Морелси

Единайсет

Къртоловният влак, погнал плячка, трака в един вид ритъм — настоятелен, не твърде бърз, ту секва, ту започва, когато влакът свърва напред и назад по отклонения, сменя линиите, преследва жертвата си, а екипажите дебнат за издайнически могили от пръст.

Един вид ритъм — не в един ритъм. Диханието на колелетата при лов приема много форми, но всички те внушават на къртоловеца увереност, спокойна енергия, овладян устрем. Всички те по подразбиране са тактовете на влака хищник, които карат кръвта да кипи. Когато старите ловци окачат на пирона вехтите си железопътни такъми и се оттеглят в къщурка, кацнала върху някоя канара, за да стават по изгрев-слънце, то точно този ловен ритъм ще отбиват стъпките им, неволно и незабелязано. Дори и в ковчега, казват някои, точно него отбарабаняват петите на мъртвия капитан.

Съвсем друго е с влака, бързащ по спешност. Ритъмът му е съвсем различен. „Медис“ препускаше.

Дванайсет

Препускащите колелета пееха най-вече радагадан. Един, два, три дни след като Ънкъс пострада, влакът летеше със стържене на север — възможно най-бързо по такива бурни релси. Шам носеше храна на болния. Държеше купите с топла вода, докато лекарят сменяше превръзките. Виждаше как раните все повече се влошават, как пълзи некрозата. Краката на Ънкъс гнояха.

Тези безплодни, прашни равнини, набраздени от релси, бяха почти накрая на света и картите си противоречаха. Капитан Нафи и нейните офицери дращеха бележки по тези, с които разполагаха. Водеха прилежно бордовия дневник. Капитанката четеше съсредоточено своя сборник със слухове. На Шам страшно му се искаше да му хвърли едно око.

„Медис“ пътуваше на север, но чудатостите на релсите и възлите за кратко ги отнесоха и на запад. Достатъчно, та онзи ден привечер, там, където погледът едва достигаше, като димна завеса на хоризонта да се възправят склоновете на Камбелия. Див континент, легенда, и то злокобна, той се издигна над морелсите.

и само това си бе достатъчно да изкара кажи-речи целия екипаж навън, вторачен в хоризонта, ала щом наближиха малко повече, стана ясно, че онова, което би могло да е храсталаци или някакви странни скални образувания, беше падналият на земята труп на някакъв звяр от горното небе. Е, това вече ги изкара навън всичките. Мърмореха, сочеха, правеха плоскографии.

Понякога се случваше тези пришълци, докато водят незнайните си битки в отровния въздух високо горе, да се избиват помежду си и да запращат странните си трупове право долу в морелсите. Не е като да не се случваше на влаковете да им се налага да се изнижат бавно покрай тях или дори през тях, разбутвайки встрани невъобразимата плът с предните си плугове, а по фигурите на носа им полепваше странна леш.

— По туй няма мухи бе — рече Вуринам.

Зверовете от горното небе като че се разлагаха по своя собствена програма, както и червеите, които носеха в телата си, каквито и да бяха те. Повечето земни червеи им придиряха.

Този — първият труп от горното небе, който виждаше Шам — не беше твърде понятен. Дълги, жилести и възлести нишки се подаваха от тинестата леш, парчета човка, парчета от нокти, разплути пипала като въжета (ако не бяха парчета от вътрешности). Очи не се виждаха никакви, но пък имаше поне две усти — едната като на пиявица, а другата подобна на циркуляр. Може би в света, където са родени неговите предци, то е било красиво и изящно — там, където бяха опоскали баласта на някой летателен апарат от друг свят по време на кратката му спирка, та по-късно да го изсипят тука преди цели епохи.

Шам и Вуринам стояха на бариерата на бака, зад виещия локомотив. Те извърнаха очи от чезнещия в далечината труп на чудовището към пристана в онази страна далече-далече оттук — Камбелия. Попогледнаха се. Първо единият, после другият. Всеки стрелна с очи другия само за миг, докато той не гледаше. Фигурата на носа на влака — традиционният очилат мъж, стърчеше над релсите и се взираше вдървено надалече, без да ги поглежда в тяхната неловкост.

Не бяха далече от Болонс. От шепненето и мърморенето на екипажа Шам се бе уверил, че това е бездушно място, твърде близо до отровната горна земя, и че в Болонс бяха готови да ти продадат всичко, та дори и тайните си, и майките си, най-безчестно и без колебание.

Всяка от морелските държави освен Стрегай, попаднеше ли в устата на мнозина от родените в Стрегай железничари, биваше очерняна, забеляза Шам. Твърде голяма беше или твърде малка, твърде разпасана или твърде строга, твърде гадна, твърде натруфена, твърде скромна, твърде глупашки щедра. Земи с всевъзможни размери и управление бяха оплювани наред. Ученокрацията Роквейн — сополиви интелектуалци. Кабиго, тая кавгаджийска федерация от слаби монархии, бяха слабаци монархисти. Военните диктатори, които държаха властта в Ками Хами, бяха същински скотове. Кларион бе управляван от свещеници, дето прекаляваха с набожността, докато далечният Морнингтън имаше нужда от доза религия. Манихики, най-най-могъщият град-държава на морелсите, нагло газеше наред с бойните си влакове, продължаваха мрънкалата, а демокрацията, за която грачеше толкова силно, беше менте, додаваха те, парите въртяха всичко.

и тъй нататък, и тъй нататък. Приликите с родината на техните хулители не бяха никаква защита. Стрегай беше един от няколкото острова в архипелага Издънка Салайго, в източната част на морелсите, управляван от съвет на старейшините и наставляван от видни капитани и философи, и той беше, бърчеха нос онези ксенофоби, единствената държава, дето нямаше грешка.

Шам потърка нос в нослето на оздравяващия дневен прилеп. Той все още нерядко се опитваше да го ухапе, но силата и честотата на атаките намаляваха. Понякога, както сега, щом го повиеше, животното започваше да жужи — Сам беше научил, че това е мъркане. Прилепско щастие.

— Бил ли си? — попита Шам.

— В Камбелия? — Вуринам присви устни. — Че защо му е на човек да ходи там?

— За да проучва — отвърна Шам. Представа си нямаше що за власти управляват в Камбелия и оплескват всичко наред, щото не са Стрегай. Взираше се нататък запленен.

— Когато си бил железничар толкова дълго, колкото аз… — подзе Вуринам. Шам завъртя очи. Юнгата му беше почти връстник. — Сигурен съм, че си чувал разни работи. Кофти хора, диваци — рече Вуринам. — Там е лудница!

— Понякога — заяви Шам — излиза, че всяка страна сред морелсите бъка от дивотии и кофти места и животни страшилища. Друго не се чува!

— Ами… — рече Вуринам. — Ами ако е така? Работата е там, че Камбелия е грамадна. Мили и мили земя. Закараш ли ме на повече от един ден път от линиите на морелсите, страшно се нервя. Трябва ми всеки момент да знам, че ако работата загрубее, мога да изтърча на пристанището, да си покажа тескерето, да се метна на някой влак и да офейкам надалече. Живот сред откритите релси. — Той вдъхна дълбоко. Шам пак завъртя очи. — Тръгнеш ли в Камбелия на северозапад, знаеш ли къде ще стигнеш най-накрая?

През ума на Шам преминаха остатъци от уроци по география, припомнени изображения от ординаторите в клас.

— До Нузланд — каза той.

— До Нузланд. — Вуринам вдигна вежди. — Да го вземат дяволите, а?

Най-високите върхове на Камбелия се издигаха над областта, където атмосферата се променяше, по-високо от мястото, където издяланите богове — Каменноликите, живееха на Стрегай, нависоко в горното небе. Нузланд не беше връх или хребет. Той беше многократно по-голям от Стрегай или от Манихики. Да, Шам знаеше какво разправят — че нейде там съществували цели ужасни светове, върху плата там горе, в горното небе. Градове на мъртвите. Съсирени адове нависоко. Като Нузланд, който беше ей там. Шам виждаше края му.

Вуринам смънка нещо.

— Какво? — попита Шам.

— Казах „извинявай“ — отвърна Вуринам, загледан в морелсите. — Казах, че съжалявам за онова, дето ти го наприказвах. Ти не си виновен за случилото се със Стоун. Все едно да кажа, че аз съм виновен, че го блъснах, като скочих във вагонетката. — „Това му е минавало през ума“ — помисли си Шам. — Или че Ънкъс е бил виновен, дето ми се е изпречил на пътя. Че не се е държал здраво. Или че капитанът е виновен, че е претърпял крушение с влака и го е зарязал да го видим. Както ще да е. Не биваше да ти кряскам.

Шам примига.

— Няма нищо — рече той.

— Не, не е така — настоя Вуринам. — Когато аз се ядосам, почвам да беснея. Бях като къртица на куки. — Той най-сетне погледна Шам. — Дано приемеш извинението ми. — и той протегна ръка със симпатична официалност.

Шам се изчерви. Взе да гали прилепа си и да си играе с него. Измъкна собствената си десница и му стисна ръката.

— Ти си джентълмен, Шам ап Сурап — рече Вуринам. — Как се казва?

— Ъ?

— Твоят прилеп.

— А… — Шам го погледна. Животното разпери крила. Зацвърча сърдито, но не го закачи. Беше си напъвал мозъка да се сети нещо от уроците на Фремло, беше се консултирал с медицинските учебници на доктора с крайно нехарактерна за себе си взискателност. Нежно, с върха на пръстите, бе напипал мястото на крилото, където кост се триеше в кост, и бе шинирал счупеното шарено крило с мъничка самоделна шина.

— Казва се… Дей… би… — каза той. — Дейби. — Измъкна това име отникъде, паникьосан от въпроса, и като го чу, му идеше да стене. Ала вече го бе произнесъл. Късно беше да го върне назад.

— Дейби. — Вуринам примига. — Дейби, дневният прилеп. — Той се почеса по главата. — Няма да съдя. Щом е Дейби, нека да е Дейби. Оправя се, надявам се.

— Оздравява.

— Ами Ънкъс?

— Зависи — отвърна Шам. — Доктор Фремло казва, че зависи колко бързо ще стигнем до Болонс.

— Тогава дано стигнем по-бързо.

Дизелът свършваше. Вече двойно по-отчаяни да стигнат до острова, за да заредят гориво от заводите в града, а също и заради клетия трескав Ънкъс, който сега пак трепереше и пееше, ала песента му не радваше. Той мяукаше в делириум в хватката на доктора.

Тринайсет

В един дъжделив ден екипажът съзря влакове на обвития с дъждовен воал хоризонт. Два, три, шест, сред скалички, островчета и стърчащи над повърхността бабуни, широки по няколко метра, понякога увенчани с нееднородна дървесна растителност и ореоли от птици. Видяха небесния пунктир — точка-точка-точка — на пушека от парни локомотиви. Платото на изстинал вулкан, канаристите насечени очертания на планина, а върху склоновете ѝ — канаристите насечени очертания на града Болонс.

Западната страна на острова срещу Камбелия, този най-далечен бряг, представляваше почти гола пустиня, сред която стърчаха само редиците на телескопите. Източната му страна заемаха опасните на вид квартали от бетон и дърво на самия Болонс. Сякаш самият град не искаше да изглежда така, сякаш се намира на края на света. Къщи и складове се спускаха надолу по склона към брега, където започваха металът, дървото и камъкът на линиите, където дизелови и парни влакове лежерно се разтакаваха из морелсовия залив. Шам видя старите палати, за които екипажът му каза, че били сградите на гилдията на шпионите и почти заможните къщи, където се провеждали пазарите за слухове.

— Срещу няколко медни монети ще се сдобиеш със съмнително твърдение от някой пиян-залян. — Тъй каза Фремло. — За шепа долари — с нещо, изказано със сериозна физиономия от някой, чиито сведения са се потвърждавали неведнъж в миналото. Нещо повече, намираш се в царството на изкусителните тайни. Искам да кажа, не ги получаваш от източника. Търговците на слухове ги разпродават. — За нито един от тях не биха гарантирали, разбира се, тъкмо там беше смисълът. Но ако от тях зависело, казваха те на клиентите си, биха се осланяли повече на тази история, а не на онази — оттук и по-високата обявена цена. и да ти кажа, като купиш тази, те ще ти пробутат и още една — почти със сигурност бълнуванията на трескав фантазьор — безплатно.

„Медис“ вдигна флагове, за да съобщи на наблюдателите кои са те, и знака с костите и червената удивителна, за да се знае, че има пострадал на борда.

— Забавете ход! — Гласът на капитан Нафи звучеше от интеркома по-троснато дори и от обикновено. Сигурно се ядосваше, че не преследва своята философия, помисли си Шам. Те заобиколиха скалите по края на пристанището, по които гларелсите обявяваха с крясъци присъствието си.

Железничари ги наблюдаваха от други влакове по ветрилообразно разпростиращите се релси на залива — всеки влак бе заобиколен от вагонетки, които да откарат екипажите до сушата. Опушен парен локомотив пафна облак сажди все едно изразяваше презрението си. „Медис“ се прехвърляше по линиите, подкарваше на заден и пак маневрираше към релсовия бряг. Мина толкова близо до един друг влак, че фигурите на носовете им все едно се наведоха да се целунат — късогледи любовници. Дизелов къртоловен влак като „Медис“. Тук влаковете бяха предимно къртоловни.

