Мъглата

I. Приближаването на бурята

Ето какво се случи. През нощта, когато най-накрая се свършиха незапомнените горещини в северната част на Нова Англия — една нощ през юли 19… — цялата територия на Западен Мейн бе обхваната от най-ужасните гръмотевични бури, които някога съм виждал.

Живеехме на езерото Лонг Лейк и още преди да се мръкне видяхме как бурята приближава през езерото към нас. Час преди това въздухът бе съвсем неподвижен. Американското знаме, което баща ми бе закачил върху навеса на лодките през 1936, висеше отпуснато на пилона си. Дори крайчето му не помръдваше. Жегата бе така гъста, с нож да я режеш, и изглеждаше неизбродна като мрачните води в залива, между скалите. Този следобед ние тримата излязохме да поплуваме, но водата не носеше никакво облекчение, освен ако човек не се гмурне на дълбокото. Нито Стефи, нито аз, искахме да се гмуркаме, защото Били не можеше. Били беше на пет.

Хапнахме студена вечеря в пет и половина — предъвквахме унесено сандвичи с шунка и картофена салата на верандата, която е с изглед към езерото. Нищо друго не искахме, освен пепси кола, която се изстудяваше в една желязна кофа, пълна с лед.

След вечеря Били отиде отзад да си поиграе малко на катерушката. Стеф и аз седяхме без много да разговаряме, пушехме и гледахме отвъд навъсеното, плоско огледало на езерото към Харисънови, отсреща. Няколко моторници бръмчаха напред-назад. Вечнозелените растения изглеждаха прашни и изпомачкани. На запад бавно се събираха огромни, виолетови буреносни облаци и се скупчваха като орда. Някъде в тях проблесна светкавица. Радиото на съседа Брент Нортън, настроено на една станция с класическа музика, чийто предавател бе на връх Вашингтон, изпращяваше от статичното електричество, всеки път, когато присвяткаше. Нортън бе адвокат от Ню Джърси и къщата му на Лонг Лейк бе само за лятото, без отопление и изолация. Преди две години, ние с него имахме проблем с оградата, който, в крайна сметка, отнесохме в градския съд. Аз спечелих. Нортън твърдеше, че съм спечелил, защото той не е тукашен. Не се обичахме много. Стеф въздъхна, вдигна долния край на фланелката си и започна да си вее с него. Съмнявах се, че това я разхлажда кой знае колко, но затова пък гледката много спечели.

— Не искам да те плаша — казах аз, — но ми се струва, че се задава страшна буря.

Тя ме погледна недоверчиво.

— И снощи, и предната вечер имаше черни облаци, Дейвид. Просто се разнесоха.

— Тази вечер няма да се разнесат.

— Няма?

— Ако стане много зле, ще слезем долу.

— И колко зле мислиш, че може да стане?

Татко ми бе първият, който построи целогодишна къща от тази страна на езерото. Когато бил още почти дете, той и братята му вдигнали лятна вила на мястото, където бе къщата сега, но през 1938 тя била разрушена до основи от една лятна буря. Само навесът за лодките останал. Година по-късно започнал голямата къща. Дърветата са тези, които причиняват истинските щети при силен вятър. Те остаряват и вятърът ги поваля. Така майката-природа си прочиства къщата от време на време.

— Наистина не зная — казах аз съвсем честно. Само бях чувал истории за голямата буря през тридесет и осма. — Но вятърът може да дойде откъм езерото като експресен влак.

Били се върна след малко като мърмореше, че на катерушките съвсем не му е приятно, защото е „вир вода“. Разроших му косата и му дадох още една пепси-кола. Да отворим работа на зъболекаря.

Облаците се приближаваха, сякаш избутваха синьото на небето. Сега вече нямаше съмнение, че иде буря. Нортън си бе изключил радиото. Били седеше между майка си и мен и гледаше очарован небето. Чу се гръм, който бавно се търкулна по езерото, после пак отекна надалеч. Облаците се извиваха и се превъртаха, ту черни, ту пурпурни, ту на разноцветни жилки, ту отново черни. Те постепенно се разпростряха над езерото и видях как от тях се спуска нежното було на дъжда. Все още бе на известно разстояние. Докато наблюдавахме, може би валеше над Мелниците на Болстър, а може би даже над Норуей.

Въздухът се раздвижи, отначало рязко, вдигна знамето и пак го пусна. После започна да става все по-хладен и все по-силен, като отначало охлади потта по телата ни, а после сякаш я смрази.

Тогава видях как сребърното було се люшна над езерото. За миг скри къщата на Харисън и връхлетя право към нас. Моторниците бяха изчезнали от пейзажа.

