ЩИПАЛКА
(Dermaptera Monstruosus)
Възпроизведено с позволение на архива на Стрегайското къртоловно благотворително дружество.
Разбит, жестоко изпотрошен и скърцащ бе влакът, с който Шроук достигнаха отвъд всеки хоризонт, до който някога би стигнал железничарски поглед. и тук започнаха техните беди.
Всъщност…
Всъщност на Шроук още не им е дошло времето. Не съвсем.
Този израз — „оттук започнаха бедите“ — е древен. Той е опорната точка на много разкази — мигът, когато всичко се оказва много по-голямо и шеметно, отколкото някой е предполагал. Такава е природата на нещата.
Технически нашето наименование — за тези, които се изразяват с научна реч — е Homo Sapiens: разумен човек. Но са ни давани и много други описания. Homo narrans, juridicus, ludens, diaspora: ние сме също и разказващи, правни, играещи, разпръснати хора. Вярно, ала непълно.
В този стар израз е тайната. Ние всички сме, винаги сме били, винаги ще бъдем Homo vorago aperiensis: човек, пред когото зейва грамадна и величествена яма.
От изток и юг идеше влакът. Той виеше и свиркаше, докато прекосяваше познатите морелси и излизаше извън пределите им. Дишаше с дизелово дихание. Обикновен къртоловен влак, преобразен от нуждата и особеното направление в нещо повече, в нещо по-величествено, в герой, размахал меча с плам и жар.
„Медис“ не беше сам — той идеше с цяло множество.
В синкоп със стакатото на железните му колела тракаха и дървените колелета на баджерски военен отряд, носен от вятъра по дирята на „Медис“. Като грамаден полуопитомен хищник подземницата „Пинчон“ бързо изскачаше с тътен на светло там, където релсите позволяваха, и пак се потапяше, за да копае тунели около и под ловците.
Наведен напред от борда на „Медис“ Шам оглавяваше армадата. „Не размишлявай за това — говореше вътрешният му глас. — Дори не се замисляй. Имаш си работа.“
Срещата сред опустошените земи на баджерите бе и сладка, и горчива. Разбира се, изригналите приветствени викове на неговите другари железничари накараха Шам да се разплаче от радост. Сълзите продължиха да текат, а радостта се изпари, когато чу какво се бе случило там долу, за загубата на Клайми и Теодосо, отвлечени от чудовище, паднало от страшното небе.
— Някой ни наказа — каза един баджерски воин, втренчен в локвите гнусна отпадъчна течност там, където някога имаше плодородни земи. — Кой? За какво?
— Лесно е да се каже кой — обади се Сироко, облегната на люка на подземницата.
— Ти! — възкликна Шам.
— Радвам се да те видя пак, младежо. — Тя докосна периферията на въображаема шапка.
— Ти какво правиш тук?!
— Шам! — Хоб Вуринам протягаше ръце, дрехите му все още напомняха на контешки, но бяха още по-разпарцаливени от обикновено от безмилостното пътуване, умората го състаряваше много повече от действителната му възраст, ала прорязаното му от бръчки лице сияеше от радост. Той награби Шам и двамата започнаха да се тупат по гърбовете за поздрав, и Вуринам роши вече израслата и чорлава коса на Шам много по-дълго, отколкото си представяте, но след няколко секунди го досрамя.
Там беше и Мбендей, който подскачаше от крак на крак, приветствайки го също толкова енергично, и Кирагабо Лък, по-сдържана, но не кой знае колко, Шапи, всичките му другари железничари; изведнъж доктор Фремло го притисна силно и продължително в прегръдките си, и Шам изписка щастливо, а после се отдръпна, хванал го за раменете, и се ръкува с него.
— Ако не беше тя, никога нямаше да те намерим! — Мбендей посочи търсачката. — Тя знае как да върви по диря и следеше прилепа, а после се разнесе мълва, че си при някого и че се е случило нещо ужасно. Но заслугата е нейна.
— Моя? — Сироко се загледа надолу, към търбуха на „Пинчон“. — Аз дойдох само заради останките.
