Морелси

Пролог

Това е разказ за едно кърваво момче.

Ето го, той стои и се люшка неудържимо като фиданка, брулена от вятъра. Той е червен, съвсем червен. Де да беше боя това! Около всяко от стъпалата — червени локви; дрехите му, каквито и да са били някога на цвят, сега са все по-наситено алени; косата му стърчи подгизнала.

Само очите му се открояват. Бялото на всяко от тях почти сияе на фона на засъхналата кръв — електрически крушки в тъмна стая. Той се взира пламенно в нищото.

Положението не е толкова зловещо, колкото изглежда. Момчето не е единственият окървавен човек там: той е обкръжен от други, червени и подгизнали като него. и те пеят весело.

Момчето е объркано. Нищо не се е разрешило. Той си е мислел, че е възможно. Надявал се е този миг да внесе ясност. Ала главата му е все така пълна с пустота или и той не знае с какво.

Подранили сме. Разбира се, можем да започнем откъдето и да е: в това е красотата на плетеницата, тъкмо в това е смисълът. Но това откъде започваме или не започваме си влече последствията, и точно това място сега не е най-добрият избор. Да включим на заден: да оставим този локомотив да тръгне наобратно. Тъкмо до мига, преди момчето да се окървави, а там — да спрем и отново да поемем напред, за да видим как сме стигнали дотук, до червеното, до музиката, до хаоса, до голямата въпросителна в главата на един млад мъж.

Едно

Остров от месо!

Не. Да отстъпим малко назад.

Труп грамада?

Още малко.

Тук. Преди седмици, когато беше по-студено. Последните няколко дни — прекарани в безплодно моткане из скални проходи и в сините сенки на ледени канари, късни следобеди под небе от кремък. Момчето, все още не кърваво, гледаше пингвините. Взираше се в малките скалисти острови, настръхнали от сгушени птици, които приглаждаха мазните си пера и се тътреха заедно, за да им е спокойно и топло. Отдал им е вниманието си от часове. Когато най-сетне от високоговорителите горе екна звук, той се стресна. Беше аларменият сигнал, който той и останалите от екипажа на „Медис“ очакваха. Пращящ рев. После от интеркома се разнесе възклицанието:

— Ей го, фучи насам!

Мигновена трескава готовност. Зарязваха бърсалки, захвърляха гаечни ключове, напъхваха в джобовете си недописани писма и недоиздялани резби, с все незасъхналото мастило и в покритата си със стърготини недовършеност. Към прозорците, към перилата! Всички се наведоха и вятърът ги зашиба.

Екипажът примижаваше срещу мразовития вятър, взираше се над големите сивкаво-черни зъби. Те се люшкаха в такт с движението на „Медис“. Птици се стрелкаха край тях с надежда, но сега никой не подхвърляше остатъци.

Далече-далече, там, където перспективата събираше в едно линиите на старите релси, пръстта кипеше. Скали се блъскаха. Земята яростно се преподреждаше. Отдолу се разнесе заглушен от прахта вой.

Сред странни земни форми и отломки от древна пластмаса черната пръст внезапно се изду в могила и нещо издрапа навън. Такъв грамаден и черен звяр!

Издигна се то от бърлогата си сред облак от буци пръст и взривен тътен. Страшилище. То изрева, във въздуха се извиси. За един безумен миг увисна в празното в зенита на своя скок. Сякаш за да огледа. Сякаш да го видят колко е огромно. Най-сетне отново се стовари върху горния слой пръст, пропадна в нея и изчезна вдън недрата ѝ.

Къртът бе изплувал.

От всички зяпачи на „Медис“ никой не се звереше повече от Шам. Шам Йес ап Сурап. Едър младеж — същинска буца. Набит, невинаги похватен, с ниско подстригана кестенява коса — да си няма ядове. Вкопчен в илюминатора, забравил пингвините, лицето му надничаше от купето като слънчоглед, зажаднял за слънце. В далечината къртицата препускаше на плитко под земята, около метър под повърхността. Шам гледаше как тундрата се изкорубва, а сърцето му тракаше като колела по релсите.

Не, това не бе първият кърт, който е виждал. Бригади — както наричаха техните игриви групи — от големи колкото кучета екземпляри постоянно ровеха в Стрегайския залив. Пръстта между желязото и траверсите на пристанището вечно беше осеяна с къртичините и гърбовете им. Беше виждал и малките на по-едри породи, нещастни в земните аквариуми, докарани от ловци за Бъдни вечер на Каменноликите: бебета на къртове — тапи, и на къртове — лунни пантери, и на гърчещи се катраненолапи къртове. Ала големите, наистина големи, най-големите животни Шам ап Сурап бе виждал само на картинка, на занятията по лов.

Бяха го накарали да заучи наизуст подобен на стихотворение списък с другите имена на кърта — подкопник, талпа, крът, къртица. Беше виждал размазани плоскографии и гравюри на най-грамадните животни. Схематични човечета бяха изобразени в мащаб, разтреперани, до убиеца — звездоносият, набръчкан кърт. А на последната страница, цялата в белези от пръсти, страница, нагъната като акордеон, за да подчертае размера, бе изобразен левиатан и до него драскулката, изобразяваща човече, изглеждаше като петънце. Големият южен кърт, Talpa Ferox Rex. Това бе животното, което ровеше пред него. Шам потръпна.

Земята и релсите бяха сиви като небето. Близо до хоризонта нос, по-голям от самия него, отново разрови земята. Звярът струпа къртичина до нещо, което отначало Шам взе за изсъхнало дърво, а после разбра, че е някаква ръждясала метална подпора, катурнала се в стари времена, щръкнала нагоре като крака на умряло бръмбарово куче. Дори и тъй надълбоко сред студа и отпадъците имаше останки от крушения.

Екипажът бе увиснал по камбуза на „Медис“, люлееше се между вагоните и върху наблюдателните платформи и набиваше напористо крак над главата на Шам. „Слушам, слушам, слушам, капитане…“ — избъбри от високоговорителите гласът на Сундер Наби, дежурния по вахта. Капитанът сигурно бе задал въпрос по уоки-токито и Наби сигурно бе забравил да превключи на частен разговор. Той излъчи отговора си пред целия влак, сред шума на тракащите зъби и тежкия питмански акцент: „Голям нерез, капитане. Много месо, мас, кожа. Вижте го какъв е бърз…“

Линията кривна, „Медис“ маневрира, вятърът натика в устата на Шам хапка дизелов въздух. Той се изплю в храсталака покрай релсите.

— А? Ами черен е, капитане — отвърна Наби в отговор на нечуто запитване. — Разбира се. Хубав тъмен кърт, черен.

Пауза. Целият влак като че се сконфузи. После:

— Така… — Това беше нов глас. Капитан Абакат Нафи се подключи. — Внимание. Кърт. Видяхте го. Спирачи, стрелочници: на позиция. Харпунджии: готови. Готовност за спускане на вагонетки. Увеличете скоростта.

„Медис“ ускори ход. Шам се опита да се вслуша през краката си, както го бяха учили. Промяна, реши той, от шрашшаа към драг’ндрагун. Изучаваше наименованията на тракането на колелетата.

— Как върви лечението?

Шам се завъртя. Д-р Лиш Фремло се взираше в него от прага на купето. Слаб, на години, енергичен, изкорубен като брулените от вятъра скали, докторът гледаше Шам изпод чорлавата си коса с цвят на пистолет. „Ох, опазили ме Каменноликите — помисли си Шам. — От колко време си там?“ Фремло огледа разхвърляните вътрешности от дърво и плат, които Шам бе извадил от кухия корем на манекен и които досега несъмнено би трябвало да е етикетирал и заменил, а те все още се въргаляха навсякъде.

— Работя, докторе — отвърна Шам. — Малко се… Имаше…

— А… — Фремло трепна, щом видя пресните разрези, нанесени от Шам с джобното му ножче по кожата на модела. — Що за невярна болест си лепнал на клетника, Шам ап Сурап? Може би е редно да се намеся. — Докторът вдигна безапелационно пръст и заговори, не грубо, с онзи сдържан, звучен глас: — Студентският живот не е блясък и искри, знам. Вземи да научиш две неща. Едното е да… — Фремло направи леко движение. — Да се успокоиш. А другото е какво може да ти се опрости. Това е първият голям южняк за това пътуване, което ще рече, твоят първи южняк изобщо. Никой — включително аз — и гонадите на влаков маймун не дава в момента за това дали се упражняваш или не.

Сърцето на Шам затупа учестено.

— Давай — подкани го докторът. — Само недей да се пречкаш.

Шам изпъшка от студ. Повечето от екипажа бяха облечени в кожи. Дори и Рай Шосундер, който на минаване го изгледа важно-важно, имаше приличен заешки елек. Рай беше по-малък и като каютен прислужник — технически по-долу в йерархията на „Медис“ и от Шам, но беше стъпвал на релси и веднъж преди това, което в парцаливата меритокрация на къртоловния влак му даваше предимство. Шам се сгуши в евтиното си яке от кожа на вомбат.

Екипажът се блъскаше по пътеките и товарните платформи, въртеше лебедки, точеше остриета, смазваше колелетата на закопчаните вагонетки. Високо горе Наби се люлееше в кошницата си под балона наблюдателница.

Бойза Гоу Мбендей, първият помощник, стоеше на наблюдателната платформа на покрива на последния вагон. Той беше мършав, мургав и енергичен нервак със сплъстена от насрещния вятър рижа коса. Проследяваше напредъка им по карти и мърмореше на жената зад него. Капитан Нафи.

Нафи наблюдаваше кърта през огромен телескоп. Държеше го стабилно до окото си въпреки размерите му и въпреки че го крепеше с една ръка — със силната си десница. Не беше висока, ала привличаше погледа. Бе стъпила здраво в боеподобна поза. Дългата ѝ побеляла коса бе привързана назад с панделка. Тя не помръдваше, а кафявото ѝ, покрито с петна от старост палто се развяваше около нея. По обемистата ѝ механична лява ръка примигваха лампички. Металът и слоновата кост по нея прищракваха и трептяха.

