Мъглата

IV. Складът. Проблеми с генераторите. Какво стана с момчето.

Били започна за изпада в истерия, да реве и да пищи за майка си, с пресипнал, настойчив глас през сълзи, сякаш бързо пак се превърна в двегодишен. Над горната му устна висеше сопол. Отведох го встрани по една от централните пътеки, обвил рамене му с ръка, опитвах се да го успокоя. До дългия, хладилен шкаф за месо, който се простираше по дължината на магазина, господин МакВей — касапинът продължаваше да си стои на мястото. Кимнахме си, това бе най-доброто, което можехме да направим при тези обстоятелства.

Седнах на пода и взех Били на ръце, притиснах лицето му до гърдите си и започнах да го люлея и да му говоря. Казах му всички лъжи, който родителите пазят за тежки ситуации, лъжи, които звучат прекалено убедително за едно дете и му ги казах съвсем убедено.

— Това не е обикновена мъгла — каза Били. Той вдигна поглед към мен, около очите му имаше тъмни кръгове и следи от сълзи. — Нали не е обикновена, татко?

— Не, мисля, че не е — по този въпрос не исках да го лъжа.

Децата не се борят с шоковите състояния така, както се борят възрастните. Те се оставят в това състояние, може би защото децата са в едно полунепрекъснато състояние на шок, докато станат някъде на тринадесет години. Били започна да се отпуща и да задрямва. Държах го в ръце с мисълта, че може всеки момент да се събуди, но дрямката му премина в истински сън. Може би не е спал добре миналата нощ, когато спахме трима в леглото за първи път, от времето, когато Били беше бебе. А може би — при тази мисъл усетих студена тръпка през тялото си — може би той бе усетил, че нещо приближава. Когато бях сигурен, че е заспал дълбоко, оставих го на земята и тръгнах да търся нещо, с което да го покрия. Повечето хора се бяха скупчили до входа и гледаха дебелата завивка на мъглата. Нортън бе събрал една малка групичка слушатели и ги омайваше, или поне се опитваше. Бъд Браун стоеше закован на поста си, обаче Оли Уийкс бе напуснал своя. По пътеките имаше малко хора, които се шляеха като призраци, с изпотени от напрежение лица. Влязох в склада през голямата двойна врата между гондолата с месото и хладилника с бирата.

Генераторът продължаваше да реве в шперплатовото си отделение, но нещо не беше в ред. Усещах дизелови изпарения, които бяха прекалено силни. Тръгнах към отделението, като се опитвах да не вдишвам дълбоко. Накрая разкопчах ризата си и вдигнах предницата й върху носа и устата си.

Складът бе дълъг и тесен, едва осветен от аварийните светлини. Беше пълен с кашони — от едната страна белина, касетки с безалкохолни, от другата страна на агрегатното отделение, натрупани кутии с макарони и кетчуп. Една от кутиите бе паднала и изглеждаше сякаш картонът кърви.

Отворих вратата на агрегатното отделение и влязох вътре. Машината бе скрита във вдигащи се нагоре мазни облаци син дим. Ауспухът излизаше през една дупка в стената. Сигурно нещо бе блокирало другия край на тръбата. Имаше едно просто копче за включване и изключване и аз го щракнах. Агрегатът спря, блъвна, закашля се и замря. След това започна да затихва, пукайки и с това ми напомни за упорития трион на Нортън.

Аварийните светлини изгаснаха и аз останах в тъмното. Изплаших се и изгубих ориентир. Дъхът ми звучеше като лека въздушна струя през тръстиката. Излизайки навън блъснах носа си в шперплата на вратата и сърцето ми подскочи. На двойните врати имаше прозорци, но кой знае защо бяха боядисани черни и тъмнината бе почти пълна. Залитнах и се блъснах в купчина кашони с белина. Те се прекатуриха и паднаха. Един мина така близо до главата ми, че аз се дръпнах назад и се препънах в друг кашон, който бе паднал зад мен. Паднах и си ударих главата толкова силно, че видях звезди в тъмнината. Голямо шоу.

Лежах, проклинах се и си разтривах главата, като все си повтарях, че трябва да запазя спокойствие, просто да се изправя, да изляза оттук и да се върна при Били. Казвах си, че нищо меко и лепкаво няма да обвие глезена ми и или да се плъзне в опипващата ми ръка. Повтарях си, че не трябва да губя самообладание, защото в противен случай ще свърша, бутайки се насам-натам в паника, да събарям неща и така да си създавам допълнителни прегради.

