Морелси

Седемдесет и три

— Никой от вас не е длъжен — каза Шам. — Изобщо не го очаквам от никого от вас. Не заслужавам да го правите за мен. Обаче да, разбира се, че продължавам. — Той се усмихна. — С тях.

и Калдера се усмихна. „Благодаря“ — изговориха беззвучно устните ѝ.

От баджерите, устискали да стигнат чак дотук, повечето си тръгнаха след битката за спасяването на брата и сестрата Шроук. Засега Шроук бяха, поне временно, спасени. Да дирят онова отвъд снимките, които баджерите и спътниците им дори не бяха виждали, бе единственото, което ги тласкаше да продължат. Повечето баджери не се интересуваха от дирене. Имаше изключения, имаше и такива, които настояваха да отмъстят на влака от флотата на Манихики, за който Шроук им казаха, че е близо.

Екипажът на „Медис“ някога къртоловен влак, а сега кой ли ти знае какво, след като ги спасиха, както бяха обещали на Шам, бяха длъжни да продължат не повече от баджерите. Капитанката — ако все още беше такава — се заиграваше с тракера.

— Аз обаче ще поостана малко с вас, ако не възразявате — каза Сироко.

— Ах — обади се Вуринам. — Толкова сме близо вече! Защо пък да не видим какво ще намерим?

Говореше от името на мнозинството от екипажа. Онези, от чието име не говореше, се бяха присъединили към множеството баджерски мотриси, като мрънкаха заради чудатия превоз, и бавно поеха обратно на изток, към познатия свят.

— Капитан Нафи? — повика я Шам, тя се сепна и вдигна очи. Продължаваше да бърника по механичния следач с прибор, стърчащ от ръката ѝ. Онази, която сега екипажът ѝ наричаше изкуствената изкуствена ръка.

— Тая проклета джаджа трябва да я хвърлим на Джак Присмехулника — измърмори Фремло.

— Аз оставам на своя влак — каза най-сетне Нафи и продължи да се занимава. Значи това беше.

Поемащите назад и продължаващите напред се разделиха другарски и без злоба и си махаха на прощаване. Флотилията от ветроходни влакове се разпръсна към далечните планини.

Изследователите се караха за своята карта със знаци. „Що за звук е това?“ — провикваше се някой, а после шумно повтаряше описанието, дадено от Шам с помощта на капитанката, която му подсказваше с половин уста. После водеха спорове: това приличаше на еди-кое си място; не бе, луд ли си, това е каж’го де и нямаше ли някаква история за тия хълмове, да не беше за ония? Разузнавателните мотриси на баджерите запрашиха в разни кандидат-посоки, докато се договорят накъде ще потеглят, и „Медис“, останалите баджерски вагонетки и „Пинчон“ се повлякоха.

Деро и Калдера наблюдаваха как собственият им влак се стапя зад тях. Подвижният състав, приютявал ги толкова дълго време.

— Нямаше начин — отрони Шам. — Той се разпадаше.

Дълго време Шроук не обелиха дума.

— Благодаря, че ни позволи да продължим — рече най-сетне Деро. — Че ни качи на твоя влак.

„Та той не е мой“ — помисли си Шам и остави Шроук да се сбогуват.

Капитанката, застанала най-отзад в „Медис“ и погълната от странното си занимание, изхъмка тържествуващо. Дейби маневрираше в небето. Въздухът по тези далечни краища като че затрудняваше това. Той се издигна в дъга и рязко зави обратно съм влака. Не литна право към Шам, а към последния вагон. Закръжи около капитан Нафи, кацна и впери очи нататък, откъдето идваха, към нейната изгубена философия, като някаква объркана фигура, окичила кърмата вместо носа. Никой не я закачаше. Никой не ѝ се бъркаше в командването там, отзад. Тя човъркаше машинката си, а прилепът закръжи отново.

Останки имаше дори и тук; веднъж-дваж съзряха развалините на влакове. Напредваха бавно — имаше дни, когато решаваха, че са объркали посоката, и цялата група потегляше обратно или се затътряше до някой възел, където можеше да обърне. Но ставаха все по-добри в разплитането на знаците. Фалстартовете все повече намаляваха.

В края на краищата те си имаха метод за разпознаване на правилната посока: Шам бе все по-смълчан и угрижен, и след внезапен завой на релсите пред очите на Шам изникваше точно пейзажът, който помнеше от екрана. Само небето беше по-различно, завихрянията на облаците и горното небе. Придвижваха се все по-напред през старите снимки.

Колкото повече се отдалечаваха от търговските пътища в морелсите и попълваха с конкретни данни карти, начертани според съвсем смътни слухове, колкото повече оредяваха морелсите, толкова по-обширни ставаха целинните земи и намаляваха линиите. Възможностите да хванат някой железен път все повече се отсяваха.