Били стана от стола си, който бе умалено копие на нашите сгъваеми столове тип „режисьорски“. Дори името му бе написано на облегалката.

— Татко! Виж!

— Да се прибираме вътре — казах аз. Изправих се и обгърнах раменете му с ръка.

— Но виждаш ли го? Татко, какво е това?

— Воден циклон. Да влизаме вътре.

Стеф ми хвърли бърз, стреснат поглед и каза:

— Хайде, Били. Прави каквото ти казва баща ти.

Влязохме вътре през плъзгащата се стъклена врата, която водеше право в дневната. Плъзнах вратата по релсата и я затворих добре, като се спрях, за да хвърля още един поглед назад. Сребърното було бе покрило три-четвърти от езерото. То се бе разтворило в една лудо въртяща се чаша между слязлото ниско черно небе и повърхността на водата, която бе добила оловен цвят с хромовобели ивици. Езерото бе започнало зловещо да прилича на океан, с големи надигащи се вълни, вдигащи пяна при сблъсъка с пристана. Далеч в центъра, огромни „зайчета“ мятаха глави напред-назад.

Гледах водния циклон като хипнотизиран. Той бе почти над нас, когато една светкавица просветна така ярко, че запечата всичко в погледа ми в негатив, в продължение на тридесет секунди. Телефонът издаде едно стреснато „тинг!“ и аз се обърнах и видях жена си и сина си точно пред огромния панорамен прозорец, от който се открива великолепна гледка на северозапад.

През съзнанието ми премина едно от онези ужасни видения — мисля, че те са запазени изключително за съпрузи и бащи — как панорамният прозорец връхлита навътре с тих звук, като суха кашлица, и от него изхвърчат назъбени стрели към голия корем на жена ми и лицето и врата на момчето ми. Ужасите на инквизицията са нищо в сравнение със съдбата, която въображението може да начертае за любимите ти хора. Хванах ги здраво и ги дръпнах встрани.

— Какво правите, по дяволите? Махайте се оттук.

Стеф ме погледна стреснато. Били вдигна очи към мен, като че бе полуразбуден от дълбок сън. Заведох ги в кухнята и натиснах ключа на лампата. Телефонът отново издинка.

Тогава връхлетя вятърът. Сякаш къщата се готвеше да отлети като Боинг 747. Беше високо, беззвучно изсвирване, което на моменти се задълбочаваше до басов рев, преди да се издигне до пронизителен писък.

— Слезте долу — казах на Стеф и сега трябваше да викам, за да ме чуят. Точно над нас една гръмотевица удари две великански дъски и Били се сви до крака ми.

— И ти ела! — изкрещя ми Стеф.

Кимнах и замахах с ръце да ги отпъдя. Трябваше да откопча Били от крака си.

— Иди с майка си. Искам да взема малко свещи, в случай, че спре тока.

Той тръгна с нея, а аз започнах да отварям шкафовете. Странно нещо са свещите. Всяка пролет ги приготвяш, знаейки, че при някоя лятна буря може да спре тока. И когато дойде време, те се крият.

Тъкмо опипвах четвъртия шкаф, покрай онова четвърт кило хашиш, което бяхме купили със Стеф преди четири години, но не бяхме изпушили кой знае колко, покрай тракащата челюст на Били, която се навиваше с пружина и бе купена от магазина за новости „Обърн“, покрай купчинките снимки, които Стеф все забравяше да залепи в албума ни. Погледнах под каталога на един от големите магазини, зад една тайванска кукла, която бях спечелил на панаира във Фрайбург в състезание по събаряне на дървени кегли с тенис-топки.

Намерих свещите зад тайванската кукла с нейните стъклени, мъртвешки очи. Още си бяха с целофана. В момента, в който ги хванах, лампите загаснаха и единственото електричество бе онова в небето. Трапезарията бе осветена от серия светкавици, бели и пурпурни. Чух как долу Били заплака и тихото мърморене, с което Стеф започна да го успокоява.

Трябваше да хвърля още един поглед на бурята.

Водният циклон беше вече преминал над нас или се бе разнесъл, стигайки до брега, но все така нищо не се виждаше на повече от двадесет метра към езерото. Водата кипеше. Видях нечий пристан, може би на Джасърови, да отминава бързо надолу, а основните му опори последователно се вдигаха към небето, после потъваха във врящата вода.

Слязох долу. Били изтича към мен и се вкопчи в краката ми.

Вдигнах го и го прегърнах. След това запалих свещите.

Седяхме в стаята за гости, до моя малък кабинет, гледахме се на трепкащата жълта светлина и слушахме как бурята реве и се блъска в къщата ни. Около двадесет минути по-късно чухме дерящ, цепещ трясък, когато наблизо падна огромен бор.

