Морето на чудовищата

Дванайсета главаОзоваваме се в курортния комплекс на Цея

Свестих се в гребна лодка със саморъчно направена мачта и издигнато на нея импровизирано платно от синя моряшка куртка. Анабет седеше до мен и се мъчеше да нагласи платното на вятъра.

Опитах се да се надигна и веднага ми се зави свят.

— Не мърдай — скара ми се тя. — Трябва да полежиш малко.

— Тайсън?

Анабет поклати глава.

— Съжалявам, Пърси. Наистина.

Помълчахме малко, вълните ни подхвърляха насам-натам.

— Може и да е оцелял — рече тя колебливо. — Все пак огънят няма как да го убие.

Кимнах, но не виждах кой знае какви основания за надежда. Взривът беше разкъсал металната обшивка на кораба. Ако Тайсън е бил в трюма в този момент, нямаше начин да е оцелял.

Беше се жертвал заради нас и сега не можех да мисля за нищо друго, освен за случаите, в които ме беше срам от него и отричах, че сме братя.

Вълните се плискаха в лодката. Анабет ми показа какво беше успяла да спаси след взрива — термоса на Хермес (вече празен), торбичка с амброзия, няколко моряшки куртки и бутилка безалкохолно. Беше ме извадила от водата с наполовина прегризана мешка от зъбите на Сцила. Повечето от нещата ми бяха паднали в океана, но ми бяха останали шишенцето с витамини от Хермес и Въртоп, разбира се. Където и да го изгубех, химикалът винаги се появяваше пак в джоба ми.

Плавахме така без посока в продължение на часове. Тук, в Морето на чудовищата, водата беше яркозелена като отровата на хидрата. Подухваше свеж и солен ветрец, в който се усещаше странен метален привкус, все едно се приближаваше буря. Или нещо още по-опасно. Знаех накъде трябваше да продължим. Бяхме точно на сто и тринайсет морски мили западно от острова на Полифем. Но въпреки това се чувствах напълно изгубен.

Накъдето и да се обърнех, слънцето блестеше право в очите ми. Подавахме си бутилката с безалкохолно за по няколко глътки, мъчехме се да си заслоним с платното и разговаряхме за последния ми сън с Гроувър.

Според Анабет разполагахме с по-малко от двайсет и четири часа, за да намерим Гроувър, стига циклопът Полифем да не променеше решението си и да не се опиташе да се ожени за него по-рано.

— Да — отбелязах аз горчиво. — Човек никога не може да има вяра на циклоп.

Анабет отклони поглед към водата.

— Съжалявам, Пърси. Грешах за Тайсън. Ще ми се да можех да му го кажа.

Щеше да ми е много по-лесно, ако продължах да й се сърдя, само че не можех да го направя. Бяхме преминали през какви ли не приключения заедно. Беше ми спасявала живота неведнъж. Глупаво беше да я обвинявам.

Погледнах нищожните ни запаси — празния термос, шишенцето с витамини. Спомних си колко ядосан изглеждаше Люк, когато бях споменал баща му.

— Анабет, какво е пророчеството на Хирон?

Тя облиза устни.

— Пърси, знаеш, че не бива да…

— Знам, че Хирон е обещал на боговете да не ми казва. Но ти не си, нали?

— Знанието невинаги е от полза.

— Чуй се какви ги приказваш! Майка ти е богинята на мъдростта!

— Да, знам! Но когато някой герой узнае бъдещето си, винаги се опитва да го промени и това не води до нищо добро.

— Боговете се тревожат какво ще направя, когато порасна — предположих аз. — Щом навърша шестнайсет.

Анабет смутено мачкаше бейзболната си шапка-невидимка.

— Пърси, не знам цялото пророчество, но в него става дума за дете на някой от Тримата големи, което доживее до шестнайсетгодишна възраст. Това е била основната причина, заради която след Втората световна война Зевс, Посейдон и Хадес са се заклели да нямат повече деца. Следващото дете на Тримата големи, което доживее до шестнайсет, ще определи бъдещето на света.