Другото, което им внушаваше увереност, че са на път към нещо скрито на края на морелсите и съответно на света, беше, че ангелите ги тормозеха.

Седемдесет и четири

Беше тъмно. Ала те пътуваха. Баджерски разузнавач докладва, че има нещо в далечината. Въздухът се разтресе и изследователите се събудиха.

— Какво…?

— Това да не би да е…?

Излязоха на палубата, като търкаха очи и оглеждаха светлините, летящи ниско в небето. Насам идеше ято летящи ангели.

— Каменнолики мои — прошепна Шам.

Екипажът наблюдаваше разсичащите небето разузнавачи. Не можеха да различат кой знае какво — люшкащи се светлини, отражения върху извити черупки, звездите, присветващи отвъд тяхното сияние. Приказки! Стражите на края на света. Вестителите на свадата между боговете. Птици куки, въздишащи във въздуха. Имаха толкова много имена — като повечето светини.

Екипажът се стягаше, държеше оръжието подръка, шепнеше на стрелочниците да се подготвят в очакване на атака. Която не последва. Най-сетне тварите с въртящи се криле се пръснаха. Някои нататък, откъдето са дошли, обратно към края на света, други на изток и на юг.

— Къде отиват те? — попита Калдера. — Де да имахме самолет, та да видим!

Шам я погледна замислено.

— Такъв нямаме — рече той. — Обаче нещичко имаме.

Изкатери се на наблюдателницата. „Помниш ли, като не можеше?“ — помисли си той. Към мрака и студа. С телескоп в ръка Шам зачака. Оглеждаше се за летящи светлини и мислеше. Ако се задълбаеше в това къде се намира, какво върши, как е стигнал дотам, щеше да му дойде страшно много. Затова просто не задълбаваше. Само си измисляше истории за това какво ги чака занапред. Краят на света, призрачните пари, безпределната скръб. Напрегна очи.

Не беше непрогледна нощ — тъмно бе, но не съвсем. Звездите бяха затулени, ала не напълно. Както си седеше, ако се взираше дълго, дълго време, Шам успяваше да различи структури сред тъмното. Краят на нещо, което се приближава. Хоризонт, ето какво бе това. Тъмно върху тъмно. Хоризонт, който със сигурност, безспорно бе по-близо, отколкото трябваше. Дъхът му секна.

Планини, скали, цепнатина, зевове и свършваща в далечината земя.

А после — лъх, вихър от светлини, и още един ангел се втурна пред очите му. Той зарева около него, изпълни въздуха с шум и прах. Той се вкопчи в стълбата и заскърца със зъби. Виждаше другарите си от екипажа да викат долу, естествено, нищо не чуваше. Когато най-сетне ангелът се понесе на изток, Шам насочи бинокъла си към него.

Дейби хвръкна подире му. Все едно прилепът смяташе да го награби във въздуха и да го смачка. Шам следеше мигащия диод на крака на Дейби. Дейби вече не беше нощен прилеп, непрекъснато будуваше, като самия Шам. Не летеше по права линия, все още очевидно объркан. Пак полетя нататък, където стоеше капитанката, дори и в тази късна доба, сама и незасегната от случващото се.

Дейби закръжи около нея и механизма, който тя човъркаше безспир. Шам гледаше.

— Капитане.

Нафи се обърна. Екипажът се беше подредил зад нея. Чуваше се само тракането на влака. Всеки се люшкаше в такт с движенията му.

— Капитане — повтори Шам. От двете му страни бе застанал по един Шроук. — Какво правите?

Тя го погледна в очите.

— Бдя — отвърна тя.

— Но за какво точно? — попита Калдера Шроук.

— Вие знаете ли какво има пред нас, капитане? — попита Шам. — Край. Свършекът на нещо. Видях го. Но вие гледате в обратна посока. За какво се оглеждате. Какво има зад нас?

Капитанката се вгледа в него, той удържа на погледа ѝ и, както го бяха замислили, изведнъж Вуринам я нападна изневиделица. Младият юнга се приближи и като внимаваше да не ѝ причини болка, награби механизма ѝ.

— Не! — кресна тя, ала Вуринам го изтръгна от нея и го хвърли на Шам. — Не! — повтори капитанката и направи крачка напред, но този път Бинайтли вече беше готов. Той я хвана и тя се замята в ръцете му.

Дейби кацна на ръката на Шам и започна да души приемателя.

— Ще ме пуснеш! — кресна капитанката.

— Мбендей — рече Шам. — Какво означава това? — и той посочи пиукащия, примигващ и замлъкващ екран.

Мъжът се загледа в нея.

— Тази светлинка там ли? — рече той най-сетне и вдигна очи.

— Това е малкото ти приятелче. Но има и още един там. — Мбендей посочи още една светлинка и преглътна. — Като че е голям. и идва към нас. Бързо.