Последва затишие.

— Свърши ли? — попита Стеф.

— Може би — казах аз. — А може да е само за малко.

Качихме се горе. Всеки носеше свещ, като монаси на среднощно бдение. Били носеше неговата гордо и старателно. Носенето на свещ, носенето на огън, за него бе голяма работа. Помагаше му да забрави, че се страхува.

Бе твърде тъмно, за да се види какви поразии е направила бурята из къщата. Отдавна бе минало времето, когато Били обикновено си лягаше, но никой от нас не предложи да го слагаме да спи. Седяхме в дневната, слушахме вятъра и гледахме светкавиците.

След около час бурята пак започна да се надига. В продължение на три седмици температурата бе над тридесет градуса и шест пъти през тези двадесет и един дни Институтът по метеорология в Портланд регистрира температура над четиридесет градуса. Странно време. Заедно с изнурителната зима, която бяхме изкарали и късната пролет, някои хора пак бяха пуснали изтърканите приказки за трайния ефект от опитите с атомни бомби през петдесетте. За това говореха и, разбира се, за края на света. Възможно най-стари лафове.

Втората буря не беше така силна, но чухме как се стовариха няколко дървета, полуизкоренени при първия напор. А когато вятърът отслабна, едно дърво тежко се стовари върху покрива, като удар с юмрук по капака на ковчега. Били подскочи и погледна стреснато нагоре.

— Ще издържи, герой — казах аз.

Били нервно се усмихна.

Около десет часа започна последният напор на бурята. Беше жесток. Вятърът ревеше почти толкова силно, колкото първия път и навсякъде около нас проблясваха светкавици. Паднаха още дървета и се чу цепещ трясък долу край езерото, при който Стеф леко извика. Били бе заспал в скута й.

— Дейвид, какво беше това?

— Мисля, че беше навеса за лодките.

— Ох. О, боже.

— Стефи, искам пак да слезем долу. — Вдигнах Били на ръце и се изправих с него. Очите на Стеф бяха големи и изплашени.

— Дейвид, дали няма някаква опасност за нас?

— Няма.

— Наистина ли?

— Да.

Слязохме долу. След десет минути последният порив на бурята достигна своя връх. Горе се чу трясък и звън — панорамният прозорец. Значи видението, което бе минало през съзнанието ми, не е било съвсем безпочвено. Стеф, която бе задрямала, се събуди с тих писък, а Били се размърда неспокойно в леглото за гости.

— Дъждът ще влезе вътре — каза тя. — Ще повреди мебелите.

— Да ги поврежда. Застраховани са.

— Това не оправя нещата, — каза тя с разстроен глас, който ме смрази. — Скрина от майка ти… новият ни диван… цветният ни телевизор…

— Шшшшт — казах аз. — Заспивай.

— Не мога — каза тя и пет минути по-късно вече спеше.

Аз стоях буден още половин час с една запалена свещ за компания и слушах как отвън разговарят гръмотевиците. Имах чувството, че много от живеещите около езерото щяха да се обаждат на застрахователните си агенти на сутринта, че щеше да има голямо рязане на дърветата, паднали върху покривите на къщите или разбили прозорците и много жълти камиони на аварийните служби.

Сега бурята затихваше, нямаше знак, че ще се поднови пак. Качих се горе, оставяйки Стеф и Били в леглото, и надникнах в дневната. Плъзгащата се стъклена врата бе издържала. Но на мястото на панорамния прозорец зееше назъбена дупка, натъпкана с брезови листа. Това бе върха на старото дърво, което стърчеше до външния вход за мазето откакто се помня. Гледайки върха му, дошъл на гости в дневната ни, разбрах какво Стеф е имала пред вид, като каза, че застраховката не оправя нещата. Обичах това дърво. То бе изкарало много зими, единственото дърво до езерото, избегнало моя трион. Големите парчета стъкло по килима отново и отново отразяваха светлината на свещта ми. Напомних си да предупредя Стеф и Били. Тук ще им трябват пантофи. Те обичаха сутрин да шляпат боси навсякъде.

Пак слязох долу. И тримата спахме на леглото за гости, Били между нас със Стеф. Сънувах сън, че виждам как Господ върви през мястото на Харисън от другата страна на езерото, толкова огромен Господ, че от кръста нагоре се губеше в ясното, синьо небе. В съня си чувах как с трещене и пукане се пречупват дърветата под стъпките на Господ и виждах огромните следи, които остават след него в гората. Той обикаляше езерото, идваше от страната на Бриджтън, към нас и всички къщи и вили и дачи избухваха в пурпурно-бели пламъци, като светкавици и скоро всичко бе покрито с дим. Димът покри всичко като мъгла.