Морелси

Четирийсет и две

С какво можем да се сдобием, докато съзнанието ни си почива? Един изследовател на разума, психоном, картограф на мислите може да заяви, че това е безсмислен въпрос: че без нашето съзнание ние сме нищо. Когато то си почива, почиваме си и ние.

Наопаки, други може да видят в това някакъв парадокс, който поражда критично мислене, умствено новаторство. Провокациите няма нужда да бъдат разумни, за да помогнат на ума ни да се справи с положението на ниво. Ами ако нелепите въпроси са незаменим философски инструмент?

Нашия разум ние сглобяваме от боклуците на историята и той е машина за превръщане на хаоса в история. Това е историята на едно кърваво момче. Неговият разум я представя. Но в едно подобно представяне можем да устоим на парадокса, да се впуснем в нахалната ескапология на разказа и така почивката конкретно на това съзнание може да не ни попречи. На въпроса: Какво да прави сюжетът, когато главният прозорец, през който го наблюдаваме, се затвори? можем да отговорим: Той трябва да погледне през друг прозорец.

Което ще рече да поеме по други релси, да вижда през други очи.

Четирийсет и три

Късно вечер той цепеше здрача, спускаше се към нощта и в самата нощ — влакът на Шроук. Носеше се и не се стряскаше и от най-тъмния мрак.

Шроук оглеждаха скъпи карти, използваха своите най-фини и авангардни сензори, обгръщащи влака в ресни от чувствителност. По линиите достатъчно близо до брега, които властите на Манихики обявяваха за свои, влакът на Шроук — както можеше да се каже за всеки друг влак — пълзеше. Шепнеше по тях неосветен.

Шроук се бяха издокарали с най-хубавите си дрехи. Въпреки тайната дата и въпреки че не бяха взели почти нищо освен дрипави, грозни дрехи, избрани заради своята практичност, всеки беше нарочил един кат облекло за достойно за изключение. Няколко мили навътре от бреговата линия на Манихики, откъдето би могло да се каже, че пътешествието им действително започна, те се преоблякоха.

Деро се нагизди с финяшки костюм с ревери от син памук, който му беше само възтесничък, и среса непокорната си коса на път по средата. Калдера облече свободни виненочервени панталони и фру-фру блузка, която накара брат ѝ да вдигне вежда и към която и тя самата не питаеше луда любов, но безспорно това беше най-елегантната ѝ дрешка. Тя и Деро се гледаха с еднакво кафявите си очи.

— Там — каза Деро. Това сега беше официален случай, бяха решили те.

В далечината фарът на главното пристанище просветваше, лъчът му се въртеше — сияние, простиращо се мили навред, когато преминаващата светлина докосваше хиляди релси. Двигателите и оборудването на влака, неговите карти и цели привличаха интереса на властите, както знаеха пътниците му. и затова те пътуваха на тъмно дни наред, както бяха решили — за да не привличат внимание.

Най-сетне, отвъд непосредствената граница на тяхната държава, те надуха здраво странния си двигател, ускориха ход и включиха лампите си. Отпред локомотивът беше циклоп с един фенер и ослепителният му кремав лъч заливаше плетеницата от желязо пред него и разпръскваше настрана стреснатите подземни зверове. Влакът пътуваше на изток, на север, на изток, на север, на север, на север. Цели поколения, цели цивилизации пеперуди се втурваха към това сияйно и вълнуващо нещо и — каква жестока идея фикс! — бързо се размазваха върху тъй възлюбената светлина.

Да бе прелетяла някоя от тях покрай това безмилостно сияние и влетяла вътре, какво ли щеше да види? Първият вагон на вид донякъде го докарваше на къщата на Шроук. По-компактен и чистичък, ала тук леглата, столовете, масата, бюрото, дискретният скрин също бяха обсадени от изписани листове, книги, инструменти и останки.

На горното легло спеше Деро и се полюляваше в такт с движението на влака. От време на време рязко се будеше — сънят му отдавна беше такъв, откакто две трети от родителите му бяха изчезнали. Когато се будеше, сядаше и се взираше, сякаш погледът му проникваше през металния таван, сякаш той бе очите на влака. Погледът бе същият като на майка му, когато ѝ додеяше от останки, от сглобяване и майсторене на разни неща и тя се взираше отвъд тях. Деро беше твърде малък, та да помни това наследено изражение върху лицето на тази, която му го бе завещала, ала когато сестра му го забеляза на неговото лице, ахна, защото тя не бе малка.

Калдера, уморена, ала нахъсана, наблюдаваше екраните, които майка ѝ и бащите ѝ я бяха научили да разчита. Изпробваше инструментите за управление, с които я бяха учили да борави. Тя седеше сред гнездо — съчетание от авангардна техника и останки. Побутна един механизъм — и креслото ѝ се издигна към тавана и тя можеше да гледа през една висок лентовиден прозорец; после го свали долу, за да се съсредоточи върху картините, предавани от различни камери на екраните около нея.

Надпявайки колелата и тяхното раскаба и фученето на двигателя, задвижван от ядрен синтез, Калдера си тананикаше. Дали се взираше със същия онзи копнеж по далечното, по кой знае какво, като брат си и като майка си? Навярно. Нещо такова.

Тя си мислеше за Шам с благодарност за сведенията, които им бе донесъл, за снимката, която им бе показал. Чукаше по клавишите на татко Байровия ординатор. Извличаше информация. Съпоставяше я с тяхната собствена информация, включително и с описанията на Шам. Започна да съставя маршрут.

С усещането за далечна привързаност Калдера съжаляваше, че Шам не дойде. Отхапа няколко хапки от сандвича, попя си.

Една аларма изблея и засия в червено. Тя прегледа своята тракаща информация. Предстоеше смяна на ширината на линиите.

Тя занатиска копчетата. Колко ли ето тази технология е възбуждала бюргерите, търсачите на останки, каперите на Манихики, помисли си тя.

Раскаба-так — влакът забави ход, ала не много, — едно-две дръпвания на лостове, поредица от превключвания и локомотивът се разтърси точно като подплашено животно; от долната му част се подадоха скоби, поеха теглото му в движение, повдигнаха го за миг, механизмите се завъртяха, колелата на временно повдигнатия влак се плъзнаха и се събраха, за да се върнат на земята — сникт! — върху новите, по-тесни релси.

Нямаше проточили се часове на сложни врътки с релсите и колелата, смяната на коловозите се осъществяваше за секунди. Калдера включи в песента си поздравителни и похвални слова за своето семейство.

Не събуди Деро, когато подминаха купчина метал, и тя внезапно заподозря, че това е един от вагоните на родителите ѝ. Зарязани от тях още в началото на пътешествието им по незнайни причини. Не каза нищо.

Когато ѝ се доспа, тя спря влака и задейства защитата му. Ординаторът сигурно би успял да продължи пътешествието и без надзор, но тя би предпочела да избегне всякакъв риск. Скоро щеше да стане пет часът и да дойде редът на Деро.

и в последвалия ден, и дни наред след това Шроук продължиха целенасоченото си пътуване през враждебната земя. Поемаха по творчески маршрути из морелсите към най-затънтените му и занемарени кътчета и следваха тайния маршрут на своето семейство в търсене на незнайното откритие на техните майка и баща.

Четирийсет и четири

Най-важната наука без съмнение е феровиаокеанологията — изучаването на самите железни линии на морелсите. Тя господства над всички проучвания и ги свързва. При правилния подход тя се простира подобно на релсите и траверсите върху размишленията от всички области на науката. Да изучаваш релсите означава не само да изучаваш металургията, чрез която е произведено изграждащото ги веществото, а и приложните технологии, грижещи се за тяхната изправност — тяхната поддръжка, почистване и ремонт чрез тайните служения на ангелите локомотиви. Означава да изучаваш биологията, да градиш хипотези за връзката между леговищата на всички подземни животни — и ерухтонните, и тези, които вечно са под пръстта — и заплетените линии над тях.

Означава да изучаваш символология. Още от времето на свадата между боговете, откакто останалата част от света е добила форма и е започнала да съществува, за да служи на естетическите и символически нужди на морелсите, ние — градове, континенти, села, влакове, и ти, и аз — сме функции на релсите.

Ако стигне надалече, една железничарка ще открие поклонници на богове с всякакви форми и размери, с всякакви способности, от всякакви вероизповедания и с всевъзможни склонности, и не само богове — извисен морал, духове на предците, абстрактни принципи. В Северен Питман теологията е особено поразителна. Там една църква проповядва паметното учение, че ако всички влакове спрат заедно само за миг, ако никакви колела не тракат по железния път, целият човешки живот моментално ще угасне. Защото подобни шумове са хъркането, диханието насън на морелския свят и релсите са тези, които ни сънуват. Не ние сънуваме релсите.

Четирийсет и пет

В съвсем други краища на морелсите един много по-стар, много по-традиционен влак пухтеше на юг. Пътят му не бе толкова странен като този на Шроук, той пътуваше само по една линия с постоянна ширина, ала с не по-малък устрем.

Това бе „Медис“, отново погнат от алчна котерия, свадлива опашка на комета от гларелси, които нагъваха подхвърляните от железничарите отпадъци. Само един ден им бе нужен, един ден бързо и решително препускане, и Манихики, крайните му предели с десетките скалички, стърчащи между релсите, останаха далече. Релсова шир, напред, на юг! Може би с малко меланхолия.

В последния ден на „Медис“ на Манихики неколцина души, разбира се, закъсняха да се върнат на палубата. Един по един те се прибираха и един по един бяха наказвани. Не твърде тежко — това си беше типично дребно нарушение.

А Ап Сурап?

Шам ап Сурап?

Къде беше Шам ап Сурап?

Той не отговаряше на никакви повиквания. Той не се завърна.

Дори самата капитанка попита къде е. Подготовката продължаваше. Самата капитанка крачеше напред-назад и питаше дали се чува нещо за докторския помощник.

Докато най-сетне пристигнаха стопаните на пристанището с писмо до Фремло, което докторът прочете, напсува и го прочете на капитанката, като остави вратата леко открехната. Докторът бе твърде нахитрял, че това да бе случайност. Тази техника бе известна като „бордови телеграф“. Минути по-късно целият екипаж знаеше съдържанието на писмото.

Те препускаха срещу ветрове, които плющяха все по-безмилостно. Главите, телата на животните, които излизаха от подземните си прикрития, ставаха все по-едри, колкото по-навътре навлизаше „Медис“ във все по-диви и по-мразовити земи. Остарели ръце отбелязваха промените в зова на колелетата и названията на тракането им, а желязото изстиваше.

На четвъртия ден те навлязоха в сянката на една стара сонда, издигаща се над горичка, която продължаваше да вади петрол, макар и вече на последни издихания. Стадо къртове — сиви зверове, средни по размери и качество, изскочи на повърхността близо до тях; заиграха се, вдигнаха прах. Три от тях бързо бяха набодени, овързани, замъкнати в касапските вагони и разфасовани.

— Ей, помните ли — рече изведнъж Вуринам, без да се обръща към никого конкретно — как оня Шам ап Сурап носеше грога, като трябва? — Той се прокашля. — Така и не вдянах дали това му се харесваше все пак повече от обичайния му докторлък? Не беше ли тъй, Фремло?

Неколцина се разкискаха. Щастливи ли бяха или тъжни, че Вуринам бе споменал техния беглец? Да. Бяха щастливи или тъжни.

— Млъквай, Вуринам! — заяви Яшкан. — На никого не му пука.

— Но го каза с половин уста.

— Не знаех, че ще му стиска — измърмори Фремло на Мбендей, докато пиеха гаден чай с привкус на пушек късно вечерта.

— Той беше безнадежден случай, макар и да нямаше как да не го харесаш тоя момък, ала през ум не ми минаваше, че ще има дупе да стане търсач, колкото ѝ да се заплесваше по тях.

„Медис“ подмина един задвижван от роби влак от Роквейн, който капитанката не поздрави. Шосундер и Драмин готвачът се взираха в морелския простор, а по дирята им един голям стар мъжкар броненосец като сумтяща бронирана колесница се надигаше във въздуха, душеше за плячка и пак се гмурваше в пръстта.

— Той много придиряше на яденето — каза Драмин.

— Странно е, като го няма наоколо — отбеляза прислужникът.

Настигнаха един грамаден и дрънчащ военен влак от една от монархиите на Кабиго. Приближиха се до двуетажната крепост на колела, набучена като морско свинче с оръдия; тя изхвърляше с вой дим и сажди, докато маневрираше и разузнаваше.