Капитан Нафи спря да се съпротивлява. Изправи гръб и приглади дрехите си.

— Откога го знаете, капитане? — попита Шам. — Откога знаете какво идва? — Той вдигна приемателя. — Джак Присмехулника.

Всички ахнаха.

— Къртът Джак Присмехулника — повтори Шам. — и вече не ние го преследваме. Той преследва нас.

— Той никога не би ни оставил да си тръгнем — каза капитанката. — Проявявахме високомерието да мислим, че ние го преследваме. Не ние преследвахме него. — Тонът ѝ не беше сърдит. — Сега ръкавиците са хвърлени. Всичко е наопаки. — Тя се усмихна. — Джак Присмехулника е моята философия. А аз — неговата.

— Сироко… — Шам се заигра с механизма и забеляза, че Дейби пак се размърда. — Сигналите като тези двупосочни ли са?

— А… — провлeче Сироко и кимна замислено. — Възможно е. Може да се нагласи.

— Виждаш Дейби. — Шам разклати приемателя и прилепът подскочи.

— Не е вързано за него — обади се Калдера. — На друга честота е. Как така го показва?

— Останките… — намеси се Сироко. — С тях никога не се знае. Няма начин да няма изтичане. Особено когато, както сега, онова нещо в ръцете ти сигурно излъчва със страшна мощ. Нали така, капитане? Кога сте се научили да обръщате полето?

— Шам — обади се Вуринам. — Ще може ли, ако обичаш, да ни обясниш за какво, по дяволите, си приказвате?

— Тя е обърнала сигнала — отвърна Шам. — Това… — Той разтръска приемателя. — Това вече не открива Джак Присмехулника, а го примамва. Къртът го открива.

Екипажът се взираше.

— Тогава го изключи, проклетото! — тросна се Вуринам. Сироко го взе от Шам и припряно го зачовърка.

— Как изобщо сте се научили на това, капитане? — попита тя.

— Вие, търсачите… — отвърна Нафи. — Всичко казвате на човек, стига да умее да ви прикотка. Ако ще можете да се фукате с това.

— Според вас тя защо остана с нас? — провикна се Мбендей обезумял, като си скубеше косите. — Тя нямаше да ни остави да превземем „Медис“. Къртоловен влак ѝ трябва.

— Можем ли да го изпреварим? Кърта? — попита Шам. Мбендей внимателно огледа екрана.

— Да — отвърна той.

— Не! — възрази капитанката.

— Не — повтори Мбендей. — Не знам.

— Не знам дали мога да обърна това — каза Сироко.

— Късно е вече. Вие сериозно ли мислите, че Джак Присмехулника в момента не ни надушва? — попита капитанката. — Че не ни усеща? Че не познава характерното тракане на колелата ни? Той идва. Това искахме.

— Не, капитане! — изкрещя Шам. — Това искахте вие! Ние, останалите, искахме съвсем други неща, мътните да го вземат!

— Доста бързо идва насам — прошепна Мбендей, втренчен в екрана. — Най-много на няколко часа път от нас е. Идва, та чак препуска насам.- Той преглътна.

— Чакайте — произнесе провлачено Шам. — Сироко, не го изключвай.

— Какво? — възкликна Вуринам. — Ти луд ли си?

— Джак Присмехулника вече и без това ще ни намери. Така поне ще знаем къде се намира той.

Стояха на палубата и се взираха, и не знаеха накъде са поели, какво има да се каже. Една мисъл мина през ума на Шам и той се спусна подире ѝ. Тя не му даваше мира.

— Толкова сме близо — каза той и посочи към тъмния край, който бе видял да се задава.

— Ахой! — двама баджери разузнавачи се зададоха откъм десния борд, разлюлели фенери, за да съобщят за присъствието си. Приближаваха се и крещяха на всеки известен им език. Надуваха рогове и се мъчеха да накарат да ги чуят и да ги разберат.

— Какво има? — провикна се Шам към тях. — Ние сме малко нещо заети.

— Там това защо ангели ходят там — викна единият и посочи на изток, откъдето идваха.

— Кърта ли търсят, а? — извика им Шам.

— Не! Какво! Кърт, какво? Още!

— Още какво?

— Още влакове.

— Пирати? — извика Шам и баджерите размахаха пръсти.

— Флота! — ревнаха те. — Флота Манихики идва!

Седемдесет и пет

Морелсите се отърсиха от нощта и откриха останките на многобройни древни влакове. Що за гробище беше това? Злокобна картина на провалените начинания.

Залепена за гърба на „Медис“ където капитанката все още стоеше — за какво ли да я тикат в карцера, като тя само се взираше нататък, откъдето идеше нейната философия? — „Пинчон“ се носеше по релсите на собствените си трътлести колела. При тази скорост щеше да изостане, ако копаеше. Зад нея флотата прииждаше към тях — видим облак от отходни газове, изпарения, вдигнат по пътя прах.