„Медис“ тракаше през заснежената равнина. Вдигна скоростта и от драг’ндрагун премина в друг ритъм. Покрай скали, пукнатини и плитки пропасти, покрай струпани тайнствени вехти останки.

Светлината вдъхваше благоговение на Шам. Той погледна нагоре, към две или повече мили свеж въздух и през него — към грозната кълбяща се граница на вредоносните облаци, отбелязваща горното небе. Храсти, шипести и черни като желязо, профучаваха покрай тях, а понякога и парчета истинско желязо, стърчащи там от погребани древни времена. Докъдето очи видят, до и отвъд хоризонта във всички посоки гледката бе покрита с плетеница от безкрайни и безбройни релси.

Морелсите.

Дълги прави участъци, тесни завои; метални релси върху дървени траверси, които се застъпваха, виеха се в спирали, пресичаха се в метални възли; отклоняваха се във временни странични коловози, които достигаха до главни линии и отново се вливаха в тях. Тук железопътните линии се разстилаха и оставяха между тях метри непокътната земя; там се приближаваха толкова едни до други, че Шам можеше да прескача от една на друга, въпреки че тази идея го разтрисаше по-силно и от студа. Там, където се събираха — линии се засичаха с линии под двайсет хиляди ъгъла — имаше механизми, всякакви видове стрелки: У-образни разклони, преплетени коловози за разминаване, глухи линии, прелези, единични и двойни отклонения. А на приближаване към всички тях изникваха семафори, стрелки, приематели или ръчни превключвачи.

Къртицата се гмуркаше под плътната почва или камъка, по който минаваха тези релси, и изпъкналата бразда от пръст, отбелязваща преминаването ѝ, изчезваше и отново се надигаше и нагъваше земята между метала. Насипът на дирята ѝ описваше прекъсната линия.

Капитанката вдигна микрофон и даде инструкции с пращящ глас:

— Стрелочници, на позиция!

Миризма на дизел отново облъхна Шам и този път му хареса. Стрелочниците се наведоха от пътеката, опасваща локомотива, от платформите на втория и четвъртия вагон, размахали регулатори и куки.

— Дясно на борд! — изкомандва капитанката, щом забеляза, че къртицата променя курса си и един стрелочник насочи дистанционното си към приближаващия транспондер. Стрелката прещрака; сигналът се смени. „Медис“ стигна до разклонението и зави по новата линия, отново по дирята ѝ.

— Дясно на борд… Ляво на борд… Пак ляво на борд… — Кънтящите по високоговорителя инструкции вкарваха „Медис“ все по-надълбоко сред арктическите отпадъци, той лавираше на зигзаг по дървото и метала, от релса на релса в морелсите, тракаше по съединенията и все повече догонваше бързата, лъкатушна диря на къртицата.

— Ляво на борд! — чу се заповед и една стрелочничка се подчини. Но Мбендей се провикна:

— Задръж!

— Ляво на борд! — кресна капитанката.

Стрелочничката отново натисна своя бутон, но беше късно — семафорът весело профуча край тях (така се стори на Шам, сякаш той знаеше, че това ще предизвика безредие и се кефеше). Шам не можеше да диша. Пръстите му стиснаха парапета. „Медис“ сега фучеше към стрелката и ги носеше към онова, което бе пощурило Мбендей…

… и тук Заро Гънст, който се возеше на съединението между петия и шестия вагон, се наведе с една кука и наперено, с точността на въоръжен с копие рицар, халоса лоста в движение.

Ударът строши пръта му и го запокити с трополене сред морелсите, но стрелката с трясък се премести, щом хлътна под фигурата на носа и предните колела на „Медис“ се плъзнаха по възела. Влакът продължи отново по безопасна линия.

— Браво на онзи — рече капитанката. — Беше зле отбелязана смяна на ширината на линиите.

Шам издиша. За няколко часа с индустриален крик и като нямаш избор, може да смениш ширината на колелетата на влака. Но да връхлетиш върху прехода в движение? Щяха да претърпят влакокрушение.

— Е… — рече капитан Нафи. — Хитрец е той. Да ни вкара в беля. Къртиш, стари кърте!

Екипажът изръкопляска — традиционният отклик на тази традиционна похвала за такава хитрост, проявена от плячката.

Навътре в гъсталака на морелсите.

Къртът забави ход. „Медис“ се прехвърли на друга линия, направи завой, удари спирачки и остана на разстояние, докато заровилият се хищник душеше за едри тундрови червеи, нащрек за преследвачи. Не само железничарите можеха да разчитат вибрациите на влаковете. Някои зверове усещаха тракането и пулса на железницата от мили разстояние. Крановете на палубата полека спуснаха вагонетките върху съседните линии.

Екипажите на вагонетките форсираха малките си двигатели, местеха леко стрелките. Те бавно се заприближаваха.

— Той се задейства.

Шам сепнато погледна нагоре. До него Хоб Вуринам, младият юнга, се беше навел въодушевено напред. С обиграна напереност той вдигна яката на опърпаната си премяна — палто трета-четвърта ръка. — Старият кадифен господин ги чува.

Надигна се къртичина. Показаха се мустаци, носът на тъмна глава. Беше голям. Муцуната се завъртя ту на едната, ту на другата страна и разпръсна пръст и лиги. Устата се отвори — претъпкана със зъби. Къртицата имаше добър слух, но двойното изтракване на възела я обърка. Тя изръмжа продрано.

С внезапен яростен удар един снаряд се стовари до нея. Кирагабо Лък — землячка на Шам, туземка от Стрегай, свирепа харпунджийка — бе стреляла и не улучи.

Къртът на мига се изправи и се залови скоростно да копае. Харпунджията на Вагонетка 2, Данджамин Бинайтли, едър мъжага с лунносив тен и жълта коса от горите на Гълфласк, изкряска с варварския си акцент и екипажът му препусна напред; разхвърчаха се буци пръст. Бинайтли натисна спусъка.

Нищо. Харпунът засече.

— По дяволите! — изруга Вуринам. Съскаше като зрител на мач по пънтбол. — Не улучи!

Но Бинайтли, огромният горянин, беше се научил да ловува с копие, увиснал с главата надолу от лиани. Беше се доказал като зрял мъж, като прониза с копие сурикат от петнайсет метра и го завъртя толкова бързо, че семейството му дори не забеляза. Бинайтли извади харпуна от калъфа му. Вдигна тежкото оръжие — мускулите му се издуха като тухли под кожата, а вагонетката все повече приближаваше към ровещия грамаден звяр. Наклони се назад, изчака — и после изстреля снаряда право в къртицата.

Изправи се къртът на задни лапи и изрева. Копието се разтресе. Въжето на харпуна изплющя и се разви, щом звярът се замята, кръв шурна по пръстта. Релсите се изметнаха и вагонетката се втурна напред, повлечена от животното. Бързо! — те вързаха почвена котва за въжето и я метнаха зад борда.

Другата вагонетка се върна в играта и Кирагабо втория път не пропусна. Още котви задраха земята зад ревящата яма и разбеснялата се пръст. „Медис“ се разтресе и потегли след къртоловните вагонетки.

Канджите пречеха на подземника да рови надълбоко. Той стърчеше наполовина над земята. Закръжиха лешояди. По-наперените прехвърчаха да го кълват и къртът разтръска рунтавата си козина.

и най-сетне, сред лагуна от камениста степ — петно от пръст сред безкрая на релсите, той се спря. Потръпна и после замря. Когато лакомите гларелси пак накацаха по косматата могила на тялото му, той не ги изтръска.

Светът притихна. Последно издихание. Смрачаваше се. Екипажът на къртоловния влак „Медис“ точеше ножове. Вярващите благодаряха на Каменноликите или на Мария Ана, или на Боговете свадливци, или на Гущера, или на Схватливия Ом, или на онзи, в когото вярваха. Свободомислещите също имаха пред какво да благоговеят.

Големият южен кърт беше мъртъв.

Две

Остров от месо! Грамадата на трупа се издигаше.

Коларите затегнаха примки в кожата му и лебедките по покривите издигнаха тонове къртиче месо и ценната кожа над земята, върху която никой не би стъпил. Лешоядите най-сетне си отлетяха у дома, заменени в небето от арктически черни прилепи. В гаснещите лъчи къртът предприе последно, посмъртно пътуване към касапския вагон. и никакви илюстрации, никакви плоскографии, никакви намерени сред останките тридета, картини, калотипии или изображения с течни кристали, и несъмнено не и тъпите до гъзобол спомени на къртоловците, които Шам бе слушал твърде много пъти, не биха могли да го подготвят каква небивало смрадлива работа следваше подир това.

Разпориха къртицата. Платформата, напълнена с нейните изсипващи се вътрешности. При тази гледка Шам задиша плитко. С хлътнали гърди. Сякаш редеше молитва.

Екипажът кълцаше, разгъваше, дереше, режеше с триони. Сумтеше и пееше железничарски песни. „Какво ще го правим спирача нафиркан?“ пееха те, и „Животът на открити релси“. Горе Сундер Наби дирижираше концерта им с далекогледа си. Шам се кокореше ли, кокореше.

— Нямаш си работа ли? — беше Вуринам, откъснал се от отделянето на маста с кървав нож в ръце. — Нещо си се размекнал?

— Не — отвърна Шам. Вуринам, без риза, стоеше в тесния радиус на горещината около разфасоването и огньовете, кльощав, мускулест и потен, на някаква си педя от сковаващия мраз. Той се ухили леко налудничаво. Шам внезапно бе способен да повярва, че имат само няколко години разлика.

Никой нямаше нужда от първа помощ, но Шам знаеше, че в такава вечер доктор Фремло не би се въздържал да го предостави на разширения състав на екипажа. Погледът на Вуринам се плъзгаше ту на една, ту на друга страна, докато търсеше — и намери — вдъхновение.

