Морето на чудовищата

Втора главаИграя на народна топка с човекоядци

Денят започна съвсем нормално. Или поне дотолкова нормално, колкото беше обичайно за училището „Мериуедър“.

То беше от онези „модерни“ училища в Манхатън, в които децата седят на възглавници на пода, вместо на чинове, не се пишат оценки и учителите ходят с джинси и тениски на рок групи.

На мен ми харесваше. Като повечето деца на богове имах синдром на дефицит на вниманието (СДВ) и дислексия и не се справях много добре в обикновените училища, дори и когато не ме изключваха от тях. Единственият недостатък на „Мериуедър“ беше, че учителите винаги гледаха положително на нещата, а не всички ученици бяха… ами, положителни типове.

Ето, например, първият ни час беше по английски. Предполагаше се, че трябваше да сме прочели книгата „Повелителят на мухите“, в която се разказваше как едни деца попадат на необитаем остров и там направо подивяват. Затова, вместо изпит накрая на годината, учителят ни изпрати за един час на двора сами, без надзор, за да видел какво ще стане. И какво стана — страшно меле между различните класове, замеряне с камъни и блъскане под коша за баскетбол. В дъното на повечето от тези разправии беше побойникът на училището Мат Слоун.

Слоун не беше кой знае колко едър и силен, но беше адски нахакан. Гледаше като питбул, ходеше с дълга черна коса и носеше скъпи, но скъсани и омърляни дрехи, сякаш искаше да покаже, че не му пука колко богати са майка му и баща му. Един от предните му зъби беше счупен, тъй като веднъж Слоун се беше качил в поршето на баща си и се беше забил в табелата „Внимание! Пресичащи деца!“.

Така или иначе, той се заяждаше с всички, докато накрая не направи грешката да си пробва късмета с моя приятел Тайсън.

Тайсън беше единственият бездомник в нашето училище. С мама предполагахме, че е бил изоставен от родителите си, защото… Как да го обясня? Той просто беше различен. Беше висок един осемдесет и пет и едър като Иети, но лесно се разплакваше и го беше страх от всичко, направо подскачаше от сянката си. Лицето му беше грубо и доста свирепо. Нямах представа какъв цвят бяха очите му, тъй като така и не можех да се насиля да погледна по-нагоре от разкривените му зъби. Гласът му беше плътен като на мъж, но Тайсън говореше странно, като малко дете — може би защото никога преди не беше ходил на училище, преди да се появи в „Мериуедър“. Носеше избелели джинси, мръсни кецове четирийсет и пети номер и скъсана памучна риза. Миришеше на нюйоркска улица, защото живееше в един кашон от хладилник на Седемдесет и втора.

„Мериуедър“ го беше осиновило в резултат на някакъв проект, чиято цел явно беше да повиши самочувствието на останалите деца. За съжаление повечето от тях не понасяха Тайсън. Веднага щом разбраха колко е плашлив, въпреки невероятната си сила и страшния си вид, те повишаваха самочувствието си, като го тормозеха. В общи линии аз бях единственият му приятел, което означаваше, че нямах други приятели, освен него.

Мама се беше оплаквала хиляди пъти на ръководството на училището, че не правят достатъчно за Тайсън, но без никакъв резултат. Социалните работници твърдяха, че Тайсън не съществува. Кълняха се, че били ходили на Седемдесет и втора и не го били намерили, макар че за мен е напълно необяснимо как може да не видиш едно хлапе гигант, живеещо в кашон от хладилник.

Както и да е, Мат Слоун го издебна и го перна отзад по врата. Тайсън се сепна, реагира инстинктивно и го бутна с всичка сила. Слоун отхвръкна няколко метра назад и се спъна във въжетата, с които си играеха по-малките.

— Олигофрен! — извика Слоун. — Защо не си седиш в кашона на улицата?

Тайсън се разплака. Седна на катерушката и от тежестта му напречното желязо се изкриви. Той наведе глава.

— Остави го на мира, Слоун! — обадих се аз.

— Защо се месиш, Джаксън? — изсъска той. — Можеше и да имаш приятели, ако не се движеше само с този идиот!

Стиснах юмруци. Усетих как лицето ми пламна.