Но какви ли бяха тези, другите влакове? Шам понятие си нямаше. Бяха по-малки и по-дундести от ловджийските. Оборудването, което виждаше, че смазват и подготвят, дори не знаеше как се нарича. Не бяха останки, в това бе почти сигурен. На един дизелов влак със странна конструкция двама мъже енергично въртяха ръчната манивела на пухтяща машина на гъсенични вериги, от която стърчаха дълга, усукана тръба, шлем със стъклена преграда и кафяво трико, а облеченият в него изпълняваше тромава гимнастика.

— Какво, в името на Каменноликите, е това? — възкликна Шам. Помпащите имаха кожа с керемиден цвят и носеха биещи на очи снадени с електроника и усъвършенствани с разни бръмбазъци очила от Ками Хами, потайната многоостровна държава на войнолюбците, както се предполагаше.

— Това ли? — Шам си говореше сам, но Йехат Бор го чу. После млъкна, докато се изкатери бързо с ръце нагоре по една близка въжена стълба. Той се залюля, завъртя и овладя спускането си и се спря точно срещу Шам, увиснал с главата надолу. — Това — обясни Бор — са изследователи.

Разбира се. Надали само къртоловните кораби от далечното плаване, пресушили горивото или подгонени от отчаяното желание да хапнат нещо по-различно от старо осолено месо от подземни животни и полазени от гъгрици бисквити, спираха в града. Болонс беше най-близкото пристанище до Камбелия. В Болонс идваха онези храбри разбойници, пионери и грабители, за да купуват шушуканията и историите, обвиващи такива континенти. Истории за ужасните моторни ангели, чудовищни братовчеди на пазителите и поправяните на релсовите линии, които пазеха края на света. Басни за това как един ден можеш да се промъкнеш покрай тях и да попаднеш извън времето и историята. Да поемеш към мъртви и неродени богатства, трупали се епохи наред. Към всички дивни съкровища на Небесата.

Шам подушваше нещо във въздуха — може би страст, може би имаше нещо. Във вагоните на тези изследователи сигурно имаше дажби, оръжия, туристически принадлежности. Вероятно наземна кола, монитори, търговски стоки за народите от вътрешността. Може би дори планинарско оборудване — за най-амбициозните, като онази жена, която сега си сваляше шлема и вдигаше палци на помпащите.

Небелазка. Тя не просто отиваше в Камбелия, тя щеше да се катери. Оттатък границата тя щеше да се скита из горните земи, докъдето я спре въжето ѝ, докато екипите по поддръжката чакат долу на ръба и помпят и я поддържат жива, или поне дишаща, докато нещо по-различно от замърсения въздух — някой мръсно-въздушен звяр или призрак от отровните високи земи, не се погрижеше за нея вместо тях.

Четиринайсет

Един бюрократ се съжали над тях. „Медис“ пристана в дока, маневрира и се намести до канцелариите на началника на пристанището. Пътьом подмина влак от военната флота, дошъл чак от Манихики — като много недотам могъщи островни държави Болонс бе поверил с договор защитата си — и нападението си — на тази велика ферофлотска сила. Отегчени на вид офицери в сиви униформи се мотаеха нагоре-надолу по покривните палуби, оглеждаха „Медис“, смазваха оръжията си.

Шам слезе с първия отряд, който тръгна с доктор Фремло да предаде Ънкъс Стоун в ръцете на тукашните доктори. От мостчето стъпи на твърда земя, на калдъръм, който не се клатеше, не се люлееше. Имаше едно старо клише — че първата стъпка на твърда земя след седмици на морелси те препъва отново, неподвижният камък внезапно пощурява като трамплин. Старо клише, ала вярно: Шам се пльосна на земята. Другарите му се разкикотиха. Той се поприсви, а после спря и също избухна в смях.

Местна кола подкара Шам, доктора, капитанката и първия помощник — всички те се суетяха около мятащия се в дивашки делириум Ънкъс Стоун — през тесните улички на Болонс. Шам се грижеше за ранения, докато докторът сменяше превръзките. Наум той мрънкаше молитви към Схватливия Ом, великия дундест бог шеф, едно от малкото божества, на което се кланяха из целите морелси, каквито и да бяха особеностите на местните пантеони. Болонс беше икуменически и издаваше църковни лицензи на всяко божество, чиито поклонници можеха да си плащат таксите. Но неуважителния култ към Схватливия Ом там го приемаха по-сериозно, кланяха му се с повече хъс, отколкото на повечето спирки по морелсите. Шам представа си нямаше точно в какво вярва, ако изобщо вярваше в нещо, но да отправи безмълвно и набързо някоя и друга дума на един от малкото богове, чието име помнеше, като че нямаше да навреди.

Когато пристигнаха в болницата, лекарят остана и не спря да се кара с местните болногледачи, докато траеше лечението. Затова капитанката най-сетне заговори на Шам по обратния път към „Медис“.

— Какво е професионалното ти мнение, Сурап? — попита тя.

— Ъммм… — Професионално мнение! Можеше да ѝ даде професионално мнение за това какво да издялаш върху дървен корем, за да ти поолекне от скуката, това вършеше ли работа? Той вдигна рамене. — Доктор Фремло като че храни надежди, госпожо.

Тя извърна очи.

Шам трябваше да се върне в болницата на другия ден, за да получи нареждания. Засега беше свободен за кратко.

След като откараха Стоун, чувството за бреме и неотложност се разсея. Колкото и да беше плюл по Болонс на път за насам, изведнъж екипажът бе обзет от нетърпение да го проучи. Разделиха се на групи според различните си приоритети. Яш-кан и Линд се замъкнаха на някакво гадничко сборище, където, както постоянно намекваха, че знаели, щели да участват в нещо скандално и със съмнителна законност. Вярващите членове на екипажа се запътиха към храмовете да се кланят кой на каквото се кланя. Други потриваха ръце и се облизваха за крайбрежната храна. Някои бяха похотливо настроени.

Към това последното Шам несъмнено проявяваше любопитство. Той наблюдаваше как тази кискаща се част от екипажа прави неприлични жестове и подмята солени шегички, подхвърля сластни намеци и си мърмори в кое заведение да отидат. Бе заинтригуван, спор няма, но по този въпрос срамът му надвиваше над любопитството и затова след миг зави и последва Вуринам и Бор, Бинайтли, Кирагабо Лък — весела и бъбрива тайфа, чиито намерения бяха ясни: ревяха с цяло гърло традиционната железничарска песен при стъпване на суша „Ще се натряскаме като кирка (в кръчма)“.

Излезе, че тая песен била подвеждаща: посетиха не една кръчма, а много, местеха се от една пиянска дупка в друга: все по-фиркана, биркана и напълно размазана тайфа, като някакво мигриращо стадо, дето не го свърта.

Първото кръчме се наричаше „Дългурестата птица“. Името му беше написано на болонски, но на табелата тя беше изрисувана и на картинка. Беше неприветливо, мъждиво осветено и пълно с мърморещи местни и гости, които се оглеждаха един друг. Кирагабо сложи чашка с някакво питие пред Шам. Имаше вкус на къпини и прах.

— Какво ти взе капитанката? — попита Кирагабо. — След като ухапаха Стоун?

— Нещо от влакокрушението.

— Охоо, потайният той! Какво беше, Сурап, отрепко?

— Просто едно нещо — смънка той, а неговите спътници му се присмиваха и го ръчкаха, докато той пиеше, и той се оля с пиячката, и те настояваха да научат още, и забравиха за какво си говорят, щом Вуринам подхвана някакъв неправдоподобно мръсен виц. После се преместиха в „Моли Цуплата“ по-лъскава кръчма, където стените бяха боядисани в крещящи цветове и от един лъскав джубокс дънеше синкопиран джазълхаус, който бързо накара Вуринам да подрипва като глупак и да флиртува с когото му падне наоколо. Той викаше и си сравняваше дрехите с временната си танцова партньорка, момиче толкова хубаво, че накара Шам да се изчерви, без дори да го забелязва.

Бинайтли обаче го забеляза, усети се Шам, и му се присмя. После Вуринам се върна на масата и в гърлото на Шам се изля нещо по-сладко и по-тъмно, и много по-гъсто от първото питие. Той извади Дейби изпод ризата си, даде му да си сръбне и компанията му се разкряска, че е донесъл щастливото животно със себе си, а после забравиха какво ги е скандализирало.

— Беше, как му се викаше… — рече Шам. — Дреболия за фотоапарат. — Трябваше да мине малко време, докато колегите му зацепят, че им отговаря на въпрос отпреди цяла една кръчма.

— Памет! — възкликна Лък. Бинайтли вдигна вежда и понечи да попита още нещо, но настояванията на местен бабаит, който го предизвикваше да си премерят силите, го разсеяха.

После всички те се намериха на върха на една увита на тирбушон пътека пред „Петльовник“ снобарско заведение с изрисуван на табелата хибрид между часовник и домашна птица, кацнало на една издадена скала с изглед към релсовото пристанище. Персоналът доста време се мъчи да не ги допусне вътре, докато не реши, че това ще им причини повече затруднения, отколкото ако ги пуснат да влязат.

— Вижте! — изрева Шам. — Влакът! — Той се виждаше през прозорците и да, това бе „Медис“. Няколко лампи мъждукаха по него. Излезе, че било ред на Шам да почерпи, както услужливо го осведомиха колегите му железничари, и те услужливо извадиха кесията му, и услужливо я изпразниха, за да платят каните, пълни с Каменноликите знаят какво, и този път взеха и някакви мезета — прахорак, изпържен с лют пипер, и скакалец, чиито мустачета и членести крачка Шам огледа без възторг, но въпреки това ги загриза.

— Ти как изобщо попадна на къртоловния влак? — попита го Вуринам смутено, но не грубо. Другите се навеждаха с интерес, за да чуят отговора му. — Майка ти и баща ти ли те накараха? — Шам така се беше омаял, че дори не беше сигурен какво изтърси в отговор.

— Мрън-мрън майка и татко мрън? — рече Вуринам. — Е, благодаря ти, че ме просвети.

— Не бях аз — опита се да обясни Шам. — Братовчедите ми бяха. Аз нямам… — последните две думи изведнъж му прозвучаха високо и той затвори уста, преди думите „майка и татко“ да се изплъзнат през зъбите му и да скапят вечерта.

Но и без това никой не го слушаше. Всичките му другари от „Медис“ до един се хилеха шумно на имитацията, която му направи Вуринам. Вуринам, който сега го тупаше по рамото достатъчно приятелски и му казваше „Ааа, бива си те тебе, Сурап, само трябва да се поотпуснеш“, и ето, Шам си мислеше „Да се поотпусна в какво?“ но тази загадка щеше да остане за друг път, защото вече бяха сменили темата.

Бинайтли го гледаше. По съчувствието, изписано на лицето на едрия мъж, той можеше и да се е досетил за премълчаните думи. Шам отново удари една глътка.

А после накъде? В някаква кръчма на име „Древното сирене“, в друга — „Страховитата“, и друга — „Дренаж и Доктор и Тръба и Дракон“ или нещо от сорта. На коя точно фаза мъжете и жените от „Медис“ бяха подхванали разговор с другарите си по чашка Шам нямаше представа, обаче и той участваше.

— Какво зяпат така тия мъже? — попита той една жена с татуировки на шията и коса, навита като въже. Тя погледна над очилата си. — Откъде ти моля също?

— Мъже от Болонс обича жени стои вкъщи — отвърна тя на релсокреолски, лингва франка на железничарите, с акцент, който Шам не можа да разпознае. — Не харесва тия като мен. От Студен басейн аз. — Студен басейн! Това бе далече-далече, по на изток дори от Стрегай! — Дошла да купува слухове и да ги продава също.

— Чувал съм за пазарите на слухове. Къде се намират те?

— Ти трябва купува слухове за това къде те намират се от продавачите на слухове по улични ъгли, дано извадиш късмет.

— Да купувам слухове за слухове?

— Че как инак?

— Ще ти попречат ли да се занимаваш с онова, заради което си дошла? — попита Шам.

Тя тръсна глава.

— Те тука не такива тъпаци да нарежда на чужденци какво прави. Аз вече правила небелазно гмуркане по източни планински земи. — Тя го подразни, като подхвърли намеци за Соумерик, митичен токсиконтитент на горното небе. — и какво беше това влакокрушение?

— А! — Шам беше забравил какво ѝ разказваше. Изопачена версия на… какво беше? Той отново се впусна като влак по права отсечка в историята за влакокрушението. Изломоти я, и тя погали неговия дневен прилеп. После имаше и друга кръчма, и тя пак беше с него, и опа, Шам се намери навън и драйфаше в уличната канавка. Оставяше тук мъничко от Стрегай, помисли си той. „Моля, заповядай, Болонс.“ Да отвори място за онзи шнапс, така ли му викаха?

и той пак се впусна в истории за влакокрушението, за това как бе ровичкал, за ужасната атака на къртоплъховете.