Хората се наредиха да поздравят завърналото се момче. Дори и Линд и Яшкан стиснаха ръката на Шам, кисело, ала не съвсем нелюбезно. А после изведнъж се появи капитан Нафи.
Тя стоеше по-надалече. Шам се поколеба. Радваше ли се да я види? Или не? Не можеше да каже. Тя изглеждаше малко по-оклюмала. Умърлушена? Носеше… Щом забеляза, Шам примига — тя носеше превръзка около изкуствената си ръка. Той се поклони и капитанката му отвърна с поклон.
— Ап Сурап — каза тя. — Доволна съм да те видя жив. Здравата се потрудихме. Големи жертви направихме, за да те намерим. Големи.
— Как разбрахте къде се намирам? — попита той. — Защо сте прекратили лова? Аз… — Той се загледа в смрадта наоколо. — А кой тогава…?
— Кой е сторил това? — попита Сироко. — Кой според теб?
— Пиратите! — кресна някой. Сироко поклати глава.
— Онова там? Виждате ли? — Тя посочи една конкретна клоака. — Петролът… Извинявайте, но, както можете да си представите, аз си познавам отходните води и изтичания на отпадъци… Та точно този петрол… — Тя си повя с ръка и подуши въздуха като познавач — … се използва изключително от една войска. От ферофлотата на Манихики.
Всички мълчаха.
— Това… — Тя посочи един храст, който не просто беше убит, а от него капеха останките на листа, разградени чрез ензими до лига като лигата на посолен охлюв — … е любимото им обезлистяващо вещество.
— Чух, че били пирати. — Беше същият глас като преди.
— Може и да са пътували под знамето с черепа и гаечните ключове — сви рамене Сироко, — но… — и тя козирува подигравателно.
— Какво искат те? — възкликна Шам, загледа се над акрите нещастни баджери и додаде. — Знам защо. Търсели са сведения. и са наказали баджерите заради онези, на които са помогнали някога.
— Какво? — попита Вуринам. — На кого са помогнали?
— Те търсят сведения за мен — каза Шам. — и за хората, които се опитвам да изнамеря. и наказват тези хора. Заради онези, които са учили на разни неща за морелсите.
Баджерите, които го разбираха, закимаха.
— Шроук — каза някой.
— Шроук — повтори Шам. Тази частичка история! Това проучване, осъществено от родителите на Калдера и Деро, срещата на тези умове. Толкова години по-късно тази умъртвена земя бе цената, която баджерите бяха платили за това, че са помогнали на Шроук да стигнат до Небесата и вечността на сълзите. За това, че са им помогнали, а сега помогнаха и на него.
— Може ли някой… — заговори Фремло — и под „някой“ имам предвид теб, Шам ап Сурап, да ми обясни, моля, за какво, в името на Каменноликите и Строгия им Взор, говориш?
и тъй, като засега пропускаше подробностите с обещанието да се върне към тях по-късно, Шам разказа на събралите се за брата и сестрата Шроук, за тяхното семейство и работата му, за тяхната одисея на път към нещо, в което изобщо не бяха сигурни, и кой и какво ги преследва.
Баджерите нямаха високоговорители, но пък Сироко имаше три.
— Не мога да повярвам, че тя дойде за мен — прошепна Шам на Вуринам, докато проверяваха оборудването и го изюркваха да работи. Вгледа се в капитан Нафи, застанала на своя подиум.
— Ами… — Вуринам сви рамене. — После ще ти разкажа.
Шам забеляза, че капитанката проверява скенера отново, и пак и пак, но подобни мъждукащи проблясъци на носталгия по лова, в който почти бе успяла, несъмнено бяха простими. Когато заговори, гласът ѝ бе непоколебим.
— Мога ли да предложа — каза тя — да въведем някакъв ред?
и един по един високоговорителите минаха по всяко едно превозно средство, звучаха повторения, преводи и спорове, докато всеки там доби представа за какво иде реч. За това, че по същество Шам търси преследвани момиче и момче.
— и каквото и да решите вие, останалите — заключи Шам, — аз тръгвам да ги търся. Длъжен съм. Те имат нужда от помощ.
Баджерите беснееха. Мъртвите и земята, казваха те — а на Шам му превеждаха шепнешком между призивите, — настояваха за мъст.