— Не е идиот! Тайсън е просто…

Затърсих точната дума, но Слоун не ме слушаше. Тъпите му приятели се заливаха от смях. Като че ли този път около него имаше повече момчета. Обикновено той вървеше с един-двама лакеи до себе си, но сега го заобикаляха поне десетима. Повечето от тях ги виждах за първи път.

— Само почакай да дойде часът по физическо, Джаксън! — извика заплашително Слоун. — Мъртъв си!

След края на часа господин Де Мило, учителят по английски, дойде да огледа бойното поле. Обяви, че чудесно сме разбрали „Повелителят на мухите“. Били сме се справили прекрасно и нямало да станем насилници, когато пораснем. Мат Слоун кимаше ентусиазирано, след това се извърна и ми се ухили така, че му се видя нащърбеният зъб.

Тайсън спря да плаче едва след като му обещах, че ще го черпя със сандвич с фъстъчено масло на обяд.

— Аз олигофрен ли съм? — попита той.

— Не! — Стиснах зъби безпомощно. — Мат Слоун е олигофрен!

Тайсън още подсмърчаше.

— Ти си добър приятел. Ще ми липсваш догодина… ако не ме…

Замълча. Явно все още не знаеше дали догодина щяха да го поканят пак в училището. Зачудих се дали директорът изобщо си беше направил труда да говори с него.

— Не се тревожи, здравеняко — смотолевих аз. — Всичко ще е наред.

Тайсън ме погледна с такава благодарност, че нямаше как да не се почувствам като изпечен лъжец. Как можех да обещая на хлапе като него, че всичко ще бъде наред?

Следващият ни час беше посветен на физикохимичните явления. Госпожа Тесла ни даде за задача да смесваме различни вещества, докато не се получи експлозия. Двамата с Тайсън работихме заедно. Ръцете му бяха доста големи за малките епруветки, които трябваше да използваме. Без да иска, той събори един поднос с различни химикали и от пода веднага се издигна оранжев пушек.

След като госпожа Тесла ни изведе от лабораторията и повика специалисти за почистване на опасни отпадъци, тя заяви, че двамата с Тайсън сме били родени химици. Били сме първите, изпълнили успешно поставената задача за по-малко от трийсет секунди.

Радвах се, че сутринта минава бързо, тъй като така нямах възможност да се задълбавам в проблемите си. Направо ми призляваше при мисълта, че в лагера е станало нещо. На всичкото отгоре, не можех да прогоня спомена от кошмара, който бях сънувал. Мъчеше ме ужасното предчувствие, че Гроувър е в опасност.

В часа по география, докато рисувахме паралели и меридиани, от тетрадката ми изпадна снимка на приятелката ми Анабет по време на ваканцията във Вашингтон. Беше облечена с оранжевата си тениска от лагера, с джинси и джинсово яке. Русата й коса беше вързана с кърпа. Стоеше пред мемориала на Линкълн със скръстени ръце и изглеждаше невероятно горда, все едно тя го беше проектирала. Анабет искаше да стане архитект, когато порасне, и затова постоянно обикаляше известните сгради и паметници на културата. В това отношение беше доста странна. Беше ми пратила снимката по имейла след пролетната ваканция, а аз я разпечатах и от време на време я гледах, за да се уверя, че Анабет наистина съществува, а лагерът не е само плод на моето въображение.

Искаше ми се Анабет да беше тук. Тя щеше да знае какво означава сънят ми. Не си го признавах, но Анабет беше по-умна от мен, макар че понякога ме дразнеше.

Понечих да прибера снимката в тетрадката и в този миг Мат Слоун се присегна и я дръпна.

— Хей! — извиках.

Слоун погледна снимката и се ококори.

— Не може да бъде! Коя е тази, Джаксън? Да не е твоята…

— Върни ми я!

Ушите ми пламтяха.

Слоун я подаде на тъпите си приятели, които се разкикотиха и започнаха да мляскат по нея с омазаните си с лиги устни. Не ги познавах, сигурно бяха дошли на посещение, тъй като на гърдите си носеха раздадени от учителката листчета с онези глупави надписи „Здрасти! Аз съм…“. Чувството им за хумор явно беше доста извратено, тъй като си бяха написали странни имена като РАЗБИВАЧЪТ НА ЧЕРЕПИ, ТРОШАЧЪТ НА КОСТИ и ПОБОЙНИКЪТ. Никой нормален човек не би се кръстил така, нали?

