Мъглата

VII. Първата нощ.

Господин МакВей работеше в Бриджтън като месар откакто бях на дванадесет или тринадесет години, но не знаех малкото му име, нито на колко е години. Той бе инсталирал газов грил под един от вентилаторите. Вентилаторите не работеха, но се предполагаше, че продължават да изсмукват по малко въздух — до 6.30 миризмата на печено пиле изпълни магазина. Бъд Браун не се противопостави. Навярно за него беше шок, но по-вероятно той бе признал факта, че прясното месо и птиците не ставаха по-пресни. Пилето миришеше вкусно, но много малко хора поискаха да хапнат. Господин МакВей, дребен, слаб и спретнат в белите си дрехи, въпреки всичко изпече пилетата и сложи порциите две по две, гарнирани с картофена салата. Аз хапнах колкото можах, но Били дори не се докосна до своята.

— Трябва да хапваш, юнак — казах аз.

— Не съм гладен — каза той и бутна чинията встрани.

— Няма да станеш голям и силен, ако не…

Госпожа Търмън, която седеше зад Били, поклати глава към мен.

— Добре — казах аз. — Иди си вземи една праскова и изяж поне нея. О кей?

— Ами ако господин Браун каже нещо?

— Ако той каже нещо, ела да ми съобщиш.

— Добре, татко.

Той бавно се отдалечи. Сякаш се беше смалил. Сърцето ме заболя, като видях как се отдалечава. Господин МакВей продължи да пече пилета, явно без да обръща внимание на това, че само няколко души ги ядяха. Наслаждаваше се на самия процес на готвене. Мисля, вече казах, че има разни начини да се справи човек с такава ситуация. Човек може и да не вярва, че е така, но е така. Човешкото съзнание е пълно с трикове.

Госпожа Търмън и аз седяхме на пътеката с лекарствените средства. Хората бяха насядали на малки групи из целия магазин. Никой не седеше сам, с изключение на госпожа Кармъди. Дори Майрън и приятелчето му Джим седяха заедно — и двамата бяха задрямали край хладилника с бирата.

Шестима нови часови следяха амбразурите. Оли бе един от тях, ядеше пилешко бутче и пиеше бира. До всяка амбразура бяха подпрени факлите от дръжки на метли, с по една бутилка газ… но ми се струва, че никой не вярваше във факлите както преди. Не, след като се бе чул оня ужасно жив рев, не, след сдъвканото и напоено с кръв въже. Ако нещото, което бе отвън решеше да ни хване, щеше да ни хване. То или те.

— Дали през нощта ще стане по-лошо? — попита госпожа Търмън. Гласът й бе спокоен, но очите й бяха изплашени.

— Хати, наистина не зная.

— Остави ме да се грижа за Били, колкото мога. Аз съм… Дейви, смъртно съм изплашена — тя се изсмя късо и сухо. — Да, вярвам, че това е причината. Но ако Били е с мен, всичко ще бъде наред. С него ще се държа много внимателно.

Очите й светеха. Наведох се и я потупах по рамото.

— Много се тревожа за Алън — каза тя. — Той е мъртъв, Дейви. Вътре в себе си съм сигурна, че е мъртъв.

— Не, Хати, няма начин да знаеш такова нещо.

— Но аз чувствам, че е така. Ти не чувстваш ли същото за Стефани? Нямаш ли поне едно такова чувство?

— Не — казах аз и излъгах през зъби.

От гърлото й се надигна сподавен вик и тя сложи ръка на устата си. Очилата й отразяваха сумрачната светлина.

— Били се връща — измърморих аз.

Той ядеше праскова. Хати Търмън потупа пода до себе си и каза, че когато той свърши, ще му покаже как да направи човече от костилката и малко конец. Били се усмихна измъчено, а госпожа Търмън му отвърна.

В 8.00 шестима нови мъже застъпиха на пост и Оли дойде до мястото, където седях.

— Къде е Били?

— Там отзад с госпожа Търмън — казах аз. — Занимават се с ръкоделие. Минаха през човечета от костилки, маски от книжни кесии и ябълкови кукли, а сега господин МакВей му показва как се правят коминочистачи.

Оли отпи голяма глътка бира и каза:

— Отвън се движат разни неща.