— Не мислете, че тези, които са сторили това, са приключили с вас — рече Шам. — Докато не получат онова, което искат.
— Наказание! — бързо преведоха тази дума и все повече и повече баджери я заповтаряха на релсокреолски.
— Освен това — додаде Шам след доста дълга пауза — там, където отиваме, има Х. Х, това е неизвестното. Отвъд пределите на картата. Образно казано. Вие знаете какво значи Х. — Той потърка пръсти.
Нощта ги застигна. Вятърът търкаляше кълбета от храсти и те проучваха сборището, докато най-сетне сред викове и декларации се стигна до консенсус.
Шам слушаше. Бавно се олюляваше. Налагаше се да си хапе устната. Дали от чувство за справедливост при мисълта за младите Шроук, преследвани от бронирани влакове, от надеждата за съкровище, от ярост, предизвикана от това хищничество, от солидарност с него или поради някакво съчетание от всичко това, поразителен брой от присъстващите бяха готови да тръгнат с него.
— Но накъде? — попита Мбендей. — Целият смисъл на това… — той посочи отровната кал — … е никой да не разбере къде са отишли Шроук.
Последва мълчание и докато траеше то, Шам размишляваше над стратегия, която сам не би могъл да приложи, ала в компания не би могла да се изключи.
— Баджерите ходят навсякъде, нали? и Сироко? — Тя правеше лунни бани върху капака на земекопа си; учтиво вдигна очи. — Сигурно си пътувала много, с останки е пълно навсякъде. и ние.
— Шам огледа екипажа на „Медис“. — Имаме хора от Стрегай, от Манихики, Роквейн, Молочай, отвсякъде! Ние сме железничари. Ако не знаем нещо за морелсите, то не си струва да се знае! Като вземеш всички ни, кажи-речи, всичко сред тях ни е познато без съмнение.
Капитане — продължи Шам и издаде последната тайна. Предизвикваше я. — Много отдавна ние с вас разглеждахме едни снимки. — Всички се обърнаха и втренчиха в нея. — Искам вие да ми помогнете, защото и вие ги видяхте. Ако искаме да намерим Шроук, то трябва да открием накъде пътуват. Затова слушайте всички! Ще ми казвате къде според вас се намират тези неща. Ще ви опиша някои места.
Сега. Най-после. Безусловно.
Сега трябва да е моментът да се върнем при Шроук и да им влезем в релсите. Безусловно.
Да, всъщност да, часът на Шроук удари! Странният влак издържа. Колко беше очукан! Колко скъсен, колко окърпен там, където се бяха трошили стъкла, зверове го бяха нападали, където сърдитата стрелба на пирати беше похабила бронята!
Там, където релсите се стесняваха, техният механизъм все още — едва-едва — продължаваше да работи. Там, където лашкането по надигащите се релси щеше да ги направи непроходими за повечето железници, Шроук — едва-едва — издрапваха. Дори и след зверски случки.
Пиратски биплани, далече-далече от дома, нарушаваха основното правило на изследователските полети, което беше: Недейте. Бомбардираха ги от въздуха, докато се скрият под някоя издадена скала. Релси, минаващи през камъка и навлизащи в мрака, обвити в коприна, тунели, завзети за леговища от грамадни отровни паяци влакояди. Откъсваха още задни вагони за разсейване, както гущерът къса опашката си. Веднъж, изкачили един бряг от спукани каски, гледаха счепкване между две подобни на точици страшилища от горното небе, докато едното явно ги мярна и ги поръси с разяждаща плюнка, и те офейкаха.
Калдера, и тя пребита и изтормозена като влака си, следеше данните от все още работещите екрани.
— и тъй — каза Деро.
— и тъй, какво? — попита Калдера с продран глас.
— Чакай. Мисля.
— Ако и тази е някоя криво-ляво дегизирана, от тия, дето мама и татко ги носеха от баджерите и си я спомням от времето, като бяхме малки, губиш десет милиона точки — заяви Калдера.
— Млъкни.
— Вече си на минус седемнайсет милиона.