— Тези момчета ще се преместят тук догодина — заяви Слоун самодоволно, сякаш с това щеше да ме изплаши. — Сигурен съм, че могат да си платят таксата, за разлика от твоя умствено изостанал приятел.

— Не е умствено изостанал!

Едва се сдържах да не му фрасна един в муцуната.

— Толкова си загубен, Джаксън! Направо трябва да ми благодариш, че ще те избавя от мъките ти следващия час.

Едрите му приятелчета сдъвкаха снимката. Идеше ми да ги разпердушиня, но Хирон ми беше заповядал никога да не изливам гнева си върху простосмъртни, колкото и да са отвратителни. Можех да се бия само с чудовища.

Въпреки това нямаше как да не се запитам какво ли щеше да стане, ако Слоун узнаеше кой съм всъщност…

Удари звънецът.

С Тайсън излязохме в коридора и в този миг чух момичешки глас да шепне:

— Пърси!

Огледах се, но никой не ми обръщаше внимание. Какво ми ставаше? Вероятността някое момиче от „Мериуедър“ да ме повика беше по-ниска и от нула.

Но преди да се зачудя дали не съм започнал да халюцинирам, тълпата ни повлече към салона. Започваше часът по физическо. Треньорът беше обещал да ни пусне да играем на народна топка, а Мат Слоун се беше заканил да ме убие.

В „Мериуедър“ екипът за физическо беше сини шорти и шарена тениска. За щастие през повечето време играехме в салона и рядко излизахме да тичаме из квартала, тъй като хората щяха да ни вземат за шайка хлапета от хипарска комуна.

Тъй като исках да избегна Слоун, аз се преоблякох набързо. Вече бях готов и тъкмо се канех да изляза от съблекалнята, когато Тайсън се обади:

— Пърси…

Той беше още по джинси и риза. Стоеше до вратата на залата за вдигане на тежести и държеше торбата с екипа в ръка.

— Нали ще… ъъъ…

— А, да. — Опитах се да скрия раздразнението си. — Разбира се.

Тайсън се шмугна в залата. Аз застанах отпред, за да го изчакам да се преоблече. Беше ми малко неудобно да го пазя така, но той всеки път ме молеше. Сигурно защото беше твърде окосмен и имаше ужасен белег на гърба, за който все не ми стигаше смелост да го попитам как го е получил.

Така или иначе, опитът ми показваше, че ако другите момчета започнеха да дразнят Тайсън, докато се преоблича, той така се вбесяваше, че започваше да изтръгва вратичките на шкафчетата.

Влязохме в салона. Треньорът Нънли седеше на бюрото си и четеше „Спортс Илюстрейтид“. Нънли беше на около един милион години, с очила, без зъби и с мазна сива коса. Приличаше ми на сбръчканата мумия на оракула в лагера, само дето треньорът се движеше много по-малко и не издишваше зелен дим. Или поне не бях виждал да го прави.

— Може ли аз да бъда капитанът, тренер? — попита веднага Мат Слоун.

— А? — Треньорът вдигна глава от списанието и измърмори: — Хмм… Мда…

Слоун се ухили широко и започна да си избира играчи. Посочи мен за капитан на другия отбор, но аз нямах голям избор, тъй като всички, които тренираха, както и по-харесваните момчета в класа, минаха на негова страна. Както и голямата група посетители.

При мен останаха Тайсън, лудият по компютрите Кори Бейлър, математическият гений Радж Мандали и още пет-шест от жертвите на Слоун и шайката му. По принцип Тайсън ми стигаше — той струваше колкото половин отбор, — но непознатите приятели на Слоун бяха високи и едри почти колкото него, а и бяха шестима.

Мат Слоун извади мрежата с топките и я изсипа в средата на салона.

— Страх ме е — прошепна Тайсън. — Усещаш ли?

— Какво? — премигах объркано аз.

— Тяхната миризма — той посочи новите приятели на Слоун. — Миришат странно.

