Мъглата

III. Падането на мъглата

Върнахме се при плодовете и зеленчуците като пъстърви, които с мъка си пробиват път срещу течението. Видях някои познати лица — Майк Хатлън, един от общинските съветници, госпожа Реплър от Гимназията (страшилището на поколения десетокласници, в момента се мръщеше на пъпешите), госпожа Турман, когато идваше понякога да гледа Били, когато ние със Стеф излизахме — но повечето бяха летовници, които се запасяваха с готови храни и се шегуваха с това какъв първобитен живот водят. Студените закуски бяха обрани както се обират евтините книжки по разпродажбите. Не бе останало нищо, освен няколко опаковки Болонска наденица, макарони на фурна и един самотен колбас, с фалическа форма.

Взех домати, краставици и бурканче майонеза. Тя бе писала бекон, но беконът бе свършил. Взех за заместител опаковка Болонска, въпреки че не мога да я ям с ентусиазъм, откакто от санитарния контрол бяха съобщили, че всяка опаковка съдържа малко количество инсектоидни замърсявания — нещо допълнително, което човек получава за парите си.

— Виж — каза Били, когато завихме по четвъртата пътека. — Там има войници.

Бяха двама, в сивокафяви униформи, които ярко контрастираха на фона на пъстрите летни и спортни дрехи. Бяхме свикнали да виждаме военни, при условие, че проектът „Стрела“ бе само на четиридесетина мили оттук. Тези двамата бяха толкова млади, че едва ли бяха започнали да се бръснат.

Пак погледнах към списъка на Стеф и видях, че сме взели всичко… не почти всичко. На края тя бе надраскала, сякаш се бе сетила допълнително: бутилка Лансе? Звучеше ми добре. Една-две чаши вино довечера, след като Били е откъртил, а след това може би дълго ще се любим, преди да заспим.

Оставих количката, пробих си път до гондолата с виното и взех една бутилка. Връщайки се обратно, минах край двойната врата към склада и чух рева на мощен генератор.

Помислих си, че той трябва да е достатъчно мощен, за да поддържа ниски температури в хладилниците, но недостатъчен, за да подава електричество към фотоклетките на вратите, касите и другите електрически прибори. Звукът, който се чуваше, приличаше на мотоциклет.

Нортън се появи, точно когато се наредихме на опашката. Едва крепеше две опаковки по шест бири — светло пиво „Шлиц“, един хляб и колбаса, който бях забелязал преди малко. Той застана на опашката до нас. В магазина изглеждаше много топло без климатичната инсталация и се зачудих защо някой не застопори вратата в отворено положение, че да влиза въздух. Бях зърнал Бъди Игълтън да не прави нищо на една от пътеките. Генераторът ревеше монотонно. Започваше да ме боли глава.

— Остави си нещата в количката, преди да си изпуснал нещо — казах аз.

— Благодаря.

Сега опашките бяха подминали замразените храни, хората, които искаха да си вземат нещо, трябваше да ги разкъсват и имаше много „извинете ме“ и „моля“.

— Курвенска история — каза Нортън навъсено и аз, леко се смръщих. Не бих искал Били да чува такива думи.

Опашката се затътри леко напред и шумът на генератора зазвуча по-приглушено. Ние с Нортън водихме празни разговори, като внимателно отбягвахме предишната си кавга за имота, която в крайна сметка ни бе отвела в съда и си говорехме за разни работи като например какви са шансовете на един или друг отбор или пък за времето. Най-накрая изчерпахме всички дребни теми и млъкнахме. Били шаваше неспокойно. Опашката едва пълзеше. Сега наляво от нас бяха замразените храни, а надясно скъпите вина и шампанското Докато се тътрехме напред край евтините вина, за кратко се изкуших да взема бутилка Рипъл, виното на буйната ми младост. Не го направих. Младостта ми никога не е била особено буйна.

