Мъглата

V. Спречкване с Нортън. Дискусия край хладилния шкаф с бира. Потвърждението.

Джим и приятелчето му Майрън бяха точно пред вратата, с по една бира в ръка. Погледнах към Били, видях, че още спи и го завих с превозваческото одеяло. Той малко се размърда, промърмори нещо, после пак кротко заспа. Погледнах часовника си. Беше 12.15. Това изглеждаше абсолютно невъзможно, имах чувството, че са минали поне пет часа, откакто бях влязъл в склада, за да търся нещо, с което да покрия Били. А цялата работа бе отнела не повече от тридесет и пет минути.

Върнах се на мястото, където стоеше Оли с Джим и Майрън. Оли си бе взел бира и предложи една и на мен. Взех я и изпих половината на един дъх, така, както бях направил сутринта, докато режех дърветата. Тя ми помогна да се взема в ръце.

Джим беше Джим Грондин. Фамилията на Майрън беше Ла Фльор — това имаше своята смешна страна. Цветенцето Майрън имаше засъхваща кръв по устните, брадичката и бузите. Окото със синината вече се бе подуло. Момичето с лилавата блуза мина край нас, шляейки се безцелно, и го погледна крадешком. Можех да й кажа, че Майрън е опасен само за тийнейджъри, които искат да се покажат, че са мъже, но реших да замълча. В крайна сметка Оли бе прав — те бяха постъпили така, както бяха сметнали, че ще е най-добре. Само че по един сляп, страшен начин, а не в името на истинските общи интереси. Сега аз имах нужда от тях, за да постъпя така, както аз мислех, че ще е най-добре. Не мислех, че ще има някакъв проблем. И на двамата им се бе изпарил куражът. Никой от тях — особено цветенцето Майрън — известно време нямаше да е в състояние да направи каквото и да е било. Нещото, което бе в очите им, когато караха Норм да излезе да почисти ауспуха, бе изчезнало. Носовете им бяха провиснали.

— Ще трябва да кажем нещо на тези хора — казах аз.

Джим отвори уста да протестира.

— Ние с Оли ще премълчим вашата роля с Майрън за изпращането на Норм навън, ако вие ни подкрепите в това, което ще кажем за… ами за това, което го хвана.

— Разбира се — каза Джим, с жалка готовност. — Разбира се, ако не им кажем, хората могат до излязат навън… като онази жена… жената, която… — Той избърса устата си с ръка и после бързо изпи още бира. — Боже, каква каша.

— Дейвид — каза Оли. — Какво… — той спря, след това продължи с усилие. — Какво ще стане, ако проникнат вътре? Пипалата?

— Как така ще проникнат? — попита Джим. — Нали вие затворихте вратата?

— Разбира се — каза Оли. — Но цялата фасада на магазина е от стъкло.

Имах чувството, че стомахът ми потъна с асансьор двадесет етажа надолу. Знаех това, но някак бях успял да избягна тази мисъл. Погледнах към мястото, където спеше Били. Спомних си пипалата, гъмжащи около Норм. Помислих си как това може да се случи с Били.

— Стъкло — прошепна Майрън Ла Фльор. — Велики Боже!

Оставих тримата до хладилния шкаф, всеки с втора кутия бира в ръка, и тръгнах да търся Брент Нортън. Намерих го, потънал в трезв разговор с Бъд Браун, на второ гише. Двамата — Нортън, с грижливо подстриганата си коса и красива за възрастта си външност, Браун, със своята сурова физиономия на човек от Нова Англия — приличаха на карикатура от вестник „Ню Йоркър“.

Двадесетина души се движеха неспокойно напред-назад между касите и витрината. Много от тях се бяха наредили пред стъклото, за да гледат мъглата. Отново си спомних за хората, които се нареждат да гледат на строителните площадки.

Госпожа Кармъди бе седнала на неподвижната транспортна лента на една от касите и пушеше елегантна цигара. Тя ме измери с поглед, реши, че не ставам и ме подмина. Имаше вид на човек, който сънува наяве.

— Брент — казах аз.

— Дейвид! Къде изчезна?

— Точно по този въпрос искам да говоря с теб.

— Има хора до хладилниците, които пият бира — каза навъсено Браун. Звучеше като човек, който съобщава, че на църковно парти са пуснали порнофилми. — Виждам ги на огледалото на охраната. Това просто трябва да спре.

— Брент?

— Бихте ли ме извинили да минутка, господин Браун?

— Разбира се — той кръстоса ръце пред гърдите си и начумерено се взря в изпъкналото огледало. — Това ще престане, обещавам ви.

