Морето на чудовищата

Осемнайсета главаНахлуват понитата

Защо сам не се изправиш срещу мен? — опитах се да предизвикам Люк. — От какво толкова те е страх?

Той сви устни. Наемниците му се спряха и зачакаха заповедите му.

Но преди Люк да се произнесе, мечокът Агрий влетя на палубата, дърпайки един летящ кон. За първи път виждах чисто черен пегас с криле като на гигантски гарван. Жребецът тропна с копито и изцвили. Долавях мислите му. Ругаеше Агрий и Люк така, че ако Хирон беше наблизо, би измил муцуната му със сапун за седло.

— Господарю! — извика Агрий и се дръпна, за да избегне едно копито. — Жребецът е готов!

Люк продължаваше да се взира в мен.

— Още миналото лято ти казах, Пърси — рече той. — Не можеш да ме прилъжеш да се бия с теб.

— Все търсиш начин да се измъкнеш — отбелязах аз. — Страх те е хората ти да не видят как те побеждавам?

Люк хвърли поглед към подчинените си и видя, че го бях хванал в капан. Ако отстъпеше, щеше да изглежда слабак. Ако се изправеше срещу мен, щеше да изгуби ценно време за преследването на Клариса. А в най-добрия случай аз можех да се надявам само да отвлека вниманието му, за да дам възможност на приятелите ми да избягат. Ако някой можеше да измисли начин да се измъкне от тук, това беше Анабет. От друга страна, много добре знаех как майсторски владееше меча Люк.

— Ще те убия набързо — обяви той и вдигна оръжието си. Клеветник беше почти половин метър по-дълъг от Въртоп. Острието му сияеше зловещо в сиво и златисто, тъй като беше изработено от сплав на обикновена стомана и божествен бронз. Струваше ми се, че то се бореше само със себе си, като два противоположни магнита, свързани в едно. Не познавах историята на меча, но усещах някаква трагедия в миналото му. Някой беше загинал при направата му. Люк подсвирна и един от воините му подхвърли щит от кожа и бронз.

След това той се усмихна заплашително и пристъпи напред.

— Люк — обади се Анабет, — поне му дай щит.

— Съжалявам, Анабет — отвърна той. — Да си е донесъл.

Щитът беше проблем. Ако човек държи меча с две ръце, ударът е по-силен, но ако разполага с щит, има подобри шансове за защита и повече възможности за реакция. Щитът дава много по-голяма свобода на действие. Сетих се за заръката на Хирон да не напускам лагера и да се науча да се сражавам. Сега щях да си платя, задето не го бях послушал.

Още първия удар на Люк едва не се оказа фатален. Мечът му се промуши под ръката ми, разкъса ризата и се плъзна по ребрата.

Отскочих и контраатакувах, но Люк пресрещна острието ми с щита си.

— О, Пърси — смъмри ме той. — Май си позабравил как се държи меч.

Атакува отново, този път към главата ми. Парирах и отвърнах. Той с лекота се отдръпна.

Раната на гърдите ми пареше. Сърцето ми препускаше. При следващата атака на Люк отскочих в басейна и веднага усетих прилив на свежи сили. Гмурнах се под водата, вдигайки рояк пръски, оттласнах се от дъното и се насочих обратно към Люк. Надигналата се заедно с мен вълна го събори. За миг той се озова заслепен и замаян на палубата, но преди да успея да го промуша се изтъркаля настрани и скочи.

Атакувах и разсякох щита му, но това не го стресна. Той падна на колене и замахна към краката ми. Сякаш изведнъж бедрото ми пламна, от силната болка се олюлях и залитнах. Джинсите ми бяха разкъсани точно над коляното. Раната беше дълбока. Люк се втурна към мен и аз се изтърколих зад един шезлонг. Опитах се да се изправя, но не можех да стъпя на крака си.

— Пърси! — изблея Гроувър.

Изтърколих се отново, мечът на Люк се стовари върху шезлонга и го разсече на две.

С последни сили запълзях към басейна. Имах чувството, че никога нямаше да го достигна. Люк се усмихна широко и бавно пое към мен. Върхът на меча му беше обагрен с кръв.

— Искам да видиш нещо, преди да умреш, Пърси. — Обърна се към мечока, който все още държеше Анабет и Гроувър за вратовете. — Можеш да изядеш вечерята си още сега, Орей. Добър апетит!

— Ха-ха-ха! — Мечокът повдигна приятелите ми и оголи зъби.

И в този миг сякаш цялото Подземно царство се изсипа на палубата.

Фиу!

В устата на Орей се заби стрела с червено перо накрая. На косматото му лице се изписа смайване и той се строполи на палубата.