— Ой! — провикна се той към всички, плувнали в пот, докато разфасоваха някогашния кърт. — Жадни има ли? — мощен, уморен крясък. Той наклони глава и погледна многозначително към Шам. — Нали чу това.

— Сериозно? — възкликна Шам. Вуринам дори му беше симпатичен, обаче сериозно? — Дори не твърдя, че да бъдеш докторски чирак е любимото ми занимание на света — рече той, — но да влача пиячка? Прислужник нямате ли си? Не че проявявам неуважение, това е почтена професия, но моя работа ли е да мъкна грог? Да грогомъкна? Да грогна? — Шам произнесе всичко това, но само наум. А на глас произнесе следното:

— Слушам!

и внезапно Шам Иес ап Сурап се намери в разгара на мига. Бързо се окървави. и така започна неговата най-дълга и най-тежка трудова нощ някога. От касапския вагон към столовата и обратно, пак и пак — търчеше по цялата дължина на влака. С питиета, с храна за поддържане на силите, към купето на Фремло, където докторът го товареше с бинтове и мехлеми и кръвоспиращи и обезболяващи таблетки за дъвчене за ожулените от въжетата и изпорязани длани, и пак обратно, за да ги прилага.

Наградата за Шам бе това, че сквернословията, задявките и натякванията за мързела му, с които го посрещаше разпарчетосващият кърта екипаж, бяха по-скоро на майтап. Той дори осъзна, че изпитва някакво облекчение, че в тези мигове е наясно какво точно трябва да върши, точния характер на задачата си.

Открадваше секунди, когато можеше, за да се отпусне, обзет от главозамайваща умора. Режеш-не режеш, нямаше как да избегнеш кръвта в тоя касапски вагон. и тъй Шам стана кървавото момче — клатеше се като млада фиданка, целият червен. Не знаеше към какво да насочи мислите си. Бе чакал това, също като целия екипаж, и ето го сега, изпълнен със страхопочитание, ала все още не наясно какво точно си мисли. Все още объркан.

Не размишляваше за лова. Нито пък за медицината, която се предполагаше, че изучава. Нито отвъд безмълвната и погнусена почуда от грамадните размери на къртовите кости. Той просто понасяше всичко това.

Шам разреждаше пиячката — „Още вода! Не чак толкова много! Повече меласа! Да не го разлееш!“ — и сам удари скришом няколко глътки. Поднасяше чаши към устните на онези, чиито ръце бяха твърде хлъзгави от вътрешностите и не можеха да ги държат. Шосундер, прислужникът, също разнасяше чаши с достойнство, поглеждаше Шам и кимаше с рядко проявявана надменна солидарност. Шам палеше огньове, нагряваше метал, подклаждаше пламъците, да не изстинат котлите, докато железничарите носеха кожата с козината за дъбене и почистване, месото — за осоляване, ивици и дебели парчета мас за претопяване.

Вселената вонеше на кърт: кръв, пикня, мускус и тор. На лунната светлина всичко изглеждаше оплескано с катран — толкова черна изглеждаше червенината на кръвта на фаровете на влака. Червено, черно, червено-черно, и докато се носеше като листче към морелсите и се оглеждаше назад, Шам си представяше „Медис“ като малка линия от светлини и огньове, чуваше музиката на неговите инструменти и железничарските песни, погълнати от грамадната южна шир от лед и замръзнали релси. Всичко се разстилаше навред от центъра на вселената, който в момента бе муцуната на кърта. Вцепененото озъбване, покритата с тъмна козина злобна гримаса, сякаш дори и в смъртта едрият хищник запазваше презрението си към онези, които, колко възмутително, го бяха сгащили.

— Ей!

Доктор Фремло го сръчка и Шам се олюля. Беше заспал и сънуваше накрак.

— Добре, докторе — изпелтечи той. — Ще… — и се опита да измисли какво „ще“.

— Върви да положиш канче — рече Фремло.

— Мисля, че господин Вуринам иска…

— А кога господин Вуринам е взел диплома по медицина? Аз доктор ли съм и шеф ли съм ти? Предписвам ти сън! По един, веднъж на нощ. Веднага.

Шам не възрази. В момента, както никога, той знаеше точно какво иска: именно да поспи. Потътри се към студа, далече от празната клетка от ребра, която някога беше кърт, и навлезе в лъкатушните коридори. Към своето кътче. Една кушетка сред многото. През хъркането и пръдните на онези, които вече бяха се прибрали от смяна. Пеенето на касапите, останали зад гърба му, бе дрезгавата приспивна песен на Шам.

Три

— Чудно! — бе възкликнал Воам, когато намери на Шам работата на „Медис“. — Чудно! Ти вече не си дете, достатъчно голям си да работиш, а по-хубава работа от доктор няма. А къде другаде ще я изучиш толкова бързо и в дълбочина, освен при доктора на къртоловен влак, а?

„Що за логика?“ — искаше се на Шам да изкрещи, но как би могъл? Ентусиазираният, космат, бъчвоподобен Воам ин Сурап, който му се падаше някакъв там братовчед, роднина по майчина линия, с когото отношенията му бяха такива, че не допускаха да му се озъби, един от двамата, отгледали Шам, не беше железничар. Воам въртеше домакинството на един капитан. Единствените хора обаче, на които имаше повече уважение от къртоловците, бяха докторите. Което не си беше за учудване, като се има предвид колко много от времето си прекарваше с тях другият му сурогатен родител и нещо като братовчед, прегърбеният и ъгловат Трус ин Верба. А и те се държаха твърде любезно с вресливия стар хипохондрик.

Шам можеше да откаже уредената му от Трус и Воам работа толкова, колкото можеше да стъпче дрехите на старците в кучешки лайна и морелска пръст. Не че имаше какво друго да предложи, колкото и да си пънеше мозъка. Достатъчно дълго капризничи и си клати краката, след като завърши училище, където също си бе прекарвал времето в клатене на краката, макар и по-младежки.

Шам бе сигурен, че имаше нещо, с което гори от желание да се занимава и отлично му подхожда. и затова още повече го потискаше, че не може да каже какво е то. Беше твърде не наясно със своите интереси, за да продължи учението си; твърде предпазлив в компания, може би поочукан от училището, където не беше точно звезда, че да преуспее в търговията или в услугите; твърде млад и туткав, че да се отличи в тежкия труд: опитите на Шам да се пробва в разни дейности накрая го разстройваха. Воам и Трус проявяваха търпение, ала се тревожеха.

— Може би… — бе рискувал той неведнъж. — Тоест, какво ще кажете за… — Но двамата мъже вечно пресичаха в зародиш тази тема в необичаен за тях сговор.

— В никакъв случай! — отсече Воам.

— Няма да стане — заяви Трус. — Дори и да имаше при кого да учиш — а ти знаеш, че няма, тука е Стрегай! — това е опасно и съмнително. Знаеш ли колко много просяци са се мъчили да си изкарват хляба с това и не са прокопсали? Трябва да имаш определени… — и той погледна нежно Шам.

— Прекалено си… — обади се Воам.

„Прекалено какво?“ — мислеше си Шам. Опитваше се да се вбеси от колебанията на Воам, но успяваше да го докара само до униние. Прекалено некадърен? Това ли е?

— … прекалено добър момък — заключи Трус и се ухили, — та да се пробваш в извличането на остатъци.

В желанието си да му даде нежен, грижовен тласък, да бъде възрастната птица, която изтиква оперушинилото се малко, за да литне ужасено, с крясъци в първия си полет, Воам му беше направил услугата да го уреди като чирак на къртоловен влак под опеката на Фремло.

— Умствени занимания, работа в екип, пък и сигурен занаят — бе рекъл Воам. — Освен това ще те изкара оттука. Ще видиш свят! — Когато го съобщи с усмивка на Шам, Воам бе пратил въздушна целувка на малкия цъкащ портрет на майка му и баща му. Беше зациклен на трисекундна експозиция, безкрайна затворена верига. — Направо ще се влюбиш!

Засега любовта към този живот му убягваше. Но за негова собствена изненада, когато се събуди след онази нощна касапница, въпреки че първият изтръгнал се от него звук бе скимтене, а вторият — хленч — толкова вдървен и скапан до кости беше, и въпреки че излезе от купето си със залитане, като че надянал ръждясала броня, щом се показа навън и видя сивкавото слънце, надничащо сред облаците горе, и кръжащите гларелси, и другарите си, които обработваха с ножовки обливаните с вода колони на къртовия скелет, макар и все още да се чувстваше като натрапник във и той не знаеше какво, духът му се приповдигна.

С такава едра плячка настроението на борда беше добро. Драмин сервира къртиче месо на закуска. Дори и той, пепелявият на цвят и смъртноблед готвач с вид на мършав мъртвец, на когото Шам никак, ама никак не беше симпатичен, сипа бульон в купичката му почти ухилен.

Екипажът си подсвиркваше, докато навиваха въжетата и смазваха машините. Мятаха обръчи и пляскаха табла на палубата по покривите на вагоните и се лашкаха изкусно в такт с влака. Шам се поколеба, закопнял да се включи, ала се изчерви, като се сети за предишното си участие в хвърлянето на обръчи. Късмет извади, че екипажът беше зарязал прякора, който заплашваше да му се лепне завинаги — Капитан левашкия прицел.

Отново се загледа в пингвините. Правеше им плоскографии с евтиното си апаратче. Нелетящите чаровници се препираха и тракаха с човки по островчетата, гъсто населени от тях. Ловуваха — гмуркаха се в земята между релсите, в пръстта на морелсите между линиите; с големите си лопатообразни човки, приспособени ноктести крака и мускулести криле изравяха агресивно метри тунели и изскачаха с грак на повърхността с някоя подземна личинка, загърчила се в човките им. На свой ред и те можеха да станат плячка, преследвани от острозъб сурикат, язовец, глутници хищни катерици — вихрушка от ловци, които Шам наблюдаваше втренчено, а някои от колегите му по влак се мъчеха да ловят с мрежи.