— Защо?

— Защото то ще реши съдбата на Олимп. От него ще зависи дали боговете ще продължат да съществуват, или ще настъпи нова епоха.

Опитах се да си представя какво точно означаваше това. И макар че по принцип никога не хващах морска болест, сега изведнъж ми прилоша.

— Значи затова Кронос не ме уби миналото лято?

Тя кимна.

— Може да се окажеш извънредно полезен за него. Ако успее да те привлече на своя страна, боговете ще бъдат обречени.

— Но ако става дума за мен в пророчеството…

— За това ще можем да говорим едва ако оцелееш още три години. А това е много време за едно дете на боговете. Когато Хирон научил за Талия, решил, че пророчеството се отнася за нея. Затова толкова държал тя да стигне в безопасност в лагера. Но тя загина в битката и беше превърната в ела и въпросът се забрави. Докато не се появи ти.

Вдясно от нас във водата се мярна зелена гръбна перка, дълга около петнайсет метра, и после изчезна.

— А това дете от пророчеството… не може ли да е циклоп? — попитах аз. — Тримата големи имат много деца чудовища, нали?

Анабет поклати глава.

— Според оракула е човешко дете. Наистина няма никой друг, за когото може да се отнася, освен за теб.

— В такъв случай защо боговете са ме оставили да живея? По-разумно би било да ме убият.

— Така е.

— Благодаря ти много!

— Не знам, Пърси. Предполагам, че някои от боговете предпочитат да те видят мъртъв, но ги е страх да не разгневят Посейдон. Други… вероятно засега само те наблюдават и чакат да видят какво ще излезе от теб. Все пак може да бъдеш и средството за тяхното оцеляване. Основният въпрос е… какво ще направиш след три години? Какво решение ще вземеш?

— В пророчеството нищо ли не се казва за това?

Анабет се поколеба.

Може би щеше да ми каже още подробности, но в този момент се появи една чайка и кацна на мачтата. Анабет сепнато вдигна поглед, а птицата пусна едно клонче в скута й.

— Земя! — възкликна тя. — Наближаваме суша!

Изправих се. В далечината се мержелееше нещо синьокафеникаво. Не след дълго вече различавах остров с малка планина в средата, лъскави сгради, плаж с палмови дръвчета и пристанище със странна колекция от кораби.

Течението ни беше довлякло до някакво райско кътче насред Морето на чудовищата.

— Добре дошли!

Посрещна ни жена с разтворена папка и химикал в ръка. Приличаше на стюардеса — със строг син костюм, изящен грим и прихваната на опашка коса. Щом скочихме на пристана, протегна официално ръка и ни се усмихна така ослепително, че човек би си помислил, че сме слезли поне от „Принцеса Андромеда“, а не от очукана спасителна лодка.

Но пък нашата лодка не беше най-странният плавателен съд на кея. Освен яхти, видях и подводница на американските военноморски сили, няколко канута и стар тримачтов платноход. На брега имаше и площадка за кацане на хеликоптер, на който ръждясваше вертолет с надпис „Форт Лодърдейл“, къса писта с двуместен самолет и една стара машина с перка, която приличаше на изтребител от Втората световна война. Реших, че са някаква туристическа атракция.

— За първи път ли сте при нас? — попита жената.

С Анабет се спогледахме.

— Ами… — поде Анабет.

— Така, отбелязвам, че ви е за първи път — измърмори жената, драскайки в папката. — Я да видим…

Огледа ни критично от главата до петите.

— Хмм… Като за начало, билкови лапи за младата дама. И пълно преобразяване за младия господин.

— Какво? — обадих се аз.

Тя забързано отбелязваше нещо в списъка си и не отговори.

— Така! — обяви след миг и се усмихна широко. — Сигурна съм, че Цея ще иска да ви приеме веднага, преди вечерята. Последвайте ме, моля.