Погледнах го рязко. Той ми отвърна със спокоен поглед.

— Не съм пиян — каза той. — Опитвам се да се напия безуспешно. Ще ми се да мога, Дейвид.

— Какво искаш да кажеш с това, че се движат разни неща?

— Не съм стопроцентово сигурен. Попитах Уолтър и той каза, че имал същото чувство, че някои части от мъглата стават на моменти по-тъмни — понякога само едно петно, а понякога голямо тъмно място, като синина. После пак избледнява до сиво. И всичко навън се вихри. Дори Арни Симс каза, че е усетил, че нещо става отвън, а Арни Симс е почти сляп.

— А другите?

— Те не са тукашни и не ги познавам — каза Оли. — Не съм ги питал.

— До каква степен си сигурен, че не ти се е сторило?

— Сигурен съм — каза той. Кимна към госпожа Кармъди, която седеше сама в дъното на пътеката. Това, което ставаше, не бе попречило на апетита й, на чинията й имаше купчина пилешки кости. Пиеше или кръв, или сок от боровинки. — Мисля, че в едно отношение тя беше права, — каза Оли. — Когато се стъмни, ще разберем.

Но не се наложи да чакаме, докато се стъмни. Когато дойде, Били видя много малко от това, което стана, защото госпожа Търмън го държеше назад. Оли все още седеше при мен, когато един от мъжете отпред извика и залитна назад, като се отдели от поста си, въртейки ръце като въртележка. Наближаваше осем и половина, отвън млечнобялата мъгла бе потъмняла до сивкавия цвят на ноемврийски здрач.

Нещо се бе залепило отвън на стъклото пред една от амбразурите.

— О, Боже мой! — извика мъжа, който бе наблюдавал там. — Пуснете ме! Не искам да имам нищо общо с това!

Той се хвърли и започна да се върти в кръг, очите му щяха да изскочат от орбитите, в ъгъла на устата му се бе събрала струйка слюнка и блестеше в сгъстяващите се сенки. После хукна по правата пътека, която водеше край замразените храни.

Последваха викове в отговор. Няколко души се втурнаха напред, за да видят какво се е случило. Много други се оттеглиха назад, без да се интересуват и да искат да видят какво пълзи вън на прозореца.

Тръгнах към амбразурата, Оли вървеше до мен. Ръката му стискаше в джоба пистолета на госпожа Дъмфрис. Сега друг от наблюдателите нададе вик — не толкова от страх, колкото от отвращение.

Ние с Оли се промъкнахме край една от касите. Сега видях какво бе изплашило човека на поста. Не можех да кажа какво е, но го виждах. Изглеждаше като малките същества на рисунка от Босх. В него имаше нещо ужасно комично, защото малко приличаше на едно от онези гумени създания, които човек може да купи за долар и осемдесет и девет, за да изплаши своите приятели… Всъщност съвсем приличаше на такова нещо, каквото Нортън ме бе обвинил, че съм подхвърлил в склада.

Беше дълго около половин метър, разчленено, с розовия цвят на изгорена плът, която е започнала да зараства. Изпъкнали очи гледаха в две различни посоки. Беше залепнало за стъклото с меки като възглавнички смукала. От другия край стърчеше нещо, което или бе полов орган, или жило. Откъм гърба му се издигаха несъразмерно големи, ципести крила, като крила на конска муха. Когато ние с Оли се приближихме към стъклото, те се движеха съвсем бавно. Пред амбразурата наляво от нас, където мъжът бе извикал от отвращение, три от тези неща пълзяха по прозореца. Те се движеха съвсем бавно, като оставяха зад себе си лепкава следа, като охлюви. Очите им, ако това бяха очи, се поклащаха на върха на дебели колкото пръст стъбла. Най-голямото бе около метър и двадесет. От време на време пълзяха едно върху друго.

— Вижте тези проклети неща — каза Том Смоли с отвращение. Той бе на амбразурата вдясно от нас. Аз не отговорих. Буболечките бяха вече пред всички амбразури, което означаваше, че сигурно вече пълзяха по цялата сграда — като червеи по парче месо. Тази представа бе много неприятна и усетих че пилето, което бях изял започна да се надига да излезе.