Пътуването на „Медис“ бе лъкатушно. Шам се взираше мечтателно във всяка нащърбена останка, покрай която ги насочваха стрелочниците. Сякаш някоя от тях — онази увита с тел рамка от колело, тази ожулена от прах врата от хладилник, светещото подобие на грейпфрут с липсващо парче, запечатано в шистите на брега — можеше да се пробуди и да стори нещо. Възможно беше. Понякога се случваше. Той си мислеше, че наблюдава крадешком, докато забеляза, че първият помощник и докторът го гледат. Шам се изчерви и Мбендей се засмя; Фремло — не.

— Младежо… — Докторът изглеждаше търпелив. — Та значи, за това ли… — с жест към всеки древен изхвърлен предмет, зарязан в прахта — … копнееш?

Шам можеше само да свие рамене.

Сепнаха група звездоноси къртици, високи колкото човешки бой. „Медис“ впримчи две, преди бригадата да избяга. Шам бе смутен — гледката на тези убийства, врещенето на тези животни го караше да трепери повече, отколкото огромната касапница на ревящия южен кърт. Но все пак това значеше още месо и кожи. Шам се промъкна покрай дизеловия вагон, за да провери доколко пълни са трюмовете им и прецени колко скоро щеше да им се наложи да пристанат.

Фремло му даде още кукли за разпарчетосване, етикетиране и повторно сглобяване, за да изучи устройството на тялото. Резултатите от тези зловещи операции докарваха доктора до ужас. Фремло слагаше пред него диаграми и Шам се пулеше в тях, все едно учи. Фремло му правеше контролни по медицина за начинаещи, на които Шам се проваляше с такова постоянство, че докторът по-скоро се впечатляваше, отколкото да се дразни.

Шам седеше на палубата с крака, овесени над префучаващата отдолу земя. Чакаше просветление. Скоро след началото на пътешествието бе разбрал, че с медицината няма да станат първи дружки. и затова се пробва в разни увлечения. Опита резба върху кост, да води дневник, да рисува карикатури. Опита се да понаучи езиците на чужденците от екипажа. Мотаеше се около картоиграчите, да се учи на комарджийски умения. Тези усилия да развие у себе си някакъв интерес не се прихванаха.

Малко по на север мразът поомекна, растенията не изглеждаха толкова сплашени. Хората спряха да пеят и пак почнаха да се карат. Неведнъж на Шам му се наложи да отскача от пътя на ревящи мъже и жени, които се смилаха взаимно от бой при най-малката провокация.

„Знам какво ни трябва“ — мислеше си Шам, докато сприхави офицери нареждаха на виновниците да чистят кенефите. Беше подочувал разни влакови познания втора ръка по въпроса какво трябва да се прави, когато напреженията нараснат. „Трябват ни П и Р“. Съвсем неотдавна той не знаеше какво значат тези П и Р. Може би на отегчените мъже и жени, мислеше си той, им трябваха Памет и Репички. Положение и Ролери. Покой и Разум.1

Един бозав следобед под потните облаци Шам се присъедини към кръг от свободни железничари, които вдигаха врява на покрива на един вагон. Бяха се събрали около оградена с върви арена, на която две тромави насекоми стояха едно срещу друго. Бяха танкови бръмбари — тежки буболечки колкото длан в цветовете на дъгата, самотници по природа и налитащи на бой, когато им отричаха тази природа, тъй идеални за това гадно място. Те се колебаеха да започнат, видимо наплашени. Дресьорите им ги ръчкаха с нагорещени пръчки, докато се впуснаха неохотно в атака и черупките им изтракаха като разгневена пластмаса.

Интересно беше, предположи Шам, ала безмилостното подстрекателство на собствениците спрямо насекомите не беше приятно за гледане. В клетки в ръцете на колегите си той видя гущер подземник с нервна подигравателна усмивка на влечуго, сурикат и бодлокож къртоплъх. Бръмбарите се бореха само за загрявка.

Шам поклати глава. Не че бръмбарите бяха по-малко принуждавани или се биеха по-неохотно от плъховете или скалните зайци, но дори и раздразнен от едностранчивата си собствена солидарност на бозайник, Шам не можеше да не я изпитва. Той заотстъпва назад… и се нахака право в Яшкан Уорли. Шам залитна и се килна към другите зяпачи, а подире му се чу сърдито ръмжене.

— Къде отиваш? — провикна се Яшкан. — Не ти стиска да гледаш ли?

„Не — помисли си Шам. — Просто не съм в настроение.“

— Ела тука! Мек корем и мека душица? — издюдюка Яшкан, а заедно с него и Валтис Линд и още неколцина, които не ги мързеше да подмятат обичайните жестокости. Обсипване с прякори, което неприятно напомняше на Шам за училището. Лицето му светна в червено като фар.

— Това е само на майтап бе, Шам! — подвикна Вуринам. — Кога ще пораснеш! Връщай се тука.

Но Шам си тръгна и си мислеше за обидите и за тези бръмбари, които безсмислено се осакатяваха, и за уплашените животни, които си чакаха реда.

Минаха край друг къртоловен влак, дизелов, също като „Медис“; флаговете му съобщаваха, че е от Роквейн. Екипажите помахаха един на друг.

— Тия не знаят да трепят къртици, та дори и кърт самоубиец да ги емне да го убият — мърмореше зад усмивките екипажът на „Медис“. Роквейн бил такъв и онакъв, продължиха те да нареждат изобретателни проклятия за своя южен съсед.

Релсите тук възпрепятстваха непринудените срещи, другарските сбирки, обмена на новини и писма. и затова Шам се учуди, като видя Гансифър Браунол, мрачната и изрисувана със сложни татуировки втора помощничка, да разтваря ловно хвърчило от онези, които мятаха в Кларион, нейната далечна, неприветлива родина.

„Какво прави тя?“ — помисли си той. Капитанката закрепи писмо за хвърчилото. Браунол го пусна да се вие като живо създание във въздуха, под размътеното, сенчесто петно на горното небе. Две-три пикирания, и то се вряза като бомба във влака от Роквейн.

След минути роквейнците хвърлиха нагоре последен вимпел. Шам ги гледаше, докато се отдалечаваха. Той все още изучаваше езика на флаговете, ала този го знаеше. В отговор на капитанския въпрос той казваше: Съжаляваме, не.

Четири

Беше студено, ала изобщо не можеше да се сравнява с безмилостния мраз в дълбините на Арктика. Шам наблюдаваше буйните екосистеми на бърлогите. Примки от червеи, сякаш с обелена кожа, се показваха от пръстта. Бръмбари колкото глави. Лисици и бандикути търчаха между буци от сплъстени корени и перфорирания метал и стъкло на изтласканите отломки. Мъглата настъпваше и скриваше релса след релса.

— Сурап — рече Вуринам. Юнгата съсредоточено експериментираше с нова шапка. Нова за него тоест. Вуринам набута черната си коса под нея, накривяваше я ту насам, ту натам по посока на вятъра и срещу него.

— Ти не ме ли чу на залагането? — попита Вуринам. — Не искаше да гледаш ли?

— Нещо такова — отвърна Шам. — Но това не стига ли понякога?

— Има да видиш зор с тоя занаят — рече Вуринам, — щом малко животинска пата-кюта те разстройва.

— Не е същото — рече Шам. — Не е това. Първо на първо, ние не преследваме къртовете за майтап. и второ на второ, те имат голям шанс да си ни го върнат.

— Отговорът ти минава — реши Вуринам. — Значи работата е в размера? Ако изкарат Яшкан срещу двойка къртоплъхове или срещу нещо колкото него, няма да имаш възражения?

— Направо ще заложа — измърмори Шам.

— Другия път трябва да издаяниш — рече Хоб.

— Вуринам — принуди се Шам да продължи. — Капитанката какво попита „Багсафт“? А като хванахме големия кърт, защо тя ни попита какъв е на цвят?

— А… — Вуринам спря да подръпва периферията на шапката си, обърна се и погледна Шам. — Ами…

— Това е нейната философия; нали? — попита Шам.

— Ти пък какво ли разбираш от тия работи? — попита след малко Хоб Вуринам.

— Нищо — смънка Шам. — Аз само така предположих, че тя търси нещо. С определен цвят. Значи трябва да има философия. Тя питаше дали са го видели. Какъв е цветът?

— Толкова си туткав на табла — рече Вуринам. Погледна наблюдателницата, после — отново Шам. — Хич не те бива в катеренето. — Шам се размърда неловко под погледа му. — А като видиш вехти боклуци, и се размечтаваш. За доктор не те бива. Но това беше добро умозаключение, Шам Сурап.

Той се наведе към него.

— Тя го нарича „костен“ — заговори тихо. — Или понякога кокален. Веднъж я чух да го описва като „зъбен“. Сега, аз не бих ѝ прекословил, нито бих настоявал за троен дял от цената на кърта — щом иска, нека си му казва така, но аз на нейно място бих му казвал жълто. — Той се изправи. — Нейната философия… — произнесе той, брулен от вятъра — е жълта.

— Виждал ли си я?

— Само на плоскография. — Вуринам описа гърбица с ръка.

— Голям — рече той. — Много… голям. — Той зашепна. — Голям и жълт.

Философии. Време беше Шам да се запита дали това иска в този живот — да се отдаде на една философия и да я преследва безжалостно. Но колкото повече научаваше за къртоловните влакове, толкова по-ясно ставаше, че от тях, от философиите, му се повдига. Предизвикваха у него някакво нервно раздразнение. „Можеше да се досетя“ — помисли си той.

Почти нищо не изкушаваше нощем Шам освен съня. Но след този разговор той бе твърде напрегнат, че да се отдаде на унилите си сънища. Седеше на койката си, доколкото тя му позволяваше. Вслушваше се в стърженето и хъркането на вятъра и на металните части на почиващия си къртоловен влак. Най-накрая стана.

