Морето на чудовищата

Шеста главаНападат ни гълъби от ада

Следващите няколко дни бяха истинско мъчение — точно както Тантал ни беше обещал.

Първо, Тайсън се нанесе в хижата на Посейдон, като през десет секунди се ухилваше като идиот, спечелил от лотарията, и повтаряше:

— Пърси ми е брат?

— Стига, Тайсън — отвръщах аз. — Не е толкова просто.

Но нямаше начин да му го обясня. Той беше направо на седмото небе от щастие. А аз… колкото и да го харесвах, нямаше как да не се почувствам неловко. Срамувах се. Ето, казах го.

Баща ми, всемогъщият Посейдон, си беше загубил ума по някоя природна стихия и така се беше появил Тайсън. Да, бях чел мита за циклопите. Дори помнех, че повечето от тях са синове на Посейдон. Но нито за миг не ми беше хрумвало, че това ги прави… мои роднини. Докато Тайсън не се появи на съседното легло.

А как само се държаха останалите! Изведнъж вече не бях готиният Пърси Джаксън, дето миналото лято върна на Зевс мълнията. Сега бях Пърси Джаксън, горкият смотльо, който си има едно грозно чудовище за брат.

— Той не ми е истински брат! — възразявах гръмогласно, когато Тайсън не беше наоколо. — По-скоро ми е полубрат от чудовищната страна на семейството. Не ми е близък роднина.

Никой обаче не ми се връзваше.

Признавам си — яд ме беше на баща ми. Имах чувството, че ме е направил за смях.

Анабет се опитваше да ми вдъхва кураж. Предложи ми да участваме заедно в надбягването с колесниците, за да забравим неприятностите. Не ме разбирайте погрешно — и двамата мразехме Тантал и се тревожехме за лагера, но не знаехме какво да правим. Решихме, че нищо не ни пречи да се пробваме в състезанието, докато измъдрим някакъв гениален план за спасяването на елата на Талия. Все пак майката на Анабет — Атина, беше изобретила колесницата, а баща ми беше създал конете. Двамата заедно щяхме да сме непобедими.

Една сутрин, докато с Анабет седяхме край езерото и чертаехме модели на колесници, няколко шегобийци от хижата на Афродита минаха край нас и ме попитаха дали искам да ми заемат молив за окото…

— О, извинявай, ти беше този с двете очи!

Те отминаха със смях, а Анабет изръмжа:

— Не им обръщай внимание, Пърси. Не си виновен, че брат ти е чудовище.

— Той не ми е брат! — извиках аз. — А и не е чудовище!

Тя вдигна вежди.

— Не си го изкарвай на мен. И строго погледнато, той наистина е чудовище.

— Ти му позволи да влезе в лагера.

— Защото това беше единственият начин да ти спася живота! Съжалявам, Пърси, не очаквах, че Посейдон ще го признае за свой син. Циклопите са най-лъжливите предатели и…

— Той не е такъв! Защо мразиш толкова циклопите?

Ушите й порозовяха. Подозирах, че крие нещо от мен, нещо ужасно неприятно.

— Забрави — рече тя. — Дай да видим оста на колесницата…

— Държиш се така, сякаш Тайсън е най-гадният злодей на света — продължих аз. — А той спаси живота ми.

Анабет хвърли молива и се изправи.

— Щом е така, може би е по-добре да се състезаваш с него, а не с мен.

— Може би си права.

— Добре тогава!

— Да, добре!

Тя се врътна и си замина, а аз останах сам край езерото. Чувствах се още по-зле, отколкото преди.

През следващите два дни се опитвах изобщо да не мисля за проблемите си.

Силена Борегард, едно от по-милите момичета от хижата на Афродита, ми даде първите уроци по яздене на пегас. Тя ми обясни, че навремето имало само един безсмъртен крилат кон на име Пегас, който все още обикалял на воля по небето, и през вековете той бил създал хиляди деца, които не били толкова бързи и смели като него, но въпреки това носели името му.