— Млъкни! — тросна се Калдеро. — Имало една мишка. Тя живеела в дупка. — Докато пътуваха, историите ги разказваше главно Калдера, но не и този път.
— Къде? — попита Калдера. — Между релсите ли?
— Тъпо. Щяха да я изплюскат. В дупка в стената. и тя можела да прави магии.
Калдера провери няколко бележки.
— Какви магии?
— Магии с пръчки — реши Деро. — Можела да съживява пръчките.
и тогава Шроук ахнаха. Внезапно във въздуха извън влака гръмна шумотевица. В тяхното кьоше зави аларма, все едно какофонията не стигаше. Над тях прелетя нещо, което хич не приличаше на самолет. Нещо насекоместо, което тръпнеше и се лашкаше, увиснало на петно от размазан въздух.
— Какво е това? — прошепна Деро.
— Какво прави то? — попита Калдера.
— Боже мой! — прошепна тя. — Това е ангел!
Не някой от грамадните и ужасни небесни влакове без машинисти, ангели на колелета, подпиращи основите. Стражар. Птица кука. Той се носеше над тях. Обърнал издутата си тъмна лъскавина към тях, той ги гледаше безизразно. Те притаиха дъх. Той си носеше собствен облак. Издишаше мръсотия. Беше толкова близо, че виждаха черупката му. С полепнали по нея пръст и ръжда. Изподран и разбит. Страшилището се наклони във въздуха.
Най-сетне то се обърна, наведе глава с дрънчене и грохот, и по-бързо и от птица, и от прилеп изчезна сред облак сажди.
— Това — рече Калдера — си беше живо фиаско.
— Разочарована ли си? — попита Деро.
— Никак. Просто не съм свикнала да виждам неща, дето не се мъчат да ме убият.
— А… — смънка Деро. — Дай му малко време.
Шроук разчитаха на последните остатъци от оборудването си. Живееха стъпкани и сбутани в машинното отделение. Редуваха се да спят — единият се изпъваше на пода по диагонал, а другият караше влака.
Деро разтърка очи, пи вода, прехапна нещичко от техните (стопяващи се… шшшт!) запаси.
— Леле, как се тътрим — заяви той и подуши наоколо. — Смърдим.
— Ти смърдиш — сряза го Калдера. — Аз ухая като цвете.
— Трябва да ускорим ход — рече Деро. — Трябва почти да сме стигнали там. — Той се залюля напред-назад, като че можеше да придаде ускорение на влака. Обърна се и погледна през задното стъкло.
— Действам предпазливо — рече Калдера. — Стори ми се, че чух нещо. По-бързо от това няма да е безопасно.
— Е… — Деро говореше много отмерено. — Е, според мен би трябвало да приемеш, че да ускориш малко темпото може да е мъничко по-безопасно, отколкото да не го забързваш. Защото, видиш ли, зад нас има влак.
— Какво? — Вярно беше. Скенерите им явно бяха изпушили, обаче ей го, там си беше, видим с просто око. — Те пък откъде се взеха? — ахна тя.
— Иззад онази горичка — отвърна Деро. — Струва ми се.
— Но там няма нищо! Пак пирати… — възкликна Калдера и хлъцна. Влакът се приближаваше. и не бе онова, което си мислеше тя. Това беше влак от ферофлотата на Манихики. Несъмнено. А това беше съвсем друга работа.
Шроук се спогледаха.
— Спипаха ни — прошепна Деро. — Най-сетне.
— Най-сетне — повтори Калдера. — Или може би… Може би са подире ни от цяла вечност. Може през цялото време да са ни следвали. — Тя преглътна. — Те вече знаят пътя. Може и да сме им го показали.
— Калд — заяви Деро непоколебимо. — Все още имаме шанс. Измъкни ни оттук. Газ до дупка. Сега!
Калдера не помръдна.
— Сега — рече Деро — става.
— Не мога. — Калдера захапа устната си.
— Двигателят?
— Двигателят.
— Пак ли се прецака?
— Пак.
Той я гледаше и тя го гледаше, а полицаите от Манихики все повече приближаваха.
— Ти каза, че си карала бавно нарочно — каза Деро.