— Затва сме тука. Нашия човек го ухапаха по крака. — „Вижте ме — помисли си Шам. — Разказвачът!“ Вихър от лица, надвиснал над него, и те слушаха, и по други места също, където и да се намираха, Кирагабо и Вуринам танцуваха заедно, и някой черпи Шам още едно, и някой попита „А какво беше това, дето го намери на претърпелия крушение влак?“ и „Аааа“ — възкликна той и се потупа по носа отстрани, трай си, тайна, ето какво. Това бе тайна. Не че той знаеше, не че се бе въздържал да споменава, явно, че е намерил нещо. Хей-хо, пий до дъно! После се намери под звездите и намести уютно главата си, отпусната върху нещо. Не бяха толкоз лоши, помисли си той. Готини бяха в Болонс, мислеше си той. Дали са му нещо, на което да спи.

Петнайсет

Камък беше, ето какво беше. Възглавницата му.

Шам го откри постепенно. Много постепенно.

Първо нещо грапаво, голямо колкото нокът, го дращеше ли, дращеше. Бавно и протяжно Шам се измъкваше сам, като герой, от лепкавото тресавище на сънищата, нагоре, и о, много, много постепенно събра сили да посегне нагоре и с пръст да си отвори с взлом окото.

Значи. Оказа се, че е спал навън, на двора на някаква последна кръчма. Хленчейки под напора на безмилостната утринна светлина върху очите му, той замига, докато успя да различи няколко от другарите си още да дремят в една плевня под презрителните погледи на козите. Дейби, дневният прилеп, го ближеше по лицето. По устата му — трохи. „Кога съм ял нещо?“ — помисли си Шам. Не можеше да си спомни. Набра се, замря и изстена, и седна, без да мърда, докато главата му се клатушкаше.

Каменнолики, каква жажда го мъчеше! Той ли я беше разплискал тази локва от повръщано до него? и тъй да беше, и инак, нямаше как да се докаже. Погледна нагоре към слънцето през пръсти. Горното небе беше доста ясно — малка влакнеста миазма, няколко спирали отрова високо-високо прикриваха няколко летящи във висинето ужасии, но му се струваше, че погледът му прониква чак в Космоса. Слънцето го гледаше свирепо отгоре, като разочарован учител. „Я се разкарай“ — помисли си Шам и пое към пристанището.

Покрай тераси, където жени и мъже поливаха цветята по первазите на прозорците и приготвяха закуска, или всъщност трябваше да е обяд, и бе — каквото и да бе — най-невероятно вкусно ухаещата храна, далеч превъзхождаща всички останали храни, които Шам бе имал честта да подуши, откакто го имаше на бял свят. Покрай кучетата и котките на Болонс, весели безстопанствени животни, които безметежно припкаха насам-натам и го оглеждаха състрадателно. Покрай масивните правоъгълни църкви, където редяха в песнопения историята на свадите между боговете. Надолу, към пристанището, откъдето, оттатък редиците от къщи, бакалници, статуята на местно богче с язвително изражение, той дочуваше чукането и тракането, и грохота на буталата на влакове.

Не беше голям град този Болонс и всъщност имаше само една оживена улица. Той зяпаше нагоре, оглеждаше телескопите и сензорите по покривите ѝ, насочени с помощта на завъртени тръби и жици към Камбелия. Това място бе ново, различно. Поначало той се вълнуваше. „Това почва да ме дразни“ — мислеше си, когато не беше съвсем сигурен в чувствата си.

Видя свои другари от „Медис“ — Еба Шапи в едно кафене, която му махна над напитката си от цикория; Теодосо — той изглеждаше по-зле, отколкото се чувстваше Шам, и не го забеляза; Драмин, побелелия готвач, който разглеждаше странни подправки и го видя, ала не го поздрави.

При мисълта за закуска Шам без малко щеше да се разреве. Купи си солен пирог от един продавач, седна на стълбите пред една улична помпа да го изяде и го прокара с водата с металически привкус. Отчупваше хапки с два пръста и ги даваше на Дейби.

Главата го цепеше, всичко го болеше и беше сигурен, о, да, съвсем сигурен, че смърди. Но когото и да беше черпил с неговите пари предната вечер, му беше върнал рестото. Беше спал в мръсотията, но беше спал. Минувачите го подминаваха или му се усмихваха, по-снизходителни от слънцето. Имаше два-три часа до времето, когато беше длъжен да се върне на влака. Навярно от махмурлука бе възможно да се оцелее. Даже и това да не беше много редно и въпреки леката тръпка на познато неудовлетворение от себе си Шам не се чувстваше чак пък толкова зле.

Шестнайсет

На един ъгъл на крайбрежната улица се намираше Техническата Похапвачница — съчетание от закусвалня, приказвалня (по многобройните ѝ маси капитаните и офицерите от къртоловните влакове и изследователите въртяха отявлено тайни сделки, мрънкайки си под носа), разгласилня и техничарница. Шам се спря. В сянката зад тентите ѝ той съзря капитан Нафи да разговаря със собственика.

Описваше нещо голямо с ръце. Подаде лист хартия, мъжът кимна и я постави на осведомителната витрина редом с много подобни листовки. Шам присви очи, за да разчете по-едро изписаните думи.

СВЕДЕНИЯ, НАСОЧВАЩИ КЪМ.

ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ.

ФИЛОСОФИЯ.

Смяташе да продължи нататък. Всъщност смяташе да се измъкне по-далечко — не гореше от желание властната меланхолия на Нафи да му скапе настроението. Но измъкването не му се получи. Тя го видя и му помаха да отиде при нея. Лицето му не трепна, разбира се, ала усети как сърцето му се сви.

— и още нещо — каза капитанката на собственика на кафенето. — Имате ли ординатори? — Тя измъкна шепа листчета от единия си джоб. — Имам нещо за теб — обърна се тя към Шам. „ГОЛЯМ КЪРТ — прочете Шам, когато ги пое. — УНИКАЛЕН ЦВЯТ.“

Тя стегна изкуствената си ръка и вътре в нея се отвори едно капаче. Под него беше паметта от фотоапарата. „Това е мое! — помисли си Шам, когато тя я извади. — Който си го намери, негово си е!“ Собственикът на кафенето им посочи с кимване задната му част.

— Ела, ще проверя това — каза капитанката. — и после ще ти кажа къде да отидеш.

В страничната стая имаше сбирка от ординатори, скърпени един за друг уреди, оплетени тръби, подключени към тях с временни жици екрани от движографи, черно-бели трепкащи проектори, клавиши с букви, пухтенето на дизелов генератор, който поддържаше данните на сигурно място в машините.

Шам се беше пробвал на ординатор веднъж-дваж, но те не го заинтересуваха кой знае колко. В Земята Стрегай ги нямаше много, а тези, които бяха в наличност, казваха му, не били съвременни. Капитанката разбута жиците, които се оплетоха около екрана като тръни от приказка около замък. Докато бавно го изпълваше сияние, тя вдигна лявата си ръка — разнесе се скорострелно щракане, щрак-щрак-щрак, и различни части от нея започнаха да се подават: специални уреди, увеличителна лупа, минителескоп, игла за кожа. Това беше нейният начин да се заиграва, както някой друг би барабанил с пръсти по масата. Шам стоеше учтиво и чакаше, а наум убиваше капитанката. Тя пъха пластмасата в цепката на ординатора.

„Достатъчно гадно си беше, че я намери и ми я гепи — помисли си Шам, — и без да ме дразниш с нея.“ Той се зачуди дали паметта, толкова дълго гнила в студената пръст, нагризана от животни, изобщо може да се разчете и дали изобщо има нещо на нея. После внезапно от екрана го погледна човек.

Едър брадат мъж малко над петдесетте може би. Той се взираше право в обектива, леко отметнал глава назад, с издадена напред ръка. Типичната стойка на хората, които си правят плоскографии с фотоапарат в изпънатата си ръка. Той, мъжът, не се усмихваше, но в изражението му се долавяше веселие.

Дигитално деградирана, снимката изглеждаше оцапана с петънца от мръсотия. Зад фотографа се виждаше жена. Тя не беше на фокус, изражението ѝ бе размазано, бе скръстила ръце, в погледа ѝ се четяха търпение, снизхождение, обич.

„Ти си черепът — помисли си Шам. — Намерил съм един от вас.“ — Той запристъпя от крак на крак.

Нафи натисна нещо; изображението се смени. Две деца. Не се намираха на влак — бяха снимани на фона на град. Под странна, порутена, разфокусирана арка от недобре напаснати бели блокове. Малко момиче и още по-малко момче. Кожата — тъмносива, типичната за Манихики. Усмихнати. Те гледаха право в Шам. Той се намръщи. Капитанката го погледна така, сякаш бе казал нещо.

Инат момче! Замислено момиче! Изпънали ръце по шевовете, прилежно сресани… Но после отново смяна! Бързо-бързо децата изчезнаха и Шам съзря мрачна стая, затрупана с боклуци, и почти в същия миг — снимка на някакво грамадно пристанище, много по-голямо от всяко, което бе виждал някога, гъмжащо от безброй видове влакове. Гледката го накара да ахне, но после и тя изчезна и се смени с изображението на покрив на влак, тракащ по плетеницата от морелси. После пред обектива застана пак жената, застанала пред измервателните уреди и скали в локомотива.

Щрак-щрак, прелистваше капитанката. Способността ѝ да седи, без да пророни и дума, пощуряваше Шам. А на екрана се появяваха изображения на самите морелси и островите. Линии, които минаваха измежду и през гъсталаци от стари дървета. Гора — не можеше да се нарече с друга дума; не върху гърбицата на някой остров, а част от самите морелси. Било е есен, когато са направили снимката, и купчини листа се бяха натрупали напред по релсите.

Пустиня, равен пясък, оскъдни линии. Скали като зъби под покритото с облачна пелена небе. Къде, къде са били тези хора?

Играещи си къртици, застинали в скок пред носа на влака, преследващи земни червеи колкото крак. Силует на грамаден язовец — мъжкар. Езерце, обрамчено с релси. Таралеж се оплита в дървесни корени. и на самия предел на възможностите на фотоапарата — тромаво, херметично присъствие на релси. Шам притаи дъх. Някакъв влак, който не приличаше на нищо, видяно от него досега, ала въпреки това — изведнъж познат.

Той разбра на какво му напомняше този силует. Чудат и умозрителен образ, каквито бяха всички подобни образи, от някаква книга с религиозни наставления — изображение на ангел. Свещена машина, която препускаше по релсите, за да ги спасява.

Шам зяпна. Не носеше ли лош късмет да видиш ангел? Според мълвата някои от тях поддържаха железопътните линии вдън морелсите — и железничарите трябваше бързо да се извърнат, ако някога се приближат дотолкова, че да съзрат подобни намеси. Трябваше ли сега да се извърне? Как би могъл?

„Чакай, чакай!“ — помисли си Шам, ала капитанката бе продължила нататък. Сега под него имаше нова снимка на огромна къртица, изправила се на задни крака. Бе ред на капитанката да замре неподвижно. Но козината на кърта бе тъмна. Тя продължи да прелиства нататък.

Къде е обикалял този влак?

География, която накара Шам да набразди чело. Странни, характерни скални образувания, подобни на гигантски разтопени свещи. Надвиснали над морелсите.

и внезапно — морелсите. Но не…

Земята се простираше като разпънато на колчета мъртво животно в час по анатомия и касапство. Равна и прашна, и изпъстрена с разтрошени кафяви камъни и парченца вещество, които можеха да са останки, но дори и да бяха, бяха гадни. Надвиснало долно небе, буреносни облаци, ръмжащи като стражеви кучета. Сияещо горно небе над него. Носът на влака се виждаше като дебела стрелка в средата на снимката и сочеше към странно смален в ракурс хоризонт. Изобразената линия бе неестествено права отсечка, двете релси разполовяваха гледката чак до мястото, където перспективата ги спояваше. А от двете им страни…

… от двете страни на линията, по която пътуваше онзи влак…

… нямаше нищо.

Нямаше никакви други релси.

Пуста земя.

Шам се наведе напред. Трепереше. Забеляза, че и капитанката се е навела едновременно с него.

Пуста земя и една права линия. Една линия в морелсите. Това не можеше да го бъде. Няма, нито може да съществува, изход от плетеницата. Самотна линия не можеше да съществува. Ала ето я.

— Каменноликите да ни опазят от всякакви беди — прошепна Шам и притисна в прегръдките си прилепа, защото това му се струваше нечестиво, цялото това нищо, защото, божичко, какво бе светът между островите, ако не морелси?

Цялото това нищо. Шам извади собственото си фотоапаратче. Бърник, бърник, без да поглежда екрана, разтреперан, той снима снимката — най-смайващото изображение, което някога бе виждал.

Цялото това нищо! От него му се виеше свят. Той залитна и се стовари тежко и шумно върху друг ординатор. Докато прибираше фотоапарата в джоба си, капитанката се обърна към него. Тя боцна с пръст клавиатурата и образът изчезна.

— Я се овладей! — нареди тя тихо. — Я се стегни веднага!

Мислите на Шам все още бяха завладени от тази невъзможна релса, обкръжена от цялото онова също тъй невъзможно, безрелсово нищо.

