Мъглата

XI. Краят

Оли се движеше бързо с пистолет в дясната ръка. Още преди ние с Били да излезем от вратата, той вече беше до колата ми, един нематериален Оли, като дух в телевизионен филм. Тогава излезе нещо от мъглата и го разряза почти на две.

Така и не успях да го видя, и за това съм благодарен.

Изглеждаше червено, ядовитият цвят на сварен рак. Имаше щипалки. Издаваше тихо ръмжене, което не се различаваше много от ръмженето, което бях чул след излизането на Нортън и неговият малък отбор Плоскоземци.

Оли успя да стреля веднъж, но тогава щипките на нещото замахнаха напред и тялото на Оли се килна в ужасен поток кръв. Пистолетът на Аманда падна от ръката му, удари се в паважа и произведе изстрел. В един кошмарен миг зърнах огромни черни матови очи, като огромна шепа морско грозде, и после нещото пак се скри в мъглата, здраво стиснало онова, което бе останало от Оли Уийкс. Едно дълго, разчленено скорпионско тяло се засурка по паважа.

Последва кратък миг за избор. Сигурно винаги има такъв миг, независимо колко кратък. Едната ми половина искаше да побегне обратно към магазина, здраво притиснал Били до гърдите си. Другата половина тичаше към „Скаута“, хвърли Били вътре и скочи след него. Тогава Аманда изпищя. Силен, издигащ се високо звук, които сякаш се навиваше нагоре по спирала, докато накрая стигна почти до ултразвукови висоти. Били се притисна към мен, зарови лице в гърдите ми.

Един от паяците бе хванал Хати Търмън. Беше голям. Беше я съборил на земята. Роклята й се бе вдигнала над мършавите колене, докато той се бе свил над нея, четинестите му бодливи крака галеха рамото й. Той започна да плете мрежа.

Госпожа Кармъди е права, помислих си аз. Тук навън ще умрем, наистина ще измрем тук навън.

— Аманда! — изкрещях аз.

Никакъв отговор. Тя изобщо не бе на себе си. Паякът се разкрачи над това, което бе останало от гледачката на Били, която така обичаше картинни мозайки и можеше да реши всички главоблъсканици, от които всеки нормален човек полудяваше. Неговата мрежа омота тялото й и белите нишки започнаха да почервеняват, впивайки се в плътта й.

Корнъл бавно отстъпваше към супермаркета, зад очилата, очите му бяха като чаши. Той бързо се обърна и побягна. Той отвори вратата с надпис „ВХОД“ и се втурна вътре.

Моментът на раздвоеното ми съзнание свърши, когато госпожа Реплър пристъпи бързо напред и удари плесница на Аманда — отначало с длан, а после с опакото на ръката си. Аманда престана да крещи. Отидох до нея, завъртях я така, че да е с лице към „Скаута“ и й изкрещях „ВЪРВИ!“ право в лицето.

Тя тръгна. Госпожа Реплър прелетя край мен. После блъсна Аманда на задната седалка, качи се след нея и затръшна вратата.

Изтръгнах Били от себе си и го хвърлих в колата. Докато се качвах, една от нишките се спусна напред й се уви около глезена ми. Запари ми така, както пари бързо движеща се корда, стисната в юмрук. А беше силна. Дръпнах крака си с всичка сила и тя се скъса. Седнах зад волана.

— Затвори я, о, затвори вратата, Боже господи! — изпищя Аманда.

Затворих вратата. Миг по-късно, един от паяците глухо изтупа по нея. Бях само на сантиметри от неговите червени, злобно тъпи очи. Краката му, всеки от тях с дебелината на китката ми, започнаха да се плъзгат напред-назад по квадратния преден капак. Аманда непрестанно пищеше, като сирена.

— Млъкни, бе, жена! — й каза госпожа Реплър.

Паякът се отказа. Той не можеше да ни подуши, следователно ние не бяхме повече там. Затътри се обратно към мъглата на неустановения си брой крака, превърна се в призрак, а после изчезна.

Погледнах през прозореца да се убедя дали си е отишъл и после отворих вратата.

