда в съня си. Ръката на Лиъм се озова долу на седалката до моята. Пръстите му се приближаваха със сантиметри - един по един, - докато не захванаха моите по начин, който бе толкова нежен, колкото и срамежлив. Захапах устна и позволих на топлата му груба кожа да погълне моята.

Очите му все още бяха затворени и си останаха така, макар че го видях как се бори, за да преглътне. Сега нямаше нищо за казване. Преплетените ни ръце се вдигнаха, насочени от него, за да се облегнат на гърдите му. Останаха там - по време на цялата песен, през планините и градовете... До самия край.

Пуебло - ДОМ НА ГЕРОИ! или СТОМАНЕНИЯТ ГРАД НА ЗАПАДА, в зависимост от това на кой знак щяхте да се доверите - бе почти изоставен, но не достатъчно празен, за да успокои ума ми, докато преминавахме покрай редица от трептящо улично осветление и празни магазини за коли. Приличаше на това, което бяхме видели до момента, само че тук бяхме заобиколени от планини от всички страни, издигащи се сред иначе равния и сух пейзаж. Винаги си бях представяла този щат като една гигантска планина, която бе неизменно покрита с дебела покривка от напръскани със сняг иглолистни гори и писти за ски. Определено имаше сняг, който се разстилаше над далечните Скалисти планини, но тук - на дневна светлина - нямаше дървета, зад които да се скрием. Нямаше цъфтящи цветя, които да придават красота. Животът на подобно място определено изглеждаше като нещо неестествено.

Вида паркира вана от отсрещната страна на улицата срещу адреса, който „Кейт" ни бе изпратила, оставяйки го да затихне неочаквано.

- Убедена ли си, че това е правилното място? - попита Дунди, поглеждайки отново надолу към таблета. Той имаше право. Среща в изоставено заведение за бързо хранене определено бе странно, но бе наистина напълно в реда на нещата спрямо онова, което бях видяла като чувство за хумор от страна на Коул. Все пак странността ме накара да се усъмня.

- Не виждам никого вътре - каза Дунди за десети път. - Не знам... Дали пък да не направим още едно кръгче?

- Бабче, успокой се, ще хвана язва от теб - отвърна Вида, докато вкарваше колата в паркинга. - Вероятно чака в една от тези коли.

- Да - каза Лиъм. - Но в коя точно?

Повечето бяха малки седани в най-различни цветове и форми. Единственото общо нещо помежду им, освен поражението, което слънцето бе нанесло на боята им, бе, че всеки сантиметър от тях беше облечен в прах. Таваните, прозорците, капаците. Изключение правеше бял джип - колелата и долната част на колата бяха омазани в мръсотия, но останалата част беше сравнително чиста. Не бе стоял тук дълго.

- Тя каза, че трябва да се срещнем вътре - информирах ги аз, докато разкопчавах колана си. - Ще започнем оттам.

- Чакай! - започна Дунди, а в тона му се прокрадваше лека паника. - Не можем ли просто... да изчакаме още няколко минути?

- Не можем да я караме да чака - уведоми го Джуд. - Тя вероятно умира от притеснение.

Срещнах погледа на Вида в огледалото за обратно виждане.

- Защо не ни изчакате тук и не напълните една раница с провизии - предложих им аз, стараейки се да звуча както обикновено. - Вида и аз отиваме да разберем всичко от нея. Ще видим какви са плановете й и дали е безопасно и вие, момчета, да пътувате с нас.

- Добре - съгласи се Джуд. - И аз ще дойда след малко!

- Не бързай - казах му, докато прескачах дългите му крака. - Помисли си за това, от което ще се нуждаем.

- Но Кейт най-вероятно ще има всичко, от което бихме имали необходимост -запротестира той. - А и аз просто искам да я видя. Имам чувството, че мина цяла вечност.

Вида схвана сигнала ми и също разкопча колана си.

Аз затворих вратата зад себе си, като внимавах да не надзъртам към лицето на Лиъм, докато минавах край задницата на колата, за да пресрещна Вида. Чу се тихо щракане, когато тя провери пълнителя на пистолета в ръката си.

- Не проникваме вътре, докато не се установи, че няма да се натъкнем на стена от оръжия, сар^се? Влизаме и излизаме. Оставаме достатъчно дълго, колкото да си направиш мозъчното вуду и да проверим дали другите са наред - каза тя. - С колко време мислиш, че разполагаме, преди Джудит да започне да хленчи, да проявява нетърпение и да ни последва?

- Десет минути максимум. - Може би дванайсет, ако Лиъм го разсейваше.