— Лъжех.
— Така си и помислих, че лъжеш.
Те знаеха как да изюркат влака на Шроук, когато му скимнеше да заработи, но не им се щеше да бутнат не каквото трябва сред странните железни сърца и тръби, сглобени от родителите им. Железницата пухтеше с жалка скорост.
— Та… — обади се Калдеро — какво предлагаш да правим?
Калдера се показа от прозореца.
— Знаеш ли какво — рече тя, все по-възбудена. — Не знам дали са ни видели всъщност. Виж ги как маневрират. Знаят, че сме някъде тука, но…
Тя завъртя кормилото с нов прилив на енергия. Прекара ги през точки, от които линиите се отклоняваха покрай една надвиснала скала. Обрасла с гъста и пищна растителност. Дългото пътуване беше вече изцапало страните на влака им с кал и прах.
— Така — каза Калдера и още повече забави темпото, и спря влака в сенките. — Бързо! — Изкатери се през люка на покрива и с кука и ръце се вкопчи в растителността по надвисналите скали. Деро направи същото, докато стигнаха под грамада от сочна зеленина с наситено ухание. Обвиха железницата си с увивните растения.
— Този план е боклук — заяви Деро, щом пропълзяха обратно вътре.
— Нямам търпение да чуя предложенията ти как да го подобрим. А мрънкането страшно ми помага.
Отблизо влакът на Шроук изглеждаше абсурдно, рунтаво зелено и неубедително. Но може би сред резкия светлинен контраст на морелсите от много далече в движение клетата им трошка можеше да мине за някакво нищо и никакво, обрасло с увивни растения. Деро и Калдера изчакваха. Гледаха задаващия се влак през мръсните стъкла, а сега вече и иззад зелени ресни.
— Винаги съм знаел, че мама и татковците ни ги нервират — рече Деро. Двамата с Калдера се държаха за ръце и чакаха. Флотският влак се приближаваше все повече. Идваше все по-близо и по-близо, вече беше рамо до рамо с тях, само на няколко коловоза разстояние.
Подмина ги и продължи нататък. Най-сетне Братът и сестрата Шроук издишаха.
— Тая машинария едва-едва се тътри — рече Деро най-накрая и ритна стената на вагона отвътре. — Какво ще правим?
— Пак ще ни намерят, знаеш ли — каза Калдера. — Просто надали ще им се измъкнем. Сигурно ще ни намерят.
— Да — съгласи се Деро. За един тъжен, кратък миг той като че аха-аха щеше да се разплаче. — Та какво ще правим?
— Че какво да правим? — каза най-сетне Калдера. — Ще продължаваме. Ще правим всичко възможно.
Тя вдигна рамене. След малко и брат ѝ също вдигна рамене.
Подробностите са отчетливи, особеностите особени, но тенденцията е ясна. Събитие, среща, драпане нататък, бавното разпадане на влака на Шроук, продължаване въпреки всичко.
Влакът е разбрицана сянка на себе си. Но така е то сред морелсите. По-голямата изненада несъмнено е, че Шроук въобще са още живи.
Какво би признал Деро — кой ли да ти каже? Но Калдера без съмнение е смаяна.
— Е, това вече сте го правили! — Калдера вече дори не знаеше на кого говори.
Това, че влакът от Манихики не зави обратно и не се върна, и не ги намери, си беше чист и напълно незаслужен късмет. Обаче някой друг ги преследваше.
Влакът на Шроук, придуман да се закрепи на последни издихания, се мъкнеше от релса на релса. Сега вече нямаше къде да се скрие. Нищо из тези последни предели на морелсите — пейзажът, фауната, флората, самите релси — не се държеше както си му е редът. Те преминаваха по мостове, идещи от нищото и водещи в нищото, които се огъваха обратно на върха на дъгата си; по линии, които се завиваха в спирала и пропадаха в ями. Птици, грамадни колкото не подобава на птици и като че с малко множко крайници, летяха толкова високо, че гъделичкаха горното небе.
— Може би — прошепна Деро — тук всички линии са неясни и може би птиците в небето и страхотиите в горното небе си правят бебетата тук.
