Мъглата

VIII. Какво се случи с войниците. С Аманда. Разговор с Дан Милър.

Тръгнах с Оли. Той се бе отправил към склада. Като минавахме край хладилника, той грабна една бира.

— Оли, какво има?

— Искам да го видиш.

Той бутна двойната врата. Тя се плъзна и затвори зад гърба ни, раздвижвайки въздуха. Беше студено. Това място ми беше неприятно, особено след това, което се беше случило с Норм. Част от съзнанието ми настойчиво ми напомняше, че наоколо все още се търкаляше парче мъртво пипало. Оли свали блузата от стъклото на фенера. Насочи го нагоре. Отначало ми се стори, че някой е окачил двойка манекени на тръбите на парното, които минаваха под тавана. Че са ги закачили на тел или нещо такова, детски трик. Тогава забелязах краката, които се клатеха на няколко сантиметра от циментовия под. Имаше две купчини от сритани картони. Вдигнах очи към лицата им и в гърлото ми започна да се надига вик, защото това не бяха лицата на манекени. И двете глави бяха килнати встрани, сякаш се смееха на някаква много смешна шега — шега, която ги бе накарала да се смеят до посиняване.

Сенките им. Сенките върху стената зад тях. Езиците им. Висящите им езици.

И двамата бяха с униформи. Бяха момчетата, които бях забелязал по-рано, а по-късно бях изгубил от погледа си. Войничетата от…

Викът. Усетих, че започва в гърлото ми като стенание, надигащо се като полицейска сирена и тогава Оли ме стисна здраво за лакътя.

— Не викай, Дейвид. Никой не знае за това, освен ние с теб. И по-добре така да си остане.

Някак успях да се спра.

— Тези войничета… — успях да кажа аз.

— От проекта „Стрела“ — каза Оли. — Естествено. — Нещо студено се бутна в ръката ми. Кутия бира. — Изпий това. Имаш нужда.

Изпразних кутията до капка. Оли каза:

— Дойдох да видя дали нямаме резервни бутилки за газовия грил, с който работи господин МакВей. Видях тези момчета. Доколкото мога да се ориентирам, те са си приготвили примките и се качили на купчините с кашони. Сигурно са си вързали ръцете един за друг и после са прескочили въжето, което ги е свързвало. Така, че… че ръцете им да са отзад, нали разбираш. После, поне аз така си обяснявам нещата, са пъхнали главите си в примките и са ги затегнали, като са извили главите си на една страна. Може би единият от тях е броил до три и са скочили заедно. Не зная.

— Не би могло да се направи — казах аз с пресъхнала уста. Но ръцете им бяха завързани за гърба, съвсем наистина. Просто не можех да си откъсна погледа от тях.

— Би могло да се направи, Дейвид. Ако толкова много са искали да го направят, биха могли.

— Но защо?

— Мисля, че ти знаеш защо. Не някои от туристите, летовниците — като този Милър, — а хора оттук, които познават нещата достатъчно добре.

— Проектът „Стрела“?

Оли каза:

— По цял ден седя на касата и много работи чувам. Цяла пролет слушам разни работи за проклетата „Стрела“ и едно хубаво нещо не чух. Черният лед по езерата…

Помислих си за. Бил Гиости, наведен през прозореца на колата ми да диша топли алкохолни пари в лицето ми. Не просто атоми, а особени атоми. Сега тези тела, висящи от тръбата над главите ни. Извитите глави. Клатушкащите се обувки. Висящите езици, като наденици.

Осъзнах с още по-голям ужас, че вътре в мен се откриват нови врати на възприятията. Нови? Не съвсем. Стари врати на възприятията. Възприятията на дете, което още не се е научило да се пази, развивайки способността да вижда само в един тесен тунел, който изключва деветдесет процента от вселената. Децата виждат всичко, върху което падне погледа им, чуват всичко, което стигне до ушите им. Но ако животът е натрупване и разширяване на съзнателното (както пише на едно ковьорче, избродирано от жена ми в училище), то едновременно с това е редуциране на входящата информация.

Ужасът представлява разширяване на перспективата и на възприятията. Ужасът се състоеше в ясното съзнание за това, че плувам надолу към мястото, което всички ние напускаме, когато излезем от пелените и обуем анцуг. Виждах го изписан и на лицето на Оли. Когато разумът е безпомощен, веригите на човешкото съзнание се претоварват. Жичките се нагряват и почервеняват. Халюцинациите стават реалност: живачната локва на мястото, където перспективата създава впечатлението, че две паралелни линии се пресичат, се оказва наистина там. Мъртвите вървят и говорят. Розата започва да пее.