Промъкна се разтреперан през купето и спящите в него. Не беше лесно сред едно толкова завъртяно и задръстено с оборудване пространство. Всяка стъпка бе преодоляване на въжета и парцали, дрънчащи железа, тенекиени уреди, джунджуриите, с които сантименталните железничари създаваха уют в подвижния състав. От ниските тавани висяха всякакви чудесии, в които можеше да си удариш главата. Но времето, прекарано на релси, го беше променило. Шам вече не беше аджамия.

Нагоре. Нощната смяна мърдаше по останалите горни палуби, но Шам си траеше. Все по-надълбоко в огромния, студен мрак на морелсите, там, където нощните лампи се полюшваха в редица и около всяка от тях кръжаха нейни верни пеперуди. Край тях блещукаха железни жици, сенки се гонеха по траверсите. Шам не виждаше звезди.

Искаше му се да мине по покрива на влака, да стигне въжената стълба, да се изкачи на наблюдателницата. После му се искаше да направи неприличен жест по посока на мястото, където спеше Вуринам, и да се покатери, брулен от вятъра, на платформата, на която някой клетник — дежурен, клечеше до печка с два реотана и се взираше в невидимия хоризонт.

Само най-големия безумец сред капитаните би ловувал и се прехвърлял от линия на линия нощем. Вахтата се оглеждаше за светлини, които можеше да са други ловци, в най-лошия случай пирати — или пък, много вероятно, останки, носени от теченията. Тъкмо това, рече си Шам, искаше да види той.

Не просто — просто! — да забележи издигаща се купчина покрити с бетонни струпеи подпорни греди или разрушен черен купол, или боклуци, или артефакти от хоросан, стъкло и електроинсталация, надигащи се сред морелсите. Но да открие останки, задвижван от окултния източник, захранващ най-редките сред тях, какъвто и да бе той. Издаващи звуци, излъчващи светлина, прилежно изпълняващи забравени планове. Това искаше той, не някаква си тъпа капитанска философия.

Шам погледна поклащащата се стълба. Изруга. То пък все едно не беше ужасно студено и не го тресеше шубе. и да се качи там, горе, и да види нещо, нищо нямаше да се случи. Капитан Нафи щеше да го отбележи на картата, за да го предаде на други. „Медис“ щеше да продължи да ловува къртици.

„По-добре нищо да не намирам“ — помисли си Шам нацупено като дете и се промъкна премръзнал обратно в леглото си; отказваше да се засрами от себе си.

На другия ден съобщението на вахтата накара сърцето на Шам да подскочи в гърдите му — не беше призив да погнат кърт, но пък и останки не бяха. Беше нещо, което дори през ум не му бе минавало.

Пет

Небето има два етажа, а светът — четири. Тук няма тайни. Шам го знаеше, тази книга го знае и вие също го знаете.

Съществуват долното небе, което се простира на две-три мили и два пръста отгоре над морелсите. На тази височина въздухът внезапно добива зацапан цвят и най-често е размътен от токсични облаци. Това е границата на горното небе, в което ловуват чудати твари, ненаситни летящи пришълци. Повечето са невидими, скрити от мръсната мъгла, слава Богу, освен когато небето се изчисти и накара наблюдателите да се разтреперят. Освен когато крайниците им и прочие не се пресегнат надолу да сграбчат някоя неблагоразумно устремена птица, издигнала се над здравомислието.

Не говорим за това. Говорим за четирите етажа на света.

Подземният — в него копаят и ровят ровещите зверове, там има пещери, корени, древни жили от останки и може би дори желязо и дърво от отдавна забравени или още невиждани линии на морелсите.

Морелсите, опасващи равноземието — това е вторият етаж. Релси и траверси, следващи случайните криволици на географията и вековете във всички посоки. Прострели се в безкрая.

Земите, държавите и континентите са третият етаж. Те стърчат над релсите. Те се издигат върху грунднорма — основата от твърда земя и камък, твърде плътна за пробиване за земеровите от първия етаж. Това ги прави годни за обитаване. Има безброй архипелази, самотни острови, държавите и континенти под въпрос.

А над всичко това, там, докъдето върховете на по-големите земи се издигат през километрите годно за дишане долно небе и се забиват в горното, над границата, са лепкавите грамади на планинските земи. По чиито етажи, обгърнати в отровна мъгла и развален въздух, пълзят, препускат и се клатушкат братовчедите на летците от горното небе, отровнодишащите хищници парвенюта. Редом с тях — и неприятни биологични творения, зародили се другаде.

От тези четири зони в две и половина човешкият живот продължава. Във вътрешността, по островите с изглед към желязото и траверсите, и дивашката мръсотия на морелсите, има плодни градини и ливади, езера и бързоструйни потоци. Плодородни нежни почви, засети с тучни посеви. Там фермерите фермеруват край градове, които градуват. Там живеят сухопътните хора, по-голямата част от човечеството. Горе над железопътните пътешествия и несгоди.

Покрай тези места са морелсовите брегове, наречени литорална зона. Това е крайбрежието. Пристанищни градове, от които тръгва превозът — товарни и ловни влакове. Където фарове греят далече над рифовете от боклук, стърчащи над пръстта. „Дайте ми вътрешността, дайте ми и откритите релси — казват и релсоплавателят, и сухопътникът. — Само ми спестете литоралните душици.“

Съществуват много такива нравоучения сред железничарите. Те особено много си падат по поговорки и правила. Като например: „Винаги давай всичко от себе си за този, когото сред морелсите го грози опасност.“

Шест

и отново — кръгът от свободни от дежурство железничари, които се препираха за залозите от животинските боеве. Отново подкокоросванията и пощипванията на дресьорите.

Денят бе ясен, студен и ветровит и всичко това караше Шам да примигва. Той се промъкваше боязливо нагоре. „Ох, да го вземат мътните“ — възкликна той наум с необяснимо за себе си притеснение, щом видя за какво залага публиката.

Бяха птици. и то не тукашни, от тези ширини, а бойни петли пигмеи. Сигурно ги бяха отглеждали и къткали само за този миг. Всеки от тях бе по-малък и от врабче. Мъничките им обици се тресяха, миниатюрните им гребенчета туптяха, те клопаха и кряскаха, изпъчили гърди — миниатюрно дуене, обикаляха наперено в кръг и си вземаха мярка един на друг. Най-долу краката им бяха нагиздени с малки адски шпори. По традиция за най-дребните бойни птици те не бяха метални, а от закалени и излъскани къпинови бодли.

Да, Шам забелязваше вниманието и вещината, с които някои сред тълпата преценяваха бойците. Той можеше да оцени свирепостта и храбростта на внезапното нападение, съпроводено с безумно плющене на крила, когато птицата атакуваше другата мъничка птица. Чуваше залозите — математика на диващината. Но колкото и да се мъчеше да преодолее погнусата и да гледа с въодушевление, или дори само със спокоен интерес, Шам само потръпваше и ума му занимаваше единствено това, че птиците са дребосъчета.

За няколко проточили се секунди той се наведе над бойния терен. „Какво беше всичко това?“ — помисли си той. Самонаблюдаваше се, сякаш тялото му бе кукла на конци. „Какво ли си е наумил Шам?“ — почуди се той.

А, ето го и отговора. Излезе, че не само за бозайниците му било жал. Шам придърпа ръкавите върху пръстите си, докато останалите железничари го наблюдаваха с нарастващо озадачение, без дори да го прекъсват — толкова методично се движеше той. Сега се пресягаше надолу, към вихрушката от прах и кръв, и пух от пера, сред която двете миниатюрни петлета се биеха до смърт. После — дясна ръка, лява ръка — Шам ги вдигна оттам.

Вятърът, крясъците, пухтенето на локомотива не секваха, ала въпреки това в този миг сякаш всичко притихна. А! Този звук ехтеше в главата му. Сякаш в отговор на действието си чуваше полуодобрителната, полунеодобрителна смеховка на Трус и Воам. А зад тях — изненадващо за него — усети нишка от същото противоречиво чувство, идеща от отдавна отишлите си майка и татко на Шам. Те го наблюдаваха.

Всички на палубата се вторачиха в Шам.

— Какви ги вършиш?! — възкликна Яшкан.

„Представа си нямам“ — помисли си той. и пак: „А!“ Сега, след като бе спасил птиците, Шам, изглежда, бягаше.

Той рязко се върна обратно в тялото си — сякаш изстреляха душата му с прашка. Върна се в себе си, тичаше колкото му крака държат, пухтеше, стъпалата му думкаха, докато влакът променяше курса. Прескачаше препятствията по покривната палуба. Зад него се носеха възмутени викове.

Един поглед — и Шам видя да тичат по петите му, размахали юмруци и крещящи за отмъщение и наказание не само Бранк и Заро, грамадния теглач и дребния стрелочник, чиито птици бе награбил, не само малко по-назад — Яшкан и Линд, които нямаха търпение да пипнат Шам поради още по-отмъстителни причини, но и грамадна тълпа от заложили хора.

Шам си беше тромав, ала прескачаше сандъци, шпилове и високи до коляното стърчащи комини, промушваше се под гредите, отделящи една част от палубата от друга. Движеше се по-бързо, отколкото вярваше, че може, и то без изобщо да използва ръце, във всяка от които се гушеше боен петел, внимателно придържан така, че да не бъде смазан. Шам тичаше от единия край на палубата до другия, а подир него се носеше шлейф от жени и мъже, които с крясъци се насочваха един друг как да го подкарат насам и гепят натам. Птиците го кълвяха и драскаха, на Шам му текна кръв. Успя да надделее над собствения си рефлекс да ги запокити надалече. Беше обкръжен. Издрапа нагоре по една стълба върху един сандък за съхранение.

Нямаше къде да ходи. Бранк и Заро се приближаваха. Когато забеляза колко са разярени, преглътна. Но колкото от преследвачите му очевидно се гневяха, толкова и се смееха. Вуринам ръкопляскаше. Дори и Шосундер, прислужникът, се усмихна.

— Добро бягство, момче! — провикна се Мбендей. Шам протегна шепи, в които се гушеха ужасените птичета, все едно бяха оръжия. Все едно се готвеше да ги хвърли с все бодлите. „Какви ги върша?!“ — мина през ума му.