— Братко! — извика Агрий и отпусна леко юздите на пегаса, което беше напълно достатъчно черният жребец да го ритне в главата и да литне над залива на Маями.

За част от секундата воините на Люк бяха толкова зашеметени, че само гледаха как братята мечоци се разпадат и стопяват във въздуха.

В следващия миг се разнесе ужасна какофония от викове и тракане на подкови по метал. Десетина кентавъра нахлуха по мостчето, което свързваше кораба с кея.

— Понита! — извика радостно Тайсън.

Не знаех дали да вярвам на очите си. Сред нападателите беше и Хирон, който обаче рязко се отличаваше от роднините си. Някои кентаври бяха с тела на черни арабски жребци, други със златисти дълги гриви, трети на оранжеви и бели петна. Имаше и такива с ярки разноцветни тениски с надпис: „Карнавални понита, Южна Флорида“. Бяха въоръжени с лъкове, бейзболни бухалки и пушки за пейнтбол. Един си беше изрисувал лицето като индианец и размахваше огромна ръка с вдигнат показалец, направена от морска пяна. Друг беше гол и целият боядисан зелен. Видях и един с маскарадни очила, от които на пружинки висяха топчета като очи, и с бейзболна шапка с поставка за кутийка бира над козирката.

Тази пъстра тълпа връхлетя на палубата толкова устремено, че изкара акъла дори и на Люк. На мен лично ми беше трудно да реша дали бяха дошли да се забавляват, или да се бият, но по-скоро като че ли възнамеряваха да правят и двете.

Люк вдигна меча си да даде сигнал за атака, но един кентавър изстреля саморъчно направена стрела със закрепена на върха кожена боксьорска ръкавица, която го уцели в лицето и го запрати в басейна.

Бойците му се разбягаха. Не ги винях. Изправен срещу копитата на връхлитащ жребец, всеки би отстъпил, а ако жребецът е кентавър с бейзболна шапка на главата, въоръжен с лък и крещящ като луд, дори и най-смелите воини биха си плюли на петите.

— Газ до ламарината! — извика един от нападателите и кентаврите откриха огън с пушките си за пейнтбол. Сини и жълти струи полетяха към воините на Люк, заслепяваха ги и ги омазаха от главата до петите. Те се опитваха да побегнат, но се подхлъзваха и падаха.

Хирон се спусна към Анабет и Гроувър, сграбчи ги и ги метна на гърба си.

Опитах се да се изправя, но все още не можех да стъпя на ранения си крак.

Люк се надигна от басейна и яростно изкрещя:

— Прогонете ги, глупаци!

Из целия кораб ехтеше звънец за тревога. Всеки момент щяха да пристигнат подкрепления. Воините на Люк вече преодоляваха изненадата си и атакуваха кентаврите с мечовете и копията си.

Тайсън повали неколцина и ги събори през перилата във водата. По стълбите от трюма прииждаха още чудовища.

— Отстъпваме, братя! — извика Хирон.

— Няма да ти се размине! — излая Люк. Вдигна меча, но нова стрела с боксьорска ръкавица го фрасна по носа и той се отпусна замаяно на един шезлонг.

Един червеникав кентавър ме вдигна на гърба си.

— Хей, пич, извикай едрия си приятел.

— Тайсън! — изкрещях. — Насам!

Тайсън захвърли двамата, които се канеше да завърже на възел, изтича към нас и се метна до мен.

— О, пич! — изстена кентавърът и едва не клекна под тежестта му. — Не ти ли е минавало през ума да се подложиш на диета?

Бойците на Люк се строяваха във фаланга, но докато се приготвят да ни атакуват, кентаврите вече бяха в края на палубата и безстрашно се метнаха над перилата, все едно те бяха обикновено препятствие при конни състезания, а не трийсет метра над земята. Бях сигурен, че долу на кея ще се размажем, но кентаврите се приземиха на асфалта без дори да трепнат и препуснаха в галоп по улиците на града, надавайки бойни викове и крещейки подигравки към „Принцеса Андромеда“.

Нямам представа какво са си помислили хората в Маями, докато летяхме покрай тях. Кентаврите бързо увеличиха скоростта си и улиците и сградите край нас започнаха да се размиват. Имах чувството, че пространството се свива, все едно при всяка стъпка кентаврите изминаваха няколко мили. След миг градът вече беше останал далеч зад нас. Галопирахме през блатиста низина с буйна трева, езерца и ниски дървета.

Накрая спряхме в един паркинг за фургони на брега на езеро. Фургоните бяха предназначени за превоз на коне, само че бяха оборудвани с телевизори, малки хладилници и мрежи против комари. Това беше лагерът на кентаврите.