Внимателно се изправих, търсех да видя лъч светлина през вратите. Видях един, тъничък, но безпогрешен лъч в тъмнината. Тръгнах към него, после се спрях.

Чу се звук. Тих звук от някакво приплъзване. Спря, после започна отново с едно крадливо леко изтупкване. Вътре в мен всичко олекна. По някакъв магически начин пак станах на четири години. Този звук идваше някъде зад мен. Отвън. Където беше мъглата. Нещо се хлъзгаше и пързаляше и драскаше по тухлите. И може би търсеше път да влезе вътре.

А може би вече беше вътре и търсеше мен. Може би след миг щях да усетя това, което вдигаше шума, върху обувката си. Или върху врата си.

Пак започна. Сега вече бях сигурен, че е отвън. Но от това не стана по-добре. Заставих краката си да се задвижат, но те отказаха. Тогава се промени качеството на звука. Нещо зашумоли в мрака, сърцето ми подскочи и аз се втурнах към вертикалната ивица светлина. Блъснах се във вратите с протегнати напред ръце и изскочих в магазина.

Двама-трима души се намираха точно пред двойните врати — Оли Уийкс бе един от тях — и всички подскочиха изненадано. Оли сложи ръка на гърдите си.

— Дейвид! — каза той със стегнато гърло. — Боже господи, изкара ми акъла… — Той видя лицето ми. — Какво ти е?

— Чухте ли го? — попитах аз. Гласът ми звучеше странно, висок пронизителен. — Някой от вас чу ли?

Те нищо не бяха чули, разбира се. Бяха дошли да видят защо е спрял агрегатът. Докато Оли ми казваше това, дотърча едно от момчетата-общи работници с наръч електрически фенерчета. Той погледна с любопитство първо Оли, после — мен.

— Аз изключих агрегата — казах аз и обясних защо.

— Какво си чул? — попита един от другите мъже. Той работеше в пътното строителство. Казваше се Джим Някойси.

— Не зная. Стържещ звук. Плъзгане. Не искам пак да го чуя.

— Нерви — каза мъжът с Оли.

— Не, не бяха нерви.

— Ти кога го чу, преди да изгаснат лампите или след това?

— Когато изгаснаха. Но… — Но нищо. Видях ги как ме гледаха. Те не искаха да чуят още неприятни новини, други страшни или необичайни истории. Стигаше им толкова. Само Оли ме гледаше така, сякаш че ми вярва.

— Да влезем и да пуснем агрегата — каза момчето и започна да раздава фенерите. Оли пое своя със съмнение. Момчето подаде и на мен един, с леко презрително пламъче в очите. Беше може би на осемнадесет. След миг колебание, го взех. Все още ми трябваше нещо, с което да покрия Били.

Оли отвори вратите и ги подпря, като по този начин в склада проникна малко светлина. Кашоните с белина лежаха разхвърляни пред вратата на шперплатеното отделение на агрегата.

Мъжът, на име Джим, подуши въздуха и каза:

— Наистина мирише гадно. Май си бил прав, като си го изключил.

Светлините на фенерчетата подскачаха и кръжаха над кашони с консерви, тоалетна хартия и кучешки храни. В лъчите се виждаха кълбетата гъст дим, които запушената тръба връщаше обратно в склада. Момчето съсредоточи временно светлината на фенерчето си върху голямата врата на рампата за товарене в дясно.

Двамата мъже и Оли влязоха в отделението на агрегата. Светлините на фенерчетата им неспокойно се мятаха напред-назад и ми напомняха за приключенски разказ — като ученик бях илюстрирал серия такива разкази. Пирати закопават окървавеното си злато в полунощ, или може би лудият доктор и асистентът му крадат труп. По стените подскачаха сенки, изкривени и гротескни в светлината на кръстосващите се лъчи на фенерчетата.

Момчето се приближи към вратата на рампата, като осветяваше пространството пред себе си с фенерчето.

— Не бих отишъл нататък — казах аз.

— Зная, че ти не би отишъл.

— Опитай сега, Оли — каза един от мъжете. — Генераторът се закашля, а после изрева.

— Боже! Я го спри! За бога, каква воня!

Генераторът пак замря.

Момчето се върна откъм рампата тъкмо когато те излизаха.