Отчаян, той си помисли дали да метне птиците право нагоре, където духаше вятърът. Крилата им бяха подрязани, но като пърхаха трескаво с тях, те можеха да се спуснат овладяно, като перца, долу на земята. Така поне щяха да избегнат битката, на която явно бяха орисани. Но след като кацнат, за секунди щяха да се превърнат в нечий обяд. Той се поколеба.

Нямаше как да се измъкне от тази история, без да изяде някой и друг тупаник, помисли си той, докато Бранк и Заро го връхлитаха. и тогава, точно когато ликуващият Бранк вдигна ръце, за да му се нахвърли, откъм наблюдателницата се разнесе вик. Влакът наближаваше нещо.

Замръзнаха. После Мбендей ревна:

— На позиция!

Екипажът се разпръсна. Бранк, Заро изчакаха, докато Шам — навъсен, ала нямаше как — им подаде птиците.

— По-късно ще я довършим тая работа — прошепна Заро.

„Карай да върви“ — помисли си Шам. За петлите поне щеше да има кратък отдих. Той отново се размърда бавно — всичката онази енергия, накарала го да развие такава необичайна за него бързина, си бе отишла напълно. С пухтене Шам се смъкна от малката си трибуна, за да разбере какво са видели.

— Какво е? — попита Шам. Железничар Ънкъс Стоун не му отговори, а Мбендей изпухтя раздразнително.

Намираха се сред участък от атоли колкото къщи. Вълнести катерици наблюдаваха „Медис“ от мястото, където крайбрежните дървета се срещаха с метала на морелсите. Оттатък един участък, оскъдно покрит с релси, Шам виждаше очертанията на много по-нова развалина. Смачкан силует.

Той отговори на собствения си въпрос.

— Влакокрушение.

Потрошено влакче. Локомотив, полегнал настрана в пръстта. Напълно дерайлирал.

— Значи внимание! — заговори по интеркома капитанката от своя подиум с обичайния си жаловит тон. — Никакви флагове, никаква активност. Не сме чули никакви бедствени сигнали. Нямаше сигнални ракети. Нищичко не знаем. Познавате протокола. — С останки екипажът на къртоловен влак не разполагаше с оборудване, за да се справи. Но влак в беда? Всички порядъчни железничари биха зарязали всичко заради потенциалното му спасяване. Такъв бе железопътният закон. Въздишката на капитана, която тя не се постара да се извърне от микрофона и да скрие, намекваше, че тя се подчинява на това морално задължение без ентусиазъм. — Подгответе се.

Срещу всяко отклонение от собствената ѝ цел, помисли си Шам, с нейната страст да преследва, да открие, да надхитри своята философия тя бе длъжна да негодува.

Стрелочниците подкараха влака по релсите, все по-близо. Тя, развалината, беше нищо и никаква — един вагон, един локомотив. Лежеше като катурнала се женска къртица.

Влаковете от къртоловните държави из целите морелси пореха заливите на архипелага Издънка Сантяго и на Земята Стрегай, неговият дом. През живота си Шам бе виждал влакове с всякакви форми — в пристанището и на илюстрации, и още повече, откакто учеше. Колкото и разрушен да бе този от влакокрушението, той изглеждаше напълно непознат.

Оказа се по-лесно, отколкото си мислеше, да се натресе в разузнавателната вагонетка. Шам търчеше насам-натам да изпълнява измислени поръчки, все едно по поръчения на Фремло, и все още под напора на адреналина от осуетеното спасяване на животни, се нареди зад Хоб Вуринам на опашката за дежурство и скочи в клатушкащия се вагон, все едно по заповед. Смънка нещо за първа помощ.

Шосундер, все още на главната палуба, вдигна вежда, но очевидно реши, че е под достойнството му да се оплаква. Слава на Каменноликите, че прислужникът си има гордост, помисли си Шам. Втори помощник Гансифър Браунол се наведе от вагонетката, докато тя се носеше към влакокрушението, и кресна в един рупор:

— Ей, има ли някой там? Ей!

„В това нещо няма живи хора — помисли си Шам. — Ето, това са медицински познания — додаде той наум. — Това е смазано, като че ангел се е стоварил върху него.“

Прекатуреният локомотив нямаше комин; значи не беше парен. Първият вагон бе претъпкан с останки от машини. Беше нагънат като хармоника. Илюминаторите му бяха запречени и изпотрошени. Трънлив храст обвиваше като жили целия вагон, и отвън, и отвътре.

Екипажът мълчеше. Те бавно скрибуцаха, все по-близо, огрени от матовата светлина. Дневни прилепи, с рижава козина и пъстри, се надигнаха на ята от мястото, където се ровичкаха из развалините. Те закръжиха с недоволно мрънкане и хвръкнаха към най-близкия остров.

Технически това би могло да се нарече останки. Нито един жив сред отломките? Тогава всичко, което екипажът можеше да намери и да отнесе, бе тяхно. Но колкото и да се радваше Шам на цялата тази драма, това щяха да са ню останки. Онова, по което си губеше акъла, което му лежеше на сърцето, за което копнееше, бе блясъкът на архиостанките. Най-непонятните и най-древни отломки.

Дребни животинки щъкаха из тревата. „Медис“ кибичеше в далечината, останалите железничари следяха как вагонетката притихна, спря и побутна прашния локомотив.

— Сега! — извика Браунол. — Доброволци!

Екипажът се вторачи в нея. Тя присви татуираните си устни и посочи.

— Оттук може да се влезе вътре. Никой не иска от вас да докосвате земята. — Те провериха оръжията си. — Вуринам! — извика Браунол. Юнгата скочи на крака и смъкна опърпаната си шапка. — Теодосо! Торн и Клайми, Ънкъс Стоун, тук, при мен! Останалите, строй се в две редици. Влизайте. От горе до долу! Който и да е, каквото и да е — да го намерим! Ти къде тръгна? — Това последното го каза на Шам, когато той се нареди до другите, като че се готвеше да се качи на борда.

Той бе зает с това да е зашеметен от собственото си нехарактерно поведение.

— Ти… каза, че сме щели да влизаме…

— Сурап, я не се занасяй — произнесе тя с меланхоличния акцент на остров Кларион. — Да съм гъкнала, че ти ще влезеш във вагона? Не забелязвам? Не знаех, че си бил такъв отворко, момче. Не си предизвиквай късмета. Към кърмата! — посочи тя. — и… — тя допря пръст до устните си.

Един по един, предпазливият отряд се спусна долу през един прозорец, сега изпълняващ ролята на люк.

— Късмет имаш, че няма да се връщаш пеша — заяви Браунол на Шам. Той дъвчеше устната си. Тя нямаше да го накара. Ала самата идея, самата мисъл да пристъпваш плахо, крачка след крачка, предпазливо, по прашните траверси и да избягваш ужасната земя, по обратния път чак до влака, го накара да преглътне.

и тъй, той зачака. Взираше се ту в морелсите, ту отново в развалината. Йенс Торн метна ръждиви гайки по една далечна сигнална кутия. Сесили Клайми се залови да мери, само Каменноликите знаят защо, със сложен секстант. Ънкъс Стоун си пееше и дращеше по боклуците. Имаше хубав глас — дори и Браунол не му се тросна да млъкне. Стоун пееше стара песен за падане на земята и спасение от подземен принц.

Дневните прилепи кацнаха. Два проскубани заека наблюдаваха екипажа и Шам вдигна фотоапаратчето си — най-доброто, което Воам и Трус можеха да си позволят и което му поднесоха като подарък с радостно „Тадам!“.

— Ей! — главата на Хоб Вуринам се подаде от един хоризонтален илюминатор. Той я тръсна и от косата му се надигна прах.

— и к’во? — подвикна му Браунол. — Как е положението?

— Ами… — отвърна Вуринам и се изплю през борда. — Нищо. Сигурно е тука от един милион години. Ама локомотивът вече си е отишъл. Неведнъж.

Браунол кимна.

— А последният вагон?

— Ами… — рече Вуринам. — За това… Нали казваше на Шам Сурап да стои там и да си трае? — Вуринам се ухили. — Може и да ти се прище да размислиш.

Седем

Шам се промъкваше през стая, катурната настрана. Стъпваше по под, който някога е бил стена. Пътят, по който избра да заобиколи другарите си, беше задръстен с какво ли не.

— Виждаш ли проблема? — попита Вуринам. Имаше врата — сега тя се намираше на тавана и леко поотзяваше. — Заклещена е — поясни Вуринам, — а ние всичките сме малко едрички.

Не беше справедливо. Почти непрекъснато екипажът додаваше на Шам с приказки, че бил едър за възрастта си, а така си и беше. Той не беше най-малкият от екипажа на „Медис“ нито най-дребният, нито пък най-лекият. Йехат Бор беше висок има-няма метър, мускулест и с мечешка сила. Можеше да се изправя на ръце и да прави опори. Мяташе харпуна надалече почти колкото Бинайтли. Правеше обръщания, увиснал на въже. Обаче Шам се оказа най-дребният и най-лекият тук и сега.

— Мен изобщо не трябва да ме има тук. — На Шам му докривя, като чу как гласът му внезапно затрепери. Ала беше тук, нали така? Промъкна се тук, тласкан от внезапен копнеж за приключения и вселената се бе отзовала на неговата шашарма. Работата му беше да бинтова и да вари чай, моля, моля, а не да си натриса гъза в разпломбирани влакове, претърпели крушения.

„О, Каменнолики!“ — помисли си той. Не му се влизаше в купето… но как му се щеше да му се иска!

— Казах ти аз — измърмори някой. — Зарежи, той няма да…

— Стига де — рече Вуринам. — Ти нали си падаш по останки? — Той погледна Шам в очите. — Какво ще кажеш?

Всичките му колеги от екипажа го гледаха. Срамът или храбростта накараха Шам да се съгласи? Добре де, и тъй, и инак.