Седемнайсет

Отново надалече. Поглъщаха линиите, поглъщаха милите траверси и релси между Болонс и Издънката Салайго и самия Стрегай. „Медис“, макар и бавно, макар и по заобиколни маршрути, се прибираше у дома. Без Ънкъс Стоун.

— Как така не може да си дойде с нас? — бе попитал Шам.

— Ти пък, момко — отвърна Ънкъс Стоун и нададе кратък писък, когато някой от облегнатите на леглото му се надигна и размърда все още много крехките му крака.

Шам и Вуринам и д-р Фремло и Йехат Бор и още неколцина бяха в санаториума. Апаратурата около Ънкъс и още няколкото пациенти — тук някой с травми, причинени от смачкан при сблъсък метал на влак, там — ухапване от кръвожаден заек, един-двама, лепнали морелски зарази — беше очукана. Но не беше непочистена, а обядът, донесен от персонала на Стоун, ухаеше прилично.

— Не мога да повярвам, че се свестих — възкликна Ънкъс.

— Нито пък аз — рече Фремло.

Смехът, разнесъл се след тези думи, бе неловък.

Нямаше как да изчакат, казаха на Шам колегите му. Проявявал сантименталност. Имали да ловуват къртици. Сметката за санаториума бе покрита за още доста време — доплатена, нека да изтъкнат, от самата капитанка, от собствения ѝ дял. Трябваше да продължат.

— Тука никак не ми харесва — каза Вуринам. Огледа се на двете страни и сниши глас: — Хората постоянно питат къде отиваме, къде сме били. Хората от Болонс си навират носа в хорските работи. Някакъв дори ни попита дали е вярно, че сме останкаджии! — Той вдигна вежди. — Казаха, били чули, че сме открили останки от влакокрушение! и карта със съкровище!

„Хммм“ — помисли си Шам леко притеснено.

— Не бива просто да те зарежат — заяви Шам.

— Ти пък, момко… — и Ънкъс беше тупнал Шам несръчно над лакътя. — Мога да се замъкна до доковете и да си намеря платен превоз, като се пооправя.

— Не е редно.

Не само заради Ънкъс искаше да остане — макар и Шам никога да не би признал това. Колкото повече се задържаха в Болонс, мислеше си той, толкова по-голям бе шансът да убеди капитанката да посетят Манихики. Откъдето, според неуверената му преценка, бяха дошли мъжът, жената, децата от онези изображения. Чувстваше се необичайно уверен, че иска точно това, да отиде там — да направи тази връзка между онези образи и онова място.

В главата му се въртяха все по-барокови идеи относно това какво би могъл да каже или намекне на капитан Нафи, за да я убеди да се отклонят толкова надалече от замисления от нея маршрут. Той нямаше нищо. и все пак бе смаян, не можеше да повярва, че при никаква възможност нямаше да заминат нататък.

Не можеше, изпълнен със скандален екстаз, да спре да си припомня онази снимка. Тайната на онази линия, онази самотна линия, която водеше, изглежда (и все още му се струваше, че бълва ругатня само като си го помисли!), извън морелсите. Сред първите неща, които направи, като излезе от стаята с ординаторите в Болонс — каквато и работа да бе възнамерявала да му възложи капитанката, и двамата я бяха забравили, — беше да нарисува, доколкото можеше, всички видени от него образи по памет. Накрая разполагаше с пачка разнородни рисунки с мастило, изобразяващи запаметените изображения на неправдоподобни пейзажи. За повечето, които ги видят, те не биха означавали нищо, но за него бяха мнемоника, напомняния, чрез които извикваше във въображението си видените от него плоскографии от морелсите, които капитанката бе унищожила.

О, да. Бе ги унищожила и се постара той да види това — грижливо смачка паметта в своята яка ръка без кожа, а Шам издаде неволен протестен стон. Когато тя разтвори яките си хидравлични пръсти, шепата ѝ бе пълна с пластмасов прах.

— Каквато и да беше тази глупотевина — заяви тя, — тя не засягаше нито къртоловците, нито лекарските помощници.

Нафи долепи механичен пръст до устните си.

— Тихо — изкомандва тя. Нареждането се отнасяше и до недодяланото му възклицание на страхопочитание, и до потенциалното му споделяне на видяното с другите.

— Капитане! — прошепна той. — Какво беше…

— Аз съм къртоловец — бе отвърнала Нафи. — Ти си лекарски помощник. Каквото и да си видял или да ти се е сторило, че си видял, то няма нищо общо с твоя живот и с твоите цели, каквито и да са те — не повече, отколкото с моите. Затова няма да говорим за него.

— Това беше Манихики — рече той. — Оттам идваха. Ние трябва да…

— Силно ти препоръчвам — заяви капитанката, втренчена в собствените си ръце — нито сега, нито когато и да било да обясняваш на мен или на всеки друг капитан, под чието командване се лашкаш, какво „трябва“ да направим „ние“. — Кавичките се чуваха. — Аз размишлявам, Ап Сурап.

И тъй, Шам не каза нищо. Капитанката го бе извела от кафенето покрай стадата кози, които болонсианците оставяха да скитат из улиците, обучени да изяждат боклука и да се облекчават върху компостните купове в пасажите. Бавно, с все още разтуптяно сърце (приблизително в ритъма на тракане „фудус-тунна“ помисли си той, който идваше с високото, ала упорито и решително темпо), той заразмишлява върху видяното. Онези снимки.

Най-сетне сам, отново във влака, той бе проверил собствения си фотоапарат. Който тя не забеляза, че използва. Ето го. Изображението. Ужасно изопачено от треперенето му. Разцентровано. Но то беше там и нямаше как да го объркаш. Единствената линия.

Той прехапа устни.

Имаше едно семейство. В центъра на морелсите. Жена и мъж от това семейство бяха поели на път. За да проучват? Необикновените безвлакови пейзажи. На проучване. Покрай животни. Покрай място, където може би дебнеше ангел. Отдалечени от него само толкова, колкото да не ги нападне. През области отвъд познатите морелси. До (онази линия)… До (онази самотна линия)… до онази самотна линия. До мястото, където морелсите се разплитаха, и извън тях.

А после се бяха върнали. По някакъв странен маршрут, най-сетне — през окрайнините на Арктика. Несъмнено на път към дома. Където са ги чакали онези деца.

Какво пътуване, помисли си Шам, и знаеше, че онези сестра и брат трябваше да узнаят какво се е случило. Тези железничари са се завръщали при тях и те имаха право да го узнаят. „Ако някой беше намерил нещо на влака, на който е бил баща ми — помисли си Шам, — аз бих искал да знам.“

и те щяха да узнаят. Колкото и странна да бе онази невъзможна релса, това бе безценно прозрение. Капитанката, бе си помислил той, сигурно отчаяно искаше да потеглят. Предполагаше, че тя сигурно съставя маршрути, които ще ги отведат до Манихики за нула време. Където тя и нейните офицери можеха да си вършат каквото там си вършеха, да измислят как и на кого да продадат сведенията, да реконструират маршрута, представен на онези плоскографии. А междувременно, ако те самите нямаха такива намерения, той, Шам, щеше да предаде тъжната новина за гибелта на влака и железничарите на онова момче и онова момиче.

С това сигурно се бе заела капитанката.

— Значи влакът ви скоро заминава — каза одобрително началникът на пристанището на Вуринам и това достигна до слуха на Шам. — Добре, добре. Чувам разни приказки.

„Приказки за какво?“ — искаше се на Шам да попита. Но така и не се добра до тази информация, а в Болонс самите приказки в качеството си на валута, стръв и оръжие си водеха до достатъчно главоболия. После се разнесе мълвата за очаквания им маршрут и Шам, неспособен да повярва, бе разбрал, че първоначално казаното от Нафи е било съвсем сериозно. Че не е било мимолетно рефлекторно пренебрежение към низшестоящ, докато е мътела план. Че Нафи нямаше да ги отведе в Манихики.

Възнамеряваше да каже нещо, но като си спомни как откликна тя на първия му опит, и се разкандърдиса. Добре тогава, каза си той най-сетне с възможно най-заядливия си вътрешен глас, ако тя бездруго нямаше намерение да ходи там, както бе редно да постъпи, да му се не види, просто му се налагаше да я убеди.

и Най-добре обмислените планове могат да отидат зян, а планът на Шам дори не беше най-добре обмислен. На два пъти той понечи да заговори капитанката със сърце, трополящо по вътрешните му релси, готов да я попита как е могла да постъпи така, какво беше това, този отказ да преследва тези образи, решителността ѝ да не отваря дума за тях. „Медис“ потегли и пое, по мнението на Шам, в напълно погрешна посока и той изобщо не се сещаше какво да ѝ каже. и всеки път, колчем тя задържеше миг по-дълго върху него ледените си очи, той преглъщаше и извръщаше лице. и вместо към Манихики те потеглиха към Земята Стрегай, у дома.

Осемнайсет

Лошото беше, че един от железничарите на „Медис“ бе изоставен с наръфани и откъснати от костите меса и мускули във воняща на етер барака на брега на земя, която нито познаваше, нито му се нравеше. Хубавото беше, че бяха ударили кърт и половина. Трюмовете им бяха пълни с осолено къртиче месо, бурета с топена къртича мас, внимателно обработена лицева кожа и кожа с косъм.

Между нос Чатъм и съмнителните островчета твърда земя на планината Лиуивъл удариха две звездоноси къртици. Там, където земята между линиите на морелсите бе изровена, забавяха ход и жените и мъжете на „Медис“ мятаха въдици и ловяха дребни подземни твари. Провесваха жици, окачваха тежести, закачаха кухи и слагаха за стръв тирбушони с часовников механизъм, които се извиваха и заравяха в пръстта с нанизани на тях късове месо. Понякога нещо захапваше, дърпаше въдицата и изскачаше от земята. Въдичарите се блъскаха, обираха жиците, издърпваха гърчещите се трескаво тела, увиснали на края им, и ги изтегляха вътре.

Хващаха най-дребните къртове, които в лакърдиите за улова нарастваха, дълги колкото ръка земни червеи — ловци, които караха екипажа да вие от погнуса, бръмбари колкото главите им, които в зависимост от кой остров произхождаха някои ядяха, а други хвърляха обратно. Земеровки, мускусни плъхове, хищни зайци. Заравящи се в земята пчели. Този район на морелсите бе богат на улов. Придирчивите чистници — ангелите, явно не се навъртаха тук често — между занемарените релси стърчаха ядливи бурени, които екипажът късаше за салата.

— Господин Вуринам… — упражняваше се Шам в прочистване на гърло, за да подхване тема. — Доктор Фремло… — Той мислеше за онези образи, които бе видял и бе решил, че, по дяволите, да, той ще го направи, ще им каже, та те са негови приятели, нали така?

Но тайните пресъхваха в устата му като необичани горивни резервоари. Тя, онази местност, онзи самотен железен път, просто му идваха твърде много, бяха твърде невъобразими, че да се опишат. Той можеше да им покаже снимката. Но дори и тази размазана плоскография да означаваше нещо за някого, който не е виждал оригинала, мълвата за думите му несъмнено би стигнала до капитана. А това щеше да значи, че е под-сторвал екипажа към бунт.

Не беше само заради уплахата, който тя му внушаваше — въпреки че, дума да няма, го беше страх от нея. Беше и заради чувството, от което Шам не можеше да се отърси — че никак нямаше да му е излишно тя да е на негова страна.

На два пъти се разминаха достатъчно наблизо с влакове от Стрегай — спираха и се свързваха помежду си чрез катапултирани скрипци с въжета, за да си разменят клюки и писма. Капитан Скарамаш — капитанът на поелия към открити морелси „Мъргатройд“ ги посети на чай. Прехвърлиха го, седнал спокойно на висящ стол, увиснал и люлеещ се над релсовата шир.

Докато Шосундер и Драмин носеха най-хубавия чай, сухи бисквити, сребро и порцелан, Шам се покатери на външната задна стена на камбуза — смаян от себе си, — приклекна, за да се скрие от поглед, и залепен за един илюминатор слухтеше и надничаше.

— Та значи, капитан Нафи — чу той да казва капитан Скарамаш, — ще ми направите услуга, ако можете да ми помогнете. Аз търся един звяр. Голям, цяла грамада. — Гласът му зазвуча по определен начин. — Пор. Дълъг поне колкото вагон, и в главата му е забита кука. Аз му я забих. Сега тя стърчи като разкривени пръсти, виси и ми маха. — Той зашепна. — Маха ми да дойда, където и да отиде той. Старият Кукоглавец.

Значи Скарамаш също си имаше философия, и ето какво преследваше той. „Добре де, продължавай“ — помисли си Шам. Капитан Нафи се прокашля.

— Никакво подобно животно не е пресичало пътищата ни — рече тя. — Уверявам ви, след като вече зная името на вашия влак, при първия признак на този помахващ метал, забит в гъвкаво ерухтонно създание от семейство порови, аз внимателно ще си записвам неговото местонахождение и ще ви пращам вест. Залагам капитанската си чест.

— Благодаря ви — измърмори Скарамаш.

