Морето на чудовищата

Четиринайсета главаНа острова на чудовището

Като се каже „Островът на чудовището“, човек си представя непристъпни зъбери и разпилени по пясъка кости както на брега на сирените.

Островът на циклопа обаче нямаше нищо общо с тази картина. Да, виждаше се въжен мост, прострян над дълбока бездна, което определено не беше добър знак. Със същия успех можеше да издигнат огромна табела с надпис ТУК ЖИВЕЕ НЕЩО ЗЛО. Иначе всичко останало беше като на пощенска картичка от Карибите. Зелени поля, тропически палми и бели плажове. А докато приближавахме към брега, Анабет си пое дълбоко въздух и каза:

— Руното.

Кимнах. Все още не го виждах, но усещах вълшебната му сила. Лесно можех да повярвам, че е способно да излекува всичко, дори и отровената ела на Талия.

— Ако го вземем, островът ще загине ли?

Анабет поклати глава.

— Вероятно само ще повехне. Ще се върне към това, което е бил преди.

Малко ми беше виновно, че възнамерявахме да разрушим това райско кътче, но си напомних, че нямахме друг избор. Лагерът трябваше да бъде спасен. А и Тайсън… Тайсън все още щеше да е жив, ако не бяхме тръгнали на този подвиг.

На най-долната поляна се мотаеха трийсетина овце. Изглеждаха напълно миролюбиви, само дето бяха големи колкото хипопотами. От поляната, нагоре към планината, тръгваше пътека. В края на пътеката, близо до ръба на пропастта, се издигаше огромен дъб. В клоните му блестеше нещо златно.

— Не може да е толкова лесно. — Поклатих замислено глава. — Просто отиваме, взимаме го и си тръгваме, така ли?

Анабет присви очи.

— Сигурно има пазач. Дракон или…

В този миг от храстите изскочи една сърна. Навлезе в поляната, вероятно с намерението да попасе, но овцете изблеяха дружно и й се нахвърлиха. Всичко приключи за частица от секундата — сърната изчезна в мелето от козина и тежки копита.

Във въздуха се носеха тревички и фъндъци вълна.

След това овцете се отдръпнаха и продължиха спокойно да си обикалят насам-натам. От сърната беше останала само купчина оглозгани кости.

С Анабет се спогледахме.

— Като пирани са — рече тя.

— Пирани в овча вълна. Как ще…

— Пърси! — ахна Анабет и ме сграбчи за ръката. — Виж!

Посочи към брега — на пясъка под поляната с овцете лежеше малка лодка. Другата спасителна лодка от „Бирмингам“!

Решихме, че няма смисъл да се пробваме да минем покрай хищните овце. Анабет предложи да се промъкне по пътеката с шапката-невидимка и да вземе руното, но аз я разубедих. Овцете щяха да я подушат. Някой друг пазач можеше да се появи. Все нещо щеше да се случи, а аз щях да съм твърде далеч и нямаше да мога да й помогна.

Освен това, първата ни задача беше да намерим Гроувър и този, който беше пристигнал със спасителната лодка — стига овцете да не му бяха видели сметката. Страх ме беше да изрека на глас надеждата си, че Тайсън все още можеше да е жив.

Хвърлихме котва от другата страна на острова, където стръмният бряг се издигаше на поне шейсет метра височина. Тук едва ли някой щеше да забележи кораба.

Скалите изглеждаха непристъпни, но все пак ние бяхме тренирали на стената за катерене в лагера. И поне тук нямаше овце. Надявах се, че Полифем не отглеждаше и кръвожадни планински кози.

Спуснахме гребната лодка и с нея стигнахме до брега. Поехме бавно нагоре. Анабет беше първа, тъй като беше по-добър катерач.

Разминахме се със смъртта само на пет-шест пъти, което според мен си беше едно нелошо постижение. Веднъж се изпуснах и увиснах на една ръка за козирката на петнайсет метра над каменистия бряг. Успях да се закрепя и продължих нагоре. След няколко минути Анабет се подхлъзна на мъх, но за щастие намери на какво да опре крака си. За нещастие това беше главата ми.

— Извинявай — измърмори тя.

— Няма защо — изсумтях аз, макар че не умирах от желание да проверя вкуса на кецовете й.

Накрая, когато усещах пръстите си като разтопено олово, а мускулите на ръцете ми трепереха от изтощение, стигнахме върха и се строполихме изнемощели на земята.

— Ох! — въздъхнах.

— Ах! — отекна като ехо Анабет.