— Лелеее, не могат ли да побързат малко, бе тате? — попита Били. Лицето му продължаваше да е смръщено и изведнъж за миг тревожният облак, който се бе спуснал над главата ми, се разцепи и отвъд него се показа нещо ужасно — яркото, металическо лице на страха. После всичко отмина.

— Спокойно, герой — казах аз.

Най-накрая стигнахме до палетите с хляба, там където двойната опашка се извиваше наляво. Вече се виждаха касите, двете работещи, а останалите четири с неподвижни ленти и надписи, на които можеше да се прочете: МОЛЯ, ИЗБЕРЕТЕ ДРУГА КАСА и УИНСТЪН. Зад тях бяха стъклените витрини, през които се виждаше паркинга и пресечката на улица 117 и 302. Гледката бе частично закрита от гърбовете на огромни постери, рекламиращи най-новите стоки, както и последната награда, която се раздава на купувачите — в случая Енциклопедия на Майката-природа. Бяхме на опашката, която щеше да ни заведе в крайна сметка до касата, където бе Бъд Браун. Пред нас имаше още тридесетина души. Най-лесно се различаваше госпожа Кармъди със своя яркожълт костюм. Приличаше на реклама за жълта треска.

Изведнъж в далечината се чу пронизителен звук. Той започна да се усилва, докато най-накрая се превърна във воя на полицейска сирена. На пресечката се чу клаксон, после изскърцаха спирачки и горяща гума. Нищо не виждах — намирах се под такъв ъгъл — но сирената се надуваше и достигна до връхната си точка, точно когато наближи до супермаркета и след това започна да отслабва, с отдалечаването на полицейската кола. Няколко души се откъснаха от опашката, но не много. Бяха чакали прекалено дълго, за да рискуват да си изпуснат реда.

Нортън отиде — неговите покупки бяха в моята количка. След малко той се върна и пак застана на опашката.

— Местна олелия — каза той.

Тогава се разнесе воя на противопожарната сирена, бавно се надигна до пронизителен писък, после пак затихна и пак се усили. Били грабна ръката ми — вкопчи се здраво в нея.

— Какво е това, татко? — попита той и след това веднага добави: — Добре ли е мама?

— Сигурно има пожар на Канзаския път, — каза Нортън. — Тези проклети оголени жици след бурята. След малко ще преминат пожарните коли.

Това даде повод на тревогата ми да се локализира — и в нашия двор имаше оголени жици.

Бъд Браун каза нещо на касиерката, с която работеше, тя си опъваше врата да види какво става. Жената се изчерви и продължи да работи с калкулатора си.

Не исках да съм на тази опашка. Изведнъж много ми се прииска да не съм там. Но опашката се раздвижи отново и щеше да е много глупаво да се местя сега. Бяхме стигнали до кашоните с цигари.

Някой бутна вратата на входа и влезе вътре, някакъв тийнейджър. Мисля, че беше същият, когото едва не ударихме на идване към магазина — с Ямахата и без шлем.

— Мъглата! — изкрещя той. — Трябва да видите мъглата! Приближава се по Канзаския път.

Хората започнаха да се обръщат да го видят. Той дишаше тежко, сякаш бе тичал дълго. Всички се смълчаха.

— Ама, трябва да я видите — повтори той, но този път звучеше така, сякаш се оправдаваше.

Хората го поглеждаха и някои от тях се раздвижиха, но никой не искаше да си изпусне реда на опашката. Няколко души, които не бяха се наредили на опашката, оставиха количките си и минаха край празните каси, за да видят за какво става въпрос. Един едър мъж с лятна шапка (от тия, които човек може да види само по рекламите), бутна вратата на изхода, отвори я и десетина души излязоха заедно с него. Момчето тръгна с тях.

— Не отваряйте, че ще излезе навън хладният въздух от климатика — пошегува се едно от войничетата и няколко души се изкискаха. Аз не се засмях. Бях видял мъглата да се приближава откъм езерото.

— Били, защо не идеш да видиш? — каза Нортън.