Той се вкопчваше, набираше се. Риташе. Същото е, като да изследваш изоставени сгради в Стрегай, рече си. Беше го правил. Не че се справяше блестящо, ама беше по-добър, отколкото бихте предположили. Избутаха краката и задника му, той се загърчи, спря да диша и издрапа през пролуката.

Зад вратата беше тъмно. Прозорците по сегашния таван на вагона бяха изпочупени. Прашни лъчи светлина падаха от дупките, хвърляха светли петна и осветяваха пръст, плесен, парчета хартия, парцали.

— Не се вижда много-много — обади се Шам. Задрапа по-смело, катурна се и тупна долу с трясък. „Е… — помисли си той предпазливо, докато си бършеше ръцете. — Не е чак толкова зле.“

— Готово — докладва той. — Какво има тук?

Не кой знае какво. Задната стена на вагона беше разбита с таран отвън, отдавна. Очите на Шам привикнаха към полумрака. Пръснатите хартии все още бяха изпъстрени с откъслеци от написано, твърде малки, че да се схване смисълът. Имаше купчини пепел.

— Само боклуци — установи той. Прозорците в краката му бяха отворени към земята. Тя бе толкова близо, че той потръпна.

Не бе за учудване, разбира се, че това наведе Шам на мисли за баща му. Те се тътреха из черепа му бавно като стар товарен влак. Такава ли е била гледката и когато влакът на баща му се е обърнал? Оцелели нямаше, не се чу нито дума. Шам си беше представял влака много пъти — издължена крипта на колела. Ала не и прекатурен ето така. Провал на въображението му, който сега той поправи. Подсмръкна.

Повлече се през боклуците. Като дете си бе играл много пъти на извличане на останки — и ето; вярно, боклуци, но все пак останки. Развалините на стол. Отломки от ординатор. Разпръснатите чаркове от потрошена пишеща машина. Той поразбута отломките с крака.

Нещо изтрака и се изтърколи от парцалите. Череп.

— Какво стана? — извика Вуринам в отговор на крясъка на Шам.

— Нищо ми няма — провикна се Шам. — Само се стреснах. Няма нищо.

Шам се вгледа в черепа, а той впери очните си кухини в него. Гледаше го и с трето око, акуратна дупчица право в средата на челото. Той срита дрипите. Имаше и други кости. Макар и да не стигаха за цяло тяло, помисли си Шам с новопридобитата си, съвсем крехка проницателност.

— Мисля, че намерих капитана — каза тихо Шам. — Мисля също и че капитанът няма кой знае каква нужда от спасяване.

От голата пръст в една прозоречна рамка стърчеше кост от ръка. Беше забита дълбоко. До нея имаше счупена чаша, кален чиреп. Все едно някой бе копал с нея.

Шам не беше бебе. Той знаеше, разбира се, че това са суеверия, че пръстта не е отрова буквално. Много години бяха минали от времето, когато той си мислеше, че едничкият допир до нея наистина би го убил. Но действително бе опасна, със сигурност. Цял живот го бяха учили да я избягва, и не безоснователно.

Ала сега той приклекна. Бавно протегна ръка. Плахо боцна пръстта в прозореца и отдръпна веднага ръката си назад — все едно бе докоснал нажежена печка. Това му напомни как на брега в Стрегай съучениците го накачулваха на края на острова, до глинестата пръст на морелсите, сред преплетените железопътни линии. Всеки буташе другия, за да я пипне.

Шам сбръчка лице и уви ръката си в ръкава. Издърпа костта от земята и я захвърли по-надалече. Стегна се. Бавно бръкна в дупката, за да открие какво е вадил или заравял мъртвият в земята.

Заскърца със зъби. Вътре беше студено и сухо. Той поопипа. Изпъна пръсти. Напипа нещо. Повъртя го в ръка, вкопчи се с пръсти в него и бавно го измъкна от пръстта. Пластмасова плочка, като тази в неговия фотоапарат. Карта. Той я пъхна в джоба си, легна по корем и пак бръкна в дупката.

— Шам! — подвикна Вуринам. Шам прилепи буза до земята. Чуваше извън купето плющене на криле като прелиствани страници, писъците на завръщащите се дневни прилепи. — Шам, излизай!

— Чакай малко — отвърна Шам и пак изпъна пръсти.

Нещо го ухапа.

Шам подрипна нагоре като играчка на пружина; крещеше от ужас и оставяше кървава диря след себе си. Вуринам викаше, прилепите пищяха, а откъм земята се разнесе тропот.

Шам разбра къде са отишли останалите кости на капитана. Разбра какво е разкъсало всички дрехи. Хукна към страничната врата, но наранената му ръка не можеше да издърпа нагоре тежестта му. В прозоречните рамки пръстта се надигна. Зловещо изхрущяха кости. Шам се втренчи в дупката. От дълбините ѝ го гледаха две очи.

Звярът се изправи. Изскочи от тунела си. Прогриза си изход. Страшилище с бледа и сбръчкана мъртвешка кожа, с ужасяващи, остри като бръснач зъби.

Голият къртоплъх изскочи от земята.

Осем

Откакто човечеството кръстосваше морелсите, за свирепостта, мощта и кръвожадността на подземния свят се носеха легенди. и по островите, над грунднорма, има хищници, разбира се. Котки от хълмовете, вълци, варани, агресивни безкрили птици и всякакви други хапят, тормозят и убиват непредпазливите. Но те са само една част от сухоземните екосистеми, върхове на животински пирамиди, изградени от многообразни форми. Тези системи обхващат огромно разнообразие от поведения, включително сътрудничество, симбиоза и нежности.

За разлика от тях подземните твари и животът в равноземието — нейната повърхност, са по-прями и изисква да си нащрек. Почти всеки иска да изяде почти всички останали.

Има и тревопасни. Корнегризци. Но те са малобройно и нещастно малцинство. Да речеш, че Боговете Свадливци на морелсите, когато техните кавги са създавали света, са ги турили там, за да им спретнат гаден номер. Погледнете под релсите и траверсите: зверовете, които дълбаят пещери, изравят тунели, намъкват се в мрежите на другите, надигат се и потъват над и под земната повърхност, които се процеждат през процепи в разпукания свят, навиват се на кълбо около коренища и сталактити, са — в съкрушителното си множество — свирепи хищници. Има нещо в компактната материалност на този свят, размишляват естественици, което изостря житейските напрежения. В сравнение с него островните екосистеми са оазиси на пацифизма.

Тези дивашки подземия и равноземието не изключват сложността. Съществуват много начини, често твърде находчиви, едно прегладняло животно да изяде друго или някои злочести жена или мъж. Зверовете от морелсите дават шанс на всички тях. За железничарите това означава йерархия на страховитостта.

Бързокраките бегачи от равноземието са си страшни — ще ви кажат за животните, които търчат по земята, погнати от глада, и прескачат релсите, ала най-голям ужас будят ерухтонните зверове. Това е дума от морелсите. Тя означава „онова, което изравя земята отдолу и излиза на повърхността“.

А сред тези ерухтонни зверове познавачите на животинската агресия спорят кой е най-страшният. Размерът, ненаситността и остротата на ноктите, макар и важни като съображения, може да не са решаващи за най-страховития ловец. Има и други, още по-странни неща, които трябва да се вземат под внимание. Съществуват причини едно определено животно, над всички, един конкретен тунелокопач повече от всички други да има свое уникално и страшно място във въображението на пътешествениците по релси.

Девет

С тласък на отвратителните си безноктести лапи къртоплъхът изхвърча към него. Шам се препъна. Спъна се за късмет. Животното прелетя над него, удари се в стената и се свлече надолу зашеметено.

В Стрегайския терариум Шам беше виждал такива зверове. Одомашнени видове, завързаци, дъвчещи разни остатъци, дето им ги подхвърляха пазачите. Държаха ги грижливо отделени един от друг. Точно сега под него дивите братовчеди на тези затворници прогризваха пътища в земята със зъбите си гилотини. Изскачаха пред очите му. Прииждаше цяла колония. Колектив от войници. Мислеха с общия разум на рояка, с който пазачите им в Стрегай толкова усърдно им пречеха да се сдобият.

Къртоплъховете се изтръскваха от пръстта. Подобни на голи и сбръчкани новородени бозайници, раздути до размерите на куче, те щракаха със страшните си зъби. Очи като стафиди, набодени в тесто. Дишаха гърлено. Земята ръмжеше.

Шам скочи към вратата на покрива. Увисна. Зверовете се стълпиха. Шам чу скърцане на зъби.

Пръстите му се изхлузиха.

Той падна.

Хванаха го.

Вуринам, току досами вратата, го сграбчи за ръката и изпъшка от усилие. Животните скачаха върху краката на Шам и ги хапеха. Вуринам дърпаше, Шам се набираше и заедно успяха да го измъкнат. Той падна сред екипажа в прекатурения вагон.

— Айде! — кресна някой. Хората заподскачаха по останките от мебели, задумкаха по земята с пръчки и оръжия по земята, щом тя се размърда. Муцуни на къртоплъхове със зъби като мотики изтласкваха отдолу чакъла в прозоречните рамки и той вреше и кипеше.

Като се прилепяха до стените и прескачаха светкавичните нападения на колонията, железничарите се изправяха и се измъкваха навън. Шам чу стрелба и се втурна по накривения покрив.

Прилепи го удряха и блъскаха. Шам скочи, метна се и тупна тежко сред бегълците във вагонетката, докато Гансифър Браунол и останалите продължаваха да млатят плъховете, изскачащи от земята навсякъде около тях, и стреляха във врящата пръст. Бархетна животинска муцуна изникна до ръба на вагонетката — само треперещи мустаци и злобен устрем. Шам заопипва за нещо тежко и му попадна един чайник, оставен по някакви тъпи съображения във вагонетката — ръката му го напипа и той замахна с него.

Щом се приземи, Вуринам залитна и мощно се блъсна в Ънкъс Стоун. Той самият залитна към ръба на вагонетката, килна се, прекатури се извън борда и изпадна между две линии.