— Гррр! — изръмжа друг глас.

Ако не бях толкова уморен, сигурно щях да подскоча петдесет метра във въздуха. Извърнах се, но не видях никого.

Анабет ми даде знак да пазя тишина и посочи надолу.

Козирката, на която седяхме, беше по-тясна, отколкото си мислех. От другата страна тя изведнъж свършваше и точно оттам беше дошъл гласът.

— Леле, леле, колко си докачлива! — заяви този, дето беше изръмжал.

— Изправи се срещу мен! — отвърна момичешки глас, който определено беше на Клариса, не бих могъл да го сбъркам. — Върни ми меча и нека си премерим силите.

Чудовището избухна в смях.

С Анабет пропълзяхме към ръба. Намирахме се точно над входа на пещерата на циклопа. Под нас бяха Полифем и Гроувър в сватбената си рокля. Клариса беше овързана и провесена над казан с вряща вода. Надявах се да зърна и Тайсън до нея. Дори и да беше в опасност, поне щях да знам, че е жив. Но от него нямаше и следа.

— Хмм… — провлачи замислено Полифем. — Сега ли да изядем нахалното момиче, или да я запазим за сватбеното пиршество? Какво мисли малката ми женичка?

Обърна се към Гроувър, който отстъпи и едва не се спъна в довършения си шлейф.

— О! Ами май не съм гладна точно сега, скъпи. Може би…

— Жена ли каза? — обади се Клариса. — Кой? Гроувър ли?

— Млъкни! — прошепна до мен Анабет. — Млъкни, в името на боговете!

— Кой е Гроувър? — изръмжа Полифем.

— Сатирът! — извика Клариса.

— О! — изпищя Гроувър. — Горкичката, мозъкът й е заврял от топлината. Свали я, скъпи!

Полифем присви голямото си мътно око, сякаш се мъчеше да огледа по-добре Клариса.

На живо циклопът беше още по-ужасен, отколкото в сънищата ми. Не само заради отвратителната му миризма, която сега се усещаше, а и защото се беше нагласил като младоженец — с груба шотландска поличка и наметка за раменете, ушита от яркосини смокинги, сякаш беше събрал дрехите от гостите на някаква сватба.

— Какъв сатир? — попита Полифем. — Сатирите са вкусни. Да не би да си ми довела сатир?

— Не, идиот такъв! — изрева Клариса. — Този сатир до теб! Гроувър! Дето е в сватбена рокля!

Идеше ми да й извия врата, но вече беше късно. Нищо не можех да направя, стоях безпомощно и гледах как циклопът се обръща и смъква воала от главата на Гроувър. Отдолу се показаха къдравата му коса, рехавата младежка брада и малките му рогца.

Полифем смаяно си пое дъх.

— Не виждам добре — изръмжа той, — откакто преди много години един герой се опита да ме ослепи. Но въпреки това съм сигурен, че ти не си циклопка!

Сграбчи роклята на Гроувър и я разкъса. Отдолу сатирът беше по тениска и джинси. Той изкрещя и се просна на земята, а юмрукът на чудовището прелетя над главата му.

— Недей! — примоли се Гроувър. — Не ме яж суров! Знам… знам една чудесна рецепта!

Посегнах към меча си, но Анабет изсъска:

— Почакай!

Полифем се спря, в ръката си стискаше огромен камък, за да смаже лъжливата си невеста.

— Рецепта ли? — повтори той.

— Да, да! Не е хубаво да ме ядеш суров. Ще хванеш ботулизъм и колит и всякакви други гадости. Ще съм много по-вкусен, ако ме изпечеш на бавен огън. С резенчета манго! Може да отидеш да набереш манго още сега, има го долу на брега. А аз ще те почакам тук.

Чудовището се замисли. Сърцето ми биеше оглушително. Ако го нападнех, най-вероятно щях да загина. Но не можех да го оставя да убие Гроувър.

— Печен сатир с резенчета манго — измърмори замислено Полифем. Обърна глава към провесената над врящия казан Клариса. — И ти ли си сатир?

— Не, воняща буца такава! — извика тя. — Аз съм човек! Дъщеря на Арес! Пусни ме, че да ти отсека ръцете!

— Да ми отсечеш ръцете… — повтори Полифем.

— И да ти ги натикам в гърлото!

— Не се плашиш лесно.

— Свали ме оттук!

Полифем сграбчи Гроувър, все едно беше някаква кукла.

— Време е да нахраня овцете. Сватбата се отлага за довечера. И на пиршеството ще имаме печен сатир.