Придържахме се към сенките на улицата, лъкатушейки между колите. Не се бях почувствала нервна до момента, в който ми се стори, че виждам трепкане на светлина и движение през един от прозорците на ресторанта. Но Вида ме държеше за ръката и ме дърпаше около огромните контейнери за смет и тяхните разлагащи се, забравени вътрешности. Задната врата беше подпряна да стои отворена с един малък камък. Вида изгуби само секунда, за да погледне към мен, след което се гмурна в тъмната кухня на заведението. Вратата се затвори зад нас, а аз заключих колкото успях по-тихо.

Отражението на Вида проблесна в хладилника от неръждаема стомана, който бе от другата страна на стаята, и аз се обърнах, за да я видя как се снишава и се придвижва покрай сребристите фритюрници и празните рафтове. Срещнахме се при вратата, която водеше до служебния плот и самата зала за хранене.

След като превключих предпазителя на пистолета си, се наведох надолу, преминавайки покрай предния плот и празните места, на които обичайно седяха машините за сладолед. Не. Въпреки светлините и едва доловимата сладка миризма, която все още се долавяше във въздуха, това не беше действащ ресторант.

И единствената жива душа в залата за хранене, като изключим нас двете, определено не беше Кейт.

Той бе седнал в самотното бяло пластмасово сепаре, което не се виждаше директно от широките прозорци. Прелистваше лениво някаква стара парцалива книга с меки корици, наречена „Събрани съчинения на Фридрих Ницше". Носеше бежови панталони и сив пуловер над бяла риза с копчета. Ръкавите и на двете бяха прилежно навити. Тъмната му коса беше леко по-дълга, отколкото си я спомнях, и падаше в очите му всеки път, когато се навеждаше напред, за да прелисти страница. Но най-странната част от този образ на Кланси Грей не бе фактът, че той бе тук, насред пущинака, в заведение за бързо хранене, под избледнялата реклама на някакъв нов вид вафлена фунийка, а това, че беше достатъчно спокоен, че да си вдигне краката върху отсрещната страна на сепарето.

Той знаеше, че съм там, трябваше да знае, но не помръдна, когато изникнах зад него и притиснах дулото към задната част на главата му.

- Може ли поне да изчакаш, докато си свърша главата? - попита той, а гласът му бе привлекателен както винаги. Усетих как стомахът ми трепна съвсем мъничко. Усетих също така и нещо друго - така познатото леко движение някъде назад в ума ми.

- Свали пистолета, Руби - каза Кланси, докато затваряше книгата.

Част от мен искаше да се изсмее. Ама той сериозно ли се опитваше да направи това? Оставих невидимите пръсти на ума му да докоснат за секунда моите, преди да пусна помежду им острата като бръснач стена. Този път Кланси се помръдна -наведе се рязко напред и изсъска от болка, докато се обръщаше към мен.

- Добър опит - похвалих го аз, успявайки да задържа и гласа, и ръката си спокойни. - Имаш трийсет секунди да ми обясниш какво, по дяволите, търсиш тук и как така успя да проникнеш в Разговорника ни, преди да сторя това, което следваше да съм свършила още преди месеци.

- Ама ти определено не знаеш как да се пазариш - смъмри ме той. - В предложението ти няма нищо за мен. Ако ти кажа, умирам, а ако си мълча -също. И как следва това да е мотивиращо за мен?

Той ме дари с най-добрата си усмивка, нещо в стила на „синчето на политика", и аз долових как отдавна врящият в мен гняв започва да кипва и прелива. Исках да го видя как се страхува, преди да му отнема живота. Исках да се почувства уплашен и безпомощен, така както се бяхме почувствали ние в онази нощ.

„Престани - казах си. - Успокой се. Не може отново да постъпваш така.

Контролирай се!"

- Защото има и трети, по-гаден избор - отвърнах му аз.

- Какъв? Да ме предадеш на СОП ли?

- Не - казах му. - Да те накарам да забравиш кой си. Какво можеш да правиш. Да изкарам всеки спомен от главата ти.

Ъгълчето на устата на Кланси се повдигна.

- Липсваха ми празните ти заплахи. Наистина ми липсваше. Не че не съм те следял какво правиш. Впечатляващо беше да те набюдавам тези няколко последни месеци.

- О, убедена съм - казах аз, а захватът върху пистолета ми се стегна.

Той се облегна назад на сепарето.

- Следя всичките си добри стари приятели - Оливия, Стюарт, Чарлз, Майк, Хейс. И разбира се, теб.

- Еха! Ама ти наистина знаеш как да ласкаеш момиче.