Адмирал Шивърджей прие Нафи и след размяната на любезности и чаша кактусов чай, след като обърна достатъчно учтиво внимание на злонравната му влакова котка, тя го попита на спънатото съчетание от езици, на което успяваха да се разберат, дали той няма някакви вести за голям блед кърт.

и той пък да вземе да има, да му се не види.

Много влакове поддържаха дневници за достигнали до ушите им вести за забелязани мегазверове и за всякакви попаднали им приказки за изчадия и страшилища, тъй като знаеха, че къртоловците, които срещаха, може би ги търсят. Шивърджей прокара пръст надолу по списъка със слухове, подмина разказите за най-големия борсук, мраволъви албиноси, мравояди с чудовищни размери. До някои бяха отбелязани и имената на капитаните. Някои си имаха повече от един — о, това бяха неловки ситуации, ловни сблъсъци. Как да постъпим, когато повече от един философ издирват един и същи символ? Наставаше чутовно неудобство.

— А, сега… — рече Шивърджей. — Ето нещо. — Той разполагаше с превъзходен запас от истории. — Вие знаете къде скитосват баджерите? — Нафи кимна бегло. Номадите ветроходци се събираха и ловуваха из огромни пространства между линиите на морелсите. — Една дълбинноморелска ловджийка с копие, която се връщаше от техните земи, тя ми каза, че чула нещо от един кожухар, дето търгувал с един търсачески екипаж…

Потеклото, родословието, придружена от което историята достигна най-сетне до ушите на капитан Нафи, беше витиевато и маловажно. Същественото беше ето това:

— Един самотен релсоплавател видял плячката ни — каза Нафи, когато се завърна на собствената си железница. Тя се владееше — скована, изпънала гръб и предпазлива, но цялата вибрираше от новината като струна на бас. — Той не е много далече. Стрелочници, юг-югозапад.

и все пак на борда на „Медис“ лъхаше на загуба.

Географска особеност запращаше морелсите по нанадолнището на един притулен склон, където гъмжеше от зайци. Там имаше един лек парен влак, който идваше чак от Гълфласк и им препредаде истории, които и те, също като военния влак, бяха чули за онзи Talpa rex, който имал вид на болен от жълтеница. Те насочиха „Медис“ на запад, към земите, където земните червеи бяха огромни и туткави и там се хранеха най-огромните къртове.

Три дни вървене по земни дири, които се разрастваха все повече — и „Медис“ видя два големи южни кърта. Единият, охранен млад мъжкар, бе твърде далече да го подгонят; втората, мазна женска, можеха и да успеят да заловят. Но Нафи нареди на харпунджиите да не стрелят.

Когато слънцето залезе и настана свиреп студ, те стигнаха до опасен, сложен възел от релси с най-различна ширина на коловозите. За да преминат през него, беше нужно да го картографират. Никаква умора не бе докоснала капитанката. Тя се взираше напрегнато, в захлас през телескопа си в последните слънчеви лъчи.

Тя рязко нареди на Мбендей, Браунол, Бинайтли и Бор да тръгнат с нея. Екипажът сякаш се състоеше от надуваеми хора — толкова омотани бяха във вълна и кожи. Самата капитанка бе облечена само със сако, умерено подплатено с вата.

— На нея кожи не ѝ трябват, нея лудостта я топли — прошепна Бор на Бинайтли, когато бавно подкараха вагонетката напред. Те картографираха и внимателно си водеха записки, подготвяха предстоящите смени на стрелките за „Медис“ и гледаха с копнеж към все по-отдалечаващите се топлина и светлик на влака.

Бавно заобиколиха един храсталак, на който сумракът придаваше металически цветове… залъкатушиха между дървета, тънки и разкривени като изрисувани скелети… събаряха камъни от релсите с железничарските си куки… Пропълзяха през гъсталаци от буйна растителност в участък, плътно покрит с релси, разделяни тук-там от оскъдни парчета земя, нагоре към извивката на хълма, към който държаха курс.

— Спрете тук — нареди Нафи с разтреперан глас и се изправи, готова да слезе на суша. — Да видим какво се вижда от върха. — Те наближиха белезникавия хълм. Рунтавия хълм с цвят на кост.

Хълмът, обрасъл не с бледа, избеляла от мраз трева, а с косми.

Жълтеникавият хълм забоботи и се размърда.

Хълмът заръмжа.

Трепване, помръдване и израстъците и косматите буци по хълма се размърдаха. Размърдаха се и се чу жвакане, а отвсякъде наоколо се разнесоха тракане на зъби и гърлени животински издишвания.

Хълмът отвори злобни очи.

— О, богове милостиви! — кресна някой. — Това е той!

и внезапно и яростно земята се разтресе, и птиците нададоха силни крясъци, също като екипажа, и хълмът се оказа не хълм, а грамадната извивка на хълбока и гърба на Джак Присмехулника, белия кърт. и екна гърлено ръмжене, озъбиха се бивници колкото дървета, които пръскаха лига, и се нахвърлиха с ужасяващо движение с такава мощ, че сякаш и светът, и времето се изкорубиха, и безброй тонове месо и злобни мускули и козина с мъртвешки цвят се размърдаха, и с червени очи, почти слепи, ала страшни, звярът мигновено се надигна и се хвърли напред, право надолу и остави подире си разруха, изметнати релси, траверси на трески, яма с разтърсващи се краища.

Една пушка стреля — проблясък в тъмното. Земята отново се разтресе. Бинайтли, Браунфол, Бор залитаха и се вкопчваха в стените на вагонетката, а светът се люлееше. Някой удари рязко спирачки, за да не пропаднат подир звяра в пропастта, откъм която се разнесе заглушаван от пръстта рев.

Ах, какъв противен тембър.

Един по един, екипажът във вагонетката отваряше очи. Те кашляха, обгърнати от облаците прах по дирята на Джак Присмехулника. Оглеждаха раните и синините си, проверяваха дали не са умрели.

Един по един, замаяни, те поглеждаха нагоре и виждаха изправената, невъзмутима, всъщност ликуваща капитанка, подпряла пушка на бедрото си. От дулото се надигаше пушек, който шареше из въздуха.

Нафи се навеждаше към новата дупка, взираше се в новия мрак. В изкуствената си ръка държеше купения от нея механизъм. По него святкаха лампички. Тя разтърси пушката и електрическата кутия и се усмихна. Вледеняваща усмивка.

— Сега — каза тя. — Ще видим.

— Гущери! — прошепна Мбендей най-сетне — кълнеше, споменавайки странните богове игуани на Мендана, неговия дом. — Знаела си какво е това. Обаче си знаела и че ние няма да дойдем, ако и ние знаем. Видяла си го. Такъв ти е бил планът. Първи етап. Не е ли тъй, капитане? — В гласа му се долавяше колкото гняв, толкова и възхита.

Капитанката не каза нищо. Тя натисна едно копче на кутията в ръката си и заразчита светлинните сигнали. Скенерът в ръката ѝ проследяваше подземния ход на нейната немезида, изпращаше информация от следача, който бе изстреляла в плътта на кърта великан.

Четирийсет и шест

Това бяха среднодостъпните морелси — все още не най-дълбоките открити релси далече от сушата, нито заливите и строго вардените протоци на териториалните участъци. Линиите и влаковете по тях се виеха през гори от закърнели, жилави дървета.

— Уу, уу! — подвикна Деро и отклони влака на Шроук по-далечко от струпаните като барикада сгради на някакво мъничко, кацнало на скалите селце, и отново се втренчи в прозорците откъм лоста в стадото дребни човекоподобни маймуни, които го наблюдаваха от дърветата. Още веднъж се опита да ги изимитира. — Иии, иии! — и заподскача нагоре-надолу.

Маймунското семейство наблюдаваше преминаването на влака превзето и начумерено. Най-възрастната женска изсумтя и се изпика. Останалите се отдалечиха по клоните, ръка подир ръка.

— Чшшш — рече Деро. — Тъпи животни. Нали?

— Както кажеш — отвърна Калдера, докато пишеше в железопътния дневник на Шроук.

— Стига де, Кал, нали щяхме да си караме кефа.

— Да си караме кефа? — произнесе тя бавно и остави книгата. — Да си караме кефа? Ти знаеш ли накъде сме тръгнали? Не знаеш, много ясно. Нито пък аз. Там е целият смисъл. Обаче знаеш, че това не е шега работа. Ние даваме обещание, ето какво. На тях. Та пак да те попитам — смяташ, ли, че ще е веселко?

Тя се втренчи в брат си. Той я погледна в очите. Беше по-дребен от нея, и то доста, но вирна брадичка, набърчи чело и заяви:

— Да. Малко.

и след миг Калдера се отпусна, въздъхна и каза:

— Да… Сигурно трябва да е и малко весело. Виж какво ще ти кажа. — Тя погледна към горичката, която бяха напуснали. — Като минем през следващата гора, ще замеряме маймуните с плодове.

Друга характерна черта на тези нито вътрешни, нито външни участъци — покрай скалните рифове, полетата с разпръснати останки, непропорционално нащърбени с метал, дърветата и тесните протоци между островите от суша — беше, че те бяха опасни. Водете се по картите, машинисти. и бяха още по-опасни, ако си решил да пътуваш нощем.

Шроук бяха решили да пътуват нощем. С инструменти нащрек, те седяха сред мигаща пещера от диоди, а влакът им напредваше. Тази беззвездна вечер беше още по-мрачна от обичайното — пред тях се виждаха само далечните, беззвучни въртящи се бели лъчи на поредния фар.

— Тук полекичка — измърмори си Калдера и прегледа картата, която предупреждаваше, че релсите минават опасно близо до падащи камъни и плаващи пясъци.

— Да го вземат мътните — измърмори тя, забави ход и свери маршрута. — Ще ни закарам нататък — каза тя. — Това трябва да е Убежище Добър фар. — Тя пак провери на картата. — Значи, ако тръгнем по този маршрут…

Тя зацъка с дистанционното по разни стрелки, като бавно избираше кои щяха да ги изведат до фара. Колелетата шептяха по желязото. Мънички сенки караха светлината да трепти, когато нощни птици и прилепи настояваха пред лъча за летателните си права.

— Къде се намираме сега? — попита Деро. Калдера посочи на картата. Деро се намръщи. — Наистина ли? — попита той.

— Знам те какво ще кажеш. — Калдера скръцна със зъби и влезе в схватка с управлението. — Знам, знам, от посоката на линиите сигурно си заключил, че сме малко по на север, нали? Ами… — Влакът затрополи по несигурна земя. — Ами тези карти не са от най-съвременните. Сигурно грешат.

— Щом казваш — рече колебливо Деро. — Искам да кажа… — Той се взря в тъмното.

— Е, няма какво друго да е, нали? — възкликна Калдера. Нагласяше, превключваше. — Я виж фара. Няма да са построили нов я! Нали?

Но, разбира се, когато последните думи излязоха от устата ѝ, Калдера вече си беше отговорила на въпроса наум. Деро я гледаше и нищо не разбираше, но погледът ѝ го ужаси. Някакви проблясъци навън отклониха вниманието му. Твърде близо святкаше.

— На тоя бряг има нещо — каза той.

— Спри! — кресна Калдера и удари здраво, много здраво спирачката. Колелетата на влака наддадоха негодуващ писък и той неохотно спря. Деро залитна и падна. — Назад, назад, назад! — кресна Калдера.

— Ти какво…?

— Провери отзад! — Лъчът мина над тях. Влакът бавно се размърда отново и тръгна назад, по-далече от един къс мрак сред многото.

— За какво да се оглеждам? — попита Деро.

— За каквото и да е зад нас.

— Нищо няма.

— Идеално! — заяви Калдера и ускори на заден ход. — Продължавай да оглеждаш! Ще завием, когато можем.

и отстъпващият влак се заклати, ослепителното сияние на фара му се люшна и освети на няколко метра по-встрани, и Калдера видя колко близо и от двете страни на избрания от тях път се издигат кремъчни скали. Беше на един дъх разстояние да вкара влака в проход, от двете страни на който над тях, върху огромните скали, готови да се сближат и да я съборят от релсите, мълчаливи фигури наблюдаваха.

Успя да си поеме дъх и прехапа устна. Лъчът се люшна пак и освети бледите лица на причакващите. Те гледаха отстъпващата ѝ железница, гледаха през стъклото, през камерите, право в нея.

Мъже и жени със спокойни лица. Въоръжени. Със сечива в ръце, инструменти, с които да разпарчетосат заблудения влак. Стояха си там, където се бяха спотайвали, и израженията им не издаваха ни срам, ни агресия — само леко разочарование, че плячката е избягала.