Някой хлипаше. Госпожа Кармъди врещеше нещо за изчадия, изпълзели от недрата на земята. Някой й каза свирепо да замълчи, ако иска да няма неприятности. Все същите глупости. Оли извади пистолета на госпожа Дъмфрис от джоба си, но аз го хванах за ръката.

— Да не си луд!

Той се освободи от ръцете ми.

— Зная какво правя — каза той.

Той почука с пистолета по прозореца, лицето му бе така отвратено, че приличаше на маска. Скоростта на крилата на съществата се увеличи дотолкова, че почти престанаха да се виждат — ако човек не знаеше, нямаше да повярва, че те въобще са имали крила. Тогава те просто отлетяха.

Няколко души видяха какво направи Оли и разбраха как трябва да се действа. Взеха дръжките на метлите и започнаха да чукат по прозорците. Нещата отлетяха, но веднага се върнаха. Явно нямаха повече разум от средна конска муха. Паниката се разтвори в глъчката на разговорите. Чух как някой пита някого какво ли ще се случи, ако тези неща кацнат върху ти. Не проявявах никакъв интерес да видя отговора.

Чукането по прозорците започна да замира. Оли се обърна към мен и започна да ми казва нещо, но още преди да си отвори устата от мъглата се появи нещо и откъсна едно от пълзящите от стъклото. Мисля, че изпищях. Не съм сигурен.

Беше нещо летящо. Нищо друго не мога да кажа със сигурност. Мъглата започна да потъмнява точно по начина, по който бе казал Оли, само дето тъмното петно не избледня. То ставаше все по-плътно докато прие очертанията на нещо с плющящи крила от кожа, албиносово-бяло тяло и червеникави очи. Блъсна се в стъклото с такава сила, че то потрепера. Отвори човката си. Загреба розовото нещо и то изчезна. Цялата работа отне не повече от пет секунди. Ясно видях как розовото нещо се гърчи и пляска, преди да потъне в пастта, така както се гърчи и пляска рибата, преди да бъде погълната от гларуса.

Сега се чу ново издумкване по стъклото, после още едно. Хората пак започнаха да крещят, втурнаха се към задната част на магазина. После се чу още по-пронизителен писък, писък на болка, и Оли каза:

— Боже господи, онази старица падна и те просто я стъпкаха.

Той бързо се върна назад по пътеката на касата. Обърнах се да го последвам, но тогава видях нещо, което ме накара да замръзна на място.

Високо вдясно от мен една от торбите с тор бавно се плъзгаше назад. Том Смоли бе точно под нея, взрян в мъглата през амбразурата.

Друга розова торба се стовари на дебелото стъкло на мястото, където бяхме стояли ние с Оли. Едно от летящите неща се спусна надолу и я грабна. Старицата, която бяха стъпкали, продължи да пищи с тънък, пронизителен глас.

Тази торба. Тази плъзгаща се торба.

— Смоли! — извиках аз. — Внимавай! Виж горе!

В общата бъркотия той не ме чу. Торбата се залюля и падна. Удари го право по главата. Той падна като отсечен, удряйки брадата си на полицата под витрината.

Един от летящите албиноси се опитваше да се провре през нащърбената дупка в стъклото. Чувах тихото стържене, сега, когато писъците бяха секнали. Червените очи светеха на триъгълната му глава, леко навирена встрани. Тежкият закривен клюн се отваряше и затваряше хищно. Малко приличаше на рисунките на птеродактил, които сигурно сте виждали в книгите с динозаври, по скоро като същество от кошмарите на някой луд.

Грабнах една от факлите и я полях с газ, разсипвайки локва на пода.

Летящото същество се спря върху купчината торби с изкуствен тор, оглеждаше се наоколо, бавно и злобно се местеше от един крак с грабливи нокти на друг. Беше тъпо същество, сигурен бях. Два пъти се опита да разпери крила, които се удряха в стената, а после ги прибираше сгънати над извития си гръб като крилата на змей. Когато опита за трети път, загуби равновесие и политна от мястото, където бе кацнало, като продължаваше да се опитва да си разтвори крилата. Падна на гърба на Том Смоли. Едно свиване на грабливите му нокти и ризата на Том Смоли се разкъса. Шурна кръв.