— Явно нещо е запушило тръбата — каза един от тях.

— Вижте какво ще ви кажа — каза момчето. Очите му светеха на лъча на фенерчето и в тях имаше дяволски пламъчета, каквито толкова често бях рисувал в илюстрациите на приключенските разкази. — Пуснете го само, колкото да мога да вдигна вратата на рампата. Ще мина отзад и ще изчистя каквото има.

— Норм, не мисля, че идеята ти е добра — каза Оли с известно съмнение.

— Вратата с електричество ли се движи? — попита оня, който се казваше Джим.

— Разбира се — каза Оли. — Но аз просто не смятам, че ще е разумно да…

— Няма проблем — каза другият. Той бутна бейзболната си шапка към тила си. — Ще го направя.

— Не, ти не разбираш — отново започна Оли. — Наистина не мисля, че някой…

— Не се тревожи — каза той снизходително на Оли, без да му обръща никакво внимание.

Норм, момчето, се ядоса.

— Слушай, това беше моя идея — каза той.

Изведнъж, като по чудо, те бяха започнали да спорят кой ще го направи, вместо да спорят дали въобще трябва да се направи. Но, разбира се никой от тях не бе чул отвратителния хлъзгащ звук.

— Спрете! — казах аз високо.

Те се обърнаха към мен.

— Изглежда, че вие не разбирате или пък се опитвате с всичка сила да не разберете. Това не е обикновена мъгла. Откакто тя падна, никой не е дошъл в магазина. Ако отворите вратата на рампата и нещо влезе вътре…

— Какво нещо? — попита Норм с пренебрежение, типично за печен осемнадесет годишен младеж.

— Такова, което вдига шума, който аз чух.

— Господин Дрейтън — каза Джим. — Извинете ме, но аз не съм убеден, че сте чули нещо. Зная, че Вие сте известен художник с големи връзки в Ню Йорк и Холивуд и прочее, но според мен това не Ви прави по-различен от нас. Доколкото аз виждам нещата, Вие сте дошли тук в тъмното и… малко сте се объркали.

— Може и да е така — казах аз. — А може би, ако вие искате да се пошляете отвън, трябва да започнете с това да проверите дали онази жена се е прибрала благополучно при децата си.

Неговото отношение — и отношението на приятеля му на Норм — ме вбесяваше, но едновременно с това и много ме плашеше. Те имаха същия блясък в очите, като мъжете, които ходят да стрелят по плъхове на градското бунище.

— Хей — каза приятелят на Джим. — Ако някой от нас има нужда от съвет, ще те питаме.

Оли каза колебливо:

— Генераторът не е чак толкова важен. Храната в хладилните витрини ще остане студена в продължение на дванадесет часа без никакво…

— Добре, момче, ти печелиш — каза Джим безцеремонно. — Аз ще пусна мотора, ти отвори вратата, така че да не завони всичко. Ние с Майрън ще застанем до тръбата, която излиза навън. Когато я изчистиш, викни.

— Добре — каза Норм и възбудено се втурна към вратата.

— Това е лудост — казах аз. — Оставихте онази жена да си иде сама…

— Не забелязах ти да се изтрепваш, за да я придружиш — каза приятелят на Джим — Майрън. По врата му пълзеше кафеникава червенина.

— … но ще оставите това дете да рискува живота си за един агрегат, който дори няма никакво значение?

— Защо не си затвориш плювалника? — изкрещя Норм.

— Слушай, господин Дрейтън — каза Джим и ми се усмихна студено. — Виж какво ще ти кажа. Ако мислиш да кажеш още нещо, първо си преброй зъбите, защото на мен ми писна да ти слушам тъпотиите.

Оли ме погледна, явно изплашен. Аз вдигнах рамене. Те бяха луди, това беше всичко. Временно бяха изгубили чувството си за реалност. Извън склада те бяха объркани и изплашени. Тук, в него, имаше ясен технически проблем — задръстен агрегат. Този проблем можеше да се разреши. Решаването на проблема щеше да им помогне да се чувстват по-малко объркани и безпомощни. Ето защо те щяха да го решат.

Джим и приятелят му Майрън, решиха, че вече са ме елиминирали и се върнаха в отделението на агрегата.

— Готов ли си, Норм? — попита Джим.

Норм кимна, после осъзна, че те не могат да чуят кимването му.

— Да — каза той.

— Норм — казах аз. — Не ставай глупак.