Сега, разберете ме добре. С Анабет имахме богат опит в попадането в капани, които на пръв поглед не будеха никакво подозрение. Затова очаквах всеки момент дамата с папката да се превърне в змия или демон. Но от друга страна, цял ден се бяхме лашкали в спасителната лодка. Беше горещо, бях уморен и гладен и когато чух за вечеря, стомахът ми седна на задните си лапи и ме загледа умоляващо като куче.

— Предполагам, че нищо няма да ни стане, ако пробваме — измърмори Анабет.

Естествено, че можеше да ни стане, но въпреки това последвахме жената, която ни беше посрещнала. Бях пъхнал ръката си в джоба и нежно галех единствените си средства за защита — витамините на Хермес и Въртоп, — но с всяка изминала крачка те неусетно като че ли се стопяваха от мислите ми.

Мястото беше страхотно. Само бял мрамор и синя вода. Склонът на хълма беше направен на няколко тераси, всяка с басейн, свързани помежду си с водни пързалки, водопади и големи тръби за спускане. Струите на фонтаните образуваха причудливи форми като летящи орли и галопиращи коне.

Тайсън обичаше конете и тези тук със сигурност щяха да му харесат. Едва не се обърнах да видя реакцията му, но в последния момент се сетих, че него вече го нямаше.

— Добре ли си? — попита Анабет. — Изглеждаш блед.

— Нищо ми няма — излъгах. — Просто… Да вървим.

Срещнахме най-различни опитомени животни. Морска костенурка подремваше край купчина плажни хавлии. Леопард се изтягаше на дъска за сърф. Гостите на курорта — доколкото виждах, всичките бяха млади жени — се излежаваха в шезлонги, пиеха плодови сокове и разлистваха списания, по лицата им съхнеха билкови лапи, а маникюристки в бели престилки оформяха ноктите им.

Щом стигнахме до стълбите на централната сграда, отнякъде се чу пеене. Нежен женски глас се носеше край нас като приспивна песен. Думите не бяха на старогръцки, а на някакъв още по-древен език, вероятно минойски. Разбирах за какво ставаше дума — за луната над горичката с маслинови дървета, за цвета на изгрева. И за вълшебство. За някаква магия. Гласът сякаш ме повдигаше във въздуха и ме привличаше към себе си.

Влязохме в голяма зала, едната стена беше цялата в прозорци, а отсрещната беше в огледала и помещението изглеждаше безкрайно. Мебелите бяха бели и явно бяха доста скъпи, а в единия ъгъл имаше маса с голяма клетка за животни. Клетката определено изглеждаше някак не на място, но нямах време да мисля за нея, тъй като в този момент видях жената, която бяхме чули да пее.

Тя седеше на стан с размерите на голям телевизионен екран за домашно кино, ръцете й умело сновяха и връзваха разноцветните нишки. Платното трептеше като триизмерно — изобразяваше водопад, който изглеждаше толкова истински, че направо виждах как водата тече, а облаците се носят устремено по изтъканото небе.

Анабет смаяно ахна.

— Прекрасно е!

Жената се обърна. Беше по-красива и от произведението си. Дългата й черна коса беше сплетена със златни нишки. Имаше проницателни зелени очи и носеше черна копринена рокля, по която сякаш се движеха сенки на животни — черно върху черно, като сърна, тичаща в гора през нощта.

— Обичаш ли да тъчеш, мила? — попита тя.

— О, да, госпожо! — отвърна Анабет. — Майка ми е…

Замълча. Човек не може да обикаля и да се хвали, че майка му е Атина, богинята, създала стана. В повечето случаи веднага ще те пратят в лудницата.

Домакинята се усмихна.

— Имаш добър вкус, мила. Толкова се радвам, че си тук. Аз съм Цея.

Животните в клетката зацвърчаха. Вероятно бяха морски свинчета, доколкото можех да съдя по звука.

Представихме се. Цея ме изгледа неодобрително, все едно не бях преминал някакво изпитание. Веднага се почувствах зле. Не знам защо, но страшно исках да й се харесам.

— О, миличкият — въздъхна тя. — Наистина се нуждаеш от моята помощ.

— Моля? — премигах аз.