— Много ясно, че някой е построил нов фар — прошепна Калдера.

— Какво е това? — попита Деро. — Не те чувам. Ама какво става?

Какво ставаше ли? Хората бяха счупили фенера на истинската автоматизирана кула, която, помисли си Калдера, сигурно стърчеше безполезна в мрака в стойка мирно на някой близък бряг, съвсем не там, където тя си мислеше, че я вижда. След внимателна справка с морелсовата карта местните бяха запалили фалшив фар на място, избрано така, че да подхожда за пътеводен знак в най-тъмните нощи и да подмамва извадилите лош късмет в ужасен, непроходим релсов участък, където ги причакваха екипажите, построили фалшивия маяк, за да се разправят подобаващо с пътешествениците и оберат металните отпадъци, останали след тяхната намеса. Най-жестокият вид събиране на останки. Железопътни вампири, дерайлировачи и крадци.

— Разбойници, които подмамват влакове — прошепна Калдера.

Четирийсет и седем

Червен сигнал на този кръстопът по линията на сюжета.

Поколения мислители са стояли с разтворени бележници по бреговете, а пред тях се е ширел безкраят от желязо и траверси, безброй възли, стрелки, възможности във всички посоки, и са настоявали, че онова, което характеризира релсите, е, че те нямат крайна точка. Няма график, няма край, няма посока. Това се е превърнало в общоупотребимо понятие. Това е клише.

Всяка релса изисква зачитане на всяка друга и на всички отклонения, с които може да се свърже тази друга релса. Съществуват тези, които издават заповеди и контролират хода на всички подобни повествования. Те могат от време на време дори да налагат своята власт. Обаче невинаги успешно. Човек може да смята историята за безкрайна свада между тези съставители на планове и другите, които си подкарват железниците по заобиколни пътища.

Та сега сигналът изисква разказът да спре. С дизелово хриптене и недоволно тракане на колелета нашият влак завива обратно. С трясък на железопътни куки разказът влиза в стрелка и нашият текст тръгва отново оттам, докъдето беше стигнал преди няколко дни. За да отговори на въпроса, изреван, както можем да си представим, от къртове критици, докато ние следяхме накъде са подкарали Братът и сестрата Шроук и къде ловува „Медис“. Любопитни и нетърпеливи слушатели къртици надигнаха глави от земята и се развикаха над равнините на неизказаното. и настояваха вниманието да се насочи другаде.

Четирийсет и осем

Значи Шам.

Това, което се случи преди мили и преди дни, бе, че Шам бавно изплува от дълбините на безсъзнанието и изскочи право в собствената си глава, и тя го цепеше, и той потрепери и отвори очи.

Стая. Тясно купе във влак. Студен лъч светлина от илюминатор. Кутии и хартии, натикани по рафтове. Над него — стъпки. Лъчът трепна, люшна се и се повлече по стената, когато влакът смени посоката си. Шам вече усети с гърба си разтърсването. Усещаше, че пътува бързо.

Не можеше да се надигне. Беше вързан за койката. Едвам си виждаше ръцете, които драпаха към нищото. Опита се да извика и откри, че запушалка му пречи. Шам се замята, обаче полза никаква. Обзе го паника. и от паниката полза никаква. Най-сетне паниката се отказа и си тръгна. Той изпъна всеки мускул, който можеше.

„Вуринам? — помисли си той. — Фремло? Капитан Нафи?“ Опита се да произнесе гласно имената и от устата му изскочиха сподавени звуци. „Калдера?“ Къде се намираше той? Къде бяха всички? Завладя го образът на влака на Шроук. Възможно ли бе да е на влака на Шроук? Изминаха минути или часове, или секунди. Най-сетне вратата се отвори. Шам се напрегна, извърна глава и изпъшка. На вратата стоеше Робалсон.

— Ах-ха! — възкликна Робалсон. — Най-сетне! Не смятахме, че чак толкова ще го проточиш. Аз си мислех, че ще се свестиш още преди цяла вечност. — Той се ухили. — Ще ти развържа ръцете и ще ти отпуша устата, та да можеш да седнеш. В замяна на това ти няма да ми създаваш досада.

Той остави купа с храна, развърза оковите на Шам и Шам се разкрещя веднага щом мръсният парцал излезе от устата му:

— Какво правиш, по дяволите, моят капитан ще ме намери ще си платиш за това, свиньо смахната… — и тъй нататък. Шам се бе надявал това да прозвучи като рев, но по-скоро си беше шумен хленч. Робалсон въздъхна и тикна парцала обратно.

— На това несъздаване на досада ли му викаш? — рече той. — Козя каша срещу необразуване на досада. Това е уговорката. Мога да направя и по-гадни работи от запушване на уста.

Този път, когато Робалсон извади запушалката, Шам не каза нищо. Само се вторачи в него с ледена ярост.

Вторачи се и в кашата. Беше гладен.

— Ти как му викаш на това, да го вземат дяволите? — каза Шам с уста, пълна с вкуснотия.

Робалсон се почеса по носа.

— Отвличане сигурно. Ти как му викаш?

— Не е смешно!

— Абе, донякъде си е.

— Ти… ти си пират!

Робалсон тръсна глава, все едно имаше насреща си слабоумен.

— Аз това ти го казах — рече той.

— Къде отиваме?

— Зависи.

— Къде ми е прилепът? — попита Шам.

— Отлетя, като те хванахме.

— Защо пътуваме с такава скорост?

— Защото искаме да стигнем бързо там и защото сме пирати. Не сме само ние, дето сме чули разни работи. Търсачите разпитваха за теб и като си вдигнахме дърмите така изведнъж, на бас, че на още куп хора им е интересно накъде сме хукнали.

— Какво искате от мен?

— Това, което искаме, Шам ап Сурап — обади се един нов глас, — е информация. — От коридора влезе мъж.

Беше облечен с инженерски комбинезон. Косата му беше късо подстригана и напомадена. Преплиташе кротко пръсти, говореше тихо, а зачервените му очи се взираха интелигентно в Шам.

— Аз съм капитан Елфриш — представи се тихо той. — А ти си… още не съм решил.

— Аз съм Шам ап Сурап!

— Още не съм решил ти какъв си.

Капитанът на пиратския влак не беше облечен с балтон, приютил порове и невестулки. Нямаше брада с вплетени в нея барутни фитили, та да го обгръща смрад и демонична аура. Не носеше килната триъгълна шапка, нито кървави отпечатъци от длани по ризата. На врата му не висеше гердан от кости и парчета плът. За всички тези работи Шам беше чувал — чрез тях пиратите от морелсите внушаваха ужаса, на който разчитаха.

Този мъж носеше големи очила. Лицето му при други обстоятелства Шам би определил като добродушно. Постоянно си го мислеше и при тази мисъл не можеше да сдържи и се подсмихваше печално.

Мъжът отпусна скръстените си ръце.

— Твоето положение развеселява ли те? — попита той. Говореше като канцеларски началник, който моли някого да изясни колонка с цифри.

— Не — отвърна Шам. За негова собствена изненада и мрачно удоволствие по-скоро бе обзет от гняв, отколкото от страх. — Здраво сте загазили, не се ли сещате? Моят капитан ще ви догони! и тя ще ви…

— Нищо няма да ни направи — рече капитанът и избърса очилата си. — Тя получи писмото ти. Дето пишеше, че искаш да станеш търсач? Че заминаваш с тях? Пълно с подробности, дето само ти ги знаеш? и ѝ пожелаваш късмет и се сбогуваш? Съобщаваш ѝ, че ще си търсиш щастието? Тя го получи.

Той пак си сложи очилата.

— Всеки знае, че ходеше при онези Шроук. Не е като стремежите ти да са изскочили от нищото. Капитанката знае, че си заминал и следваш мечтата си. Тя няма да дойде за тебе, момче.

„Всички онези неща“ — помисли си Шам. Всички онези истории, тайни, желания, стремежът към приключения, копнежът по търсачите в живописни премени, които бе таил и споделил на Робалсон, използвани против него.

— Какво искате? — изпъшка той. — Пари нямам.

— Нямаш, действително — рече Елфриш. — А на нашия влак няма място. Ако не вършиш работа, няма смисъл да те държим, разбираш ли? Та може би си струва да си помислиш какво можеш да предложиш вместо парици. За да си потребен.

— Какво искате? — Шам вече шептеше.

— А, не знам — отвърна Елфриш. — Какво да иска човек? Палубите ми са лъснати. Готвачи си имаме, екипаж си имаме, имаме си всичко, дето може да ти потрябва. А, я чакай малко! — Той доби замислено изражение. — Има едно нещо. Сетих се. Какво ще речеш да ни покажеш карта на мястото, където си намерил останките от влакокрушението? За които никой от твоя екипаж не биваше да говори. и като си почнал, разкажи ми и какво намери вътре. За тебе се носят разни истории още от, ъъ, Болонс. За това къде си намерили края горкичките стари капитани Шроук. Какво ще кажеш да ми разправиш всичко, и като казвам всичко, значи всичко, което донесе, за да го предадеш на онези Шроук?

Ние тук на този влак сме направили малко нещо капиталовложения. Тези имена не са ни съвсем неизвестни. Имена, с които не очаквах пак да си имам работа, въпреки че, разбира се, човек се ослушва какви ги тъкмят ония умници Шроук от второ поколение. Много хора се ослушват, разбира се, ама някои сме вложили повече от други.

Експериментите не ме интересуват. Пътешествията обаче, особено пътешествия, подтикът за които са тайни посмъртни съобщения, пътешествията по следите на напълно уникални съкровища, виж, те ме интересуват. Покрай всичко друго те карат човек да си мисли, че е изтървал нещо, а пък това чувство никога не е приятно, нали така?

— Какво? — попита Шам. — Какво да е изтървал? — Но Елфриш не отговори, а извади от джоба си фотоапаратчето на Шам.

— На това тук има една снимка, която особено ме интересува — каза той. — Ос-со-бен-но! и не ти говоря за пингвините. Виж какво, аз изобщо нямах представа, че се канят да тръгват, тия Шроукенца. Иначе сами щяхме да тръгнем подир тях. Изловиха ни в крачка. Но знаем, че ти си приказваше с тях. и ако… — тук гласът му изведнъж стана смразяваш, костелив, метален, като стърженето на много гадно насекомо — … не искаш да те разпорят и да те провесят от тоя влак, и да те влачат, и краката ти да се тътрят по земята и от тебе да шурти кръв, която всичко живо под земната плоскост може да подуши, докато караме бавно-бавно мили и мили наред, та да могат те да се надигнат и да те заглозгат от пръстенцата на краката нагоре и отвътре навън, знаеш ли какво би могъл да направиш за мен, Шам?

Да ми кажеш накъде са се запътили Шроук.

Четирийсет и девет

— и какво правят те? — Откакто се измъкнаха на косъм от разпръскващите светлина разбойници, Деро беше обсебен от тях и онова, което Брат и сестра Шроук бяха успели да избегнат.

— Не знам, казах ти — отвърна Калдера. — Намали малко налягането, имаме покачване в двигателите на бакборда. Подмамват разни, потрошават ги и ги разглобяват, предполагам.

Влакът се изви над едно възвишение — тук земната плоскост не беше чак толкова плоска. Минаваха покрай поточета и езерца, чорлави дървета никнеха направо между релсите. Понякога, когато клони се удряха в железницата, се разнасяше хлопане, все едно нещо искаше да го пуснат да влезе.

— Така постъпват с влаковете — каза Деро. — Ами с хората? Във влаковете? Ами ако ни бяха хванали?

— Какво е това? — попита Калдера. Железните релси отпред като че тръгваха в различни посоки от нещо. По-точно от един хълм, изглежда, от остров, стърчащ сред морелсите. Но през един остров не бива да се вижда. Той не бива да има силует на филигран, един остров не бива да проблясва.

— Това е детелина — каза Деро.

Релсите се сплитаха в гъсталак, в туфи, слепваха се, преплитаха се една над друга и една под друга, върху греди и подпори, опорни стени и пилони, в абсурдно гъсто кълбо, подобно на железния скелет на съвсем невъзможно грамадно чудовище. Вътре на различни нива Шроук забелязваха два-три стари влака. Студени, пусти, със старовремски изглед. Безжизнени като кухи черупки и зарязани отдавна.

— Заобиколи го — рече Деро.

— Не е толкова просто — отвърна Калдера и мина на съседната линия. — Всички релси тук наоколо излизат от нея. Като восъчни струи от свещ. Часове и часове наред ще отнеме да се измъдри заобиколен маршрут. Ние искаме да попаднем от другата страна — посочи тя.