Ние с Нортън се отправихме към хладилния шкаф с бирата, в най-отдалечения ъгъл на магазина. Обърнах се назад и погледнах с тревога как са се извили дървените греди, които държат отделните стъкла на витрината, как са се нацепили на места. Едно от стъклата дори не беше цяло. От горния ъгъл се бе отчупило парче стъкло. Може би можехме да го запушим с парче плат или нещо такова — може би с няколко дамски фланелки по 3.59 долара, които бях забелязал до виното…

Мисълта ми рязко секна и трябваше да запуша устата си с ръка. Така успях да преглътна кикота, който ме обзе при мисълта, че ще запуша с няколко фланелки една дупка, за да спра пипалата, които бяха отнесли Норм. Бях видял едно от тези пипала — едно малко — как стиска торба с кучешка храна, когато тя се разкъса.

— Дейвид, добре ли си?

— А?

— Лицето ти — току-що имаше вид на човек осенен от чудесна идея, или пък от ужасна.

Тогава се сетих нещо:

— Брент, какво стана с оня мъж, който крещеше нещо за това как мъглата отнесла Джон Лий Фровин?

— Оня човек, дето му течеше кръв от носа?

— Да, той.

— Той изпадна в безсъзнание и господин Браун му донесе валериан от аптечката за първа помощ. Защо?

— Той каза ли нещо друго, когато дойде на себе си?

— Пак продължи с тези халюцинации. Господин Браун го отведе до офиса. Някои от жените се изплашиха. Той бе щастлив, че може да иде другаде. Говореше нещо за стъклото. Когато господин Браун каза, че в офиса има само един малък прозорец, при това с решетка, той отиде с видима радост. Предполагам, че още е там.

— Това, което той е говорил, не са халюцинации.

— Не, разбира се, че не са.

— А този тътен, който чухме?

— Не, но Дейвид…

Той е изплашен, продължих да си повтарям аз. Не вдигай много шум и недей да се дуеш пред него, само защото той се държа така с теб по време на спора ви за оградата… отначало покровителствено, после саркастично, а накрая, когато стана ясно, че ще загуби — грозно. Не му вади акъла, защото ще имаш нужда от него. Може да не е в състояние да си включи електрическия трион, но той има бащинско излъчване и ако каже на хората да не изпадат в паника, те ще го послушат. Така че, не му вади акъла.

— Виждаш ли двете врати, отсреща, зад хладилния шкаф с бирата?

Той вдигна поглед, смръщено:

— Оня мъж, който пие бира, не е ли другият заместник управител? Уийкс? Ако Браун забележи, уверявам те, че този мъж скоро ще си търси работа.

— Брент, можеш ли да ме изслушаш?

Той ме погледна разсеяно.

— За какво говореше, Дейвид? Много съжалявам.

Сега му предстоеше много да съжалява.

— Виждаш ли онези врати?

— Да, разбира се. И какво за вратите?

— Те водят към склада, който се простира по цялата дължина на западната фасада на сградата. Били заспа и отидох там да видя дали няма нещо, с което да го покрия…

Разказах му всичко. Спестих само спречкването дали Норм трябва или не трябва да излезе изобщо. Казах му какво бе влязло вътре… и накрая, какво бе излязло с писъци. Брент Нортън отказа да повярва. Не, той дори отказа да размисли по въпроса. Заведох го при Джим, Оли и Майрън. И тримата потвърдиха историята, въпреки че Джим и цветенцето Майрън бяха вече на път да се напият.

Нортън пак отказа да повярва и дори да изслуша история та. Той просто се дръпна:

— Не — каза той. — Не, не, не. Извинете ме, господа, но това е просто смешно. Или си правите майтап с мен — той ни огледа покровителствено, за да покаже, че може да носи майтап не по-зле от всеки, — или страдате от някаква форма на групова хипноза.

У мен се надигна гняв, но се опитах да се контролирам, макар и с мъка. Не мисля, че обикновено кипвам лесно, но това не бяха обикновени обстоятелства. Трябваше да мисля за Били, за това, което се случваше — или вече се бе случило със Стефани. Тези неща непрестанно тормозеха съзнанието ми.

— Добре — казах аз. — Да се върнем там. На пода има парче от пипало. Отряза го вратата, когато се затвори. Освен това те се чуват отвън. Шумолят около вратата. Звукът прилича на вятър в бръшлян.

— Не — каза той спокойно.

— Какво? — аз наистина реших, че не съм го чул добре. — Какво каза?