— Не се и съмнявам, че вашата ви е отнела нещо, както и моята отне нещо от мен — рече Нафи. Скарамаш кимна с мрачно, замислено изражение на лицето. Което сега, след като го формулира наум, Шам осъзна, че най-често виждаше на лицето на всеки капитан. Те така си изглеждаха.

Скарамаш запретна крачола на панталона си и почука с юмрук по дървото и желязото отдолу. Капитан Нафи кимна оценяващо, после вдигна ръката си, по която мигаха лампички — сложна плетеница от къртова кост, гагат и метал.

— Спомням си какво почувствах, когато онези челюсти щракнаха — рече тя.

— Благодарен съм ви за помощта — рече Скарамаш. — и аз на свой ред ще се оглеждам за жълтеникавия кърт.

Шам се облещи.

— С цвят на стар зъб, капитане — рече троснато Нафи. — Огромна къртица с цвета на древен пергамент. Напомнящ на кост. Подобен на лимфа. Мръсно бяло, като старите очи на размишляващи трескаво учени, капитан Скарамаш.

Гостът прошепна някакво извинение.

— Няма място, където не бих отишла, няма нищичко, което не бих преодоляла, за да я достигна. Моята философия — произнесе бавно Нафи — не е жълта.

Нейната проклета философия! Ето защо тя пренебрегваше онези снимки, помисли си Шам. Тези доказателства за… Той дори не знаеше за какво, за някакво грамадно, страховито преобръщане на света на морелсите най-малкото. Тя не би откъснала време от нейното къртоловно философстване!

Не повече, отколкото и Скарамаш, изглежда. Колко ли такива философии бродеха там нейде? Не всеки капитан от земите на Стрегай си имаше, но доста голяма част от тях изпитваха антипатия, която се развиваше до близка връзка с някое конкретно животно, което, както постепенно проумяваха или решаваха те — проушаваха? — въплъщаваше значения, възможности, погледи към света. На определен етап, трудно бе да се разбере точно кога, но човек го разбираше, като го види, обичайното хитруване за професионалната плячка преминаваше на ново равнище и се превръщаше в нещо друго — вярност към едно животно, превърнало се в светоглед.

Дейби се учеше да ловува. Дневният прилеп сега отново можеше да прелита кратки разстояния. Шам окачаше парче месо на края на въже в ъгъла на палубата и Дейби пърхаше и нападаше въртящата се хапка. Това бе то целеустремен лов.

Шам се замисли за страхопочитанието, с което се отнасяха към онези малцина, впримчили запленилия ги обект и влезли в Музея на Завършеността. Може би между капитаните съществуваше конкуренция, помисли си той. „Ти на това философия ли му викаш? — навярно се присмиваха те един на друг зад гърба си. — Това прерийно куче, дето го гониш? Леле-мале! Това пък какво би трябвало да значи?“ — Единоборство, капитаноборство по темите, в чиито символи се бяха превърнали някои плячки.

За да се приберат у дома, те прекосиха един пролом по един от плетеницата от мостове, протегнали се над двайсет-трийсетметровата пропаст. Шам знаеше, че това предстои, ала гледката го изнерви. Релсите минаваха по издигнати земни насипи и подпори от дърво и желязо и прескачаха езера и потоци, пълни с наблъскана на тясно риба.

— Земя! — обяви уредбата. и после: — Родината!

Здрачаваше се. Кръжаха птици. Няколкото междурелсови дървета бяха целите отрупани с тях, те стърчаха по клоните им. Екипажът щъкаше насам-натам и се смееше. Местните дневни прилепи се прибираха; излизаха прилепите на мрака. Те се поздравяваха, предаваха си с цвъртене дежурството по реене в небесата. Дейби, кацнал на рамото на Шам, цвъртеше в отговор. Той подскочи нагоре и полетя. Шам не се тревожеше: дневният прилеп винаги се връщаше на „Медис“, често, също както сега, захрускал някой щурец без късмет.

Последният червен залп на слънцето огряваше каменните хълмове. Като тъмна плесен петна от джунгли изпъстряха хълмистата страна, към която се приближаваха, и като светла плесен, къщи и сгради се трупаха по страните ѝ и създаваха град Стрегай. Откъм пристанището към тях се втурнаха дръзки влекачи — да карат стока към вътрешността на земята и навън, да отведат „Медис“ в дока.

У дома.

Деветнайсет

Завръщането на всеки къртоловен влак винаги е придружено от възторжените писъци на съпрузи, съпруги, деца, възлюбени, приятели и кредитори. Сърцето на Шам трепна радостно, щом съзря Воам и Трус на стената над морелсите да махат и крещят редом с всички останали. Те го прегърнаха, вдигнаха го във въздуха, като ревяха всевъзможни нежни думи и го помъкнаха, смутен и възрадван, у дома, а Дейби въртеше глава насам-натам и се чудеше какви ли са тия човекообразни, дето нападат неговия човек и защо ли това явно правеше Шам толкова щастлив.

Братовчедите му не се изненадаха от животинската придобивка на Шам.

— Ако не това, то щеше да е татуировка — рече Воам — или накити, или нещо си, тъй че не е толкова зле.

— Много моми и момци от къртоловните влакове се връщат с по някой спътник — отбеляза Трус и кимна въодушевено. Воам намигна на Шам. Трус вечно кимаше. Кимаше открай време. Включително и докато мълчаха, все едно бе наложително той и светът да са в съгласие помежду си за всичко, включително и за нищото.

Къщата, където Шам бе израсъл: по нанагорнището, по средата на стръмна улица, с изглед към морелсите, епичният мрак, сегиз-тогиз пронизван от пунктира на светлините на нощните влакове. Всичко си беше там, където го бе оставил.

Не помнеше как е пристигнал там за първи път, макар и да имаше някои твърде неясни спомени за мигове, които той знаеше, че го предхождаха, гласовете и плътността на изчезналите му майка и баща. Шам дори не знаеше къде в Стрегай бе живял с тях. Веднъж, преди няколко години, Трус му предложи да му покаже, докато вървяха през една непозната част на града. Шам нарочно стъпи в локва и оплеска целите си панталони в кал, и се примоли да го отведат вкъщи, за да се преоблече, вместо да продължат нататък, накъдето бяха тръгнали.

Баща му бе изчезнал почти откакто се помнеше, докато пътувал с някакъв злочест влак вестоносец, жертва на най-обикновено влакокрушение сред дивата пустош на морелсите, чиито подробности така и не се разбраха. Костите му несъмнено ги бяха отмъкнали животните, както костите на влака ги бяха отмъкнали търсачите на останки. Майката на Шам скоро след това бе потеглила да обикаля островите на архипелага. Писмо от нея така и не се получи. Скръбта ѝ бе твърде голяма, обясни внимателно Воам на Шам, и затова не може да се върне. Да бъде щастлива. Да бъде всичко друго, но не и сама. Завинаги. Беше се скрила от братовчед си — Воам ѝ се падаше далечен братовчед; от сина си; от себе си. и бе останала скрита.

— Какъв си голям! — провикна се Трус. — Имаш палубни мускули! Трябва да ми разкажеш за всичкия докторлък, дето си го научил. Разкажи ни всичко!

и тъй, докато сърбаха супата, Шам им разказа. и докато им разказваше, той откри себе си с удоволствие и донякъде с изненада. Преди няколко месеца, ако онзи залитащ хлапак, дето се препъваше във въжета и подпори по покривните палуби на „Медис“ се опиташе да разкаже история, нищо нямаше да излезе от това. Но сега? Той виждаше лицата на Воам и Трус, сияещи от възбуда. Шам се стараеше да изтръгне от своята публика от двама души ахкания, охкания и запленени, облещени от почуда погледи.

— … та значи — разправяше той — аз съм до наблюдателницата, капитанката вика, та крещи на умряло, и една птица бръснач връхлита надолу право към мене. Кълна се, искаше да ми изкълве очите! Ама Дейби като хвръкна нагоре, като ѝ се нахвърли, и двамата се сбиха във въздуха… — и никоя сила на сушата, в морелсите, под тях или на което и да било небе не би могла да принуди Шам да признае, включително и пред себе си, че птицата хич не се беше спуснала толкова ниско, всъщност беше си едно петънце в небето, че тя и Дейби не се бяха сбили на живот и смърт, а по-скоро се бяха спречкали за някоя злочеста буболечка, а боят им е бил кратко боричкане.

Но Воам и Трус бяха във възторг. и имаше и други събития, които той им разказа без всякаква украса. Изригването на къртоплъховете от пръстта; мраволъвовете, ръфащи плячката си, видими от влака; градът, преден пост — Болонс.

Докато Воам и Трус ядяха, той разказваше истории; разказваше им, докато луната изгряваше и накара метала на морелсите да блещука със свой собствен студен цвят; докато нощните звуци на Земята Стрегай се надигаха из къщата. Устата му продължи да разказва и го остави свободен да си мисли за Манихики в центъра на света. Той не им каза какво е видял на екрана на ординатора.

— Сега вече си голям, вече си мъж — рече Трус. — Трябва да дойдеш с нас. Трима възрастни. — Двамата мъже щяха да се пръснат от гордост, когато Трус го каза. — Както правят възрастните като нас. Отиваме на кръчма.

Колкото и да подлагаха тези двамата понякога търпението му на изпитание, Шам почувства как и в неговите гърди се надига гордост, докато вървеше с тях из стръмните улици на Стрегай и подритваше камъчета, които отскачаха надалече и се търкулваха и спираха може би чак върху самите морелси. В толкова добро настроение беше, че почти не му докривя, щом разбра, че са стигнали до „Жизнерадостната гъгрица“ капитанска кръчма, една от най-прочутите. Където капитан Нафи несъмнено щеше да бъде. и да приказва за своята вкисната лимонена философия.

Двайсет

Вътре буйстваха на тясно. Водеха се жарки спорове. Хората седяха и слушаха словоизлиянията на звездите на вечерта. Нафи беше там и слушаше оратора — набит, мускулест мъж, близо два метра висок. По модулациите на гласа му Шам се досети, че е много напреднал с разказа си.

— Това е Ваджпаз — прошепна Трус. — Пак е имал среща.

— … сега — разказваше здравенякът — моята философия френетично се носеше към хоризонта. Виждате ли? Понесла крака ми. — О, да, той беше еднокрак, забеляза Шам. Имаше моменти, струваше му се, когато капитаните съжаляваха, че техните идеи фикс можеха да ги лишат само от два вида крайници. Общо взето, оставаш без крак или без ръка — ако човек имаше опашка, която да загуби, чифт хватателни пипала, някое и друго крило, това би увеличило асортимента на тези ярки белези на философстването. — Но аз вече не се терзаех. Пристегнах чуканчето си, за да спра кръвта, и се разсмях. и погнах звяра с вагонетката. Взех курс към надеждата. Винаги с няколко метра преднина, гърбиците на хълмовете по дирята ѝ. Зад мен екипажът ми се беше струпал върху претърпелия крушение прекатурен влак и ми крещеше да се върна.

Голямата белка забави ход и се приготви, изскочи от земята и се изви над мен. Можех да посегна нагоре и да я хвана за козината. Гледах я как отново се понесе към хоризонта в стремглав подземен танц. и аз спрях да се мъча да я хвана, и се стремях само да не изоставам от нея, и ликувах, че тя ми го позволява. Предадох се пред бързината.

А, ето какво било. Значи същината на тази философия бе бързината. Ускорението. Капитан Ваджпаз теоретизираше върху стройна лъкатушна линия от козина и зверски зъби, забола целенасочено в него остър като шип поглед и заредена с настойчивост. Тя искаше да предаде послание. Дори и откъсването на крака му бе част от средствата ѝ за общуване. „Следвай ме! — казваше тя. — Бързо!“

Значи Ваджпаз следваше своята философия, тази голяма белка. Ускорението се бе превърнало в смисъл само по себе си и животът на Ваджпаз се променяше — той ставаше пророкът на вбелчената бързина. и тъй нататък.

— Бързината! — възкликна Ваджпаз. Разнесе се одобрителен шепот.

В кръчмите на Земята Стрегай, в книгите, които пишеха и които Шам и съучениците му бяха изтърпели, в лекции — публични и с ограничен достъп, капитаните редяха дълбокомислени тиради за кръвосмучещия червей, къртоплъха, за царицата на термитите или за сърдития заек рекс, или за язовеца, или за къртицата, голямата къртица, вилнеещия грамаден кърт на морелсите, превърнали се за тях в първоизточник на познанието и незнанието, на смирението, просветлението, обсебването, съвременността, носталгията и прочие. Историята на преследването бе също такава част от работата им, както и ловът за месо.

Историите, разказвани из кръчми и кафенета, барове и клубове в Стрегай, споменаваха също и за откриването на пътници, тайно промъкнали се на борда без билет, членове на Брато-сестринството на Морелските скитници, смушили се в някой от трюмовете. За непознати брегове. За въображаемите земи отвъд края на света. За призрачни влакове, за огромни кръвосмучещи червеи, които изскачаха от пръстта, и за насрещния вятър, облъхващ влака, преди да го завлекат под земята, за тайнствата на изоставени влакове без екипаж, скрибуцащи по линиите, за недоядени ястия, когато на борда няма жива душа, за ужасии по релсите сред затънтени, ужасни краища, за сирени, сцилери, клопки по линиите, за прахокракени. Но именно философиите бяха устоите на тези разказвачески сбирки.