— и?

— Ще минем през нея.

Тракането на влака се промени, когато релсите се отлепиха от земята. Внезапно издигнат върху паянтови, скрибуцащи подпори, тактът се промени от биене на сърце в трудов ритъм, по-метален и по-еклив. Релсите на подпори образуваха временни малки небета. Шроук навлизаха в сенки и преминаваха под ромола на влагата, капеща отдолу от коловозите.

Релси долу, релси горе. Бяха на пет-шест метра над земята, разтърсваха паянтовия лабиринт, преминаваха от стрелка на стрелка, през сърцевината на всичко. Линиите се разлюляха и двамата се спогледаха стреснато.

— Това нещо безопасно ли е? — прошепна Деро.

— Ангелите ще да са го поддържали сносно — отвърна Калдера.

— Да се надяваме — додаде Деро.

— Да се надяваме.

Слънчевите лъчи се промъкваха през старите линии и ги изпъстряха със светли петна. Влакът на Шроук бе цял нашарен с тях, все едно се намираха навътре в някой жив плет.

— Кой претърпява влакокрушение посред такова нещо? — попита Деро, докато оглеждаше пустите железници, обгърнати от конструкцията. Една от тях беше наблизо. Наближаваха я.

— Нехайни хора — отвърна Калдера. — Хора без късмет. — Тя огледа старовремските очертания на влака. — Обаче тези не са претърпели влакокрушение. Те са… попаднали в безветрие. — Железницата беше тежка и огромна, и проектирана в естетика, излязла от мода. Нямаше нито комини, нито отходни газове — от гърба ѝ стърчеше огромен лост. Часовников механизъм.

— Може би ето затова — каза Калдера. — Мисля, че е от Ками Хами. Изкачили са се до средата и колелетата са спрели. Лостът, с който се навива… тук няма как да го завъртиш, няма място да врътнеш ключа.

Влакът бе надвиснал над тях върху стръмна странична линия все едно ги гледаше как преминават. От всеки негов прозорец изригваха облаци от бръшлян и жилави къпини. Вътре — поне през най-предния прозорец — се виждаше бъркотия от инструменти, съсипани от дъждовете каски и кости. Избуялата растителност бе превзела пространството и изтикала мъртъвците.

— Още няколко стрелки — каза Калдера — и ще излезем от другата страна. — През обраслия с мъх и обветрен палимпсест от траверси отпред тя съзираше откритите морелси.

— Имаме изумителна гледка — отбеляза Деро. Смениха линията. Прехвърлянето разтърси релсите. Детелината се олюля. Калдера скръцна със зъби. Зад нея нещо звънко изпращя — звук на метал, който се чупи под натиск. Стон, и треперенето на релсите се усили.

— Какво беше това? — Калдера провери в огледалата. — Ох… — възкликна тя.

Старият влак не беше свикнал на такова друсане. Болтовете се бяха разхлабили, напрегнали и счупили. Старите спирачки отдавна бяха атрофирали. Някога стегнатите скоби на колелетата рязко бяха поддали под въздействието на вибрациите. Посипаха се парчета и парчетии, механичният влак се хлъзна надолу и се приплъзна подире им по тяхната линия. Все по-бързо.

— Олеле… — възкликна Деро.

— Сега бързо! — измърмори Калдера. — Бързо, бързо, по-живо, дай, дай! — Тя задърпа лостове и даде жега на влака на Шроук. Техният хладен непреднамерен преследвач все така ги преследваше непреднамерено.

Влак в действие срещу такъв, отдавна превърнал се в скрап? Предрешено е кой ще е по-бързият, не е ли така? Но Калдера имаше един много сериозен недостатък. Тя беше жива. и искаше така да си остане. Значи трябваше да подхожда с внимание. Вкаменелостта, която ги преследваше, не страдаше от подобни ограничения. Там, където Калдера забавяше ход на разклоните, тя профучаваше. Там, където момичето търсеше най-добрия маршрут сред плетеницата от подпори, на нея не ѝ пукаше. Там, където то се стараеше да е сигурно, че няма да изпрати себе си и брат си към гибел, гибелта отдавна бе сполетяла преследвачите им и техния смъртоносен стремеж единствено към скоростта.

Старият влак ускоряваше ход. Следваше ги възел след възел, стрелка след стрелка, разтрисаше цялата детелина и караше Шроук да надават писъци. Той фучеше подире им, понесен от гравитацията, набираше инерция и разхвърляше паянти и подпори от странната конструкция подире си като трески.

— Побързай! — изкрещя Деро.

— О, благодаря ти! — кресна в отговор Калдера. — Не бях се сетила! Едвам-едвам се мъкнех! — Те се носеха към светлината с мъртвия екипаж по петите. Вече само метри ги деляха от земната плоскост, където можеха да се отклонят от пътя, но механичният влак ги настигаше твърде бързо, само след мигове щеше яростно да ги събори от линията.

— Откачай! — изкрещя Калдера. Деро се поколеба само за миг, а после се подчини.

Занатиска копчетата. Калдера изброяваше какво щяха да загубят. „Оставих си пуловера в онзи вагон — мислеше си тя замаяно. — Оставих си почти най-хубавата писалка, там са всичките лакрицови бонбони…“ — Но време за вайкане нямаше. С последното натискане Деро се провикна „Чистка!“ и последният вагон на влака на Шроук се откачи и отхвърча назад с гръм и трясък право срещу техния преследвач.

Мъртвият влак се заби в плъзналия се назад вагон. Нямаше как откаченото вагонче на Шроук да спре този тежък скелет, но и нямаше нужда. Трябваше само едно — и то направи точно това сред писъка на колелета, — да го забави временно. Достатъчно, няколко мига, та Калдера, Деро и тяхното малко влакче, вече по-леко и по-бързо, да свърне и да излезе навън, да излезе отново сред морелсите, ликуващо, че е живо-живеничко.

Преминаха на друга линия, вече бяха далече, следваха по отклоненията маршрута си и се втурнаха към прозорците да гледат. Щом изскочи с вой на яркото слънце, забит в препречилия му се вагон, преследващият ги локомотив се разтресе от трусовете, обхванали детелината. А тя скърцаше, олюляваше се и най-сетне с гръмовно дрънчене и мощен въздушен полъх цялата паянтова ръждясала маса на конструкцията започна да рухва.

Механичният влак гробница се олюля, прекатури се и запокити сред пустошта спирачката си, която само допреди малко бе спалният вагон на Шроук. Старият локомотив описа ужасяващо, мощно салтомортале, разпадайки се в полет, и разпръсна отломки, недоволен бръшлян и мъртвешки кости надалече по релсите.

Дълго време продължи да се вие прах. Какофонията на разпадащата се детелина продължаваше. Парче по парче, тя се разпадаше в агония, докато най-сетне замря и разрушеният ѝ силует се показа от прашните облаци. Парчета от потрошен влак се търкаляха из морелсите.

Дълго след ужасния звук, най-накрая, любопитството на гризачите успя да надделее над тяхната предпазливост и подземните морелсийски зверове се показаха от недораслите треви. Ветрец развяваше косата на Калдера и Деро. Те се надвесиха през прозореца и зяпнаха срещу разрушенията и втората смърт на механичния влак.

— Ето защо никога не се оставя нищо важно в последния вагон — рече Калдера.

Петдесет

— Не знам! Не знам! Там е цялата работа! Не знам къде отидоха!

Елфриш не го беше и докоснал, само бе приближил лице досами лицето на Шам, вперил в него поглед, който вече никак не изглеждаше благ. Беше като отрова с лед. Стоящият зад капитана Робалсон изглеждаше притеснен.

— Кълна се — дърдореше Шам, — нищичко не знам, само видях снимките и реших, че е редно те да знаят…

— Снимки — повтори Елфриш. — Като… — и той разтърси фотоапарата.

— Снимки! От фотоапарат! Бяха в претърпелия крушение влак!

— Лъжеш, момче. — Гласът на Елфриш бе леден и убеден. — Не са били там.

— Бяха! Само че в земята! В една дупка!

Капитанът наклони глава.

— В дупка?

— Единият от Шроукя е изкопал! На мястото на прозорците. и го е пъхнал вътре.

Елфриш се загледа вглъбено в тавана и се вторачи в него, потънал в мисли или спомени.

— Дупка — прошушна той. — Дупка. — Погледна Шам. — Щом е имало снимки, може някой да ги използва, за да възстанови точно къде са ходили Шроук. Те винаги усърдно са се старали да не разкриват маршрутите си. Независимо как са ги насърчавали.

— Да! — възкликна Робалсон. — Трябва непременно да го направим! — и той кимна нервно на капитана си.

— Обаче — прошепна Елфриш на Шам — снимките вече не са у тебе.

и въпреки че повече от всичко му се искаше да каже „Не, у мен са“, на Шам, след като протака, доколкото му стискаше, му се наложи да прошепне:

— Да, не са.

С рев на звяр капитан Елфриш грубо издърпа Шам от стаята в коридора и го помъкна надолу, покрай пиратите, които си гледаха работата. Изглеждаха като всички железничари. Само мебелировката беше събрана откъдето падне, облеклото им беше по-разнообразно и до един бяха въоръжени.

Натика го в стая, където чакаха нашарени с белези офицери. Шам видя през прозореца, че препускат през тучни земи, над които се привеждаха пъстролисти клони и увивни цветя, и дървета, които сякаш крещяха, толкова много яркоцветни птици и ошашкани мармозетки имаше в короните им. Шам усещаше как влакът се тресе, когато преминаваше по възли, покрай семафори и стрелки, когато линиите се отклоняваха от техния курс.

Значи пътуваха на север. Някой притискаше Шам надолу в едно кресло. Той се мяташе и крещеше, но не можеше да се изтръгне. На масата пред него някой разстла дебел лист хартия, все едно да я запази от зацапване. Шам отново кресна. Един офицер бавно разгъваше кожен калъф, в който блещукаха разни остри неща.

— Нищичко не знам! — кресна Шам. Що за гадни инструменти бяха тези? — Казах му!

— Джудамор — рече Елфриш. — Започвай.

Грамадният мъж извади от калъфа страховит сив шип. Облиза палеца си и го притисна в острието. Потръпна одобрително. Шам писна. Мъжът го наклони и то посочи лицето на Шам.

— Е… — заговори Елфриш. — Ти каза, че си намерил снимки. Ще да са тези. — Той вдигна няколко хартийки — мазните, вече разкъсани и порядъчно изхабени изображения, които Шам бе надраскал за себе си, спомени за онова, което бе видял на екрана. — А върхът е това. — Евтинкото фотоапаратче на Шам. На екрана му — онази самотна линия. Дори и толкова малка и разфокусирана, тя накара цялата стая да млъкне.

— Знаеш ли накъде води това? — прошепна Елфриш. — Не. и аз не знам. Но аз, както вече знаеш, страшно си падам по истории. А подобни намеци за хора, които дирят, да подчертая, легендарни, митични, явно съвсем несъществуващи места в отвъдното, се въртят около пари. Много пари. Схващаш ми мисълта.

О, хората ще тръгнат да ги търсят тези Шроук. Надали съм само аз. С тоя техен влак това до нищо добро няма да доведе, подозирам. Но тъй като знаят, че ги следят, те ще криволичат по пътя. Това, което искам, е да ги изпреваря. Което значи да знам къде отиват.

Сега благополучието ти си зависи от тебе, Шам ап Сурап. Тези… — Той разтръска изображенията. — … за тебе могат да значат нещо. На мен не са ми много от полза. За мен това са драсканици. Та онези неща, дето си ги видял?

Опиши ги.

Мъжът на име Джудамор наклони острия връх към хартията. Това бе молив. Той започна да рисува.

Той преобразуваше бръщолевенията на Шам в образи. Джудамор беше даровит. Дори и залят от страх и облекчение, Шам се впечатляваше, докато гледаше как рисунките възникват от нахвърляните сиви линии, оплетени като морелсите.

„Някой ще дотърчи да ме спасява“ — мислеше си той и описваше изображенията и спомените си за в случай, че никой не дотърчеше всъщност. През дните и седмиците, докато бе подготвял пътуването си до Манихики и уточнявал плановете си, Шам си бе припомнял подробно образите и неведнъж бе прелиствал драсканиците си. Спомняше си ги съвсем живо.

— и после на третата, да, на нея…

— Какво е това? — промърмори някакъв пират с плътен глас, втренчил се в един от оригиналите на Шам. — Птица ли е?

Шам. Никакъв художник не беше той.