— Пичове! — извика един от тях, сваляйки седлото от гърба си. — Видяхте ли му физиономията на онзи мечок? Все едно казваше: „Леле-мале, откъде се появи тази стрела в устата ми!“.

Кентавърът с маскарадните очила с висящи топчета се разсмя.

— Беше страхотно! Ела насам!

Двамата се засилиха един срещу друг и си треснаха главите, след което олюлявайки се поеха в различни посоки с глупави усмивки на лицата.

Хирон въздъхна. Свали Анабет и Гроувър на едно одеяло до мен.

— Бих предпочел братовчедите ми да не си удрят главите така. И без това в тях няма кой знае колко мозък.

— Хирон — обадих се аз, все още не можех да превъзмогна смайването си от появата му. — Ти ни спаси!

Той се усмихна.

— Е, нямаше как да те оставя да умреш, особено след като изчисти името ми.

— Но как разбра къде сме? — попита Анабет.

— Колко пъти съм ви повтарял, че човек трябва да планира действията си? Знаех, че ще излезете на сушата някъде близо до Маями, стига изобщо да успеехте да се измъкнете живи от Морето на чудовищата. Всички боклуци океанът ги изхвърля край Маями.

— Много благодаря — измърмори Гроувър.

— Не, не исках да кажа, че вие сте… — смути се Хирон. — О, както и да е. Радвам се да те видя, младежо. Но да се върна на въпроса на Анабет. Прихванах съобщението ви по Ирида и проследих откъде идва сигналът. С Ирида сме стари приятели. Бях я помолил да ме държи в течение за всяко важно съобщение от този район. След това не беше никакъв проблем да убедя братовчедите си да ви се притечем на помощ. Както видяхте, кентаврите могат да се движат доста бързо, когато им се налага. За нас разстоянието не е същото, както за хората.

Погледнах към огъня, където три кентавъра учеха Тайсън да стреля с пушка за пейнтбол. Надявах се да си даваха сметка какво ги очакваше.

— И какво ще стане сега? — попитах. — Ще оставим Люк да си замине? Кронос е на борда на кораба. Или най-малкото части от него.

Хирон коленичи, като внимателно нагъна предните си крака под тялото. Отвори аптечката, която носеше на колана си, и се зае да превързва раните ми.

— Струва ми се, Пърси, че днес резултатът беше равен. Не бяхме достатъчно силни и многобройни, за да превземем кораба. Люк не беше достатъчно организиран, за да ни преследва. Така че победител няма.

— Но руното е в нас! — обади се Анабет. — Клариса пътува към лагера с него.

Хирон кимна, но все още изглеждаше притеснен.

— Всички вие сте истински герои. Веднага щом Пърси се пооправи, ще се върнем в лагера. Кентаврите ще ви носят.

— И ти ще дойдеш с нас, нали? — попитах.

— О, да, Пърси. Ще се радвам да се прибера у дома. Братята ми тук изобщо не могат да оценят музиката на Дийн Мартин. Освен това, трябва да поговоря с господин Д. Да решим какво ще правим до края на лятото. Толкова много нови обучителни курсове ви предстоят. А и искам да видя… Интересно ми е дали руното…

Нямах представа какво точно имаше предвид, но с тревога се сетих за думите на Люк, че така или иначе възнамерявал да ми позволи да взема руното, след като си свършел работата с него.

Дали беше излъгал? Вече знаех, че Кронос е майстор на подмолните измами. Неслучайно наричаха повелителя на титаните Лукавия. Той умееше да използва хората за своите цели, без те изобщо да осъзнават намеренията му.

В този момент Тайсън стреля с пушката за пейнтбол. Синя боя се разплиска по един кентавър, който от силата на удара чак политна и падна в езерото. След миг излезе от водата ухилен, покрит с кал и синя боя, и вдигна палец към Тайсън.

— Анабет — обади се Хирон, — не е зле с Гроувър да отидете да наблюдавате Тайсън и братовчедите ми да не… ъъъ… да не усвоят едни от други прекалено много лоши навици.

Анабет го погледна в очите. Разбра скритото послание и кимна.

— Добре, Хирон — рече тя. — Хайде, козльо, ела.

— Аз мразя да играя на пейнтбол!

— Само така си мислиш! — сряза го Анабет, хвана го за ръката и го завлече към огъня.

Хирон приключи с превръзката на крака ми.

— Пърси, по пътя успях да разменя няколко думи с Анабет. И тя ми каза за пророчеството.

Охо!