— Не — казах аз веднага, без някаква конкретна причина. Опашката пак се придвижи напред. Хората започнаха да протягат шии да видят мъглата, която момчето бе споменало. Но нищо не се виждаше с изключение на яркосиньото небе. Чух някой да казва, че момчето сигурно се е пошегувало. Някой друг отвърна, че е видял странна ивица мъгла по Лонг Лейк. Изпищя първата свирка. Не ми хареса. Прозвуча ми като тръбата за второ пришествие.

Още хора излязоха навън. Някои дори напуснаха местата си на опашката и от това тя тръгна по-бързо. Тогава старият, побелял Джон Лий Фровин, който работи като механик в гаража на Тексако, показа глава през вратата и извика:

— Някой да има фотоапарат? — огледа се и пак си измуши главата навън.

Това накара хората да се втурнат. Ако си струва да се заснеме, сигурно си струва да се види.

Изведнъж госпожа Кармъди извика със своя хриптящ, но силен старчески глас:

— Не излизайте навън!

Хората се обърнаха, за да я погледнат. Редът в стройните опашки се бе развалил, тъй като много хора бяха напуснали местата си да видят мъглата, други се бяха отдръпнали от госпожа Кармъди, а трети просто бяха тръгнали да търсят приятелите си. Една хубава млада жена в морава фланела и тъмнозелени панталони гледаше замислено към госпожа Кармъди, с преценяващ поглед. Няколко души, явно използвачи, се възползваха от ситуацията да се придвижат напред с едно-две места. Касиерката до Бъд Браун пак погледна през рамо, но Браун я потупа по рамото с дългия си пръст. „Не се отвличай, Сали.“

— Не излизайте навън! — изкрещя госпожа Кармъди. — Това е смъртта. Усещам, че навън е смъртта.

Бъд и Оли Уийкс, които я познаваха и двамата, само добиха раздразнен вид, но летовниците около нея разумно отстъпиха встрани, без да ги е грижа за местата им на опашката. Търговските пътнички в големите градове въздействат върху хората по същия начин, сякаш пренасят някаква заразна болест. Кой ги знае? Може и да пренасят.

Тогава нещата започнаха да се случват с все по-ускоряващ се и объркващ ритъм. Със залитане в магазина влезе един мъж. От носа му течеше кръв.

— Има нещо в мъглата — изкрещя той и Били се притисна до мен, — дали заради кървавия нос на мъжа или заради това, което той каза, не зная. — Има нещо в мъглата! Нещо в мъглата взе Джон Лий! Нещо… — Той залитна назад към подредените една върху друга кутии с храни за пикник и седна на земята. — Нещо в мъглата взе Джон Лий и аз го чух да крещи!

Ситуацията се промени. Изнервени от бурята, от полицейските сирени и от сирените на пожарната, от спирането на тока, което винаги води до изкривяване на американската психика, и от натрупващата се тревожна атмосфера, която някак бе променила нещата… някак ги бе променила (не зная как другояче да формулирам нещата), хората започнаха да се събират плътно един до друг.

Не се втурнаха. Да кажа, че са се втурнали, би означавало да създам съвсем погрешно впечатление. Не беше паника. Някои от тях просто отидоха до голямата витрина в противоположната страна на касите, за да погледнат. Други започнаха да излизат през вратата с надпис „вход“, носейки продуктите, които възнамеряваха да купят. Бъд Браун, ядосан и досаден, започна да крещи:

— Хей! Не сте си платили за това! Хей, вие! Я се върнете с тези кифли!

Някой му се изсмя с тънък, налудничав смях, който накара хората да се усмихнат. Но дори и усмихнати, те изглеждаха объркани, неуверени и изнервени. Тогава още някой се изсмя и Браун се изчерви. Той грабна опаковка гъби от една жена, която се буташе край него, за да погледне през витрината — всички прозорци бяха отрупани с хора, като хората, които често се виждат да надничат през дупките към някоя строителна площадка — и дамата извика: „Дайте си ми гъбките!“ Странната нежност в думите й накара двама мъже наблизо да избухнат в луд смях — сега във всичко се чувстваше Старата английска лудост. Госпожа Кармъди пак изкрещя никой да не излиза. Пожарната сирена продължаваше да пищи безспир като старица, която се опитва да сплаши промъкващ се в дома й крадец. А Били избухна в плач.