- Обаче трябва да ми разясниш - защо се разделихте ти и Стюарт? Прочетох доклада в сървъра на Лигата. Прибраха ви и двамата, но нямаше упоменаване защо той е бил пуснат.

Не отговорих нищо. Кланси преплете пръстите си върху масата, а на красивото му лице разцъфтя всезнаеща усмивка.

- Виж се само! Направила си невъзможния избор - каза той. - Знаеш ли, че именно така бе писал за теб във файла ти твоят Закрилник. Това бе обяснението й, защо е поставила именно теб като Водач на малкия ви тъжен екип. „Руби е настроена яростно да защитава другите и притежава силната воля и жилавостта, които са необходими при взимането на невъзможни решения." Това ми хареса. Много поетично.

Той напусна сепарето, като вдигна и двете си ръце в класическа поза на предаващ се. Тя бе толкова искрена, колкото и усмивката му.

- Руби - гласът му бе нежен, а ръцете му се спуснаха и застанаха така, сякаш щеше да прегърне някого. - Моля те! Толкова се радвам да те видя отново...

- Стой точно там, където си! - предупредих го и отново вдигнах пистолета.

- Няма да стреляш по мен - продължи Кланси, а гласът му добиваше онзи копринен тембър, който използваше винаги когато искаше да повлияе на някого. Усетих гъделичкане по кожата си, а ръцете ми станаха хлъзгави. Мразех го. Мразех го за всичко, което беше направил, но най-вече го мразех, защото беше прав.

Изражението ми явно ме бе издало, защото той скочи към мен, а пръстите му се устремиха към пистолета ми.

Изстрелът падна като гръм и мълния. Куршумът проряза въздуха и го улови през ръката. Експлозията последва секунда по-късно. Кланси зави от болка, строполявайки се на колене. Лявата му ръка прихвана мястото, на което куршумът бе одраскал дясната му ръка.

Чувах как Джуд удря по задната врата на кухнята - заглушените му викове, - но в полезрението ми се появи Вида. Тя се изправи зад плота, а пистолетът в ръката й бе насочен право към главата му.

- Тя ти каза да си стоиш на мястото - напомни му студено тя, докато идваше, за да застане до мен. - Следващия път ще пострадаш по-сериозно.

Усетих опасността с две секунди закъснение, когато Кланси вдигна глава.

- Спри...!

Вида издаде звук, подобен на внезапен стон, а лицето й се сбръчка от силата на нахлуването на Кланси. Тя трепереше, докато се бореше - съзрях това в очите й точно преди да станат стъклени под влиянието на мисловния му допир. Ръката й се тресеше, докато отново вдигаше пистолета, но този път... насочен към мен.

- Свали си пистолета и ме изслушай! - нареди Кланси. Той бе смогнал отново да се изправи и да седне в края на сепарето, наблюдавайки петното кръв, което помрачаваше доскоро непокътнатата му риза. Не помръдвах. Борех се с всеки порив в тялото си, който искаше да го застреля намясто и да приключи с въпроса. Зад мен Вида трепереше. Усетих тресящото се дуло на пистолета, което се опря в черепа ми. Бузите й бяха мокри, но не се загледах достатъчно дълго, за да разбера дали това бе пот, или сълзи.

Изненадах се колко малко страх усещах в момента, като изключим това, което се случваше с Вида. Ако Кланси си бе направил труда да организира всичко - да дойде тук, да хакне връзката на Разговорника ни, да падне толкова под нивото си, докато ни чака в толкова евтина закусвалня - то, значи, определено имаше някаква цел. А нямаше да може да говори с мен, ако бях мъртва.

- А - каза тихо той, все едно бях изрекла мислите си на глас.

Кланси премести погледа си обратно към Вида. Пистолетът се отдръпна и застана отстрани на слепоочието й.

- Не би го направил - прошепнах аз.

- Държиш ли наистина да ме изпиташ? - той само повдигна вежди и махна с ръка към отсрещната половина на сепарето. Канеше ме да седна. Останах права, но пуснах отново предпазителя на пистолета си и го вкарах отзад в панталона си.

„Мога да прекъсна връзката", помислих си, оставяйки ума си да достигне до нейния, ала се блъснах в лист стомана, който се бе разтопил около мислите на Вида. Независимо колко усърдно се хвърлях срещу него, той все ме изтласкваше назад. Затваряне.

- Доста си напреднала - призна Кланси. - Ама ти сериозно ли допускаш, че ще

успееш да разрушиш захвата ми, преди да я накарам да стреля?