— Казах не. Не отивам там. Шегата ви стигна твърде далече.

— Брент, кълна ти се, че не е шега.

— Разбира се, че е шега — сряза ме той. Погледът му се премести към Джим, Майрън, спря се за малко на Оли Уийкс, който издържа на погледа му със спокойна невъзмутимост и накрая пак се върна на мен. — На това вие тук сигурно му казвате „голям майтап“. Така ли, Дейвид?

— Брент… виж…

— Не, ти виж! — Гласът му започна да става все по-силен и да се доближава към крясък в съдебна зала. Чуваше се много добре и няколко души, които се мотаеха наоколо, изнервени, без цел, започнаха да се обръщат да видят какво става. Докато говореше, Нортън ме побутваше с пръст. — Това е майтап. Това е динена кора и аз съм този, който трябва да се подхлъзне и да падне. Вие тук не си падате много по хората, които не са от вашия край. Прав ли съм? Вие се държите заедно. Така стана и когато те извиках на съд, за да получа това, което по право ми принадлежи. Ти тогава спечели. Как няма да спечелиш? Баща ти е бил известен художник, това е твоят град. Аз само плащам данъци и си харча парите тук.

Той вече не играеше, не ни се фукаше с добре тренирания си адвокатски глас. Той вече крещеше и бе на ръба да изгуби контрол върху нервите си. Оли Уийкс се обърна и се отдалечи, стиснал бирата си. Майрън и приятелят му Джим бяха зяпнали Нортън с искрено удивление.

— Да не искате да дойда и да видя някаква нова гумена играчка за деветдесет и осем цента, докато тези двама селяндури зяпат отстрани и се съдират от смях?

— Хей, внимавай кого наричаш селяндур!

— Радвам се, че дървото падна върху твоя навес, ако искаш да знаеш истината. Радвам се — Нортън ми се хилеше дивашки. — Хубавичко го продъни, нали? Фантастично. Сега ми се махайте от пътя.

Той се опита да се провре край мен. Аз го хванах за ръката и го блъснах в хладилния шкаф. Една жена изграка от изненада. Две опаковки по шест бири паднаха на земята.

— Сега си отвори хубавичко ушите, Брент. Тук става въпрос за живота на хора. А животът на моето дете не е на последно място. Така, че слушай, защото, кълна се, ще те размажа.

— Давай — каза Нортън, като продължаваше да се хили и да се перчи сковано. Очите му, кръвясали и ококорени, щяха да изскочат от орбитите. — Покажи на всички колко си голям и силен, като набиеш един човек с болно сърце, който е достатъчно стар, за да ти бъде баща.

— Я го цапни! — извика Джим. — Болно сърце! Въобще не вярвам, че един нюйоркски мошеник — адвокат може да има сърце.

— Ти не се меси — казах аз на Джим, след това наведох лице към Нортън. Бях на разстояние за една целувка, ако имах такова намерение. Хладилният шкаф не работеше, но продължаваше да излъчва хлад. — Стига си ровил. Прекрасно знаеш, че казвам истината.

— Нищо… не… знам — каза той задъхано.

— По друго време, на друго място, щях да оставя да ти мине номера. Не ме интересува колко те е шубе, не си водя бележки. Но имам нужда от теб, дяволите да те вземат! Не проумяваш ли? Имам нужда от теб.

— Пусни ме!

Хванах го за ризата и го разтърсих.

— Наистина ли нищо не разбираш? Хората ще започнат да си тръгват и ще налетят право на това нещо отвън! За бога, не разбираш ли?

— Пусни ме!

— Няма да те пусна, докато не дойдеш с мен да видиш сам.

— Казах ти вече — не! Това е някакъв трик, някакъв майтап, аз не съм толкова глупав, за колкото ме вземаш…

— Тогава аз ще те затътря до там.

Грабнах го за рамото и за врата. Шевът на ризата му под мишницата се разпори с тих пърхащ звук. Затеглих го към двойните врати. Нортън нададе жалък писък. Беше се събрала купчинка хора — петнадесет или може би осемнадесет, но те се държаха настрана. Никой не даде някакъв знак, че иска да се намеси.

— Помощ! — викаше Нортън. Зад очилата, очите му бяха изскочили. Добре подстриганата му коса пак се бе разрошила, щръкнала на два кичура зад ушите. Хората суркаха крака и наблюдаваха.