Посетителите лениво загряваха и ни гледаха преценяващо, сякаш се канеха набързо да ни видят сметката. Не спирах да се чудя откъде се бяха появили. Явно там хранеха децата със сурово месо и ги биеха с камшици.

Слоун наду свирката на треньора и играта започна. Отборът му зае мястото си, Радж Мандали извика нещо на урду, което вероятно означаваше: „Ще напълня гащите!“ и хукна към вратата. Кори Бейлър се опита да пропълзи зад успоредката. Останалите от моя отбор трепереха като трепетлики и се мъчеха да се слеят с пода.

— Тайсън — обадих се аз, — какво ще…

Топката се заби в корема ми. Тупнах по задник на пода. Момчетата от другия отбор избухнаха в смях.

Всичко пред мен плуваше. Все едно ме беше халосала някоя горила и ми беше изкарала въздуха. Не можех да повярвам, че е възможно някой да хвърли топка толкова силно.

— Наведи се! — извика Тайсън.

Претърколих се настрани и край ухото ми със светлинна скорост прелетя нова топка.

Бум!

Тя се стовари в стената до успоредката и Кори Бейлър изпищя.

— Хей! — обадих се възмутено. — Така може да убиете някого!

Момчето, на чието листче на гърдите пишеше Побойникът ми се усмихна злобно. Изведнъж ми се стори доста по-едър. Дори по-висок от Тайсън. Бицепсите му издуваха тениската.

— Точно това е целта, Персей Джаксън! Точно това е целта!

Косата ми настръхна от злобата, с която произнесе името ми. Никой не ме наричаше Персей, освен малцината, които знаеха истината. Приятелите… и враговете ми.

Какво беше казал Тайсън? Че миришат странно?

Чудовища!

Непознатите видимо растяха. Вече не бяха деца, а триметрови великани с огнени очи, остри зъби и космати ръце с татуировки на змии, голи жени и прободени със стрели сърца.

Мат Слоун изтърва топката.

— Леле! Вие не сте от Детройт! Кои…

Останалите момчета от неговия отбор хукнаха с писъци към изхода, но Разбивачът на черепи метна топката, тя профуча край главата на Радж Мандали, който тъкмо беше стигнал до прага, удари вратата и тя се затвори под носа му. Радж и още неколцина я задърпаха с всички сили, но тя не помръдна, все едно беше омагьосана.

— Пуснете ги! — извиках на великаните.

Побойникът изръмжа. На бицепса си имаше татуировка „Побойник + Слаткишчето = ВЛ“.

— Искаш да пуснем нашите вкусни хапки? Няма да стане, сине на бога на моретата! Ние, лестригоните, не сме дошли само за да те убием. А и за да се нахраним!

Вдигна ръка и в средата на салона се появи нова мрежа с топки, само че не гумени, а от бронз, големи колкото гюлета, и с дупки, от които бликаше огън. Вероятно бяха адски горещи, но великаните ги държаха с голи ръце.

— Тренер! — извиках.

Нънли сънливо вдигна глава, но като че ли не забеляза нищо странно. Това беше проблемът с простосмъртните. Вълшебна мъгла скриваше истинския външен вид на чудовищата и боговете и затова смъртните виждаха само това, което можеха да си обяснят. На треньора сигурно му се струваше, че няколко по-едри деца разпердушинват по-малките, както си му е редът. Останалите вероятно виждаха как приятелите на Мат Слоун се готвят да ни замерят с гранати. (Нямаше да е за първи път.) Така или иначе, осъзнавах как никой не си дава сметка, че сред нас има истински кръвожадни човекоядци.

— Хмм… — измърмори треньорът. — Честна игра, момчета, без мръсни номера.

После отново заби нос в списанието.

Трошачът на кости хвърли гюлето си към мен. Отскочих настрани и пламтящата бронзова комета прелетя покрай рамото ми.

— Кори!

Тайсън го издърпа иззад успоредката секунда преди топката да експлодира в нея. Разхвърчаха се димящи парчета.

— Бягайте! — извиках на съотборниците си. — От другата врата!

Те хукнаха към съблекалните, но Побойникът вдигна ръка и вратата се затръшна.