Като син на бога на моретата летенето изобщо не ми понасяше. Баща ми и Зевс бяха съперници и затова се стремях да избягвам царството на Господаря на небето. Но язденето на крилат кон беше различно. Изобщо не ме беше страх, както когато се качвах на самолет. Може би, тъй като баща ми беше създал конете от морска пяна, пегасите бяха нещо като неутрална територия. Улавях мислите им. Не се изненадвах, когато хукнеха в галоп над върховете на дърветата или се устремяха след ято майки в облаците.

Само че Тайсън също искаше да се качи на „крилатите понита“, а пегасите ставаха изключително нервни, когато той ги доближеше. Повтарях им телепатично, че Тайсън няма да им стори нищо лошо, но те като че ли не ми вярваха. А Тайсън се разплакваше.

Единственият в лагера, който нямаше нищо против него, беше синът на Хефест. Ковачът на боговете открай време работеше с циклопите в пещите си и затова Бекендорф взе Тайсън в оръжейната да го учи как се обработва желязото. Дори обеща, че не след дълго Тайсън щял да стане истински майстор в изработването на вълшебни предмети.

След обяда тренирах на арената с момчетата на Аполон. Справях се добре с фехтовката. Другите казваха, че за последните сто години не е имало по-добър майстор на меча, може би с изключение на Люк. Винаги ме сравняваха с Люк.

Лесно побеждавах синовете на Аполон. Знаех, че трябваше да си пробвам силите със синовете на Арес или на Атина, тъй като те бяха по-добри в двубоите с мечове, но не се понасях с Клариса и роднините й, а след като се скарахме с Анабет, не исках да я виждам.

Ходих да се упражнявам и в стрелба с лък, макар че там хич ме нямаше, а и без Хирон не беше същото. В часовете по изкуство започнах да правя мраморен бюст на Посейдон, но той заприлича на Силвестър Сталоун и затова го зарязах. Пробвах си силите по стената за катерене, като включвах едновременно режимите на земетресение и вулканично изригване. А вечер патрулирах по границата. Макар Тантал да беше отменил охраната на лагера, ние тайно си бяхме изработили график и патрулирахме през свободното си време.

Седях на билото на хълма и наблюдавах дриадите, които идваха да пеят на умиращото дърво. Сатирите свиреха вълшебни мелодии с тръстиковите си флейти и за кратко игличките на елата като че ли възвръщаха жизнеността си. Цветята по хълма разпръсваха сладък аромат и тревата изглеждаше по-зелена. Но щом музиката секнеше, болестта отново се промъкваше обратно. Целият хълм като че ли беше заразен, умираше от отровата, спуснала се надолу в корените на дървото. И докато седях там, усещах как гневът ми расте.

За всичко беше виновен Люк. Припомнях си лукавата му усмивка, белега от драконов нокът на лицето му. Беше се представял за мой приятел, а през цялото време всъщност бе служил на Кронос.

Отворих ръка. Белегът, който ми беше оставил Люк миналото лято, избледняваше, но все още се виждаше едно по-светло петънце там, където ме бе проболо жилото на скорпиона.

Мислех си за думите, които Люк ми беше казал, преди да се опита да ме убие: „Сбогом, Пърси. Идва нов златен век, но ти няма да си част от него.“

Нощем сънувах Гроувър. Понякога само чувах гласа му. Веднъж ми каза: „Тук е“. Друг път: „Той обича овце“.

Чудех се дали да не разкажа на Анабет за сънищата си, но ме беше срам. Представях си как щеше да прозвучи: „Той обича овце“. Сигурно щеше да си помисли, че съм полудял.

Вечерта преди състезанието с Тайсън довършихме колесницата. Той сам беше изработил металните части в ковачницата на оръжейната. Аз издялах дървените и заедно я сглобихме. Боядисахме я в синьо и бяло, с вълнички отстрани и тризъбец отпред. След всичките положени усилия беше справедливо Тайсън да се качи до мен, макар да знаех, че на конете нямаше да им хареса, а допълнителното тегло щеше да намали скоростта.