Цея се обърна към жената, която ни беше довела:

— Хила, ще разведеш ли Анабет? Покажи й какво предлагаме. Първо се погрижи за дрехите. А косата… Богове! Доведи я после за пълна консултация за външния й вид, а междувременно аз ще приключа с младия господин.

— Но… — сърдито смръщи вежди Анабет. — Какво й е на косата ми?

Цея се усмихна великодушно.

— Нищо, скъпа, прекрасна е. Наистина! Но не изразява истинската ти същност и възможностите ти. Толкова напразно прахосан потенциал!

— Прахосан?

— Е, няма как да си доволна от сегашното положение! Богове, никой на този свят не е доволен от външния си вид. Но не се тревожи. Тук можем да помогнем на всеки. Хила ще ти покаже какво имам предвид. Трябва да отключиш истинската си същност, скъпа!

В очите на Анабет пламна копнеж. За първи път я виждах така онемяла.

— А Пърси?

— О, да — Цея ме погледна тъжно. — Той се нуждае от личната ми намеса. При него няма да е толкова лесно, както при теб.

Ако някой Друг беше изрекъл подобни думи по мой адрес, най-вероятно щеше само да ме ядоса страшно, но сега се натъжих. Бях разочаровал Цея. Трябваше да се постарая да се справя по-добре следващия път.

Морските свинчета в клетката вдигаха страхотна олелия, сигурно бяха гладни.

— Е… — измънка Анабет. — Щом така смятате…

— Насам, скъпа — поведе я Хила и Анабет я последва в пълните с водопади градини на курорта.

Цея ме хвана за ръката и ме поведе към огледалата на стената.

— Сам виждаш, Пърси… за да отключиш истинския си потенциал, ти трябва помощ. Първата стъпка обаче е да признаеш, че не си доволен от сегашното състояние.

Смутено запристъпвах от крак на крак. Не обичах да мисля за външния си вид — нито за първата пъпка, която се беше появила на носа ми в началото на учебната година, нито пък за факта, че предните ми зъби не бяха абсолютно равни, нито пък, че косата ми винаги беше разчорлена.

Гласът на Цея ми напомни за всичко това, все едно тя ме беше огледала внимателно под микроскоп. А и дрехите ми не бяха модерни. Знаех го.

„И какво от това?“ — обади се глас в съзнанието ми. Но в огледалото на Цея ми беше трудно да зърна нещо хубаво у мен.

— Да, да — обади се ласкаво Цея. — Какво ще кажеш да пробваме… ето това!

Тя щракна с пръсти и над огледалото се спусна небесносиня завеса, която трептеше като платното на стана й.

— Какво виждаш? — попита Цея.

Взрях се в синьото платно. Не бях сигурен какво точно ме питаше.

И в този миг то промени цвета си. Видях себе си — като отражение, но не съвсем. В платното трептеше един по-готин Пърси Джаксън — с елегантни дрехи и уверена усмивка. С прави зъби. Без пъпки. С чудесен загар. По-стегнат и мускулест. Може би дори с няколко сантиметра по-висок. Това бях аз, но без нито един от недостатъците си.

— Уха! — възкликнах.

— Искаш ли го? — попита Цея. — Или да пробваме…

— Не — прекъснах я. — Това е… страхотно. Възможно ли е наистина…

— Ще бъдеш изцяло преобразен — обеща Цея.

— И къде е уловката? — смръщих вежди аз. — Сигурно трябва да спазвам някаква специална диета?

— О, нищо подобно — отвърна тя. — Само пресни плодове, леки упражнения и… това, разбира се.

Приближи се до бара и напълни чаша с вода. След това взе едно прахче и го изсипа вътре. Водата заблещука. Когато ярката светлина угасна, течността вътре приличаше на обикновен ягодов шейк.

— Достатъчно е само едно прахче — рече Цея. — И ти гарантирам, че веднага ще видиш резултата.

— Но как е възможно?

Тя се засмя.

— Защо се съмняваш? Не искаш ли веднага да придобиеш съвършената си форма?