— Това е грешка — добави Оли.

Той ни погледна и изведнъж лицето му стана много по-младо от осемнадесетгодишно. Беше лице на малко момче. Адамовата му ябълка подскачаше конвулсивно и аз видях, че е позеленял от страх. Той отвори уста да каже нещо — мисля, че смяташе да се откаже — но в този момент агрегатът отново заработи с рев и после продължи да боботи равномерно. Норм се спусна към основата на дясната врата и тя започна да се вдига с трополене по двойната си отвесна релса. Когато агрегатът тръгна, аварийните светлини пак се включиха. Сега те премигнаха леко, защото моторът, който вдига вратата, бе засмукал електричеството.

Сенките се втурнаха назад и се стопиха. Складът започна да се пълни с меката бяла светлина на облачен зимен ден. Пак усетих странната, остра миризма.

Вратата се вдигна половин метър, после един метър. Отвън се виждаше четвъртита циментова платформа, чиито краища бяха очертани с жълта линия. Жълтото се размиваше и избледняваше само на един метър разстояние. Мъглата бе необикновено гъста.

— Готово — извика Норм.

Нишките на мъглата, бели и нежни като дантела, започнаха да нахлуват навътре. Въздухът бе студен. Той през цялата сутрин бе забележимо по-хладен, особено след лепкавата жега на последните три седмици, но това бе летен хлад. А това бе студ. Като през март. Потръпнах. Помислих си за Стеф.

Генераторът замлъкна. Джим се показа, точно когато Норм се провираше под вратата. Той го видя. И аз. И Оли.

Иззад ръба на платформата се подаде едно пипало и обви прасеца на Норм. Аз зяпнах. Оли издаде къс гърлен звук на изненада — ък! Пипалото бе дебело тридесетина сантиметра на мястото, където бе обвило крака на Норм и постепенно се удебеляваше до метър и половина на мястото, където се губеше в мъглата. На повърхността бе сиво, а навътре — розово като плът, а отдолу имаше смукала. Те се движеха и се извиваха като стотици малки, нацупени усти.

Норм погледна надолу. Видя какво го е уловило. Очите му щяха да изскочат.

— Махнете го от мен! Хей, махнете го от мен! За бога махнете това гадно нещо от мен!

— О, боже — изхълца Джим.

Норм се вкопчи в долната част на вратата и успя да се придърпа навътре. Пипалото сякаш се наду, така както се издува мускул, когато човек го стегне. Норм бе издърпай отново към стоманената врата. Пипалото се изду още и тялото и краката на Норм започнаха да се изплъзват навън. Ризата му се закачи за долната част на вратата и излезе от панталоните му. Той се дърпаше яростно и се набираше напред като човек, който прави коремни на лост.

— Помогнете ми — хълцаше той. — Помогнете ми; момчета, моля ви, моля ви.

— Господи, Света Богородице — каза Майрън. Той бе излязъл от агрегатното отделение, за да види какво става.

Аз бях най-близо, хванах Норм през кръста и започнах да го тегля с всичка сила, забивайки пети в пода. За миг направихме крачка назад, но само за миг. Беше като теглене на ластик или на дъвка. Пипалото поддаде, но въобще не охлаби хватката. Тогава от мъглата се подадоха още три пипала и посегнаха към нас. Едното се нави около веещата се червена престилка на Норм и я откъсна. То пак изчезна в мъглата, здраво стиснало червения плат. Сетих се за израза, който майка ми обикновено употребяваше, когато ние с брат ми я молехме да ни даде я сладкиш, я книжка, я някоя играчка. „Това ви трябва толкова, колкото на кокошката й трябва байрак“, — казваше обикновено тя. Сетих си за думите й и за пипалото, което развяваше червената престилка на Норм и се разсмях. Само дето моят смях и писъците на Норм звучаха по един и същи начин. Може би никой не разбра, че всъщност се смея, освен мен.

За миг другите две пипала се плъзгаха безцелно напред-назад по платформата, като издаваха същия тоя стържещ звук, който бях чул по-рано. Тогава едно плясна по левия хълбок на Норм и се плъзна около него. Усетих как докосва ръката ми. Бе топло, пулсиращо и гладко. Сега се мисля, че ако се бе впило в мен със смукалата си, аз също щях да изчезна в мъглата. Но не се впи. Вкопчи се в Норм. А третото пипало обви глезена му.