Когато си лягахме, Тайсън попита:

— Сърдиш ли ми се?

Дадох си сметка, че съм се намръщил.

— Не, не ти се сърдя.

Той се отпусна върху възглавниците и дълго мълча. Едрото му тяло едва се побираше в леглото. Когато дръпнеше одеялото, краката му се подаваха навън.

— Аз съм чудовище.

— Не говори така.

— Не се обиждам. Но ще бъда добро чудовище. И тогава ти няма да ми се сърдиш.

Не знаех какво да отговоря. Взирах се в тавана, имах чувството, че бавно умирам, също като елата на Талия.

— Просто… никога преди не съм имал полубрат. — Едвам се удържах да не се разплача. — Ина мен ми е трудно. Освен това се тревожа за лагера. И за един друг мой приятел, Гроувър… Страхувам се, че той също е загазил. Сигурен съм, че трябва да направя нещо, но не знам какво.

Тайсън не отговори.

— Съжалявам — продължих. — Не си виновен ти. Сърдя се на Посейдон. Не мога да се отърва от подозрението, че той като че ли се опитва да ме направи за смях или иска да ни накара да се съревноваваме с теб, а не знам защо.

Чух тихо похъркване. Тайсън спеше.

— Лека нощ, здравеняко — въздъхнах аз и също затворих очи.

В съня ми Гроувър беше облечен в сватбена рокля.

Не му стоеше добре. Беше му дълга и в долния край се виждаше засъхнала кал. Деколтето постоянно се смъкваше надолу по раменете му. Разпокъсан воал покриваше лицето му.

Стоеше във влажна пещера, осветявана от факли. В единия ъгъл имаше легло, а в другия едновремешен стан, на който беше започнато да се тъче бяло платно. Гроувър се взираше право към мен, все едно стоеше пред телевизор и чакаше той да се включи.

— Слава на боговете! — извика той. — Чуваш ли ме?

Не му отговорих. Оглеждах се смаяно, зяпах сталактитите по тавана, вдишвах миризмата на овце и кози, вслушвах се в ръмженето, пръхтенето и блеенето, които идваха иззад един голям камък с размерите на хладилник, който затваряше единствения вход на пещерата.

— Пърси? — обади се отново Гроувър. — Нямам сила да излъчвам по-силно. Трябва да ме чуеш!

— Чувам те — отвърнах. — Какви ги вършиш, Гроувър?

Иззад камъка се разнесе чудовищен глас:

— Готова ли си вече, мила?

Гроувър потрепери и отвърна с преправено тънко гласче:

— Още не, скъпи! Трябват ми още няколко дни!

— Ба! Двете седмици не минаха ли вече?

— Не, скъпи. Само пет дни. Остават още дванайсет.

Чудовището замълча, вероятно се опитваше да пресметне. Явно беше по-зле с математиката и от мен, защото отвърна:

— Добре, но побързай! Нямам търпение да видя какво се крие под воала, ха-ха-ха!

Гроувър се обърна пак към мен.

— Трябва да ми помогнеш! Нямаме време! Затворен съм в тази пещера. На остров в морето.

— Къде?

— Не знам точно! Тръгнах от Флорида и завих наляво.

— Какво? Как…

— Това е капан! — прекъсна ме той. — Затова нито един сатир не се е върнал от търсенето. Той е овчар, Пърси! И онова е в него. Природната му магия е толкова силна, че ухае като великия бог Пан! Сатирите идват насам, мислят си, че са намерили Пан, а се озовават в капан и Полифем ги изяжда!

— Кой?

— Циклопът! — извика нетърпеливо Гроувър. — За малко да успея да му избягам. Стигнах чак до Сейнт Огъстин.

— Но той те е проследил — рекох, припомняйки си първия си сън. — И те хвана в един бутик за сватбени рокли.