Земята Стрегай — западният връх на архипелага Издънката Салайго. Прочут със своите ловци, къртича мас, произведения на изкуството от къртича кост и със своите философи. Техните текстове бяха интелектуално мерило из целите морелси.

Шам никога не бе чувал капитан Нафи да говори публично за собствената си плячка. Наблюдаваше я как става. Отпива от чашата си. Прочиства гърло. Кръчмата притихна.

Ама то нищо не се беше случило, помисли си Шам. „Медис“ дори не бе припарил до голямата къртица, която тя диреше — оная, дето не била жълта. Какво ли имаше за разказване? Традиция за всеки капитан с философия беше да приказва за нея надълго и нашироко в края на всяко пътуване, но той досега не се бе замислял как биха постъпвали, ако обектът на тяхната страст не се е мярнал никакъв. Което, хрумна му сега, трябва да се случва често. Дали тя щеше да каже: „Съжалявам… Няма нищо за докладване“, и пак да си седне?

Да бе, надали.

— Последния път, когато ви говорих — подзе Нафи, — моята философия ми се бе изплъзнала. Остави ме да дрейфувам по морелсите без гориво и без посока, пред очите ми бяха само слягащият се подир нея прах и дълъг път от къртичини. Гледах го как си отива.

— Джак Присмехулника! — отекна из стаята.

— Знаете ги философиите колко са предпазливи — рече Нафи. — Как смислите се изплъзват. Те мразят да им правят разбор. и тук отново се намеси коварството на неразумието. Аз бях изхабена, заблудена, знаех, че звярът с цвят на кост е избегнал моя харпун и продължава да рови непрогледно, да се съпротивлява на внимателното разчитане и разгадаването на неговата тайна. Аз изревах и в онзи ден се заклех, че ще го подложа на остро и разфасоващо тълкувание.

Когато най-сетне потеглихме, ние, „Медис“, поехме на юг. Джак Присмехулника бе някъде наблизо, без съмнение. Ала онова, което първо се изправи насреща ни, бе друго животно — то ни се нахвърли. и след това — ни вест, ни кост. Всички влакове, с които се разминахме, молих аз за помощ и сведения, ала затишието около Джак Присмехулника само по себе си бе присмех. Отсъствието му бе застрашително присъствие. Липсата му ме изпълваше с него и той ровеше не само из пръстта и калта на морелсите, а и из собствената ми душа, нощ подир нощ. Сега знам за него повече от всякога преди. Той, с едно и също вълшебно движение, оставаше далеч и се приближаваше.

Ах, помисли си Шам. Блестящо! Трус бе изпаднал в захлас. Воам — заинтригуван. Шам — развеселен, впечатлен и ядосан, всичкото това едновременно.

— Отдавна ли го очаквахте? — прошепна Воам на една жена до него.

— Аз идвам за всички добри философии — отвърна тя. — Порът на Невъзмездието на капитан Ген; Жорбал и Къртоплъховете на излишъка от знания; и Нафи. Разбира се. Нафи и Джак Присмехулника, Многозначният кърт.

— Каква е тогава нейната философия? — попита Шам.

— Ти не слушаш ли? Джак Присмехулника означава всичко.

Шам слушаше как неговият капитан описва срещите и разминаванията си с плячката, която тя преследваше години наред и която символизираше всичко, което някой някога би могъл да си представи.

— Този подземник — въплъщение на значения, е поглъщал моята плът и кръв — каза тя, размахала своята сложно устроена, великолепна ръка. — Насмешка, която ме предизвиква аз на свой ред да го погълна!

И точно тогава Нафи погледна право в Шам. Право в него, в очите. Тя млъкна само за частица от секундата. Толкова за кратко, че никой освен него да не го забележи. Той приглади непокорната си коса, изчервен от смущение, и извърна очи.

„Знам какво искам да направя — помисли си той. — Искам да се добера до Манихики, каквото и да си мисли капитанката. Онова момче и онова момиче заслужават да узнаят какво се е случило.“

Той отново погледна Нафи, представи си я как се носи по възли и из най-безумни плетеници от релси, как връхлита върху своята философия, зъбатия великан Джак Присмехулника.

„Какво ще прави тя, ако го хване?“ — помисли си Шам.

Двайсет и едно

Хората са искали да разказват още по времето, когато сме започнали да чукаме камъни един в друг и да се чудим на огъня. Разкази ще има, докато още е останал някой от нас, докато звездите догорят една по една като загасени лампи.

Някои от тези истории сами повествуват за разказване на други. Странно развлечение. Привидно излишно, или е лесно да се загубиш в него, като картина, съдържаща по-малко изображение на самата себе си, което на свой ред съдържа… и тъй нататък. Подобни феномени си имат приятно чуждоезично название: те се наричат mise-en-abyme2.

Току-що ни разказаха история за една история. Разкажете я и вие отново и ще се роди разказ за разказ в разказа, и вие също ще поемете на път към това abytne. Което е бездна.

През първите дни след завръщането му в Стрегай Шам го очакваха много разкази, някои от тях — за разкази.

Двайсет и две

Странно беше тракането на колела да не диктува дните. Краката му да не се огъват и изправят с безсъзнателната вещина на железничаря, в такт с лашкането. Фремло не лекуваше пациенти на сушата и затова задълженията на Шам се изчерпваха с метене, чистене, тичане сегиз-тогиз по поръчки, вдигането на твърде рядко звънящия телефон — а после се измъкваше, не точно с изричното му позволение, но и без да среща възражения. Хукваше покрай пешеходци и коне, теглещи каруци, покрай бибипкането на малкото електромобили, които пълзяха из гъмжилото по улиците, за да се събере с други чираци от Стрегай, откраднали си свободни мигове от работата като помощник-готвачи, писари, портиери, щавачи на кожи и електротехници и художници, младежи, обучаващи се на всякакви занаяти.

Мнозина от тези, с които пътищата му се пресичаха по все същите стари маршрути, преди изобщо не биха го заговорили. Въпреки че се бяха обучавали съвместно години наред, той ги познаваше по-малко от другарите си от влака. и сега не се беше ошлайфал кой знае колко в сравнение с училище. Но сега той беше пътешественик, който е излизал в чужбина и се е върнал, а това означаваше, че има истории за разказване. Той разказа на Тимон, Шикаста и Бурбо за къртоплъховете и за големия южен кърт. и те слушаха, макар сега, когато не разказваше на собствените си братовчеди, неговият разказ да бе колеблив. Насърчен от вниманието, Шам представи на слушателите си своя прилеп. Това реши нещата.

Бяха временна банда — влачеха се по покривите на индустриалната зона в Стрегай, дюдюкаха и трошаха прозорци в опустели зали, флиртуваха и се заяждаха, Дейби кръжеше край тях, обзет от любопитство, щъкаше из гората от извеждащи дим и пара комини. Наблюдаваха алъш-вериша по пазарите на най-оживените улици в благоденстващите градски квартали и на други места, влизаха в изоставени складове и си устройваха биваци в студените котли на неизползваеми пещи.

Понякога си говореха и за останки.

Стрегай не е прочут със своите търсачи на останки. Разбира се, тези нещотърсачи, които се ровят във вехтата пръст и изкопават чудатости, бяха отвсякъде и отникъде. Най-различните сборни имена, с които се кръщаваха, отразяваха точно това: те бяха Разпръснатият колеж, чуваше се; те бяха Разпиляното братосестринство; Антиуседналите, Вселенските копачи.

Но колкото и малък да бе, Стрегай не беше затънтен край. Той снабдяваше морелсите с несъразмерно голям дял къртово месо и философия. Сред изследователите и небелазите той е известен със своите Каменнолики — взиращите се скални фигури, увенчали острова над зоната, където свършваха дърветата, по високите планини, където въздухът бе негоден за дишане. (Шам бе посещавал наблюдателните площадки под транзитната зона, вглеждал се бе през дългите перископи с лещи и огледала в огромните, грубо издялани съзерцаващи глави върху най-високите части на острова.) Затова, макар и да не бе първото пристанище, към което биха се завтекли, търсачите на останки действително посещаваха периодично Стрегай. Неведнъж Шам бе наблюдавал как влаковете им пристигат.

Те не приличаха на никое друго превозно средство, пътуващо из морелсите. Влакове, стъкмени от какво ли не. Мощни локомотиви, убийствени буфери отпред, страните им — покрити със занитени обшивки, от които стърчаха странните сечива на останкаджийския занаят. Бургии, куки, кранове, разни сензори от най-необичаен вид, които да откриват и сортират трупаните с хилядолетия захвърлени боклуци, осеяли морелсите. Разни останки, използвани и притурени. По горните палуби — самите търсачи на останки в характерното си облекло: колани с инструменти, патрондаши и оплескана с петна и нацепена лицева кожа, парченца обработени платове и пластмасови пера, и ефектни дрънкулки, извадени от земята и оцелели там по чудо. Каски с разнообразни сложни фасони.

Първо градските власти се качваха на борда и се пазаряха за исканите от тях останки. После високопоставените клиенти, богаташите на Стрегай. и накрая, ако екипажите на търсачите проявяха щедрост и имаха няколко дни на разположение, правеха пазар.

Техните старинни и поправени стоки се нареждаха на сергии покрай доковете според различната таксономия. Изровени и окислени механизми от Ерата на тежкия метал, чирепи от Пластозоя, разпечатки върху тънка гума и древни ординаторни екрани от Изчислителната ера: всякакви отбрани архиостанки от поразително стари времена. А също и не чак толкова интересните неща, захвърлени или загубени отпреди няколкостотин години, та до вчера — ню останките.

Можеше да има дори и някоя и друга сергия с останки трета категория. Физически неовладяемите, невъзможни главоблъсканици, които изглеждаха и действаха така, както нищо не би трябвало да изглежда и действа. Шам си спомняше един такъв предмет — или пък бяха три? Трискелион на Стругацки, бе го нарекъл търсачът, докато го размахваше, за да привлече интерес. Три извити черни пръчки, отдалечени на еднакви разстояния една от друга, под формата на буквата Y. Мъжът бе хванал едната, другите стърчаха нагоре, а в средата, където трябваше да се съединяват, нямаше нищо. Те не се докосваха, въпреки че не се и разпадаха, колкото и да ги разтръскваш.

Това нещо беше алт останка. Нещо, изработено не само преди цели епохи, но и немислимо далече, далече отвъд най-далечните простори на горното небе. Донесени сред морелсите, използвани и изхвърлени от някой посетител от други светове, остатъци, изтръскани от космическите скутове през онези отдавнашни години, когато тази планета е била оживена отбивка, място за кратък престой на същите тези посетители, случайно заселили горното небе с животните си. Този свят бил бунище. Оттук от някое невъзможно далечно място на път за друго наминавали летателни апарати, които имали боклуци за изхвърляне.

Мисълта за потегляне към незнайни рифове от останки, ровенето, копаенето, гмуркането в пръстта, чопленето на брегове от древна смет — всичко това караше кръвта на Шам да кипи. Ала после какво? Той имаше въпроси. Къде свършваха останките? Какво се случваше, когато ги намериш? Кой за какво ги използваше, след като някой ги продаде на някого или ги размени срещу нещо?

и въпреки че за това му беше по-трудно да мисли, още едно нещо го гризеше и не му даваше мира: когато Шам си мислеше за останки, защо в началото благоговееше, а накрая се сдухваше?

Двайсет и три

Сред залива от разнебитени релси край източния край на Стрегай, току извън града, лежаха останки от влакокрушение. Намираха се на няколкостотин метра от брега — малък, ръждясващ локомотив и вагон, отдавна негоден за нищо — некадърен капитан, пиян екипаж, негодни стрелочници. Вече не можеше да се поправи, нищо не струваше като ню останки. Мухлясваше, пълен с птици, обитаващи сред ръждата, които грачеха възмутено, докато Дейби кръжеше около дома им.

Тимон, Шикаста и Шам бяха сами на чакълестия бряг. Седяха близо до клисура, където воден поток и релсорека — линия, издължена релсова примка — идеха откъм вътрешността и се вливаха в морелсите. Хвърляха камъни по стария локомотив недалеч от брега. Тимон и Шикаста разговаряха. Шам, все още изненадан, че е в тяхната компания, наблюдаваше животните — обитатели на плитката крайбрежна пръст. Сурикати, мармоти, най-дребните къртове. Шикаста, все същата командаджийка, каквато си беше и в училище, която обаче сега, незнайно защо, го забелязваше, не сваляше очи от Шам и той се изчерви.

— Значи ще ставаш доктор на къртоловците, Шам? — попита Тимон. Шам вдигна рамене. — Ще станеш като шефа си? Никой да не те знае мъж ли си, жена ли си?

— Млъкни! — отвърна неловко Шам. — Фремло си е Фремло.

— Мислех си, че ти искаш да се занимаваш с останки — рече Тимон.