— Какво правиш? — изпищя Аманда, но аз знаех какво правя. Ще ми се да вярвам, че и Оли щеше да направи съвсем същото. Полупристъпих, полу се наведох навън и взех пистолета. Нещо тръгна бързо към мен, но така и не го видях.

Прибрах се вътре и затръшнах вратата.

Аманда се разрида. Госпожа Реплър я прегърна и започна оживено да я успокоява.

Били каза:

— Вкъщи ли си отиваме, татко?

— Бил, ще опитаме.

— Добре — каза той тихо. Проверих пистолета и после го сложих в жабката. Оли го бе заредил отново след експедицията до аптеката. Останалите патрони бяха изчезнали заедно с него, но това нямаше значение. Той бе стрелял към госпожа Кармъди, бе стрелял към нещото с щипалките, и пистолетът бе произвел изстрел при удара в земята. В колата бяхме четирима, но ако опреше ножа до кокала, щях да намеря за себе си някакъв друг изход.

Изживях един ужасен момент, когато не успях да си намеря връзката ключове. Проверих всичките си джобове, не ги намерих, след това отново ги проверих, насилвайки се да действам бавно и спокойно. Бяха в джоба на джинсите ми, бяха паднали под монетите, както понякога става с ключовете. „Скаутът“ запали лесно. Като чу уверения рев на мотора, Аманда пак избухна в плач.

Седях, оставих на празни обороти, изчаквах да видя какво ли ще бъде привлечено от шума на мотора или от миризмата на изгорели газове. Изминаха пет минути, най-дългите пет минути в живота ми. Нищо не се случи.

— Тук ли ще стоим или ще тръгваме? — попита накрая госпожа Реплър.

— Тръгваме — казах аз. Дадох заден за да изляза от мястото, където бях паркирал и включих на къси.

Някакъв вътрешен подтик, може би съвсем първичен, ме накара да мина съвсем близо край супермаркета. Левият калник на „Скаута“ блъсна едно от кошчетата за боклук и го събори. Не можеше да се види нищо в супермаркета, освен през амбразурите — с натрупаните торби изкуствен тор магазинът изглеждаше сякаш бе в апогея на някаква луда градинарска разпродажба — но на всяка амбразура имаше по две-три бледи лица, втренчени в нас. Тогава завих наляво и мъглата се затвори непроницаемо зад нас. И какво е станало с тези хора, аз не зная.

Карах назад по Канзаския път със седем-осем километра в час, опипвайки пътя. Дори с включени фарове беше невъзможно да се вижда повече от два-три метра напред.

Земята бе преживяла някакво страхотно нагъване. В това отношение Милър беше прав. На някои места пътят бе просто пропукан, а на някои — земята просто бе пропаднала, повдигайки парчета от паважа. Успях да мина само благодарение на двойното предаване. Слава богу. Но се ужасявах при мисълта, че може скоро да попаднем на препятствие, което няма да можем да преодолеем и с двойното предаване.

Бяха ми нужни четиридесет минути, за да изминем разстояние, което обикновено минавах за шест-седем. Накрая в мъглата се появи знакът, който сочеше нашия път. Били, разбуден в пет без петнадесет, бе здраво заспал в колата, която познаваше така добре, че тя сигурно му изглеждаше като дом.

Аманда нервно оглеждаше пътя.

— Наистина ли ще идеш там?

— Ще опитам — казах аз.

Но беше невъзможно. Бурята, която бе ударила дърветата, ги бе разклатила из корен, а последвалото огъване на земята бе довършило работата и ги бе съборило на земята. Успях да премина през първите две — не бяха много големи. Тогава стигнахме до един беловлас бор, проснат през пътя като барикада на разбойници. До къщата оставаше още четвърт миля. Били продължаваше да спи до мен, а аз спрях „Скаута“, сложих ръце на очите си и се опитах да мисля какво да е следващото нещо, което да предприема.