— Не, това е… това е като… нещо като, като перваз, като, като… и като ръкомахаше трескаво, Шам описваше под какъв ъгъл е скалата и тъй нататък. За да оживее. Джудамор рисуваше описваното от него, а Шам коментираше и го поправяше като някой възбуден до полуда критик. — Не така, горичката беше малко по… с по-ниски дървета, така…

Всеки от тези пейзажи бе първоначално избран и замразен, защото в края на краищата беше гледка. Всеки от тях притежаваше някакво качество, някаква черта, нещо, което да го отличава от обичайните морелси и да го прави достоен за заснемане. Часове наред Джудамор рисува по описания на спомени или съзрени дигитални изображения на отдавна видени гледки. Пиратите офицери оглеждаха с наклонени глави и се търкаха по брадите. Обсъждаха това, което виждат.

— и това ли е редът?

— Виж, това тук мяза на кътче от брега на Северозападен Покой.

— Носеха се слухове за разни релсови щуротии нагоре към Ками Хами, та не може ли това да е онзи проход в планините, дето води нагоре покрай западните им острови?

Проследиха маршрут. Размишляваха с картите до тях. Дълго време, с гадаене, където се налагаше и като туряха настрана противоречията, най-добрите умове на пиратския влак възстановяваха маршрута на мъртвите изследователи. Докато, поразително, решиха, че знаят — повече или по-малко, приблизително, в най-широки граници — накъде ще поемат.

„Това и през ум не ми беше минавало — помисли си Шам. — Аз даже и пират не съм. Аз съм пиратоподстрекател.“

Петдесет и едно

Ама чакайте. Вие, изучаващите морелсите, ясно, че ще имате въпроси. Вероятно ще ги ограничите до несигурните и тайнствени въпроси на железопътната теология.

Вие желаете да знаете коя е най-старата цивилизация на морелсите, коя островна държава разполага с най-стари документи и според кой календар? Какво ни казват те за световната история, за Обедните векове, за предисторията, за времената преди разпръснатите остатъци от случайно дошли на пикник екскурзианти от други светове да се добавят към трупаните с векове останки? Вярно ли, че горното небе било пълно със същите птици, дето сега летят из долното? и ако е така, какъв му е смисълът?

Ами упадъкът и рухването на империи? и човешки, и божествени империи? Ами онези богове — Схватливия Ом, Мери Ан Земекопачката, Бийчинг Релсомразеца, цялото това люпило? и преди всичко дървесината?

Тази е ключовата мистерия. Дървесината прави дърветата дървета. Дървесината е и онова, което прави траверсите — тези трупчета, дето стоят напреки на морелските релси — траверси. Едно нещо може да има само една същност. Как тогава е възможно това?

От всички отговори на философи три се отличават като най-малко неправдоподобни.

— Дървото и дървесината са въпреки външния си вид различни неща.

— Дърветата са творения на дявол, за когото е наслада да ни обърква.

— Дърветата са призраците на траверсите, тяхно разкривено, изопачено, подобно на съновидение ехо, пораждано, когато части от морелсите биват повреждани и унищожавани. Трансовеществена материя.

Всички останали предположения са дълбоко ексцентрични. Едно от тези трите по всяка вероятност е вярно. В кое ще повярвате — това си зависи от вас.

А ние си имаме пирати, при които трябва да се върнем.

Петдесет и две

Общо взето, Робалсон носеше храната на Шам. Робалсон изчакваше Елфриш да си тръгне при кратките му посещения за повторна проверка на картинните описания, след които Шам трепереше. „Да“ — казваше Робалсон, сякаш се съгласяваше с всякаквите ужаси, които внушаваше Елфриш. Разкривяваше лицето си в насмешка, подкопана само мъничко от видимото му притеснение от страха на Шам.

Един път той дойде и поведе Шам към горния етаж вързан — китките му бяха закопчани за колан, на свой ред прикрепен към прът, който Робалсон държеше. Влакът беше модерен. Дизелов. Движеха се с по-голяма скорост, отколкото „Медис“ би могъл да постигне. Сега релсовият участък минаваше покрай брега на езеро откъм десния борд, а откъм левия — край плаващи пясъци, от които торни червеи подаваха бледите си безоки лица.

Шам оглеждаше преценяващо. Никога нищо не се знае. Седем, не, осем вагона. Два от тях — двуетажни. Екипаж навсякъде. Командна кула. Не чак толкова висока като наблюдателницата, с която беше свикнал, но телескопът, който стърчеше от наблюдателния отвор, изглеждаше мощен. „Таралеш“ не преследваше никого, не развяваше печално известния флаг с череп и гаечни ключове. Ала беше настръхнал от стърчащи дула. От специални амбразури и дупчици се подаваха оръдия и картечници. и там стоеше Елфриш. Шам потръпна.

— Е? — кресна Елфриш. Капитанът посочи. Право пред тях мижавата гора отстъпваше на пясък, добил цвета на тухла на странната светлина. — Ти това ли видя?

Ето затова го бяха извели навън — не за негово собствено добро, а за да свери пейзажа. Елфриш и офицерите му се бяха скупчили около картините на Джудамор.

Да излъже ли Шам? Да им каже ли да вървят по дяволите във въздушния ад? Да им каже ли, че мястото не е това, когато… той се вгледа, и о, да, то беше. Притаи дъх. Това бе първият образ, който бе видял през рамото на капитан Нафи. Трябваше да излъже. Да им каже „не, на съвсем друго място трябва да отидете“. Да ги отклони от дирята на Шроук?

„Слух и снимка?“ — помисли си Шам. Що за умопобъркан тип беше този Елфриш, та това да е достатъчно да го запрати през половината морелси към незнайни простори заради слабата вероятност за кой знае какво? Той можеше да е зъл и студен, и да всява ужас, но Елфриш никога не е изглеждал умопобъркан…

и не беше. Шам изведнъж го осъзна. Капитанът говореше, че нещо досега му е липсвало. Увереността в гласа му, когато опровергаваше разказаното от Шам за вътрешността на претърпелия крушение влак. Усещането, което внушаваха всичките му приказки за Шроук — не за алчност, а за недовършена работа.

„Той е бил — помисли си Шам. — Той е този, дето им е видял сметката. Този влак е нападнал Шроук.“

„О, Калдера! — помисли си Шам — Деро, Калдера… — Представи си как «Таралеш» връхлита върху влака на Шроук, сигурно тежко пострадал. Куки, изстреляни над студените релси. Абордажът, нападателите се втурват из малката железница, размахали къси закривени саби, стрелящи с пушки. — О, Калдера.“

Случайна среща по внимателно подбрания заобиколен маршрут на Шроук към дома? Елфриш сигурно е попадал на намеци за пътешествието. На свидетелства за удивителните подвизи на инженерството и издирването на останки. и е разбрал, че това не са просто номади, спомнил си е историите за рая, към който уклончивите шифровани записи в бордовия дневник намекваха, че са се приближили те, пълен с безкрайни богатства, призраците на пари, родени и умрели и все още неспечелени.

Как ли са търсили пиратите нещо да им подскаже маршрута! Опоскали са, разкъртили са, ограбили са претърпелия крушение влак. Брутално са настоявали за отговори, ако по това време някой от двамата Шроук все още е дишал. Подминали са трескаво изкопаната дупка. Нищо чудно, че Елфриш беше обсебен. и да отхвърлим всички възможни награди, тези снимки бяха упрек за него. Доказателство за провала му като пират.

Щом погледна капитана, Шам се разтрепери. Трябваше — реши той непоколебимо, загледан в Морелсите. Със сигурност трябваше да излъже.

— Нека да ти кажа защо със сигурност не бива да лъжеш — обади се Елфриш. — Защото онова, което те пази жив, са твоите насоки. Това е като списък. Слагаме ти по една чавка за всяка картинка. Имаме приблизителна представа накъде сме тръгнали, но трябва да сверяваме с теб. Дванайсет чавки и печелиш — стигаме до края. Но ако времето между две чавки твърде се проточи, тогава не печелиш и стоп. Спирка… Смърт. — Шам преглътна. — Та… Ако това не е мястото, където трябва да сме, по-добре ни кажи, та да премислим и да стигнем бързо там, закъдето сме тръгнали, защото имаш нужда да ти турим първата чавка.

— Просто знам — додаде Елфриш, — че не ти се умира, нали така?

Не, никак. Но въпреки това някаква част от Шам просто искаше да изкаже някаква абсурдна неистина, да ги накара да се понесат с рев в напълно невярна посока, докъдето можеше да ги залъгва. Дали това щеше да е славна смърт?

— Виждам, че размишляваш по въпроса — рече благо Елфриш. — Ще ти дам минутка-две. Напълно разбирам. Това е важно решение.

— Хайде де — измърмори Робалсон и дръпна рязко веригата на Шам. — Без глупости.

Шам почти го бе решил. Беше изгубил всякаква надежда и защо не, защо пък да не ги изработи? Почти го бе решил, но в този миг се загледа в малката виелица от гларелси, които се издигаха в дъга около влака и съзря силуета на криле, които съвсем не бяха птичи.

Дейби! Хвърчеше и трескаво пляскаше с криле по прилепски, устремно, лудешки, съвсем не като птиците! Шам не помръдна, с нищо не показа възбудата си.

Прилепът определено го беше видял. Гърдите на Шам се издуха. От колко ли далече идваше Дейби? От колко ли време го следваше? Точно това, внезапната несамота, присъствието на приятел, па макар и животно, накара Шам да размисли. По причини, които не би могъл много ясно да изкаже с думи, изведнъж за него стана много важно да остане жив, което в момента означаваше полезен колко се може по-дълго. Защото вижте — Дейби беше тук!

— Да — каза той. — Точно това беше на снимката.

— Добре — рече Елфриш. — В действителност нямаше какво друго да е на първата снимка, която ти описа. Ако ни беше казал не, сигурно щеше да ми се наложи да те пречукам. Добро решение. Да ти е честито, че оживя.

Когато се обърна, Шам мярна лицето на Робалсон. За негов ужас пиратчето се взираше в летящия във въздуха прилеп. Той знаеше! Беше го видял! Но Робалсон го погледна и нищо не каза.

Той отведе Шам обратно в килията, провери дали са сами и после му намигна енергично.

— Няма лошо да виждаш наоколо лицето на приятел — прошепна той и се усмихна нервно на Шам.

„Какво?! — помисли си Шам. — Ти искаш да бъдем приятели?!“

Ала не желаеше да излага на риск свободата или живота на своя дневен прилеп. и Шам преглътна отвращението си и му се усмихна в отговор.

Изчака стъпките на младия му надзирател да заглъхнат, а после бързо отвори миниатюрното прозорче на килията си и промуши ръката си навън, на вятъра, доколкото можа. Ъгълът беше неудобен, болката в ръката му — чувствителна, прехвърчащите петънца — случайни и мимолетни като сажди, понесени от буря. Шам махаше, шепнеше и издаваше звуци, които вятърът и тракането на колелетата сигурно заглушаваха, ала той въпреки всичко ги издаваше. и само след няколко мига нададе тържествуващ вик, защото онова, което пикира надолу и кацна на ръката му, тежко, топло и рошаво, беше Дейби, и той се разкиска за поздрав.

Петдесет и три

— Тия ангели не ще да са си гледали работата по тая детелина — отбеляза Деро.

— Небесната намеса — рече Калдера — не е вече като едно време.

— Виж! — посочи Деро. Дим. В далечината. Мръсен, черен пушек — дъхът на парен локомотив, който гореше нещо нечисто — гъделичкаше долницата на горното небе, което него ден се кълбеше и мъглявеше.

— Какво има? — попита Калдера. Деро огледа, и пак огледа, взря се през далекогледа си и убеди ординаторите на влака да екстраполират и приведат най-вероятните догадки.

— Де да знам — рече той. — Много е далече. Но мисля… мисля…

— Той се обърна към сестра си. — Мисля, че са пирати.

Калдера погледна нагоре.

— Какво? — провикна се тя. — Пакли?!

Пак. Тяхната уловка утрая колкото утрая — мълвата, дето я бяха пуснали за заблуда. Но сега всички в Манихики, които се интересуваха, трябва да са научили за заминаването им, а това означаваше слухове и партенки, и тъкмо затова бяха започнали тези дни да мяркат пиратски влакове.

Тези морелски пространства не бяха от най-безопасните. Тук имаше изобилие от островчета и неотбелязани на картите гористи местности и пропасти, в които един ловък капитан можеше да се укрие. Не беше изненада, че са любимци на морелските разбойници. Ала не бяха очаквали чак толкова много от тях да ги търсят.

