Морето на чудовищата

Четвърта главаТайсън си играе с огъня

Когато стане дума за митология, ако има нещо, което да мразя повече от три баби накуп, това са биковете. Миналото лято точно на този хълм над лагера се бих с Минотавъра, но това, което видях сега, беше още по-лошо: два бика. И то не обикновени бикове, а бронзови и с размерите на слонове. И на всичкото отгоре бълваха огън през устите си!

Веднага щом се измъкнахме от таксито, сестрите Грайи отпрашиха обратно към града, където животът беше много по-мирен и спокоен. Дори не си поискаха обещаните три драхми. Оставиха ни на пътя — Анабет с раницата и ножа, а аз и Тайсън по пообгорените ни екипи за физическо.

— О, богове! — възкликна Анабет, оглеждайки разгарялата се на хълма битка.

Мен лично най-силно ме изплашиха не самите бикове. Нито пък десетимата герои в пълно бойно снаряжение и дрънчащи бронзови нагръдници. Това, което ми изкара акъла беше, че биковете обикаляха по целия хълм, минаваха дори и от другата страна на елата! А това би трябвало да е невъзможно. Вълшебната граница около лагера не допускаше чудовища да преминават отвъд дървото на Талия. А металните бикове най-спокойно си препускаха навсякъде.

— Граничен патрул, при мен! — разнесе се познат дрезгав момичешки глас.

Граничен патрул ли? Откога в лагера имаше гранични патрули?

— Това е Клариса! — извика Анабет. — Хайде, трябва да й помогнем!

По принцип за нищо на света не бих се втурнал на помощ на Клариса. Тя беше една от най-големите грубиянки в лагера. При първата ни среща се беше опитала да напъха главата ми в тоалетната чиния. Освен това беше дъщеря на Арес, а миналото лято се бях изпокарал доста сериозно с бога на войната и затова сега децата му ме мразеха и в червата.

И въпреки това тя беше в опасност. Приятелите й се бяха разпръснали и се щураха насам-натам, преследвани от биковете. Тревата около елата гореше. Един от лагерниците обикаляше в кръг, размахваше ръце и пищете, тъй като гребенът на шлема му пламтеше. Бронята на Клариса беше почерняла. Тя се отбраняваше с пречупено копие, чийто връх стърчеше от металната става на рамото на единия бик.

Свалих капачката от химикала си. Той затрептя, натежа и в ръката ми се появи бронзовият меч Анаклусмос.

— Тайсън, ги стой тук. Достатъчно рискува за днес.

— Не — възрази Анабет. — Ще ни трябва.

Обърнах се изненадано към нея.

— Но той е простосмъртен! Извади късмет с огнените полета, но…

— Пърси, знаеш ли какво представляват онези там? Колхидски бикове, създадени от Хефест. Никой не би рискувал да се изправи срещу тях без защитния крем на Медея. Ще изгорим като факли.

— Какъв крем на Медея?

Анабет отвори раницата си и изруга.

— На нощното шкафче у дома имаше цяло бурканче с кокосово масло! Защо не го взех?

Отдавна се бях научил, че нямаше смисъл да задавам въпроси на Анабет. Отговорите й само ме объркваха повече.

— Виж, нямам представа за какво говориш, но няма да позволя да изпекат Тайсън като пиле на грил.

— Пърси…

— Тайсън, не мърдай от тук. — Вдигнах меча си. — Аз отивам.

Той понечи да възрази, но аз хукнах нагоре към Клариса, която крещеше на приятелите си да се подредят един до друг. Идеята й не беше лоша. Няколко от лагерниците я чуха и застанаха рамо до рамо, допирайки щитовете си, така че се образува истинска стена от бронз и биволска кожа, от която копията им стърчаха като бодли на таралеж.

За нещастие Клариса успя да привлече само шестима. Другите четирима продължаваха да тичат насам-натам с горящи шлемове. Анабет се втурна към тях да им помогне. Примами единия бик към себе си, след което си нахлупи шапката-невидимка и изчезна за огромна изненада на смаяния звяр. Другият бик се насочи срещу хората на Клариса.

Все още бях далеч от тях и нямаше как да им помогна. Клариса дори не ме беше видяла.

Бикът се движеше с изненадваща за размерите си скорост. Металният му гръб искреше на слънцето. Очите му бяха от скъпоценни рубини, а рогата от лъскаво сребро. От устата му струеше нажежен до бяло пламък.

— Не мърдайте! — заповяда на бойците си Клариса.

Каквито и други недостатъци да имаше, не можеше да се отрече, че поне беше смела. Тялото й беше едро и набито, а очите й бяха жестоки като на баща й. Изглеждаше родена да се бие, но не можех да си представя как щеше да удържи атаката на бика.