Сега се намирам в крайпътното заведение на Хауърд Джонсън, не далече от третото отклонение на Главното шосе на Мейн, и пиша всичко това на фирмена хартия Йохо. Подозирам, че госпожа Реплър, тази издръжлива и способна стара пушка, би могла да опише безперспективността на ситуацията с няколко щрихи. Но тя бе така любезна да ме остави да премисля нещата сам.

Не можех да изляза. Не можех да ги оставя. Не можех дори да се залъжа, че всички чудовища от филмите на ужасите са останали назад, около магазина, когато леко свалих прозореца ги чух в гората, как трещят и обикалят из стръмния район, известен наоколо като „Перваза“. Влагата кап-кап-капеше от надвисналите листа. Над главите ни мъглата потъмня, когато някакво кошмарно полу-видимо създание прелетя над нас като живо хвърчило.

Опитвах се да се самонавия, и тогава и сега, че ако е била достатъчно бърза, ако е затворила къщата отвсякъде, тя има храна за десетина дни или две седмици. Получи се само донякъде. Все ми пречи оня последен спомен от нея, с широкополата шапка и градинарски ръкавици, на път за зеленчуковата ни градинка, а мъглата безмилостно приближава през езерото към нея.

Сега трябва да мисля за Били. Били, повтарям си аз. Бил, Бил… Може би трябва да го напиша сто пъти на този лист, като дете наказано да пише Няма да се замервам с хартиени топчета в училище, а слънчевата тишина нахлува през прозореца, докато учителката поправя домашните на масата си и се чува само скърцането на писалката й, а някъде далече децата избират отбор за бейзбол.

Накрая направих единственото нещо, което можех да направя — обърнах внимателно „Скаута“ обратно към Канзаския път. После се разплаках.

Аманда внимателно ме хвана за рамото.

— Дейвид, съжалявам — каза тя.

— Даа — казах аз, опитвайки се да спра сълзите си без особен успех. — Дааа, и аз.

Карах по път № 302 и свих в ляво, към Портланд. Този път също бе напукан и нагънат на места, но бе по-лесно проходим от Канзаския път. Притесняваше ме въпросът с мостовете. Лицето на Мейн е прорязано от реки и навсякъде има мостове, големи и малки. Но мостът край Нейпълс бе непокътнат, а от там се простираше равнина, чак до Портланд.

Мъглата продължаваше да е гъста. Наложи се да спра веднъж, защото помислих, че на пътя има повалени дървета. Тогава дърветата започнаха да се движат и да се огъват и тогава разбрах, че това са още пипала. Спрях и след малко те се отдръпнаха. Веднъж едно огромно зелено нещо с фосфоресциращо зелено тяло и дълги прозрачни криле кацна на капака. Приличаше на лъскаво безформено морско конче. То направи едно-две кръгчета, а после отлетя.

Били се събуди два часа, след като се бяхме отделили от Канзаския път и попита дали вече сме взели мама. Казах му, че не сме могли да стигнем, заради падналите дървета.

— Тя добре ли е, татко?

— Не зная, Били. Но ще се върнем и ще разберем.

Той не заплака. Вместо това, задряма отново. По-добре щеше да е, ако беше заплакал. Той спеше прекалено много и това не ми харесваше.

От напрежението започна да ме заболява главата. Получи се от това, че карах в мъглата с десет-дванадесет километра в час, с непрекъснато напрежение, че от нея може всеки момент да изскочи нещо — всичко може да изскочи — потоп, свличане или Хидрата — триглавото чудовище. Мисля, че се молех. Молех се на Бога Стефани да е жива и дано Той да не издаде изневярата ми пред нея. Молех се на Бога да изведа Били в безопасност, защото той бе преминал през твърде много ужасии.

Когато мъглата падна, много хора се бяха отбили встрани от пътя и до обяд стигнахме до Норт Уиндъм. Опитах да мина по Ривър Роуд, но шест километра по-надолу един мост, който пресичаше малък, но шумен поток, се беше срутил във водата. Трябваше да дам заден почти километър и половина, преди да намеря място, достатъчно широко, че да мога да обърна колата. В крайна сметка стигнахме до Портланд по шосе № 302.