Бях там. На по-малко от метър. От факлата ми капеше газ. Бях емоционално напомпан да го убия, ако можех… и тогава осъзнах, че нямам кибрит да запаля факлата. Бях използвал последната клечка, за да запаля пурата на господин МакВей преди около час.

Сега целият магазин бе обхванат от суматоха. Хората бяха видели как нещото каца на гърба на Смоли, никой не бе виждал подобно нещо в живота си. То протегна глава напред любопитно, после откъсна парче месо от гърба на Смоли.

Тъкмо се готвех да използвам факлата като сопа, когато тя внезапно пламна. Там бе Дан Милър със запалка с морска емблема. Лицето му бе застинало каменно от страх и ярост.

— Убий го — каза той пресипнало. — Ако можеш, убий го. — До него стоеше Оли. В ръка държеше пистолета на госпожа Дъмфрис, но нямаше как да стреля.

Нещото разпери крила и плясна с тях веднъж — явно не за да отлети, а за да се вкопчи по-здраво в жертвата си — така че кожено-белите, ципести му крила обвиха тялото на бедния Смоли. Тогава се чуха звуците — смъртоносните разкъсващи звуци, които не бих имал сили да опиша подробно.

Всичко това стана просто за секунди. Тогава замахнах с факлата си към нещото. Изпитах усещането, че удрям нещо не по-плътно от хартиен фенер. Следващият миг цялото същество гореше като факла. То започна да надава писъци и разпери крила. Дръпна назад глава и започна да върти червеникавите си очи с нещо, което искрено се надявам, че беше агония. Вдигна се във въздуха със звук, приличен на плющенето на прострян на въжето чаршаф, при полъха на вятъра.

Започнаха да се извръщат глави, за да проследят пламтящия му, умиращ път. В цялата работа нищо не се е запечатало в съзнанието ми така ярко, както пламтящият, зигзагообразен път на това птицеподобно същество над пътеките в супермаркета, като от него се откъсваха овъглени, димящи парчета и падаха из магазина. Накрая се блъсна в сосовете за спагети и ги разплиска наоколо като кръв. От него не беше останало повече от пепел и кости. Миришеше силно и противно. Някъде под тази миризма като контрапункт се усещаше тънката, остра миризма на мъглата, нахлуваща през счупеното стъкло.

За миг настъпи пълна тишина. Бяхме сплотени от тъмното чудо на този горящ смъртен полет. Тогава някой нададе вой. Други започнаха да пищят. Някъде, в дъното, чувах как синът ми плаче.

Една ръка ме сграбчи. Беше Бъд Браун. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Устните му се бяха отдръпнали назад и оголили зъбите му.

— Едно от онези другите неща — каза той и посочи.

Една от буболечките бе влязла през дупката и кацнала на една от торбите с изкуствен тор и размахваше крилата си като обикновена муха — човек можеше да чуе звука от крилата, приличаше на евтин вентилатор — очите й се бяха подули на върха на стъблата си. Нейното розово и противно, дебело тяло дишаше учестено.

Тръгнах към него. Фенерчето ми премигваше, но не бе изгаснало изцяло. Но госпожа Реплър, учителката в трети клас, ме изпревари. Тя бе на петдесет и пет, може би на шестдесет, слаба като щека. Тялото й имаше жилав, сух вид, който винаги ми напомняше за козя пастърма.

Тя държеше по един флакон „Райд“ във всяка ръка и приличаше на стрелец в екзистенциална комедия. Тя изръмжа толкова ядно, че би конкурирала всеки пещерен човек, разцепващ черепа на врага си. Протегнала аерозолните флакони напред, тя натисна пулверизаторите. Плътен слой от инсектицида покри нещото. То изпадна в агония, гърчеше се и се обръщаше лудо и накрая падна от торбите, отскачайки от тялото на Том Смоли — който бе мъртъв, в това не можеше да има съмнение — и накрая падна на земята. Размахваше лудо крила, но те не го отвеждаха на никъде, бяха твърде дебело покрити с „Райд“. След няколко минути крилете започнаха да забавят движенията си, после спряха. Беше мъртво.