Няколко дни по-рано се бяха сблъскали с първите. Все още имаше вероятност срещата да е случайна, помислиха си те. Едно нахално влакче с животинска тяга изскочи от едни ниски дървета забележително близо до тях и ги нападна. Капитанът изплющя с огромния си бич — беше достатъчно близо, вятърът духаше откъм него и Шроук го чуха — и подкара пръхтящия си впряг от шест животни — по три от всяка страна на релсите, в стремглав галоп, а малкият, свиреп на вид пиратски екипаж им се подиграваше и присмиваше от натруфената черна палуба.

— Я гледай! — възкликна Деро. — Носорози. Не съм и предполагал, че ще видя носорози.

— Ъхъ — Калдера с презрително ритниче вдигна мъничко скоростта и те оставиха преследвачите да им дишат изгорелите газове и да кашлят. Влакът на Шроук, задвижван от херметичен двигател, не изпускаше дим; обаче имаше резервоари със специално синтезирани гадни изпарения, които с едно натискане на копчето можеше да избълва отзад, за да изясни нещо.

— Носорозите ме изкефиха — рече Деро. — А тебе, Калдера? — Тя си замълча. — Понякога ти се иска да не бях с тебе, нали? — измърмори той.

Калдера завъртя очи.

— Я без дивотии — каза тя. Просто от време на време би било добре наоколо да има някой, това бе всичко. — Радвай се на гледката на носорозите докогато можеш, Деро, защото други няма да видиш.

— Защо?

— Не са много местата, където влак на животинска тяга няма грижи за тягата си — поясни тя. — и тука има неща, които без проблем могат да довършат един носорог. Няма да издаянят дълго. Много са далече от дома си. Сигурно търсят нещо.

и когато тя го каза, братът и сестрата се спогледаха, ала все още не схващаха, че те бяха мишената на тези пиратски набези. Докато два дни по-късно, когато една банда от дребни железници, всяка бронирана като черна костенурка, почти ги настигна в нощта с изненадващо умели маневри. Щом алармите им екнаха и Шроук надуха двигателя и офейкаха, те чуха как водачът дизелпънкар кресна: „Те са!“

Оттогава те препускаха на скорост, за да избягат от всякаква опасност да ги забележат.

— Ти знаеш ли — рече Калдера — че долу, на юг, има железничари, дето постоянно ги наричат „пирати“, а те само пазят своите брегове, защото години наред влакове откъде ли не само си изхвърлят там боклука? Мама ми го каза. Купища народ, които ние наричаме пирати, нищо лошо не вършат.

— Тия не са от тях — отвърна Деро, докато следеше напредъка на преследвачите им.

— Не са — съгласи се Калдера. — Тия като че са от другите.

Маршрутът им беше съставен въз основа на съчетанието от разказите на родителите им преди заминаването, онова, което бяха успели да пооберат от оставените от тях бележки и обърканите спомени на оцелелия от техните бащи. Те и ординаторните файлове, и описанията, дадени им от Шам, от онзи стар екран.

Наближаваха река.

— Мост? — попита Калдера света. Не виждаше мост.

— Ъм… — Деро провери на картата. — Мисля, че ако тръгнем надясно, след… ами, след цяла вечност ще стигнем до един. — Калдера пресмяташе времето наум. — Знаеш ли какво? — произнесе бавно Деро. — Можем да минем и по-бързо. Ами ако минем по тунел?

— Тунел? — възкликна Калдера. — Мислиш ли?

Подземните пътища никога не бяха за предпочитане. Имаше нещо нечестиво в преминаването по релси там долу, като някой земекопач от дълбините, запътил се към дома. Тунелите караха благочестивите да се вайкат. Влаковете обикновено гледаха да кривнат и заобиколят тези ужасии. Обикновено.

— Ще ни спести време — настоя Деро възбудено.

— Хммм — рече Калдера. Наистина, изглежда, имаше пътища, които минаваха директно под водата.

Релсите ги отведоха надолу, покрай жилав шубрак и подобен на уста пръстен от скали в една бетонна шахта. Някои от тях били равномерно осветени, беше чувала Калдера. Тази не беше. Носеха се подир яростния блясък на собствения си фар и линиите, циментът, нашарен с петна от влагата, и подобните на ребра укрепени подпори изскачаха от мрака и пак потъваха в него, щом ги подминеха.

— Звучи шантаво — възкликна Деро с широко отворени очи. Бяха обвити от ехо, всеки трясък и издрънчаване гръмваха наблизо и отекваха в металните стени на влака. — Колко е далече според теб?

— Не би трябвало да е далече — отвърна Калдера. — Стига да вървим приблизително в тази посока.

В мрака изплуваха още тунели, които тръгваха от техния подземен лабиринт. Край всеки те забавяха ход, проверяваха стрелките и продължаваха.

Внезапен неземен звук ги стресна — треперлив, дюдюкащ писък, от който релсите се раздрънчаха, а земята наоколо се разтресе. Калдера удари спирачки.

— Какво беше това? — Собственият ѝ глас прозвуча сподавено. Деро се взря и я стисна за ръката.

Писъкът пак се разнесе. Този път — по-агресивен и по-отблизо. Кашляне, преглъщане, глух пъшкащ писък. После — едва чуто припляскване.

От тъмното в сиянието на фаровете се показа нещо. Наклони се. Залитна и размаха крайници. Грамадното му треперещо гърло лъщеше. Птица. Птица със запечатани очи, покрита с мъх, птица, по-висока и от най-високата жена или мъж. Тя размаха недораслите си криле, които никога не биха издържали теглото ѝ, и се олюля. Зад нея идваха и други, излизаха с клатушкане пред очите им.

— Виж ги! — извика Деро. — Какво правят те тук? Те са… Те са бебета! — Той се усмихна. — Какво правиш, Кал? — Сестра му натискаше разни копчета, проверяваше радара, движеше се бързо и скърцаше със зъби. — Кал, те не могат да влязат вътре. — Та тези пиленца едва ходеха. Идваха насам и се прекатурваха, настъпваха се, надаваха крясъци и извиваха жални трели.

— Онова там — каза Калдера — е гнездо. Тези тук са пиленцата на подземен бухал, който го е домързяло сам да си изкопае дупка. Просто се е нанесъл тук. Звуците, които издават…

Щом проумя това, Деро ахна.

— … са сигнал за тревога — довърши той, стовари се в креслото си и зацъка копчетата. Заотстъпваха назад. Новоизлюпените пиленца тръгнаха подире им с клатушкане и жално писукане.

Зад влака се разнесе много по-плътен, по-силен вик и от него костите на Калдера се смразиха. Дочуха скърцащи крачки.

Като се клатушкаше насам-натам, с очи като грамадни фенери, хипнотични от гняв, и човка, злобно закривена като кука, родителят бухал изникна в светлината на задните им фарове. Ноктите му бяха извадени, готови. Той се втурна да защити малките си.

— Аз бих тръгнал в обратна посока — сподавено изрече Деро.

Бухалът беше по-висок от техния влак, прегърбил се, за да издрапа през тунелите, преградил шахтата с криле. Очите му сияеха като най-страшната луна. Той кресна. Тези нокти щяха да разпердушинят влака на Шроук. За да докопат меките Шроукови хапки вътре.

Щрак, трака-трак. Калдера задобряваше в тези резки и внезапни смени на коловозите. Подминаха възела, където пилетата се препъваха, а ужасяващият възрастен ги приближаваше, отново напред, по едно отклонение, все по-бързо, вън от бърлогата на хищника.

— Той продължава да ни преследва — отбеляза Деро.

— Знам — отвърна Калдера. Смяна, напред, вдясно, бързо.

— Продължава! — изкрещя Деро.

— Чакай! — извика Калдера. — Мисля, че ние…

Втурнаха се напред, всички близки звуци милостиво се разпръснаха и те пак изскочиха на дневна светлина. От другата страна на реката. Разяреният бухал търчеше подире им, почти със същата скорост като тях, махаше с криле и се клатеше на кокилоподобните си крака, полутърчеше, полулетеше, бързо, ала не толкова бързо като фучащия през тревата влак беглец на Шроук.

— Сбогом, прощавай, бухале сърдити! — извика тържествуващо Калдера.

— Край! С! Кратките пътища! През шантави дупки! — провикна се Деро.

— Я тихо! Идеята беше твоя. Успяхме, нали?

— Да, обаче сега се чудя… — рече Деро.

— Какво? — възкликна Калдера. — Поне едно браво няма ли да ми се каже за това, че ни измъкнах?

— Просто… За правенето на малки бухалчета не трябват ли два големи бухала? — попита Деро.

Грохот в небето, гръмотевично плющене на криле.

В този случай, научиха те, когато една сянка затули слънцето отвъд горното небе, бяха нужни един голям и един много, много голям бухал. Този, последният, се спусна с басов рев, от който се разтрепериха и влакът, и кокалите на Шроук. Той връхлетя върху задницата на последния вагон, стисна нокти като пристанищните кранове и те разцепиха и направиха на трески покрива му; бухалът отново заплющя с крила и се издигна нагоре. Все така вкопчен във вагона. и тъй, един по един, отзад напред, вагоните на влака на Шроук се откъсваха от релсите и се издигаха във въздуха.

Петдесет и четири

Другаде сред морелсите траверсите бяха корави като камък, желязото на релсите — толкова черно, че колкото и влакови колела да го лъскаха, нямаше да го накарат да заблести, а земята под тях и между тях — скована от мраз. По такива релси пътуваше „Медис“.

Ако някой бог, небесен обитател, поназнайващ нещичко за къртолова, го наблюдаваше отгоре, скоростта на железницата би поразила един такъв наблюдател. „Медис“ препускаше по заледените релси с шекачашек, ритъм, подхождащ за разгорещено преследване, а не за тези условия. Никакъв кърт се не виждаше — на този влак, би предположил въображаемият наблюдател, по би му подхождало да дебне плячка на по-ниски скорости и по-плъзгави ритми на колелетата.

На носа на „Медис“ капитанката със следача в механичната си ръка оглеждаше нагоре и надолу между екрана и хоризонта. Последният бе изцяло скрит от сив въздух и гибелни облаци; по първия танцуваше червена точка, жалващ се диод.

— Господин Мбендей — рече Нафи. — Той зави надясно. Стрелочниците готови за маневра. — и те маневрираха, лъкатушейки през поредица от точки, докато светлинката на скенера отново присветна почти право напред.

Когато не следеше този безмилостен екран, капитанката се оттегляше да чете книги за философии. Четеше мемоарите, идеите и размишленията на редките успели. Водеше си бележки в полетата. Какво се случва, когато неуловимите идеи, които преследваш, бъдат открити?

Три пъти дяволският му чевръст звяр, когото следваха, копаеше твърде надалече, твърде бързо, твърде дълбоко, че да успяват да го следват, завличаше мъждукащото си същество извън обхвата на капитан Нафиевия четец. Всеки път след няколко дни скиторене, със скенер, включен на максимална мощност и прилагане на по-традиционни техники на дедукцията, приложими в къртолова, тя отново изнамираше сигнала.

Втория път, когато загубиха и намериха светещата точица, означаваща голям кърт, видяха как далече-далече се ражда къртичина. Изригване на пръст, пред което те замлъкнаха страхопочтително, остави след себе си наистина чудовищна могила.

— Ще ми се момъкът да можеше да види това — бе измърморил Фремло. — Чух, че той ѝ намерил скенера. Щеше да му се хареса.

Никой не отговори.

Все още се водеше преследване, те все още бяха къртоловци, следяха и вадеха заключения и правеха преценки, ръководейки се от своята проницателност на ловци. Ала сега философията на капитан Нафи оставяше електрическа диря. Може би веднъж-дваж капитанката като че си зашепна, мърмореше нещо, което като че включваше и думата „благодаря“, докато се заиграваше с нейния приемник.

Джак Присмехулника не се придвижваше така, както е редно да се придвижва един кърт.

— Той откъде знае? — питаше настоятелно Вуринам всички присъстващи. — Той откъде знае, че сме му по проклетите пети? Как така постоянно се опитва да се измъкне? — Така тълкуваше той необичайните, изплъзващи се бързина и движения на животното.

Той винаги е дразнил капитанката, прошепваха му някои от неговите другари. Затова той е нейната философия.

Хоб Вуринам имаше и друг въпрос. Докато обикаляха из едно ледено поле в наситено кървавото сияние на залеза, като си обръщаше джобовете наопаки и пак ги прибираше изтормозено, той попита доктор Фремло:

— Да ви се е струвало някога, че това може и да е измама?