— Никога нямаше да ни оставят да се измъкнем — каза Калдера, заобръща картите си и ги заоглежда от всички ъгли. — Близо сме. До нещо. Виждам къде са отивали мама и татко и виждам… Струва ми се, че сме тръгнали към място, което те са се мъчели да отбягнат.

— Нещо е попиляло тези влакове — каза Деро. — Я ги виж всичките.

Нямаха време да разследват, да лъкатушат и маневрират из разхвърляните корпуси на влакове. Но щом излязоха от влаковото гробище, Деро посочи. Далече отвъд най-гъстите гъсталаци от съсипани влакове, преобърнат с колелата нагоре от някаква странна катастрофа, върху импровизирана плоска платформа с колелета върху релсите беше полегнал по покрив един странно разнебитен вагон. Подът му, обърнат към небето, беше покрит с насмолен брезент, предницата му — сплескана във формата на грозен клин. Деро и Калдера хлъцнаха, Сироко огледа вагона преценяващо.

Това, осъзна Шам, беше част от влака на техните родители, част от първата разработка на Шроук.

— Какво му се е случило? — попита той.

— Понякога са им правили чистки — каза Деро. — Те са ни го обяснявали. Ала това…

— Не знам на какво прилича — заяви Калдера.

— Вижте — Сироко посочи нататък, където многобройната флота вече се виждаше. — Те са по-бързи от нас.

— Онзи същият е — прошепна Деро. — Изпреварил е всички и ни е открил. Като че са били тук преди нас.

— Някои… — заговори Шам предпазливо, като си мислеше за картините на Джудамор — … може да са имали сведения. За това къде отивате.

и през най-добрите уреди на „Медис“ Шам все още виждаше само злокобни петънца. Сироко му даде собствения си сглобен от останки механизъм — съчетание от ню останки и архиостанки. Той погледна през него и чак подскочи, толкова ярко и близо се виждаше потерята. Онзи огромен флотски военен влак, набол небето с оръдия.

— Рийт — прошепна той. Кой ли, запита се, кой ли пират, изваден от дълбините на морелсите, е запомнил картините достатъчно добре, че да напъти Рийт? Джудамор? Елфриш беше загинал. Робалсон го отнесе страшна смърт.

Релсите все повече оредяваха. „Медис“ и спътниците му се носеха към скална редица, завеса от канари, разцепена от пролуки, през които сякаш надничаше някой нетърпелив актьор.

— Трябва да я караме умната — каза Шам. — Ама адски умната.

Последните баджерски ветроходни мотриси започнаха да се изтеглят. От двете страни на „Медис“ вече нямаше достатъчно линии, за да не изостават.

— Чакайте! — провикна се към тях Шам и на някакви зачатъци на техния език — оказа се, че е запомнил повече, отколкото си мисли — започна да ги моли да не си отиват. — Елате на борда! Близо сме!

— До какво? — провикна се някой в отговор.

На някои мотриси спореха. Струпаха се на съседни линии и поведоха разисквания. Шам гледаше как една баджерска жена воин размаха юмрук пред другарите си, обърна се и скочи величествено от своята мотриса, прелетя метрите морелси, блъсна се в „Медис“, вкопчи се в парапета му, набра се и се покатери на борда, а мотрисата ѝ се изтърколи назад. Още няколко храбреци я последваха — тези, които нямаше да отстъпят докрай. Прескачаха бързо нарастващите разстояния.

— Бързо! — викна Шам. Но един железничар наблизо не прецени добре кога да скочи. Пръстите му се изхлузиха, без да успеят да се заловят за борда на къртоловния влак. Издихание, писък, глух удар и той се разби със страшна сила в крайрелсовите скали.

Всички гледаха втрещени. Дори и капитанката в потрес вдигна очи. Баджерските мотриси изостанаха. За тях вече беше късно. Воините, които все още се подготвяха да влязат в борбата, можеха само да гледат Шам от вече далечните релси и да вдигат безпомощно ръце за сбогом.

Те се превърнаха в точици. Шам се надяваше, че са го видели как също вдигна ръка в отговор, за да им благодари.

— Калдера има… — заговори Деро.

— Нататък — прекъсна го Калдера и показа на Шам едно място на нейната карта. Посочи го с пръст и впери очи в него. — Там.

— … идея — доизказа се брат ѝ.

Шам не губи нито миг. Не поиска да му се изяснява. Не зададе никакви въпроси на Калдера Шроук. Само викна на стрелочниците, които на свой ред маневрираха, както той нареди, без да шикалкавят и без да питат, по тези последни разпръснати метри, отбелязани с точки, и навлязоха една миля или повече в една малка плетеница от линии по път, който се виеше сред могили и планини.