Когато стигнахме, пресякох направо към бариерите. Стройно подредените кабини за събиране на таксите се бяха превърнали в безоки скелети от разбито армирано стъкло. Всички бяха празни. На плъзгащата се стъклена врата на една от тях, висеше скъсано яке с емблемата „Мейнски пътни власти“ на ръкава. То бе напоено с кръв. Откакто напуснахме супермаркета, не бяхме срещнали нито една жива душа.

Госпожа Реплър каза:

— Дейвид, пусни радиото.

Плеснах се по челото, ядосан на себе си, че толкова време не бях се сетил за радиото на „Скаута“.

— Недей така — каза госпожа Реплър строго. — Не можеш да мислиш за всичко. Ако се опиташ, ще полудееш и от теб няма да има никаква полза.

Нищо не хванах, освен пращенето на статичното електричество на дълги вълни, а на късите вълни нямаше нищо друго, освен гладка и зловеща тишина.

— Значи ли това, че никакви станции не работят? — попита Аманда. Знаех какво си мислеше, може би. Сега бяхме достатъчно на юг и трябваше да хващаме вече Бостънските станции. Но ако Бостън беше…

— Това нищо не значи — казах аз. — Това пукане на дълги вълни е от интерференцията. Мъглата влияе на радиосигналите.

— Сигурен ли си, че е само това?

— Да — казах аз, без никак да съм сигурен. Продължихме на юг. Крайпътните камъни отброяваха всяка миля, започвайки някъде откъм четиридесет. Когато стигнем до камък № 1, щяхме да сме на границата с Ню Хемпшир. По този път се придвижвахме по-бавно, много от шофьорите не се бяха отказали и на няколко места имаше верижни катастрофи. Няколко пъти трябваше да използвам междинната лента.

Около един без двадесет — бях започнал вече да огладнявам — Били ме хвана за лакътя.

— Татко, какво е това? Какво е това?

От мъглата се появи сянка и притъмня. Беше нещо високо като канара и идваше право към нас. Натиснах спирачките. Аманда, която дремеше, политна напред.

Появи се нещо, пак нищо друго не бих могъл да кажа със сигурност. Може би беше заради мъглата, която ни позволяваше само по един бегъл поглед върху нещата, но аз си мисля, че преди всичко има някои неща, които съзнанието ни отказва да приеме. Има неща като тъмнина и ужас — така както съм сигурен, че има такива красиви неща, — които просто не могат да минат през тясната врата на човешките възприятия.

Беше шесткрако, сигурен съм в това, кожата му беше сива и на места преминаваше в кафяво. Тези кафяви петна по някакъв абсурден начин ми напомняха за луничките по ръцете на госпожа Кармъди. Кожата му бе дълбоко сбръчкана и нарязана и в нея се бяха вкопчили десетки, стотици от онези розови „буболечки“, с очи върху стъбла. Не зная колко беше голямо всъщност, но мина точно над нас. Един от сивите му, сбръчкани крака се стовари до моя прозорец и госпожа Реплър каза след това, че не е успяла да види тялото му отдолу, въпреки че протегнала шия. Видяла само два циклопски крака, които се извисявали нагоре, нагоре в мъглата, докато се изгубили от погледа.

За миг то беше над „Скаута“ и аз изпитах усещането за нещо толкова голямо, че до него синият кит би приличал на пъстърва — с други думи нещо толкова голямо, че бе предизвикателство към въображението. После то изчезна, последвано от серия сеизмологични трусове. То остави следи по пътя, толкова дълбоки следи, че не можех да им видя дъното. Всяка следа бе достатъчно голяма, че да може „Скаутът“ да падне в нея.

За момент никой не каза дума. Не се чуваше никакъв звук, освен дишането ни и заглъхващият тътен от преминаването на огромното нещо.

Тогава Били каза:

— Това динозавър ли беше, татко? Като онази птица, дето дойде в магазина?

— Не вярвам. Не вярвам, че въобще съществува такова огромно животно, Били. Поне не на земята.

Пак си помислих за проекта „Стрела“ и се зачудих с каква ли шантава проклетия биха могли да се занимават там.