— Защо крещиш? — казах в ухото му. — Нали е само майтап, а? За това те взех с мен в града и ти поверих Били да прекосите паркинга, защото бях изфабрикувал тази мъгла. Защото бях наел машина за мъгла от Холивуд, струваше ми петнадесет хиляди долара и още осем хиляди за транспорт, само и само да си направя един майтап. Престани да баламосваш сам себе си и си отвори очите.

— Пусни… ме! — изръмжа Нортън. Бяхме стигнали почти до вратата.

— Чакай, чакай! Какво е това? Какво правите?

Това беше Браун. Той разблъска с лакти тълпата зяпачи.

— Накарай го да ме пусне — каза Нортън пресипнало. — Той е луд.

— Не. Не е луд. Ще ми се да е луд, но не е. — Това беше Оли, бях готов да го разцелувам. Той дойде по пътеката зад нас и застана с лице срещу Браун.

Очите на Браун се залепиха на бирата, която Оли държеше в ръка.

— Ти пиеш! — каза той, гласът му бе учуден, но не лишен от доволство. — За това ще си загубиш работата.

— Хайде, Бъд — казах аз и пуснах Нортън. — Това не е обикновена ситуация.

— Правилникът не е променен — каза Браун самодоволно. — Ще се погрижа компанията да бъде уведомена. Това е мое задължение.

През това време Нортън бе изтичал встрани и бе застанал на известно разстояние, като се опитваше да си оправи ризата и да приглади косата. Очите му нервно се мятаха между Браун и мен.

— Хей! — извика Оли изведнъж, извиси глас и се чу басов тътен, който никога не бих очаквал от този едър, но мек и кротък човек. — Хей! Всички в магазина! Елате тук да чуете нещо! Засяга ви всички! — Той ме погледна спокойно, без да обръща никакво внимание на Браун. — Така добре ли е?

— Много добре.

Хората започнаха да се събират. Първоначалната групичка свидетели на спречкването ми с Нортън се удвои, после се утрои.

— Има нещо, което е по-добре да знаете… — започна Оли.

— Веднага остави тази бира — каза Браун.

— Ти млъкни веднага — казах аз и направих стъпка към него.

Браун отстъпи предпазливо назад.

— Не знам какво си въобразявате, че правите — каза той, — но ви уверявам, че ще докладвам във федералната компания! Всичко! И искам да разберете, че може би ще има наказания! — Устните му оголиха пожълтелите му зъби и аз усетих колко ми е неприятен. Той се опитваше да се справи някак. Както Нортън бе включил съзнанието си на „заето“. Майрън и Джим бяха опитали да направят същото като превърнат цялата работа в игра на перчене — като се оправи агрегатът, мъглата ще се вдигне. А това бе начинът на Браун. Той… се грижеше за магазина.

— Хайде тогава, запиши имената — казах аз. — Само замълчи.

— Ще запиша много имена, — отвърна той. — Твоето ще е първо в списъка, ти бохем такъв!

— Господин Дейвид Дрейтън има нещо да ви каже — каза Оли, — и мисля, че ще е най-добре да го чуете, ако имате планове да си тръгнете за вкъщи.

Така че аз им разказах какво се бе случило, горе-долу същото, което бях казал на Нортън. Отначало се чуваше смях, но към края безпокойството се задълбочи.

— Това е лъжа, така да знаете — каза Нортън. Той се опита да натърти това, което казваше, но се престара и думите му прозвучаха просто рязко. Това бе човекът, на когото казах пръв с надежда да го привлека на своя страна, защото хората биха му имали доверие. Каква тъпотия.

— Разбира се, че е лъжа — съгласи се Браун. — Това е лудост. И откъде предполагате, че са дошли тези пипала, господин Дрейтън?

— Не зная засега, но това не е толкова важен въпрос. Те са тук. Има…

— Подозирам, че са дошли от няколко от тези бири. Това са моите подозрения — това предизвика лек смях — хуморът му бе оценен. Но смехът бе пресечен от високия, дрезгав глас на госпожа Кармъди.

— Смърт — изкрещя тя и онези, които се смееха, бързо отрезвяха.

Тя дойде с маршова стъпка до средата на неправилния кръг, който се бе оформил, сякаш яркожълтите й панталони излъчваха своя светлина, огромната и чанта се поклащаше на слонското й бедро. Черните й очи се огледаха арогантно, остри, със злобен пламък, като на сврака. Две красиви момичета на по шестнадесет години, с надпис „ГОРСКИ ЛАГЕР“ на гърба на фланелите си, се дръпнаха назад.