Калдера и Деро размишляваха над карти и с обич се занасяха със своите мъртви родители, че все едно са писали с краката си. Съставяха планове. Много мигаха и не си дояждаха. Деро се сопваше на Калдера, а Калдера все повече и повече се умълчаваше и понякога не обелваше и дума с часове.
Сега насам идеше влак, устремен към тях съвсем целенасочено.
— Това вече сте го правили! — повтори Калдера. Местни бандити, помисли си тя, свиреп компактен боен влак от близките изолирани острови, пълни, както твърдяха митовете, със страхотии и чудесии, влакове, които пътуваха назад във времето. и които явно или бяха чували за Шроук, или поздравяваха всички натрапници по този заядлив начин.
— Това вече сте го минавали и вече сте го правили! — извика Калдера и забута напред лостовете, които вече никаква работа не вършеха.
Някога биха надбягали подобен враг, без изобщо да си направят труда да оставят за малко сандвичите и таблата. Сега локомотивът им хриптеше и се клатушкаше като издъхващо муле. Деро маневрира, преследвачите ги настигаха. Дизеловото им ръмжене се усили.
Последен напън, отново хрип. Дъхът на Калдера секна.
Тя чу оръдейни изстрели. Затвори очи. Но нищо не ги улучи. Влакът трополеше, обсипан от пръст.
— Кал — повика я Деро.
Залп от снаряди се изсипа върху нападателния влак по петите им. Камъни, стрели, изстрели от малки оръжия. Нищо, което да предизвика разрушения, но достатъчно, че да нервира, да разстрои и нарани нападателите от дивата пустош, които се мъчеха да пренасочат оръжията си към тази нова заплаха.
Ветроходни вагонетки! Те маневрираха и се носеха по релсите така умело, че да ти е драго да ги гледаш; лавираха с полъха на вятъра от линия на линия; стреляха с катапулти, с прашки, с арбалети, пистолети, ту прииждаха, ту се отдалечаваха и с тях, връхлитащ върху своите спътници ветроходци, по лъкатушните линии към бандитския влак се носеше къртоловен влак. Къртоловен влак далече, далече, далече от всякакви пасажи от къртици.
Ветроходните мотриси се разпръснаха, стреляха в движение. Къртоловният влак се приближаваше стремглаво. Харпуните му бяха прицелени. Той летеше към нападателя по същата линия, носеше се право към тях. Калдера тръсна глава.
— Какви ги вършат те?! — прошепна тя. Дори и къртоловен влак във върховна форма не можеше да се мери с тези местни войнолюбци. „Благодаря много, че ни спасихте — помисли си тя. — Как ми се иска да не отивахте на сигурна смърт.“ Започна да брои миговете до сблъсъка. „Десет — помисли си тя. — Девет. Осем.“
Но не, предизвикателството бе добре обмислено. Бандитите ги хвана шубето. Маневра — и те се заотдалечаваха със слалом от пътя на къртоловния влак. Нататък, където земята внезапно подскочи като раздразнено животно.
На повърхността излезе скрибуцаща машина. В нарушение на всевъзможни табута на морелсите една подземница се показа, разцепвайки самите траверси, изкоруби релсите и запрати пиратския влак във въздуха, и той се стовари с трясък на земята и се разби.
Къртоловният влак забави ход. Железничарите наблюдаваха. Пиратите виеха. Носеше се прах. Никой не гъкваше. А после:
— Айде, намерихме ги!
Шроук познаваха този глас. Калдера стисна Деро за лакътя. На покрива на локомотива на къртоловния влак застана младеж.
— Чакай малко — възкликна Деро. — Това да не е, не се знае…
— Но Калдера вече надаваше викове. Фигурата вдигна тежък пистолет и ѝ махна.
Той се взираше през метрите въздух над метрите релси през прозореца на нейния окаян и потрошен влак право в клетите изморени очи на Калдера Шроук. Калдера отново наддаде вик — като сирена, като влак, надул тържествено свирка на пристигане след добре осъществено пътуване, тя се показа навън и му махна в отговор. и в един и същи миг на двата влака тя и новодошлият, Шам ап Сурап, разцъфнаха в усмивка.