Сега военният влак се виждаше ясно и без префърцунени прибори от останки.

— Закарай ни там! — изсъска Калдера, даде още напътствия и „Медис“ се разтресе.

Една птица кука прелетя над тях и се отправи да огледа флотата, но щом се приближи, лумна огън и един снаряд изхвърча с писък към небето от влака с оръдията. Ангелът изскимтя и мощно избухна в пламъци, пръснаха се отломки.

— Проклети Каменнолики мои! — изкрещя Вуринам.- Тия са се побъркали! Стрелят по небесата!

— Ще ни хванат — заяви Фремло. — Няма начин да не ни хванат.

Сега сред целия пейзаж имаше само два влака, редом с всички попилени, зарязани и ръждясали. Военният влак беше толкова близо, че се виждаше как железничарите му им се надсмиват. Къртоловците заеха позиции при харпуните, като че това с нещо можеше да помогне, когато воините на Манихики ги настигнат.

„Медис“ препускаше към края на отклонението сред плетеницата, покрай пещери и възвишения към нещо, което Калдера бе разбрала, а сред хаоса Шам не бе засякъл, че приближават.

С беззвучна и крайно важна маневра те внезапно подминаха и последните руини, последна могилка и тунел, и излязоха от морелсите на последната, самотна, единствена линия.

— Виж! — ахна Шам. Той беше там. Носеше се през картината, в която се беше взирал толкова пъти, а до него бяха неговите другари по екипаж и приятели.

— Гледам — каза Калдера.

— Погледни я! — Флотата скоро щеше да хване Шам, ала този миг бе негов.

— Видя развалините — каза Калдера. — Влакокрушенията. — Той не откъсваше очи от единствената линия. — Шам… Какво според теб го е сторило? Моите родители са видели това, но са завили обратно, помниш ли? Защо според теб ни отведох точно там, където моите родители не са отишли?

Добър въпрос. Достатъчно добър, че да пробие унеса на Шам. Той се обърна към нея. Погледна назад към влака на Рийт, който фучеше към тях по последната линия.

— След около петнайсет секунди — прошепна Калдера — ще узнаеш отговора.

Шам присви очи.

— Имало е нещо, което…

Дванайсет секунди.

— Което е прогонвало хората — довърши Сироко. Осем. Седем.

— Нещо, което още ги прогонва — додаде Фремло. — Нещо…

— … Нещо голямо — довърши Шам.

Три.

Две.

Една.

От ямата, покрай която преминаха, се разнесе шум.

— Ускори! — нареди Калдера. Шумът се усили. — Сериозно, ускори!

То като че бе навсякъде. Всички по палубата се обръщаха да видят какво издава такъв ужасен звук. Такова басово стържене. Такъв метален вой. Офицерите по палубата на военния влак също се обръщаха. Един хълм се разтресе.

— Мисля, че се приближихме достатъчно — обади се Деро. Камъни подскачаха. Завесата от увивни растения, закрила входа на дупката, трепереше. Небето ечеше. и от ямата нещо се покачи върху релсите.

Ангел. Нищо подобно те никога не бяха виждали.

Всички заиздаваха ужасени звуци.

Изпод земята се бе показал метален влак, целият в игли и шипове. Той плюеше пара, от него калеше огън. Сив пушек се издигаше над тръбната му редица от комини. Колко ли части имаше в него? Кой ли можеше да изчисли ходовете му? Той изпълзя, част по част, на светло. Като конвой от бодливи кули.

Колко старо беше това страшилище? Птиците се разхвърчаха с писъци. Дейби се сгуши в прегръдките на Шам. Ангелът настъпваше упорито и издаваше отвратителния си звук. Предницата му представляваше клиновидно острие. Той настъпваше с тътен като приглушена гръмотевица.

Поглъщаше метрите. Идваше толкова бързо! Оръжията му сияеха. Хората от екипажа се взираха като поклонници.

— Добре дошли — промълви Шам — на предния пост на Небесата.

— Ето това — прошепна Калдера — прогонва хората от края на света.

— Обаче — додаде Деро — не е свикнало да се изправя срещу двама от нашите едновременно.

Ангелът се прехвърли на единствената истинска линия зад военния влак от Манихики. Всички те, отзад напред — ангел, флота и къртоловци, — бяха обвързани с тази единствена линия. Оставаше им само да бързат.

— Я се размърдайте! — Това беше капитан Нафи, вперила поглед над „Пинчон“ и тежкия военен влак в защитника на края на света. Но крещеше на екипажа. Те го знаеха — и се подчиниха. и успяха да ускорят хода на „Медис“.

Ангелът се приближаваше невъобразимо бързо. Той настигаше влака на Рийт. Шам го виждаше, гледаше го втренчено. По-близо. Близо. Настигна го.