— Татко, какъв е този кървав човек? Защо е този кървав човек?

— Няма нищо, Били, носът му само, той е добре.

— Какво искаше да каже той, нещо в мъглата? — попита Нортън. Той се беше смръщил замислено, сигурно така Нортън изглеждаше объркан.

— Татко, страх ме е — каза Били през сълзи. — Моля те, нека да си идем вкъщи!

Някой ме блъсна силно и аз изгубих равновесие, като повлякох и Били. И аз започнах да се плаша. Бъркотията нарастваше. Сали, касиерката до Бъд Браун, скочи, а той я сграбчи за яката на червеното сако. Яката се отпра. Тя замахна с острите си нокти към него, лицето й бе изкривено в гримаса:

— Свали си проклетите ръце от мен! — изпищя тя.

— Я млъквай, кучко малка — каза Браун, но изглеждаше съвсем объркан.

Той пак посегна към нея, но Оли Уийкс му каза остро:

— Бъд! Успокой топката!

Още някой изпищя. До този момент не бе настъпила паника — поне не съвсем — но бе започнала да настъпва. От двете врати започнаха да се изсипват навън хора. Чу се звук от строшено стъкло и по пода се разля със съскане Кока-кола.

— Какво, за Бога, е това? — възкликна Нортън.

Тогава започна да се стъмва… не, това не е съвсем точно. Първата ми мисъл не беше, че започва да се стъмва, а че са угаснали лампите. Вдигнах инстинктивно очи към флуоресцентните лампи, и не бях единственият, който го направи. Отначало преди да си спомня, че няма ток, ми се стори, че това е причината, поради която се е променило качеството на осветлението. Тогава си спомних че лампите не са светели през цялото време, откакто сме били в магазина, но преди това нещата не бяха ни изглеждали тъмни. Тогава разбрах, дори преди хората на витрината да започнат да викат и да сочат.

Мъглата идваше.

Идваше откъм Канзаския път, през паркинга, но дори така близо не се различаваше от това, което бях видял за първи път на отсрещната страна на езерото. Беше бяла и ярка, но без блясък. Движеше се бързо и бе закрила по-голямата част от слънцето. На мястото на слънцето сега се виждаше сребърна монета на небето, като пълна луна зимно време, гледана през тънък облак.

Приближаваше се лениво. Докато я наблюдавах си спомних пороя предишната нощ. В природата има страхотни сили, които човек рядко вижда — земетресения, тайфуни, урагани — не съм ги виждал всички, но съм виждал достатъчно, за да се сетя, че те се придвижват със същата бавна, хипнотизираща скорост. Те омагьосват човек, така както Стефи и Били бяха омагьосани пред панорамния прозорец снощи.

Тя се спусна с безразличие над пътя и го скри от погледа ни. Сградата на МакКиън, в Холандски колониален стил, бе погълната цяла. За миг вторият етаж на разбитата жилищна сграда продължи да се подава в белотата, но после и тя се скри. Табелите „ДВИЖЕТЕ СЕ ОТДЯСНО“ на входа и на изхода на паркинга изчезнаха, за миг изглеждаше сякаш черните букви са останали забравени, когато изчезна мръснобелият фон. След това започнаха да изчезват колите на паркинга.

— Какво е това, за Бога? — попита пак Нортън и гласът му секна.