— О! Значи все пак държиш да се ожениш — обади се едва ли не обидено Гроувър. — И коя ще е булката?

Циклопът извърна глава към врящия казан.

Клариса изпъшка.

— О, не! Не говориш сериозно, нали? Аз не съм…

И преди с Анабет да осъзнаем какво точно се разиграваше пред очите ни, Полифем я сграбчи като зряла ябълка и я хвърли заедно с Гроувър в пещерата.

— Приготви се! Ще се върна по залез за голямото празненство!

След това циклопът подсвирна и от пещерата излезе смесено стадо от овце и кози — много по-малки от хищните си посестрими, които бяхме видели на поляната. Докато минаваха покрай него, Полифем ги потупваше ласкаво по гърба и изричаше имената им — Белтбъстър, Тамани, Локхарт.

Когато и последната овца пристъпи навън, циклопът изтъркаля един голям камък на входа на пещерата и виковете на Гроувър и Клариса секнаха.

— Манго — измърмори Полифем. — Какво е манго?

Той пое надолу по склона в светлосиния си младоженчески костюм и ни остави сами пред казана с врящата вода и пещерата, залостена с шесттонна канара.

Напразно се мъчихме цял ден. Канарата не помръдваше. Крещяхме през процепите, удряхме по скалата, какво ли не пробвахме, за да се свържем с Гроувър, но така и не стана ясно дали той ни чуваше.

Дори и ако по някакво чудо успеехме да победим Полифем, пак нямаше да спечелим нищо. Гроувър и Клариса щяха да си умрат в пещерата. Единственият начин да влезем вътре беше да накараме циклопа да избута камъка.

В един момент толкова се ядосах, че стоварих Въртоп върху скалата. Разлетяха се искри. Но дори и вълшебният меч беше безсилен пред огромната канара.

Накрая двамата с Анабет се отчаяхме и седнахме на козирката, като гледахме как в далечината циклопът се разхожда сред стадото си. Той беше разделил обикновените животни от хищните овце — едното стадо беше от едната страна на пропастта, а другото — от другата. Единственият път през нея беше въженият мост, а дъските бяха поставени на голямо разстояние и овцете нямаше как да преминат през него.

По някое време Полифем отиде при хищното стадо от другата страна. За съжаление овцете не го нападнаха. Не му обърнаха никакво внимание. Той им хвърли парчета месо, което извади от една плетена кошница — това само подсили появилото се след превръщането ми в морско свинче усещане, че трябва да последвам примера на Гроувър и да стана вегетарианец.

— Хитрост — обяви Анабет. — Щом не можем да го надвием със сила, ще използваме хитрост.

— Добре — кимнах. — Какво предлагаш?

— Още не съм го измислила.

— Страхотно!

— Полифем ще трябва да мръдне скалата, за да вкара овцете.

— По залез-слънце — обадих се. — И тогава ще се ожени за Клариса и ще изяде Гроувър. Не знам кое от двете е по-отвратително.

— Може да се промъкна вътре с шапката-невидимка — рече тя.

— А аз?

— Овце… — измърмори замислено Анабет и ме изгледа с онзи лукав поглед, от който винаги ми настръхваше косата. — Нали обичаш овце?

— Не се пускай! — прошепна Анабет, която стоеше невидима някъде вдясно от мен. Лесно й беше на нея. Нали не тя висеше под корема на овцата.

Признавам си, че не беше толкова трудно, колкото си мислех. Пъхал съм се под колата на мама, за да сменя маслото, и това не беше кой знае колко по-различно. Овцата не ми обръщаше внимание. Дори и най-дребните овце на циклопа бяха достатъчно яки, за да издържат тежестта ми, а вълната им беше здрава. Сграбчих руното, обхванах с крака задните бутове на овцата и готово — все едно бях в корема на кенгуру, само дето ми беше трудно да дишам заради вълната в лицето ми.

Ако ви интересува, да знаете, че коремът на овцата не мирише особено приятно. Представете си вълнен пуловер, овъргалян в кал и след това забравен в пералнята поне седмица. Нещо такова.

Слънцето клонеше към залез.

Почти веднага, щом се настаних, циклопът извика:

— Хей! Козички! Агънца!

Стадото послушно пое нагоре по склона.

— Най-сетне! — прошепна Анабет. — Ще бъда наблизо. Не се тревожи!

Наум дадох клетва пред боговете, че ако оцелеем, ще призная Анабет за гений. По-страшното беше, че боговете щяха да ме накарат да я изпълня.