Сега усещах как Норм се изтръгва от ръцете ми.

— Помогнете ми! — крещеше той. — Оли! Хора! Подайте ми ръка!

Но те не дойдоха. Не зная какво правеха, но не дойдоха.

Погледнах надолу и видях как смукалата около кръста на Норм започват да се впиват в кожата му. Смукалата започнаха да го ядат там, където ризата бе излязла от панталоните му. Кръв, червена като изчезналата му престилка, започна да се стича от раната, която пипалото си бе отворило.

Ударих си главата в долния край на вдигнатата донякъде врата.

Краката на Норм пак бяха навън. Едната му обувка бе паднала. От мъглата се появи още едно пипало, обви върха си около обувката и изчезна с нея. Пръстите на Норм стискаха долния ръб на вратата. Беше се вкопчил в смъртна хватка. Пръстите му бяха посинели. Той вече не пищеше. Вече беше отвъд писъците. Блъскаше главата си напред-назад в едно безкрайно отрицание на всичко, което се случваше, а черната му коса диво се вееше.

Погледнах през рамото му и видях, че се задават още пипала, десетки, цяла гора. Някои бяха малки, но други бяха гигантски, дебели като онова покрито с мъх дърво, което лежеше повалено на алеята ни същата сутрин. Големите имаха ярко розови смукала, с размери на люкове. Едно от тези големите, се удари в бетонната платформа с глухо „туп“ и запълзя към нас като огромен, сляп дъждовен червей. Напрегнах се и дръпнах с всички сили и пипалото, което държеше десния прасец на Норм, леко се отпусна. Но това беше всичко. Преди да го хване здраво, видях че нещото вече го изяждаше.

Едно от пипалата се потри нежно о бузата ми и след това се размаха във въздуха, сякаш се колебаеше. Тогава си помислих за Били. Били лежеше заспал в магазина до дългия бял хладилен шкаф за месо на господин МакВей. Бях дошъл тук, за да намеря нещо, с което да го покрия. Ако едно от тези неща тук ме докопа, нямаше да има кой да се погрижи за него, освен може би Нортън.

Така че пуснах Норм и паднах на колене. Бях наполовина вън и наполовина вътре, точно под повдигнатата врата. Едно от пипалата се промъкна наляво от мен, сякаш вървеше на смукалата си. То се долепи до ръката на Норм, спря се за миг, а след това се нави около нея.

Сега Норм приличаше на човек от някой луд сън на заклинания със змии. Отвсякъде около него се увиваха пипала… те бяха и около мен. Тромаво скочих обратно вътре, паднах на рамото си и се претърколих. Джим, Оли и Майрън продължаваха да са там. Стояха като сцена с восъчни фигури в музея на Мадам Тюсо, с бледи лица, ярко блестящи очи. Джим и Майрън бяха от двете страни на агрегатното отделение.

— Пуснете агрегата! — изкрещях им аз.

Никой не помръдна. Взираха се с унесена, мъртвешка ненаситност към рампата. Опипах пода, хванах първото попаднало ми нещо — кутия прах за пране — и го запратих към Джим. Ударих го в корема, малко над токата. Очите му проблеснаха и си върнаха почти нормалното изражение.

— Иди и пусни проклетия агрегат! — изревах толкова силно, че ме заболя гърлото.

Той не се помръдна, вместо това започна да се оправдава, явно решил, че сега, когато нещо неизвестно от мъглата изяждаше Норм, бе дошло времето да се защитава.

— Много съжалявам — хленчеше той. — Не знаех. Откъде по дяволите бих могъл да зная? Ти каза, че си чул нещо, но аз не знаех какво имаш пред вид, трябваше да обясниш по-ясно. Аз си помислих, де да знам, че може би птица или нещо…

В този момент Оли се раздвижи, бутна го с тежкото си рамо и слепешката тръгна към агрегатното. Джим се препъна в един от кашоните с белина и падна, така както аз бях паднал в тъмното.

— Много съжалявам — повтори той. Червената му коса бе паднала над челото му. Лицето му бе сиренено бяло. Очите му бяха като на ужасено малко момче. След няколко секунди агрегатът се закашля и заработи.

Обърнах се към вратата на рампата. Норм бе почти изчезнал, но въпреки това той се държеше зловещо за ръба на вратата с една ръка. Тялото му гъмжеше от пипала и от него спокойно се стичаше кръв на пода на едри капки. Главата му се блъскаше напред-назад и очите му бяха изскочили от ужас, вперени в мъглата.