За съжаление в този момент на другия бик му писна да търси изчезналата Анабет и се обърна да нападне Клариса в гръб.

— Пази се! — извиках. — Отзад!

Май не биваше да се обаждам, защото викът ми само я сепна. Първият бик връхлетя защитниците и разкъса редицата им. Клариса политна и падна сред овъглената трева. Бикът я подмина, като извърна глава и обля с огнена струя лагерниците. Щитовете в ръцете им започнаха да се топят. Те хвърлиха оръжията и хукнаха, а вторият бик се насочи към Клариса, за да я довърши.

Метнах се към нея, сграбчих ремъците на бронята й и я издърпах изпод копитата на бика. Замахнах силно с Въртоп и направих дълбок прорез в задницата му, но чудовището само изскърца, изръмжа и продължи напред.

Мина покрай мен, без да ме засегне, но усетих топлината, която лъхаше от металната му обвивка. Върху нея човек спокойно можеше да си изпече филийка.

— Пусни ме! — дръпна ме Клариса. — Проклет да си, Пърси!

Хвърлих я до елата и се обърнах към биковете. Вече бяхме от другата страна на билото, под нас беше долината на лагера. Хижите, местата за тренировки, голямата къща — всичко беше поставено на карта, ако чудовищата минеха оттук.

Анабет крещеше на останалите да се разпръснат и да привлекат вниманието на биковете.

Първият зави в дъга и се устреми срещу мен. Когато премина през невидимата граница, която би трябвало да го спре, леко забави ход, все едно се бореше със силен насрещен вятър, но след това отново ускори. Вторият бик се обърна към мен, от прореза в задницата му излизаха пламъци. Не знам дали усещаше някаква болка, но рубинените му очи искряха, все едно беше твърдо решен да ми отмъсти.

Нямаше да успея да се справя с двата звяра едновременно. Трябваше да отсека главата на единия, преди другият да стигне до мен. Ръцете ми вече бяха изтръпнали и едва сега си дадох сметка откога не бях тренирал с Въртоп. Съвсем бях загубил форма.

Замахнах и в същия миг бикът изригна огън към мен. Сякаш въздухът пред лицето ми се възпламени, но за щастие навреме се изтърколих настрани. В дробовете ми не беше останала капчица кислород. Кракът ми се закачи в нещо — най-вероятно корен — и остра болка проряза глезена ми. Въпреки това успях да вдигна меча и посякох муцуната на чудовището. То отмина нататък обезумяло и дезориентирано. Преди обаче да се поздравя за победата, левият ми крак се преви. Глезенът ми беше изкълчен или може би дори счупен.

Другият бик се носеше устремено към мен. Нямаше как да се отдръпна от пътя му.

— Тайсън, помогни му! — заповяда Анабет.

— Не мога да мина! — жално изпищя Тайсън.

— Аз, Анабет Чейс, ти разрешавам да влезеш в лагера!

От небето отекна гръм. Изведнъж видях как Тайсън тича към мен и крещи:

— Пърси има нужда от помощ!

И преди да успея да реагирам и да го спра, той застана пред мен и посрещна бика в мига, в който от устата му изригваше ядрена експлозия.

— Тайсън!

Огънят се завъртя около него като торнадо. Виждах единствено тъмния силует на тялото му. Бях абсолютно сигурен, че от него ще остане само пепел.

Но когато пламъците утихнаха, Тайсън отново се появи. Нямаше му абсолютно нищо. Дори и дрехите му не бяха почернели. Вероятно бикът беше не по-малко изненадан от мен, защото се спря и го загледа глупаво, а приятелят ми сви юмруци и ги стовари в муцуната му.

— Лоша крава!

Юмруците му пробиха дупка в муцуната. От ушите на чудовището изригнаха пламъци. Тайсън го удари отново и бронзът се сви, все едно беше станиол. Главата на бика приличаше на обърната наопаки парцалена кукла.

— Падни! — извика Тайсън.

Бикът политна и се стовари на земята. Краката му потрепваха немощно във въздуха, от обезобразената му глава се дигаше пара.

Анабет изтича до мен.

Глезенът ме болеше ужасно, имах чувството, че все едно съм го полял с киселина, но тя ми даде да си пийна малко нектар от термоса и веднага се посъвзех. Усетих мирис на пърлено и изведнъж си дадох сметка, че идваше от мен. Косъмчетата на ръцете ми бяха напълно изгорели.

— Къде е другият? — попитах.

Анабет посочи надолу по склона. Клариса се беше погрижила за втората „лоша крава“. От задницата на второто чудовище стърчеше копие от божествен бронз. Останал без муцуна и с огромна рана, бикът бавно се въртеше в кръг като животно от въртележка в лунапарк.