Докторът наблюдаваше как мармоти се чепкат край дупките си. Нищо не каза.

— Ако Нафи хване Джак Присмехулника по този начин — продължи Вуринам, — няма ли да е измама да постигнеш своята философия така? Дали можеш да минеш по краткия път, когато преследваш едно проникновение, мислите ли? — Фремло подхвърли от влака топка смачкани хартии право насред кавгата на едни мармоти. — Питам се какво ли щеше да мисли Шам — додаде Вуринам.

— Нищо особено — отвърна Фремло. — Та нали не става въпрос за останки? А просто за един голям кърт.

Докато траеше разговорът им за Шам, слънцето залезе, а железницата, на която те дължаха временна платена вярност, описваше щърбави спирали по пресичащите се релси и все повече се приближаваше до капитанската идея фикс.

Петдесет и пет

Първите няколко пъти, когато го призова от небето, Шам само галеше Дейби и набираше кураж от присъствието на нещо, което го харесваше и никак не го интересуваше дали той може да потвърди, че някаква част от морелсите точно съответства на дадена рисунка на морелсите. Той все така имаше това задължение. Казваше „да“ на вкаменена гора; на пълзящ към тях ледник, чийто бавно настъпващ край вече поглъщаше морелсите; на една конкретна местност с характерен хълмист релеф.

— Ти това ли видя?

Всеки път, когато Шам излизаше да сверява, Дейби кръжеше в небето. Всеки път Шам казваше да… до онзи, последния път, когато след известно колебание той им каза истината: не. А след още известно колебание Елфриш кимна и промени курса.

Дейби не искаше да влиза в мрачната килия на Шам, но кацваше на ръба на миниатюрното прозорче. Размахал ръце, с пресилени посочвания, Шам го подканяше да прелита до местните острови, да разпъжда гларелсите и да му събира по нещичко за хапване. Със замах го привикваше обратно. Гледаше го как се стрелка под облаците и към горното небе над назъбен риф от останки.

Къде се намираха?

Шам зависеше от милостта на човек, когото познаваше като напълно безскрупулен. От убийци, които щяха да го изхвърлят зад борда или да го набодат на кука ей така, на майтап, ако идеята им се стореше привлекателна. Но докато успяваше да оживее и да бъде полезен, той се намираше някъде, където никога досега не е бил. Не се занимаваше с докторлък и не вехнеше от копнеж, но се намираше на съвсем ново място и вършеше нещо съвсем ново, и това пораждаше, каквато и да бе опасността, вълнение.

Робалсон го посещаваше по всяко време и дърдореше празни приказки. Почваше с половин уста да подбъзиква Шам, докато привършеше с това и просто си седеше там като на тръни.

— Толкова много истории се разправят — рече той най-сетне. — Ако онова, което преследват Шроук и което семейството им е открило, е поне наполовина толкова добро, колкото си мислят хората, ние ще станем… — Той премлясна с устни. — Казват, че направо не можеш да си го представиш. Затуй не бива да спираме, преди и някой друг да е загрял. Ама те, разбира се, нямат твоите картинки, нали?

Не, помисли си Шам, ала ще погнат Шроук. Той прехапа устна.

Изсвири свирка и се разнесе тежкият ритъм на бягането. Влакът ускори ход и се отклони от посоката, в която вървеше. Това бе умело маневриране. Бързите маневри продължиха, тези внезапни смени на посоката, резки ускорявания и забавяния. Робалсон подскочи.

— Какво има? — извика Шам. Надзирателят му се позабави, стрелна го с много нервна усмивка, а после излезе и врътна ключа. Шам погледна през малкия прозорец и дъхът му секна. „Таралеш“ гонеше друг влак. Някаква дребна търговска железница, превозваща стоки между морелските острови, сега препускаше на границата на парните си сили.

— Бягайте оттука! — провикна се той над ширналите се мили, и сякаш го беше чул, по-малкият влак се опита.

Чуха се гърмежи. Залп от снаряди полетя в дъга, ужасяващо лениво, от пиратския влак над релсите и се приземи с последователност от унищожителни взривове, които размятаха късове релси и траверси във всички посоки. Една от летящите бомби улучи задницата на тяхната плячка.

Шам изохка. Камбузът избухна и разплиска във въздуха пламъци, метал и дърво, а също и, о, Каменнолики мои, малки фигурки, въртящи се като хартиени въртележки. Те се пръснаха по земята. и близо до тези, които все още мърдаха — вече в агония, ранени, земята изригна, щом хищните подземни твари надушиха човешко.

Нова вихрушка от изстрели и влакът бе обездвижен. Няколко ужасни минути „Таралеш“ се приближаваше. Шам чуваше дюдюканията на екипажа и как той се въоръжаваше. На палубата на обездвижения влак мъжете и жените чакаха с мечове, пушки и ужасени лица. Те може и да не бяха нито войници, нито пирати, ала щяха да се бият.

Не че това им помогна кой знае колко. „Таралеш“ ги бомбардира още, разхвърляше защитниците като трески по ужасната земя. Железницата на Елфриш дойде и спря отстрани, на една съседна линия, и закачи осакатения търговски влак с куки. Като шумно насъскваше някакъв агресивен пиратски бог, бойният екипаж на „Таралеш“ се метна на борда и ръкопашното меле започна.

Шам не виждаше много-много. Същинска благословия. Но виждаше достатъчно. Виждаше как жени и мъже се стрелят от упор и запокитват ранени и мъртъвци от влака във въздуха. Някои падаха доста близо и той чуваше виковете им, виждаше ги как пълзят със строшени кости, стискат раните си, мъчат се отново да се качат на борда.

Песъкливата почва закипя. Завихряше се и потъваше. Кръг се хлъзна надолу и изрови конус. Един мъж също се хлъзна надолу с вик. От дъното на тази яма изскочиха две остри като ножици огромни хитинови мандибули, коси с цвят на бръмбар. Фасетни очи.

Шам извърна поглед, преди челюстите на мраволъва да щракнат върху обяда му и писъкът рязко да секне. Той се залепи за стената под илюминаторчето. Чувстваше как сърцето му бие толкова бързо и силно, че щеше да разклати влака. Когато отново погледна, хищниците се биеха помежду си и земята кипеше не само от мъже и жени, но и от кавгите на великански насекоми и къртоплъхове, земеровки и къртове. А пиратите бяха завладели съсипания влак.

Пиратите на борда, все още живи, бяха спасени. Търговците, разхвърляни по земята, ги оставиха сами да се влачат обратно към останките от своя влак, покрай мраволъвски ями и пръстта, разрохкана от гладни язовци.

Екипажът на Елфриш вадеше стока от трюма и я прехвърляше с кранове, куки и скрипци на „Таралеш“ Последните обезсърчени, ридаещи търговци ги наблюдаваха под въоръжена стража. Шам не чуваше какво говори Елфриш, ала видя как извлякоха двама-трима от победения екипаж — като че най-хубаво облечените, капитана и офицерите. Завлякоха ги на пиратския влак и те се скриха от погледа му. Чу тътрене на крака горе. Стон на ужас нададоха останалите търговци, всички втренчени в онова, което се случваше над главата му.

Когато най-сетне „Таралеш“ потегли, той остави подире си празен и неподвижен влак, голям къс ню останки, който някой щеше да очисти до шушка. На покрива му последните от неговия екипаж, от мързел оставени живи, скърбяха и мръзнеха, изоставени.

— Какъв ден, а? — възкликна Робалсон.

— Какво ще стане с тях? — Шам нямаше сили да се обърне и да го погледне.

— Някой сигурно ще дойде да ги търси, може би като не дойдат там, където ги чакат — рече Робалсон и сви рамене. Не можеше да погледне Шам в очите. — Не ме гледай така — смънка Робалсон и намусено остави една купа.

— Какво направихте с последните? — попита Шам. — Чувах…

— Скочиха зад борда — отвърна Робалсон и показа ходене с пръсти. — Те бяха офицерите. Не ме гледай така, казах ти. Знаеш ли, че ние загубихме шестима? Ако просто се бяха предали, нямаше да ни се наложи да вършим всичко това.

— Да — рече Шам и пак се обърна към прозореца. Плачеше му се. Потрепера. — Какво имаше зад борда? Къде го направихте? — Когато отговор не последва, додаде: — Мраволъвовете бяха повече, нали? Стоножките?

Робалсон вече беше излязъл.

Шам затърси хартия тъй внимателно, както навремето неговият екипаж преследваше къртове. Намери парче хартия за застилане на чекмеджета. Продължи да търси. Най-сетне намери зарязана огризка от молив. Наложи се да го остри с дъвчене. Написа:

„Моля ви! Аз съм пленник на влака «Таралеш». Пирати са. Те имат пушки. Те са пиратски влак. Карат ме да показвам пътя към една тайна ако не им показвам ще ме хвърлят в морелсите, може би в капан на мраволъв или нещо такова. Името ми е Ш. ап Сурап, обучавам се под командата на капитан Нафи, капитан на влака «Медис». Моля ви, можете ли да ми помогнете. Моля ви, кажете също и на Трус ин Верба и на Воам ин Сурап от Стрегай, че не съм избягал и че ще се върна! «Таралеш» иска да навреди на двама млади пътешественици от Манихики и на мен също моля помогнете!! Запад и Север, само това знам, че отиваме нататък. Благодаря.“

Шам се наведе навън в тъмното и забърбори и замаха, докато Дейби дойде. Шам нагъна листчето много стегнато и го затъкна в следача, все още прикрепен към крачето на прилепа.

— Слушай — рече той. — Знам, че ще е трудно. Ти дойде да ме намериш. и не знаеш какво означаваше за мен това. Ала знаеш ли сега какво ми е нужно да направиш? — Той протегна ръка със замах в посоката, откъдето бяха дошли. — Ти трябва да се върнеш. Да отлетиш обратно. Да намериш някой. Намери когото и да е.

Прилепът се взираше в него, наплашен от нощта. Сгуши се, близна го, погледна го в очите. С болка в сърцето Шам се зае с дългия процес на увещаването, принуждаването, сплашването му, ако трябва, за да отлети.

Петдесет и шест

Още един вагон си отиде, отнесен към небето в отмъстителните, огромни нокти на бухала. Калдера бе натиснала копчето за освобождаване, щом бухалът полетя. Тъкмо навреме, в необходимия момент — сдържаше се, докато бухаловите нокти бяха надвиснали точно над линията, по която локомотивът на Шроук продължаваше да препуска, него щяха да отмъкнат нагоре последен, и беше много точна — влакът се килна напред, когато вагоните паднаха надолу и сред искри и ужасяващи трясъци се приземиха на колела обратно върху релсите. Още един миг — и вагоните щяха да са вече твърде високо, или отвлечени твърде далече на една страна или на друга, и щяха да загубят цялата железница.

Шроук, задъхани, самите те опулени като бухали, наблюдаваха как тоновете метал на бившия техен последен вагон бяха издърпани нагоре и се сляха с летящия в небето силует, който яростно ги кълвеше и разхвърляше парчета метал. Докато падаха, те приличаха на слама и на тюл, и падаха с грохот на земята, и тя се тресеше.

Най-сетне се скриха под покрова на огромна нощ, в чиито дълбини шумяха хищниците от горното небе. Шроук…

Но чакайте! Като се замислим, сега на Шроук не им е времето. Точно в този миг твърде много неща се случват или предстои да се случат на Шам ап Сурап.

Вижте, Шам току-що отпрати надалече своя космат приятел с малките крилца. Някога окървавен, заловил се неуспешно да изучава медицината и мечтаещ да издирва останки, а сега — пленник и затворник на пиратски влак.

Този влак, нашият разказ, няма, не бива сега да се отклонява от тази линия, по която — макар и не по негов избор — влачат Шам.

По-късно, Шроук. Шам е при пиратите.

Петдесет и седем

— Какво ти става? — Робалсон винаги се ядосваше на Шам, когато той беше тъжен. А на сутринта, след като най-сетне бе убедил Дейби да отлети в мрака, той беше много тъжен.

Сега се намираха сред дива пустош, сред странни земи и морелсите бяха прошарени с аномалии. Могилите на мостове, ротатори за завъртане на локомотив посред звездно избухване от релси, остров с многобройни дупки. Останки. и то не само стари архиостанки. Останки от влакокрушения. По размери — от малки патрулни вагонетки до грамадни железници, които не приличаха на скелети. Разраснали се, разглобени от дъжда и вятъра, ръждясали, студени. Гробище за влакове.