Още пипала бяха полазили навътре по пода. Имаше прекалено много до копчето, с което се вдигаше и сваляше вратата, така че бе немислимо да се приближи човек до него. Едно от пипалата обви половинлитрова бутилка кола и я отнесе. Друго обхвана картонена кутия и я стисна. Кутията се разкъса и от нея се затъркаляха рула тоалетна хартия. Пипалата с настървение се вкопчиха в тях.

Едно от големите се плъзна навътре. Върхът му се повдигна от пода и сякаш подуши въздуха. То тръгна към Майрън и той започна да отстъпва на ситни стъпки, като лудо въртеше очи. От устните му се изтръгна тънък писък.

Започнах да се оглеждам за нещо достатъчно дълго, с което да пресегна отвъд пипалата и да натисна копчето „ЗАТВОРЕНО“ на стената. Видях една метла с дълга дръжка, подпряна касите с бира и я грабнах.

Здравата ръка на Норм се откъсна от вратата. Той затупа с нея по бетонната рампа и лудо се заопитва да се вкопчи в нещо с единствената си свободна ръка. За миг очите му срещнаха моите. Бяха дяволски блестящи и напълно съзнаващи какво става. Тогава бе издърпай в мъглата, въпреки че се съпротивляваше. Последва още един писък, който стихна задавено. Норм изчезна. Протегнах дръжката на метлата, натиснах копчето и моторът изви. Вратата започна да се плъзга надолу. Първо докосна най-дебелите пипала, онова, дето опипваше в посока към Майрън. Притисна ципата — кожата или каквото там беше — и после я проби. Заблика черна лепкава течност. Пипалото започна да се гърчи лудо и да се удря в бетонния под на склада, като гаден бич, след това започна да се изпъва. След миг изчезна. Другите започнаха да се изтеглят.

Едно от тях се бе вкопчило в петкилограмова торба с кучешка храна и не искаше да я пусне. Спускащата се врата го сряза на две, преди да влезе в жлеба си. Отрязаното парче от пипалото се сви конвулсивно, скъса торбата и пръсна кафяви гранули кучешка храна из целия склад. После започна да се мята по пода като риба на сухо, ту се навиваше, ту се развиваше, все по-бавно, докато остана неподвижно. Побутнах го с дръжката на метлата. Парчето от пипалото, дълго около метър, се вкопчи в нея за миг, после се отпусна и се просна сред пръснатите рула тоалетна хартия, кучешката храна и белина.

Не се чуваше нищо освен ревът на агрегата и Оли, който плачеше в шперплатовото отделение. Виждах го как седи вътре на един стол и притиска лицето си с ръце.

Тогава чух още един звук. Мекият, плъзгащ се звук, който бях чул в тъмнината. Само че, сега той бе десеторно по-силен. Това бяха пипала, виещи се на рампата пред вратата, които се опитваха да намерят начин да влязат.

Майрън направи две крачки към мен.

— Виж — каза той. — Трябва да разбереш…

Забих му един юмрук във физиономията. Той бе прекалено изненадан, за да се опита да го парира. Улучих го точно под носа и устната му се заби в зъбите му. В устата му шурна кръв.

— Вие го убихте! — крещях аз. — Видяхте ли го добре? Видяхте ли добре какво направихте?

Започнах да го удрям с юмруци, да замахвам със сила отляво и отдясно. Не да нанасям точни удари, както ме бяха учили на тренировките по бокс в училище, а просто да замахвам във всички посоки. Той отстъпи назад, избягна някои от ударите ми, а други прие с вцепененост, която бе нещо като примирение или покаяние. Това ме ядоса още повече. Разкървавих му носа. Ударих го под окото така, че сигурно щеше да посинее красиво. Цапнах му един силен по брадата. След него очите му се замъглиха и добиха почти празен израз.

— Виж — продължаваше да говори той, — виж, виж — но тогава го ударих в корема, извадих му въздуха и той престана да повтаря „виж, виж“. Не зная още колко щях да продължа да го удрям, но някой ме хвана за ръцете. Освободих се и се извърнах. Надявах се, че е Джим. Исках и него да набия.

Но не беше Джим. Беше Оли. Кръглото му лице бе мъртвешки бледо. Тъмни бяха останали само кръговете около очите му — очи, които продължаваха да блестят от сълзи.