„Не", помислих си, надявайки се, че очите ми ще успеят да предадат на Вида колко съжалявам и че все още не съм се предала.

- Откога следиш разговора ни по Разговорника? - попитах и се обърнах обратно към него.

- Опитай се да познаеш. Давам ти и втори опит. Кога точно започнах да ви отговарям вместо Катрин Конър? - Той започна да барабани с пръсти по масата, а ръката на Вида се успокои и пръстът й се затегна около спусъка. Свих юмруци, но седнах на мястото срещу неговото, без да прикривам отвращението върху лицето си. - Тя много се притеснява за всички вас. Трябва да й се признае, че се усети доста преди вас, че насреща не сте вие. И даже още повече - изпрати ви в Нашвил. Предполагам, че там сте се натъкнали на онзи позьор. Справихте ли се с него?

Отне ми време да разбера, че имаше предвид Нокс.

- Това вероятно те е убивало - подех аз. - Да знаеш, че онова бедно малко Синьо момченце се представя наоколо със самоличността, която ти си изградил. Наясно ли си, че при него беше един от Червените ти?

- Чувал съм слухове за това - Кланси махна пренебрежително с ръка. - Знаех, че този Червен е повреден, иначе щях сам да отида и да си го взема. Щеше да ми е безкрайно полезно да ми е под ръка, но нямах време да се занимавам с него и да го тренирам отново, да му свалям програмирането на мозъка и да го изграждам наново.

- Те го унищожиха - ти го унищожи - казах аз. - Просто като предложи тази програма на баща си. Онова момче беше... Той бе като животно.

- А какъв друг изход имаше за тях? - попита Кланси. - Дали щеше да е по-добре, ако бях оставил хората на баща ми да ги убият всичките, както направиха с Оранжевите? „Дали е по-добре да надвиеш чудовището, или да се оставиш тихо да те погълне?" - Той започна да опипва краищата на старата си книга. - Добър въпрос за Ницше. Аз знам отговора. А ти знаеш ли го?

Не знаех кой е Ницше, а и не държах особено да разбера. Нямаше да го оставя да отмести темата на разговора.

- Кажи ми защо си тук? - попитах аз. - За Червените ли става въпрос? Или вече ти е писнало да прецакваш хората? Предполагам, че ти е доста самотно само с егото ти за компания.

Кланси всъщност се засмя.

- Аз пръв ще призная, че планът ми за „Ийст Ривър" бе доста детински. Напълно му липсваше нужната изтънченост, за да се увенчае с успех. Изпреварил бях сам себе си. Нещо като да влезеш да плуваш, преди водата да се е стоплила. Не. Сега съм тук, защото исках да те видя.

Всяка става в тялото ми сякаш отново биваше сграбчвана от хватката на студен ужас.

Атаката му ме сепна като нож в тъмното. Странното, смущаващо усещане в задната част на черепа ми бе единствената изненада. Но и аз бях бърза. Както ни казваше инструктор Джонсън: „Понякога едничкото време, в което противникът ни не се пази, е мигът, в който е по средата на замаха". Затова и атакувах. Вече знаех какво правя. Блокирах нападението му с мое собствено, продължавайки направо към дълбините на ума му.

Образи и усещания летяха насам-натам, бликаха като яркобели светкавици и се променяха в момента, в който сякаш хващах някой от тях. Фокусирах се над един, който продължаваше да изниква - женско лице, обрамчено от руса коса - и го сграбчих, издърпвайки го най-отпред сред мислите му.

Сцената се завъртя около мен - първоначално трепереше и бе бледа, но ставаше все по-ярка, колкото по-дълго я задържах. С всеки мой дъх се пръкваше някой нов детайл. Тъмната стая затрептя в ума ми, преди да се появи кръг от маси от неръждаема стомана. Също толкова бързо тези маси се запълниха от бляскави машини и сложни микроскопи.

Жената вече не бе само лице, а цял човек. Стоеше по средата на всичко това. Макар лицето й да бе спокойно, ръцете й бяха изпънати пред нея по някакъв омиротворяващ начин, който ме накара да си помисля, че се опитва да озапти някого или да се защити.

Жената се подхлъзна на нещо зад себе си, докато отстъпваше, и това я запрати с препъване към земята. Разпръснатото по плочките около нея стъкло пламна, когато прихвана светлината от близкия огън. Наведох се към нея и забелязах малката струйка кръв върху лабораторната й престилка и устните й, които оформяха думите: Кланси, не, моля те, Кланси...