„Някой сигурно ще дойде да ги търси“ — беше казал Робалсон за онези безпомощни търговци. Шам се чудеше. Никога не се знаеше. Онази нощ, сам, той наблюдаваше птиците и никоя от тях не идваше при него, когато им махаше. Току подсмърчаше, защото сърцето го болеше, че Дейби е отлетял и сега няма пукнат приятел на този влак.

А после, на следващата сутрин, погледна отново навън и ахна. Шам притаи дъх и прехапа устна, за да не се разкрещи от радост. Защото на хоризонта, същинско чудо, сякаш по негова молба и зов, може би призован от прекрасния му приятел прилеп, той съзря влак от ферофлотата на Манихики.

Той се движеше неотклонно, бързо и умело. На него имаше релсоплаватели. Беше може би на три мили от тях. Приближаваше се по курс, който щеше да ги пресрещне. Беше вдигнал вимпели, които Шам, вече железничар, можеше да разчете: Подгответе се — гласяха те — за проверка.

Сред вихрушката от стъпки и нервни приготовления Робалсон подаде глава през вратата.

— Ти — каза той. — Млък. Нито дума. Аз съм отвън. Само да си гъкнал… — Той поклати глава. — Капитанът само чака оправдание. Ха си гъкнал, и… всякакви неща ще се случат. — Той му показа с жест да си затваря устата и си тръгна.

— Внимание, „Таралеш“! — прокънтя глас от усилвателите на влака от Манихики. — Подгответе се за посрещане на посетители.

— Шам го гледаше как се приближава по близките линии и сваля на релси вагонетка, развиваща великолепна бързина и с модерен облик, пълна с униформени офицери. Той се наведе през прозореца и започна да ръкомаха и да вика.

Дали го бяха видели? Що за небивалица смяташе да им пробута капитанът? Дали бяха успели да покрият всички принадлежности на пиратския живот? Шам чу тропане по палубата горе. Не знаеше кога щеше да е безопасно да се разкрещи. Някой идваше насам по коридора. Той се подвоуми. Чуваше гръмогласна кавга. Нищо не успяваше да различи, докато кавгаджиите не спряха пред каютата му и сърцето му се качи в гърлото, и вратата рязко се отвори, и един висок офицер от флотата на Манихики, капитан в спретната черна униформа, украсена със сърма и позлата и с лъснати копчета, застана пред него и крещеше на Елфриш и Робалсон. Офицерът посочи Шам и се провикна:

— Ето това момче — за него ви говоря! Изведете го навън. Имате да давате много обяснения.

— Те ме държаха в плен! — викна Шам, докато подтичваше подир офицера. — Не се лъжете, сър, те са пирати! Сър! Благодаря ви, че ме спасихте! — Елфриш се мъчеше да го накара да млъкне, да запуши устата му с ръка, но Шам беше твърде чевръст. — Те искат да ги заведа на едно тайно място, сър, а аз изобщо не го знам ни какво е, ни къде е, ама те си мислят, че разпознавам разни неща и ме държаха тук дни наред, и нарушават закона…

Бяха излезли навън и се намираха сред още по-зловещ пейзаж от онези, които бе видял Шам. Пред тях релсите се преплитаха между обрасли с храсталаци скалисти хълмове и се пъхаха в тях, в къси тъмни тунели, над които се извисяваха дървета без листа. Имаше и други офицери от Манихики на палубата. „Капитан Рийт!“ — залаяха те, щом спасителят на Шам се появи.

Рийт направи властен жест. Беше снажен и гледаше всички отвисоко. Той махна на Шам да се приближи. Шам издиша и потръпна облекчено.

— Действително не бива да слушате това идиотче, сър! — заяви Елфриш и му се закани с юмрук. — Той е нашият прислужник.

— Вие казахте, че този е вашият прислужник — Рийт посочи Робалсон.

— И двамата са прислужници. Те, прислужниците, никога не стигат. Само че този, този Шам… Той, откакто постъпи при нас, ни създава главоболия.

— Значи сигурно прислужниците са ви много. — Офицерът сложи ръка на рамото на Шам.

— Съмнение няма, капитан Рийт. Тикнахме го в карцера за… за кражба, сър. Открадна храна.

— Те лъжат! — и Шам забърбори, разказвайки историята си с объркани, ала изтощителни подробности, прекъсван от възраженията и показното неверие на Елфриш. — Всичките трябва да ги арестувате! Те извършиха куп убийства и грабежи и ще убият и мен! Той е убил Шроук! Разбил е влака им преди цяла вечност! Чували ли сте за тях?

— Той е фантазьор! — подметна презрително Елфриш.

— Може и да е — рече Рийт. — Но за ваша зла беда знаем, че двама млади манихикийци на име Шроук са заминали от града и това напълно отговаря на истината. Чухме да разправят, че останките на тяхното отдавна изчезнало семейство всъщност са били открити, и тези младежи са заминали с влак, който ние ревностно издирваме. Това също го знаем. А сега, капитане… Смятате ли, действително ли смятате, че нищо не сме чували за младия мъж, чието посещение е подтикнало новото поколение Шроук да следва досадните си стремежи?

Сигурно беше дал някакъв сигнал с примигване на очите. Подчинените му вдигнаха оръжие едновременно. Шам стаи дъх.

— Ако проверя вашия трюм, капитан Елфриш — рече Рийт, — какви стоки щях да намеря там?

Последва мълчание. Екипажът на „Таралеш“ опипваше оръжията си. „Приклещи ги!“ — помисли си Шам.

Елфриш въздъхна.

— Е, добре — каза той. — Да… Горе-долу е така, както казва той.

— Видяхте ли? — провикна се Шам. — Арестувайте ги!

— Но… — продължи Елфриш и с успокоителни движения, подчертаващи, че не посяга към оръжие, той извади от джоба си кожен портфейл, отвори го и показа сребърен печат. — Моето разрешително за каперство. Под лиценз съм. Печат от Манихики. Всичко е официално.

„Какво?!“- помисли си Шам.

— Защо не го казахте от самото начало? — попита Рийт.

— Какво да каже? — обади се Шам.

— Ами… — рече Елфриш и се ухили смутено.

— Данъкът? — попита Рийт. — Като капер двайсет процента от всичко, което притежавате, принадлежи на Манихики. Вие сте проклет укривател на данъци.

— Кога ще го арестувате? — кресна Шам. Елфриш го перна с юмрук и Рийт не го спря.

— Вижте — рече Рийт. — Ето какво. Ако неговият разказ е верен, и той, и вие отивате на същото място, където и тези млади Шроук. А на мен описанието на техниката, която използвате, ми допада. — Той се замисли.

— Арестувайте ги! — настоя Шам. Никой и пръста не си помръдна.

— Вземам го — реши Рийт. — В замяна на вашия данък. Ще видя какво мога да измъкна от него.

— Какво?! — изкрещя Шам.

— Какво?! — изкрещя Елфриш. — Така не може!

— Може и още как — заяви Рийт.

Това тук не беше разговор между полицай и престъпник, осъзна Шам. Вътрешностите като че се бяха разсипали в прах. Мъртъвците и обраните търговци, които бяха изоставили, не бяха търговци от Манихики, в края на краищата флотата не отговаряше за тях. Елфриш не практикуваше свободно. Той си имаше разрешително за пират, беше подчинен на правителството, агент на Манихики, също като Рийт. Това беше спор между колеги. Междуведомствена политика.

— Вие знаете ли… — попита Елфриш — … какво има оттатък морелсите? и аз не знам. Ала и вие, капитане, и аз знаем, че съществува универсална корелация между приближеността и паричното възнаграждение досежно съкровището. Иначе казано, колкото по-далече е имането, толкова е по-голямо. Та… какво предполагате, че има оттатък морелсите?

— Няма такова нещо като „оттатък“ — заяви Рийт.

— Позволявам си да не споделям мнението ви. — Елфриш вдигна пистолета си, полека, под зорките погледи на подчинените на Рийт, готови за стрелба. Сякаш движенията му бяха толкова бавни, че това ги парализираше, докато го наблюдаваха. Насочи го към Рийт. Някои от неговия екипаж също вдигнаха своите.

— Момчето е мое — заяви Елфриш.

Рийт се разсмя.

— Добре го изработихте — рече той. — Току-що загубихте лиценза си. Засега броя възпрепятстване на офицер, заплашително поведение и нелегално пиратство.

— Но аз съм склонен да се обзаложа… — възрази Елфриш, — и вижте, и екипажът ми също — че заради онова нещо на края на света всичко си заслужава.

Беше тихо под слънцето. Птиците кръжаха. Вятърът разрошваше косата на Шам. Рийт най-сетне каза една-единствена дума:

— Огън.

Колкото и дълго да бяха стояли като истукани, неговите офицери бяха възвърнали самообладанието си. Не се бояха и действаха експедитивно. Стреляха.

Пиратите отвърнаха на огъня. Всички се биеха за Шам. Който се сниши.

На палубата настана лудница. Крясъци, изстрели, търчащи крака. Хората тичаха да се скрият. Ехтяха писъци. Рийт, като продължаваше да стреля, повлече ранен свой другар по палубата и изкрещя сигнал в микрофона на рамото си. Едрокалибрените оръдия на военния влак се завъртяха. Рийт и офицерите му се снишиха и побързаха да се смъкнат обратно във вагонетката си.

— Да го вземат дяволите дано! — кресна Елфриш. Дори и влак, цял набоден с оръжия като „Таралеш“ нямаше шанс срещу военен влак на Манихики. — Потегляй на пълна мощност! На пълна мощност! Дай, дай, дай, дай! Да се махаме от тях!

Стрелнаха се напред. Железницата се килна и се втурна с все по-бясна скорост в милостивия лабиринт от хълмове и тунели.

Шам си имаше план. Ако можеше да се нарече така. Той пълзеше; хаосът продължаваше. Стигна до основата на наблюдателницата и бързо се закатери нагоре. Военният влак продължаваше да ги гони.

— Свалете го! — кресна Елфриш. „Таралеш“ се носеше към тунел.

Флотският влак стреля. Ето това, това беше взрив! Цяла планина от гръм израсна от нищото. „Таралеш“ се люшна, блъснат от ударната вълна. Военен влак се задаваше.

Шам се опитваше да изчисли траекториите. Внезапно много спокойно пред очите му изникна какво ще се случи, къде, кога.

— Хванете го! — ревеше Елфриш и размахваше оръжието си към Шам, но екипажът му търчеше насам-натам. Робалсон беше точно под него и го гледаше отдолу с печално удивление.

и военният влак пристигна, неотклонно и бързо, и пак стреля, и един снаряд улучи, и задната част на „Таралеш“ се засили неуправляемо и избухна.

Хоров вой. Пирати хвърчаха във въздуха и се пръскаха из морелсите. Взривът яростно блъсна напред грамадата на влака и тя се понесе неуправляемо към тунела и хлътна в него — по краткия маршрут под скалистия хълм пред тях.

Докато Шам се взираше надолу, взривът отнесе Робалсон. Шам хлъцна.

Виждаше, че „Таралеш“ се разпада в движение. Той гледаше ужасѐн как влакът се гмурна в тъмното, а самата наблюдателница, на която се бе изкачил, се трясна в островната стена и се лашна като отсечено дърво. Той беше подготвен — яхна я. Тя падаше надолу бавно, както му се струваше, и го спаси от най-острите скални зъби. Падаше надолу, към пустия остров, в който се разбиха.

Пиратите, разпръснати, виеха в пръстта и сред морелсите. Ето го и Елфриш, взираше се в Шам от една черна дупка в земята, където беше паднал — той беше самият гняв, самата омраза. Взираше се, а долу някакъв невидим подземен звяр, разбутан в бърлогата му, се надигна, разтръска се, изръмжа и изскочи горе да го сграбчи. Дори и когато го награби и го засмука надолу, Елфриш не откъсваше очи от Шам.

А после Шам вече не виждаше нищо.

Падна долу. Целеше се в един храст — знаеше, че ще го заболи по-малко, отколкото ако падне на камъните; мощно свистене и трясък, и пукот на метал, и той излезе прав — ох, как болеше, ала вече се търкаляше по сушата и дишаше, и трепереше, и легна и замря, не помръдваше — отчасти от болка, но отчасти и защото не можеше да повярва, че е успял, и защото знаеше, че все още го преследват.

Шам лежеше и се вслушваше в звуците на приближаващия се военен влак и във виковете за помощ откъм развалините на „Таралеш“ и на ужасените пирати в гъмжащата от хищници земя.

Там, горе на хълма, върху остров сред гробище за железници сред дивите краища на морелсите, лежеше Шам.