На земята.

Стоун зарита. Потъна цели три пръста в рохкавата пръст. Твърде късно — всички го видяха — някой изкрещя: „Човек зад борда!“

Къртоплъховете едновременно извърнаха очи нагоре — кукли на един конец. Прекатуреният вагон потръпна, сякаш нещо грамадно под него изведнъж бе проявило интерес. Къртоплъховете се гмурнаха в синхрон и закопаха със зъби към Ънкъс. В пръстта се надигаше вълна и напредваше към вагонетката.

— Хващай руля! — кресна Вуринам, протегнал ръка. — Потегляй!

Ънкъс пълзеше. Тромаво четириного. Къртоплъховете настъпваха, вдигайки облаци злокобен прах. От мощната подземна оран огромната бразда продължаваше да се надига. Стоун писна.

Вуринам го сграбчи и затегли, а другите се вкопчиха във Вуринам. Раздразнени прилепи хвърчаха хаотично около Шам и го караха да млати въздуха с ръце. Земният вал се надигаше и ръмжеше, и пращеше, а вътре в него Шам различаваше грамадна гърбица от увиснала кожа — къртоплъх, два пъти по-голям от всички други. Това бе рой къртоплъхове и насам идеше царицата.

Взрив от пръст, грамадна захапка, мярнала се огромна паст. Шам извика, Вуринам дърпаше, Ънкъс виеше и успяха да го издърпат на борда. Разнесе се тътен, когато кралицата, невидима, се зарови в земята — без плячка, огорчена. Пръстта се уталожи. Но Ънкъс продължаваше да пищи. Един къртоплъх, впил стиснати зъби, бе увиснал на окървавения му крак.

— Треснете проклетата гад! — кресна Браунол.

Шам бе този, който го удари. Така го тресна с чайника, както нищо не бе тряскал досега. Звярът направи задно салто във въздуха и тупна в пръстта зад набиращата скорост вагонетка.

Екипажът се оживи за кратко, разнесе се нестройно ликуване, когато жените и мъжете от „Медис“ се откъснаха от мародерската колония. А после всичко свърши и те забелязаха колко зле беше Ънкъс.

Десет

Екипажът на „Медис“ се тълпеше по перилата на покривните платформи и се гърчеше в агония, докато наблюдаваше нападението, недостижимо за него. Ънкъс стенеше.

Шам чу едва доловими, жалки удари и мярна трептящи цветове. В ъгъла на вагонетката пърхаше ранен дневен прилеп. Той се мяташе и тръшкаше с ранените си крила, жив да го ожалиш. Сигурно ги беше ударил при завой. По устата му избиваше анемична пяна.

Вуринам понечи да го бутне навън.

— Не! — възкликна Шам и го повдигна нежно. Той щракна зъби и понечи да го захапе, но бе доста изнемощял и беше лесно да се избегнат зъбите му. Когато дойде неговият ред да мине по мостчето, спуснато между „Медис“ и вагонетката, Шам бе пъхнал дневния прилеп под ризата си.

Докторът го чакаше. Награби го безцеремонно, огледа дали не е пострадал, тупна го по рамото и му каза да се приготвя. Зад него внесоха на борда Ънкъс Стоун.

— Как е той, докторе? — Въпросите продължаваха да идват от коридора. — Може ли да поговорим с него?

Докторът свали окървавената престилка, улови погледа на Шам и кимна. Шам, който все още преглъщаше след наблюдаваната процедура, отвори вратата на операционната за екипажа.

— Добре — тросна се Фремло, капнал от умора. — Влизайте. Няма да изкопчите кой знае какво от него. Упоил съм го до козирката. и не пипайте крака му.

— Кой крак?

— и двата крака, да му се не види макар.

Шам излезе, за да има място за тях. Заслуша се в шепота им.

— Какво намери, Шам ап Сурап? — произнесе някой.

Той вдигна очи. Беше капитанката.

Абакат Нафи. Изкуствената ѝ ръка бе вдигната и преграждаше пътя му. Той се взря в тъмносините ѝ очи. Бяха горе-долу еднакви на ръст и той беше по-тежък, ала му се струваше, че за да я погледне в очите, изпружва глава назад. Шам заекна. Тя не го бе заговаряла досега, ако не броим изречения като „Дръпни се“ „Сложи го там“ и „Вън“. Слиса се, че знае името му.

— Отговаряй! — изръмжа Фремло.

Шам се зачуди: „Откъде ли се появи докторът?“

— Капитане, аз… — смънка Шам. Прилепът му — сега нямаше как да го скрие — изцвъртя.

— Мирно! — изкомандва капитан Нафи. — По-късно ще обмислим дали можеш да запазиш своята гадина, Ап Сурап. Сега отговаряме на въпроси. Какво имаше в останките от влакокрушението?

— Нищо, госпожо капитан! — изпелтечи Шам. — Искам да кажа, само един скелет, само това. Нищо повече. Това, а иначе другото беше само боклуци.

— Така ли? — попита Нафи. Тя затвори очи и свали надолу изкуствената си ръка, оставяйки във въздуха диря от изгорели газове и жуженето на моторчета. Шам наблюдаваше сложното ѝ устройство, линиите на черното дърво.

— Нищо, госпожо капитан, ама нищичко. — „Ти луд ли си? — възкликна той наум. — Защо лъжеш?“ и щом се сети за дребната останка, която бе открил и която му се полагаше по правото „кой каквото си намери, негово си е“, той се чу да казва: — А, само ей това. — и той извади картата от джоба си и ѝ я подаде.

— Може ли, капитане? — Фремло ѝ кимаше да го последва… Кой друг на влака можеше да си го позволи? Нафи погледна Шам още веднъж замислено.

— Благодаря ти за паметта — каза тя, пое я и последва Фремло. Шам ги гледаше как се отдалечават. Не помръдваше, само скърцаше със зъби. Вътрешно беснееше и си искаше мъничкото съкровище обратно.

Задаваше се буря. Шам гледаше през илюминаторите как облаците се снишават, спускат се под горното небе и се изменят — сипеха дъжд по целия пейзаж, превръщаха света в кал и пълнещи се езерца и локви между релсите, пришпорваха течението на потоците, избликващи от островите. Хлъзгавите релси сияеха. Раненият дневен прилеп си показа главата от ризата на Шам, като че и той искаше да погледа небето. Шам го погали.

— Сурап — му беше казал Фремло, когато се заловиха да кърпят Стоун. — Знам, че това не е най-любимото ти занимание. Моля те само да не ми се пречкаш и да правиш каквото ти кажа, когато ти кажа. Може и да не ти се харесва, може и да не те бива много — тебе всъщност никак не те бива, а щом даже аз го забелязвам, значи хич не те бива, но сигурно все си по-добре от нищо. Затова като кажа бинтовай, знаеш какво да правиш и тъй нататък. Кракът му е застрашен. Да направим каквото можем.

След разговора шепнешком с Нафи Фремло пак го намери.

— Нали знаеш — рече докторът, — че не си длъжен да се подчиняваш на заповеди?

— Мислех, че заповедите са точно за това!

— Е да, ама не. — Гласът на Фремло се беше снишил. — Искам да кажа, длъжен си, официално да, но се случва и да не ги изпълняваш. Ти много си я искаше тази карта, нали?

Шам, цял пламнал, не можеше да определи дали това беше упрек, съвет или какво?

— Добре — чу той някого да казва, докато гледаше бурята. — Удави гадовете. — Чудно проклятие и справедлив гняв, макар че нямаше как да стане. Като всички земни морелски животни къртоплъховете си имаха стратегии за избягване на тази участ при дъжд. Херметически камери, капани за улавяне на водата, сложни системи от тунели и шахти.

Видя Бранк. Сепна се малко, но Бранк не го и погледна. Имаше по-важни неща от едно отмъкнато за малко петле, които занимаваха ума на здравеняка. Дори и Яшкан бе твърде увлечен от друго и само му хвърли мимолетен злобен поглед. За малко му се стори, че е избегнал гнева. Обаче гневът го връхлетя, и то от неочаквана посока.

— Каменнолики! — Вуринам излезе от операционната. — Каквото и да си вършил там вътре, не можа да не оплескаш всичко, така ли?

Шам чак след време се усети, че юнгата крещи на него.

— Чакай малко — каза той. — Изобщо не съм…

— Трябваше да им навириш ушите на проклетите къртоплъхове, и не ти ли казвах аз да се разкараш? Виж сега! — Вуринам тропна и посочи към мястото, където спеше Ънкъс.

Шам се опитваше да измисли какво да каже.

— Кротко, приятел — обади се някой. — Шам не го е направил нарочно.

— Брей! — кресна Вуринам. — Ама от „Аз без да искам“ файда няма, нали?

— Внимание! — прекъсна ги гласът на капитанката от високоговорителите в коридора. — Ънкъс Стоун има нужда от болница — съобщи тя. — Доктор Фремло ме уверява, че на борда не разполагаме с необходимите средства. Затова… — По интеркома се чу тежка въздишка. — Ще се отклоним. — Пак пауза. — Стрелочници, спирачи, машинисти, готови за определяне на курса — изкомандва тя. — Курс към Болонс.

Последва продължително мълчание.

— Болонс? — възкликна Вуринам.

— На позиция! — изкомандва с пращене гласът на капитанката и всички се размърдаха.

— Ънкъс явно не го бива — промърмори някой.

— Защо? — попита Шам железничарката, която вървеше насреща му. — Колко? Колко е зле?

— Достатъчно зле — кресна Вуринам в отговор, — че да тръгнем, закъдето сме тръгнали. Достатъчно зле, че да тръгнем към най-близката суша, когато тя е Болонс!

Той се отдалечи с тежка стъпка и остави подире си мълчание, студен коридор и Шам — самичък. Шам потрепери. Чудеше се къде да се дене. Вдигна прилепа във въздуха и се взря в обърканите му животински очички.

„Не се бой — помисли си той. — Ти имаш нужда от моята помощ.“