— Никой няма да мръдне оттук, докато не свърши играта — изрева той. — А играта няма да свърши, докато не ви изядем!

Той метна огнена топка. Момчетата се пръснаха като пилци и тя проби огромен кратер в пода на салона.

Посегнах да извадя Въртоп, който винаги ми беше в джоба, и едва тогава осъзнах, че бях по шорти. Нямах джобове. Въртоп беше в джинсите ми в съблекалнята. А вратата на съблекалнята беше затворена. Бях напълно беззащитен.

Нова огнена топка полетя към мен. Тайсън ме бутна настрани, но взривната вълна ме застигна. Озовах се на пода, замаян от пушека, тениската ми тлееше на няколко места. Двама великани се взираха кръвожадно в мен.

— Месо! — изръмжаха те. — Месо от герой за обяд!

Те едновременно се прицелиха в мен.

— Трябва да помогна на Пърси! — извика Тайсън и скочи пред мен. В същия миг великаните хвърлиха топките.

— Тайсън, недей! — опитах се да го спра, но вече беше късно.

Двете топки се стовариха върху него… Не, той ги беше хванал! Тайсън, който беше толкова пипкав, че постоянно трошеше епруветки в лабораторията и чупеше катерушките на двора, беше успял да хване летящите с хиляда километра в час нажежени гюлета. Без да се мае, той веднага ги метна обратно към изненаданите ни врагове и бронзовите топки се стовариха в гърдите им.

— Аааа!

Великаните изчезнаха в огнени стълбове — категорично доказателство, че наистина бяха чудовища. Чудовищата не умираха, а просто се разпадаха на пушек и прах. Така поне героите не трябваше да се занимават с чистене след битка.

— Братята ми! — изрева Побойникът. Стисна юмруци и татуировката му се раздвижи. — Ще си платиш за това!

— Тайсън! — извиках. — Пази се!

Ново гюле се носеше към нас. Тайсън едва успя да го отбие настрани. То прелетя над главата на треньора Нънли и се приземи върху пейките с оглушителен трясък.

Измежду димящите кратери на пода се щураха и пищяха деца. Други удряха по вратата и викаха за помощ. Слоун стоеше в средата на салона като вкаменен и смаяно гледаше как смъртоносните гюлета летят покрай него.

Треньорът Нънли все така не виждаше нищо. Почука по слушалката на слуховото си апаратче, явно от взривовете беше доловил някакво пращене в ушите си, но не вдигна глава от списанието.

Бумтенето сигурно отекваше в цялото училище. Все някой щеше да дойде да ни помогне — директорът, полицията.

— Ще победим! — изрева Побойникът. — Ще оглозгаме кокалаците ви!

Помислих си, че явно прекалено се вживяваше в играта, но преди да успея да си отворя устата да му го кажа, той вдигна ново гюле. Останалите великани последваха примера му.

Това беше краят. Тайсън нямаше как да спре всичките топки едновременно. И без това ръцете му сигурно пече бяха сериозно обгорени. Без меча ми…

Хрумна ми една налудничава идея.

Хукнах към вратата на съблекалнята.

— Дръпнете се! — заповядах. — Махнете се от вратата!

Зад гърба ми избухнаха нови взривове. Тайсън беше метнал обратно две от гюлетата и беше превърнал в прах двама от великаните.

Оставаха още двама.

Една топка се понесе право към мен. Насилих се да изчакам и в последната секунда се метнах настрани, а огненото гюле се стовари върху вратата на съблекалнята.

Много добре знаех, че във всяка момчешка съблекалня се събират достатъчни газове, за да предизвикат експлозия, така че изобщо не се изненадах, когато огнената топка възпламени всичко в едно огромно бууум!

Стената се срути. Из целия салон се разлетяха парчета от шкафчета, чорапи, ленти и най-различни други гадости.

Хвърлих поглед през рамо. Тайсън забиваше юмрук в лицето на Трошача на кости. Великанът се сви на две. Но последният от човекоядците, Побойникът, беше проявил съобразителност и беше запазил гюлето си, дебнейки подходяща възможност. И в мига, в който Тайсън се обръщаше към него, той хвърли топката.

— Не! — изпъшках.