Изведнъж нещо ме зачовърка.

— Защо тук няма нито един мъж?

— О, има — увери ме Цея. — Съвсем скоро ще ги видиш. Вземи, изпий го и ще ти ги покажа.

Обърнах се към синьото платно, откъдето ме гледаше моят по-красив двойник.

— Стига, Пърси — скара ми се Цея. — Най-трудното в процеса на пълно преобразяване е да се откажеш от контрола. Трябва да решиш дали искаш да вярваш на своите преценки какъв трябва да бъдеш, или на моите.

Гърлото ми беше пресъхнало.

— На вашите — чух се да казвам.

Цея се усмихна и ми подаде чашата. Надигнах я към устните си.

На вкус беше точно като ягодов шейк. В стомаха ми се разля топлина — в началото приятна, след това болезнено гореща, направо изгаряше вътрешностите ми.

Превих се на две и изтървах чашата.

— Какво… какво става?

— Не се тревожи, Пърси — отвърна Цея. — Болката ще отмине. Погледни! Точно както ти обещах — пълно преобразяване!

Нещо не беше наред, вече бях сигурен в това.

Завесата падна и в огледалото видях как ръцете ми треперят, пръстите ми се свиха и ми израснаха дълги тънки нокти. Появи се козина — на лицето, под ризата, по цялото ми тяло. Зъбите ми като че ли бяха прекалено големи за устата ми. Дрехите изведнъж ми бяха станали широки, а Цея изглеждаше по-висока — не, смалявах се!

За един ужасяващ миг потънах в мрак. Беше ме затиснала собствената ми риза. Опитах се да побягна, но нечии ръце ме сграбчиха здраво. Понечих да извикам за помощ, ала от устата ми излезе само:

— Црр! Црр! Црр!

Гигантските ръце ме вдигнаха във въздуха. Борех се отчаяно, размахвах окъселите си крака и ръце, но без никакъв резултат. Изведнъж се озовах право пред огромното лице на Цея.

— Страхотно! — прогърмя гласът й. Така ме стресна, че отново се разшавах, но тя ме стисна още по-здраво през корема. — Виждаш ли, Пърси? Вече отключи истинската си същност!

Приближи ме към огледалото и аз запищях ужасено:

— Црр! Црр! Црр!

Красивата усмихната Цея държеше пухкаво животинче със стърчащи зъби, малки лапички и бяло-оранжева козина. Когато се завъртях, косматото животинче също се завъртя. Аз бях… Аз бях…

— Морско свинче! — произнесе Цея. — Страхотно, нали? Мъжете са свине, Пърси Джаксън! Навремето ги превръщах в истински свине, но миришеха, заемаха място и отглеждането им беше трудно. Всъщност едва ли беше по-трудно, отколкото в предишния им вид. С морските свинчета е много по-лесно! Ела сега да те запозная с другите мъже.

— Црр! — извиках аз и се опитах да я одраскам, но тя ме стисна толкова силно, че едва не припаднах.

— Не на мен тия, дребосъко — скара ми се тя. — Защото иначе ще нахраня бухалите с теб. Бъди добро момче и скачай в клетката. Ако си послушен, утре вече ще си далеч от тук. В училищата винаги се търсят нови морски свинчета за лабораторни опити.

Мислите ми препускаха, сърцето ми биеше учестено. Трябваше да стигна до дрехите си, които лежаха на купчина на пода. Въртоп беше в джоба ми и… И какво? Нямаше как да сваля капачката на химикала. А дори и да успеех, как щях да хвана меча?

Изпищях безпомощно, а Цея отвори решетъчната вратичка на клетката.

— Запознай се с грубияните, Пърси — рече тя. — Те определено не стават за мили домашни любимци, но може и да те научат да се държиш подобаващо. Повечето от тях са в клетката повече от триста години. Ако не искаш да останеш при тях завинаги, по-добре…

— Госпожице Цея? — разнесе се гласът на Анабет.