— и като стана дума — намеси се Шикаста. — Искаш ли да видиш нещо готино? Той е прав, останките са единственото нещо, което някога те е карало да се поопериш. Затова исках да ти покажа нещо. — От чантата си тя извади предмет, който приличаше донякъде на дистанционното устройство на стрелочник. Беше от черна пластмаса или керамика, със странна форма. По него блещукаха светлинки. Някакви неща стърчаха от него, неподредени по абсолютно никаква логика. Издаваше жужене като жуженето на разтревожени мухи.

Шам се облещи.

— Това е останка — ахна той.

— Така е — отвърна гордо Шикаста. Тя извади и кутия, пълна с някакви неща колкото гроздови зърна, споени с грозни жици.

— Това е алт останка — възкликна Шам. Боклук от друг свят. — Откъде я докопа?

— От една железничарка. — Шикаста, също като Шам, работеше в морелсите, в нейния случай — на транспортен влак. — На нея ѝ го дал някой друг, който пък го получил от някой друг, и тъй нататък, и тъй нататък, та чак до Манихики. Тя каза, че мога да му се пробвам.

— Леле, Схватливи Ом! — възкликна Тимон. — Ти най-безочливо си го свила.

Шикаста си докара строг вид.

— Да заемеш не е кражба — заяви тя. — Можеш ли да накараш твоя прилеп да дойде тук?

— Защо? — попита Шам.

— Нищо лошо няма да му направя — рече тя и вдигна едно от гроздестите неща. На него беше закачена щипка.

Шам се загледа в кръжащия във въздуха Дейби. Някъде в подсъзнанието му се таяха истории, които бе чувал — за някои възможности на някои от нещата, зарязани в някои пластове от останки. Някъде там се таеше идейка.

Той примами Дейби с ивица пастърма.

— Гледай да не ми нараниш прилепа — рече.

— Прилепът не е твой — заяви Шикаста. — Ти си неговото момче. — Тя прикрепи предмета към десния крак на Дейби. Той незабавно изцвъртя вбесено и се стрелна във въздуха, като за нейна погнуса ѝ опика ръката и тя се разкрещя.

Дейби зафуча из въздуха и заописва сложни „лястовички“ лупинги, винтове, гърчеше тялото си и се опитваше да се измъкне от нещото. Шикаста избърса прилеповата пикоч от ръката си.

— Така — рече тя.

Кутията ѝ заподсвирква и загука. Защрака в сложно стакато темпо в такт с бясната аеробатика на Дейби. Екранът се изпълни със синьо сияние — електрическа мъгла, сред която се появи една точка, която повтаряше като ехо въздушните движения на Дейби. Прилепът полетя в далечината, шумът на машината поутихна; приближи се — и той се усили.

— Това дали е…? — попита Шам.

— Да, точно това е — отвърна Шикаста. — Следач. Той знае къде се намира нещото, излъчващо сигнала.

— Как работи? Доколко далече?

— Това е останка, нали? — отвърна Шикаста. — Никой не знае.

и тримата бързо се наведоха, когато Дейби полетя към тях. Приемникът изписка, а после изстена, когато прилепът, пляскайки криле, се отдалечи.

— Откъде ти… или твоята железничарка… сте взели това? — попита Шам.

— От Манихики. Където се намират всички най-добри останки. На пазара на улица Каменоделска. — Тя произнесе екзотичното име на улица внимателно, личеше си, че му се наслаждава, все едно е заклинание. — Тези неща действително вършат работа. Примерно, ако някой открадне нещо, а ти си му сложил ей такова чудо, би могъл да го проследиш. Затова хич не са евтини.

— Или пък ако има нещо, подир което цял живот търчиш… — произнесе бавно Шам. Нещо, което се промъква толкова близо до теб понякога, че го виждаш. Ала отново и отново ти се изплъзва.

— Ти досега не си виждал такова, нали? — усмихна се Шикаста. — Знаех си аз, че ще ти хареса.

„Ако прекараш живота си така — в преследване на някаква присмехулна плячка, какво ли не би сторил, за да имаш едно от тези неща? — помисли си Шам. — От кожата си ще излезеш, за да се сдобиеш с такова, нали? — помисли си той. Би отишъл в Манихики, за да си купиш.“

Двайсет и четири

— Капитан Нафи?

и да бе изненадана, че вижда Шам, тя с нищичко не го показа. Допустимо беше, предположи той, просто да е кривнал и влязъл в любимото ѝ кафене. Да не е издирвал свои другари от „Медис“ да ги пита къде според тях би могъл да я намери.

Тя седеше на една маса в ъгъла с дневник пред себе си и писалка в ръка. Нито го покани да седне, нито го отпъди. Просто го изгледа доста продължително и той, както си беше изнервен, се изнерви още повече.

— Сурап — каза тя. — Помощникът на доктора.

Тя се облегна назад и отпусна ръце на масата пред себе си — с тихо изщракване и силно тупване.

— Искрено се надявам, Сурап — рече тя, — че не си тук, за да обсъждаме…

— Не! — заекна той. — Не, съвсем не. Всъщност има едно нещичко, дето аз, такова, исках да ви го покажа. — Дейби дращеше под ризата му. Той извади животното навън.

— Твоя звяр съм го виждала — рече капитанката. Шам изпъна крачето на Дейби, върху което миниатюрният механизъм все така стърчеше като кърлеж.

След демонстрацията Шикаста се ужаси, че не може да подмами Дейби обратно при нея, за да си вземе трансмитера. Тя му махаше, а той, разбира се, не ѝ обръщаше никакво внимание.

— Няма да мога да си го взема! — кресна тя и на Шам му хрумна нещичко.

Той извика прилепа, но когато животинчето се приближи на няколко метра, Шам тайно промени движението от призивно на отпъждащо и бдителният Дейби отново закръжи нагоре, все по-надалече от тях. Шам вдигна извинително рамене и вежди, колкото се може по-убедително за пред Шикаста.

— Не ще да дойде — рече той.

— Дано никой не зацепи, че едно от тези неща ги няма — заяви тя най-сетне и цялото ѝ неочаквано дружелюбие от последните дни се бе изпарило. — Здравата ще загазя! — Шам кимна смирено, сякаш той беше виновен, че тя го е откраднала. — Когато твоят летящ плъх се върне, свали онова нещо и ми го върни, ясно?

Същата вечер, когато тя вече не го чуваше и не го виждаше, той подсвирна на Дейби и прилепът долетя в обятията му. Огледа щипката на крака му. Шепнейки извинения, той я затегна по-здраво. Сега, за да я махнат, бе нужен металорезач. и ето го сега тук — сочеше нервно един приемопредавател, или рецептор, или приемник, или трансцептор, или както и да се наричаше това нещо там, а Дейби мърдаше.

— Една от мойте дружки намерила това, капитане — рече той. — Показа ми как се борави с него. Има… има една кутия като… ъъ… и тя знае къде се намира това нещо. — Лицето на Нафи не издаваше нищо. Шам се гмурна в дълбокото. Прокопаваше с думи тунел в студеното като пръстта мълчание на капитанката, същинска разговорна къртица.

— Помислих си, че може да ви заинтересува. — Последва несвързано и разбрицано описание на възможностите на чудатото нещо. — След онова, което чух… Аз бях в кръчмата, капитане. За мен беше чест да служа при вас и аз се надявах да ми позволите да ви служа и пак. — Нека да го мисли за подлизурко и за амбициозен. Добре. — и си помислих, че това може да ви е… ами, от помощ, нали разбирате.

Капитанката подръпна крака на прилепа достатъчно силно, че да накара Дейби да изцвърчи, а Шам — да трепне. Нафи изглеждаше напрегната. Дишаше по-учестено, отколкото преди малко.

— Твоята приятелка каза ли ти — попита Нафи — откъде може да се снабди човек с подобни предмети?

— Каза ми, капитане — отвърна Шам. — От Пазара на улица Каменоделска, така се нарича. Намира се на… — Той се подвоуми, ала откъде ли другаде можеше да се купят останки с най-авангардни технологии? — На Манихики.

Я, тя го погледна.

— Манихики — повтори. Най-лекият и ехиден призрак на усмивка заигра за секунди по устните ѝ. — и тъй като ти си добра душа, ми носиш тая вест. — Призракът продължаваше да витае по устните ѝ, те трепнаха. — Колко предприемчиво. Какъв си предприемчив.

— Това може да влезе в работа, Сурап. Действително — рече тя най-сетне. Той преглътна. — Това е възможност, която си струва да се преследва. — Тя се загледа в пространството. Шам почти виждаше как влакът на нейните мисли се носи по релсите на планирането.

— и тъй — произнесе тя внимателно, — мина ми през ум, че ти може би ще искаш да научиш къде на Манихики се намират тези неща. и ако пак поемеш на път, знаеш ли… Как ме откри, Шам ап Сурап?

— Просто чух, че може и да сте тук — отвърна той. Да не би тя да имаше уговорена среща? — помисли си. Изобщо не си бе направил труда да се запита дали не се натрапва непоносимо. — Някой ми каза, че сте…

— Че имам среща с някого? — попита тя и точно в този възможно най-подходящ момент един човек зад Шам произнесе името на капитан Нафи.

Той се обърна — и не, не бе тайният любовник, който той си бе представил мимолетно. Беше Ънкъс Стоун.

Двайсет и пет

След шумните поздрави Шам, още докато тупаше по-възрастния мъж по гърба, забеляза, че Стоун куца тежко и се подпира на бастуни.

— Ти как въобще стигна дотук? — попита.

— Пооздравях — отвърна Стоун и се усмихна, но не излезе както искаше. — Метнах се на един товарен за Стрегай. Пощенски влак. Куц-не куц, има работи, дето един железничар като мене ги може.

— Здравейте, Стоун — поздрави Нафи.

— Капитан Нафи.

Мълчанието стана мъчително.

— Да си тръгвам ли, капитане? — попита Шам. „Ама аз едва започнах — помисли си той. — Успях да те заинтригувам с моята останка! Тъкмо потръгна! Още малко и щяхме някак да се разберем!“

— Какво сте дошли да ми кажете, Стоун? — попита капитанката.

— Слухове — отвърна Стоун. Погледна Шам в очите, а после хвърли поглед към вратата и наклони глава.

Шам схвана намека. Унило се обърна и се запъти към вратата. Докато вървеше, се опитваше да измисли стратегия. Но се чу стържене и капитанката произнесе неговото име. Беше придърпала още един стол.

— Щом са слухове — рече тя, — няма да сглупя да си въобразявам, че който ще да е от железничарите няма скоро да ги чуе тъй или иначе. — Тя посочи стола с пръста си от кост, метал и дърво. — и няма да съм такава гад, че да ги накарам да чакат по-дълго от нужното. — Шам се поклони благодарно с разтуптяно сърце и седна. — Така, значи благодарна съм ви, че ми препредавате онова, за което сте дошли, господин Стоун, каквото и да е то.

— Ами… — Стоун се изкашля. — Следят ни — рече той.

— Следят — повтори Нафи.

— Да. Е, вас, по-точно. Или са ви следили. Вижте, капитане, дълго време лежах в Болонс. Но мина време и се изправих на крака. — Той се размърда. — Поработих туй-онуй. Поопознах сестрите и някои хора наоколо. Почнах да куцукам насам-натам из района. Научих ги сокаците там и…

— Моля — рече капитан Нафи — ускорете това пътешествие в посока по същество.

— Та, един от познатите ми продавачи на плодове ме попита кои са ми приятелите. — Стоун почти пелтечеше в старанието си да говори бързо. — Той разправя, че има хора, дето разпитвали какво се е случило с мен. С нас. Питат за сведения. Каза, че били чули нещо от някого си, от жена, дето била чула, че сме били намерили нещо… — Той тръсна глава и сви рамене. Шам преглътна и също сви рамене. „и аз нищичко не знам за това!“ успя да не изкрещи. — Те разпитваха за нашето пътешествие. За останките от влакокрушението. За екипажа. Питаха за вас, капитане. Отначало си помислих, че това нищо не е.

— Обаче… — додаде Нафи.

— Обаче… Вижте, когато се качих на тоя пощенски влак, за да се върна, след два-три дни някакво влакче се набира подир нас. На цели мили назад. Спретнат локомотив, един вагон, и каквото и да гори, не го виждам да изхвърля много изгорели газове. Екстра качество! Като видя добър влак, и го познавам, и би трябвало да се носи лудешката, ама все ни следваше на едно и също разстояние. Твърде отдалече.

Но дори и тогава можеше и хич да не се замисля за него. След време изчезна. Само дето пак го видях, и не само това.

Намирахме се сред равнина. Никакви хълмове, никакви гори, нищо. Няма къде да се скриеш. Пак го видях, а после и още един. На разстояние един от друг.

— Да следят вас — рече капитанката. — Дори и да приемем, че е вярно, несъмнено всеки е знаел къде отивате?

— Знаеха закъде съм казал, че тръгвам, капитане. и точно нататък пътувах. Но може и да са си помислили, че заминавам някъде другаде. Примерно да са решили, че имаме някакъв план.

— Благодаря ви, Ънкъс Стоун — рече най-сетне капитанката. Тя кимна. — Е… Е, каквото и да си мислят, че знаят нашите странни „опашки“ чака ги разочарование. В крайна сметка аз нямам никакви тайни, които да споделя с тях.