Сега вече можеха да се чуят виковете на хората. И стенанията. Старицата, която бяха стъпкали, стенеше. Чуваше се и смях. Смехът на прокълнатите. Госпожа Реплър се бе изправила над жертвата си, слабият й гръден кош се надигаше и спускаше бързо.

Хатлън и Милър бяха намерили една от тези колички, които момчетата използват, за да пренасят стоки из магазина, и заедно я повдигнаха върху купчината торби, за да закрият счупеното стъкло. За временна мярка бе добре.

Аманда Дъмфрис се приближи като сомнамбул. В едната си ръка държеше пластмасова кофа. В другата ръка държеше метла, все още в целофанената си опаковка. Тя се наведе, очите й бяха широко отворени и празни, и измете мъртвото розово нещо — буболечка, гол охлюв, каквото там беше, и го сложи в кофата. Чуваше се как шумоли опаковката на метлата, докато се суркаше по пода. Тя отиде до вратата с надпис „ИЗХОД“. Отвори я леко и изхвърли кофата. Тя падна на една страна и започна да се търкаля напред-назад, описвайки все по-малки дъги. Едно от розовите неща долетя от мрака, кацна на кофата и започна да пълзи по нея.

Аманда избухна в сълзи. Отидох до нея и обгърнах раменете й с ръка.

В един и половина следващата сутрин седях, облегнат на емайлираната повърхност на щанда за месо и дремех. Главата на Били бе в скута ми. Той бе заспал дълбоко. Недалече спеше Аманда Дъмфрис, с глава върху нечие нагънато яке.

Скоро след пламтящата смърт на птицеподобното същество, ние с Оли бяхме ходили отзад в склада и бяхме събрали пет-шест постелки за опаковане на чупливи предмети, като онази, с която по-рано бях завил Били. Сега няколко души спяха върху тях. Бяхме донесли и няколко здрави касетки от портокали и круши и четирима от нас, с общи усилия, бяхме успели да ги качим на торбите с тор, пред дупката на стъклото. На птицеподобните нямаше да им е лесно да помръднат някоя от тези касетки, всяка от тях тежеше по петдесет килограма.

Но птиците и приличните на буболечки неща не бяха единствените създания отвън. Там бе нещото със смукалата, което бе отнесло Норм. Трябваше да се мисли и за разнищеното, кърваво въже. Трябваше да се мисли за онова невидимо нещо, което бе издало дебелия гърлен вой. Оттогава пак бяхме чували такива звуци — понякога доста далечни — но от какво разстояние идваха „далечните“ звуци, при заглушаващия ефект на мъглата? Понякога бяха толкова близки, че разтърсваха сградата и на човек му се струваше, че камерите на сърцето му се пълнят с ледена вода.

Били трепна на скута ми и изстена. Погладих го по косата и той изстена още по-силно. После изглежда заплува в по-безопасни води на съня. Моята дрямка се прекъсна и аз пак се взирах напълно разбуден. Откакто се бе стъмнило, бях успял да поспя само час и половина и сънят ми бе изпълнен с кошмарни видения. В един от сънищата пак ми се бе явила предната нощ. Били и Стефи стояха пред панорамния прозорец, гледаха черните и тъмносиви води и сребристото пръскане, което бе предизвестило бурята. Опитах се да стигна до тях със съзнанието, че един силен вятър би могъл да счупи стъклото и да хвърли смъртоносни стъклени копия през цялата дневна. Но колкото и бързо да се движех, не се приближавах към тях. Тогава от водния циклон се надигна птица, гигантска алена птица на смъртта, чийто праисторически крила се разпериха и закриха цялото езеро от запад на изток. Тя разтвори човка и откри гърло с големината на тунел. И точно, когато птицата се готвеше да погълне жена ми и сина ми, един тих, зловещ глас започна да нашепва отново и отново: Проектът „Стрела“… проектът „Стрела“… проектът „Стрела“…

Не че само ние с Били спяхме лошо. Други пищяха в съня си, а някои продължаваха да пищят и след като се събудят. Бирата изчезваше от хладилника със страшна скорост. Бъди Игълтън бе заредил отново, без думица да издума. Майк Хатлън ми каза, че от приспивателните е свършил целия „Соминекс“. Не на привършване, а напълно изчезнал. Той предполагаше, че някои може да са си взели по шест-осем опаковки.