Каквото и да разправяте за тия офицери от Манихики, те бяха души храбри и неукротими. Стреляха ли, стреляха. Обстрелваха настъпващия ангел с куршуми и снаряди, мятаха по него бомби. Той изобщо не ги забелязваше. Напираше през взривовете. Стигна до най-задния вагон.

Устата на ангела се разтвори, зейна уста пещ, засияха вътрешности — небесни зъбчатки и остър метал. Захапа. Издиша огън.

Страховит трясък, проблясък, вихрушка от метал. и военният влак изчезна.

Просто… изчезна. Толкова бързо, че не беше за вярване. Тази гледка предизвика у къртоловците ужасени писъци, макар и да пострада врагът. Военният влак и тези на борда бяха изядени и изгорени, или смлени под ударите на ангелските крила. Само секунди — и това бе всичко, гордостта на Манихики се превърна в разпръснати отломки, жалки развалини.

„Медис“ отново се смълча. Шам трепереше. Ангелът пламтеше сред разрухата.

— Той ги спря! — извика някой.

— Да, спря ги — рече Шам. — Аз обаче не бързам да се радвам. Защото сега между нас и него няма нищо. А той идва насам.

Седемдесет и шест

Ангелите имат стотици задължения. За всяко задължение си има форма. За всяка задача си има небесно проектиране във фабриките на боговете. Малцина от нас са създадени по такива най-подробни и сложни чертежи.

Според философията на един ангел казали са някога: две по две е равно на тринайсет. Това не е клевета. Ангелите не са луди, никой не е по-далеч от умопомрачението от тях. Те притежават, доколкото всеки теолог разбира, абсолютна чистота на предназначението. Вярност, остра като кинжал, на задачата да пазят небето чисто.

За човеците с техния разхвърлян разум, за Homo vorago aperientis един толкова стъклено прозрачен и педантичен стремеж е напълно безсмислен. Той е значително по-непонятен от бълнуванията на онези, които наричаме умопобъркани.

Ангелите, неотклонно и абсолютно разумни, клетото човечество не е способно да възприема иначе освен като безмилостни и побъркани убийци.

Седемдесет и седем

Шам преглътна. Зад капитанката, зад влака, пламтяща и стържеща грамада, идеше ангелът.

Колелата му бяха най-различни по големина — несъразмерна редица от колелета, зацепени една за друга зъбчатки. От него стърчаха оръдия. Нямаше прозорци, не му и трябваха. Никой не гледаше навън, не можеше да се погледне и вътре — той беше носеща се по релсите колесница на гнева, която сееше мъст. Там, където минеше, изгаряше храстите.

Дори и атеистите на „Медис“ шепнеха молитви. Шам преглътна. „Хайде, де — помисли си той. — Не спирай. Мисли!“

Пред тях бе твърде близкият хоризонт, краят на света. На същото разстояние от другата страна — ангелът. Беше по-бърз от „Медис“. Сметката беше проста: безнадеждно положение. Той щеше да ги стигне по-бързо, отколкото те — каквото и да бе онова нататък.

Капитанката не помръдваше, и като че изобщо не гледаше ангела — при цялата му чудовищност. Гледаше през него. Шам погледна приемателя в ръката си и видя сияещата точка на екрана. Направо беше забравил Джак Присмехулника.

— Всичко е загубено! — извика някой.

— Спукана ни е работата! — извика друг.

Шам усети как щом взе да пипа по машината, Дейби се напрегна. Спомни си как прилепът политаше към капитанката, докато тя бъзикаше копчетата, и присви очи. „Аз съм неговата философия“ — бе казала Нафи за големия кърт.

— Сироко — повика я Шам и размаха механизма. Щом той се размърда, Дейби заподскача. — Можеш ли да усилиш сигнала на това нещо?

Тя го огледа изпитателно.

— Може и да стане. Трябва още ток.

— Подключи го тогава към нещо! — Той се огледа и посочи интеркома на „Медис“. — Това дърпа ток от двигателя. Хайде де, каква търсачка си? Това ти е занаятът!

Тя извади някакви инструменти от колана си, изтръгна жиците от високоговорителите и ги оголи. Размота някакви неща, други оплете. Поколеба се мъничко, преди да бръкне с инструментите в търбуха на препускащия „Медис“. Чу се мощен трясък, всички машини на влака за миг се изключиха и пак се включиха.

— Олеле, главата ми! — извика Сироко. Всички го усетиха. Екипажът заохка — нещо се надигаше, жужеше, трептеше във въздуха, във веществото на влака. Дори и капитанката залитна. Шам трепна, стисна Сироко за ръката и пое приемника. Сега той беше вързан за вътрешностите на влака.