Гюлето улучи Тайсън право в гърдите. Ударът го запрати в стената и тя се срути върху него. Появи се дупка към улицата. Нямах представа как беше възможно Тайсън да е още жив, но той изглеждаше само леко зашеметен. Бронзовото гюле димеше в краката му. Тайсън посегна към него, но се олюля и падна върху купчината тухли.

— Е, май останах само аз! — извика Побойникът. — Като гледам, има достатъчно месце да си взема после и за вкъщи!

Взе ново гюле и се прицели в него.

— Недей! — обадих се аз. — Дошъл си за мен, нали?

Великанът изсумтя.

— Значи искаш да умреш пръв, така ли?

Трябваше да направя нещо. Въртоп беше някъде из руините наоколо.

Зърнах джинсите си сред димящата купчина дрехи в краката на великана. Ако успеех да стигна до тях… Знаех, че нямах шанс, но въпреки това поех напред.

Побойникът се разсмя.

— Обядът ми идва сам.

Вдигна ръка, за да метне гюлето. Затаих дъх — този път нямаше да ми се размине.

Изведнъж великанът застина. Смайване изтри тържествуващата му усмивка. Тениската над пъпа му се разцепи и се появи нещо като рог. Не, не беше рог, а искрящо острие на нож.

Гюлето падна от ръката му. Чудовището се взря в ножа, който го беше пробол откъм гърба.

— О! — Той се разпадна в зелен пушек и за миг си помислих колко ли щеше да страда „Слаткишчето“.

От пушека изскочи Анабет. Лицето й беше омацано и изподрано. На гърба й висеше опърпана раница, от джоба стърчеше бейзболната шапка-невидимка, в ръката си държеше бронзов нож, буреносносивите й очи искряха, сякаш в продължение на хиляди мили я бяха преследвали зли духове.

Мат Слоун, който през цялото време не беше помръднал, най-сетне се посъвзе. Премига срещу Анабет и явно я позна от снимката, която беше измъкнал от тетрадката ми.

— Това е момичето… Това е момичето…

Анабет го халоса по носа и той се просна на пода.

— Да не си посмял да закачаш отново приятеля ми!

В салона бушуваха пламъци. Момчетата тичаха наоколо и пищяха. Виеха сирени, някакъв глас нареждаше нещо по високоговорителите в коридора. През стъклената врата виждах как директорът — господин Бонсай, се мъчи да отвори; зад него се бяха скупчили още учители.

— Анабет — подех смаяно, — как… Откога си тук?

— От сутринта. — Тя прибра ножа в канията. — Опитвах се да издебна подходящ момент да поговорим, но все не успявах да те хвана сам.

— Значи сянката, която видях… — Лицето ми пламна. — Богове, надничала си в стаята ми!

— Нямаме време за обяснения! — отвърна строго тя, но също се изчерви. — Не исках да…

— Насам! — обади се женски глас. Вратата се отвори и възрастните нахлуха в салона.

— Ще се видим отвън — каза Анабет. — Доведи и него! — и тя посочи Тайсън, който все още седеше замаян сред отломките от стената. За моя изненада, в погледа й долових презрение.

— Какво?

— Нямаме време — рече тя. — Побързай!

Нахлупи вълшебната бейзболна шапка, която й беше подарък от майка й, и изчезна.

Така останах сам насред горящия салон в мига, в който вътре се озоваха директорът заедно с половината учители и двама полицаи.

— Пърси Джаксън? — обади се господин Бонсай. — Какво… как…

Тайсън изстена и се надигна изпод съборените тухли и парчета мазилка.

— О, как боли!

Мат Слоун дотича при нас. Изгледа ме уплашено и извика:

— Пърси беше, господин Бонсай! Той подпали салона! Треньорът Нънли ще ви каже! Той видя всичко!

Треньорът Нънли спокойно си четеше списанието, но за зла беда, щом чу името си, вдигна глава и измърмори:

— А? Хмм, мда…

Учителите се обърнаха към мен. Знаех, че няма да ми повярват, дори и да им кажех истината.

Измъкнах Въртоп от прогорените си джинси, дръпнах Тайсън за ръката и изскочихме на улицата през отвора в стената.