— Ако искаш приспивателно, останал е малко „Найтол“ — каза той. — Искаш ли едно шишенце, Дейвид?

Аз поклатих глава и му благодарих.

На последната пътека, край каса номер 5 се намираха нашите пиянки. Бяха към седем души, всички бяха пришълци от други щатове, с изключение на Лу Татинджър, който работеше в автомивка „Бор“. Лу много си падаше по чашката, както се казва. Пиянската бригада бе добре упоена.

О, да — имаше и една група от пет-шест души, които бяха полудели.

Полудели не бе най-точната дума, навярно просто не мога да избера по-подходяща. Тези хора бяха попаднали в пълно вцепенение без помощта на бира, вино или хапчета. Те се взираха в теб с празни блестящи очи, прилични на топчестите брави на вратите. Твърдият бетон на действителността се бе разцепил при някакво невъобразимо земетресение и тези нещастници бяха пропаднали в цепнатината. С времето някои от тях щяха да се измъкнат оттам. Ако имаше време.

Останалите от нас бяха направили някои вътрешни компромиси, които в някои случаи бяха доста странни. Госпожа Реплър, например, бе убедена, че цялата работа е сън — или поне така казваше. А тя говореше с голяма убеденост.

Погледнах към Аманда. У мен бе започнало да се развива притесняващо силно чувство към нея — притесняващо, но не непременно неприятно. Очите й бяха невероятно, искрящо зелени… известно време я бях държал под око, да видя дали няма да свали чифт контактни лещи, но явно цветът бе естествен. Исках да се любя с нея. Жена ми си беше вкъщи, може би жива, по-вероятно мъртва, във всеки случай сама, и аз я обичах. Повече от всичко на света исках ние с Били да се върнем при нея, но едновременно с това исках да спя с тази жена, на име Аманда Дъмфрис. Опитвах се да се убедя, че е виновна ситуацията, в която се намираме, и може би тя беше виновна, но това не променяше желанието ми.

Ту задрямвах, ту пак се будех и някъде към три се разбудих напълно. Аманда се бе свила в ембрионална поза, с колене притиснати към гърдите, ръце стиснати между бедрата. Изглежда бе заспала дълбоко. Блузата й се бе вдигнала нагоре, леко на една страна, като разкриваше чиста бяла кожа. Гледах я и започнах да получавам съвсем безполезна и притесняваща ерекция.

Опитах се да отвлека вниманието си в друга посока и започнах да си мисля за това, как вчера исках да нарисувам Брент Нортън. Не, не заради самата картина, а… просто исках да го сложа да седне с бира в ръка и да скицирам потното му, уморено лице и двата кичура на внимателно подстриганата му коса, щръкнали назад. Можеше да стане хубава картина. Трябваше да живея двадесет години с баща ми, за да възприема идеята, че да си добър, може да е достатъчно добре.

Знаете ли какво е талант? Това е проклятието на вечното очакване. Като дете трябва да живееш с това, да се справиш някак. Ако можеш да пишеш, мислиш, че бог те е създал на земята, за да засенчиш Шекспир. Ако можеш да рисуваш, може би мислиш — аз така мислех — че бог те е създал да засенчиш баща си.

Оказа се, че не съм толкова добър, колкото беше той. Опитвах се дълго, може би по-дълго, отколкото трябваше. Направих изложба в Ню Йорк и тя не мина много добре — критиците през цялото време ми навираха в носа баща ми. Година по-късно издържах себе си и Стеф, като правех реклами. Тя беше бременна и аз седнах да поговоря със себе си по въпроса. В резултат от този разговор стигнах до убеждението, че истинското изкуство ще остане завинаги хоби за мен, нищо повече.

Правех реклами за шампоана „Голдън Гърл“ — онази реклама, дето момичето е яхнало велосипеда си и другата, където играе фризби на плажа, където е на балкона си, с питие в ръка. Илюстрирал съм разкази за повечето списания, но навлязох в тази работа, като правех бързи илюстрации за по-долнопробните мъжки списания. Правил съм филмови плакати. Падат пари. Справяме се доста добре.