Дейби му пищеше. Посягаше да дере и дращи машината. Шам се вгледа. Екранът преливаше от светлина и блееше като овца, и светещото петно — Джак Присмехулника, се носеше с шеметна скорост.

— О, чук и щипци мои! — прошепна Вуринам. — Ти какво направи?!

— Усилих го — отвърна Сироко.

— С каква цел? — викна Мбендей. — Ускорила си кърта?!

— Колкото и да ми е неприятно да принизя това техническо постижение — каза Фремло, загледан съсредоточено зад тях, в ревящия ангел. Екипажът впери погледи нататък.

— Джак Присмехулника — каза унесено капитанката. — Джак Присмехулника сега е и ваша философия и вие му принадлежите. Ще ни се наложи да застанем лице в лице с него. — Дори и ангелът да я занимаваше, тя с нищо не го показваше. Капитанката се усмихна. Отиде до подиума си. Екипажът я наблюдаваше.

— Тя е права — каза Шам.

— Какво? — изсъска Вуринам. — Тя се е побъркала! Ти виждал ли си онова, дето ще ни сгащи? — Той посочи ужасната машина. — Това там е всичко друго, ама не и проклет кърт!

— Тя е права — настоя Шам. — Ние сме къртоловци и точно къртоловните ни умения са ни нужни сега.

Седемдесет и осем

и от двете страни — никакви линии: Не можеха да спуснат вагонетки. Експлозивният харпун на носа на влака безполезно сочеше не накъдето трябва. Вместо това се събраха на кърмата на „Медис“. Бинайтли стигна по-далеч — скочи долу на „Пинчон“ която се блъскаше зад тях, и изтича на края ѝ. Силуетът му се очерта на фона на грамадния ангел, на някакви си метри от него. Устата щипка на ангела се разтвори. Той изрева.

Смрачаваше се. Долу, под тътена на релсите, се чуваше друг тътен, тътнеше земята.

— Какво е това? — попита Калдера. В равнината зад преследвача им земята трепереше. и изригваше. Шам ахна, когато една къртичина се надигна на огромна височина. Към тях с рев се устреми бразда.

— Каменнолики! — прошепна Шам. Сироко дръпна трансмитера, от който стърчаха жици, и изцеди невъзможната последна капка ток от него. Далече в плътната пръст Шам чу Джак Присмехулника да реве.

„Медис“ се провря през една пролука в редицата от скали и само след секунди настигащият го ангел го последва.

Екипажът гледаше Бинайтли. Даже и такъв огромен мъж, даже напрегнал цялата грамада на тялото си, той изглеждаше мъничък пред прииждащото възмездие. Той вдигна харпуна си. Срещу ангела. Каква смешка. Но Бинайтли изнесе ръка назад и зачака, и това някак си не изглеждаше абсурдно. Ангелът идеше.

— Какво правиш? — извика капитанката. — Та Джак Присмехулника още не е дошъл!

Бинайтли не каза нищо. Ала отговори самият свят.

Той се разтресе. Скалите затрепериха. Зад тях, пред отвора на скалната пропаст, земята се надигна. Разтвори се. По-мощна от приливна вълна. Черната пръст се сипеше от надигащото се жълто нещо, което разтърсваше скали и релси и обсипваше склоновете с дъжд от камъни. Сякаш земята изплю нова космата планина, надигаща се на задните си крака. Със зъби. Невъзможен кърт с цвят на кост, къртът великан.

Кръвта се дръпна от стомаха на Шам. Той залитна. Абакат Нафи нададе приветствен вопъл.

Бледа и рунтава грамада, сред раздърпаната козина се мяркаха червени очи. Къртът изрева.

и отново хлътна на тъмно под земята. Зад неумолимия ангел последната линия на морелсите се размърда неспокойно и се надипли — къртът ровеше по-бързо от всеки влак към тези, които го призоваваха.

От очите на Шам бликнаха сълзи на страхопочитание и той примигна, за да ги пропъди. Екипажът беше зяпнал, зашеметен от ангела и от онова, което идеше зад него. Нямаше време за размисли. Ехото от тяхното движение заглъхваше в далечината и се променяше, „Медис“ се втурна и изскочи измежду скалите. Ангелът ги настигаше. Шам се обърна, за да види какво иде напред, и пак ахна.

Мост. Безкраен. Мост, който стърчеше от края на света и се губеше в мрака.

Бяха на края на морелсите. Носеха се към последната скала. Светът спря. Единствената им вярна релса навлизаше в нищото, в бездната отвъд земята.

Носеха се толкова бързо, че не можеха да спрат, а по петите ги гонеше ангел и двигателят му виеше тържествуващо.

— Ти — каза му Бинайтли — си достатъчно близо.

Металната паст на ангела зейна. Бинайтли запя ловен химн. Шам протегна ръка.