— Чувал съм различни работи от двадесетина души — каза Оли. — Джъстин Робар. Ник Токай. Бен Майкълсън. В малките градчета няма тайни. Нещата се разнасят. Понякога е като изворче — избликва от земята и никой няма представа откъде е дошло. Човек дочуе нещо в библиотеката и после го предаде на друг, или на пристанището, или бог знае къде или пък защо. Но цяла пролет и цяло лято все слушам проектът „Стрела“, проектът „Стрела“.

— Но тези двамата — казах аз. — За бога, Оли, теса просто деца.

— Във Виетнам имаше деца, които режеха уши. Бях там и видях с очите си.

— Но… какво ще ги накара да направят това?

— Не зная. Може би са знаели нещо. Може би просто са подозирали. Може би са познавали хора, които евентуално биха започнали да им задават въпроси. Ако съществува такава евентуалност.

— Ако си прав — казах аз, — трябва да е станало нещо наистина ужасно.

— Онази буря — каза Оли с тих, равен глас. — Може би е разрушила нещо и е пуснала разни работи на свобода. Може би е станало някакво нещастие. Кой знае с какво са се занимавали. Някои хора твърдят, че са правени експерименти с високо енергийни лазери и мазери. Понякога съм чувал за фузионна мощ. И да предположим… да предположим, че са пробили дупка направо в друго измерение?

— Това са глупости — казах аз.

— Така ли? — попита Оли и посочи телата.

— Не. Сега въпросът е: какво да правим?

— Мисля, че трябва да ги свалим и да ги скрием — каза той бързо. — Да ги сложим под разни стоки, които хората няма да пипат — кучешка храна, или препарат за миене на чинии, или нещо такова. Ако тази работа се разчуе, само ще стане по-лошо. Затова дойдох при теб, Дейвид. Усещам, че ти си единственият, на когото мога истински да се доверя.

Измърморих:

— Това ми напомня за нацистките престъпници, които се самоубивали в килиите си, след като войната бе изгубена.

— Да, и на мен ми мина същата мисъл.

Замълчахме и изведнъж тихите суркащи шумове започнаха отвън по стоманената врата — шумът на пипалата, които меко я опипваха. Приближихме се един към друг. Бях настръхнал.

— Добре — казах аз.

— Ще го направим, колкото може по-бързо, — каза Оли.

Сапфиреният му пръстен светеше приглушено на светлината на фенерчето. — Искам бързо да се махна оттук.

Погледнах нагоре към въжетата. Бяха използвали същия тип въже за простиране като онова, с което бях завързал за кръста мъжа с шапката за голф. Примките се бяха впили в подпухналата плът на вратовете им и аз пак се зачудих какво ли ги е накарало да го направят. Знаех какво иска да каже Оли с това, че ако се разчуе, ще стане само по-лошо. За мен вече бе станало по-лошо — а аз нямаше да повярвам, че това е възможно.

Чу се клъцване. Оли бе отворил джобното си ножче, хубава тежка изработка за отваряне на кашони. И, разбира се, режеше въжето.

— Ти или аз? — попита той.

Преглътнах.

— Всеки по един.

Направихме го.

Когато се върнах, Аманда бе отишла някъде и госпожа Търмън беше с Били. И двамата спяха. Тръгнах по една от пътеките и чух глас:

— Господин Дрейтън. Дейвид. — Беше Аманда, застанала до стълбата към офиса на управителя, очите й — като смарагди. — Какво се е случило?

— Нищо — казах аз.

Тя дойде до мен. Усещах лекия аромат на парфюма й. А колко много я желаех само.

— Лъжец — каза тя.

— Нищо нямаше. Фалшива тревога.

— Щом така искаш — тя взе ръката ми. — Бях горе в офиса. Празен е и може да се заключи отвътре. — Лицето й беше съвсем спокойно, но очите й искряха, почти диво, а в гърлото й биеше пулсът й.

— Аз не…

— Видях как ме гледаше — каза тя. — Ако трябва да говорим за това, няма смисъл. Госпожа Търмън е със сина ти.

— Да. — Изведнъж разбрах, че това беше начин — може би не най-добрият, но все пак начин — да се отърва от проклятието, от това, което ние с Оли бяхме направили току-що. Не най-добрият начин, просто единственият начин.