— Може ли да продължаваме? — попита Аманда смирено. — То може да се върне.

Да, а може би напред ще има още. Но нямаше смисъл да го казвам. Трябваше да отидем някъде. Продължих да карам напред, лъкатушейки между огромните следи, докато те свиха встрани от пътя.

Ето, това е всичко, което се случи. Или почти всичко — има още едно нещо, до което ще стигна след един момент. Но не очаквайте някакъв строен завършек. Няма да има „И те избягаха от мъглата в топлото слънце на новия ден“. Или „Когато се събудихме, спасителните служби бяха дошли“. Или дори изпитаният резервен вариант: „Всичко бе само сън“.

Това е един край, който баща ми винаги наричаше намръщено „стил Алфред Хичхок“, под което разбираше отворен финал, позволяващ на читателя или зрителя сами да решат как завършва всичко. Баща ми се отнасяше само с презрение към такива истории и ги наричаше „евтин джангър“.

Стигнахме до това заведение на Хауърд Джонсън преди да падне здрача, който правеше кормуването самоубийствен риск. Преди това бяхме пресекли сляпо моста над река Сако. Той изглеждаше силно изкривен, а в мъглата бе невъзможно да се каже дали бе цял или не. Тогава рискът ни бе възнаграден.

Но трябва да мислим и за утре, нали?

Когато пиша това, вече е един без четвърт през нощта, двадесет и трети юли. Бурята, която бе дала сигнал за всичко това, бе връхлетяла само преди четири дни. Били спи в антрето на матрак, който измъкнах за него. Аманда и госпожа Реплър са наблизо. Пиша на светлината на електрическо фенерче, а отвън розовите буболечки чукаха и тупкаха по стъклото. От време навреме се чуваше по-силно изтопуркване, когато птица отнасяше по някоя буболечка.

Скаутът има достатъчно бензин да може да ни откара още, може би, сто и двадесет километра. Алтернативата е да се опитаме да заредим тук. Има една бензиностанция и въпреки че е спрял токът, мисля, че ще успея да прелея малко бензин в резервоара. Но…

Но това означава да изляза навън.

Ако можем да налеем бензин, тук или някъде по пътя, ще продължим напред. Разбирате ли, сега вече имам цел на пътуването. И това е последното нещо, което искам да ви кажа.

Не мога да съм сигурен. В това е цялата работа, проклета работа. Може да е било въображение, мислено изпълнение на желанието ми. Дори да е истина, шансът пак е прекалено малък. Колко мили? Колко моста? Колко неща, които с удоволствие биха разкъсали и изяли сина ми, въпреки ужасените му и агонизиращи писъци?

Голям е шансът това да не е било нищо друго освен въображение, затова не съм казал на останалите… поне не още.

В апартамента на управителя намерих голям, широкообхватен радиоприемник с батерии. От задната му част излизаше антена и водеше навън през прозореца. Включих го на батерии, започнах да го въртя, но нищо не хванах, освен пращене и мъртвешка тишина.

И тогава, чак в края на метровия обхват, когато посягах да изключа радиото, си помислих, че чувам или ми се стори, че чувам, една единствена дума.

Нищо повече. Слушах час, но не чух нищо повече. Ако я имаше тази дума, то тя бе пробила през пролука във влагата и мъглата, безкрайно малък отвор, който веднага се затвори. Една дума.

Трябва да поспя малко… ако мога да поспя, без да ми се явяват до сутринта лицата на Оли Уийкс и госпожа Кармъди и Норм, разносвача… и лицето на Стеф, в полусянката на широкополата й шапка.

Тук има ресторант, типичен „Йохо“ ресторант със зала за хранене и дълъг, извит като подкова плот, на който сервират обеди. Ще оставя тези страници на плота и може би някой ще ги намери един ден и ще ги прочете.

Една дума.

Дано само да съм я чул. Дано.

Сега отивам да си легна. Но първо ще целуна сина ми и ще му прошепна две думи. Средство срещу кошмара, който може да го навести, нали разбирате.

Две думи.

Едната е Хартфорд.

Другата е Надежда.