— Вие слушате, но не чувате! Чувате, но не вярвате! Кой от вас иска да излезе навън и да се увери сам? — Очите й се плъзнаха по присъстващите и после се спряха върху мен. — И какво точно предлагате да направим, господин Дрейтън? Какво мислите, че може да се направи?

Тя се ухили като череп над жълтия костюм.

— Това е краят, казвам ви. Краят на всичко. Краят на времето. Движещият се пръст го изписа. Не с огън, а с мъгла. Земята се отвори и блъвна всичките си гнусотии…

— Не можете ли да я накарате да млъкне — избухна едно от момичетата. То почти се бе разплакало. — Тя ме плаши!

— Страх ли те е, миличка? — попита госпожа Кармъди и се обърна към нея. — Не, сега не те е страх. Но когато противните творения на дявола, които сега са плъзнали по земята, дойдат за теб…

— Стига толкова, госпожо Кармъди — каза Оли и я хвана за ръка. — Това е достатъчно.

— Я да ме пуснеш! Това е краят, казвам ви! Това е смъртта! Смъртта!

— Това са пълни глупости — каза с отвращение един мъж с рибарска шапка и очила.

— Не, господине — заговори Майрън — зная, че звучи като от шантав сън, но е чистата истина. Видях с очите си.

— И аз — каза Джим.

— Аз също видях — намеси се Оли. Той бе успял да накара госпожа Кармъди да замълчи, поне засега. Но тя стоеше наблизо, стискаше голямата си чанта и се хилеше с лудата си усмивка. Никой не искаше да стои прекалено близо до нея — хората мърмореха помежду си неодобрително. Някои от тях бяха започнали да поглеждат към стъклените витрини с безпокойство. Радвах се, че е така.

— Лъже — каза Нортън. — Вие се надлъгвате един друг. Това е всичко.

— Изобщо не може да се вярва на това, което говорите — каза Браун.

— Няма защо да стоим тук и да го предъвкваме — казах му аз. — Елате в склада. Вижте. Чуйте.

— Не се позволява клиентите да влизат в склада…

— Бъд — каза Оли, — иди с него. Да я видим тази работа.

— Добре — каза Браун. — Господин Дрейтън? Хайде да свършваме с тази глупост.

Бутнахме двойната врата и влязохме в мрака.

Звукът бе неприятен, може би злокобен.

Браун също го усети, въпреки ината си на истински янки, ръката му веднага се вкопчи в моята, за миг задържа дъха си, а после задиша по-шумно.

Откъм вратата на рампата се чуваше тихо шушнене — почти нежен звук. Внимателно заопипвах пода с крак, докато усетих един от фенерите. Наведох се, вдигнах го и го запалих. Лицето на Браун бе издължено, а той още дори не ги беше виждал, само ги чуваше. Но аз ги бях видял и можех да си ги представя как се увиват и пълзят по стоманената повърхност на вратата, като живи лози.

— Как мислиш сега? Изобщо не е за вярване, нали?

Браун облиза устните си и погледна към разхвърляните кашони и торби.

— Те ли направиха това?

— Отчасти. По-голямата част. Ела насам.

Той дойде. Неохотно. Насочих фенерчето към сбръчканата, навита част от пипало, която още лежеше край метлата. Браун се наведе над него.

— Не пипай — казах аз. — Може още да е живо.

Той бързо се изправи. Хванах метлата за обратната страна.

И леко побутнах пипалото с дръжката. Третото или четвъртото побутване го накара бавно да се разгъне и да покаже две смукала и част от откъснато трето. Тогава парчето пак бързо се нави и остана неподвижно. Браун се дръпна с отвратено възклицание.

— Видя ли достатъчно?

— Да — каза той. — Да се махаме оттук.

Последвахме подскачащата светлина на фенерчето, докато стигнем до двойната врата и бързо излязохме. Всички лица се обърнаха към нас и разговорите замряха. Лицето на Нортън бе като остаряло сирене. Черните очи на госпожа Кармъди светеха. Оли пиеше бира, по лицето му продължаваха да се стичат струйки пот, въпреки че в магазина бе станало доста хладно. Двете момичета с надпис на фланелите „ГОРСКИ ЛАГЕР“, се бяха сгушили едно до друго като млади кончета, преди буря. Очи. Толкова много очи. Бих могъл да ги нарисувам, помислих си аз и изпитах хлад. Без лица, само очи в мрака. Бих могъл да ги нарисувам, но никой не би повярвал, че са истински.

Бъд Браун скръсти ръце пред гърдите си.

— Хора — каза той. — По всичко личи, че имаме пред себе си значителен проблем.