Цея изруга на старогръцки. Хвърли ме в клетката и затвори вратата. Напразно цвърчах и драсках с нокти по решетката. Видях как Цея срита дрехите ми под стана и в този миг Анабет влезе в стаята.

Едва я познах. Беше облечена в копринена рокля без ръкави като на Цея, само че бяла. Русата й коса беше измита, сресана и сплетена със златни нишки. Но най-лошото беше гримът — никога не си бях представял, че Анабет ще стигне чак дотам. Не че не изглеждаше добре. Всъщност, направо си изглеждаше страхотно. Вероятно щях да остана безмълвен, дори и да можех да кажа нещо повече от „Црр! Црр!“. Но имаше нещо сбъркано в цялата работа. Това просто не беше Анабет.

Тя се огледа и се намръщи.

— Къде е Пърси?

Зацвърчах отчаяно, но тя явно не ме чу.

Цея се усмихна.

— Подлага се на една процедура, скъпа. Не се тревожи. Изглеждаш прекрасно! Как ти се стори обиколката?

Очите на Анабет заискряха.

— Библиотеката е страхотна!

— Да, така е — кимна Цея. — В нея е събрано най-важното знание от последните три хилядолетия. Всичко, което ще ти е необходимо, за да сбъднеш мечтите си, скъпа.

— Дори и да стана архитект?

— Ха! — извика Цея. — За какво ти е да бъдеш архитект, мило дете? Та ти имаш таланта на магьосница, също като мен.

Анабет отстъпи крачка назад.

— Магьосница ли?

— Да, скъпа. — Цея вдигна ръка. В дланта й се появи пламък и затанцува по пръстите. — Майка ми е Хеката, богинята на магията. Зная кога пред мен застава дъщеря на Атина. Двете с теб си приличаме. И двете търсим познание. И двете се прекланяме пред величието. Не бива да се оставяме да бъдем засенчвани от мъжете.

— Не… не разбирам.

Отново изцвърчах с всички сили, за да привлека вниманието на Анабет, но тя или не ме чуваше, или не смяташе цвърченето за важно. В това време останалите морски свинчета излязоха от колибката си и тръгнаха към мен. До този момент изобщо не ми беше хрумвало, че едно морско свинче може да гледа злобно, но тези определено не бяха дружелюбно настроени. Бяха общо пет-шест, с мръсна козина, нащърбени зъби и изпъкнали червени очи. Целите бяха овъргаляни в стърготини и миришеха така, сякаш наистина бяха тук от триста години и през този период клетката нито веднъж не е била почиствана.

— Остани при мен — продължи Цея. — Учи с мен. Може да се присъединиш към останалите, да станеш магьосница, да се научиш да пречупваш волята на другите. Ще бъдеш безсмъртна!

— Но…

— Ти си твърде интелигентна, мила. Знаеш, че не можеш да имаш вяра на онзи глупав лагер за герои. Колко велики героини можеш да изброиш?

— Ами… Аталанта, Амелия Еърхарт…

— Ба! Мъжете обират всичката слава! — Цея затвори длан и пламъкът угасна. — За жената единственият път към властта е магията. Медея, Калипсо — ето това са могъщи жени! И аз, разбира се. Най-могъщата от всички.

— Вие… Цея… Цирцея!

— Да, скъпа.

Анабет отстъпи и Цирцея се разсмя.

— Не се бой. Няма да ти сторя зло.

— Какво сте направили с Пърси?

— Помогнах му да осъзнае истинската си същност.

Анабет напрегнато се огледа. Накрая погледът й се спря на клетката, където аз продължавах да дращя по решетката, докато останалите морски свинчета се приближаваха към мен. Очите й се разшириха от ужас.

— Забрави го — обади се Цирцея. — Присъедини се към мен и поеми по пътя на магията.

— Но…

— За приятеля ти ще се грижат добре. Ще му намерим хубав нов дом на континента. Хлапетата в детската градина ще го обожават. А ти ще станеш могъща и мъдра. Ще имаш всичко, което някога си искала.