Качихме се по тесните стълби и отидохме в офиса. Беше празен, както тя беше казала. И вратата се заключваше отвътре. Заключих я. В тъмното тя бе просто един силует. Протегнах ръце, докоснах я и я притеглих към себе си. Тя трепереше. Коленичихме на пода, в целувка, аз обгърнах в шепа една стегната гърда и усетих учестеното биене на сърцето й под блузата. Сетих се как Стефи бе казала на Били да не пипа жиците. Спомних си синината на бедрото й, когато бе свалила кафявата рокля в нощта след сватбата ни. Спомних си първия път, когато я бях видял да кара колело по алеята на Университета на Мейн в Ороно, а аз отивах на упражнение при Винсент Хартгън с папка под мишница. Ерекцията ми бе огромна.

Тогава легнахме и тя каза:

— Обичай ме, Дейвид. Стопли ме. — После се притисна до мен, зарови нокти в косата ми и започна да ме нарича с някакво име, което не беше моето. Нямах нищо против. Така бяхме почти наравно.

Когато слязохме долу, бе започнала да припълзява зората. Тъмнината пред амбразурите бе започнала неохотно да се превръща в скучно сиво, после в ярко, размазано матово бяло, като екрана на автокино. Майк Хатлън бе заспал в един сгъваем стол, който бе отмъкнал отнякъде. Дан Милър седеше на пода, на известно разстояние и ядеше поничка. От онези, дето са посипани с пудра захар.

— Седнете, господин Дрейтън — покани ме той.

Огледах се за Аманда, но тя вече бе стигнала до средата на пътеката. Не се обърна назад. Нашият любовен акт в тъмнината вече изглеждаше като нещо фантасмагорично, невероятно дори в тази странна светлина. Седнах.

— Вземете си поничка — той ми подаде кутията. Поклатих глава.

— Тази бяла захар е направо смърт. По-лошо от цигари.

Това го разсмя.

— В такъв случай, вземете си две.

С изненада установих, че ми е останало някакво чувство за хумор — съвсем изненадващо, той го бе събудил и аз му бях благодарен. Наистина си взех две понички. Бяха доста хубави. След тях изпуших една цигара, въпреки че за мен не е обичайно да пуша сутрин.

— Трябва да си отида при детето — казах аз. — Скоро ще се събуди.

Милър кимна.

— Онези, розовите буболечки — каза той. — Всичките си отидоха. Птиците също. Ханк Ванермън каза, че последната се блъснала в стъклото преди около час. Явно животинският свят… е много по-активен, когато е тъмно.

— Разправяйте го това на Брент Нортън — казах аз, — или на Норм.

Той пак кимна, после дълго мълча. Тогава запали една от своите цигари и ме погледна.

— Не можем да останем тук, Дрейтън — каза той.

— Има храна. Достатъчно за пиене.

— Знаеш, че не става въпрос за запасите. Какво ще правим, ако някой от големите зверове реши да ни нападне вътре, вместо да се блъска навън в нощта? Ще се опитаме ли да го изблъскаме с дръжките на метлите?

Разбира се, той бе прав. Може би мъглата ни служеше за защита донякъде. Прикриваше ни. А може би нямаше да ни крие още дълго и в нея имаше още нещо. Бяхме прекарали в магазина около осемнадесет часа и усещах как ме обхваща някаква летаргия, която много приличаше на летаргията, която съм изпитвал, след плуване на голямо разстояние. Изпитвах желанието да не поемам никакви рискове и да си седя тук, да се грижа за Били (и, може би, да оправям Аманда в късните нощи, промърмори един глас) да изчакам да видя дали мъглата няма да се вдигне, оставяйки всичко както си беше.

Виждах, че това е изписано на лицата и на другите, и тогава изведнъж осъзнах, че сега в магазина има хора, които не биха го напуснали за нищо на света. Самата мисъл да излязат навън би ги смразила, след всичко което се бе случило.

Може би Милър наблюдаваше лицето ми, докато по него се изписваха тези мисли. Той каза:

— Когато падна проклетата мъгла, в магазина имаше около осемдесет души. От тази бройка трябва да се извади момчето, Нортън и четиримата, които отидоха с него, и този човек, Смоли. Остават седемдесет и три.

И като извадим и двамата войници, които почиваха под купчина пакети с кучешка храна, щяхме да останем седемдесет и един.

— След това изваждаме хората, които току-що решиха да излязат — продължи той. — Те са десет-дванадесет. Да кажем десет. Значи остават към шестдесет и три. Но… — той вдигна пръст, посипан с пудра захар. — От тези шестдесет и три има двадесет, които просто няма да тръгнат. Човек ще трябва да ги издърпа навън с ритници и крясъци.

— Какво доказва това?