— Точно така — кимна той. — Значи първият ми опит да се свържа с теб е бил успешен. И сега съм жив единствено благодарение на тази сватбена рокля. Той харесва миризмата ми, но аз му обясних, че това е специален парфюм с аромат на коза. Слава на боговете, че е почти напълно сляп. Преди години някой се е опитал да му извади окото и сега почти не вижда. Но не след дълго ще разбере истината. Дал ми е две седмици, за да се подготвя за сватбата и търпението му бързо свършва!

— Почакай малко! Циклопът те мисли за…

— Да! — изстена Гроувър. — Смята ме за женски циклоп и иска да се ожени за мен!

При други обстоятелства щях да избухна в смях, но гласът на Гроувър беше адски сериозен. Той трепереше от страх.

— Ще дойда да те спася — обещах. — Къде точно се намираш?

— В Морето на чудовищата, разбира се!

— Какво?

— Нали ти казах вече! Не знам къде точно. И виж, Пърси… страшно съжалявам, тази телепатична връзка… нямах избор. Вече сме свързани един с друг. И ако умра…

— Аха, ясно. Аз също ще умра.

— Е, може и да оживееш. Но ще бъдеш като ряпа. Много по-хубаво ще е да дойдеш да ме измъкнеш оттук.

— Мила! — изрева чудовището. — Време за вечеря! Вкусно-вкусничко агнешко месце!

Гроувър потрепери.

— Трябва да приключвам. Побързай!

— Почакай! Каза, че „онова“ е там? Какво е то?

Гласът му вече глъхнеше.

— Приятни сънища! И не ме оставяй да умра!

Събудих се разтреперан. Беше призори. Тайсън се взираше в мен загрижено.

— Добре ли си? — попита той.

Отдръпнах се несъзнателно — гласът му звучеше точно като чудовището, което бях чул в съня си.

Времето беше горещо и влажно. В ниското се стелеше гъста мъгла, все едно бяхме в сауна. По дърветата бяха накацали милиони птици — едри сиво-бели гълъби, които обаче не приличаха съвсем на обикновени гълъби. Издаваха странни пищящи звуци, като сигналите от радар на подводница.

Колодрумът за състезанието беше в полето между стрелбището и гората. Децата на Хефест бяха заравнили пистата с помощта на бронзовите бикове, които бяха станали изненадващо послушни, след като Тайсън им разби главите.

Бяха издигнати и трибуни с каменни пейки за зрителите — Тантал, сатирите, няколко дриади и всички лагерници, които не участваха в надбягването. Господин Д. не се появи. Той никога не ставаше преди десет.

— Така! — поде Тантал, когато колесниците се подредиха. Една наяда му поднесе голяма чиния със сладки и докато той говореше, дясната му ръка преследваше по съдийската маса шоколадов еклер. — Знаете правилата. Дължината е четвърт миля. Който пръв направи две обиколки, е победител. По два коня на колесница. Един кочияш и един боец. Позволени са всякакви оръжия. Както и мръсни номера. Но се опитайте да не се убивате! — Директорът се усмихна, все едно се обръщаше към палави деца. — Ако някой причини смъртта на друг състезател, ще бъде строго наказан. Без десерт в продължение на една седмица! Заемете местата си!

Бекендорф изведе впряга на Хефест на пистата. Както колесницата, така и конете бяха изработени от бронз и желязо, също като колхидските бикове. Бях сигурен, че е оборудвана с всевъзможни механични капани и има повече приспособления дори от изработено по поръчка мазерати.

Колесницата на Арес беше кървавочервена и се теглеше от два кошмарни конски скелета. Клариса се беше въоръжила със сноп копия, рогати гюлета, железни прътове с остри наконечници и най-различни други гадости.

Колесницата на Аполон беше изящна, красива и изцяло направена от злато, теглеха я два красиви жребеца. Боецът беше въоръжен с лък, макар че беше обещал да не стреля с обикновени стрели по кочияшите на другите отбори.