Тя приближаваше и изяждаше с еднаква лекота синьото небе и черната козирка на сградата. Дори на шест метра разделителната линия между мъглата и останалата част от атмосферата, бе пределно ясна. Имах шантавото усещане, че гледам някакви специални ефекти, измислени от Уили О’Брайън или Дъглас Тръмбул. Всичко се развиваше така бързо. Синьото небе се сви до една широка ивица, след това до тънка лента, после до линия от молив. После съвсем изчезна. Пуста белота се притискаше до стъклото на широката витрина. Виждах само до кофата за смет, на около метър от стъклото, но по-далече не виждах. Виждах само бронята на моя Скаут, но това бе всичко.

Изпищя жена, много високо и продължително. Били се притисна още по-силно към мен. Тялото му трепереше като сноп жици, по които тече високо напрежение.

Един мъж изкрещя и се втурна по пътечката край една от свободните каси към вратата. Мисля, че това накара хората да, се спуснат в паническо бягство. Втурнаха се един през друг в мъглата.

— Хей! — изрева Браун. Не разбрах дали е ядосан, изплашен или и двете. Лицето му бе почти мораво. По шията му се бяха подули вени, дебели като кабелите на акумулатор. — Хей, хора, не можете да вземете тези неща! Върнете всичко, това е кражба!

Те продължиха да се движат, но някои от тях хвърлиха продуктите. Някои се смееха възбудено, но те бяха малцинство. Изсипаха се в мъглата и никой от нас, останалите, повече не ги видя. През отворената врата нахлуваше лека, парлива миризма. Хората започнаха да се трупат там. Започна бутане и блъскане. Раменете ми започнаха да отмаляват от това, че държах Били. Той бе доста тежък. Понякога Стеф го наричаше „малкото ми слонче“.

Нортън тръгна към вратата, лицето му бе напрегнато и умислено.

Прехвърлих Били в другата си ръка, така че успях да хвана Нортън за лакътя, преди той да се е отдалечил.

— Недей, на твое място аз не бих — казах аз. Той се обърна.

— Какво?

— По-добре изчакай да видим.

— Какво да видим?

— Не зная — казах аз.

— Да не мислиш… — започна той и от мъглата долетя писък.

Нортън млъкна. Тълпата, която се бе скупчила на изхода, се разреди и тръгна назад. Шумът от възбудени гласове, викове и подмятания полека-лека стихна. Изведнъж лицата на хората до вратата станаха плоски, бледи, двуизмерни.

Писъкът продължи, сякаш се състезаваше със сирената на пожарната. Изглеждаше невъзможно човешки дробове да поберат толкова въздух, че издадат толкова продължителен писък. Нортън измърмори:

— Боже Господи! — и прокара ръце през косата си.

Изведнъж писъкът секна. Не затихна, а сякаш беше пресечен. Още един мъж излезе навън, мускулест мъж с работни панталони. Мисля, че бе решил да спаси пищящия. Известно време той бе там, виждаше се през стъклото и мъглата, като през млечната пяна над чаша. Тогава (доколкото ми е известно аз съм единственият, който видя това) нещо зад него сякаш започна да се движи, сива сянка в цялата тази белота. И на мен ми се стори, че не мъжът в работните панталони побягна към мъглата, а нещо го издърпа в нея и той размаха ръце нагоре, сякаш бе изненадан.

За миг в магазина настъпи пълна тишина.

Изведнъж отвън изгря съзвездие луни. Светлините на паркинга, явно захранвани от подземен кабел, изведнъж светнаха.

— Не излизайте навън — каза госпожа Кармъдис най-грачещия си глас. — Смърт е да се излезе навън.

Изведнъж на никой не му се искаше да спори или да се смее.

Отвън долетя още един писък, приглушен и далечен този път. Били пак се притисна към мен.

— Дейвид, какво става? — попита Оли Уийкс. Той бе напуснал мястото си. На гладкото му, кръгло лице имаше едри капки пот. — Какво е това?

— Нямам никаква представа — казах аз. Оли изглеждаше много изплашен. Той бе ерген, живееше в хубава малка къщичка край езерото Хайлънд Лейк и обичаше да си пийва в бара на Плезънт Маунтън. На пухкавото пръстче на лявата му ръка имаше пръстен със сапфир. Миналият февруари той спечели малко пари от лотарията. С печалбата си бе купил пръстена. Винаги съм имал чувството, че Оли се бои от момичетата.