Не разбрах точно как двамата се озовахме на земята, пълзейки настрани един от друг със слаби, треперещи крайници. Чух отново как Джуд крещи името ми отвън, удряйки с юмруци по задната врата. Притиснах ръка към гърдите си, все едно това щеше да спре галопиращия ритъм на сърцето ми. Кланси не можеше да престане да кима с глава - вероятно от отказ да повярва или за да я прочисти. В продължение на един дълъг, ужасяващ момент не правихме нищо друго, освен да се взираме един в друг.

- Предполагам, че този там, който удря по вратата като куче, което иска да го пуснат, е Стюарт? - попита той накрая.

- Не е - казах и стиснах челюст. - Той си тръгна. Те просто ни оставиха тук.

Очите на Кланси се преместиха отново на Вида и чух нещо като скимтене.

- Казвам ти истината! - настоях аз. - Мислиш ли, че бих му позволила да се забърка в тази каша? Той си тръгна. Изчезна.

Той ме погледна втренчено, очите му проследяваха линиите на лицето ми с едва доловимо забавление и с малко повече от лека досада.

Страничната стъклена врата на ресторанта изведнъж бе разбита от някаква сила, която не успях да забележа. Цялото внимание на Кланси се премести от мен към Вида, а в тъмните му очи светеше гняв. Дори не ми хрумна да си и помисля кой нахлуваше - тялото ми се движеше доста по-бързо от мозъка. Хвърлих се в краката на Вида, бутнах я на земята и избих пистолета от ръката й, преди Кланси да може да направи каквото и да е.

Превъртях се по гръб и се прицелих от земята в него и с двата пистолета. Вида ругаеше и беснееше от объркването, докато излизаше от мъглата на Кланси. Очите ми бяха застопорени върху него, а неговите - върху момчетата, които щурмуваха с такава мощ, че се приплъзнаха през купчините счупено стъкло.

„Не! - казах си. - Не, не тук!"

- Той си тръгна - измърмори Кланси с тънък глас, опитвайки се нескопосано да ме имитира. - Изчезна.

Погледът на Лиъм се премести от мястото, на което се намирах на земята, към Кланси, който все още седеше в сепарето и въртеше очи към небесата в знак на раздразнение. И тогава Лиъм се раздвижи и тръгна към него с маска на чиста, непоколебима ярост, разстилаща се непроницаемо по чертите му. Разчетох решимостта му, прочетох я в начина, по който юмрукът му се издигаше, копнеещ за кръв. И Кланси го разбра.

- Недей...! - извиках аз. Лиъм внезапно спря, а всеки мускул от тялото му престана да функционира, когато Кланси проникна надълбоко в ума му. Видях го как се свлича на земята, без да има възможност да реагира.

Изправих се на крака, докато президентският син гледаше надолу към Лиъм с ръце, скръстени пред гърдите си. Кръвта от раната му капеше върху якето на Лиъм. По лицето на Лиъм се смениха премигване и гримаса, за да отстъпят място на червена каша от агония, и тогава усетих, че то бе по-различно отпреди. Хладната усмивка на Кланси, докато се взираше надолу към него, беше много по-ужасяваща от онази в „Ийст Ривър".

- Престани! - казах, заставайки между двамата. Избутах Кланси назад и наврях единия пистолет под брадичката му. - Пусни го! Кланси!

Не съм сигурна защо той ме послуша и отхлаби захвата си. Оставих очите си да му разкажат за всичко, което бях готова да сторя с него. А и самият Кланси бе съумял да осъзнае, точно като мен, че не бих го убила, за да се защитя, но нямаше да се посвеня да го направя, за да спася хората, които обичах. И след като той вече не можеше да проникне в съзнанието ми, просто нямаше друг начин да ме контролира извън тях. Гневът затъмни очите му, а той отстъпи назад със стисната челюст.

Принудих го да влезе обратно в сепарето, като се погрижих да чуе, че махам предпазителя. Ръцете ми трепереха, но не от страх, а от пулса ми, който така внезапно и изключително се беше забързал. Силата, която усещах, докато го наблюдавах как се свива, без дори дума да премине помежду ни, бе опияняваща. Щях да го направя, а ако пак се опиташе да насили някого от приятелите ми, щях да го убия. И последното нещо, което щеше да види, щеше да е усмивката на лицето ми. Трябваше да се махнем оттам, докато все още разполагахме с флашката и предимството.

Видях как мисълта проблесна зад очите на Кланси, как цялото му тяло сякаш се успокои, след като най-после успя да открие какво точно да каже, за да остане жив.

- Ако ме застреляте сега, няма да разберете какво ще се случи с приятелите ви в Калифорния. Не и преди и те да умрат.