— Че трябва да се махаме оттук, това е. И аз тръгвам. Мисля около обяд. Планирам да взема колкото може повече хора. Искам да дойдете с твоето момче.

— След това, което се случи с Нортън?

— Нортън тръгна като агне на заколение. Това не значи, че аз ще направя същото, или пък хората с мен.

— Как би могъл да го предотвратиш? Имаме точно един пистолет.

— Добре, че и него имаме. Но ако успеем да пресечем кръстовището, може би ще се доберем до спортния магазин на главната улица. Там има повече пушки, отколкото ни трябват.

— Прекалено много „ако“ и „може би“.

— Дрейтън — каза той. — Такава е ситуацията.

Той много лесно изрече тези думи, но нямаше малко момче, за което да се грижи.

— Виж, нека засега да оставим тази работа, а? Не съм спал много тази нощ, но затова пък успях да поразмисля върху някои неща. Искаш ли да чуеш?

— Разбира се.

Той се изправи и се протегна.

— Ела да се поразходим до прозореца.

Минахме по пътеката край хляба и застанахме пред една от амбразурите. Човекът, който бе на пост там, каза:

— Буболечките си отидоха.

Милър го потупа по гърба.

— Иди да си вземеш нещо за хапване, приятел. Аз ще те заместя.

— Добре. Благодаря.

Той се отдалечи, а ние с Милър се приближихме до амбразурата му.

— Кажи ми сега, какво виждаш отвън? — каза той.

Погледнах навън. Кофата за смет се бе прекатурила през нощта. Може би това беше работа на някое от птицеподобните. Бяха се пръснали хартии, кутии, хартиени чашки. Зад тях виждах редицата коли, наредени най-близо до магазина. Само това виждах и му казах.

— Това синьо микробусче е мое — каза той. Показа в далечината и аз видях едно синьо крайче в мъглата. — Но ако си припомниш какво беше като паркирахме, ще сетиш, че паркингът бе доста препълнен вчера.

Погледнах към моя „Скаут“ и си припомних, че бях намерил място за паркиране до магазина, само защото някой си тръгваше тогава. Кимнах.

Милър каза:

— Сега добави й още нещо към този факт, Дрейтън. Нортън и четиримата от неговата групичка… ти как я наричаше?

— „Земята е плоска“.

— Да, добре е. Точно такива бяха. Те излязоха, нали? Почти до края на въжето. Тогава чухме онзи рев, сякаш отвън имаше цяло стадо слонове. Нали така?

— Не звучеше като слонове — казах аз. — Звучеше като… — Като нещо от праисторически времена бе фразата, която бе изникнала в съзнанието ми, но аз не исках да го казвам на Милър. Не, след като той бе потупал мъжа по гърба и му бе казал да си вземе нещо за ядене, като треньор, който измъква състезател от играта. Бих могъл да го кажа на Оли, но не на Милър. — Не знам като какво звучеше — казах на края отпуснато.

— Но звучеше като нещо голямо.

— Да. — Звукът наистина беше като от нещо голямо.

— Тогава защо не чухме да се мачкат и разбутват коли! Да се огъва метал? Да се троши стъкло?

— Ами защото… — спрях. Беше ме хванал. — Не зная.

Милър каза:

— Няма начин да са били вече извън паркинга, когато са били нападнати от каквото там беше. Ще ти кажа какво мисля.

Мисля, че не сме чули да се разбутват коли, защото много от тях може да ги няма. Просто… ги няма. Потънали са в земята, изпарили са се, каквото кажеш. Нещо достатъчно силно, че да нацепи тези греди, да ги извие и да събори стоките от полиците. Точно тогава престана да се чува и сирената.

Опитвах се да си представя как половината паркинг е изчезнал. Опитвах се да си представя как вървя и стигам до едно място, където земята свършва, заедно с настилката и жълтите линии, очертаващи местата на колите. Пропадане, свличане… а може би безкрайна бездна, която се губи в безплътната бяла мъгла.

След няколко секунди казах:

— Ако си прав, докъде мислиш, че ще стигнеш с твоя пикап?

— Не мислех за моя пикап, а за твоята алея.

Това беше нещо, по което можех да размишлявам, но не сега.

— И какво още мислеше?

Милър нямаше търпение да продължи:

— За съседната аптека, за нея си мислех. Какво ще кажеш?