— Недей, Дейвид — каза той. — Не го удряй повече. Това нищо не решава.

Джим стоеше встрани, лицето му бе объркано и празно. Ритнах един кашон към него. Той се удари в един от ботушите му и отскочи.

— Ти и твоят приятел сте страхотни тъпанари — казах аз.

— Хайде, Дейвид — каза Оли с нещастен тон. — Остави.

Джим свали поглед към ботушите си. Майрън седеше на пода и си притискаше шкембето с ръце. Дишах тежко. Кръвта бучеше в ушите ми и целият треперех. Седнах на някакви кашони, отпуснах глава между коленете си и хванах глезените си с ръце. Поседях така известно време с коса, паднала на очите и чаках да видя дали ще припадна, ще повърна или кой знае какво.

След известно време това чувство започна да отминава и аз вдигнах очи към Оли. Розовият му пръстен блестеше приглушено на аварийното осветление.

— Добре — казах аз вяло. — Свърших.

— Добре — каза Оли. — Трябва да помислим какво да правим сега.

Складът пак започваше да замирисва на изпарения.

— Да спрем агрегата. Това е първото нещо.

— Да, да се махаме оттук — каза Майрън. Очите му ме гледаха умолително. — Много съжалявам за онова момче. Но ти трябва да разбереш…

— Нищо не трябва да разбирам. Ти и твоето приятелче идете обратно в магазина, но чакайте до хладилния шкаф с бирата. Не казвайте думица на никого. Засега не.

Те тръгнаха с готовност, като се притиснаха един о друг, когато преминаваха през двойната врата. Оли спря агрегата и точно, когато светлините започнаха да гаснат, видях подплатеното одеяло, от този тип, дето ги използват превозвачите на багаж, за да опаковат чупливи неща. То бе метнато върху каси с празни бутилки от газирана вода. Посегнах и го грабнах за Били.

Чу се как Оли излиза от агрегатното с тътрене и препъване. Като повечето пълни мъже, той дишаше шумно и тежко.

— Дейвид? — гласът му бе малко неуверен. — Тук ли си още?

— Тук съм, Оли. Внимавай, че има паднали кашони с белина.

— Добре.

Гласът ми му показваше посоката накъде да върви и след тридесетина секунди той протегна ръка и се хвана за рамото ми. Въздъхна дълбоко, на пресекулки.

— Боже Господи, да се махаме оттук — усещах мириса на ментови бонбони, които той винаги дъвчеше. — Тази тъмнина е… много неприятна.

— Така е — казах аз. — Обаче почакай само една минутка, Оли. Исках да поговоря с теб, без онези двамата идиоти да ни чуят.

— Дейв… те не накараха Норм да го направи. Помни това.

— Норм беше дете, а те не са. Но няма значение. Всичко свърши. Трябва да им кажем, Оли. На хората в магазина.

— А, ако изпаднат в паника… — гласът на Оли бе неуверен.

— Може да изпаднат, може да не изпаднат. Но ще си помислят добре, преди да излязат навън, а повечето искат именно това. Защо да не го направят? Повечето от тях са оставили хора вкъщи. И аз съм оставил човек. Трябва да им дадем да разберат, че ако излязат, поемат риск.

Ръката му здраво стискаше моята.

— Добре — каза той. — Само се питам… всички тези пипала… като калмар или нещо такова… Дейвид, къде е основата им? Къде започват всички тези пипала?

— Не зная. Но не искам тези двамата да започнат да разправят на другите. Това сто процента ще предизвика паника. Да тръгваме.

Огледах се и след миг-два забелязах тънката отвесна линия светлина в процепа между вратите. Затътрихме се нататък, като внимавахме за разхвърляните кашони. Оли ме стискаше за ръка. Дойде ми на ум, че всички бяхме изгубили фенерите си.

Когато стигнахме до вратата, Оли каза с равен глас:

— Това, което видяхме… това е невъзможно, Дейвид. Знаеш го, нали? Дори ако някой камион от Бостънския аквариум е изпуснал един от онези огромни калмари, за които пише в „Двадесет хиляди левги под водата“, той би умрял. Той просто би умрял.

— Да — казах аз. — Точно така.

— Тогава какво е станало? А? Какво е станало? Какво представлява тази проклета мъгла?

— Оли, не зная.

Излязохме.