Миналата година направих една последна изложба в Бриджтън. Показах девет платна, които бях нарисувал през последните пет години и продадох шест от тях. Платното, което в никакъв случай не исках да продам, показваше точно федералния супермаркет, по някакво странно съвпадение. Перспективата бе откъм далечния край на паркинга. В моята картина паркингът бе съвсем празен, с изключение на дълга редица консерви с фасул, които ставаха все по-големи и по-големи, колкото повече се приближаваха към зрителя. Последната изглеждаше висока два метра и половина. Картината се казваше „Фасул и лъжовна перспектива“. Един човек от Калифорния, който бе важна клечка в някаква компания, произвеждаща топки за тенис и ракети и кой знае какви още спортни артикули, изглежда много искаше да има тази картина и не приемаше „не“ за отговор, въпреки че бях сложил надпис „не е за продан“ в долния ляв ъгъл на дървената рамка. Той започна от шестстотин долара и постепенно стигна до четири хиляди. Каза, че я искал за кабинета си. Не му я дадох и той си отиде много учуден. Дори тогава той не се отказа, остави си визитната картичка в случай, че си променя решението.

Парите нямаше да са ми излишни — същата година правихме пристройката на къщата и купихме част от пътя — но просто не можех да я продам. Не можех да я продам, защото усещах, че това е най-хубавата картина, която съм рисувал и исках да я запазя и да си я гледам всеки път, след като някой ме попита, със съвсем несъзнателна жестокост, кога най-после ще нарисувам нещо сериозно.

После се случи така, че я показах на Оли Уийкс един ден миналата есен. Той ме попита дали ще може да я фотографира и да я пусне като реклама някоя от седмиците и това бе краят на моята собствена лъжовна перспектива. Оли бе прозрял какво точно представлява моята картина, и по този начин ме принуди и аз да прозра. Прекрасен образец на елегантно рекламно изкуство. Не повече. Но, слава богу, не по-малко.

Позволих му да го направи и тогава се обадих на важната клечка в дома му и му казах, че ако още иска картината, може да я получи за две и петстотин. Той още я искаше и аз му я изпратих. И оттогава този глас на несбъднато очакване — този измамен детски глас, който никога не се задоволява с меки суперлативи като „добре“ — до голяма степен замлъкна. И с изключение на няколко промърморвания — почти като шумовете на невидимите същества някъде отвън в мъгливата нощ — оттогава е замлъкнал съвсем. Може би вие ще можете да ми кажете защо замлъкването на този детски, настойчив глас прилича толкова много на умиране?

Около четири часа Били се събуди — или поне частично се разбуди — и се огледа с невиждащи, неразбиращи очи:

— Още ли сме тук?

— Да, мило — казах аз. — Тук сме.

Той се разплака толкова безпомощно, че бе направо ужасно. Аманда се събуди и ни погледна.

— Хей, човече — каза тя и нежно го придърпа към себе си. — Като дойде утрото, всичко ще изглежда малко по-добре.

— Не — каза Били. — Няма да изглежда. Няма. Няма.

— Шшш — каза тя. Очите ни се срещнаха над главата му. — Шшш, време е за сън.

— Искам мама!

— Да, искаш я — каза Аманда. — Разбира се, че я искаш.

Били започна да се извива в скута й така, че да може да ме гледа. Той наистина ме гледа известно време. После пак заспа.

— Благодаря — казах аз. — Той имаше нужда от вас.

— Той дори не ме познава.

— Това не променя нещата.

— Кажете, какво мислите? — попита тя. Зелените й очи бяха приковали моите. — Какво наистина мислите?

— Попитайте ме сутринта.

— Сега ви питам.

Отворих уста да отговоря и тогава Оли Уийкс се материализира от мрака, като от филм на ужасите. Той имаше фенер с една дамска блуза на стъклото и сочеше към тавана. По изпитото му лице играеха странни сенки.

— Дейвид — прошепна той.

Аманда го погледна отначало стреснато, после пак изплашено.

— Оли, какво има? — попитах аз.

— Дейвид — пак прошепна той. След това: — Ела. Моля те.

— Не искам да оставям Били. Той току-що заспа.

— Аз ще съм при него — каза Аманда. — Вие по-добре идете. — След това по-тихо: — Боже, това никога няма да свърши.