Клариса свали шлема си и се насочи към нас. Един кичур от кафявата й коса пушеше, но тя не му обръщаше внимание.

— Ти провали всичко! — закрещя тя към мен. — Спокойно щях да се оправя без теб!

Онемях от смайване.

— Радвам се да те видя отново, Клариса — обади се Анабет.

— Гррр! — изръмжа дъщерята на Арес. — Никога, ама никога повече не се опитвай да ми помагаш! Разбра ли?

— Клариса — намеси се Анабет, — има ранени.

Това я накара да се осъзнае. Каквато и да беше, Клариса поне се грижеше за приятелите си.

— Ще се върна! — извика заплашително тя и отиде да види какви са пораженията.

Обърнах се и премигах срещу Тайсън.

— Ти си жив!

Тайсън засрамено сведе поглед, все едно беше направил нещо нередно.

— Съжалявам. Дойдох да помогна. Не ти се подчиних.

— Вината е моя — рече Анабет. — Нямах друг избор. Трябваше да му позволя да пресече границата, за да те спаси.

— Да му позволиш да пресече границата ли? — премигах объркано. — Но…

— Пърси — прекъсна ме тя. — Вглеждал ли си се внимателно в Тайсън? В лицето? Прогони мъглата и го огледай хубаво.

Заради мъглата хората виждаха само това, което можеха да разберат… Знаех, че тя е в състояние да заблуди и полубоговете, но…

Погледнах Тайсън в лицето. Не беше лесно. Нямах обяснение защо винаги ми е било трудно да го правя. Подозирах, че е заради полепналото по кривите му зъби фъстъчено масло. Насилих се да се взра в големия му нос и след това плъзнах поглед нагоре към очите му.

Само че там нямаше очи, а само едно око! Голямо, кафяво и спокойно като на крава, разположено по средата на челото и с гъсти мигли, от което се търкаляха големи сълзи.

— Тайсън… — заекнах аз. — Ти си…

— Циклоп — обади се Анабет. — Още е съвсем малък, като го гледам. Сигурно затова не можеше да премине през границата като биковете. Вероятно е от многото бездомни сираци.

— Какво?

— Има ги във всички големи градове — продължи презрително Анабет. — Те са… просто грешки. Деца на природните сили и богове. Е, в повечето случаи на един бог… Мнозинството от тях не са съвсем наред. Никой не ги иска. Затова ги захвърлят на улицата. Израстват сами. Не знам как те е намерил, но явно те харесва. Най-добре да го заведем при Хирон, той ще реши какво да го правим.

— Но огънят… Как…

— Той е циклоп. — Анабет замълча, сякаш си беше припомнила нещо неприятно. — Те обслужват пещите на боговете. И затова огънят не може да им навреди. Това се опитвах да ти кажа одеве.

Още не можех да се съвзема от шока. Как така не бях разбрал какво представляваше Тайсън?

Но нямах време да мисля за това. Целият склон гореше. Ранените се нуждаеха от помощ. Освен това трябваше да се отървем от двата бронзови бика, които определено нямаше да се поберат в контейнерите за боклук.

Клариса се приближи и избърса саждите от челото си.

— Ставай, Джаксън. Трябва да занесем ранените в къщата и да разкажем на Тантал за случилото се.

— Кой е Тантал? — попитах.

— Директорът — сопна се Клариса.

— Нали директор е Хирон? И къде е Аргус? Нали той отговаряше за охраната на лагера? Защо го няма?

Клариса се намръщи.

— Аргус е уволнен. Има доста промени от последното ви идване тук.

— Ами Хирон? Той е учил героите как да се сражават срещу чудовищата три хиляди години! Не може просто ей така да изчезне. Какво е станало тук?

— Ето това! — посочи дървото на Талия тя.

Всички в лагера знаеха неговата история. Преди шест години Гроувър, Анабет и още две деца на богове — Талия и Люк, се опитвали да стигнат до тук. Чудовищата обаче ги настигнали на билото и дъщерята на Зевс — Талия, останала да се изправи срещу тях, за да спечели време приятелите й да се доберат до лагера. Била ранена смъртоносно и баща й Зевс се съжалил над нея и я превърнал в ела. Духът й подсилил вълшебната граница на лагера, която го защитава от чудовища. И оттогава на върха се издигаше величава могъща ела.

Но сега тя беше пожълтяла. На земята се беше натрупал дебел килим от опадали иглички. В средата на ствола, на около метър височина, зееше дупка като от куршум, от която сълзеше зелена смола.

Изведнъж кръвта ми се смрази. Сега вече разбирах каква опасност грозеше лагера. Вълшебната граница чезнеше, защото дървото на Талия умираше.

Някой го беше отровил.