Анабет продължаваше да се взира в мен, но на лицето й се изписа замечтано изражение. Изглеждаше досущ като мен, когато Цирцея ме беше омагьосала да изпия млечния шейк, с който ме превърна в морско свинче. Зацвърчах и задрасках ожесточено, за да я предупредя, да я изтръгна от унеса, но бях напълно безпомощен.

— Нека си помисля — измърмори Анабет. — Оставете ни сами за една минута… да се сбогуваме.

— Разбира се, скъпа — отвърна ласкаво Цирцея. — Една минута. И за да не ви безпокои никой… — Тя вдигна ръка и на прозорците се спуснаха железни решетки. След това излезе и ключалката на вратата щракна.

Отнесеното изражение на лицето на Анабет мигом изчезна.

Тя изтича до клетката.

— Добре, кой от всичките си ти?

Изцвърчах, но и всички други също цвърчаха. Анабет отчаяно се огледа. Погледът й обиколи стаята и се спря на крачола на джинсите ми, който се подаваше изпод стана.

Слава на боговете!

Втурна се към тях, но вместо да извади Въртоп, тя измъкна шишенцето с витамините и започна да се мъчи да го отвори.

Точно сега ли беше решила, че е подходящият момент да пие витамини! Трябваше да вземе меча!

Анабет пъхна в устата си един от лимоновите витамини и в този миг вратата се отвори. Появи се Цирцея, придружавана от две от помощничките си в строги костюми.

— Е — въздъхна тя, — колко бързо отлита една минута. Какво реши, скъпа?

— Ето това — отвърна Анабет и извади бронзовия си нож.

Магьосницата се сепна, но бързо овладя изненадата си и се усмихна подигравателно.

— Виж ти, момичето ми — нож срещу моята магия? Мислиш ли, че е разумно?

Цирцея се обърна към помощничките си и те също се усмихнаха. Вдигнаха ръце, все едно се подготвяха да изрекат някакво заклинание.

Исках да извикам на Анабет да побегне, но от устата ми излизаше само цвърчене. Другите морски свинчета се разпищяха уплашено и се разбягаха из клетката. В мен също се надигаше паника и желание да се скрия, но трябваше да измисля нещо! Не можех да изгубя Анабет, както бях изгубил Тайсън!

— В какво да превърна Анабет? — измърмори замислено Цирцея. — В нещо дребно и свадливо. Сетих се! Земеровка!

От пръстите й изскочиха сини пламъци и се заувиваха като змии около Анабет.

Притворих ужасено очи, но нищо не се случи. Анабет си оставаше Анабет, само че още по-ядосана. Скочи напред и допря върха на ножа към шията на Цирцея.

— Какво ще кажеш да ме превърнеш в пантера, готова да прегризе гърлото ти?

— Но защо? Какво става? — изпищя Цирцея.

Анабет извади шишенцето с витамините и й го показа.

— Проклети да са Хермес и неговите мултивитамини! — изруга магьосницата. — Само залъгва хората! Това са пълни боклуци, ще видиш!

— Превърни Пърси обратно в човек, или в противен случай…

— Не мога!

— Сама си го просиш!

Помощничките на Цирцея пристъпиха напред, но господарката им ги спря:

— Стойте! Отдръпнете се! Магията е безсилна, докато не мине въздействието на проклетите витамини.

Анабет я издърпа до клетката, свали похлупака и изсипа останалите витамини вътре.

— Недей! — изпищя Цирцея.

Първи стигнах до един витамин, но и другите побързаха да опитат тази непозната храна.

С първата хапка усетих как вътрешностите ми пламват. Не спирах да гриза, докато хапчето вече не ми изглеждаше толкова голямо, а клетката не започна да се смалява. В следващия миг се чу пращене и тя се разпадна. Озовах се на пода, но отново бях човек — слава на боговете, дрехите ми бяха на тялото си, а край мен още шестима мъже объркано премигваха и клатеха глави, от които се сипеха стърготини.

— Спри! — крещеше Цирцея. — Нямаш представа какво правиш! Тези са най-отвратителните свине от всички!