Колесницата на Хермес беше зелена и доста странна на външен вид, все едно не беше изкарвана от навеса от години. Не изглеждаше нищо особено, но не ми се мислеше какви мръсни номера ни бяха подготвили братята Стол.

Последните две колесници бяха тази на Анабет и моята.

Преди началото на състезанието се опитах да разкажа на Анабет съня си.

Щом споменах Гроувър, тя наостри уши, но после изведнъж спря да ме слуша и ме изгледа подозрително.

— Опитваш се да ми отвлечеш вниманието! — обвини ме тя.

— Какво? Не, нищо подобно!

— Да бе, повярвах ти. Гроувър случайно да попадне на единственото, което може да спаси лагера! Как ли пък не!

— Какви ги говориш?

Анабет поклати глава.

— Отивай си при колесницата, Пърси.

— Не си измислям, Анабет. Той наистина е в опасност.

Тя се поколеба. Личеше си, че не беше сигурна дали да ми повярва. Въпреки че от време на време се карахме, бяхме преминали през много изпитания заедно. А и бях сигурен, че не би искала на Гроувър да се случи нещо лошо.

— Пърси, установяването на телепатична връзка е невероятно трудно. Много по-вероятно е наистина да си сънувал.

— Нека питаме оракула — предложих аз.

Анабет се намръщи.

Миналото лято, преди да се отправя на подвига си, бях отишъл при странния дух на тавана на голямата къща и той беше изрекъл пророчество, което накрая се сбъдна по доста неочакван начин. Но преживяването направо ми беше изкарало акъла. Анабет знаеше, че не бих предложил отново да стъпя там, освен ако наистина не се налага.

В този миг се разнесе сигналът на рога.

— Бойци! — извика Тантал. — По местата!

— После ще поговорим — рече Анабет. — След като спечеля!

Докато се връщах към колесницата, забелязах още колко гълъби се бяха появили по дърветата — цвърчаха като луди и огласяха цялата гора. Като че ли никой друг не им обръщаше внимание, но мен ме притесняваха. Човките им искряха странно. Очите им пламтяха ярко, не като на обикновени птици.

Тайсън се беше оплел с конете, които не му се подчиняваха. Наложи се дълго да им говоря, докато се успокоят.

— Той е чудовище, господарю — оплакваха се те.

— Той е син на Посейдон — отговорих. — Също като… да, също като мен.

— Не! — възразиха те. — Чудовище! Яде коне! Не му вярваме!

— Ще ви черпя с бучки захар след състезанието — обещах им аз.

— Бучки захар?

— Огромни бучки захар. И ябълки. Обичате ябълки, нали?

В крайна сметка те ми разрешиха да ги впрегна.

Ако не сте виждали древногръцка колесница, трябва да знаете, че основното при нея е достигането на висока скорост, а не удобството или сигурността. В общи линии тя представлява дървен кош, отворен отзад, поставен върху ос с две колела. Кочияшът стои прав през цялото време и чудесно усеща всяка неравност по пътя. Колесницата е направена от толкова тънко дърво, че ако не внимаваш при завиването, много лесно може да се преобърне и да се пребиеш. Усещането е много по-яко от това да караш скейтборд.

Хванах поводите и насочих конете към стартовата линия. Връчих на Тайсън един триметров прът и му обясних, че трябва да отблъсква колесниците, които се приближат към нас и да прихваща всичко, с което другите бойци се опитат да ни замерят.

— Но няма да удрям понитата с пръчката! — настоя той.

— Няма — съгласих се аз. — Нито пък хора, ако е възможно. Ще спазваме правилата. Отстранявай всичко по пътя ни и ме остави аз да управлявам конете.

— И така ще спечелим! — ухили се той.

Или по-скоро ще загубим, помислих си аз. Но все пак трябваше да се опитаме. Исках да покажа на останалите… Е, не бях сигурен какво точно. Че Тайсън не е толкова лош? Че не ме е срам да се появявам с него пред другите? Че не ми пука от презрителните прякори и шегите им?