— Нищо не разбирам — каза той.

— И аз. Били, трябва да те пусна на земята. Ще те държа за ръка, но ми се откъснаха ръцете.

— Мама — прошепна той.

— Тя е добре — казах аз. Трябваше да му кажа нещо.

Старчокът, който има вехтошарски магазин до ресторанта на Йон, мина край нас във вехтата си ватена фланела, която носи целогодишно. Той каза високо:

— Това е облак от индустриално замърсяване. Заводите край Рамфърд и Южен Париж. Химикали. — С тези думи той тръгна по пътека номер 4, край лекарствените средства и тоалетната хартия.

— Да се махаме оттук, Дейвид — каза Нортън, без въобще да е убеден. — Какво ще кажеш, ако ние…

Последва тътен. Странен, разтърсващ тътен, който аз усетих най-вече с краката си, сякаш изведнъж цялата сграда потъна метър надолу. Последва звън на бутилки, които се заклащат по рафтовете и се разбиват на покрития с плочи под. Парче стъкло с триъгълна форма падна от един от сегментите на витрината и аз видях, че дървените рамки, държащи стъклата са се извили и сцепили на някои места.

Сирената на пожарната изведнъж замлъкна.

Тишината, която последва, бе безмълвното притихване на хора, които очакват нещо повече, още нещо да се случи. Тя бе шокирана и изтръпнала и съзнанието ми направи странна връзка с миналото. На времето, когато Бриджтън бе само един кръстопът, баща ми ме вземаше със себе си и разговаряше на тезгяха, докато аз гледах през стъклото към сладкишите и дъвките. Беше януари и снегът се топеше. Не се чуваше никакъв звук, освен капенето на водата от разтопения сняг през галванизирания тенекиен улук във варелите от двете страни на магазина. Аз гледах захарните петлета, пъстрите шекерени пръчки и хартиените въртележки. Мистичните жълти глобуси, светещи над главите ни, показваха огромните проектирани сенки на батальоните умрели мухи от миналото лято. Едно малко момче на име Дейвид Дрейтън с баща си, известния художник Андрю Дрейтън, чиято картина „Кристина сама“ виси в Белия дом. Малкото момче Дейвид Дрейтън, вперило поглед в сладкишите и картите от дъвките „Дейви Крокет“, с неясното усещане, че му се нишка. А навън — настъпващата, бухнала жълта мъгла от януарското топене на снеговете. Споменът отмина, но много бавно.

— Хей, вие хора! — изрева Нортън. — Всички вие, слушайте ме!

Те започнаха да се оглеждат. Нортън бе вдигнал двете си ръце, с разперени пръсти, като политически кандидат, като приема овациите на тълпата.

— Може би е опасно да се излиза навън! — извика Нортън.

— Защо — изкрещя една жена. — Децата ми са вкъщи! Искам да се върна при децата си!

— Да се излезе навън, означава смърт! — пак се намеси госпожа Кармъди, този път съвсем на място. Тя се бе изправила до огромните чували с изкуствени торове, наредени до витрината и лицето й някак бе започнало да наедрява, сякаш, че се подуваше.

Един тийнейджър я бутна внезапно с всичка сила и тя седна на чувалите, като мърмореше изненадано.

— Стига си повтаряла, дъртофело! Стига си рецитирала тези тъпотии!

— Моля! — извика Нортън. — Само ако изчакаме няколко минути, докато се разнесе, така че да видим…

Това бе посрещнато от шумотевица разнопосочни викове.

— Той е прав — той е прав — извиках аз, крещейки, за да ме чуят. — Да се опитаме само да запазим спокойствие.