Сироко дръпна приемателя и го изтръгна от захранващите жици, за които беше закотвен. Подаде го на Шам и застана между него и капитана.

— Не! — кресна Нафи, ала търсачката я задържа, а Шам се втурна напред, прошепна молитва и хвърли приемателя към „Пинчон“. Към Бинайтли.

Той литна в дъга. „Много нависоко! Много нависоко, о, какво сторих аз?“

Но Бинайтли подскочи право нагоре и издърпа с пръсти от въздуха зареденото устройство. Когато се приземи, вече го подключваше към харпуна си. Изправи се, издигнал ръка за хвърляне, прицели се и капитан Нафи изкрещя, и ангелът отново разтвори своята паст със скърцащите и пламтящи зъбни колела и възликува изпепеляващо, и Бинайтли метна харпуна си в този огнен полъх.

Харпунът полетя. Мощно изхвърляне. Бинайтли се беше прицелил не там, където се намираше ангелът, а там, където щеше да попадне. Харпунът се заби в устата му. Която се затвори.

Духна вятър и колелата на „Медис“ затракаха по внезапно надигналите се релси и той се олюля върху моста към нищото, и земята се отдалечи. Някой писна. „Спирачки!“ — изкрещя някой. и от двете им страни зееше бездна. Шам се обърна и се взря във връхлитащия ангел.

Зад него прииждаше нещо. Жив земетръс. Той разтърсваше края на света. Черната пръст се разтвори и животинската грамада се хвърли напред.

Блед левиатан, изтласкан от подземието. Той скърцаше със зъби в епичен гняв. Тази уста! Грамадна и лигава, в която се блъскаха зъби като шпилове. Къртът нададе вой. Бутове като скални грамади, нокти като кули, показващи се на бял свят.

Грамадният, свиреп кадифен звяр нападна.

Джак Присмехулника се издигна, огромен като облак и опустошителен.

и се загърчи във въздуха, заприижда на вълни и по безкрайните му хълбоци и корем, устремени към ангела, Шам забеляза стърчащи останки от оръжия. Прекършени дръжки и ръкохватки, археология на неуспешния лов, заровена в козина, жилещи трофеи, събирани с векове, откакто колосалният земеров се надсмиваше и сееше опустошение.

В преследване на онази невиждана, извлечена от останките сила на сигнала, който сега ехтеше от устата на ангела, къртът великан връхлетя. Върху ангела. Оголил зъбите си като канари. Джак Присмехулника захапа и се разнесе писъкът на разкъсания метал.

Ангелът стреля с всичките си оръдия. Около грамадното чудовище лъхна огън и опърли жълтата му козина, и то изръмжа, ала не отпусна хватката на челюстите си дори когато тя започна да тлее. Раздираше, разкъсваше. Екипажът гледаше със зяпнала уста.

Капитанката изкрещя на Джак Присмехулника — гръмогласен поздрав без думи, предизвикателство, ридание.

Богоподобният кърт издигна ангела над релсите. Двете грамадни създания се завъртяха в салто на забавен кадър, хлъзнаха се, врязаха се в последните метри земя. Джак Присмехулника разтръска плячката си и тя започна да се разпада, разхвърчаха се огън и небесен боклук.

На ръба на урвата ангелът дълги секунди се задържа неподвижно изправен, кула с въртящи се колела. Сякаш не можеше да реши дали да се катурне върху равната земя. Джак Присмехулника разпалено го сграбчи, окървавен, заби зъби в стоманата и впери поглед в „Медис“.

Шам знаеше, че тези очи с цвета на кръвта почти не различават друго освен светлината от тъмното. и все пак бе готов да се закълне, че къртът предпазливо погледна към тях. Гледаше, дъвчеше и се оттласна. Оттласна се заедно с плячката си от този миг и рухна от ръба на света.

Къртът и ангелът падаха. Ангелът влак се премяташе, а с него и големият южен кърт, Talpa Ferox Rex, Джак Присмехулника Велики, философията на капитана, летеше надолу в пропастта. и Шам бе готов да се закълне в живота на всичките си любими хора, че докато падаше, къртът се взираше със злоба и задоволство в очите на капитанката.

Ангелът се разпадна в мрака, превърна се в огнен дъжд. Големият колкото остров кърт сияеше призрачно, докато падаше, докато мракът, изпълващ рова около морелсите, го погълна, и „Медис“ остана над бездната да чака грохота от удара, грохот, който така и не се разнесе.

— Къртиш — прошепна най-сетне Шам в тишината.

Вуринам го повтори. След него и Фремло. Фремло го повтори след него, а Мбендей — след Фремло. А после и останалите, и още, и още. Дори и Яшкан се прокашля и го смотолеви. и другите го подхванаха все по-гръмко, и накрая всички крещяха:

— Къртиш! Къртиш, о, богове, къртиш!

Къртиш, стари кърте!