Отворих си устата да му кажа, че нямам ни най-малка представа за какво говори, но пак я затворих. Бриджтънската аптека работеше вчера, когато пристигнахме в супермаркета. Не работеше обществената пералня, но аптеката бе отворена, вратите бяха подпрени с гумени клинове, за да може да влиза малко хладен въздух — със спирането на тока, климатичната им инсталация, естествено, бе излязла от строя. Вратата на аптеката бе на не повече от пет-шест метра от вратата на супермаркета. Тогава защо…

— Защо никой не е дошъл оттам? — попита Милър вместо мен. — Минали са осемнадесет часа. Не са ли гладни? Сигурно не ядат аспирин и дамски превръзки.

— Имат храна — казах аз. — Те продават някои хранителни продукти. Бисквити, сухари, от този тип неща. Освен това имат щанд за шоколади и бонбони.

— Просто не вярвам, че ще се задоволят с такива неща, когато тук има най-различни неща.

— Искам да кажа, че искам да се махна оттук, но не искам да стана обед на някакво същество, избягало от филм на ужасите. Четирима-петима от нас могат да отидат до аптеката и да проверят каква е ситуацията там. Нещо като разузнавателен полет.

— И това е всичко?

— Не, има още едно нещо.

— Какво?

— Онази — каза Милър просто и посочи с пръст към средната пътека. — Шантавата. Вещицата.

Той бе посочил с пръст към госпожа Кармъди. Тя вече не беше сама. Две жени се бяха присъединили към нея. По ярките им дрехи личеше, че са туристи или летовници, жени, които са оставили семействата си само за малко, да се „отбият до магазина и да купят някои неща“ и сега се бяха стопили от притеснение за децата и за мъжете си. Бяха готови да се хванат за сламка. Дори за мрачните успокоения на госпожа Кармъди.

Нейният костюм продължаваше да грее със същата злокобна пищност. Тя говореше, жестикулираше, лицето й бе каменно и зловещо. Двете жени с ярките дрехи (но не така ярки като костюма на госпожа Кармъди, с гигантската й чанта, прилична на куфар, стисната здраво под разплутата й ръка) слушаха унесено.

— Тя е другата причина, поради която искам да се махна, Дейвид. До довечера при нея ще седят шест души. Ако розовите буболечки се върнат през нощта, утре край нея ще седи цяло паство. Тогава ще трябва да започнем да се тревожим кого ще им посочи тя да принесат в жертва, за да се оправят нещата. Може би мен, или теб, или Хатлън. Може би твоето дете.

— Това е идиотщина — казах аз. Но беше ли наистина? Студената тръпка по гърба ми казваше, че не е непременно. Устата на госпожа Кармъди продължаваше да се движи. Погледите на летовничките бяха впити в сбърчените й устни. Беше ли идиотщина? Спомних си прашните препарирани животни, пиещи от огледалния си поток. Госпожа Кармъди имаше власт. Дори Стеф, вироглава и напориста, произнасяше името на старицата с известна неувереност.

Тази шантавата, я бе нарекъл Милър. Вещицата.

— Хората в супермаркета със сигурност преминават през особено тежък психологически момент — каза Милър. Той посочи червените греди, разделящи сегментите на витрината — изкривени и нацепени. — Сигурно съзнанието на всеки прилича на тези греди. Моето определено е така. Половината нощ си мислих, че сигурно ми е захлопала дъската, че сигурно съм в усмирителна риза в Данвърс и се скъсвам да бълнувам за буболечки, динозавърски птици и пипала и, че всичко ще свърши само да дойде санитарят и да ми бие една инжекция „Торазин“ в ръката. — Дребното му лице бе напрегнато и бледо. Той погледна към госпожа Кармъди, а после към мен. — Казвам ти, че това може да се случи. Колкото по-несигурни стават хората, толкова по-привлекателна ще им се струва тя. Не искам да съм тук, когато това стане.

Устните на госпожа Кармъди продължаваха да се движат. Езикът й танцуваше между изкуствените й зъби. Тя наистина приличаше на вещица. Една черна островърха шапка на главата и нямаше да има грешка. Какво ли говореше на птичките, които беше уловила, с ярката лятна перушина.

Проектът „Стрела“? Черната пролет? Изчадия от недрата на земята? Човешка жертва?

Глупости.

Все едно…

— Какво ще кажеш?

— Дотам ще дойда — отвърнах му аз. — Да се опитаме да стигнем до аптеката. Ти, аз, Оли, ако иска да дойде. След това пак ще говорим. — Дори това ми създаде усещането, че ще минавам над дълбока пропаст по тясна дъска. Ако се убиех, нямаше да мога да помогна на Били. Но от друга страна, нямаше да му помогна и ако си седях на задника. Шест метра до аптеката. Не беше толкова страшно.

— Кога? — попита той.

— Дай ми един час.

— Разбира се — каза той.