— Не е виновна — обадих се. — Аз я накарах.

Очите му гневно проблеснаха. За миг бях сигурен, че ще ми отхапе главата, но след това гневът му изчезна и кентавърът въздъхна уморено.

— Трябваше да очаквам, че не ще може вечно да го пази в тайна.

— Значи наистина в него става дума за мен?

Хирон прибра бинта в аптечката на колана си.

— Де да знаех, Пърси. Все още нямаш шестнайсет. Единственият вариант е да продължа да те обучавам колкото се може по-добре и да оставим бъдещето в ръцете на мойрите.

Мойрите… Отдавна не се бях сещал за трите баби, но щом Хирон ги спомена, изведнъж ми просветна.

— Значи това е означавало!

Хирон се намръщи.

— Кое?

— Нали миналото лято видях мойрите да прерязват нишката на живота? Тогава реших, че явно ми е писано веднага да умра, само че не е било толкова просто. Свързано е с пророчеството. Смъртта ми, която предсказаха, ще настъпи, когато навърша шестнайсет!

Опашката на кентавъра смутено помете земята.

— Никой не може да бъде сигурен в това, момчето ми. Дори не знаем дали пророчеството се отнася за теб.

— Но нали няма друго дете на Тримата големи?

— Засега.

— И Кронос набира сила. Възнамерява да унищожи Олимп!

— Най-малкото ще се опита да го направи — кимна Хирон. — А заедно с Олимп — и Западната цивилизация. Но ние ще му попречим. Няма да си сам в тази битка.

Знаех, че се опитва да ме ободри, но си спомних какво ми беше казала Анабет. В крайна сметка решението щеше да е на един герой. Той щеше или да спаси, или да унищожи Запада. Бях сигурен, че точно за това се бяха опитали да ме предупредят мойрите. Нещо ужасно щеше да се случи или на мен, или на някой от близките ми.

— Аз съм още много малък, Хирон — измънках нещастно. — Какво може да направи едно дете срещу Кронос?

Той се усмихна.

— Какво може да направи едно дете? Веднъж Джошуа Лорънс Чембърлейн ми зададе същия въпрос, а малко след това сам-самичък промени развоя на Гражданската война.

Извади една стрела от колчана и я завъртя, лъскавият наконечник засия на светлината на огъня.

— Божествен бронз, Пърси. Вечно оръжие. Но какво ще стане, ако го насочиш срещу човек?

— Нищо — отвърнах. — Ще мине през него, без да го засегне.

— Точно така — кимна Хирон. — Хората съществуват в по-различно измерение от безсмъртните. Дори не могат да бъдат наранени от нашите оръжия. Но ти, Пърси, си наполовина бог и наполовина човек. Живееш и в двата свята. Можеш да бъдеш наранен и от единия, и от другия, но също така можеш да повлияеш на събитията в тях. Това е причината, поради която героите са толкова важни. Чудовищата не умират. Те се възраждат от хаоса и кръвопролитията, които винаги напират под лъскавата повърхност на цивилизацията. И това е, което дава сили на Кронос. Те постоянно трябва да бъдат отблъсквани и разгромявани. Героите са въплъщение на тази борба. Вие се сражавате в битката, която всяко поколение от човечеството трябва да спечели, за да останете хора. Разбираш ли ме?

— Ами… не съм сигурен.

— Опитай се, Пърси. Защото дори и да не си героят от пророчеството, Кронос вярва, че може и да си. И след случилото се днес вече ще се убеди, че няма да успее да те привлече на своя страна. Това беше единствената причина, поради която досега не бе посегнал на живота ти. И сега, когато вече е сигурен, че не може да те използва, той ще се опита да те унищожи.

— Говориш така, все едно го познаваш.

Хирон облиза устни.

— Наистина го познавам.

Зяпнах го. Понякога забравях колко беше стар.

— Затова ли господин Д. те е обвинил за отравянето на елата? Затова ли каза, че на Олимп вече не ти вярват?

— Точно така.

— Но, Хирон… Как може изобщо да им мине през ума, че би предал лагера заради Кронос?

Кафявите му очи бяха пълни с хиляди години тъга.

— Спомни си на какво те учех, Пърси. Спомни си митологията. Каква е моята връзка с повелителя на титаните?

Замислих се, но в главата ми беше голяма каша. Дори и сега, когато митологията ми изглеждаше толкова истинска и беше толкова важна за живота ми, постоянно обърквах имената и събитията. Поклатих глава.

— Сигурно дължиш някаква услуга на Кронос? Пощадил ти е живота?

— Пърси — нежно рече Хирон, — титанът Кронос е моят баща.