— Е… — Нафи изправи гръб на стола и се намуси. — Около нас явно са се развихрили слухове. Слухове и неверни неща. Ако решат, които и да са нашите нежелани следовници, няма да им е трудно да разберат накъде ще поемем следващия път. А аз потеглям отново. Желаете ли да ме придружите?

— Вече потегляме отново, капитане? — попита Стоун. — За мен ще е чест. — Той преглътна. С неговите патрави крака Стоун нямаше да е първият избор за много екипажи. Нафи му правеше огромна отстъпка, която не всеки би направил. — Още велики южни краища чакат да бъдат открити?

— Разбира се. Та нали в края на краищата това ни е работата. Но може би това пътуване ще е дълго. Не се знае къде може да ни отвее и какви пътища може да ни се наложи да хващаме.

Ала щом видя погледа ѝ и как се взираше тя в механизма, закрепен на крака на Дейби, Шам заподозря, че той знае. Че той е наясно къде би могло да ги отведе всяко отклонение. и възбудата задумка в гърдите му. В този миг тя се блъскаше в ребрата му така, както си представяше да се мята вътре Дейби.

Двайсет и шест

Ние дали…?

Да водиш влаков дневник е крайно необходимо. Добрият офицер ще е прилежен и ще се отнася към всеки подобен документ — независимо дали е набран на цифрова машина, написан на ръка на фина хартия, отпечатан със завързания шрифт на северните морелси и изобщо, какъвто и да е — като към външна памет, каквато по същество представлява.

Уви, воденето на влаков дневник понякога се пренебрегва. Всеки с удоволствие описва сблъсъци с хищници или жертви, драматични преследвания на къртици и откровения. Но дългите, многобройни дни, в които нищо не се случва, просто всекидневно пътуване по релсите, железничарстване, когато нищо забележително не се вижда, на нищо не се натъкваш и никъде не пристигаш, а си още далече-далече оттам, закъдето си тръгнал? През тези дни този, който води дневника, може да сбърка или да не си дава зор. и от такива ситуации възникват въпросите от рода на „Ние дали…?“.

Въпреки че понякога не липсата на внимание поражда неувереността, а дори и потреса. „Медис“ се готви да поеме по релсите. По път, съвсем различен от първоначално запланувания. и всичко това — само заради хитрата намеса на Шам.

Трудно е за вярване — и на самия него никак не му е лесно, — че това е причината за отклонението от курса, трудно му е да си припомни как е стигнал дотам. Собствената му хитрост така е стреснала Шам, че той не разбира. Не разбира как е възможно да пътува нататък, където е искал да отиде.

Двайсет и седем

Отново на релси, отново сред морелсите. Той се люлее на пети на борда на „Медис“. Скоро ще си спомни онзи разговор, предупреждението на Ънкъс Стоун. Изумително, какво удоволствие бе за Шам да усеща приплъзването на стъпалата си, тракането и клатушкането върху стремглавите релси. Дейби пикираше и разпръскваше летящите подире им гларелси.

Капитанката бе събрала почти същия екипаж като преди. Въпреки цялата си мълчаливост, отнесеност и досадни размишления — обичайните недостатъци на всеки капитан, преследващ философия — тя вдъхваше лоялност. Тук бяха Фремло и Вуринам, Шосундер и Наби, и Бинайтли, сега небръснат, рус и все още неразговорлив, който обаче така тупна Шам по гърба с неочаквано дружелюбие, че той се пльосна по очи. Трудеха се заедно с Шам както преди и пак подмятаха бъзици, и се отнасяха с него грубиянско-другарски, ала вече и пиеха с него, като му свърши смяната, и като че не му се дразнеха, че мълчи като пукал и не знае какво да каже.

и пак имаше животински борби, то е ясно. Линд и Яшкан се присмиваха на Шам, докато залагаха монетите си за изхода на ужасни боища между плъхчета, мишки, миниатюрни бандикути, птици и бойни буболечки. Шам странеше от арените. Когато завареше такъв бой, той се засуетяваше около своя изненадан и благодарен дневен прилеп, усмихваше му се глуповато и го отрупваше с грижи. Не забелязваше, че Вуринам, който нерядко попоглеждаше как го дундуркаше, като че вече не ходеше толкова често на тези битки.

Близо до границата на горното небе пърпореше биплан и Дейби закръжи нагоре към него. Шам виждаше малката издутинка предавателче на крака му. Лесно се измъкна да върне джаджата на Шикаста.

Аеропланът се носеше с бръмчене на запад. Може би беше от Морнингтън, шикозния остров на авиаторите. Може би превозваше тайфа богаташи от Издънката Салайго. Заради сложната техника, която можеше да се намери само в няколко страни от морелсите, цената на горивото, нуждата от дълги равни писти — те трудно се строяха на стръмни хълмисти острови — въздухоплаването беше скъпо и рядко срещано. Шам се загледа с копнеж нагоре към летателния апарат; питаше се какво ли виждаха водачите му.

От няколко дни бяха напуснали Стрегай и се носеха с добра скорост през гори и по вълниста земя. Преминаваха през необичайни релсопейзажи. Покрай реки и езера, над водни пътища по уродливо издигащи се надлези.

— Закъде пътуваме, капитане? — чу Шам да пита не един офицер, и въпросът, макар и леко нахален, не бе изненадващ. Те пътуваха на запад — не на юг или на югозапад, или на юг-югозапад, или дори на запад-югозапад, както можеше да се очаква, щом са тръгнали на къртолов.

— Трябва да набавим оборудване — бе единственият отговор на капитанката.

Шам си имаше задължения в сбутания кабинет на Фремло, но отделяше време за проучвания. Откриваше си бърлоги. Пролуки. Отсеци с трюмове. Сядаше в един голям шкаф в един вагон-склад, долепяше око до една несъвършено насмолена дъска и през пластовете дърво съзираше небето.

Минаваха по оплетени, пресичащи се мостове, прострели се високо над зейналите пропасти на проломи, преминаваха покрай островчета, щръкнали над безкрайните релси, понякога спираха, за да заредят с провизии и да си поразкършат краката на суша.

— Добро утро, Жед.

Шам си имаше причини да се подвоуми. Бе разменил досега само няколко думи с харпунджийката. Но той масажираше крилете на своя дневен прилеп и усещаше с нежния допир на пръстите си как на него му олеква, застанал близо до капитанския подиум, и ето ти я Жед, подпряла се на най-задната бариера, вперила поглед право в останалите зад гърба им релси.

Тя беше странна птица. Висока, мускулеста войничка, родом от южно Ками Хами. Все още носеше биещото на очи кожено облекло на тези войнствени и шантави далечни острови, където военните влакове се задвижваха от мотори — часовникови механизми.

— Добро утро — поздрави отново Шам.

— Добро ли е? — отвърна Жед. — Дали? Това се чудя. — Тя продължи да се взира. Кривнаха в покрайнините на една гора; дърветата се издигаха между гъстите линии, животни и птици с буйно оперение ги овикваха от клоните. Жед долепи пръсти до устните си и посочи едно петно високо горе над горския балдахин. Свистяща вихрушка от листа. Вихър от тревожни, издути от дъжд облаци.

— Виж. — Тя посочи за миг релсите от двете страни на линията, по която пътуваха.

След няколко проточили се мига, в които се чуваше само тракането на колелата — чукачучу! — Шам каза:

— Не зная какво виждам.

— Релсите няма как да са толкова чисти, ако по тях не са минавали от дни — обясни тя. — Ето какво виждаш. Неща, които се движат така само когато има нещо наблизо.

— Искаш да кажеш…

— Мисля, че някой е близо до нас. — Най-сетне тя се обърна и погледна Шам в очите. — За нас. Чака. Или ни следи.

Шам се огледа за Стоун.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Не. Никак. Казах „мисля“. Но да, мисля си го.

Шам се вгледа в мрака на сенките, хвърляни от профучаващите покрай тях дървета.

— Какво би могло да е то? — прошепна той.

— Не съм ясновидка. Но съм железничарка и разбирам от релси.

Същата нощ Шам се олюляваше в койката си в такт с „Медис“ и движението на вагона в мрака се преобразяваше в нещастни сънища. Той крачеше напреки на релси, с дълги крачки от траверса на траверса, разтреперан и вцепенен от страх толкова близо до пръстта. Пръстта, която вреше и кипеше от живот, готова да го поеме при първото му препъване. А зад него се задаваше нещо.

То го изгони от покрайнините на гора. Биваше си го това нещо, о, биваше си го, дума да няма. Опита се да забърза крачка, препъна се, погледна, чу изпръхтяване, усети как релсите се разтресоха и видя нещо — и влак, и звяр, ръмжащо чудовище, което дращеше по релсите, а колелата му стържеха подир него. Пухтеше. Морелски таласъм, ангел на релсите.

Когато се събуди, Шам не се учуди, щом откри, че все още е дълбока нощ. Той потръпна и се запромъква към палубата, без да буди другарите си. Звезди или лампички мигаха далече над морелсите, далече-далече от безопасна суша.

— Вие виждали ли сте някога ангел? — попита Шам доктор Фремло.

— Виждал съм — отвърна Фремло с онзи негов глас, едновременно тих и тънък. — Или не съм. Зависи. За колко време трябва да си го мернал, за да се брои това за виждане? Пътувал съм по-дълго от всички на борда, знаеш ли. — Докторът се усмихна язвително. — Ще ти кажа нещо, Шам ап Сурап, което, макар да не е тайна, не е и общопризнато. Ние, влаковите доктори, сме ужасно по-интересни от вашите докторя у дома. Но най-вече ние хич не сме от най-добрите доктори.

Ние не можем да следим научните изследвания. Изостанали сме с години. и онова, дето ни вкарва в тоя занаят, е, че понякога ни се ще да мислим и за други неща освен за медицина. и тъкмо затова не се тръшкам чак толкова заради твоя непостоянен интерес. — Шам си замълча. — Не, не ме разбирай погрешно: с повечето неща, дето има вероятност да засегнат един влаков екипаж, ще се оправя. В най-лошия случай съм посредствен доктор, но пък на влак се справям отлично. и съм единственият човек тук — и да, според мен това включва и капитана, — който е виждал ангел.

Но ако си дошъл при мен да ти разказвам страхотии, боя се, че ще останеш разочарован. Беше много отдавна, беше много отдалече и беше само за миг. Те не са невидими, каквото и да си чувал ти. Ала се движат бързо. По отклонения и преходи, неизвестни на никой друг.

— Какво видяхте? — попита Шам.

— Пътувахме покрай брега на Колония Кокос. Търсехме съкровища. — Фремло повдигна вежда. — Минавахме покрай плетеница от релси вдясно, край някакви скални зъбери. Знаехме, че нещо ни наблюдава. и тогава чухме звук.

Малко по-нататък, на не повече от няколкостотин метра, гъсти релси се оплитаха, кръстосваха се напред — назад и се сливаха в тунел, изсечен в скала.

— Линията влизаше вътре? — попита Шам.

— Вътре беше непрогледен мрак. Беше пълен със сенки. и с нещо друго. Нещо, което бе надало този тръбен звук и внезапно, шумно и ужасно, то изскочи.

Шам се стресна, когато нещо се вкопчи в рамото му: Дейби се беше спуснал от въздуха и кацнал върху него.

— Не бих го нарекъл влак — продължи Фремло. — Влаковете във всичките им разновидности са машини, произведени, за да ни возят. Това не служеше за нищо, служеше единствено на себе си. То излезе от онази дупка, облъхнато от сребрист огън.

Да не мислиш, че се заседяхме там да видим дали ще дойде по-близо? Бързо-бързо офейкахме обратно към познатите морелси. и за наш късмет то ни пусна да се измъкнем. Върна се за още нареждания от великия режисьор на небето.

По начина, по който Фремло го произнесе, Шам не можеше да определи дали докторът бе вярващ, или просто цитираше фолклор.

Невидим облак клечеше над влака. На Шам всички му изглеждаха вглъбени, потиснати. Никой дума не обелваше, ала всички като че бяха съгласни, че нещо със сигурност следи проклетия влак. Ангели ли бяха, изгладнели чудовища ли, пирати, мародери или въображаеми създания — влакът беше плячка.

Затова си беше жива изненада, че изобщо успяха да пристигнат някъде. Когато една прекрасна късна вечер, сред участък, където земята между релсите бе плътно обрасла с диви треви и високи бурени, които се вълнуваха и им махаха за добре дошли, разлюлени от вятъра, те видяха група острови. Скали, по които чайки си разпухваха перушината по дупетата, докато се пощеха и ги оглеждаха с интерес.

„Медис“ се приближи, премина покрай по-големи площадки, признаци за обитаемост, още ключове, електрически жици, фарове, предупреждаващи за участъци със слаби релси и ширнали се коварни скали, рифове и пилони, които се наелектризираха внезапно, тътреха се или не помръдваха, влакове от всевъзможен вид, наредени из обширна скалиста земя. На брега ѝ — град. Град с кули и архитектура, въплътила изобретателността и внушаваща страхопочитанието, характерни за гробище за метални отпадъци.

— Земя! — обяви по уредбата някой от наблюдателницата, излишно до безумие. Вече всеки знаеше къде се намират.

В град Манихики.