Докато колесниците се подреждаха, по дърветата се появиха още гълъби с искрящи очи. Цвърчаха толкова силно, че привлякоха вниманието на зрителите и лагерниците започнаха притеснено да хвърлят погледи към дърветата, чиито клони провисваха до земята под тежестта на птиците. Тантал се правеше, че не ги забелязва, но се наложи да повиши глас, за да го чуем:

— Състезатели! Готови!

Той спусна рязко ръка и това беше сигналът за начало. Колесниците се раздвижиха. Подкови зачаткаха в прахоляка. Тълпата се развика.

Още в първия миг се чу едно гадно „хрус“. Обърнах се и видях как колесницата на Аполон се обръща. Синовете на Хермес, Травис и Конър Стол, я бяха закачили със своята — може би без да искат, но по-вероятно беше да са го направили нарочно. Двете момчета на Аполон бяха успели да скочат, а пощурелите коне влачеха колесницата настрани. Травис и Конър се смееха доволно, но усмивките им бързо угаснаха, когато конете на Аполон се врязаха в техните и колесницата на Хермес също се преобърна. Разлетяха се изпочупени дъски, четирите коня се въргаляха на земята.

Две колесници по-малко само за първите десет метра. Страхотно състезание!

Отново насочих вниманието си напред. Движехме се добре, пред колесницата на Арес, но Анабет беше далеч пред нас. Тя вече правеше първия завой и нейният боец весело ни помаха за сбогом.

Отборът на Хефест също ни настигаше.

Бекендорф натисна някакво копче и от едната страна на колесницата се появи отвор.

— Извинявай, Пърси! — извика той. Към нашите колела се изстреляха три тежки топки, вързани с верига. Щяха да ги счупят на мига, ако Тайсън не ги беше отблъснал с един удар на пръта. След това той разклати силно колесницата на Хефест, която се отклони от пистата, а ние прелетяхме напред.

— Браво, Тайсън!

— Птиците! — извика той.

— Какво?

Препускахме с такава скорост, че почти нищо не чувах, но Тайсън посочи към гората и веднага разбрах какво го беше уплашило. Гълъбите бяха излетели от дърветата. И сега се спускаха като торнадо право към колодрума.

И какво толкова? Това си бяха обикновени гълъби.

Концентрирах се отново върху състезанието.

Направихме първия завой, колелата скърцаха зловещо от напрежението и за малко не се преобърнахме, но вече бяхме на два метра от Анабет. Ако успеехме да се доближим още малко, Тайсън можеше да използва пръта си и да…

Боецът на Анабет вече не се усмихваше. Измъкна копие и се прицели в мен. Понечи да го хвърли и в този миг чухме писъците.

Гълъбите се спускаха като пикиращи самолети над публиката и останалите зад нас колесници. Бекендорф беше под обсада. Неговият боец слепешката размахваше ръце в напразен опит да прогони нападателите. Колесницата се отклони настрани и се понесе през полята с ягоди, от бронзовите коне се вдигаше пара.

В колесницата на Арес Клариса изкрещя нещо и боецът й бързо опъна камуфлажна мрежа над коша. Гълъбите се спускаха над нея, кълвяха и деряха с нокти ръцете на боеца, който се мъчеше да закрепи мрежата, но Клариса стискаше зъби и гледаше право напред. Нейните конски скелети не обръщаха никакво внимание на случващото се. Птиците кълвяха празните дупки на очите им и прелитаха през ребрата и гръдния им кош, но жребците продължаваха устремения си галоп.

Зрителите обаче нямаха техния късмет. Гълъбите атакуваха всички подред и принуждаваха лагерниците да побегнат панически. Отблизо се виждаше, че не бяха обикновени гълъби. Пламтящите им очи гледаха зло. Човките им бяха от бронз и ако съдех по писъците, явно бяха остри като бръсначи.

— Стимфалийски птици! — извика Анабет. Накара конете си да забавят ход, за да се изравним с нея. — Ако не ги прогоним, ще ни изкълват до смърт!