Един от мъжете се изправи — огромен тип със сплетена катраненочерна брада и зъби в същия цвят. Беше облечен в странна комбинация от вълнени и кожени дрехи, високи до коленете ботуши и смачкано бомбе. Дрехите на другите бяха по-обикновени — панталони и лекьосани бели ризи. Всички бяха боси.

— Грррх! — изръмжа брадатият. — Какво си ми направила, вещице?

— Недей! — изстена Цирцея.

Анабет ахна.

— Познавам те! Ти си Едуард Тийч, син на Арес!

— Тъй вярно, момичето ми — изръмжа здравенякът. — Макар че повечето хора ме знаят като Черната брада! А това е вещицата, която ни затвори, момчета! Дръжте я да й видим сметката, че после да ходим да хапнем най-сетне някаква свястна храна. Как добре ще ми дойде една купа гореща овесена каша! Грррх!

Цирцея изпищя. Тя и помощничките й излетяха от стаята, преследвани от пиратите.

Анабет прибра ножа си в канията и гневно се обърна към мен.

— Благодаря… — измънках аз. — Страшно съжалявам.

Но преди да измисля как да се извиня за напълно идиотската си постъпка, тя ме прегърна здраво и след това бързо се отдръпна.

— Радвам се, че вече не си морско свинче.

— Аз също.

Надявах се лицето ми да не е чак толкова червено, колкото го усещах.

Анабет свали златните нишки от косата си.

— Хайде, водорасляк. Трябва да се измъкнем оттук, докато Цирцея не се е усетила.

Хукнахме надолу по склона, подминавайки изпадналите в истерия служители и развилнелите се пирати. Бандата на Черната брада беше помела приготвените за вечерното празненство факли, а сега мяташе билкови лапи в басейните и събаряше масите с хавлиите пред сауните.

Почти ми беше виновно, задето бяхме пуснали на свобода буйните мъжища, но пък те определено заслужаваха да се позабавляват малко, след като бяха прекарали триста години затворени в клетка само с едно колело, с което да си играят.

— Кой кораб? — попита Анабет, щом стигнахме до кея.

Огледах се отчаяно. Лодката нямаше да ни свърши работа. Трябваше бързо да се отдалечим от острова, но какво можеше да използваме? Подводница? Изтребител? Не разбирах нищо от летене. И тогава го видях.

— Ето този — рекох.

Анабет премига.

— Но…

— И сам ще се оправя с него.

— Как?

Не можех да обясня. Но бях сигурен, че старият ветроход е най-подходящ. Хванах Анабет за ръката и я повлякох към тримачтовия кораб. На носа беше изписано името, което едва по-късно успях да разчета — „Отмъщението на кралица Ана“.

— Гррх! — изръмжа зад нас Черната брада. — Онези негодници се качват на моя кораб! Хванете ги, момчета!

— Няма да успеем! — извика Анабет.

Огледах безпомощно бъркотията от платна и въжета. Корабът беше в страхотно състояние за тристагодишен морски съд, но пак му трябваше екипаж и няколко часа подготовка, за да потегли отново в открито море. А ние не разполагахме нито с хората, нито с времето. Пиратите вече тичаха към нас с факли и овесени бисквити в ръце.

Затворих очи и призовах вълните, които спокойно галеха корпуса, а след тях и океанските течения и ветровете. Изведнъж нужната дума се появи на езика ми.

— Бизан!

Анабет ме погледна, все едно съм полудял, но в същия миг се разнесе свистене и тихо проскърцване, въжетата се опънаха и платното се вдигна.

Анабет се наведе, за да избегне едно въже, което прелетя над главата й и се завърза за носа.

— Пърси, как…

Не можех да й отговоря, но усещах как корабът откликва, все едно беше част от тялото ми. Вдигането на платната не беше по-трудно от вдигането на показалец. Завъртях щурвала.

„Отмъщението на кралица Ана“ се отдели от кея и когато пиратите стигнаха на пристана, ние вече бяхме навътре в Морето на чудовищата.