Моето такси-овца се закатери към пещерата. След петдесетина метра ръцете и краката ме заболяха. Стиснах по-здраво вълната и животното изпръхтя. Разбирах го. И на мен нямаше да ми е приятно някой да увисне на косата ми. Но ако не издържах, щях да падна точно пред циклопа.

— Яхнийка! — погали предната овца циклопът. — Айнщайн! Уиджет… О!

Той с такава сила потупа моята овца, че едва не ме събори.

— Я как си се охранила!

Охо! Сега щеше да стане лошо!

Но Полифем само се засмя и тупна овцата по задницата.

— Хайде, дебеланке! Някой ден Полифем ще те схруска за закуска!

И така се озовах в пещерата.

Вътре влезе и последната овца. Ако Анабет се забавеше…

Циклопът вече се канеше да избута канарата на входа, когато отвън се разнесе глас:

— Хей, грознико!

Полифем застина.

— Кой вика?

— Никой! — отвърна Анабет.

Това предизвика очакваната от нея реакция. Лицето на циклопа пламна от гняв.

— Никой! — изрева Полифем. — Не съм те забравил!

— Твърде си глупав, за да помниш — подразни го Анабет. — Особено пък Никой!

Надявах се, че е побързала да се отмести, тъй като циклопът изрева гневно, сграбчи най-близката скала (която всъщност беше вратата на пещерата му) и я хвърли натам, откъдето идваше гласът на Анабет. Разнесе се оглушителен трясък.

За един ужасен момент се възцари тишина. След това Анабет се обади отново:

— Не си се научил да се целиш по-добре!

Полифем изръмжа.

— Ела тук! Ще те убия, Никой!

— Не можеш да убиеш Никой, тъпако — продължи да го дразни тя. — Ела и ме хвани!

Циклопът хукна след нея надолу по хълма.

Историята с „Никой“ ми звучеше адски налудничаво, но Анабет ми беше обяснила, че така Одисей бил измамил Полифем преди векове, след което се опитал да му извади окото с една обгорена греда. Тя смяташе, че циклопът все още ще жадува за мъст и беше права. В бързината да докопа стария си враг, той изобщо не се сети да затвори входа на пещерата. Дори не му направи впечатление, че гласът на Анабет беше женски, докато първият Никой е бил мъж. От друга страна, той беше готов да се ожени за Гроувър, така че явно не беше много наясно с цялата работа с половете.

Молех се Анабет да издържи достатъчно дълго, докато намерех Гроувър и Клариса.

Пуснах се от овцата, потупах я по главата и й се извиних. Претърсих голямата пещера, но там нямаше и следа от Гроувър и Клариса. Запробивах си път през стадото към дъното.

Макар че бях сънувал това място няколко пъти, пак ми беше трудно да се ориентирам в лабиринта от проходи. Тичах по коридори, обсипани с кости, покрай зали, пълни с овчи кожи и големи статуи на овце — несъмнено произведения на Медуза. Имаше и тениски с овце, големи туби с ланолин, кожени палта, плетени вълнени чорапи и шапки с овнешки рога. Когато намерих помещението със стана, Гроувър се беше свил в ъгъла и се опитваше да пререже въжетата на Клариса.

— Няма смисъл — въздъхна тя. — Това въже е по-здраво от желязо!

— Потърпи още няколко минути!

— Стига, Гроувър! — избухна тя. — Мъчиш се с него от часове!

В този момент ме видяха.

— Пърси? — възкликна Клариса. — Не се ли взриви с кораба?

— И аз се радвам да те видя. Не мърдай, сега ще…

— Пърсииии! — изблея Гроувър и ми се хвърли на врата. — Значи си ме чул! И дойде!

— Да, приятелю — отвърнах. — Нямаше как да не дойда.

— Къде е Анабет?

— Отвън. Нямаме време за разговори. Клариса, не мърдай.

Извадих Въртоп и прерязах въжетата. Тя се изправи сковано и разтри китките си. Изгледа ме мрачно, след това сведе очи към земята и измърмори:

— Благодаря.

— Пак заповядай — отвърнах. — Имаше ли още някой с теб в спасителната лодка?

Клариса премига изненадано.

— Не. Само аз. Всички други на борда на „Бирмингам“… Дори не подозирах, че и вие сте оцелели.

Наведох глава. И последната ми надежда да видя Тайсън жив беше попарена.

— Добре. Да вървим. Трябва да помогнем…

В пещерата отекна страшен тътен, последван от писък. Анабет крещеше с всички сили. Явно бяхме закъснели.