— Мисля, че това бе земетресение — каза един мъж с очила. Гласът му бе мек. В ръката си държеше опаковка кюфтета и пакет хлебчета. С другата си ръка държеше ръчичката на малко момиченце, може би една година по-малко от Били. — Наистина мисля, че беше земетресение.

— В Нейпълс имаше земетресение преди четири години — каза един дебел мъж, от местните.

— Това бе в Каско — веднага му се противопостави жена му. Тя говореше с безпогрешния тон на човек, който е свикнал винаги да се противопоставя.

— Нейпълс — каза дебелият мъж, но този път с по-малка увереност.

— Каско — каза жена му твърдо и той се отказа.

Някъде една консервна кутия изместена към ръба на полицата от пропадането, земетресението или каквото там беше, падна на земята и изтрака със закъснение. Били избухна в плач.

— Искам да си ида у дома! Искам при МАЙКА!

— Не можете ли да накарате това дете да замълчи? — попита Бъд Браун. Очите му бързо, но безцелно се местеха от място на място.

— А ти би ли искал един по зъбите, мелница такава? — попитах го аз.

— Хайде, Дейв, така няма да се оправят нещата — каза Нортън разсеяно.

— Извинявайте — каза жената, която бе изкрещяла по-рано. — Извинявайте, но аз не мога да остана. Трябва да ида вкъщи при децата.

Тя погледна към нас, руса жена, с уморено, симпатично лице.

— Уанда гледа малкия Виктор, нали разбирате. Уанда е само на осем и понякога забравя… забравя, че трябва да… ами, да го гледа. А малкият Виктор обича да включва котлона и да гледа как светва лампичката… харесва му лампичката… понякога изключва шнура от контакта… така прави Виктор… а Уанда се… отегчава, като го погледа малко… тя е само на осем… — тя спря да говори и се загледа в нас. Предполагам, че сме й изглеждали в този момент като маса безмилостни очи, не човешки същества, а просто очи. — Няма ли да ми помогне някой? — изкрещя тя. Устните й започнаха да треперят. — Няма ли… няма ли… някой тук да изпрати една жена до дома й?!

Никой не отговори. Хората затътриха крака. Тя местеше погледа си от лице на лице, а нейното собствено бе разплакано. Дебелият мъж, от местните, направи полукрачка напред, а жена му го дръпна веднага назад, с ръка, която се сключи около китката му като белезници.

— Вие? — русата жена попита Оли. Той поклати глава. — Вие? — каза тя на Бъд. Той сложи ръка върху калкулатора на тезгяха и нищо не отговори. — Вие? — каза тя на Нортън, а Нортън започна да говори нещо със своя дълбок адвокатски глас, че човек трябва да изтича полуприведен и…, а тя го отмина и Нортън постепенно заглъхна.

— Вие? — обърна се тя към мен, а аз пак вдигнах Били на ръце, като щит, който да ме предпази от ужасното й, покрусено лице.

— Дано да изгниете в ада — каза тя. Не го изкрещя. Гласът й бе смъртно уморен. Тя отиде до изхода и отвори вратата с две ръце. Исках да й кажа нещо, да й извикам да се върне, но устата ми бе съвсем пресъхнала.

— Хей, госпожо, чуйте… — започна тийнейджърът, който бе изкрещял на госпожа Кармъди. Той я хвана за ръката. Тя хвърли такъв поглед към ръката му, че той я пусна засрамен. Тя се измъкна и потъна в мъглата. Ние я наблюдавахме без никой дума да продума. Видяхме как мъглата я погълна, как тя се разтвори в нея и как тя повече не беше човешко същество, а само едно очертание на човек, направено с молив и мастило, нарисувано върху най-бялата хартия на света, и никой нищо не каза. За миг тя заприлича на буквите на знака „ДВИЖЕТЕ СЕ ВДЯСНО“, които сякаш плуваха в нищото. Изчезнаха ръцете й, краката й, русата й коса и останаха само неясните очертания на лятната й рокля, сякаш танцуващи в белия ад. Тогава изчезна и роклята й и никой нищо не каза.