— Тайсън, обръщаме! — заповядах аз.

— Объркахме пътя ли? — попита той.

— Както винаги — измърморих под нос и насочих колесницата към трибуните.

Анабет се движеше до нас.

— На бой, герои! — изкрещя тя, но гласът й се изгуби в цвърченето на птиците и избухналата суматоха.

Хванах поводите в една ръка, а с другата измъкнах Въртоп. Ято птици с щракащи метални човки се спусна към лицето ми. Мечът им пресече полета, разлетя се перушина, но това беше само капка в морето. Оставаха още милиони от гадните пернати. Една от тях ме клъвна по врата и от болка едва не изскочих от колесницата.

Анабет не се справяше кой знае колко по-добре. Близо до трибуните облакът от птици ставаше по-гъст.

Неколцина от лагерниците се опитваха да дадат отпор на нападателите. Децата на Атина се криеха зад щитовете си. Синовете на Аполон бяха извадили лъковете и стрелите си, но не смееха да стрелят в мелето, за да не наранят някой от своите.

— Прекалено много са! — извиках аз. — Как можем да ги прогоним?

Анабет заби ножа си в един гълъб.

— Херкулес е използвал кречетало. Вдигнал е невероятен шум и така…

Очите й се разшириха.

— Пърси… Музиката на Хирон!

Веднага схванах идеята й.

— Мислиш ли, че ще свърши работа?

Тя подаде поводите на боеца си и най-спокойно скочи в моята колесница, все едно изобщо не се движехме.

— Към голямата къща! Това е единственият ни шанс!

Клариса тъкмо беше прекосила финала и като че ли едва сега си даваше сметка колко сериозен е проблемът с птиците.

Когато ни видя да се отдалечаваме, извика:

— Бягате ли? Битката е тук, страхливци!

Извади меча си и се отправи към трибуните.

Пришпорих конете да препуснат в галоп. Колесницата прелетя с гръм и трясък през полята с ягоди, прекоси игрището за волейбол и спря пред голямата къща. С Анабет на бегом влязохме вътре и изтичахме към стаята на Хирон.

Касетофонът му все още си стоеше на нощното шкафче. До него бяха любимите му касети. Взех най-кошмарната, която ми попадна пред очите, Анабет грабна касетофона и хукнахме обратно навън.

На хиподрума горяха няколко колесници. Окървавени лагерници се щураха насам-натам, а хищните птици разкъсваха дрехите им и ги кълвяха по главите. Тантал гонеше сладкиши по трибуната, крещейки:

— Всичко е под контрол! Не изпадайте в паника!

Спряхме пред финиша. Анабет приготви касетофона. Надявах се батериите да не са изтощени.

Натиснах копчето и включих любимия албум на Хирон с най-големите хитове на Дийн Мартин. Изведнъж се разнесоха цигулки и няколко жални гласа заприпяваха на италиански.

Стимфалийските птици направо пощуряха. Започнаха да летят в кръг и да се блъскат една в друга, все едно искаха да се самоубият. След това се вдигнаха в огромен облак и се отправиха към небесата.

— Стрелци! — извика Анабет. — Сега!

Децата на Аполон вече можеха да използват спокойно лъковете си. Повечето от тях изстрелваха по пет-шест стрели наведнъж. След няколко минути земята беше покрита от мъртви гълъби с бронзови човки, а оцелелите изчезваха към хоризонта.

Лагерът беше спасен, но опустошен. Повечето колесници бяха унищожени. Никой не се беше отървал невредим, на почти всеки лицето му беше разкървавено от острите човки. Децата на Афродита бяха изпаднали в истерия заради развалените си прически и перата и мръсотията по дрехите си.

— Браво! — извика Тантал. — Ето го и нашия първи победител!

Приближи се към финиша и положи златния лавров венец върху главата на смаяната Клариса.

След това се обърна и ми се усмихна.

— А сега трябва да накажем пакостниците, които се опитаха да провалят състезанието.